Сандра Браун
Превратности (2)

Глава първа

Когато клетъчният му телефон иззвъня, изваждайки го от дълбок сън, Додж предположи, че го търси Дерек. Сигурно шефът му бе осенен от поредната си среднощна откачена идея и искаше Додж да се задейства незабавно.

Не можеше да си представи какво може да е толкова критично, че да не може да почака до съмване, но Дерек му плащаше да е на разположение двайсет и четири часа в денонощието не за друго, а да действа като резонатор.

Той затърси телефона си в тъмното, и без дори да отваря очи, представяйки си, че ще бъде изпратен по поръчка, за каквато не беше в настроение, отговори враждебно и без всякакъв ентусиазъм:

— Да?

— Додж?

Изненадан, че чува женски глас, той седна и спусна краката си на пода. Потърси опипом в тъмнината за лампата и я светна. Издърпа с устни една цигара от пакета и я запали със запалката. Когато пое първата глътка се запита коя ли жена, измежду многото, които познаваше, е вбесил този път. Не си спомняше да е вземал ничия страна в скандал напоследък, но може би това беше прегрешението му — че е забравил.

Тъй като още не бе произнесъл името си, непознатата попита с несигурен глас:

— С Додж Хенли ли се свързах?

Изпита неохота да потвърди, преди да разбере кой го търси. Предпочиташе да не се издава. Имаше шофьорска книжка, тъй като това бе необходимост. Носеше една кредитна карта, но тя бе издадена на името на Дерек. Додж я използваше единствено, когато вършеше работа на адвокатската фирма. За лични нужди се разплащаше само в брой и дори Дерек не знаеше адреса му.

— Додж? Ти ли си?

Той отвърна със звук, който представляваше полудума, полусуха кашлица.

— Да.

— Керълайн е.

Запалката се изплъзна от пръстите му и падна на пода. Сякаш бе нужно да пояснява коя точно Керълайн. Сякаш имаше нужда да размърдва паметта му. След един дълъг момент тя каза:

— Там ли си още?

Той пое тютюневия дим в дробовете си и го издиша:

— Да. Да. — За да си докаже, че обаждането не е част от някакъв сън, трябваше да се изправи и да се размърда. Но тъй като краката му трепереха, се върна и седна отново на хлътналия матрак.

— Признай си, че се изненада, когато разбра, че съм аз.

— Да. — Това изглежда беше единствената дума, която беше в състояние да каже. Колко „да“ беше произнесъл досега? Четири? Пет?

— Извинявай за часа — продължи тя. — Тук е късно, а аз осъзнах, че в Атланта е дори с един час по-късно. Предполагам, че още си в Атланта.

— Да. — За шести път.

— Как си? Добре ли си?

— Да. — По дяволите! Езика ли беше забравил? Сети се за някоя друга дума, за бога! — Ами, добре съм. Както знаеш. Окей.

Беше добре, ако не се броеше тоталното изключване на мозъка, сърдечният пулс изхвръкнал над всички норми и внезапното усещане, че не може да диша. Потърси наоколо за пепелник сред купчините дрехи и остави цигарата си в него.

— Това е хубаво — каза тя. — Радвам се да го чуя.

После никой от тях не произнесе нищо толкова дълго, че тишината започна да бучи. Най-после тя се реши:

— Додж, нямаше да те безпокоя, ако… Не бих те молила за нищо. Мисля, че го знаеш. Но става въпрос за нещо жизненоважно. Спешно.

Исусе. Сигурно беше болна. И умираше. Нуждаеше се от черен дроб, бъбрек, от сърцето му.

Като прокара пръсти през косата си, той подпря чело върху дланта си и с ужас попита:

— Какъв е проблемът? Да не си болна?

— Болна? Не, не. Нищо такова.

Облекчението го направи слаб. След това се ядоса, защото — точно както тогава — усети, че е емоционално използван. За да се противопостави на глупавата си чувствителност, попита нетърпеливо:

— Тогава защо ми звъниш?

— Има нещо, с което не знам как да се справя.

— Нещо?

— Неприятности.

— И що за неприятности?

— Можеш ли да дойдеш?

— В Хюстън? — Място, на което се бе заклел, че никога няма да стъпи. — За какво?

— Сложно е.

— Ами съпругът ти? И за него ли е прекалено сложно? Или той е проблемът.

Изминаха няколко секунди. После тя прошепна:

— Той почина, Додж. Преди няколко години.

От тези новини усети налягане в ушите и главата си. Съпругът й беше мъртъв. Вече не беше омъжена. Не го знаеше, но пък трябваше ли? Все пак не беше длъжна да го уведомява.

Докато ушите му бучаха, почака тя да каже още нещо за кончината на съпруга си. Когато не го стори, той се реши:

— Още не си ми казала от какъв характер са неприятностите ти.

— От онзи, в който си специализиран.

— Това може да означава много неща.

— Не искам да навлизам в подробности сега, Додж. Мога ли да разчитам, че ще дойдеш?

— За кога ти трябвам?

— Колкото може по-скоро. Ще дойдеш ли?

Упоритият й отказ да бъде по-ясна го ядоса.

— По всяка вероятност, не.

Между тях завибрира враждебна тишина. Той взе отново цигарата, всмукна дълбоко, след което издуха дима. Искаше да й затвори. Искаше да би могъл да го направи.

Тя тихо произнесе:

— Разбирам нежеланието ти да се замесваш. Наистина.

— А ти какво очакваше, Керълайн?

— Не знам какво съм очаквала. Действах по импулс, без да го обмислям.

— Звъниш ми посред нощ. Говориш ми глупости, но се очаква аз да захвърля всичко и да хукна към теб заради някакви неприятности, които дори не си даваш труда да ми обясниш? — Той направи пауза за ефект, после каза: — Почакай. Защо ли ми звучи толкова познато? На теб не ти ли звучи познато?

Тя отговори точно както той очакваше: като се засегна.

— Не те моля да помогнеш на мен, Додж.

— Добре тогава. Защото…

— Бери е тази, която има неприятности.

 

 

— Изглежда някой наистина готви тук. — Додж седна на масата за закуска на Дерек и Джули в подредената им кухня. — Не трябваше.

Дерек се засмя.

— Не си спомням някога да съм включвал печката, преди двамата с Джули да се оженим. — Той вдигна каната на машинката за кафе, за да предложи.

— Разбира се — кимна Додж. — Две лъжички захар. Както си му е редът.

Дерек му подаде чашата с кафе, заедно със захарницата, лъжичка и салфетка. Додж опипа подгъва на салфетката и погледна към шефа си с вдигнати вежди.

— Джули държи на платнените.

Додж изсумтя, докато си слагаше захар.

— Тя какво, да не би да използва всичките тези глупости?

Дерек проследи погледа му до керамичната кана, в която стояха някои от домакинските инструменти на Джули.

— Аха. Има джунджурии за всичко. Няма да повярваш.

— А тя къде е?

— Горе, повръща.

Додж духна към кафето си и отпи една глътка.

— Ама че неприятно.

— Не, тя всъщност е доволна от това.

— Радва се на повръщането?

— Сутрешното гадене е добър признак. Означава, че плодът се е закрепил за вътрешната страна за матката, което предизвиква целия този хормонален хаос, на който се държи гаденето, а…

— Благодаря — промърмори Додж в чашата си. — Не искам да знам нищо за матката на Джули. Всъщност, искам мистерията на човешката репродукция да си остане мистерия.

— Стори ми се, че чух гласа ти. — Джули влезе в кухнята и се усмихна на Додж. Тя изглеждаше като олицетворение на здравето въпреки пристъпите на гадене. — Не е ли отвратително рано за теб да станеш? Особено в събота.

— Май сте имали доста бурна сутрин.

— Нямам нищо против. Ще отмине скоро, а гаденето е добър признак, резултат от закрепването на ембриона.

Дерек се засмя.

— Вече го минахме. Додж не иска да чуе нищо повече.

— Съгласна съм. — Тя попита дали Дерек е предложил на госта им нещо за хапване към кафето, и когато той каза, че не е, тя му отряза парче кейк.

На втората хапка той промърмори:

— Ако аз се бях оженил за теб, досега щях да съм напълнял поне с десет килограма.

— Виждал ли си Дерек гол наскоро?

— Хей! — Съпругът й я шляпна весело и я дръпна в скута си, принуждавайки я да седне на коленете му и зарови лице в тила й: — Ти си тази, която пълнее. — Той сложи ръка върху долната част на корема й, която все още не показваше белези на бременност. Джули отпусна ръката си върху неговата и двамата размениха многозначителни погледи.

Додж прочисти гърлото си:

— Да изляза ли от стаята, или…?

— Не, радвам се, че си тук. Дерек те вижда всеки ден, но аз — не. — Джули се спусна от скута на съпруга си и седна на един стол срещу Додж.

Додж подкачаше шефа си за замайването от медения месец, но беше доволен, че тези двамата тук са намерили семейното щастие. Дерек и Джули Мичъл бяха малцина на тази земя, към които проявяваше безгранична толерантност. Би стигнал дори до там, да каже, че ги уважава и обича, въпреки че всички, които познаваше, държеше на една ръка разстояние повече за тяхно, отколкото за собствено добро. Той не беше добър за хората. Нещо в характера му бе разрушително.

— Какво те води?

Въпросът на Дерек изглеждаше достатъчно невинен, но Додж го познаваше. Дерек имаше остри като бръснач инстинкти и свръхестествена интуиция, което му бе от полза като адвокат от защитата. Въпреки невинните разговори помежду им, началникът му бе усетил, че нещо не е наред. Кога за последен път Додж беше звънял рано сутринта в събота? Никога.

Додж сви рамене с престорено безразличие и сръбна от кафето си, изпитвайки угризение, че се налага да лъже този човек, който бе най-близкото нещо, което имаше за приятел.

— Много ли ще се ядосаш, ако те помоля за отпуска? — Той задържа очите си върху съдържанието на чашата си, но усети слисаните погледи, които Дерек и съпругата му си размениха.

— Няма да се ядосам — каза Дерек. — Заслужил си си отпуската.

— Мисли, преди да говориш, адвокат. Защото не искам да отида някъде и да ми се обадиш посред нощ, молейки ме да хукна след някакъв мизерник, който…

— Додж. Нямам нищо против. Ти заслужаваш почивка. Ако нещо изникне, докато те няма, ще изчака да се върнеш.

— Сякаш че е възможно. Дори и да ми казваш да тръгна, онези перковци, за които работиш, ще изпаднат в истерия. От тях можеш да чуеш само: „Додж, кога?“. Както и: „В какъв срок можеш да ми намериш онази биографична информация? Кога мога да очаквам да смъкнеш кожата на този тип? Кога можеш да проследиш еди-какво си?“.

— Всичко в офиса зависи от теб — усмихна се Дерек.

— Виж, точно за това говоря. Ако изляза за няколко дена, цялата проклета фирма ще рухне.

Додж имаше голям дял в разрешаването на случая, в който Джули бе замесена. Убийството на Пол Уилър беше трагедия във всеки смисъл, освен в този, че бе събрало Джули и Дерек. Първоначално Дерек бе подозирал Джули, че е лъжкиня, манипулаторка, а и по-лошо. Тя бе възбудила неговата враждебност и подозрение с чувството си за достойнство, но сега изглежда не таеше никакви лоши чувства към него.

Това го накара да отклони очи от нея сега. Но може би това бе грешка, тъй като тя го гледаше със загриженост, което — при сегашното му настроение — беше дори още по-опасно от проницателността на съпруга й.

— Надявам се, че времето, което ти е необходимо за отпуска, не е свързано със здравето? — каза тя меко.

— Като например да умирам от рак на белите дробове? Не, не, не умирам — каза той, когато загрижеността й бе заменена от тревога. — Сигурен съм. Все още не. — Той се размърда на стола и потупа джоба на ризата си, уверявайки се, че пакетът с цигари е там, въпреки че по-скоро би се изпикал върху „Мона Лиза“, отколкото да запали в тяхната кухня.

Като се обърна към Дерек, той въздъхна:

— Забрави. Знаех си, че не трябва да моля. — Сложи ръка на сърцето си и продължи: — Фирмата се нуждае от мен, а ако съм лоялен към нещо, то това са Мичъл и съдружници.

— Стига глупости. Какво става?

— Да става ли? Нищо. Хрумна ми идеята да…

— … си вземеш малко отпуска и аз ти казах „окей“. Но сега спориш с мен, когато ти казвам да, хубаво, давай. Защо?

— Няма причина. Просто беше тъпа идея, това е всичко. Помислих си да се измъкна някъде за няколко дена, но…

— Имаш ли някакво място предвид? — ухили се Дерек. — Някой от тропическите острови, за които непрекъснато говориш. „Нешънъл Джиографик“ — от онези места, където всички жени ходят топлес?

— Де да беше.

— Тогава къде?

— На майната си, Тексас.

Идваше му да се ритне по кокалчетата, задето го изтърси. Нямаше намерение.

Дерек го гледа в продължение на няколко секунди, после произнесе безизразно:

— Това място има ли си пощенски код?

Додж вдигна рамене.

— Няма значение. Няма да ходя.

Известно време никой не каза нищо и Додж усети пореден озадачен поглед между Дерек и Джули.

— Какво има в Тексас? — попита накрая Джули.

— Тексасци.

Комичният му отговор нямаше духовития ефект, на който се беше надявал. Той отново погледна Джули и не знаеше какво, по дяволите, толкова го привличаше в нея тази сутрин. Разбира се, тя винаги е била приятна за окото, но тази хормонална бъркотия, която се вихреше в нея, събуждаше у Додж сантименталност, която не беше в природата му.

Обикновено, когато някой му зададеше личен въпрос, дори нещо така невинно като: „Какво има в Тексас?“, той би отговорил да не се меси в живота му. Но внезапно се чу да отговоря на Джули:

— Работа.

Дерек реагира рязко:

— Работа?

— Успокой се, адвокат. Не си търся друга работа. Става въпрос за работа от личен характер.

— От личен характер!

— Исусе, да не би тук да има ехо? — сопна се той ядосано. — Защо правите толкова голям въпрос от това? Личната работа не е заговор.

— Никога не съм знаел да си имал лична работа от какъвто и да било характер, особено в Тексас.

— Е, това иде да покаже, че не знаеш всичко, нали? Освен това, защо още продължаваме да говорим по този въпрос? Никъде няма да ходя. Оставам си тук, а този проклет телефон може да продължава да си стърже като трион. Питахте ме кога ще мога да се върна. Не си струва. Забравете, че съм ви молил. — Той хвърли салфетката на масата и се изправи. — Благодаря за кафето. Кейкът беше вкусен, Джули. Ще тръгвам.

— Сядай.

— Моля?

Челюстта на Дерек беше стегната решително.

— Няма да излезеш от тази къща, докато не ни кажеш какво, по дяволите, става.

— Казах ви. Хрумна ми идеята да…

— Не става въпрос за отпуска. Седни.

Додж се отпусна обратно в стола си. И го направи театрално. След няколко секунди на враждебни погледи той вдигна рамене.

— Какво!

— Спомняш ли си, когато ти казах за мен и Джули? — попита Дерек.

— За полета от Париж?

— Именно. Признах ти защо съм компрометиран и не мога да представлявам Крейтън Уилър. Разголих душата си пред теб, защото знаех, че мога да ти доверя най-дълбоката си, най-тъмна тайна. Кариерата си. Живота си.

— Окей. И?

— Доверието е двустранен процес, Додж. Можеш да ни вярваш. Какво става? — Дерек изчака и когато Додж не каза нищо, добави: — Трябва да е нещо наистина важно, иначе нямаше да разиграваш това шоу за отпуската. Тук си, защото искаш да ни кажеш нещо, а не знаеш как да го направиш.

— Какво, да не би да си и психиатър? Не ти стига да си най-популярният адвокат в Джорджия, така ли?

Дерек не трепна.

— Какво има в Тексас, Додж? — попита Джули отново. Мекотата на гласа й стигна до него така, както дразненето на Дерек никога не би успяло. Раменете му увиснаха.

— Не какво. Кой.

— Добре, кой е в Тексас?

Той избегна да ги гледа в очите, когато вдигна чашата си и тръгна към мивката, където изпи кафето до дъно.

— Дъщеря ми. — Усети смайването им дори преди да се обърне и да види шокираните им изражения.

— Но ти нямаш дъщеря — каза Дерек.

— Имам обаче.

— Откога?

— От преди трийсет години — отвърна Додж.

Дерек тръсна глава да проясни мислите си.

— Именно ти ми каза, че нямаш дъщеря.

— Не съм ти казвал.

— Додж, спомням си разговора. Проверяваше биографията на Крейтън Уилър. Каза ми, базирайки се на онова, което си научил за него, че не би искал дъщеря ти да се среща с него. Тогава ти казах: „Ти нямаш дъщеря“. А ти отговори: „Ако имах“.

— Виждаш ли? Ти си този, който го е казал, не аз.

— Но ти го загатна.

— Съди ме тогава.

— Тази караница не е много конструктивна, нали? — упрекна ги Джули и се обърна към Додж: — Толкова си изненадващ, Додж. Споменавал си за няколко бивши съпруги, но никога за деца.

— Не деца. Дете. Едно.

Той погледна към обувките си, питайки се кога за последно са били лъскани. Ако изобщо са били лъскани. Трябваше да ги намаже с боя най-после. Може би ако имаше време на летището…

Летище! Какво летище, по дяволите. Той нямаше да ходи.

— Кога за последно си я виждал? — попита Джули.

— На рождения й ден.

— На последния й рожден ден?

Той поклати глава.

— Всъщност в деня, когато се роди.

Слисаното им мълчание беше пълно с въпроси, на които не искаше да отговаря. Но Дерек имаше неотстъпчивостта на булдог.

— Тогава защо изведнъж си решил да отидеш да я видиш?

— Не съм.

— За да не спорим напразно, нека те уверя, че го направи.

Додж прехапа бузата си от вътрешната страна, после се чу как им казва, че дъщеря му е изпаднала в беда.

— Не знам подробностите, но е намесена полицията. И тя… Някой си е помислил, че може би, като се има предвид квалификацията ми, бих могъл да й помогна да се измъкне. Но аз не мисля така, а и защо да го правя?

Дерек и Джули продължаваха да го гледат, погледите им го увещаваха. Като наведе глава, той разтърка очите си с пръсти, после отпусна ръка и въздъхна:

— Мамка му, мамка му и пак мамка му!