Сандра Браун
Превратности (19)

Глава осемнадесета

— В това няма никакъв смисъл — каза Додж, когато наля малко уиски в една чаша със сода, и я подаде на Бери.

— Не, благодаря.

— Пийни малко. Ще ти помогне да се отпуснеш.

— Не мога да пия. Аз също тръгвам за Хюстън.

Той бутна чашата в треперещата й ръка:

— Няколко глътки.

Додж последва Бери и Керълайн обратно към езерото. Когато стигнаха до завоя към къщата, смъкна стъклото на колата си и поръча на оставения да пази полицай ако види някого на територията на имота, да не се колебае и първо да стреля, а после да пита.

— Скай какво каза?

— Каза да стреляш два пъти — излъга Додж. — Предай го и на колегата си, който е на кея.

След като влязоха в къщата и се увериха, че никой не е влизал, той помоли Керълайн за някакво питие. Тя му посочи към един шкаф в дневната, той отиде, извади бутилка бърбън и наля на Бери. Този път тя не отказа.

— Благодаря.

— Какво за Сали Бъкланд? — поинтересува се Керълайн.

Додж въздъхна, но знаеше, че ще настоява, докато не й обясни всичко.

— Както казах, единственият ми разговор с нея не доведе до нищо. Обадих й се…

— Защо си й звънял?

— Защото си помислих, че може да измъкна повече информация от нея, отколкото Скай успя. Той без съмнение е добър, но има да се работи върху прекалената му тактичност.

— Понеже твоята е съвършена.

— Мамо, моля те — прекъсна я Бери. — Остави го да ни каже какво е научил. — После се обърна към Додж: — Откъде взе телефона на Сали?

— Ще стигна и до това. Важното е, че й звънях няколко пъти. Най-после успях да се свържа. Беше уклончива с мен, както е била и със Скай. Нямала нищо общо със стрелбата, не е виждала хората, замесени в инцидента, след като е напуснала „Делрей маркетинг“, дрън-дрън, дрън-дрън.

— А каза ли, че съм излъгала, когато съм нарекла Орън „преследвач“?

— Почти дума по дума, каквото е казала на Скай.

— Невероятно — промърмори Бери.

— Получих същото шикалкавене от дамата, каквото и Скай. Реших да я оставя да помисли, после се опитах отново да й звънна тази сутрин с надеждата да я заваря в по-дружелюбно настроение. Но не вдигна телефона.

— Сигурно е познала по номера, че ти я търсиш — допусна Бери. — Не е искала да говори, затова не се е обадила.

— Така предположих — кимна Додж. — Затова планирах да отида днес да се срещнем очи в очи и да се опитам да науча повече, но сами знаете какво се случи.

Бери не знаеше за снимките, които той бе отмъкнал, измамвайки полицая в шерифството, а засега Додж не възнамеряваше да й каже. Явно Скай бе на същото мнение, иначе би й казал до момента. Обаждането на Орън я беше извадило от релси. Керълайн не можеше да се успокои. Скай го бе оставил да ги пази, а това включваше да се въздържа да ги информира за неща, които не са абсолютно наложителни. Споменаването на снимките само щеше да увеличи страховете им.

Додж подхвана разговора оттам, където бяха спрели.

— Вчера Сали Бъкланд защити Орън Старкс. Днес той използва клетъчния й телефон.

Бери прехапа долната си устна.

— Това не предвещава нищо хубаво, нали?

— Така е.

— Притеснявам се за нея.

— Има защо.

— Мислиш ли, че е в опасност?

Додж се намръщи.

— Нямах това предвид.

— Мислеше нещо — обади се Керълайн. — Какво беше?

— Старкс и Сали Бъкланд може да са в таен заговор.

— Отказвам да приема подобно нещо — поклати глава Бери.

— Тогава ми дай нещо по-добро.

— Не мога, Додж. Но знам със сигурност, че Сали ненавижда Орън. Може би дори се страхува от него, както и аз.

— Дори противниците понякога се съюзяват срещу голям враг — каза Додж.

— Какво? Аз — враг?

— Не се хващай за думата. Просто подхвърлям някои идеи. Съществува ли дори отдалечена възможност двамата да се съюзят, за да ти отмъстят за нещо?

Бери отпи от бърбъна. Додж забеляза, че ръката й трепери, когато вдигна чашата към устата си.

Надвисна мълчание. Накрая Керълайн каза:

— Сигурна съм, че Скай ще получи някакви отговори от Сали Бъкланд.

— Първото нещо, което ще я попита, е за Аманда Лофланд.

Додж преднамерено пусна това изречение, за да види непосредствената реакция на Бери. Удивлението й изглеждаше искрено дори за неговото опитно око.

— Аманда и Сали? Каква е връзката?

— Не знаеш ли?

— Дори не подозирах, че се познават.

— Е, познават се.

— Откъде знаеш?

— Задигнах телефона на Аманда Лофланд вчера.

— Какво! — зяпна Бери. — Защо?

Той сви рамене.

— Любопитство. Прегледах контактите й, входящата и изходящата й поща.

— И си открил номера на Сали Бъкланд между тях — каза Керълайн.

— Аха. Няколко разговора за няколко седмици — дамата не си е дала зор да изтрие данните. След това предадох телефона на Скай. Ако си е подготвил домашното, а аз мисля, че можем да сме сигурни, че го е направил, той ще види същите тези разговори и ще се запита какво общо имат тези две дами с Орън Старкс. Проницателно момче като него ще си отговори същото, което и аз. — Той погледна Бери. — Ти.

Бери не коментира, само наведе глава и се загледа в съдържанието на чашата си.

— Но Скай не ти е говорил специално за Аманда Лофланд, нали? — попита Керълайн.

— Не, но звънна, докато бях в колата и идвах насам след вас. Разсъжденията му следват същата посока като моите. Попита ме дали смятам за възможно Сали Бъкланд и Орън да действат заедно и тя да го е взела от паркинга на „Уолмарт“.

— Какво го е навело на тази мисъл? — попита Керълайн.

— Вече се беше свързал с Хюстънското полицейско управление. Полицаите, изпратени в къщата на Бъкланд, са докладвали, че вътре няма никого. Гаражът е празен. Обявили са колата й за издирване. Включва се само гласовата поща на клетъчния й телефон. Което не е изненадващо. След като се е обадил на Бери, Старкс би се сетил, че не бива да го оставя включен.

— Което ме навежда на друг въпрос — каза Керълайн. — Защо ще използва нейния телефон, за да се обади на Бери? Защо изобщо й звъня?

— И ние със Скай си блъскахме главите над това — призна Додж. — Няма много смисъл. Старкс знае отлично, че можем да го проследим по този начин, освен ако е избрал дяволски добро място, от което да телефонира. Въпросът е къде е това място. — Преди някой да дръзне да предположи, той каза: — Минит Мейд парк. Обадил се е точно когато „Астръс“ свършват мача. Там е било пълно с полиция, но никой не знае какво шофира Старкс.

— Колата на Сали Бъкланд? — изгледа го Керълайн.

— Добро предположение. Но никой не може да е абсолютно сигурен дали е в нея. Дори и да е, ще отнеме известно време, докато открият номера на колата на Сали, така че той може да е избягал, преди да са започнали да издирват въпросното МПС. И за да стане бъркотията още по-голяма, в момента хиляди коли се прибират след мача. Трафикът е натоварен. — Додж добави неохотно: — Страшно е хитър, проклетият му кучи син.

Бери каза дрезгаво:

— Да не би да искаш да ни кажеш, че е избягал отново?

— Да. Това ви казвам. Но не мога да не добавя, че да съобщи на властите за местонахождението си изглежда глупаво за човек, който бяга.

— Той не е глупав. Дори напротив. Използвал е телефона на Сали неслучайно и ви уверявам, че всичко, което прави Орън, е част от неговия съвършен план. — Тя остави неизпитата чаша с бърбън на масичката и се изправи. — Отивам да си стегна багажа.

— Ти ей сега ще си изпиеш уискито, защото тази вечер няма да ходиш в Хюстън.

Брадичката й се вирна:

— Ще отида и още как!

— Не, госпожице. Избий си тази идея от главата.

— Трябва да съм утре сутринта в „Делрей маркетинг“, за да направя презентацията си.

— Това не го ли обсъдихте със Скай?

— Не съм длъжна да го правя.

— Ще побеснее.

— Той си има работата, кариерата, а аз си имам своята. Срокът ми за кампанията е утре. Беше възложена на мен. И е резултат от целогодишен труд. Това е моя рожба! И ще я предам в график.

— Бери, знам колко е важно това за теб — каза майка й. — Но предвид обстоятелствата всички в „Делрей“, както и клиентът, биха те разбрали, ако помолиш за отсрочка.

— Ти би ли отложила важна сделка?

Керълайн като че ли се канеше да отговори утвърдително, но промени мнението си и каза тихо:

— Вероятно не.

— Тогава можеш да разбереш защо трябва да съм там утре. Бен не може да дойде. И аз му обещах, че ще бъда там и заради него. Клиентът очаква от мен да го направя, както и „Делрей“.

— По дяволите „Делрей“, по дяволите Лофланд, клиента и всички останали! — избухна Додж. — Ти да не би да забрави, че онзи лудия заплаши да те убие?

— Ако се крия тук, преставам да живея, Орън печели — възрази Бери. — Тръгвам. — Тя излезе от стаята и я чуха да се изкачва нагоре по стъпалата.

Додж сложи ръце на хълбоците си и изгледа ядосано Керълайн.

— Така ли ще стоиш тук? Направи нещо! Спри я!

— Как? Опитах. Приемам предложения.

— Не знам как, просто го направи. Убеди я.

— Невъзможно, Додж.

— Точно така. Защото и тя е инат като теб.

Тя мина бързо покрай него на път към стълбището.

— И амбициозна като теб!

 

 

Бери беше решена да спази уговорката си следващата сутрин, а Керълайн беше също толкова решена да не остане назад. Додж беше обещал на Скай да не изпуска Бери от поглед. Извод: всички щяха да отидат в Хюстън.

Додж изтъкна логични възражения и промърмори нещо за дългото шофиране, което ги чака, но тайно бе доволен, че ще има пътуване. Инатът на Бери му даваше извинение да отиде там, където иска. А той искаше повече от всичко на света да се срещне с кучия син, който бе тероризирал дъщеря му. След като арестуват Старкс и го пъхнат зад решетките, за Додж щеше да е по-трудно да му каже какъв късмет е извадил, че е цял и още диша.

А ако Додж имаше достатъчно късмет да залови Старкс преди полицията, мъжът нямаше да доживее да види как изглежда отвътре една затворническа килия.

Беше решено, че ще пътуват с колата на Керълайн, която бе с по-просторен и по-удобен интериор от взетата от него под наем. Знаейки, че не може да пуши вътре, той изпуши толкова цигари, колкото бе възможно, докато ги чакаше да приготвят всичко, което щяха да вземат със себе си.

Бери излезе първа. Когато тръгна надолу по задното стълбище, понесла голяма кожена папка и едно малко куфарче, тя изгледа фасовете, угасени в саксията с мушкато.

— Мислиш ли, че ще издържиш, без да пушиш, докато стигнем?

— Имам ли избор?

Въпросът му я накара да се усмихне. Двамата настаниха куфарчето й в багажника. Тя понечи да влезе и да седне на задната седалка, но се поколеба.

— Знам, че гледаш на тази задача като на малко по-сложна от гледане на дете. Би искал по-скоро да участваш в акцията. Но, казано честно, радвам се, че си зад гърба ми, Додж. — Тя се пресегна и докосна ръката му. — Благодаря.

Беше се присмивал на хора, които ставаха сантиментални по отношение на децата си. Гледаше на тях като на глупаци, досадници и може би дори като на лъжци. Но когато Бери му се усмихна и докосна ръката му, той разбра смешната, необяснима и безкрайна родителска любов.

Минаха няколко минути, преди да успее да възстанови дишането си и стегнатите му гърди да се отпуснат.

Когато тръгнаха, се опита да се свърже със Скай, но непрекъснато се включваше гласовата му поща. Остави му съобщение, уведомявайки го за промяната в плановете им. Бяха изминали половината път до Хюстън, но отговор нямаше, затова спряха да си починат на една голяма бензиностанция. Додж стоеше на пост пред дамската тоалетна, когато телефонът му иззвъня.

Погледна номера, въздъхна и се приготви за оправдания.

— Кълна се, че опитах. — Той остави Скай да сипе ругатни в продължение на трийсет секунди, преди да възрази: — Решила е на всяка цена да проведе онази служебна среща утре сутринта.

Скай го прекъсна и изсипа нова серия ругатни.

— Искам я обратно в Мерит колкото е възможно по-скоро.

— Чувам те. Как е при теб?

Скай говори няколко минути, после попита:

— Как е Бери? Имам предвид, освен това, че е трън в задника.

— Неестествено спокойна.

— Уплашена?

— Да. А дори не подозира за онези снимки.

— Не си им казал, нали?

— Не.

— Хубаво. — Той направи пауза, преди да продължи: — Накарах един полицай да върне телефона на Аманда Лофланд. Само не се преструвай, че не си ровичкал в него.

— Видя ли номера на Сали Бъкланд?

— Беше трудно да не се забележи.

— Бери не знаеше, че двете жени са се познавали.

— Ти я попита?

— Да, и тя изглеждаше изненадана, когато научи, че са били във връзка. Според теб за какво е трябвало да си говорят?

Скай се въздържа от отговор. Каза кратко:

— Карай внимателно — и затвори.

Керълайн и Бери излязоха от тоалетната, когато Додж прибираше телефона си в калъфа на колана му.

— Кой беше? — попита Бери.

— Скай.

— Нещо ново?

— Ще говорим за това в колата. — Той изчака да излязат на шосето, преди да им разкаже разговора със Скай. — В момента е пред къщата на Бъкланд, чакат да получат заповед за обиск, за да могат да влязат, но е неделя. Налага се да намерят съдия.

Той погледна към Бери в огледалото за обратно виждане.

— Освен това ме попита какво — прескачам ругатните — си мислиш, че правиш като си тръгнала за Хюстън. Никак не се зарадва на идеята, уверявам те. Мислел, че си в безопасност в езерната къща с неговите добре въоръжени помощници.

— Не се нуждая от неговото разрешение.

— Ще си купя билет да гледам, когато му го казваш. Но междувременно забранява да останем да пренощуваме в къщата ти. Дори и да сложи полицаи да пазят, което смята за възможно, нямало да се чувства спокоен да си на място, където Старкс може толкова лесно да те намери.

— Тогава къде ще отидем? — попита Керълайн.

— Скай ще ни резервира стаи в един хотел. Каза, че след като ти и шериф Дръмънд сте толкова близки лични и социални приятели, бил сигурен, че ще го убеди да одобри разходите. — Скай не бе казал нищо подобно за Керълайн и шерифа, но Додж го изстреля от ревност. — Щом запази стаи, Скай ще ни се обади къде да отидем. Ще се опита да намери хотел близо до „Делрей“. И, Бери, иска те обратно в Мерит утре сутринта веднага след завършването на презентацията ти. Обещах му да те върна. Никакви възражения. Ясно?

— Силно и ясно. Мога да видя известна целесъобразност в това да сме в хотел, но първо трябва да се отбием у дома.

— Как така?

— Трябва да си взема нещо за обличане.

— Какво ти е на дрехите, с които си сега?

Тя и Керълайн го изгледаха сякаш е малоумен. Той примирено изпъшка:

— Пет минути най-много. Разбрахме ли се?

— Разбрахме се — кимна Бери.

— А сега ми кажи как да стигна до там.

Трафикът се сгъсти, когато наближиха града. Явно половината жители на Хюстън се връщаха обратно в града след двата почивни дни. Додж примираше за цигара и изпита облекчение, когато Бери най-сетне му каза да свие към следващия изход на задръстената магистрала.

Кварталът, към който тръгнаха, беше добре поддържан и подсказваше за охолство, но когато тя му посочи къщата си, той бе впечатлен още повече. Никога не би могъл да осигури на дъщеря си това, което тя сама бе успяла. Разбира се, Керълайн може би се е облагодетелствала и е сключила изгодна за нея сделка, и все пак…

Почувства се унизен, уплашен и неадекватен, когато ги последва по алеята към входната врата. Изпитващ необходимост да си вдъхне увереност, той измъкна пистолета от кобура на кръста си.

— Ще вляза пръв.

— Аз трябва да дезактивирам алармата.

— Не забравяй какво се случи на Дейвис Колдеър.

Без повече възражения Бери му каза кода, после двете с Керълайн изчакаха на верандата, докато той влезе, изключи алармата, и като надникна от стая в стая, светна лампата и едноетажната къща се обля в светлина. Удовлетворен, че Старкс не е излъгал, че ще чака връщането на Бери, той върна пистолета обратно в кобура и им даде знак да влязат.

— Чувствайте се като у дома си. — Бери тръгна напред по коридора към спалнята си.

— Пет минути — извика Додж подире й.

При други обстоятелства щеше да му е приятно да разгледа дома на дъщеря си. Човек можеше да си направи много изводи за някого — неща, които би искал да знае за Бери — от мебелите и предметите в къщата му, от това дали са поддържани, от начина, по който са подредени. Но дори този кратък оглед показваше, че що се касае до спретнатост и декорация на дома, тя далеч надминава майка си, а камо ли него.

Тъкмо се канеше да го каже на Керълайн, когато Бери изпищя.