Сандра Браун
Превратности (14)

Глава тринадесета

Скай се взря в нея, после премести очи върху Керълайн, която съзнателно избегна да отговори на погледа му. Той закова очи върху Додж, който мънкаше неразбираемо и опипваше джоба на ризата си, търсейки цигара.

— Какво говори тя? Обаждала се е на Старкс? — Скай звучеше студено.

— Казаха ми го, докато ти беше… — Той посочи малката стая отвъд, после, използвайки сбития речник на бивше ченге, му обясни за телефонния разговор, както му го бяха описали Бери и Керълайн.

Скай го асимилира известно време, търсейки логика. Искаше му се да попита Бери какво, по дяволите, си беше въобразявала, но реши, че трябва да сдържи скептичността си и да посмекчи тона.

— Този разговор. На домашния му телефон ли се обадихте, или на клетъчния?

— На домашния — отвърна тя. — Защо?

— Надявахме се, че може да локализираме местонахождението му, като проследим с GPS клетъчния му телефон. Но за тази цел телефонът трябва да е включен. Всеки път, когато наберем номера, получаваме съобщение на запис, че не се използва.

— Той със сигурност знае, че не бива да оставя телефона си включен.

— Точно така. — Той млъкна за момент, после зададе въпроса, на който наистина искаше да му се отговори: — Защо сте чувствали необходимост да му се извините?

— Додж ви каза.

— Искам да го чуя от вас.

— Бях му наговорила ужасни неща. Казах му, че е лигльо. Че е отвратителен.

— Той е отвратителен — каза Скай.

— Знам, но може би ако не бях толкова жестока онзи ден, нямаше да…

— Не сте отговорна за неговите действия.

Тя не го опроверга, но и не изглеждаше убедена.

— Исках да компенсирам грубостта си. Опитах се да бъда мила.

Скай отново погледна към Керълайн, за да прецени нейната реакция, но тя извърна очи. Мнението на Додж, обаче, беше явно. Той вдигна рамене и изгледа Скай с поглед, който казваше: Жени. Какво можеш да направиш.

Когато Скай се обърна към Бери, тя гледаше с празен поглед в някаква точка в центъра на гръдния му кош.

— Никога не съм допускала, че едно извинение може да доведе до такива ужасни последици. — Очите й се вдигнаха и се срещнаха с неговите.

В тях се четяха вина и страдание. Той почувства болката й, искаше му се да може да я облекчи, искаше му се да не знае какво е това чувство.

— Ако Орън е излязъл за отмъщение — продължи тя, — защо не застреля мен? Защо не мен, вместо Бен? Защо уби невинно момче?

Тя изглеждаше толкова обсебена от мисълта, че на Скай не му даде сърце да каже каквото си мислеше: че е трябвало да помисли дважди, преди да бъде мила с мъж, който непрестанно я преследва. Но тя сигурно го съзнаваше по-добре от всеки друг в тази стая. Щеше да е безсмислено жестоко да го изтъква.

Променяйки темата, той попита:

— Подсетиха ли ви нещо отговорите на мис Арнълд?

— Нищо, което може да е от помощ. Съгласна съм, че звучи така, сякаш Орън е спял с пистолет в ръката. Изненадали са го и са го събудили. Стрелял е по рефлекс.

— Стрелковите му умения доста са се подобрили след стрелбата по Лофланд — отбеляза Додж.

 

 

— Как не можа да пропусне онова момче? — нещастно попита Бери, сякаш говорейки на себе си.

Всички си задаваха този въпрос, но никога нямаше да намерят удовлетворителен отговор.

След малко Скай продължи:

— Следите от гуми, които открихме до езерната къща, съвпадат с намерените зад мотела. Паркирал е в храсталака. Колата не се е виждала от магистралата, нито от пътя зад мотела.

— След това сигурно ще побърза да се отърве от нея час по-скоро — предположи Додж.

Скай кимна.

— Междувременно всеки полицай в щата издирва тойота от този модел. Но още не знаем цвета, нито пък номера. Чухте ме да казвам на Лайза Арнълд, че сме намерили чифт обувки в стаята. Явно Старкс ги е оставил, когато е избягал. Имаме отпечатъци от обувки при влизането му, и отпечатъци при излизането.

Използвал е хавлиена кърпа, сапун, така че можем да вземем ДНК и да я сравним, след като бъде заловен. Но първо трябва да го пипнем, а той ни е оставил достатъчно следи. Не е взел със себе си нищо от стаята.

— Взел е пистолета — обади се Додж.

— Взел е пистолета — повтори мрачно Скай. — Но никакви опаковки от храни, празни кутийки от напитки, никакви допълнителни дрехи. Нямаше нищо в кошчето за боклук. Никакви касови бележки от покупки. Никакви карти или брошури. Нищо, което да ни посочи накъде е тръгнал.

Той се поколеба, после добави:

— Куршумът още е в тялото. След като бъде изваден, ще го сравним с онзи, който намерихме в езерната къща и в тялото на Бен Лофланд. Можем да допуснем, че същото оръжие все още е у него.

Няколко минути всички мълчаха. След това се обади Керълайн:

— Мислех, че всички мотели и хижи са претърсени. Тази пропуснали ли са я?

Скай поклати глава.

— Била е проверена, но Скай не се е регистрирал. Счупил е прозореца на банята от задната страна и се е промъкнал вътре.

— Колко дълго е бил там? — попита Бери.

— Няма начин да се разбере. Стаята е била почистена — или поне така твърди собственичката — преди три дена. Оттогава не е била наемана. Старкс би могъл да е отишъл там веднага след като е бил в магазина за полуфабрикати в петък през нощта и да е прекарал вътре целия вчерашен ден. А може би е отишъл едва снощи след мръкнало. Можем само да предполагаме. Трябвал му е покрив, място, където да отседне, да се отпусне. Кракът му не е бил добре.

Скай обясни, че отпечатъците от стъпки го доказват. Едната е по-дълбока от другата. Явно щади десния си крак. Нуждаел се е от място, където да се отпусне и е видял шанс да остане поне една нощ в тази мотелска стая.

— Но е сбъркал. — Гласът на Бери бе едва доловим. Тя обгърна лактите си и Скай забеляза, че кожата й е настръхнала. Тя промърмори: — Не мога да спра да мисля за това какво преживяват сега родителите на онова нещастно момче.

— Преживяват истински ад, Бери, права си. — Керълайн се изправи и си взе чантата. — Случилото се на сина им все още може да се случи и на теб. Орън Старкс знае, че ако го хванат, може да го обвинят и в убийството на Дейвис Колдеър въз основа на свидетелските показания на онова момиче. Той ще обвини теб за тази злополука, което го прави дори още по-голяма заплаха от досега.

Додж също стана:

— Съгласен съм. Тази вечер Старкс увеличи мизата. Сигурно чувства допълнителния натиск.

— Значи продължаваме да сме на все същото място — промърмори Скай. — Ще удвоя броя на мъжете, които наблюдават къщата на езерото.

— Аз ще се преместя там. Ще остана в стаята, в която беше прострелян Лофланд — побърза той да успокои Керълайн. — И без това никой не иска да спи там. — После се обърна към Скай: — По-добре ме зачисли за свой помощник.

— Изисква се специална подготовка.

— Смятай, че я имам.

— Няма как да стане, Додж. Вярвам ти, че…

— Не ми вярвай, защото ако онзи нехранимайко ми се покаже отнякъде, ще го убия. Ако го видя, ще му пръсна задника!

Официално Скай не би могъл да подкрепи саморазправа. Но той бе човекът, който трябваше да съобщи новината на семейство Колдеър, че синът им е мъртъв. Той лично ги придружи до моргата, за да идентифицират трупа на момчето. Петъчното престъпление в езерната къща беше породено от злоба, един акт на ревност, лична вендета, която той първоначално бе взел за маловажна.

Но сега Орън Старкс бе убил невинно хлапе съвършено хладнокръвно. Старкс щеше да си получи полагаемото от закона, но Скай нямаше намерение да проявява милост. Затова тайно се надяваше, както и Додж, че ще му се удаде шанс да пипне убиеца.

Когато Додж и Керълайн се приготвиха да тръгват, тя му напомни, че колата му е в къщата на езерото.

— Ще трябва да пътуваш с Бери и мен. Ще спрем в хижа „Сайприс“ пътьом, за да ти вземем нещата.

Скай се обади:

— Вие двамата се погрижете за това. Аз ще откарам Бери вкъщи.

 

 

След като влязоха в джипа му, Скай се покашля:

— Исках да поговоря с вас за Сали Бъкланд.

Бери седеше вдървено на седалката до него, взряна напред, питайки се дали той осъзнава, че е започнал да се обръща към нея на първо име. Беше отпаднала още една необходимост. Сякаш мълчаливо се бяха съгласили, че Харис Карлисъл не е нужен повече. Когато излязоха от сградата на съда и се разделиха на път към двете коли, Додж не предупреди Бери да не говори насаме със Скай. След фаталното прострелване на Дейвис Колдеър беше напълно ясно кой е престъпникът.

Тъй като тя не реагира по никакъв начин на думите му, той я попита дали от климатика не й духа прекалено силно.

— Всичко е наред. Какво ви интересува за Сали?

— Какъв човек е тя?

— Привлекателна, но по един скромен начин. Библиотекарката с необикновените възможности.

— Да, схванах каква е в психологическо отношение. А с какво се отличава?

— Имате предвид като характер?

Надявайки се да облекчи главоболието, тя дръпна ластика от вързаната си на опашка коса и я освободи. Освен, че я болеше главата, чувстваше се и изтощена. В резултат на недоспиването след вземане на приспивателно беше вяла и апатична. Очите я смъдяха от липсата на сън и многото сълзи. Слънцето се издигаше в небето, но от това настроението й не се вдигна. Изгревът приличаше по-скоро на подигравка.

— Отзивчива и приказлива ли е Сали Бъкланд? Или срамежлива? Каква е?

— По-скоро интровертна, но не точно срамежлива. Добросъвестна. Готова да услужи. Точно затова й бе толкова трудно да разочарова Орън.

— Клюкарка ли е?

— Не съм чувала подобно нещо.

— А лъже ли?

— Не, не.

— Ревнива? Злобна?

— Не и доколкото аз знам.

— Тогава защо ще настоява пред мен, че лъжете за Орън Старкс? Вече няма съмнение, че всичко, което казахте за него, е истина. Всъщност, подценили сте го.

— За съжаление — прошепна тя.

— Не се обвинявайте.

— Не мога. Не биваше да му се обаждам.

Той замълча и тя бе доволна от реакцията му. Защото имаше пълното право да й натяква за проявеното неблагоразумие.

Връщайки се на темата, той каза:

— Ако Сали Бъкланд е имала същите преживявания със Старкс като вас, защо й е да ми казва точно обратното? Това е, което ме озадачава. Каза ми, че лъжете още преди да съм произнесъл думата „преследва“. Започна да оспорва обвинението, преди да съм го отправил.

— Съжалявам — въздъхна Бери. — Не мога да проумея защо Сали би излъгала, защото това никак не е характерно за нея. Може би защото не иска да се замесва? Не знам. Но това, което със сигурност знам, е, че тя напусна „Делрей“ заради Орън.

— Което ни връща отново към въпроса защо лъже. — Той прокара разочаровано ръка през косата си. — Целият разговор с нея беше…

— Какъв?

— Не както трябва. Но не ме питайте какво точно, защото не знам. Просто не беше както трябва. Накарах един от полицаите в шерифството да отиде до дома й, да я поразпита, но се оказа, че тя не си е у дома. Потърсих я няколко пъти по телефона. Никакъв отговор. Знаете ли къде работи сега?

— Последното, което чух, е, че работи на свободна практика вкъщи.

— Тогава искам да говоря веднага с нея при първа възможност.

— Били сте зает.

— Да, гонех опашката си без никаква полза, а едно момче умря.

Да му обяснява, че е безполезно да обвинява себе си, нямаше смисъл. Тя самата се чувстваше по същия начин. Както каза Додж: „Тази вечер Старкс увеличи мизата. Сигурно чувства допълнителния натиск“.

— Надявам се. Стресираният човек става невнимателен, прави грешки. Предполагам, че ще се освободи скоро от онази кола, ако вече не го е направил. Освен ако няма резервна, ще трябва да открадне друга. Ще следя рапортите за откраднати превозни средства. А също и обществения транспорт. Или — каза той с мрачна усмивка — току-виж сме извадили късмет и онази тойота бъде спряна от полицията в следващите пет минути, а Старкс изведен с вдигнати ръце.

— Не бих разчитала на това.

— Аз също.

Тя се загледа в профила му за миг — лицето му беше уморено.

— Влагате много време и усилия в този случай.

— Това ми е работата.

— Какво си мисли съпругата ви като закъснявате?

Той обърна глава към нея и я изгледа, което я накара да добави бързо:

— Питам само защото сте на смяна от обаждането ми на телефон 911.

— Няма да се прибера вкъщи, освен да си взема душ и да се избръсна, докато не пипнем Орън Старкс.

— Къде живеете?

— На езерото. Имам лодка.

— Близо ли е до къщата на майка ми?

Той се усмихна.

— Едва ли. Наемите там са много високи. Къщата ми е наполовина на нейната. Може би дори по-малка. Мястото е само три четвърти акра. Приятно е, уединено, но далеч не като вашето.

— То не е мое. На майка ми е.

— Все същото.

Той махна на своя колега, когато завиха по частния път. Стигнаха до къщата, но минаха от задната страна. Бери отвори вратата откъм пасажерската седалка.

— Благодаря, че ме докарахте. — Можеше просто да пътува заедно с майка си и Додж. Не беше отговорила на много въпроси. Скай не я беше разпитвал много, а онова, което я попита, можеше да направи по телефона.

Той също излезе от колата.

— Не е нужно да ме изпращате до вътре — погледна го тя.

— Ще съм по-спокоен да ви оставя сама, ако проверя къщата.

— Няма да съм сама дълго. Мама и Додж са след нас. — Тя погледна към езерото, където бе оставен да пази друг полицай на кея. — А и с двамата гардове…

— Ще съм по-спокоен, ако проверя.

Нямаше смисъл да спори. Тя се обърна и тръгна към задното стълбище, като извади ключа на вратата изпод една саксия с розова мента.

— Този навик не е безопасен.

— Алармата е включена. — Тя изкачи стъпалата, отключи и отвори вратата. Алармата запищя. — Виждате ли? — Тя набра кода и я изключи.

Той се пресегна зад нея и натисна статус бутона на таблото. Екранът показа, че няма никакви прекъсвания в системата след включването на алармата.

— Всичките ли врати и прозорци са свързани?

— Така мисля.

— За счупени стъкла и детектори за движение?

— Предполагам. Мама обикновено е тук сама, така че винаги внимава.

— Хубаво.

Бери остави чантичката си на кухненската маса.

— Искате ли кафе?

— Благодаря, но нямам време. Трябва да тръгвам. А вие трябва да спите. Прекарахте две безсънни нощи.

— Ще подремна. А по-късно ще отида в болницата да видя как е Бен.

Очите на Скай се присвиха незабележимо. Тя веднага започна да се оправдава.

— Не съм го виждала, след като го изнесоха на носилка. Вчера така и не влязох при него заради грозната сцена, която Аманда направи. Но имам право да отида и да видя приятеля си.

— Сигурен съм, че приятелят ви ще оцени посещението. Но не и съпругата му.

Начинът, по който натърти на думата „приятел“, не й убягна.

— Не, по всяка вероятност не. Защото тя, както и вие, не може да отмине факта, че съм била гола, когато Бен е бил прострелян. В светлината на всичко останало не ви ли се струва твърде детинско и абсурдно да се държите за това?

Тя го заобиколи и тръгна към вратата, която водеше към останалата част на къщата. Спря за миг и подхвърли през рамо:

— Надявам се, че ще намерите вратата за излизане.

Преди да е направила две крачки, той хвана рамото й и я завъртя, притегляйки я към себе си.

— Нямам съпруга — произнесе той с нисък глас. — А причината да не мога да отмина факта, че бяхте гола, е, че ви видях гола.

После я целуна, силно и дълбоко, като вкара езика си решително в устата й. Но целувката не трая повече от няколко секунди, той я отстрани рязко, почти грубо от себе си.

Гръдният му кош се издуваше и смъкваше бързо. Очите му обходиха кухнята, спряха се върху някаква невидима точка, преди да се впият в нейните. След което произнесе с дрезгав глас:

— Можете да ме замерите с някоя тежка книга заради това.

Бери дишаше учестено и плитко. Тя го гледа няколко секунди, после вдигна ръце и ги сключи зад тила му.

— По дяволите тежката книга.

Тя дръпна главата му надолу така силно, както той го бе направил миг по-рано. Притисна устни в неговите и след кратко колебание от негова страна, целувката продължи, по-гореща и по-жадна от преди. Това е, което ги тласна напред. Взаимната неприязън бе просто защитен механизъм, използван от двамата в неуспешен опит да се заблудят. Така бе от самото начало.

Едната му ръка се обви около кръста й, докато другата я хвана за ханша, а двете я повдигнаха нагоре срещу него; тя застана на пръсти, притисната към бедрата му и о, господи, той беше толкова твърд и голям, което я караше да се чувства толкова добре. Тялото й стана топло и искащо, а когато намести ханша си, така че контактът да е по-чувствен, от неговите устни се изтръгна стон.

Целувката се задълбочи. Беше от онези целувки, които човек има щастието да изпита веднъж в живота. Такава целувка, която не се подчинява на правилата, която прогонва съвестта, която е чисто сексуална. Целувка, която те изпълва с живот и те обрича на сигурна смърт. Целувка „ще-умра-ако-не-те-имам“.

Тя си помисли, че той би могъл да умре от желание.

И че и тя може да умре от желание.

Че и двамата могат.

Ако не бяха чули пристигането на колата.

Двигателят угасна. Чу се затваряне на врати. Тя и Скай се пуснаха и отскочиха един от друг. Бери си помисли, че трябва да напъха блузата в джинсите си, да оправи косата си, но нямаше време, тъй като Керълайн и Додж вече влизаха през задната врата.

Думите в устата на Керълайн замряха, когато застана на прага и започна да мести поглед между Бери и Скай.

Тя беше спряла така внезапно, че Додж връхлетя зад нея, изпускайки сака си. Явно усетил наелектризиращата атмосфера, и той на свой ред ги изгледа.

Винаги отличен дипломат, майка й игнорира неловкостта на момента и весело произнесе:

— Спряхме в супермаркета и напазарувахме, така че да мога да направя закуска. Надявам се, че ще останете с нас, Скай.

— Благодаря, но не мога.

Без друга дума или колеблив поглед, той се шмугна покрай тях и излезе.

Керълайн и Додж се обърнаха след него, после извиха очи към Бери. Ако на лицата им имаше нарисувани въпросителни знаци, не биха могли да изглеждат по-любопитни.

Бери им обърна гръб.

— Не съм гладна.