Сандра Браун
Превратности (13)

Глава дванадесета

Преди Бери и Керълайн да са схванали думите му, вниманието им бе привлечено от силно и неудържимо хлипане. На пейката до стената стояха мъж и жена на средна възраст. Един по-млад мъж, със свещеническа якичка, бе клекнал пред тях, бе ги прегърнал през раменете и им говореше им тихо.

От уважение Додж говореше полугласно, но гласът му вибрираше от едва сдържан гняв.

— Господин и госпожа Колдеър. Шестнайсетгодишният им син, единственото им дете, бил прострелян и убит преди няколко часа. От Орън Старкс.

Бери усети, че й се завива свят и й прилошава. Тя се олюля. Додж хвана ръката й.

— Хей, стегни се.

Тя впери очи в нещастните родители на момчето, поклати глава и прошепна:

— Аз ще се оправя. Но те са загубили единствения си син тази нощ.

От един малък офис отсреща излезе Скай. Очите на Бери и неговите се срещнаха и се задържаха, докато той заобикаляше купчината бюра.

— Дължа ви извинение — произнесе той, когато се приближи.

— За какво?

— За това, че не ви приех на сериозно. Мислех си, че преувеличавате заплахите на Старкс. Грешал съм. Съжалявам.

Бери потисна емоциите, с които трябваше да се справи по-късно. Но не и сега. Той продължи:

— Както и да е, благодаря, че дойдохте. Мислех, че ако слушате, докато момичето дава показанията си…

— Момиче?

— Нямах време да ги запозная с подробностите — намеси се Додж.

Скай кимна.

— Дейвид Колдеър е бил с приятелка, когато е бил застрелян. Тя е добре. Съсипана, но не е наранена. Посочи Старкс измежду снимките, които й показахме. „Без никакво съмнение“, каза тя.

— Отново ли е избягал?

— Момчето паднало мъртво в краката на приятелката си. Тя хукнала да бяга. Позвънила на 911 от офиса на мотела.

— Мотел! — вдигна вежди Керълайн.

— За една свалка. — Додж стисна устни със съжаление. — Двама тийнейджъри, които търсят просто матрак.

Скай каза:

— Когато първите полицаи пристигнали, от Скай нямало и следа.

— Какво го е провокирало да стреля? — не издържа Бери.

— Няма никаква причина.

— И просто така е застрелял момчето без причина?

— Дейвис Колдеър просто е бил на неподходящото място в неподходящото време — отговори той с мрачен тон като този на Додж.

— Мили боже — прошепна Керълайн.

Бери не успя да каже нищо.

Скай се обърна към нея:

— Мислех си, че ако изслушате момичето — казва се Лайза Арнълд, — ако слушате, докато дава показания, може да ви хрумне нещо за Старкс. Може да чуете нещо, което да ни помогне. Не знам. Струва си да се опита.

— Разбира се. Щом така смятате.

Очевидно той смяташе, че тя се нуждае от помощ, за да върви, защото когато тръгнаха през стаята, той задържа ръката си отзад на кръста й.

— Донесете й кафе, Анди — поръча той на един полицай с широко отворени очи, в когото Бери разпозна мъжа, който бе дошъл миналата нощ в къщата на езерото. — Искате ли нещо към кафето? — Скай отново се беше обърнал към нея.

— Сметана. Мляко. Каквото и да е.

— По малко и от двете — каза той на по-младия полицай. — Госпожо Кинг?

— Аз ще й взема. И без това отивам да пуша — обади се Додж.

Скай придружи Керълайн и Бери до малка стая. Тя усети, че й липсва топлината на ръката му, когато я издърпа.

Посочи им една правоъгълна маса с кафяви метални крака и нащърбена повърхност.

— Седнете тук. А може и да останете прави, докато гледате през прозореца. Звукът ще бъде усилен, така че ще можете да я чувате, независимо, че е в друго помещение.

Керълайн седна. Бери се приближи до стъклото. В съседната стая до една също такава маса седеше момиче, девойка. Придружаваше я една жена, може би по-възрастна с петнайсетина години.

— Това майка й ли е?

— Мащеха.

— А баща й?

— Напуснал ги миналата година, никой не знае къде е. Не изглеждат щастливи, че са принудени да живеят заедно, но нямат избор.

— Къде е истинската й майка?

— Никой не знае.

Лайза Арнълд имаше пищна фигура, подчертана от липсата на сутиен и късата поличка. Явно не беше чиста американка, но от типа момичета, който лесно можеше да бъде класифициран.

Въпреки вулгарния й вид, обаче, имаше нещо уязвимо в нея, което развълнува Бери. Сълзите бяха оставили черни следи от тежкия грим по бузите й чак до брадичката. Сега, докато Бери я гледаше как хълца, продължаваха да се стичат нови и цялото й тяло трепереше.

Мащехата й седеше, преплела ръце в скута си, взряна в някаква невидима точка; изглеждаше отегчена или пияна, но определено безразлична към страданията на доведената си дъщеря.

Общият им вид, начинът на обличане и езикът на тялото бяха подчертано различни от онези на съсипаните родители, които се молеха със свещеника.

Скай застана до Бери пред прозореца и я попита:

— Добре ли сте?

Тя кимна.

— Как тийнейджърите са се натъкнали на Орън?

— Ще ви оставя да го чуете директно от момичето.

Додж и другият помощник дойдоха, понесли няколко стиропорени чаши с кафе и шепа десертни блокчета. Оставиха ги на масата с две-три пластмасови бъркалки. Додж извади от джоба си книжни салфетки и ги сложи пред Керълайн. Тя му се усмихна.

— Благодаря, че си спомняш.

Той й хвърли крива усмивка и измърмори нещо.

Скай отиде до вратата и я отвори. После се обърна към Бери:

— Не би трябвало да трае прекалено дълго. Ще се върна веднага щом свършим.

Той излезе. Бери си взе чашата с кафе и докато се върне на мястото си до прозореца, Скай вече беше в съседната стая заедно с другия полицай. В момента нагласяше видеокасета на една стойка.

Скай каза нещо на момичето, после я потупа по рамото, преди да заобиколи масата и да седне срещу нея. Бери го видя да спуска ръце под масата и миг по-късно чу съскането на включения високоговорител.

— Ако сте готова, госпожице Арнълд — каза той с увеличен от устройството глас. — Кажете ми всичко, което се случи, с всички подробности, които си спомняте. Няма да ви прекъсвам, освен ако не се наложи нещо да се изясни. Става ли?

— Добре. — Тя издуха носа си в една кърпичка, намести се на седалката, кръстоса крака, после ги върна в първоначалното им положение. — Във вас ли трябва ли да гледам, или в камерата?

— Можете да гледате в мен, ако така се чувствате по-удобно.

— Разбира се. Откъде да започна?

— Какви бяха отношенията ви с Дейвид Колдеър?

— Запознах се с него едва тази седмица. Бях го виждала в училище, но не сме вземали общи курсове. Никога не сме разговаряли за нищо. Отидох на бейзболния мач миналия понеделник вечерта. Той играе. Исках да кажа „играеше“.

Тук тя изхълца.

— Забравих точно на каква позиция. Втора база, струва ми се. Няма значение, след играта една група се срещнахме навън, на езерото. Аз и Дейвис тръгнахме заедно и, разбирате ли, се посближихме. Беше сладък. Попита ме дали можем да излезем тази вечер.

— Срещнали сте се, за да отидете на автокиното.

Тя кимна.

— Какво стана после?

— Ами, нещата се поразгорещиха — подсмръкна тя. — Така че решихме да прескочим до този мотел, където — сам разбирате — щяхме да се чувстваме доста по-удобно.

Скай кимна.

— Когато стигнахме, аз отидох до офиса и дадох на рецепционистката парите, а тя ми даде ключ за стая номер осем. Отидохме с колата до стаята, излязохме и се приближихме към вратата. Тогава дадох на Дейвис ключа и казах: „Бъди джентълмен“. Имах предвид той да отвори вратата и да ме покани.

— А-ха.

— Но той се затрудни при отключването, защото държеше джинсите си с една ръка. Те бяха ъ-ъ-ъ… разкопчани.

Скай кимна за пореден път.

Мащехата й издаде сумтящ звук и завъртя очи. Момичето я погледна с отвращение.

— О, сякаш че ти си вода ненапита.

Преди мащехата да успее да й върне хапливата забележка, Скай каза:

— Моля, продължете госпожице Арнълд. — Гласът му беше тих, но излъчваше властност, която показваше, че няма да допусне спор между двете жени.

Момичето обърна отново вниманието си към него.

— Така че… Дейвис не можеше да отключи известно време. Но накрая успя. Натисна бравата и влезе вътре, като светна лампата. И тогава онзи мъж, който стоеше до леглото, ни изгледа толкова изненадано, колкото и ние него. Очаквахме стаята да е свободна, нали разбирате?

Скай кимна.

— И после той… той… — Долната й устна започна да трепери и нов поток от сълзи изпълни очите й. — Той стреля.

— Пресегна ли се за пистолета?

Тя поклати глава.

— Вече го държеше.

— Каза ли нещо, преди да стреля?

Тя поклати глава отново. В гърлото й бе заседнала буца от емоции и тя не бе способна да говори. Скай се наведе напред.

— Искате ли малко да спрем, госпожице Арнълд?

— Исусе… — изсъска мащехата й. — Просто кажи на човека какво се е случило и да се махаме оттук. Ще го направиш ли?

Като я игнорира, Скай съчувствено попита момичето отново дали й е нужно време да се съвземе.

Тя отказа. Той й подаде една книжна кърпичка и тя започна да попива очите и лицето си.

Когато възвърна равновесието си в известна степен, Скай обобщи:

— Значи не е казал нищо, така ли?

— Не.

— Успяхте ли добре да го видите?

— Ами да. Дейвис светна лампата, а той стоеше насред стаята и гледаше към вратата, на не повече от два метра от нас.

— Преди това ми казахте, че бил напълно облечен.

— В панталони цвят каки и тъмносиня риза.

— Намерихме чифт мъжки обувки на пода до леглото.

— Не забелязах краката му. Но косата му беше разрошена. Забелязах, че не е на себе си. И очите му бяха някак си, разбирате ли, трескави. Като че ли е спял, а ние сме го сепнали и той е скочил внезапно от леглото. И когато Дейвис влезе вътре, той натисна спусъка.

— Без да мисли? По рефлекс?

— Да. Така беше.

— Не ме карайте да ви слагам думите в устата, госпожице Арнълд.

— Не го правя. Точно така беше.

— И сте напълно сигурна, че е бил този мъж? — Той отвори един кафяв плик, който носеше със себе си, и извади от него увеличена снимка на Орън от служебното му досие в „Делрей маркетинг“.

Момичето кимна енергично.

— Напълно съм сигурна.

Скай върна снимката обратно в плика.

— След като той стреля в Дейвис какво се случи?

Тя отново се разплака.

— Не знам. Дори не изчаках да видя дали Дейвис е добре. Просто се обърнах и хукнах. Изтичах до офиса, където онази свиня продължаваше да разглежда тъпото си списание. Изкрещях й да се обади на 911. Казах й, че Дейвис е бил прострелян, а тлъстата кучка изсъска: „Не желая проблеми“.

Лайза Арнълд изимитира собственичката на мотела.

— Казах й да си го начука… — Тя обърна очи към видеокамерата, после към Скай. — Съжалявам.

— Няма нищо. Продължавайте.

— Ами, казах й да се обади веднага. Но тя скръсти ръце на дебелия си търбух. Тогава аз грабнах телефона от бюрото и се обадих лично. Дори не съм разбрала, но съм си изпуснала чантичката, когато пистолетът гръмна. Клетъчният ми телефон го нямаше.

— От момента, в който сте позвънили на 911 и идването на полицията са минали по-малко от пет минути — каза й Скай.

— Пет минути? — възкликна тя. — Сигурен ли сте? Стори ми се цяла вечност.

— Какво правихте през това време?

Брадичката й се разтрепери, после цялото й лице се разкриви. Тя започна да хлипа в кърпичката си.

— Трябваше да се върна там и да видя как е Дейвис. Но бях толкова уплашена. Не знаех дали онзи маниак е вътре и какво прави. Страх ме беше, че може да тръгне след мен. Затова се свих зад гишето в офиса. Онази стара кучка ми се закани, че ако затворят скапания й мотел заради мен, щяла да ме убие със собствените си ръце. Изкрещях й да млъкне, просто да млъкне, но тя продължи да ме ругае, докато онова ченге не дойде.

— Видяхте ли онзи мъж отново?

— Не.

— А колата му? В каква посока тръгна?

— Не видях. — Тя избърса лицето си и си пое дълбоко дъх. — Предполагам, че знаете останалото.

— Сега вече можем ли да си тръгваме? — попита мащехата.

Скай я стрелна със смразяващ поглед, после се обърна към Лайза:

— Благодаря ви, госпожице Арнълд.

— Не ми благодарете. Толкова ми е гадно, че оставих Дейвис там.

— Ще трябва да изчакаме заключенията на съдебните медици, но аз съм виждал много рани от огнестрелно оръжие. Стори ми се, че куршумът е бил изстрелян право в сърцето му. Ако е така, значи е умрял мигновено. — Той добави меко: — Нищо не сте можели да направите за него.

 

 

Скай се погрижи Лайза Арнълд и мащехата й да излязат. Поръча на помощника си да ги придружи до вкъщи и да остане там до следващо нареждане. Страхуваше се, че Орън Старкс може да реши да се върне и да ликвидира свидетелката на убийството на Дейвис. Вече бе казал на всички в шерифския офис, че името Лайза Арнълд не бива да се споменава.

Тъй като окръг Мерит не разполагаше с криминалисти, наложи се да използват Тексаските рейнджъри от най-близкия офис. Скай се обади и нареди да изследват мотелската стая, след което да се обадят и да докладват.

Накрая осведоми шерифството, че е оставил дежурен в мотела.

— Не вярвам, че собственичката няма да игнорира забраната и да влезе вътре. Самата тя не е безгрешна. Два пъти съм я арестувал за разпространение на дрога.

Рейнджърът се ухили:

— Да, тя вече изля един тон словесна помия върху мен за това, че я обвинявам.

— Нека позная какво си намерил.

— Няма да е трудно.

Когато той се върна към групата в стаята за разпити, настроението им беше мрачно. Чашите с кафе бяха празни. Керълайн и Додж му кимнаха навъсено. Бери седеше до масата и механично въртеше пластмасовата бъркалка в чашата си.

— Това момче е умряло заради мен — каза тя тихо.

— Не. Умряло е, защото Орън Старкс го е прострелял в сърцето.

Тя остави бъркалката, облегна лакти на ръба на масата и отпусна лице в дланите си.

— Никога няма да забравя лицата на родителите му. И всичко това е заради мен, заради мен.

— От къде на къде?

Тя не каза нищо.

Керълайн я гледаше със съчувствие.

Додж прочисти гърлото си.

— Тя… тя си мисли, че е виновна, защото…

— Защото му се обадих!

Скай се обърна към нея:

— Моля!

Бери си пое накъсано въздух и изправи рамене.

— Обадих се на Орън.