Александър Бек
Волоколамското шосе (37)

2.

Ето и още един ден потъна в миналото. Бяха изтекли вече четири денонощия от онзи час, когато ние, вдигнати по тревога, бяхме тръгнали от Волоколамск. Вече четири денонощия не бяхме виждали никаква храна, освен по едно нищожно късче месо. След като нощувахме в гората, на тридесети октомври ние продължихме лутанията си.

Сутринта на тридесет и първи, най-сетне излязохме при своите. При мене, както крачех до Рахимов, дотича Брудни, когото постоянно изпращах напред с челен дозор. Брудни сърцато ми козирува:

— Другарю комбат, разрешете да ви предам заповед.

— Каква заповед? Чия?

— На подполковник Хримов.

Стори ми се, че Брудни подозрително лъха на алкохол.

— Ти случайно да не си гаврътнал нещичко?

— Само една чашчица, другарю комбат. Повече не си разреших. Ние, другарю комбат, вече сме навлезли в разположението на дивизията. На километър и половина е селцето Горки. Там има наши, заградителен отряд.

— Там си и сръбна, а?

— Че къде другаде? Оттам се обадих в щаба на подполковник Хримов. Заповядано ни е да отидем в това село.

Заповядах на Рахимов да отведе батальона в Горки, аз заедно с Бозжанов тръгнах да търся щаба на подполковник Хримов.

Като изминахме още няколко километра по калния, размекнал се междуселски път, най-сетне се добрахме до щаба, разположил се в някакво селце. Оперативен дежурен се случи да е същият млад лейтенант, който заедно с месестия капитан беше идвал една нощ в колибата ни при моста. Сега лейтенантът ни посрещна с учуден поглед. Изглежда, че той още не знаеше за връщането на батальона и вероятно си помисли, че сме оцелели само ние двамата.

Хримов отсъствуваше. Докато чакахме пред стъпалата, при нас изскочи началник-щабът на полка, общителният румен майор Белопегов.

— Момиш-Ули! Не вярвах, че ще те видя. Доложиха ми по телефона, но не можех да повярвам. Влизай, влизай…

Аз мрачно казах:

— Дайте ни да ядем.

— Сега ще те нахраним. Хайде, ела…

— Не мен. Батальона нахранете. Нали чрез вас се снабдяваме.

— Ами колко души си извел?

— Четиристотин и петдесет. А вие вече ни бяхте погребали?

— Да ти призная, Момиш-Ули, бяхме ви погребали. И нямаме какво да ви дадем. Още преди два дена сме ви отчислили.

— Ех, вие… Първо ни изоставихте, отидохте си… А сега пък на, отчислили сте ни.

Началник-щабът замълча. Но аз не го оставях:

— Нямате какво да ми отговорите ли?

— Не ни беше до вас, Момиш-Ули.

Той го каза искрено, без да се мъчи да се оправдае. Да, не им е било до нас. Нали бяха изскочили, без да изгасят лампата. Истината смекчи сърцето ми. Не ми се искаше вече да се карам.

След минута мълчание Белопегов каза:

— Момиш-Ули, да вървим да обядваме. — Той се помъчи да спечели подкрепата на Бозжанов. — Другарю политически ръководител, да вървим…

— Първо нахранете батальона.

— Няма с какво, Момиш-Ули.

Бозжанов ме гледаше умолително. Но аз отрязах:

— Хайде! Нямаме работа тука.

И си тръгнах, без да се сбогувам.

3.

С мъка се дотътрах до село Горки. Бозжанов също съвсем грохна и се мъкнеше подир мен, изостанал на двадесетина крачки.

На края на селото срещнах Мурин, които вървеше с кофа вода. Той не особено сръчно прехвърли дръжката на кофата от една ръка в друга, водата се разплиска на земята, Мурин ми козирува, весело каза:

— На хубаво е, другарю комбат! С пълно ви срещам…

— Къде я носиш?

— Мием се, другарю комбат, баняме се. — С кимване на главата Мурин посочи близката къщурка. — Всичките си грехове трябва да измием.

Аз не подкрепих шеговития му тон.

— Къде е щабът на батальона?

Мурин не знаеше. Внезапно той остави кофата, изправи врата си, помъчи се да си предаде юнашки вид. Аз се сетих: сега ще попита за обеда.

Така и излезе.

— Другарю комбат, коремите ни се свиха.

— Ще обядваме — накъсо му отговорих аз. — Върви.

На широката селска улица срещнах още няколко мои войници, но никой от тях не знаеше къде се намира щабът на батальона. Хората вече се бяха настанили по къщите. Тук-там зад плетовете на градинките вече се развяват като платна на вятъра набързо опрани войнишки гащи, долни ризи, на места дори рубашки и панталони. Ето до плевнята някой без шинел и без калпак сече дърва; вече се белее големичка купчинка насечени цепеници, а боецът вдига ли, вдига брадвата.

Ето някой излезе на стъпалата бос, с чиста, току-що облечена долна риза. Той подвиква на стопанката:

— Майко, няма ли да дадеш още картофи?

— Ще дам, синко, ще дам.

Дявол да го вземе! Разположили се, сякаш тука не е фронт, сякаш противникът не е пред нас.

Вървя. Всяка крачка ми е трудна. Най-после виждам Рахимов.

— Рахимов!

— Аз, другарю комбат.

— Защо не са сложени часови? Какво е това безредие тука? Защо войниците не са в окопи?

— Извинете, другарю комбат. Бях зает с уреждането на щаба. Пропуснах.

— Не сте имали предвид, че тука е предна линия? Искате противникът да ви напомни за това?

4.

Гладен, уморен, зъл, влязох с Рахимов в къщата, където беше се установил щабът. В просторната предна стая, отделена с пруст от другата половина на къщата, на бутната до прозореца голяма маса, лежаха добре подострени моливи, беше сложена мастилница и писалка, чиста хартия, карта. Широкото легло беше грижливо, без нито една бръчица покрито с платнище. Вместо килим по пода бяха щедро нахвърлени смърчови вейки. На стената, на пирончета, висяха наши, военен образец кърпи за лице. Във всичко това се долавяше грижата на внимателния Рахимов.

А на мен не ми стигнаха сили дори както трябва да си избърша краката пред входа. Остъргал криво-ляво полепналите буци черна пръст, аз се вмъкнах в щаба и тежко се отпуснах на леглото, без да си сваля шинела. На пода до стената видях седлото, свалено от убитата Сивка — то беше пътешествувало с нас в санитарната линейка. До седлото бяха строени взетите от Киреев от животновъдното стопанство шест запечатани с червен восък дамаджани. До тях — куп пакети от същата ветеринарна аптека. Изглежда, санитарният взвод беше заминал да откара ранените в тила и беше оставил тука тези запаси.

Изслушах доклада на Рахимов. Заградителният отряд, който е заемал селото, си отишъл. Ние сме го сменили. Извънредни произшествия нямало.

— Да се извика председателят на колхоза! — заповядах аз. — След това събери тука ротните командири!

С председателя на колхоза, сухичък бръснат старец, поговорих накратко. Обясних му, че сме се измъкнали от заграбена от врага територия, че няколко дена не сме яли.

— Трябва да нахраним войниците. Какво можете да дадете?

Председателят отговори, че всичкият колхозен добитък е евакуиран, в колхоза останало едно-единствено теле.

— Да се заколи! — казах аз. — Да се заколи и да се раздаде месото на домакините. Нека сварят на бойците чорба.

Председателят замънка.

— Другарю началник, то ни е последно.

Поиска ми се да се сопна: „Изпълнявай!“, но вместо това казах:

— И последното трябва да се дава. Отечествена война… Разбирате ли, Отечествена война!

Старецът не без учудване ме погледна под око. Не зная дали разбра чувството, вложено от мене — казаха, бившия чергар, бившото говедарче — в тези две думи: „Отечествена война“. Струва ми се, че разбра.

— Ще го заколя — съгласи се той.

5.

Започнаха да се събират ротните командири. Първи дойде Филимонов. Той беше сварил да се обръсне. Шинелът, много пъти оплескван, опръскван през време на лутанията по калищата на глухите пътища, беше грижливо изчеткан.

Като влезе, Филимонов, както е редно за строевак, удари токове:

— Явявам се по ваша заповед.

— Сядай — промълвих аз.

И погледнах своите изплескани ботуши. Как в такъв вид — прегърбен, неумит, раздразнен, несвалил шинела, полите на който са хванали шия от засъхнала кал, неизбърсал ботушите — как в такъв вид ще говоря с подчинените си? Бях учил Мурин, учил бях командирите и войниците: „Явявай се при батальонния командир като при девойка, в която си влюбен!“ А самият аз?

Прозорливият Рахимов като че ли долови мислите ми.

— Другарю комбат, не искате ли да се умиете? Умивалникът е на двора.

— Благодаря — казах аз. — Ще го намеря.

Взех кърпа и сапун и излязох на двора. Там бръснеше влажен вятър. Ниските облаци, запушили небето, ръсеха неприятен мокреж: валеше лапавица, която в същия миг се топеше на земята. Б-р-р… Лошото време ме гонеше обратно на топло, вътре. Да прислони сега човек глава, да се завие с кожух, да затвори очи и да полежи така, забравил за всички грижи, поне за няколко часа.

Не, Баурджан, не бива! Бързо се разсъблякох до кръста и останах полугол под неприветливото студено небе. В кожата като че се забиха игли, тя веднага настръхна. Сдържах тръпките и прокарах длани по тялото. Можеше да се преброи всяко ребро като на дръглива стара кранта. Коремът беше хлътнал, сякаш беше се залепил за гръбнака.

Опасах се с кърпата и направих крачка към тенекиения умивалник, окачен на плета, но в този миг от пруста излезе хазайката — попреминала жена, загърната с топъл шал. В загрубелите си отрудени ръце носеше черпак и кофа вода.

— Чакай… Аз ще ти полея.

Свалих калпака, закачих го на един кол в плета.

— Хайде, поливай… Направо на главата, на гърба.

— Ще настинеш. Ела вътре.

— Поливай!

Студената, та чак пареща вода, черпак след черпак започна да се изсипва на главата, на гърба. Заедно със стичащата се вода изчезваше и умората, ставаше ми по-лесно да дишам, появи се, както казват бегачите, „второ дишане“.

Поблагодарих на хазайката и се залових да се търкам до сухо с кърпата.

— Ти, юначе, си изгладнял… Бих те нахранила, соколче, ама и аз само гола зелева чорба имам. Ще сръбнеш ли гола зелева чорба?

— Благодаря, ще сръбна… Но след малко. Първо да си свърша работата.

Стегнах колана на памуклийката, сресах с гребен мократа си коса. Жената ме попита:

— Ами от кой край си? Киргиз ли си?

— Каза̀х… От Алма-Ата.

6.

Ето такъв — вчесан, умит, с памуклийка, здраво стегната с колана, с почистени от калта ботуши — аз се върнах в стаята, където вече седяха ротните командири. Всички се изправиха, изпънаха се пред мен. Аз се приближих до разгърнатата на масата карта.

— Елате тука!

Командирите наобиколиха масата.

— Слушайте моята заповед. Веднага да се изкарат войниците от къщите, да се сложат постове.

На картата посочих на всекиго отбранителния участък. В пруста хлопна врата, там някой затътри крака, забърса ботуши. Аз продължих:

— Председателят на колхоза е заклал за нас теле. Месото ще бъде раздадено на домакините, за да сготвят на бойците обед. До обеда заповядвам да се копаят окопи. Храна ще получи само онзи, който има готов окоп за стрелба от коляно.

Без да изскърца, отвори се вратата, чу се познат възгруб глас:

— Комбат, аз малко позакъснях да се върна за тържествения ти обед.

Всички се обърнаха. На прага стоеше Толстунов, старшият политически ръководител, инструктор по пропагандата.

— Излязох от теб за един час — продължи той, — пък то, виж, минали четири денонощия.

На възгрубото, лика-прилика с гласа лице на Толстунов не се изписа никакво учудване, когато, след като огледа командирите, не намери сред тях нито Заев, нито Панюков. Вероятно на път, докато стигне при мене, Толстунов вече всичко беше разузнал за батальона. Без да бърза, той си свали шинела, закачи го на един пирон, седна на леглото, захвана да се преобува.

— А при тебе, комбат, е студеничко. Би трябвало да се позапали.

Човек би рекъл, че той въобще не беше се разделял с батальона или беше се отделил само за един час.

Бях вече разрешил на командирите да си вървят, когато се намеси Толстунов:

— Чакай, комбат. Аз домъкнах тютюнец. Позволи ни да запушим. То сигурно и ти няма да се откажеш.

Без да бърза, отвори раницата, извади няколко пакета махорка, раздели я между командирите, след това сложи на масата кутия „Казбек“, покани да се почерпят с папироси. Зажаднели за тютюн, ние предпочетохме махорката. Към тавана се заиздига синкавият дим на дебело свитите цигари. Тютюнът удари в главата, стаята се залюля, заплува, всички мълчеха и блажено смучеха.

Вратата отново се отвори. В стаята престъпи Бозжанов, свалил шинела, умит, станал по-весел: силно, чак хъркайки от удоволствие, той пое през носа благоуханието на махорката. Бозжанов тържествено държеше в ръце тенекиена паница, щедро накамарена с жълтеникавобяло кисело зеле, изпъстрено с червени боровинки.

— Другарю комбат, разрешете да почерпя всички.

7.

„Второто дишане“ не ми стигна за дълго. Като посърбах предложената от хазайката зелева чорба и си подложих с това-онова от сухата храна на Толстунов, аз си разреших да почина.

В полусън чувам, че Бозжанов пали в пруста самовар. Толстунов е стоварил на пода наръч дърва, цепи разпалки, пали печката. Рахимов поскърцва с перото, пише бойно донесение. От време на време някъде го викат, той излиза от стаята, сетне тихичко се връща.

Ето отново хлопва вратата. До леглото се е приближил Бозжанов, стои до мене. Долавям: иска и не се решава нещо да ми каже.

— Какво има?

— Другарю комбат… Лисанка се намери…

Вдигам глава.

— Че къде е? Къде се е намерила?

Кой знае защо, Бозжанов замълча.

— Синченко я доведе…

— Синченко ли?

В паметта ми оживява: жълтите зъби на бясно препускащата Лисанка, на седлото вкопчилият пръсти в гривата й Синченко, разрастващото се като лавина бягство. Аз се понадигам.

— Нека влезе.

8.

Синченко пристъпи прага. Бузите му бяха възсивобледи. Той ме погледна крадешком и сведе очи.

— Защо си се явил? — попитах аз.

— Доведох… — Дъхът не му стигна, той се пресече. — Доведох Лисанка.

— Защо не я уби?

— Как така? Защо?

— Защо побягна?

— Не съм бягал… Тя, другарю комбат, пощръкля. Аз скъсах повода… Нищо не можех да сторя.

— Защо не я уби? Пистолет имаше ли?

— Имах, другарю комбат.

— Защо не й гръмна в ухото? Защо не я застреля на място?

Синченко мълчеше.

— Защо не скочи? Защо не се върна?

— Аз, другарю комбат… Аз си помислих…

— Е, какво си помислил? Че аз съм убит? Защо не ме гледаш в очите?

Синченко с усилие вдигна глава.

— Отговаряй: помислил си, че съм убит? Че защо тогава не изнесе тялото ми?

Аз с все сила го шибах с тези безпощадни въпроси. Отговорът беше само мълчание.

— Махай се — казах аз. — Махай се от батальона!

— Къде да отида, другарю комбат?

— Където искаш! Щом си ни изоставил в боя, да не си посмял да се връщаш при нас! Върви си!

Синченко мълком се обърна и излезе от стаята. В щаба настъпи тишина. Само леко пращяха пламтящите в печката дърва. Бозжанов приседна до отворената вратичка и се загледа в огъня. Толстунов помачка в пръстите си цигара, драсна клечка кибрит, запуши.

Ето тихо тракна вратичката на печката. Бозжанов стана, излезе. След една минута се върна.

— Седи на двора — съобщи той.

Аз не се обадих. Бозжанов пак излезе, пак се върна.

— И Лисанка е вързана. Може ли, другарю комбат, да й дам сено?

— Дай.

Бозжанов надникна в пруста. Външната врата, която водеше от пруста на двора, изглежда беше отворена. Той викна:

— Синченко! Дай на Лисанка да яде!

Аз си замълчах. Без да ми противоречи с нито една дума, Бозжанов се бореше за съдбата на коневода.

— Ще ида да видя как ще яде — заяви Бозжанов.

Той пак изчезна за някоя и друга минута. Когато се върна, заговори:

— Отслабнала… Веднага ме позна… — Без да се обърне към мен, той продължи: — Много пъти искали да му вземат коня, а той все пак го довел тука.

Толстунов междувременно беше наредил на масата чаши, извадил от раницата си захар, пакетче чай. Бозжанов пак изскочи в пруста.

— Самоварът е готов! Другарю комбат, може ли да го донесем?

— Може.

Толстунов се приближи към мен.

— Комбат, защо си такъв опак? Я дай да ти помогна да се събуеш.

Без да чака отговор, той ме хвана за ботуша, дръпна със сръчни, силни ръце. Веднага ми олекна. Аз вече не помнех от колко денонощия не бях се събувал. В тази минута Синченко внесе кипящия самовар.

— Слагай — каза му Толстунов. След това подвикна на коневода: — Николаша, я вземи партенките на командира, изсуши ги… Измий ботушите…

Мълком гледах как Синченко взе партенките, потъмнели от влагата на онези места, където се беше отпечатало стъпалото. После изнесе ботушите. Бозжанов вече по-смело викна подире му.

— Николаша, домъкни дръвца!

9.

Синченко донесе дърва, взе да бърника в печката. Бузите му леко се зачервиха от горещината. Толстунов рече:

— Ти, Синченко, не виждаш ли? Командирът седи бос. Няма ли вълнени чорапи?

— Ще намеря!

След една минута Синченко се приближи с чифт чорапи. Аз не протегнах ръка. Той ги остави на леглото, отново се залови за печката.

Скоро се яви Брудни, когото бях изпратил да повикат, за да поставя задача на разузнавателния взвод. Брудни сърцато тракна токове, отдаде чест.

И изведнъж си спомних… Аз седя под покрива на блиндажа, към мен се навежда Синченко.

— Другарю комбат… Там е лейтенант Брудни… Чака ви…

Моят коневод знае, че съм изпъдил от батальона проявилия страхливост Брудни, след като съм го осъдил пред строя.

— Нека влезе — казвам аз.

„Нека влезе“… Преди десет дена — нима само десет? — това се е отнасяло до Брудни, опозорил се в бой, до този юначен, черничък лейтенант, който сега чака заповедите ми.

Аз казах:

— Брудни, сядай. Ето ти пакет махорка… Синченко, налей чай на лейтенанта…

Долових едва чутата въздишка на Бозжанов. Така беше опростено провинението на коневода. За случката вече не повдигнахме въпрос. Ние спазвахме завета: простеното не се споменава.

10.

В същия ден нова напаст като гръм от ясно небе се стовари върху батальона.

Всички ние си платихме за невъздържаността в яденето след четиридневното гладуване. Войниците се превиваха от стомашни болки. Батальонът загуби боеспособността си. Часовоите, бойната охрана, войниците в окопите, командният състав — всички се разболяха.

Какво да правя? Като напук наоколо нямаше нито един човек, който да разбира от медицина. Санитарният взвод беше зает с евакуирането на ранените, беше заминал заедно с Киреев, заедно с разжалвания в санитар Беленков.

Изведнъж ми дойде наум. Пред очите ми се мярнаха сложените на пода дамаджани с опиева настойка. Дявол да го вземе, че нали това е лекарство за стомах!

Незабавно една дамаджана беше сложена на масата и отпушена. Аз налях от целебната течност в една чаша, вкусих я. Лекарството приятно парна гърлото със спирт. След това настойката опита Бозжанов. Той глътна веднъж, на лицето му също се изписа удоволствие. Сръбна си от цяра и Рахимов. Той действително се оказа лековит — болките в стомаха се уталожиха.

Аз заповядах да се раздадат дамаджаните на командирите на поделенията.

— Бойците да вземат от лекарството! Да се раздели по братски: на всекиго по четвърт водна чаша!

Като приключих с церенето, аз си полегнах и без да забележа, съм заспал. Събудих се посред нощ. Някой ме буташе. Какво има? Дърпаше ме току-що завърналия се Киреев.

— Другарю комбат, какво сте направили?

Аз не можах веднага да се съвзема от сънното опиянение. Най-после започнах да схващам за какво ми говори фелдшерът. Излезе, че бях направил нещо страшно. На хората трябвало да се дадат по петнадесет капки от настойката, а аз бях им врътнал конска доза, сиреч бях отровил батальона с опиум. Всички налягали, заспали, трябвало незабавно да ги разбутваме, да будим спящите, иначе не било изключено те въобще да не се събудят.

Няма да описвам какво преживях през тази нощ. Ние — няколко командири, фелдшерът, санитарите — будехме, вдигахме войниците, те отново се търкулваха, заспиваха… И все пак сутринта — в медицината, както се научих после, били известни подобни случаи — бойците станаха като къпани. Всичко беше понесъл войнишкият стомах.

Такава беше историята за конската доза, история, с която завършиха нашите лутания.