Евърет Оуенс
Контрол (6)

Пета глава

Акио Охга не можеше да разбере американците. Въпреки че говореше перфектен английски и беше прекарал почти цяла година в Съединените Щати, той все още се чудеше на американската психика. Джентълменът пред него беше живият пример. Охга и неговите съдружници бяха дошли да поиграят голф за отмора, за малка почивка от напрегнатата работа. Когато американецът приближи и ги попита дали може да се присъедини към тях, първоначалният импулс на Охга бе да му отвърне, че това е частно парти и че ако пожелае, американецът би могъл да си избере коя да е от две дузини свободни дупки по игрището. Очевидната наглост на мъжа се стори оскърбителна за Охга. И все пак имаше нещо в гласа на този човек. Нещо, на което не можеше да се устои. Преди да разбере какво става, Охга чу гласа си да казва „За нас ще бъде удоволствие“. Американецът се поклони и му благодари. И то на японски!

Охга пристъпи към топката, пое дълбоко въздух и се опита да се отпусне. Стори му се странно лесно. Удивително бързо се съсредоточи върху удара. Внимателно се прицели. Потрепването, което обикновено съпътстваше замаха със стика, изчезна като по чудо. Замахна уверено и гладко. В момента, в който удари вече знаеше, че ударът му е брилянтен.

— Добра топка! — възкликна американецът. Каза го рязко и все пак… приятелски. Това беше друга черта на хората тук. — Силна! — допълни.

Топката прелетя през игрището и се приземи върху тревата. Не е зле, помисли си Охга. Американецът пристъпи напред за удар, въпреки че не беше негов ред. Никой не спомена това очевидно неспазване на етикета.

— Добре сега. Да видим дали мога да използвам тази неразрешена топка. Вътрешността й е от уран или нещо подобно — не знам точно. Ще бъде точно като спътник — извика Пушър.

Охга се опита да прецени Пушър както преценяваше бизнес конкурентите си. Нищо особено във външния му вид: както толкова много американци той беше леко отпуснат, облечен малко неподходящо в спортна риза, сини дънки и високи обувки за тенис. Кафява коса, сини очи. Не много висок. Охга предположи, че е около 30 — 35-годишен. При нормални обстоятелства японецът би го определил като директор на малка фирма, но имаше нещо нередно в поведението му — американецът едновременно изискваше и потискаше вниманието. Неговата агресивност се набиваше най-много на очи.

Пушър размаха своя стик и обходи с поглед игрището. Тогава го видя. Слънчево отражение, едва забележимо движение. Крайно време беше, измърмори на себе си. Беше започнал да се чуди дали не трябваше да начертае карта за федералните и да им я изпрати по факса. Преди около двайсетина минути най-после бе усетил миризмата на започващ лов.

Но Пушър не искаше да позволи някой да му прекъсва играта точно когато намери достойни партньори — мъже, които владееха изкуството да се състезават. Реши да продължи, дори и само за няколко минути.

Около триста метра по-нататък двама агенти от специалните части към ФБР се придвижваха към целта си безшумно, плътно прилепнали до земята, с преметнати на гръб пушки. Бяха облечени в зелено-кафяви маскировъчни костюми, което ги правеше почти невидими дори един за друг. Нямаше как да знаят, че вече са забелязани.

Пушър не се притесни много. Реши да достави на своята японска публика възможността да се наслади на един последен удар. Този път обаче не изчака да види къде ще се приземи топката. Обърна се, поклони се леко на партньорите си и се отдалечи бързо. Четиримата японски бизнесмени се вгледаха с празни погледи един в друг. Никой не си спомняше чий ред всъщност беше. В другия край на игрището един от специалните агенти съзря четиримата мъже, но не и своята мишена. За сметка на това обаче, почти беше улучен от летяща топка за голф, която падна току до него.

Още три спецченгета с черни защитни униформи и маски се промъкваха през храстите около административните сгради, които заедно с игрището образуваха целия комплекс на голф клуба. Бяха получили инструкциите си два часа по-рано. Мъжът, когото преследваха, беше отговорен за няколко смъртни случая, включително и за смъртта на полицай. Безшумно, но решително, те се придвижваха през игрището, като носеха своите МР5К пред себе си. Когато достигнаха до главната сграда в комплекса, командирът направи знак на останалите двама и триото се раздели. Останал сам, агентът зави зад ъгъла и се озова пред бараката за инструменти, чиято врата беше леко отворена. Притисна гръб до стената и се запромъква към входната врата. Пое дълбоко въздух и нахълта вътре. В тъмнината се мярна фигура. Тялото беше полузакрито в мрака, но беглият лъч дневна светлина, който се процеждаше през вентилационната шахта, осветяваше слабо част от него.

Федералният агент изкрещя:

— Не мърдай! Залегни!

Прицели се и насочи червената лазерна точка на снайпера точно към сърцето на престъпника. Мъжът беше вдигнал ръце, но лицето му оставаше все така скрито в мрака.

— Хей, хей, хей, по-полека. — Гласът на Пушър долетя от тъмнината. — Спокойно. Спокойно.

Полицаят не искаше да бъде спокоен. Искаше да дръпне спусъка. Да простреля убиеца на заместник-шерифа. И защо не е на пода, както му изкрещя? Не вижда ли пушката? Не вижда ли червената светеща точица около сърцето си? Защо той, федералният агент, не можеше да го направи? Трябва да стреля, най-малкото да стреля в рамото му и да го повали.

— Нека видя лицето ти — прошепна Пушър, като направи крачка напред.

Сега полицаят можеше да види очите му. От светлината лицето на Пушър сякаш излъчваше сияние и полицаят се втренчи в него като омагьосан. Все още можеше да мисли, все още имаше представа какво става наоколо, но някаква по-могъща воля от неговата контролираше съзнанието му. Стоеше там, изпълнен с ужас, а крайниците му постепенно отказваха да му служат. Все по-надолу и по-надолу се спускаше червената точка, докато накрая замръзна в краката на полицая. Шлемът му издрънча върху циментовия под, преобърна се няколко пъти и спря до подпряната в ъгъла косачка.

— Така е добре — усмихна се Пушър. — Успокой се.

Ръцете на полицая се протегнаха и свалиха черната найлонова маска, която покриваше лицето му.

Пушър го позна веднага. Усети същото присъствие — ченгето, което го бе арестувало в магазина. Как ли се казваше? Не му отне много време да се сети.

— Хей, Колинс — започна Пушър. Въпреки че капчици пот се стичаха по слепоочията му, гласът му звучеше непринудено и бодро. — Виж, искам да те помоля за нещо.

Избута с крак към Колинс туба бензин и продължи с мрачна усмивка:

— Ще ми направиш ли услуга?

Отвън Мълдър, Скъли и Бърст сновяха из голф комплекса с извадени пистолети. Скъли го видя първа. Очите й се разшириха при вида на сцената, която се разиграваше пред бараката за инструменти.

— Мълдър! — извика тя.

Агент Колинс беше застанал в средата на пътеката. Държеше в ръцете си туба бензин и се поливаше от глава до пети. Капчиците блестяха на слънцето по лицето и косата му. Дрехите му бяха просмукани от течността. Устните му трепереха.

— Колинс?! — изкрещя Мълдър.

— Какво по дяволите…? — започна Бърст.

Колинс се движеше като робот. Изтощен робот. Вцепенен и бавен.

— Господи! — простена. — Господи!

Полицаят захвърли тубата на една страна. При това движение той се обърна и тримата федерални агенти можаха да видят какво държи в другата си ръка: запалка.

Мълдър, Скъли и Бърст замръзнаха безпомощно по местата си. Видяха как Колинс вдига ръка и щраква запалката. Появи се искра, която мигом угасна. Мощна конвулсия разтърси тялото му.

— Спрете ме, моля ви!

Скъли осъзна, че всеки опит да спасят Колинс ще завърши с двойна жертва. Спомни си, че бе видяла в една от постройките пожарогасител. Втурна се към сградата. Колинс щракна за втори път запалката.

— Колинс, какво по дяволите правиш? — повтори Бърст.

Полицаят не отговори.

— Пусни я! Пусни я долу! — заповяда Мълдър.

Но Колинс щракна отново и този път малко синьо пламъче близна въздуха заплашително. Затвори очи. Вътре в мозъка му се водеше битка, която губеше. Направи последен опит да възвърне контрола над тялото си. Единственото, което постигна, бе да поклати глава в едно отчаяно предсмъртно „Не“ и да поднесе запалката към гърдите си.

Пламъците го погълнаха мигновено.

Скъли беше на около двайсетина метра, когато Колинс се превърна в горяща факла. Тя дотича, насочи пожарогасителя към тялото и го обля с бяла пяна. Мълдър хвърли шлифера си върху гърчещия се полицай, за да потуши остатъка от огъня. Скъли коленичи, раздра дрехите му, и с риск да обгори ръцете си, започна да му дава първа помощ.

Косата на Колинс беше почти напълно изгоряла, а лицето му беше обезобразено от грозни мехури. Скъли знаеше, че е изпаднал в шок. Мяташе конвулсивно главата си и повтаряше „Запали… запали… запали“.

Бърст крещеше в телефона:

— Изпратете линейка! Да… сериозно е. Много сериозно. Пратете хора!

Мълдър се чувстваше безпомощен. Тук Скъли имаше думата и той го знаеше. Гледаше овъгленото тяло на Колинс и не можеше да повярва на очите си. Неочаквано чу пронизително изсвирване на клаксон. Вдигна поглед. На паркинга отсреща беше спряла кола. Мълдър се спусна към нея, следван по петите от двама полицаи. Приближи се предпазливо, сграбчи вратата с една ръка, а с другата извади пистолета си.

— Федерална полиция!

Пушър седеше на шофьорското място. Главата му бе паднала върху кормилото и бе задействала клаксона. Когато го изправи назад и звукът спря, Мълдър чу думи, от които кръвта му се смрази:

— Запали… запали… запали.

Агентът беше виждал и по-приятни гледки. Мъжът пред него бе смъртнобледен и дишаше като току-що финиширал спринтьор. Лицето му лъщеше от пот. Очите му бяха хлътнали и подути. Най-после събра достатъчно сили, погледна Мълдър, усмихна се уморено и прошепна:

— Залагам пет долара, че ще се измъкна.