Евърет Оуенс
Контрол (5)

Четвърта глава

Паркингът пред Фолс Чърч, Северна Вирджиния, беше безлюден от часове. Уличните лампи осветяваха слабо двамата федерални агенти в закрития автомобил. Мълдър се беше отпуснал върху кормилото. Щеше му се да не бяха на толкова очебийно място, но просто нямаше друг начин да наблюдават уличния телефон, чийто номер бяха намерили в обявата от списание „Ронин“. Скъли дремеше до него, главата й бе доверчиво отпусната на рамото му. Не искаше да я буди. Извади клетъчния си телефон и набра номер.

В същия момент телефонът в другия край на паркинга започна да звъни. Мълдър го остави да звънне пет или шест пъти, преди да затвори с въздишка. После побутна Скъли по рамото. Тя бързо отвори очи леко смутена от факта, че е използвала Мълдър вместо възглавница. Разтърси глава, за да се разсъни, протегна се и погледна към уличния телефон.

— Колко е часът?

— Три без двайсет — отговори Мълдър.

— За сега нищо, а?

— Нищо. Нито тук, нито на останалите два телефона. Говорих с Бърст. Той смята, че са ни пратили за зелен хайвер.

В момента, в който млъкна, двамата агенти чуха слабото звънене на телефона отсреща.

— Това не си ти, нали? — попита Скъли.

Мълдър поклати глава. Възможно най-бързо двамата изскочиха от колата и се спуснаха през паркинга към телефона. Мълдър вдигна слушалката.

— Ало? — каза и едновременно с това пусна миниатюрния си касетофон.

— Вий двамата цяла нощ ли ще стоите там? — попита гласът отсреща.

Мълдър кимна на Скъли. Тя извади клетъчния си телефон и поиска проследяване на линията.

— Я не се занимавайте повече с мен! — продължи гласът. — Доста далеч съм. Въпреки че ви наблюдавах до преди около час.

Убиецът от другата страна на линията изглеждаше крайно доволен от себе си. Мълдър го остави да продължи.

— Ти и твоята партньорка май сте доста близки, а? Добре ли се сработвате?

— Кой пита? — Мълдър се наведе, за да даде възможност и на Скъли да следи разговора. — Как се казваш?

— Съжалявам, ченге. Не е толкова просто. Следвай моите малки жокери… да видим колко те бива. За сега се справяш добре!

Мълдър обмисляше различни начини да задържи Пушър на линията, докато проследят обаждането.

— Защо трябва да доказвам дали ме бива? Това игра ли е? Искаш да бъдеш открит?

Отговор не последва, така че Мълдър продължи:

— Е, къде ми е следващия жокер?

— Точно пред теб. Следвай пръстите си, ченге!

Чу се прещракване и след това сигнал „свободно“. Пушър беше затворил. Скъли размени няколко думи по клетъчния телефон и прекрати връзката.

— Не са успели да проследят разговора.

Мълдър кимна, но мислите му бяха другаде.

— Следвай пръстите си… — повтори той.

— Може би телефонния указател? — предположи Скъли.

Само че такъв в кабината липсваше. Явно не беше това. Оставаше самият телефон.

— Кой последен е използвал този телефон? Ами ако е бил той?

Скъли обмисли предположението. Набра няколко цифри на телефона си и се обади в централата на ФБР.

— Пак съм аз. Можете ли да проверите последния номер, на който са се обаждали от тук?

Изчака няколко минути, преди да чуе две кратки позвънявания по уличния телефон. Двамата с Мълдър вдигнаха. От другата страна се включи телефонен секретар. Гласът беше женски, с много силен южняшки акцент.

„Здравейте, тук е голф клубът на въздържателите. Работното ни време е от седем сутринта до полунощ, от понеделник до…“

Съобщението продължи, но Скъли вече не слушаше. Обърна се към Мълдър.

— Така, значи освен убиец си имаме и играч на голф.

Мълдър се усмихна.

— Да вървим, ченге.