Евърет Оуенс
Контрол (2)

Първа глава

Федерален агент Уил Колинс сложи бурканче течен шоколад в пазарската количка, като същевременно не откъсваше поглед от заподозрения в убийство мъж от другата страна на пътеката. Изчака го да напълни кошницата си с кутии от високоенергийната протеинова напитка „Карбобууст“, след което се приближи достатъчно, за да може да чува как заподозреният си тананика тихо — в такт с леката музика, която изпълваше магазина.

Мъжът опразни лавицата и се запъти към гишето за самотаксуване, като все така продължаваше да си припява. Колинс изчака малко, после повторно скъси разстоянието между тях. Друг федерален агент в цивилно облекло беше застанал пред мъжа и небрежно си чакаше реда да плати за един хляб и едно списание.

Заподозреният — сега вече приклещен от двете страни — остави кошницата си за момент и взе от рафта един брой на списание „Уикли уърлд информър“. От корицата го гледаше издължено лице с хлътнали очи. Заглавието оповестяваше наличие на живот на други планети. Мъжът спря да си тананика и се подсмихна. Вдигна глава и тогава съзря червено-сините светлини на полицейската кола, която се мяркаше като перка на акула над покривите на останалите автомобили на паркинга. За пръв път лицето му промени изражението си. Усмивката му рязко придоби зловещ оттенък.

Да започваме тогава, промърмори на себе си.

Протегна ръка, сграбчи правоъгълното парче велкро върху якето на мъжа отпред и дръпна. Платът поддаде. Отдолу се показаха инициалите ФБР.

Като по даден знак двамата федерални агенти се нахвърлиха върху мъжа и го притиснаха с лице към касата. Без да оказва съпротива, той се остави да му надянат белезниците. Останалите клиенти зяпаха глупаво полицаите, които нахълтаха в магазина с извадени пистолети и закрещяха: „Полиция! Залегни!“.

Акцията приключи без усложнения. Като по книга, помисли си агент Колинс.

Автоматичната стъклена врата на магазина се отвори и в помещението нахълта главен агент Франк Бърст, широкоплещест мъж около петдесетте.

— Ти си Пушър, предполагам — обърна се той към заловения, все още притиснат по лице престъпник.

Мъжът извърна глава и изкриви лице в някакво уродливо подобие на усмивка.

— Пък ти трябва да си Франк Бърст. Ей, ама страшно име имаш, от мен да знаеш!

Бърст беше свикнал с престъпници с характер. Нямаше лесно да позволи на Пушър да го изкара от кожата му.

— Агент Колинс — обърна се той към младия полицай, — прочети му правата и го разкарай оттук!

Колинс подкара Пушър към изхода. Последва ги цяла процесия от местни полицаи и федерални агенти.

— Май смятате, че ме заловихте, а? — Иронията в гласа на Пушър беше очевидна.

Въпреки множественото число, явно бе, че подигравката е насочена към Бърст. Скритата заплаха — също.

— Искам го окован от глава до пети! Искам и специална затворническа кола — даде нареждане Бърст.

Екстремните мерки за сигурност като че не впечатлиха особено Пушър. Равнодушно се остави да го поведат сред тълпата от насъбрали се зяпачи.

Няколко коли бяха натоварени със задачата да го ескортират. Бърст се качи в последната. На шофьорското място седна заместник-шерифът.

Беше настъпил следобедният час пик и улиците на Лаудън, Вирджиния, бяха задръстени от движение. В началото на полицейската колона три патрулни коли чакаха да завият вляво по натоварената магистрала. Бърст започваше да се изнервя. Зад него, от другата страна на желязната преграда, седеше Пушър.

— Виж какво — каза Бърст, — наистина ще ме улесниш, ако ми кажеш истинското си име.

Мъжът сви рамене и се зазяпа през прозореца.

— Пушър си е добре — каза най-после и насочи вниманието си към шофьора. — Ей, шерифе! Просто трябва да ти го кажа. Цветът на униформата ти… толкова успокояващо син е…

Заместник-шерифът изсумтя и даде газ, тъй като първите коли най-после бяха успели да завият.

— Не, без майтап — продължи Пушър. — Аз ги забелязвам тия неща. Такова едно особено синьо. Отпускащо… спокойно. Мисля, че го наричат „лазурносиньо“.

Имаше нещо в гласа на Пушър, което притесняваше Бърст. Тази напевност, това безметежно спокойствие… Заместник-шерифът като че не забелязваше нищо.

— Добре, разбрахме — изключително приятно синьо — прекъсна го Бърст, като гледаше навън с растящо безпокойство. — И какво му става днес на това движение?

Мъжът отзад продължаваше да гледа втренчено през прозореца. Малка капчица пот се стичаше по слепоочието му.

— Лазурносиньо — повтори той още по-приглушено.

На завоя движението съвсем се претовари. Колите профучаваха покрай тях. Освободи се достатъчно място да завият… ако не беше огромният светлосин камион, който с грохот се зададе по магистралата и им препречи мястото.

— Лазурносиньото ми носи усещане за морски бриз — дойде гласът от задната седалка. — Нежен морски бриз…

Сега вече Бърст не издържа:

— Ей, я стига си дрънкал!

— Лазурносиньото е нежен бриз — продължи Пушър, без да обръща внимание на агента. Вниманието му беше изцяло съсредоточено върху шофьора.

Думите на Пушър отекваха странно в главата на заместник-шерифа. Можеше да се закълне, че усеща нежния полъх на морския бриз, въпреки че прозорците бяха затворени. Притвори очи и ето че камионът, който му пречеше да завие, изчезна. Изчезна и грохотът на колите. Чуваше само тихото, успокояващо шумолене на хладния бриз. В следващия миг зави по магистралата.

На задната седалка Пушър се извъртя, протегна крака срещу вратата и напъна. Бърст се обърна точно на време, за да види ведрата усмивка, застинала на лицето на помощник-шерифа и камиона, изпълнил цялото предно стъкло.

— Спри! — изкрещя Бърст.

Чу се свистене на спирачки и камионът се вряза в патрулната кола с оглушителен шум. Последното нещо, което видя Бърст, преди да изгуби съзнание, бе рекламният надпис, изписан с огромни букви на каросерията: „Лазурен бриз“.