Евърет Оуенс
Контрол (17)

Шестнайсета глава

Дъждът все още валеше. Силен и студен, той се изливаше над града и изпращаше отиващия си ден. Скъли се опитваше да въведе някакъв ред в планината от доклади, натрупали се напоследък. Мълдър се беше прибрал да поспи, но от няколко часа лежеше на леглото с отворени очи и наблюдаваше дъждовните капки, които си стичаха по стъклата на прозорците. Не беше убийството на Моудъл, което не му даваше мира, макар че понякога трудно издържаше тежката отговорност да отнеме чужд живот. Всеки път, когато притвореше очи, виждаше ръката си, насочила пистолета към Скъли. Оставаше му толкова малко. Един миг. Не можеше да забрави очите й. Дали някога щеше отново да му вярва?

Беше почти десет, когато Мълдър не издържа и й се обади. Знаеше, че ще си е в кабинета. Ако имаше нещо, което партньорката му не можеше да понася, това бе да стои без работа. Вдигна телефона при първото позвъняване.

— Тук е Скъли.

— Искам да го видя — каза Мълдър.

Не бе трудно да разбере за кого говори.

— Не можеш ли да почакаш до утре?

— Не мисля.

Скъли погледна часовника си и пресметна колко време ще й е необходимо.

— Ще се видим там след около час.

— Ще те чакам пред интензивното отделение.

— Добре — отговори тя. — След 40 минути.

На Мълдър му отне 38. Скъли пристигна четири минути по-късно. Сгънаха чадърите си и влязоха във фоайето. Болничният персонал ги прие доста хладно. Бяха изгубили двама от своите и по всеобщо мнение вина за това имаха федералните с техните игри на стражари и апаши по паркинга. Защо не нахлуха веднага? Може би тогава Рико и Джон щяха да бъдат живи?

Моудъл беше получил самостоятелна стая под специален надзор. Въоръжен полицай стоеше на пост пред вратата и четеше вестник.

Мълдър и Скъли приближиха и показаха значките си. Полицаят извади от джоба си ключ и ги пусна да влязат. Мълдър изчака, докато останат сами, и попита:

— Защо е охраната?

— Много хора загубиха приятели. Би било съвсем просто някой „случайно“ да изключи животоподдържащата апаратура — отвърна Скъли.

За пръв път, откакто бяха влезли, Мълдър погледна Пушър. Бе още жив, но животът му си отиваше. Беше в кома и хиляди тръбички влизаха и излизаха от тялото му. По-голямата част от лицето му беше бинтована. Дишаше с помощта на респираторен апарат.

— Никой не може да каже колко още ще издържи — каза Скъли. — Но никога няма да дойде в съзнание.

Тя погледна към партньора си. Беше загрижена за него. Трудно бе човек да разбере какво ставаше в момента в главата му… дори за нея. Просто стоеше и гледаше Моудъл. Дълго мълча, преди отново да проговори:

— Знаеш ли, ние смятахме, че се е подлагал на лечение. Не бяхме прави.

— Какво искаш да кажеш?

— Прочетох картона му. Не е искал да се лекува. Туморът е бил доброкачествен, можел е да се махне. Но Моудъл е отказал да бъде опериран.

— Защо? — Скъли беше изненадана от новите разкрития.

— Както сама каза — той беше един малък човек. А това го правеше велик.

Монотонното бръмчене на респиратора изпълни стаята. Мълдър бе уморен. Изглеждаше като човек, които не е спал със седмици. Вдигна очи и погледна Скъли. За момент й се стори, че ще й каже нещо. Нещо важно. Но никакъв звук не наруши тишината. Стана й чудно какво ли бе толкова важно, за да го доведе тук посред нощ. Приближи се до него и хвана ръката му.

В отговор Мълдър лекичко я стисна.