Евърет Оуенс
Контрол (16)

Петнайсета глава

Скъли навлече предпазната жилетка, докато си проправяше път през болничния коридор. Подмина четиримата полицаи, заели бойна позиция покрай стената. Достигна ъгъла и се спря. Лейтенант Брофи я чакаше там. Беше поел нещата в свои ръце.

— Долу има три врати. Поставили сме охрана и в двата края на коридора. Лошото е, че има шест стаи с критично болни, в които не можем да влезем. Ако пуснем газ, рискуваме живота на хората.

Скъли кимна. Както и Мълдър преди нея, тя извади пистолета си и го подаде на лейтенанта. Той го пое, сетне проговори тихо:

— Защо продължаваме да играем по свирката на тоя тип?

Скъли не отговори. Знаеше само, че не трябва да остава въоръжена в присъствието на Моудъл. Нито тя, нито който и да е било друг.

— Чакайте сигнала ми — обърна се към лейтенанта.

Предстоеше опасна битка. Скъли погледна един от полицаите с ням въпрос в очите.

— Чисто е — отговори той.

Уплашена до мозъка на костите си, но решена на всичко, Скъли зави зад ъгъла по коридора. Чувстваше се като жертва, а ловецът я дебнеше из засада.

Обърна се назад и с изненада установи, че е изминала едва няколко метра. Бавно се промъкна покрай отворените врати на две болнични стаи. Вътре изпаднали в кома пациенти дишаха с помощта на респираторни апарати. Скъли си представи овъгленото тяло на агент Колинс, проснато безжизнено в подобна стая. Как ли щеше да напусне болницата тя самата?

Приближи към третата врата. Все още всичко беше спокойно. Тишината се нарушаваше само от тихото жужене на животоподдържащата апаратура. Протегна ръка и натисна бравата. Вратата се открехна и откри още двама пациенти в критично състояние. Отвори вратата по-широко и видя партньора си, съблечен по тениска и седнал до кръглата маса в средата на стената.

— Мълдър?

Отговор не последва. Погледът му бе втренчен напред. Гледаше право в Моудъл. На масата между тях тя видя „Колт“, а Моудъл беше навлякъл размъкната лекарска престилка. Изглеждаше смъртно бледен. Изтощен. Лъснал от пот. Точно както изглеждаше първия път, когато го арестуваха на игрището за голф.

Предпазната жилетка и слушалките на Мълдър бяха струпани на пода. Скъли нямаше как да разбере дали ги бе свалил съзнателно под заплахата от насочен пистолет или… му бе внушено.

— Радвам се, че се присъедини към нас! — проговори Моудъл равно, без да откъсва очи от Мълдър.

Скъли се опита да го сплаши:

— Една дузина въоръжени полицаи чакат пред вратата на тази стая. Други трийсет са разположени на паркинга…

— Това е просто едно събиране.

— … така че, каквото и да си замислил, тая няма да я бъде.

— И представа си нямаш какво съм замислил. — Гласът беше нисък и заплашителен. Думите излизаха от устата му мъчително и бавно, сякаш пестеше енергията си. Не сваляше очи от Мълдър, като че го омагьосваше. Скъли се вгледа в своя партньор. Откакто беше влязла не бе продумал, нито пък я бе погледнал. Дори не беше мигнал.

Моудъл стисна пистолета.

— Двама равностойни противници се бият до смърт — каза той, като освободи предпазителя.

Скъли си спомни петте гилзи, които беше видяла до труповете на санитаря и полицая от охраната. Значи оставаше още един.

— Първият е ученик на будо — изкуството да се воюва — продължи Моудъл, като постави оръжието отново на масичката. — Будо учи воина да остава встрани от битката. С други думи — да пренебрегва своята собствена смърт.

Мълдър беше изцяло във властта на думите, които излизаха от устата на убиеца. Очите му бяха все така безизразно приковани в мъжа отсреща.

— Ето защо воинът на будо винаги печели. — С усмивка Моудъл приплъзна пистолета към Мълдър. — Аз съм този воин и не се боя от своята смърт! Давам ти възможност на един изстрел. Това прави шанс шест към едно.

Мълдър протегна ръка.

— Един изстрел! — натърти Моудъл.

Агентът стисна оръжието и бавно се прицели. Някакъв глас в главата му казваше да дръпне спусъка, но това не беше неговият глас. Трябваше да залови Пушър, да му сложи белезници, да му прочете правата… а не да го застрелва. Тогава защо не го правеше?

Имаше моменти — когато Скъли отвори вратата или когато Моудъл му подаде пистолета — в които агентът мислеше, че е на косъм от победата. Сега командваше Пушър. Мълдър се бореше, но постепенно усещаше как волята му изневерява. Сякаш в просъница той чу гласа на Скъли. Знаеше, че е в стаята и все пак не можеше да откъсне очи от Моудъл.

— Чакай, Мълдър! Погледни ме!

Той се опита, но не успя.

— В стаята има чист кислород — опита се да го спре тя. — Няма нужда да ти казвам какво ще стане, ако натиснеш спусъка.

Петлето щракна още преди да е успяла да довърши изречението. Скъли подскочи. Моудъл потрепна едва забележимо. Гнездото беше празно.

Мълдър знаеше какво следва сега. Кошмар. Отчаяно искаше да продължи да стреля, да стреля докато намери гнездо, което да не е празно… Вместо това бавно спусна ръката си и остави пистолета върху гладката повърхност на масичката.

— Е? Не беше трудно, нали? — закачливо подметна Моудъл. — Хайде, сега е твой ред.

Скъли разбра.

— Мълдър, не!

Моудъл повиши глас:

— Мълдър, да! Направи го!

Агентът като че ли не чуваше нито единия, нито другия. Впрегна цялата си воля, за да устои на импулса да грабне пистолета. По лицето на Моудъл се стичаше вода като от кубче лед в горещ летен ден. Това беше добре. Колкото по-дълго издържеше Мълдър, толкова повече щеше да се изтощи Моудъл. Трябваше да наложи на краката си да бягат, на устата си — да изкрещи на Скъли да се маха, на очите си — да погледнат встрани…

Моудъл се наведе. Концентрира се.

— Хайде!

Думите и силата на волята се вляха в едно. Пронизаха съзнанието на Мълдър…

Скъли се приближи към партньора си. Протегна ръка и заговори нежно:

— Дай ми пистолета, Мълдър. Това трябва да спре. Тя и аз можем просто да си излезем от тази стая…

За момент Скъли вярваше, че е спечелила. Никой от двамата мъже не направи нищо, за да я спре. Надяваше се, че нещо в гласа й е достигнало до съзнанието на Мълдър и му е помогнало да преодолее чуждата воля.

Преди да разбере какво става, с едно-единствено рязко движение агентът се пресегна, сграбчи пистолета, насочи го към слепоочието си и дръпна спусъка.

Отчаяният писък на Скъли „Не!“ се сля с краткото прищракване на барабана.

Тя се свлече на стола. В този момент Мълдър можеше да бъде с пръснат череп. Обърна се и яростно изкрещя срещу Моудъл:

— Върви по дяволите, копеле мръсно!… — Сетне отново повтори отчетливо: — Мълдър, дай ми пистолета.

Посегна да го вземе, но полицаят я изпревари и го грабна. Последва секунда… опияняваща секунда… в която можеше да насочи оръжието срещу Пушър и да приключи веднъж завинаги всичко. Можеше да използва моментното му изтощение…

В следващия миг Моудъл отново се усмихваше с хищническата си усмивка. Предстоеше му най-забавната и най-ужасяваща част от играта. Впи поглед в жертвата си.

Мълдър насочи пистолета към Скъли.

Прошепна името й. Сетне бавно започна да натиска спусъка.

Тя не можеше да повярва на онова, което се случваше. Прочете болката в очите на партньора си.

— Мълдър! Не го прави! Ти си по-силен от това!

— Твой ред е, агент Скъли. — Моудъл се хилеше зловещо. Щеше да се наслади на всяка секунда от шоуто. — Хайде, Мълдър, стреляй!

Скъли погледна своя партньор. Предпазната жилетка нямаше да й помогне много. Целеше се между очите й. Беше го наблюдавала хиляди пъти на полигона. Нямаше да пропусне.

Една сълза се търкулна от очите й.

— Бори се — прошепна тихо.

Ръката на Мълдър потрепна. Вероятността в следващите няколко секунди да бъде мъртва беше четири към едно. Очите на Моудъл блестяха. Потта продължаваше да се стича по лицето му, тялото му се тресеше. Това щеше да бъде неговото най-голямо предизвикателство. Останалите убийства бяха само за загрявка. Сега доказваше себе си пред някой, който винаги го бе превъзхождал… в колежа… във ФБР, във всичко. Най-добрия. За нищо на света нямаше да се предаде точно сега. Удвои натиска.

— Хайде! Тя вече веднъж те е ранявала. Прочетох в досието ти. Върни й го! Застреляй я!

Скъли не можеше да гледа в пистолета. Очите й шареха из стаята. Не знаеше какво търси: изход, оръжие, нещо да се защити. Когато го видя вече знаеше, че това е единственият й шанс. В огледалото пред нея се отразяваше противопожарната аларма.

Мълдър полагаше всички сили да не стреля. Още няколко милиметра и всичко щеше да свърши. Беше като да танцуваш по ръба на бездна, а някой друг да налага ритъма. Много скоро Моудъл щеше да се изтощи. Но дали много скоро означаваше достатъчно скоро… Мълдър мразеше мъжа отсреща, мразеше го за това, което е, и това, което го караше да прави…

— Ще те убия, Моудъл. — Очите му бяха пълни със сълзи.

— Да! — ентусиазирано отвърна Пушър. Като че ли идеята за това го възбуждаше почти толкова, колкото и самото гледане. — Дръпни спусъка и получаваш втора възможност да ме убиеш.

Перспективата се понрави на Мълдър. Звучеше просто. Стреля и после идва ред на Моудъл. Щеше да го направи с кеф. Но не трябваше да допуска подобни мисли в главата си. Това означаваше да стреля първо срещу Скъли, а такъв риск не искаше да поема… Ритъмът ставаше все по-бесен. Нямаше да издържи много дълго.

— Бягай, Скъли!

Тя бавно започна да отстъпва, все още втренчена в Мълдър.

— Скъли… — прошепна, докато показалецът му плавно се спукаше…

Тя се извърна и хукна към вратата. Очакваше всеки момент да опръска стената с кръвта си, но Мълдър успя да удържи спусъка още няколко мига. Достигнала стената, тя с все сила разби пластмасовото капаче на пожарния звънец.

Остър пронизителен звук отекна между стените на болницата.

Моудъл отклони поглед от Мълдър и мигна.

Огромната тежест, която притискаше агента, мигом се стопи. Осъзна, че няма нужда да държи пистолета насочен срещу Скъли. Можеше да го насочва към когото си иска. Обърна се и погледна Моудъл. Мъжът разбра, че за първи път бе изгубил контрол.

Преди да дръпне спусъка, за части от секундата на Мълдър му се стори, че вижда в Пушър другия, малкия човек — уплашен, треперещ, безпомощен.

Куршумът проби дупка в гърдите на Моудъл и го изхвърли от стола на земята. Агентът се изправи и събори масата на една страна. Приближи се до тялото и отново стреля. Повече куршуми нямаше, но Мълдър продължи да натиска спусъка, докато в стаята не нахълтаха ченгетата.

— Федерална полиция! Залегни! — крещеше лейтенант Брофи.

Хората му насочиха оръжие срещу мъжа на пода, докато оглушителната аларма продължаваше да разкъсва въздуха из болницата.

Мълдър дишаше тежко. Адреналинът в тялото му бавно възвръщаше нормалните си стойности. Седна на стола и затвори очи. Трябваше му време да осъзнае какво бе сторил току-що.