Евърет Оуенс
Контрол (14)

Тринайсета глава

Цяла сутрин през входа на Милосърдна болница Феърфакс влизаха и излизаха коли, без да забелязват военните действия, които се разгръщаха около тях. Снайперистите от специалния отряд вече бяха заели позиции зад близкия въздушен компресор и върху покрива на съседния гараж.

Един от полицаите насочи оръжието си към задната гума на шевролета, който бавно обикаляше из паркинга, сетне премести мерника към входа на болницата. Освободи затвора на пушката. Слабото прищракване му подсказа, че всичко е наред.

Друго ченге се беше снишило към земята, неподвижно като камък. Чакаше инструкции, преди да даде на отряда си заповед за настъпление. Когато чу сигнала, направи знак на други трима агенти и зае позиция.

От другата страна на болничния комплекс няколко ченгета се придвижваха между колите като сенки. При всяка трета кола някой се скриваше. Това разреждаше редиците им, но пък създаваше сигурна мрежа, която щеше да попречи на Пушър да избяга или да започне с полицаите импровизиран разговор на четири очи.

Един от тях се спря до бежово-кафяв кадилак. Беше на Моудъл — същата кола, в която Мълдър го бе арестувал. Свали със зъби ръкавицата си и пипна капака. Беше топъл. Кимна на полицая пред него, който направи знак на следващия. Последният нагласи микрофона пред устата си и каза:

— Открихме колата на Моудъл. Двигателят още е топъл. Вероятно е в сградата.

В черния микробус на специалния отряд, скрит зад група коли на паркинга, Мълдър и Скъли приеха съобщението.

Мълдър и лейтенант Брофи бяха застанали пред командното табло в дъното. Скъли сновеше напред-назад, доколкото й позволяваше ограниченото пространство, и слушаше от болничната администраторка информация за местонахождението на Робърт Моудъл. Няколко монитора следяха най-горещите точки. Басът от радиостанцията долетя отново. Беше командващ отрядите:

— Всички изходи са покрити. Да чакаме или да нахълтваме?

Мълдър замълча за момент. Не беше сигурен кой е правилният ход. Отсреща чакаха заповедите му.

— Задръжте.

Лейтенантът повтори заповедта по радиото. Скъли благодари на жената, с която говореше, и затвори телефона. Погледна часовника си.

— Според амбулаторния му лист Моудъл е записан за девет и половина. Това е точно сега.

Лейтенантът осъзна, че всеки момент над двайсет перфектно обучени федерални ченгета ще нахлуят в болницата, за да заловят наемен убиец.

— Как ще процедираме? — попита загрижено той.

Мълдър и Скъли се спогледаха, без да знаят какво да отговорят. Никой от тях не беше сигурен как да задържат Моудъл, как да противостоят на силата му или как да му попречат да я използва. Мълдър пръв наруши мълчанието:

— Мисля, че трябва да вляза сам.

— Защо? — попита Скъли.

Струваше й се, че би било само ненужен риск. Брофи също не одобри идеята.

— Моят отряд ще се справи.

Мълдър не се предаде.

— А какво ще стане, ако Моудъл обърне един от вашите хора срещу останалите? В претъпкана болница?

Лейтенантът извърна поглед. Не се беше замислял над тази възможност.

Мълдър довърши:

— Нека му дадем онова, което иска.

Скъли прекрасно разбираше какво означава това:

— Теб.

Вгледа се в Мълдър за момент. Изглеждаше нервен, дори малко уплашен. Добре, помисли си тя, този страх може да му спаси живота.

Агентът продължаваше да държи на решението си. По някакъв свой си начин може би търсеше алтернативи, но не ги намираше.

— Ако се разделим, имаме по-голям шанс — успокои Скъли. — Ще имам микрофон. Така ще знаеш къде е и какво прави.

— Дайте ми радио — обърна се той към лейтенанта. — Нещо, с което ръцете ми да са свободни.

Брофи отвори едно странично отделение и бръкна вътре.

— Имам точно каквото ти е необходимо.

Измъкна малка метална кутия, на чийто капак пишеше „Очи и уши“. Съдържаше миниатюрен апарат, който излъчваше едновременно видео- и аудиосигнали.

Преди да го свърже с командното табло, Брофи накара Мълдър да си сложи предпазна жилетка и заповяда на полицаите да бъдат в пълна бойна готовност. Не им завиждаше.

След това заработи бавно и систематично. Сложи слушалките на главата на Мълдър, после закачи предавателя на гърба на предпазната му жилетка. Микрофонът беше прикрепен с лепенка за гърлото му. Удивително малка видеокамера се подаваше от слушалките на нивото на очите. Лейтенантът даде на Мълдър последни инструкции, преди да нагласи окончателно честотата.

— Но практика камерата вижда и в тъмното. Конструирана е в случай на опасност от бомбен взрив — така рискува само един човек.

Скъли погледна малкия монитор на командното табло. Всеки път, когато Мълдър мръднеше глава, образът се сменяше спрямо това, което попадаше в полезрението му.

— Смяташ ли, че мога да ловя плейбой-канала?

Лейтенантът се захили.

Скъли остана сериозна.

— Засмей се, Скъли…

Тя дори не вдигна очи. Партньорът й неохотно извади пистолета си и й го подаде. Решението я изненада.

— Вземи го! — настоя тя.

Мълдър се наведе над нея и тихо заговори:

— Не бих искал да насочвам това нещо към никой друг, освен към Моудъл.

Здравият й разум се разбунтува, но накрая отстъпи. Взе ръката на Мълдър в своята. Той се усмихна.

— Да му разкажем играта.