Евърет Оуенс
Контрол (12)

Единайсета глава

Федералните агенти от специалния отряд разбиха входната врата на апартамента на Моудъл и с викове „Не мърдай! Федерална полиция!“ нахълтаха вътре. Пушките им бяха готови за стрелба, а червените лазерни точки прорязваха тъмнината в стаята. Всеки от полицаите беше в пълно бойно снаряжение: шлем, предпазни очила и предпазна жилетка. Мълдър и Скъли ги бяха предупредили да се движат по двойки. Не искаха да рискуват повече хората си, като ги оставят насаме в една стая с Моудъл.

За няколко секунди една дузина полицаи изпълниха апартамента, като претърсваха щателно стаите, отваряха с трясък вратите и насочваха пушките си към тъмните ъгли. Агент Бърст следваше мъжете навъсено. Искаше да залови тоя тип на всяка цена.

— Моудъл! — изкрещя той. Предизвикваше го да се покаже.

Мълдър и Скъли — не толкова припрени и превъзбудени както Бърст — влязоха последни. Скъли намери с напипване ключа за електричеството и светна лампите. Двамата с Мълдър влязоха в просторна, спартански мебелирана стая. Освен чантата със стикове за голф в ъгъла нямаше нищо друго, което да й придава някаква индивидуалност. Малък телевизор и видеоуредба заемаха единия ъгъл. На екрана младият Джон Баримор хипнотизираше с пламтящ поглед Мариан Марш. Звукът беше намален, но Скъли можеше да чуе монотонната ритмика в думите на Баримор. Тя се обърна и видя Мълдър, който не откъсваше очи от екрана.

— „Свенгали“ — обясни тя, горда с общата си култура. Беше гледала филма за вманиачения хипнотизатор наскоро, в някакво предаване за филмовата класика.

Мълдър кимна. Странно чувство за хумор имаше Моудъл. Явно умишлено беше оставил касетата. Това означаваше, че е бил готов за идването им.

Бърст и лейтенант Брофи, друго ченге от специалните части, влязоха в стаята от два различни края на апартамента.

— Чисто е. Няма никой — каза Брофи.

— Претърсете цялата сграда — заповяда Бърст.

— Околните сгради също — добави Скъли. — Знаем, че Моудъл обича да наблюдава от разстояние.

Агент Бърст даде знак на специалния отряд, който се разпръсна да изпълнява новите заповеди.

— Проверете отвън. Аз ще говоря със съседите — каза Бърст. По никакъв начин не искаше да пропусне някоя важна следа. Беше напълно завладян от желанието си да залови Моудъл.

Когато Бърст излезе, Скъли изгаси телевизора и започна да претърсва стаята. Мълдър сновеше из кухнята. Отвори хладилника. Наред с три портокала, бутилка кетчуп и бурканче сода за хляб бяха наредени цяла камара кутии „Карбобууст“. Заемаха три рафта. Мълдър повика партньорката си.

— Я виж това.

Скъли влезе в кухнята и надникна в хладилника. Не разбираше каква улика би могло да бъде. Мълдър взе една от кутиите.

— „Тропикал“. Сок от манго и киви — прочете той тържествено. — Е, сега вече знаем, че си имаме работа с луд.

Скъли се засмя и се върна във всекидневната. Мълдър затвори хладилника и продължи да тършува из останалите чекмеджета. Петнайсет минути по-късно апартаментът на Моудъл приличаше на бойно поле. Всичките му неща бяха в безпорядък. Мълдър беше минал през кухнята като ураган. Сега работеше над спалнята. Спря се пред дървената полица за книги и прегледа заглавията: източна философия, бойни изкуства, бушидо, дзен. Намери и една огромна книга за човешкия мозък. Извади я и я хвърли върху леглото. Взе следващата — беше също за мозъка. Зачете първите страници.

В същото време Скъли тършуваше из банята и едновременно с това говореше по клетъчния си телефон. Беше застанала пред отворената аптечка и държеше в ръка малко шишенце.

— Да. Благодаря ви много — каза тя и затвори.

Мълдър се появи във вратата на банята. Скъли му подаде шишенцето.

— Тегретол.

— За какво се използва?

— При епилептични кризи и припадъци. Моудъл е болен от темпорална епилепсия. Току-що говорих с лекуващия му лекар. Първите пристъпи започват през април 1994.

Скъли изчака да види реакцията на Мълдър. Изпитваше удоволствие да чете по лицето му. Точно сега би могла да се закълне, че вижда малките зъбни колелца в главата на партньора си усилено да се въртят.

— Какво може да предизвика епилепсия толкова късно?

— Нараняване в областта на главата — отговори тя. — Неврологично заболяване. Тумор в мозъка…

Мълдър очакваше да чуе точно това.

— Тумор? Скъли, развитието на мозъчните тумори в много случаи може да доведе до поява на различни психични способности.

Скъли си спомни докладите, на които се позоваваше агентът.

— Мълдър, онези доклади са напълно необосно…

— Чакай, изслушай ме! Ами ако тази способност на Моудъл всъщност е форма на психокинеза?

Скъли обмисли предположението.

— Предизвикана от мозъчен тумор?

— Връзва се. Всички тия протеинови коктейли в хладилника — за какво са му? Ами ако има нужда от тях, за да възстановяват енергията, изгаряна в процеса на контрол над съзнанието?

Скъли винаги се възхищаваше на умението на Мълдър да сглобява отделните факти в цялостна теория, но заедно с това смяташе за свое задължение да изразява гласно въпросите, които накуцват.

— Мълдър, ако Моудъл страда от мозъчен тумор, от къде има сили да продължава тази игра на котка и мишка с нас?

— Няма. И може би там е цялата работа.

— Какво искаш да кажеш?

— Тогава… на игрището за голф… изглеждаше сякаш се е оставил да го хванем. Но ако просто е бил прекалено изтощен, за да избяга? Прекалено болен? И защо такъв професионалист като него ще признава минали убийства, отдавна потънали в архивите? — Още докато говореше, отговорът проблесна в ума му: — Ами ако умира?

Скъли разбра накъде бие Мълдър. Тя довърши тихо нишката на логиката му:

— И иска бляскаво изпращане?

— С гръм и трясък.