Евърет Оуенс
Контрол (10)

Девета глава

Всеки можеше да влезе във фоайето на главната сграда на ФБР във Вашингтон. Ако искаше да проникне обаче от там нататък, ставаше обект на особено внимание. Ако някой проявеше интерес към нещо малко по-деликатно от брошурите на „Информация“, биваше подложен на щателна проверка през детектори за метал и цяла фаланга от широкоплещести, добре обучени полицаи от охраната.

Робърт Патрик Моудъл влезе в сградата заедно с група секретарки, връщащи се от обяд. Бързо се отцепи от групичката и се прикри зад широка колона. Без ни най-малко да го е грижа за риска, който поема, той извади от джоба си лист и химикал и написа с големи черни букви „Минавам“. Сгъна листа на две и го закачи на предното джобче на сакото си, така че всеки да може да го вижда. После продължи навътре през фоайето към металния детектор. Мина през него без да го задейства.

Един полицай от охраната прегради пътя му. Пушър му се усмихна, а пазачът се втренчи безизразно в надписа „Минавам“. Когато вдигна глава, Пушър го прикова с поглед.

— Извинявайте, къде мога да открия Централния компютърен отдел?

Въпросът обърка полицая. Усети нещо нередно, но нямаше защо да си пъха носа където не му е работата. Имаше ли право да дава такава информация? Като че ли не беше много сигурен.

— Ч-ч-четвъртия етаж — заекна. — Западното крило.

— Благодаря! — отвърна Моудъл и подмина пазача в посока към асансьорите.

Като достигна етажа, мъжът тръгна по коридора, търсейки нужната му врата. Няколко чиновници го забелязаха, но след кратък зрителен сеанс от негова страна изведнъж решиха да не му обръщат повече внимание.

Най-после намери каквото търсеше. Влезе в офиса и завари Холи Патън наведена над компютъра.

— Мога ли да ви помогна? — обърна се тя към него.

Моудъл се усмихна и й кимна.

— Трябват ми някои неща… Холи. — Той прочете името й върху металната пластинка на ревера й.

Моудъл започна да спуска щорите на прозорците за по-голяма интимност.

Холи запита колебливо:

— Какво мога да направя за вас?

Няколко секунди по-късно тя набираше нещо на компютъра. Върху монитора се появи съобщение: „Съдържанието на личните досиета е собственост изключително и само на Федералното бюро за разследване. Всякакъв достъп до тях без изрично потвърждение от главния директор се счита за незаконен и следва да бъде отказан“.

— А сега имам малко работа тук — заяви Моудъл.

Холи стана от стола и отстъпи мястото си зад компютъра. За нула време Моудъл намери каквото търсеше. Избърса потта от челото си.

— Трябва ми копие от това. — Холи кимна. — И чаша кафе, моля.

Тя се подвоуми за момент, преди да пусне принтера. Моудъл обожаваше тази тръпка! Тази власт! Можеше да работи за ФБР. Беше по-умен от повечето хора тук. Можеше да има секретарка, която да му прави кафе, докато той преследва разни гадни типове, фалшификатори и серийни убийци. Но те казаха, че не е достатъчно добър. Моудъл знаеше кой ще се смее последен.

Докато Холи задействаше принтера, той се вгледа в раните по лицето й.

— Иска ми се да пипна оня, който ти е направил това, Холи — каза с искрено съчувствие. — Да го накарам да си плати.

Холи замига бързо. Моудъл протегна ръка и докосна белезите.

Отвън в коридора помощник-директор Уолтър Скинър зави зад ъгъла, погълнат изцяло от книжата, които четеше в движение. Трябваше му едно определено име и се надяваше, че мис Патън ще улесни търсенето. Спуснатите щори на кабинета веднага привлякоха вниманието му. Скинър забелязваше подробности. Забави крачка и се заслуша. Отвътре долетя приглушен глас:

— Чудесно, Холи! А сега би ли могла…

Скинър отвори вратата и видя някакъв непознат с купчина листове в едната ръка и чаша кафе в другата.

— Мога ли да ви помогна? — попита той.

Моудъл не беше подготвен за посещения, но не се притесни особено. Спокойно продължи да се занимава с работата си.

— Не, благодаря. Справяме се успешно и сами.

В този миг Скинър забеляза какво четеше непознатият — личните досиета на федералните агенти заедно с допълнителна информация за всеки един от тях.

— Виж к’во, в момента съм малко зает. — Моудъл изглеждаше недоволен, че полицаят не си тръгна веднага.

Скинър измъкна документите от ръцете му и пристъпи към него.

— Кой си ти? И какво правиш тук?

— Тръгвам си — промърмори Моудъл и се опита да изблъска Скинър.

Това беше грешка. С едно бързо движение полицаят изви ръцете му на гърба и го стисна в задушаваща хватка. Кафето се разплиска по пода. Моудъл се бореше с всички сили, но най-накрая се оказа притиснат с лице към бюрото.

— Пусни ме — изсъска той през зъби. — Пусни ме.

Скинър изви по-силно ръцете му, за да покаже кой командва тук.

— Млъквай! Холи, повикай охраната.

Но Холи не му обърна внимание.

Моудъл успя да извие глава към нея и изкрещя:

— Той беше! Той ме нападна, Холи, а сега наранява мен!

Скинър не разбираше какво става.

— Холи! — повтори той.

— Не му позволявай да ме наранява — продължи Моудъл.

— Млъквай! — Скинър беше бесен. — Холи, сега!

Тя не помръдна.

— По дяволите! — изруга Скинър. Щеше да се разправя с Холи по-късно. Протегна ръка към телефона и набра нулата.

Моудъл се гърчеше неистово в ръцете на агента, по слепоочията му се стичаха капки пот. Трескавият му поглед беше прикован в мис Патън.

— Не му позволявай да ме наранява…

Холи бръкна в дамската си чантичка.

Скинър крещеше по телефона:

— Имаме проблем. Четвъртият етаж. Компютърни…

Преди Скинър да довърши, Холи сграбчи флакон със спрей и пръсна силна струя право в лицето му. Полицаят се сгърчи и падна на земята. Моудъл се изправи. Заобиколи тялото, взе копията и се приближи към Холи.

— Сега ти е паднал — прошепна в ухото й. — Върни му го.

Холи остана сама със Скинър. Все още стискаше спрея. Бясна омраза беше изписана на лицето й. Пред нея лежеше мъжът, който я бе нападнал. Спомни си цялото унижение, на което той я подложи. Спомни си юмруците… удара върху паважа… Сега беше в ръцете й. Яростта избликна и се вля в протяжен гневен вик. С всичката сила на своите 60 килограма тя ритна Скинър в ребрата. Почувства се по-добре. Удари го отново. И отново. Ударите не престанаха да се сипят, докато не дойде охраната и не я спря.