Евърет Оуенс
Контрол (7)

Шеста глава

Предварителното разглеждане на делото щеше да се състои в сравнително новата сграда на съда в Александрия, щата Вирджиния. Малката зала беше отрано пълна с колеги на Колинс, които тъкмо му бяха ходили на свиждане в болницата. Ложата на съдебните заседатели бе все още празна. Във Вирджиния имаше закон, според който в предварителните съдебни процеси съдиите трябваше да решат дали са налице достатъчно доказателства за задържане на заподозрения.

Агент Бърст седна до прокурора в момента, в който съдебният пристав призова Пушър да стане и обяви на висок глас името и адреса му:

— Робърт Патрик Моудъл, Роузнийт авеню 3083, апартамент 9, Александрия, Вирджиния.

Мълдър беше седнал на втория ред до Скъли. Всеки път се удивляваше на факта колко прилично могат да изглеждат престъпниците, когато работата допре до съда. Де да беше видял съдията запотения и арогантен убиец, когото Мълдър залови в колата! В спретнатия си костюм и безупречното си поведение сега Пушър приличаше много повече на застрахователен агент, отколкото на социопат.

Мълдър беше призован сред първите свидетели. Съдията — прочут с професионализма си мъж на средна възраст — се обърна към него:

— Агент Мълдър, смята ли ФБР подсъдимия за виновен по обвинението в извършване на четиринайсет убийства?

— Да, Ваша Милост.

Веждите на съдията се сключиха над очите му, докато преглеждаше досието пред себе си.

— Във всеки един от случаите следователят е установил самоубийство.

Мълдър долови въпроса в тона и побърза да уточни:

— Ние смятаме, че всъщност се касае за убийства, Ваша Милост.

— Вие смятате? — Съдията беше озадачен. — Имате ли доказателства?

— Разполагаме с аудиокасета, на която подсъдимият признава, че е извършил убийствата. Не може да става и дума за грешка. Той знае факти, известни само на полицията. И не на последно място, Ваша Милост, нито една от жертвите не е страдала от депресия. Нито една от жертвите не е посещавала психиатър. Никой не е оставил бележка. И никой от тях не е посягал на живота си преди това. Случаите трудно биха могли да се вместят в рамките на класическия тип самоубийство.

Адвокатът на Моудъл, уважавана заради чувството си за справедливост дама около четирийсетте, се изправи, погледна за последно в папката си и заговори:

— Ваша Милост, една от тези така наречени жертви се е хвърлила под влак. На перона е било пълно с хора, имало е около стотина свидетели. Никой дори не я е докосвал.

Скъли наблюдаваше цялата сцена с нарастващо безпокойство от очевидния факт, че здравата логика накланя везните в полза на защитата.

Мълдър не се предаваше.

— Но вашият клиент е бил там…

— Което само обяснява как е узнал подробности около случая! — прекъсна го адвокатката.

Съдията се наведе припряно напред.

— Какво е вашето заключение, агент Мълдър?

— Смятам, че всички тези хора са умрели, защото господин Моудъл им е внушил така.

Съдията не беше сигурен дали е чул правилно.

— Внушил?

Скъли наведе глава.

Прокурорът се опита да скрие усмивката си като се престори на особено заинтригуван от една гънка върху вратовръзката си.

Мълдър остана напълно невъзмутим.

— Този мъж призна, че е наемен убиец. Вярвам, че той притежава уникална способност за внушение, която му помага да налага волята си и да тласка своите жертви към самоубийство.

Адвокатката не можа да се сдържи и се усмихна.

— Не вярвам в това — каза тя и по тона й пролича, че се забавлява.

Съдията погледна свидетеля над очилата си.

— Имате ли какво още да допълните?

Мълдър реши да изиграе най-силния си коз.

— Вчера офицер от специалните части на ФБР се самозапали, подтикнат от обвиняемия. Аз бях свидетел. — Мълдър посочи Скъли, Бърст и останалите полицаи. — Тя също.

Бърст забеляза, че всичка агенти в залата се размърдаха нервно, когато се оказаха в ролята на потенциални свидетели. Но нямаше да се предаде лесно — прекалено далеч беше стигнал.

— Имаме признанията на Моудъл! — извика той.

Младият прокурор, който стоеше до него, го хвана леко за рамото и го накара да се успокои. Не биваше да изпуска нещата от контрол, ако искаше да постигне нещо в този процес.

— Ваша Милост — намеси се той, — молим съда за отсрочка, докато завършим разследването си и се сдобием с нужните доказателства, а дотогава настояваме господин Моудъл да бъде задържан по силата на своите признания.

Съдията насочи вниманието си към Робърт Моудъл. Без да издава своето отношение към показанията на Мълдър, той съзнаваше, че аудиокасетата със самопризнанията е достатъчно доказателство да задържи подсъдимия за няколко дни.

— Какво ще кажете за касетата, господин Моудъл? Признал ли сте тези четиринайсет убийства?

Адвокатката прошепна нещо в ухото на Моудъл и го остави да говори:

— За съжаление да, Ваша Милост. — Моудъл придоби засрамен вид. — Не че си спомням де…

Защитата обясни:

— Моят клиент иска да каже, че всичко е било чисто и просто пиянски брътвежи, Ваша Милост.

Мълдър на свой ред реши да заложи на логиката:

— Пиянски брътвежи? Ваша Милост, та обвиняемият знае подробностите по всеки случай!

Адвокатката отново прекъсна Мълдър:

— И Робърт ужасно съжалява за неприятностите, които тази негова малка волност е причинила.

Моудъл изглеждаше искрено разкаян. Зад него полицаите зашумяха недоволно.

Съдията се втренчи в обвиняемия.

— Признавате ли се за виновен?

— Не. Невинен съм.

На Мълдър не му харесваше това, което ставаше отпред. Всъщност той не бе съвсем сигурен какво точно вижда. Погледът на съдията стана някак… празен. И този глас… толкова успокояващ, убедителен. Говореше на съдията като на добър стар приятел.

Мълдър знаеше какво ще бъде решението още преди да го чуе.