Евърет Оуенс
Контрол (15)

Четиринайсета глава

Автоматичната врата на спешното отделение се отвори безшумно пред Мълдър. Със слушалките на главата и предпазната жилетка той имаше вид на киборг в свободния си ден, което накара пациенти и санитари да се втренчат с тревога в него. Веднага се отправи към рецепцията. Медицинската сестра зад гишето отвори уста, но агентът я изпревари и вдигна значката си.

— Федерална полиция. Продължавайте да си вършите работата както обикновено.

Сестрата кимна.

Мълдър тръгна по коридора в посоката, указана от стрелка с надпис РЕНТГЕН.

— Скъли, с мен ли си? — попита той тихо в микрофона.

Вътре в микробуса Скъли следеше внимателно какво става на монитора. Образите на сестри и санитари влизаха и излизаха от кадър, мяркаха се надписи по вратите на манипулационните. Скъли добре съзнаваше, че двамата с Мълдър още от самото начало не бяха заложили на изненадата и бе напрегната.

— С теб съм, Мълдър.

Лейтенантът също не го изпускаше от поглед, като същевременно поддържаше връзка и с останалите полицаи.

— За сега нищо нередно — докладва Мълдър.

Брофи даде заповед:

— Специален отряд: задръж позиция!

От слушалките долетя глас:

— Прието.

Агентът продължаваше по коридора. Изведнъж се чу пистолетен изстрел.

— Мълдър? — Скъли извика тревожно.

Още един изстрел отекна сред болничните стени.

Мълдър побягна по посока на звука. Ужасени лекари тичаха насреща му.

Лейтенантът изкрещя в микрофона:

— Специален отряд: нападай!

— Не! — Отговорът бе категоричен. — Задръжте отряда за минута. Отивам да видя какво, по дяволите, става!

Мълдър се опита да успокои персонала в интензивното отделение, който в ужас бягаше по коридорите.

— Федерална полиция! Без паника! Всеки да продължи работата си! — извика той и се обърна към Скъли: — Виждаш ли какъв хаос е наоколо?

Изведнъж статично електричество обърка сигнала и образът на монитора в микробуса изчезна. Всичко, което се чуваше, бяха откъслечни викове и тежкото дишане на Мълдър, който тичаше.

— Чакай! Губим те! — извика Скъли.

Отговор не последва. Скъли се втурна към вратата. Неочаквано образът потрепна, за момент се задържа размазан, след това отново се проясни.

— Какво ще кажете за това? — Гласът на Мълдър дойде от вътрешността на болничен кабинет. Две тела бяха проснати по средата на стаята. От главите им се стичаха тънки струйки кръв. Скъли впи очи в монитора.

— Какво стана?

Мълдър се наведе и провери пулса. Глъхнещите удари на сърцето му подсказаха, че двамата мъже пред него няма да живеят. Единият явно беше санитар. Мълдър бе виждал достатъчно сцени на престъпления, за да разбере, че мъжът е седял на стола си, когато е бил застрелян. Силата на удара го е изхвърлила назад до мястото, където беше сега. Полицай от болничната охрана лежеше по очи няколко крачки встрани. Инстинктивно Мълдър се огледа за доказателства. До телата намери две гилзи и три патрона калибър 357.

— Мисля, че полицаят е застрелял санитаря, след което се е самоубил — каза Мълдър и огледа наоколо. Погледът му се спря на празния кобур. — Пистолетът му липсва. Лейтенант, предупредете хората си.

Брофи взе радиостанцията:

— Специален отряд: заподозреният е въоръжен. Вероятно ще се опита да се измъкне от болницата.

— Разбрано. Готови сме да го посрещнем. Обявявам бойна готовност.

През това време Мълдър продължаваше огледа на кабинета. На масата пред него имаше компютър. От другата страна…

— Чакай, чакай, чакай — дочу гласа на Скъли. — Мълдър, дай екрана отблизо!

— Така ли?

— Да, да, точно тук.

Мълдър осъзна, че това, в което се взираше на монитора, бе триизмерен образ на човешки мозък. Черното петънце в средата беше очевидно дори и за неговото нетренирано око. Прочете името на пациента: Моудъл, Робърт П.

Вътре в микробуса Скъли се наведе напред и прикова поглед в образа.

— Там… Онова петно на темпоралната кост. Ти беше прав.

Мълдър посочи с пръст:

— Това? Мозъчен тумор?

— Да. — Тя кимна. — Провери в картона му.

Мълдър прелисти страниците.

— Прави сме, Скъли. Той умира. Няма какво да губи.

На Скъли не й хареса идеята да има нещо общо с убиец, който няма какво да губи. Такива като него отмъщаваха на целия свят, след което си пръсваха мозъка. Те за нищо не преговаряха. Нищо не зачитаха.

— Мълдър — каза тя — изчезвай от там.

Той чу гласа й, но не отговори. Опитваше се да стои неподвижно. Беше доловил някакъв шум в стаята. Нещо, което преди го нямаше. В микробуса отвън образът се закова на място. Скъли замръзна. Почти физически усети страха на партньора си.

— Мълдър! — извика отново, по-силно и още по-настойчиво.

Той наостри уши. Ето го пак — същият шум. Зад гърба му. Бавно се обърна.

Изкривената самодоволна физиономия на Робърт Моудъл запълни екрана. В ръката си държеше огромен „Колт“, насочен право към главата на Мълдър.

Екранът изпращя и угасна.

Скъли обезумя от ужас. От всичко, което знаеше, партньорът й вече трябваше да е мъртъв.