Евърет Оуенс
Контрол (13)

Дванайсета глава

Телефонът в стаята иззвъня. Мълдър и Скъли се спогледаха. Ако се обаждаше Моудъл, това щеше да потвърди хипотезата. Позвъни се отново. Агент Бърст сложи ръка на слушалката и хвърли един поглед наоколо да се убеди, че всички са по местата си. Ченгетата, които бяха претърсвали близките сгради, се събраха отново в стаята.

— Пригответе устройството за проследяване — нареди той.

Един от полицаите се втурна навън. Като се ядосваше, че не бяха предвидили тази възможност, на четвъртото позвъняване Бърст най-сетне вдигна слушалката.

— Ало?

— Хей, хей, хей! Та к’во значи казваше? — дойде гласът отсреща.

Бърст кимна на Скъли и Мълдър — беше техният човек. Двамата предпазливо се изнизаха в спалнята, за да следят разговора по другия телефон. Агентът се включи в жизнерадостния сатиричен тон на престъпника:

— К’во става, Моудъл? Как я караш? Отдавна не сме се виждали. Ама ти казах, че ще намеря местенцето ти, нали?

Скъли внимателно вдигна слушалката. Мълдър се наведе над нея, за да може да чува. Бърст продължаваше:

— Апартаментчето е хубаво. Кой ти е декоратор? Доктор Джекил?

— Ха-ха, ще се пукна от смях. Това трябва да е агент Франк Бърст, оня с великото име. Франк, агентите Мълдър и Скъли там ли са?

Отговор не последва, така че Моудъл продължи хитро:

— Имам два телефона…

На Скъли й се стори, че гласът му звучи някак променен — както първия път, когато им се обади по уличния телефон. Навярно беше изкуствено модулиран.

Мълдър проговори:

— Тук сме.

— Чудесно! — възкликна Моудъл. Пое дъх и попита: — Франк, колко тежиш?

Полицаят, който бе отишъл да донесе апаратурата за проследяване, нахлу в стаята. В ръцете си държеше метално куфарче с уредите. Сложи го върху масичката за кафе, а лейтенант Брофи започна да нагласява честотата, докато друго ченге от специалния отряд го включи към телефонната линия. Бърст се бавеше, за да печели време.

— Моля?!

Лейтенантът кимна. Бяха прикрепени.

— Колко горе-долу тежиш? — повтори Моудъл.

„Задръж го!“ — прошепна с устни Брофи.

Бърст нямаше представа защо Моудъл се интересува от теглото му. Пък и не му пукаше. Закри слушалката с ръка и промърмори:

— Ти само стой там, отрепка такава…

Лейтенантът се ухили. Първите цифри от кода се появиха на екрана. Бърст махна ръката си и отговори:

— Знам ли. 90 — 95 килограма.

— А стига бе! Да пукна, ако не си най-малко 120! Доста много за твоята височина. Без да се обиждаш, ама си си направо тлъст!

Бърст видя как на екрана се появи още една цифра.

— Ъхъ, и имам къси дебели крачета, които ще те ритнат право в задника. Какво целиш, Моудъл?

В спалнята Скъли разсъждаваше над теорията на Мълдър. Може би все пак това беше предсмъртното желание на Моудъл — да бъде заловен. Да изиграе играта докрай. Оттатък разговора продължаваше:

— Просто не е здравословно. Изглеждаш и като пушач. Сигурно си пийваш често-често по едно малко, хапваш пържени тлъсти неща. Наденица и сланина, яйца и мазни…

— Франк! — Мълдър се опита да го прекъсне. Имаше неприятно предчувствие.

— … кръгчета лук в картонени чинии, просмукани от блажни петна. А май и солта за нищо я нямаш, бас държа.

Определено имаше нещо нередно. Мълдър изкрещя от спалнята:

— Франк! Франк! Затвори!

Но Бърст не му обърна внимание дори и след като започна да трепери. По челото му изби пот. По някаква странна причина не можеше да спре да трака със зъби. Бе втренчил поглед в екрана. Още две цифри се появиха в последните няколко секунди. Бърст искаше тоя тип. Беше видял едно ченге да умира и друго да се самозапалва. Щеше да стои на телефона с цената на всичко.

— За какво говориш, Моудъл? — попита той. — Накъде биеш?

— Знаеш ли какви неща могат да се случат с артериите ти? — Гласът на Моудъл се лееше напевно. — Ужасни!

Това бе достатъчно за Мълдър. В главата му зазвъняха сигнални звънци. Той остави Скъли на телефона и нахълта в другата стая.

Моудъл не спираше:

— Восъчножълти съсиреци плуват в кръвта ти…

Бърст дишаше тежко. Потта се стичаше от него като водопад.

— … лепят се по стените на артериите ти… запушват аортата ти. Усещаш ли го?… Усещаш ли го, Франк?

Мълдър си проби път през полицаите. Бърст му обърна гръб, но агентът го дръпна.

— Затвори телефона, Франк. Хайде, човече, затвори!

Поредната цифра светна на екрана.

— Стой настрана! — изкрещя Бърст.

Мълдър загуби търпение. Беше негов ред да избухне:

— Казах затвори телефона!

— А аз казах стой настрана!

В слушалката гласът продължаваше:

— Чувал ли си някога за пахимията, Франк? Това е когато кръвта ти се сгъсти във вените като желе от ягоди.

Мълдър се пресегна да прекъсне разговора, но Бърст му изблъска ръката. Двама яки полицаи пристъпиха заплашително към него. Направи втори опит да се добере до телефона. Този път ченгетата го притиснаха здраво към стената. На екрана се появи следващата цифра. Скоро всичко щеше да свърши.

В спалнята Скъли чу шума от суматохата, но не затвори, защото трябваше да следи разговора. Когато обаче до слуха й достигна глухият удар, тя заряза телефона и изтича в другата стая.

— Мълдър? — извика, преди да го види прикован за стената.

Трима полицаи го държаха. Напразно се опитваше да накара някой да го чуе.

— Затвори телефона! — изкрещя отново.

Скъли погледна Бърст. С безпогрешната точност на лекар можеше да определи, че в момента мъжът пред нея получаваше сърдечен удар. Лицето му беше моравочервено. Потеше се обилно. Учестеното му дишане сигнализираше за недостатъчен приток на кислород. Тя видя кабела, който излизаше от телефона, и го проследи до извода му в стената.

Понечи да го изтръгне, но един от полицаите я изблъска и препречи пътя й с тялото си. Мълдър продължаваше отчаяно да крещи „Затвори!“. Напразно. На Бърст му оставаха още само две цифри, дори и да искаше, вече не можеше да се откаже.

— Сърцето ти не издържа-а-а — провлече Моудъл.

Бърст вдигна глава. Погледна Мълдър, после Скъли. Ужасното прозрение го разтърси. Погледът му стана стъклен. Изпусна слушалката и се свлече на пода. Телефонът падна до него. Никой никога не разбра какви бяха последните думи на Моудъл:

— Ти умираш, Франк.

Полицаите гледаха с широко отворени очи, без да осъзнават какво се бе случило току-що. Скъли ги разбута и се спусна към Бърст. Коленичи до тялото и се опита да долови някакви признаци на живот. От слушалката до нея долетя веселият глас на Моудъл:

— Франк?

Мълдър на свой ред разкъса барикадата от слисани полицаи и коленичи до Скъли.

Гласът повтори закачливо:

— Ееей, Франки!

Двамата се спогледаха.

— Няма пулс — каза тя.

Мълдър извади клетъчния си телефон и се обади на бърза помощ. През това време партньорката му се наведе над тялото и започна сърдечен масаж. При всеки пети натиск правеше изкуствено дишане. Безучастното поведение на полицаите наоколо накрая я извади извън търпение и тя се обърна към тях:

— Някой да ми помогне тук!

Един от мъжете коленичи и двамата продължиха опитите да спасят Бърст.

Мълдър вдигна слушалката:

— Моудъл?

— Хей, Мълдър! Как е нашият малък сладък Франки?

Агентът едва сдържаше гнева си. Погледна към Скъли, която притискаше два пръста към сънната артерия на Бърст. Беше потна от напрежението. Вдигна поглед и поклати глава мрачно.

Мълдър замълча за момент, после проговори тихо:

— Какво всъщност искаш, Моудъл?

— Достоен противник — дойде отговорът. — И определено това не е оня дебелак там в краката ти. Надявам се това… да си ти.

— Защо точно аз?

— Знам всичко за теб. Ти си най-добрият. Диплома от оксфордския университет. Всестранно развит млад мъж. Знаеш какво може да раздразни типове като мен, нали? Мислиш си, че добре познаваш стария Боб Моудъл.

Мълдър наблюдаваше напразните усилия на Скъли да съживи Бърст.

— Болния стар Боб Моудъл — отвърна на удара той. — Умираш ли, Боб? Защо искаш да вземеш със себе си невинни хора?

По мълчанието отсреща Мълдър разбра, че за пръв път той и Скъли бяха узнали нещо преди Моудъл да е пожелал така.

— Природата казва, че всички ще умрем — прошепна Моудъл накрая, — а първородният грях ме убеждава, че никой не е невинен.

Скъли се изправи и отново поклати глава. Мъжът беше мъртъв.

— Но някои са по-малко невинни от други. Защо не ми кажеш къде си?

— А? Телефона ли искаш? Ама тъй кажи! Нямаш проблеми! 555–0197. — Моудъл дори изчака да запишат номера. — Само че е уличен телефон. След две минути ще ме няма.

Мълдър се наведе и погледна екрана, където в този момент се появи и последната цифра. Съвпадаше с номера, който Моудъл току-що му бе продиктувал. Осъзна, че смъртта на Бърст е била напразна. Усети, че му прилошава. Застанала до него, Скъли го наблюдаваше внимателно. Беше готова да изтръгне проклетия кабел в момента, в който дори една капчица пот се появеше на лицето на Мълдър.

— Копеле такова, значи си го убил напразно?

Това обвинение развесели Моудъл.

— Аз? Още ли не си схванал, Мълдър? Те сами го правят!

Линията прекъсна. Мълдър затвори и погледна Скъли.

— Добре ли си? — попита тя.

Той кимна. До него лейтенантът свали слушалките и въздъхна. Останалите полицаи стояха мълчаливо около мъртвото тяло на агент Бърст. Усещането за поражение витаеше във въздуха.

— От къде се обади Моудъл? — попита Мълдър.

Лейтенант Брофи направи справка.

— Бензиностанция на няколко преки от Чейн Бридж Роуд, Феърфакс. Уличен телефон, точно както каза.

Мълдър погледна картата на Феърфакс. Пръстът му намери бензиностанцията, след което се спусна няколко сантиметра надолу до някаква светеща точка. Присви очи.

— Милосърдна болница Феърфакс. Ето тук.

— Милосърдна… — Скъли повтори замислено. Това й напомняше нещо. Бръкна в джоба си. — Милосърдна болница Феърфакс — прочете тя етикета на шишенцето „Тегретол“. — Той има нужда от редовно лечение.

Мълдър извади телефона си и набра „Информация“.

— Да тръгваме — каза.

Отвън се чу сирената на линейката, която идваше за Франк Бърст.