Джоун Брамш
Докосване в мрака (5)

5.

По време на вечерята Матю се държа като съвършен домакин, изпълвайки случайните моменти тишина с лек разговор, докато Били се мъчеше да подреди мислите си. Положи всички усилия да изиграе ролята си в тази интимна обстановка, но беше необикновено напрегната. През цялото време чакаше нещо да се случи. Кога той щеше да изпълни обещанието си? А дали и тя не искаше това?

Веднага щом свършиха вечерята, Матю изненада Били с предложението тя да си легне рано и да се наспи добре.

— Аз ще проявя филма, който ти засне днес.

— Не искаш ли да ти помогна?

Отправи й горчиво-сладка усмивка.

— С това мога да се справя сам. Както добре знаеш, това се прави на тъмно. Освен това там ще работим доста близо един до друг. Мислите ми са тръгнали в такава посока тази вечер, че може да се шокираш от нещата, които могат да се проявят! — Той се изсмя дрезгаво. — Просто се наспи, Били.

Шеговитото му намекване за тяхната мощна химическа реакция я накара да се чувства още по-объркана. Какво точно иска той от нея? Тя разтърка чело, опитвайки се да отстрани започващото силно главоболие. Той се ориентира в посоките и тръгна към тъмната стаичка.

— Ще ме повикаш ли, ако се нуждаеш от мен? — тихо каза тя.

Ръката му замръзна на дръжката на вратата и той се обърна с лице по посока на гласа й.

— Нима наистина го искаш, мила? — Той сякаш беше затаил дъх в очакване на нейния отговор.

— Да, в професионално отношение — упорито отвърна тя.

— А в лично?

Поколеба се.

— Не съм сигурна. Никога не съм изпадала в подобна ситуация. Трябва да размисля.

— Аз също не съм бил в такова положение, Били. — Пъхна ръце в джобовете си и обърна лице встрани, сякаш гледаше в далечината, опитвайки се да намери думи, за да изрази мислите си. — Ако можех да виждам, навярно щях да те гоня из цялата къща, докато останеш без сили. Тоест ако желаех само твоето тяло. Но сега е различно. Още не знам дали причината е в това, че си толкова необикновена… или ситуацията е по-сложна, защото сега се чувствам така уязвим. — Вдигна мрачното си лице. — И преди да ми отправиш обвинения, че насърчавам твоето състрадание, аз ще ги отхвърля. Опитвам се да бъда искрен по отношение на една връзка — може би за първи път, — ето защо ти говоря това, което мисля. Не мога да видя реакцията в очите ти и не съм сигурен какво показват моите очи. Затова трябва да използвам другите си сетива, за да се опитам да те разгадая. Няма да бъде никак лесно, нито гладко. Поне така мисля. Но, Били, ние трябва да продължаваме да разговаряме, да си споделяме, дори и ако не искаш да те докосвам. Нещо става между нас. Не можем безкрайно да подценяваме това. Иначе то ще избухне право в лицата ни.

Били се опита да преглътне огромната буца, заседнала в гърлото й, но беше почти невъзможно.

— Ще размисля над това, което каза, Матю. Лека нощ.

— Направи го, момичето ми. — Отвори вратата и пристъпи през прага. — Сладки сънища. — После изчезна от погледа й.

Тя не разбра колко дълго остана в средата на кухнята, докато думите му проникваха все по-дълбоко в съзнанието й. Накрая, трепереща от изтощение, загаси лампите и се изкачи горе в галерията. Съвсем скована, Били влезе в банята и си взе топъл душ, надявайки се, че парата и силната струя ще облекчат главоболието и треперещото й тяло. Когато почувства малко облекчение, затвори крана и избърса гладката си кожа. Всяка нейна пора беше станала свръхчувствителна към допира на грубата хавлиена кърпа. „О, боже мой! — изстена тихо тя. — Какво да правя?“ Останалият без отговор въпрос дълго отекваше в измъчения й мозък, дори когато потъна в неспокоен, изпълнен със сънища сън.

* * *

На другата сутрин Били бе разбудена от яркото слънце окъпало галерията. Денят обещаваше да бъде прекрасен. Настроението й се повиши. Тя бързо се облече с къси панталони, стара мека плетена блуза и хукна боса по стълбите надолу да приготви закуската. Докато работеше, си тананикаше, твърдо решила да остави засега настрани неспокойните си мисли за нарастващата близост между нея и Матю. Заради това не беше спала добре през нощта. Зарече се, че няма да им позволи да съсипят такъв красив ден като днешния. Когато кафето завираше и тя нареждаше масата, чуваше се шуртенето от душа на Матю. Дали изобщо беше заспивал? — чудеше се тя и бръчка помрачи иначе гладкото й лице. Матю се нуждаеше от почивка. Обеща си твърдо да настоява той да поспи следобед, независимо колко може да се противи на това. Някой трябва да го застави да се погрижи за себе си, мислеше си тя.

Когато водата спря, Били се запъти през коридора към спалнята му и леко почука.

— Готов ли си за закуска? — извика зад вратата.

— Да. Влез. — Гласът му прозвуча бодро. Навярно е спал като пън, реши тя възмутено. Мъже! Никога не приемат сериозно чувствата. Винаги са твърде заети с разни проекти надпревари, стремейки се да бъдат най-добрите. И през цялото време сдържат чувствата си и винаги се владеят външно. Дали мъжете плачат изобщо? — разсеяно се питаше тя, когато побутна вратата и влезе вътре.

Спря веднага щом го видя. Загърнат само с къса хавлиена кърпа, която му стоеше като набедрена препаска, той беше застанал в средата на стаята и енергично търкаше гъстата си тъмна коса с друга кърпа. Бързите му движения накараха сърцето на Били да затупти, съзирайки как мускулите му подскачат под бронзовата кожа. С притаен дъх тя проследи тъмните кадифени сенки на космите по тялото му, от широките загорели рамене, над силните му гърди, до края на кърпата закрепена съмнително ниско върху слабите му хълбоци. Дългите му мускулести крака бяха застанали като дървесни стволове върху дебелия килим. Пръстите на краката му бяха здраво закрепени на пода и му придаваха устойчивост, докато кърпата около бедрата непрекъснато се разтваряше, приковавайки погледа на Били. Дали кърпата ще остане на мястото си? Няма ли да падне долу? Дали тя щеше да види първия мъжки стриптийзьор в живота си? Би ли могла да издържи на такъв шок? Ще разбереш в следващата серия, объркано си помисли тя.

Като някаква защитна реакция Били изпълни тишината с тревожен вик, в който отекваше по-скоро нейното безсилие, отколкото смущението й от неговия костюм:

— Матю! Та ти не си облечен.

Неочакваният й писък накара Матю смешно да врътне глава.

— Какво ти става? Разбира се, че не съм облечен. Изобщо не ми помогна да си намеря халата — безцеремонно я обвини той. — Но съм се прикрил. — Млъкна, опипа с ръце краищата на кърпата пред себе си. После се ухили до уши, доволен от себе си. — Да, загърнал съм се. Тогава защо е този шум?

— Такова загръщане не ме устройва — дрезгаво рече тя, като все още неспокойно гледаше към кърпата. Сега пък нейното въображение се беше разбушувало. Всъщност въображението не й беше необходимо. Нали го беше видяла гол в онази първа нощ и тялото му се бе запечатало в мозъка й завинаги. Чувствайки, че не й достига въздух, мъчеше се да се пребори с онзи образ. — Направи го нарочно, Матю Дънкан. — Тя не можеше да измисли друга отбрана за самата себе си, освен да го обвини. — Вече ти признах, че съм много объркана. Как можа да го направиш? Или това е твоят безсърдечен начин да ме отпратиш? Повярвай ми, не беше нужно да си даваш чак толкова труд. Веднага ще си тръгна. — Бързо се обърна и тръгна към вратата.

Неговият вик да спре я накара да замръзне на място.

— Били, къде си, за бога? — Гласът му беше изпълнен с гняв и безпокойство, в очакване на нейния отговор.

— Тук съм, до вратата.

— По дяволите, не мърдай! — Той тръгна по посока на гласа й. Когато успя да докосне треперещите й рамене, отново заговори: — Били, Били. Не съм го направил нарочно. Бог ми е свидетел, не съм. Трябва да ми повярваш. Почука и аз само ти отвърнах. Това е всичко. Признавам, като си помисля сега, трябваше да те предупредя, но наистина не се сетих. Искаше ми се просто да чуя гласа ти и да ти кажа добро утро.

Били продължаваше да трепери под неговото докосване. Съвсем объркана, тя се вглеждаше в красивите му черти. Имаше ли някакви издайнически проблясъци в незрящите му очи? Устните му не се ли мъчеха да прикрият тържествуваща усмивка? Трябваше да си признае, че не виждаше подобни признаци.

— Трудно ми е да те гледам така и същевременно да мисля ясно — прошепна тя на пресекулки.

Матю неволно поглади с длани нагоре-надолу омекналите й ръце, изпращайки разтърсващи вълни по цялото й тяло.

— Трудно ми е да те докосвам, макар и над толкова дрехи и същевременно ясно да мисля — на свой ред отвърна той. — Не се разстройвай. Струва ми се, денят е прекрасен. Такъв ли е?

Тя кимна, а после се сети да проговори:

— Да, така е. Как разбра?

— Птичките чуруликат и килимът е топъл, когато бос стъпвам по местата, които навярно са огрени от слънцето.

Невинното споменаване на босите му крака накара Били да сведе поглед към тях и изведнъж цялото й тяло потръпна от гореща вълна на откровена страст. Когато Матю долови това със силно развитото си усещане при допир, той вдигна предизвикателно вежди и разбиращо се усмихна.

— Какво точно правиш в момента? Или всъщност, госпожице, за какво си мислиш?

Тя вдигна поглед към лицето му и тропна с крак, като почти докосна с босата си пета стъпалото му. Той моментално прегради крака й със своя и започна да гали тялото й, започвайки от раменете, движейки се по гърба й — и там ще открие, че съм без сутиен, помисли си тя — после по шортите надолу към голите й бедра. Вече знаеше, че е боса.

— Усещам, че нещо става, Били. За какво си мислиш?

— Мисля си, че кафето е завряло… и че бисквитите ще изгорят — избъбри тя, отскубна се от ръцете му и хукна по коридора. — Имаш пет минути, за да стигнеш до кухнята, или ще хвърля храната ти навън на птичките.

Той гръмогласно се разсмя. Сърцето й трепна от този звук.

Беше толкова хубаво да го слуша как се смее.

— Веднага идвам, щом се страхуваш, че нещо гори — каза той многозначително.

— Само ела на масата в този си вид и ще дам и теб на птичките — заплаши го тя, опитвайки се да вложи гневна нотка в гласа си, но напълно се провали.

— Няма да го направиш. Хавлията ми може да падне и ти отново ще се почувстваш объркана! — Той се спря до дрешника си, а после тръгна след нея. — Сега като премисля, струва ми се, че така моментално ще се оправиш. Готова ли си?

Беше стигнала до кухнята и стоеше задъхана, подпряла се на плота. Очите й бяха плътно затворени заради заплахата му. Но това не можеше да я предпази от това, което виждаше във въображението си.

— Може никога да не съм готова за това! — извика тя. — Сега се облечи.

— Аз съм облечен, или поне съм напълно покрит. — Тя едва не изскочи от кожата си, когато чу гласа му точно зад себе си. Не искаше да отговори, затова той прокара пръсти по ръката й, като я стисна в топлата си длан. — Затворени ли са очите ти, Били? — С мъка сдържаше насладата си от трогателната й самозащита. Мълчаливо я обърна, вдигна противящата й се ръка към гърдите си и я остави да докосне мъхестата тъкан на халата му.

Очите й се разтвориха изненадано, а после се свиха, защото тя разбра, че отново са я заблуждавали.

— Твоят халат. През цялото време си знаел къде е.

— Нима бих постъпил така? — невинно запита той. Лицето му гордо сияеше. — Ами той просто изпадна от дрешника в ръцете ми.

Тя повече не можеше да сдържа смеха си, напълно оценила очарователното му държане, колкото и да я подвеждаше.

— Струва ми се, че би използвал всички средства, за да постигнеш своето, господине. — Отново се разсмя. — А сега — да закусваме!

Той седна, без да каже нито дума повече, но устните му бяха извити в самодоволна усмивка. Задачата му беше изпълнена. Беше я накарал да забрави заплахата си да замине.

* * *

След закуска Матю се облече. Е, поне не беше неприлично разголен, заключи Били, когато той се върна от спалнята си в друг чифт къси панталони и избеляла червена риза без ръкави.

— Хайде да излезем навън и да се пораздвижим, преди да започнем да вадим снимките. — Наложи му се да повтори предложението си на три пъти, преди най-сетне думите му да стигнат до съзнанието й. Беше като омагьосана от мъжествената фигура в рамката на вратата. — Били, чувам те как дишаш, сякаш току-що си участвала в маратон. Какво правиш, за бога?

Очите й не можеха да се откъснат от фигурата му. Нима никога няма да се насити само да го гледа, мислеше си тя с лека усмивка на чувствените си устни.

— Просто гледах пейзажа — с дрезгав шепот отвърна младата жена, убедена, че не лъже. — От гледката дъхът ми направо секва.

— Това го чувам! — Той сякаш искаше да каже още нещо, но се въздържа да я предизвика с някоя прекалено смела реплика. — Е, ще ме изведеш ли навън? Старото ми тяло жадува спокойно да се отпусне — добави той, безсилен да обуздае напълно шеговития си тон.

Ако той можеше да види Били, щеше да съзре как тя виновно почервеня; мислите й съвсем не бяха насочени към спокойни упражнения. Тя някак си разбра, че сексът с Матю би бил нещо неповторимо. Но от него тя искаше нещо повече от секс — макар че я тревожеше, че той иска само това от нея. За първи път в живота й това имаше значение за нея. А това можеше да бъде възпламеняваща ситуация, това сливане на професионални и личностни сходства. Дали е възможно да се осъществи — питаше се тя. Със същия успех, както ако смесиш вода с масло, тъжно си отговори. Или още по-добре — пламък и динамит! Най-после проговори:

— Надявам се, че не си запланувал състезание по борба, Матю. Боя се да не опиташ някои хватки, които не са по правилата. — Сграбчи ръката му и го потегли към вратата. — Не забравяй, че ключовата дума тук е спокойно. Нали така?

— Ще оставим борбата за някой друг път. — Гласът му беше нежен и гальовен. — Не бих искал да повреждаме стоката, бебчо.

— Твоята или моята? — Нямаше да го остави да й пробутва разни идеи за мъжко превъзходство по отношение на нейното тяло. В никакъв случай, закани се тя.

— Е, моята естествено — отвърна той любезно, измъквайки се ловко от сблъсъка.

Навън слънцето ги топлеше приятно, докато тя го водеше към заравнено пространство встрани до къщата, което явно неотдавна е било затревено. Под босите й крака тревата се усещаше като плюшен килим.

— Колко чудесна е тревата! Толкова е мека и прохладна.

— Специално съм я оформил така, за да съм бос, когато се занимавам с тай чи чуан. Упражненията се правят най-добре без обувки, а земята наоколо е предимно камениста и е неподходяща за това. — Той започна с няколко бавни подготвителни движения. — Чувала ли си изобщо за тай чи?

— Разбира се — отговори тя, възхищавайки се на тялото му.

— Ние, калифорнийците, се занимаваме с най-различни системи от упражнения. Дори съм карала курс. Нужно е доста усилие, но резултатите могат да бъдат чудесни. Откога се занимаваш?

— Започнах едва преди около месец. Джек смяташе, че ще ми помогне да се съвзема по отношение на тяло, ум и дух. Той се занимава с това от години. Вземал е уроци от Софая Деца. Тя е първата жена специалист в тази система на Запад.

— Той започна да прави дихателни упражнения. — Няма да мога да говоря, докато не свърша, Били. Можеш да се присъединиш, но без приказки, нали? Иначе не мога да се съсредоточа.

И така те започнаха. Били беше дълбоко впечатлена от неговото възприемане на принципите. Той изящно изпълняваше строго определени движения, съчетавайки петте основни качества — бавност, лекота, яснота, равновесие и спокойствие — като всяко от тях си взаимодействаше с останалите. Спомни си нещо, което нейният учител беше казал някога: вътрешната същност и външният стил, средствата и целта — всичко е в едно хармонично цяло. Това беше тай чи в кристализиран вид. Последва примера на Матю и с удоволствие откри как си припомня движенията. Щъркелът, размахващ крила, дърпането на птичата опашка — всички те се възвърнаха с чудесна яснота. Били се чудеше защо беше престанала да се занимава с тях.

Когато беше завършен целият цикъл, Матю пое дълбоко въздух и се усмихна. Цялото му тяло изглеждаше успокоено и уравновесено.

— Нищо не може да се сравни с това — щастливо каза той. — Сега съм готов да работя с теб в тъмната стаичка.

Тя се наежи.

— Аз съм много добра в тъмната стаичка.

— В това съм съвсем сигурен — подразни я той. Тихият му смях я провокира още повече.

— Няма да имаш никакви неприятности с мен.

— Постарай се да е така. — Той леко обгърна раменете й с ръка, когато тръгнаха обратно към къщата. Матю почувства напрегнатостта й. — Хайде, не се нервирай пак, Били. Ще похабиш постигнатото спокойствие.

Веднага щом влязоха в тъмната стаичка, Били се зае за работа. Матю вече беше обяснил, че изпраща цветните си снимки в специална лаборатория в Чикаго.

— Те се занимават само с цветна работа. Използват много „Цибахром“. Харесва ми тяхното старание, за да ми дадат това, което искам. Но винаги сам съм правил черно-белите си снимки. Доставя ми страхотно удоволствие да работя до насита, докато не получа снимката точно каквато я искам. — Той се отпусна отчаяно на ниската табуретка в ъгъла. — Чудя се дали изобщо някога ще мога отново да върша тази работа? Боже мой, сега ще бъде трудно. Не знам откъде да започна да ти казвам какво да правиш.

Той потърка с ръка тила си и Били едва не го прегърна, за да успокои болката му. Усети движението й и веднага я спря.

— Никакво съжаление! Веднага ще си заминеш, ако започнеш да ме съжаляваш. Няма да го понеса! — Резкият му тон подсилваше твърдото му намерение да отклони всякакъв опит от нейна страна да се държи покровителствено с него.

— И няма да го получиш. — Доволна беше, че я спря. Можеше да разруши всичко. А тя знаеше, че не може да си тръгне. Не сега. Матю беше станал част от нея.

— Добре! Да се залавяме за работа. Приготви ли разтвора за проявителя?

— Това правя сега.

— Фиксажа?

— Да.

— Засега използвай хартия „Илфорд“, осем на четири. Ние — ти — можеш да експериментираш с този размер, докато се получи както трябва. Използвай филтър четвърти номер. Искам добър контраст. По-късно можеш да направиш няколко в червеникавокафяви тонове. Джон иска някои да създават илюзията за стари снимки, подобно на дагеротипи.

Почти без да мисли, Били следваше указанията му абсолютно точно. Поддържаше тих и спокоен разговор, докато започна да прави първата си снимка, като при нужда включваше или изключваше лабораторната лампа.

— Приключих със снимката на стенния сейф, Матю.

— Не е ли онази с яркото осветление? — Тя потвърди. — Има ли все още плътна сянка откъм лявата страна? Опитах се да компенсирам това, когато ти давах указания за снимките вчера. Доста се измъчих с някои от пробните снимки на това място.

— Все още има, но не се забелязва много.

— Не е достатъчно добра, мила. Унищожи я. Искам тази снимка да бъде чиста, без сенки. Разбра ли?

— Разбрах.

Останалата част от предобеда и ранния следобед премина по този начин. Умът на Матю действаше като компютър и от паметта му изникваха подробности за всяка снимка. Обясняваше на Били точно как всяко нещо иска да бъде направено, как да се подобри фотографията, какво да стори по отношение на привидно маловажни детайли, за да създаде напълно приемливо завършено произведение.

След няколко часа непрекъсната и усилена работа Били дочу едва доловима въздишка откъм ъгъла на Матю. Той се бе изморил, разбра тя. Но как да го измъкне оттук, без да спори с него? Усмихна се, после театрално изпъшка и въздъхна.

— Матю, може ли да прекъснем за обяд? Умирам от глад… и съм като пребита.

— Ела насам. — Резкият глас не можеше да скрие облекчението му от нейното предложение. Тя застана пред него. Той намери ръцете й и ги вдигна в своите. Почувства влажната хладина на кожата й.

— Не си сложила ръкавици — скара й се Матю. — Тези химикали ще разядат нежната ти кожа.

Тя тихо се разсмя на неговия укор.

— Не мога да работя с ръкавици. А и по кожата не съм имала никога поражения. Сигурно е много яка.

— Макар че не мога да говоря от личен опит, бих казал, че имаш най-меката кожа в света. — Мълчаливо допря пръстите й до устните си и целуна бавно всеки един от тях. — Навсякъде — страстно прошепна той. Не пусна ръцете й, изправи се, после се наведе напред, за да целуне бузата й, като най-сетне намери пътя до устните й. Целувката сякаш беше нежно умилостивяваща. Тя стоеше кротко, споделяйки сладостта. Когато устните им се разделиха, той прошепна с дълбоко чувство: — О, Били, така се надявам да излезе нещо от това.

Тя не можа да разгадае какво искаше да каже. Би могло да бъде нещо лично или пък пожелание в професионално отношение. А може би и двете? Когато се съмняваше, тя винаги поемаше по посока на най-малкото съпротивление.

— Вярвам, че ще одобриш снимките веднага щом възвърнеш зрението си. Не забравяй, че съм много добра във фотолабораторията.

Той изпъшка престорено измъчено.

— На друг ги разправяй, госпожице. — Дали изобщо би могъл да мине през непроницаемата й защита, питаше се той, мъчейки се да отклони вниманието си от нея и да овладее възбудата си от нейната близост. — Какво ще обядваме?

Решиха да приготвят нещо набързо — хотдог, пържени картофи, салата и бира.

— Погледни в третия шкаф над кухненския плот. Да използваме бутилките пилзенско пиво. Ще ги охладиш ли във фризера, докато станат готови кренвиршите?

Тя изпълни всичко, но не можа да се сдържи да не го подразни за важните му заповеди.

— Би могъл да кажеш: моля те — предложи тя.

— Обикновено не ми се налага да казвам моля… на никого — рязко отвърна той. После, сякаш си припомни добрите обноски, продължи: — Но за теб ще направя едно изключение. Моля те!

— Е, сега е по-любезно, нали? — Той тъкмо щеше да й отвърне, когато телефонът звънна. — Не ставай, аз ще отговоря.

Тя се втурна към апарата и вдигна слушалката.

— Ало? Да, на телефона е Били Теодор… о, на мен също ми е приятно да разговарям с вас, мистър Гилбърт. Добре, в такъв случай Джек… Не, той не спи. Тъкмо обядваме. Проявявахме фотографии от вчерашните снимки в банката… Да, беше много продуктивно. Първия път работихме доста добре заедно, струва ми се… Нека да подам телефона на Матю. Той е тук… Да, Джек, той ще легне да поспи веднага щом се нахрани… обещавам, да… Е, ето го и Матю. — Мина отстрани и сложи телефона в протегнатата му ръка, като прошепна заговорнически: — Това е Мама квачка. — После се разсмя и се отдалечи.

Матю се ухили при тази забележка, което се усети и в гласа му.

— Здрасти, Джек. Това вече е постижение, човече. Обаждаш се само по веднъж на ден, откакто Били е тук… Да, добре съм, Джек, и все още си вземам задължителните почивки, но никак не ми се нрави това… Какво? О, тъмната стаичка… Не би могло да има по-продуктивна работа при един сляп учител и отлична ученичка. — Той се изсмя доста смущаващо и главата на Били се завъртя, представяйки си насоката на разговора. Беше готова да се обзаложи, че скъпият Джек я обсъждаше с Матю. — Не, Джек, не е така. Неприятно ми е да ти го кажа, но ти толкова бъркаш, че дори не е смешно… Да, това е различно… Ще видим, приятелю. Само времето ще покаже… Виж какво, трябва да приключваме. Обядът е готов. Утре ще говоря с теб… Да, ти също. Дочуване. — Той протегна телефона и Били го взе от ръката му и го върна на мястото му.

— Говорихте за мен. — Това не беше въпрос, а просто констатация.

— Да — отвърна той неопределено. Изправи глава, ослушвайки се, като се опитваше да разгадае дишането и движенията й. Дали се беше разстроила, задето Джек го разпитваше защо я беше оставил при себе си? Все пак тя имаше право да научи, реши той. — Джек просто малко ме поизмъчи за теб. Не трябва да се засягаш, Били.

— Пак традиционното отношение към жената, нали?

— Можеш да приказваш каквото си искаш, но нали чу, че му казах истината? Тук си, за да се учиш, а не за да ме обслужваш.

— Ти си дяволски прав!

Експлозивният й отговор го стресна; не очакваше тя да реагира така бурно.

— Извинявам се заради моя агент, който така дискриминира жените.

Беше се разтреперила от гняв. Макар да знаеше, че няма основания в случая, мразеше мъжете да се шегуват по този начин. Мъжът ерген на двадесетия век: целеустремен, конкурентоспособен, владеещ се и независим, но ограничен. Ограничен и неизразителен, освен ако не ставаше дума за женско завоевание.

— Какъвто единият, такъв и другият — ядосано измърмори тя и веднага видя как лицето му почервеня от усилието да сдържи гнева си. Белегът на слепоочието му стана тъмноморав.

Знаеше, че една такава разправия с нищо нямаше да помогне. Но въпреки това ръцете му се свиха в юмруци.

— В друг случай щях просто да игнорирам твоята забележка, но тъй като се стремя да бъда откровен с теб, ще се опитам да обясня. Подобна ситуация досега никога не бе се случвала, поне в професионален план. Правя всички усилия да приемам нещата такива, каквито са. Бих искал и ти да се държиш така, Били.

Тя отиде до него и леко сложи ръка на напрегнатото му рамо.

— Опитвах се само да кажа колко несправедливо изглежда това. Справяме се чудесно, когато външният свят ни остави на мира. Съжалявам, че те разстроих, Матю.

Той докосна гладката й ръка, усмихвайки се нежно:

— Хайде да ядем.

Неочаквано обядът много им се услади. И Матю, и Били бяха сключили временно примирие в своите взаимоотношения. Скоро вече се смееха, докато поглъщаха простото ядене. И тогава се случи бедата. Без да иска, Матю събори бирата си, защото не внимаваше достатъчно добре в своите движения. Пенейки се, бирата се разля по масата, после потече по ръба върху голия му крак.

Внезапната тишина бе прорязана от грозни ругатни. С широк замах Матю събори всичко от масата — прибори, подправки и чинии. Той скочи на крака. Столът му се завъртя назад, блъсна се в хладилника и се преобърна на земята като ранен войник на бойното поле. Тогава дойде и последното унижение. Той се помъчи да се отдалечи от масата и се подхлъзна в кехлибарената локва на пода. Падна жестоко. Но тялото му не се стегна, когато се удари. Вместо това, той заудря по плочите с юмруци, искайки да уталожи гнева си. Нови ругатни се посипаха от устата му, когато продължи мъчителната си тирада.

— По дяволите! Аз съм проклет идиот. Невъзможно е да върша две неща едновременно. Или говоря, или ям. Или вървя, или слушам. Боже мой! Повече не мога. — Забрави, че Били е свидетел на неговия яростен изблик. — Мразя всичко това! — крещеше. — Никога не съм мразил така през целия си живот.

Така силно блъскаше с юмруци по пода, че Били се уплаши да не си счупи някоя кост. Не чуваше изобщо нейните увещания да лежи мирно и да забрави за случилото се. Накрая тя не издържа. Инстинктивно се хвърли върху него и с всички сили стисна удрящите му ръце. Трябваше да го спре. На всяка цена трябваше да му помогне да превъзмогне това унижение. В опасност беше бъдещата му самостоятелност и тя добре го знаеше.

— Матю! Матю! — развика се Били. — Престани! Моля те, недей! Ще си нараниш ръцете. Моля те, скъпи, опитай се да се стегнеш. Всичко ще се оправи. Ще видиш! Ще ти помогна. О, моля те, послушай ме, Матю. — Гласът й премина в умолителен шепот. — Шшт! Изслушай ме, Матю. Стана просто случайно. Така е. Нищо повече. — Устните й бяха край ухото му и тя започна да го целува по косата и да поглажда лицето му със своето, опитвайки се с нежни думи да успокои свиващото се в конвулсии тяло.

Постепенно той си припомни къде се намира и крайниците му престанаха да се мятат под топлото й тяло. Разтърси глава, сякаш искаше да пропъди яростта от мозъка си.

— Боже мой, този път съвсем откачих — промърмори дрезгаво. — Какъв глупак! Какъв страхотен глупак!

— Не, не — успокояващо шепнеше тя. — Просто се почувства ужасно безсилен. Ние си прекарвахме чудесно и изведнъж това нещо се случи. Нищо повече, Матю.

— Така съм уморен. Така съм уморен. — Гласът му секна от изтощение.

— Знам. Знам — прошепна тя, освободи отпуснатите му ръце и сложи хладните си длани върху разгорещеното му чело.

— Нека да те заведа в спалнята. Ще се почувстваш по-добре, като си починеш.

Сякаш съвсем грохнал, с последни сили той се изправи на крака и прие помощта й, за да стигне до леглото си. С мъчителен стон се сгромоляса върху матрака и с ръка покри невиждащите си очи.

— Тази слепота почти ме съсипа — задавено призна той.

— Но тя е само временна. Знам това. — В тихия й глас имаше убедителност и сила. Без да откъсва очи от него, тя се пъхна в банята до спалнята, намокри със студена вода една кърпа и се върна до леглото му. — Ще избърша лицето ти, Матю. Това е студена вода, затова може да ти е неприятно отначало. — Той леко трепна, когато тя докосна разгорещената му кожа; после се отпусна след охлаждащата й терапия.

— Сега трябва да поспиш.

Стисна ръката й и едва не я счупи със силните си пръсти.

— Откъде знаеш, че отново ще мога да виждам, Били? Откъде можеш да знаеш? — Не съзнаваше, че й причинява болка; така се нуждаеше от нейните уверения, че не усещаше какво прави.

Тя нежно продължи да бърше челото му; после се надвеси напред и го целуна над очите така, както майка би целунала детето си, разбудило се след ужасен кошмар.

— Просто знам, Матю. Трябва да ми повярваш. Никога няма да приема, че си ослепял завинаги.

— Трябва да вярваш и за двама ни, скъпа. Аз вече се изчерпах.

— Ще вярвам — с дрезгав глас промълви тя и гърлото й се свиваше от нахлуващите сълзи. — Наистина. А сега спи. Спи.

Най-после, след няколко неспокойни минути той се отпусна в лек сън. Тя се надяваше, че ще заспи дълбоко, за да се откъсне за малко от жестоката действителност.

Следващите два часа Били прекара в кухнята, лазейки на четири крака, докато изчисти всичко. Отначало бе потресена от опустошението, царящо там, но веднага се зае за работа. Докато се мъчеше да открие всяко парченце счупено стъкло, всяко късче и трохичка от пръснатите картофи и хляб, горещо се молеше. „Скъпи Боже, нека Матю отново да прогледне — умоляваше тя. — Той има толкова голям талант. Не му го отнемай.“

Когато свърши в кухнята, отиде до телефона и се обади на сестра си.

— Анди? Аз съм.

Тя отчаяно сподели всичко, което се беше случило. Споделяше това с единствения й останал близък човек от семейството.

— Но, Анди, нашата баба никога не бе реагирала така яростно след подобен инцидент. В какъв смисъл различно? Искаш да кажеш, защото беше по-стара ли?… Но какво значение има, че е мъж?… О!… Да, възможно е да се е почувствал глупаво пред мен. Мислиш ли, че може наистина да го интересувам?

Точно в този момент Матю беше дошъл достатъчно близо, за да чуе тихия й разговор по телефона. След събуждането си беше тръгнал да я търси и да й се извини отново за отвратителното си държане. Острият му слух долови ясно следващите й думи.

— О, Анди, толкова ми е мъчно за него. А се почувствах така безпомощна, задето не бях по-силна, за да му помогна.

Матю замръзна. Кръвта му сякаш се бе вледенила и сърцето му почти спря да бие. Вцепенен, се обърна и тръгна обратно към леглото си. Искаше му се да не беше чул как Били изказва съжаление към него. С цялото си сърце и душа желаеше да умре точно в същия момент. Искаше много повече от нея. Сега го разбра. Чувстваше, че започва да я обича. Ако беше останал още един миг, щеше да чуе и края на разговора й. От него сърцето му щеше да запее, а не да се свива и крее от мъка:

— Да, да — развълнувано се обади тя. — Знам, че хората с недъзи не искат съжаление. И аз не го съжалявам. Но, Анди, струва ми се, че чувствам много повече от това. — Тя се поколеба за момент, преди да продължи: — Анди, мисля, че се влюбвам в него.