Джоун Брамш
Докосване в мрака (7)

7.

След нощта на омайващи открития Били се събуди за новия прекрасен ден. Стаята беше все още в сумрак от спуснатите завеси, но тя чуваше чуруликането на птиците, възпяващи слънцето. Реши, че това ще бъде нейната лична мелодия на любовта. Пеещите птички винаги щяха да й напомнят за този момент с Матю.

Съвсем леко се поизмести, за да се любува на спящия мъж до нея. Беше благодарна за тренираното си умение да наблюдава, защото запаметяваше и най-малката подробност от чудесното му лице. Тази сутрин той изглежда с десет години по-млад, мислеше си тя. Ако продължават да се занимават с това, което правиха цяла нощ, следващата седмица той би заприличал на юноша! Не осъзна, че от тихия й смях мина лек дъх по кожата му и сърцето му се стопли.

Крадешком той премести ръката си така, че да хване шепа нежна плът в стоманената си хватка.

— Какво правиш, звездичке моя?

Тя смутено се разсмя, но намери предизвикателен отговор:

— Обмислям как да те разположа за фотографиите, които ми обеща да ти направя — отвърна, като погали смело гърдите му и направи кръгче около пъпа му с пръсти.

Той се усмихна и се отдръпна от нейното гъделичкане.

— Това, което обмисляш, не би могло да стане за обложка на никоя от моите книги.

— Да не би сега да четеш мисли? — Завря глава в гърдите му и си го върна, задето бе надхитрил изучаващите й пръсти той силно изохка и веднага вмъкна ръката си между телата им, за да си го върне. В отговор тя потръпна и дяволита усмивка се появи на устните му.

— Като те слушам — дрезгаво прошепна той, — ти си мислиш за постери със сексапилни мацета и супермени. — Внимателно я обърна по гръб върху възглавниците, показвайки й, че и той участва в нейното въображение. — Признай си.

— Нищо такова няма да призная — замърка тя, усещайки как сетивата й се палят от неговото докосване. Постепенно всичките и добри намерения се изпариха и тя изобщо не се обезпокои! — Откъде черпиш цялата тази енергия, Матю? Изобщо не приличаш на човек, който все още се възстановява.

— Струва ми се, че съм открил удивително тонизиращо средство — подразни я той. — Нарича се Били, еликсирът чудо. Една сладка лъжица от него и човек се чувства като новороден.

Тогава тя го целуна, докато той още се смееше. Матю изстена от удоволствие от нейната откритост.

— Май започваш да се пристрастяваш, бебчо?

— Може би. — Но сърцето й пееше: Ще остана при теб завинаги. — На кого приличаш? — изведнъж попита тя, жадна да научи всичко за мъжа, когото обича. — На баща си ли приличаш?

Дългите му пръсти, галещи гърдите й, за миг се спряха.

— Никога не съм го познавал. — Гласът му беше нисък и твърд.

— Загубил си го, когато си бил малък ли?

— Не! Той сам се е загубил, когато е разбрал, че съм на път. — Всяка дума беше рязко изречена. Въздъхна и се облегна на възглавниците. Трябваше да се сети, че Били ще иска да научи за детството му. Трябваше да предположи това. Били очевидно беше имала любящо семейство, подкрепящо я през целия и живот. Как да й обясни, как можеше тя да разбере дори частица от кошмара на неговото детство питаше се той.

Били почувства безпокойството му. Със съвсем обикновен тон тя продължи:

— Значи никога не си имал баща. И какво от това? Нямаш вина. Разкажи ми за майка си.

От нейния въпрос чертите му сякаш се сковаха.

— Знам името на жената, която ме е родила. Що се отнася до майчинството, е, това типично любящо качество липсваше в случая.

— Какво говориш? — Били почувства ужас и мъка проряза сърцето и.

— Искам да кажа, че съм израснал в приют за момчета. — Ето, изрече го. Тя лежеше тихо до гърдите му, без да промълви дума, и Матю разбра, че няма да го остави, докато не чуе всичко. Джек Гилбърт беше единственият човек на този свят, които знаеше историята. — Предполагам, че няма да се успокоиш, докато не ти разкажа цялата гадна история, нали?

— Искам да я чуя… ако ти искаш да я споделиш с мен, Матю. — Макар че думите му бяха резки, тя се надяваше, че той ще покаже колко й се доверява. — Ще се отнеса с разбиране към решението ти да не говориш, но ти давам честната си дума, че нищо няма да излезе от мен.

— Ще ми трябва наистина честната ти дума, Били. Навярно си забелязала, че единствената моя биография, която съм оповестил за публикуване, започва с първата ми професионална задача.

— Имаш думата ми, Матю.

Той метна ръка над очите си, проклинайки тихо.

— Всъщност искам само да се закълнеш, че няма да заплачеш и да ми съчувстваш. Ако го направиш, веднага ще млъкна.

— Обещавам — сериозно прошепна тя, надявайки се да спази дадената дума. — Сега можеш ли да ми разкажеш?

Той силно я притисна до сърцето си. Тя чуваше неспокойното му туптене. Бе се развълнувал, преди още да започне.

— Не казвай нищо, Били. Само слушай. Ще направя това само веднъж. — Пое дълбоко дъх и заговори тихо и безстрастно: — Майка ми беше това, което сега се нарича самотна майка. Не е било по нейно желание. Онзи мъж я зарязал и изчезнал. Най-ранните ми спомени са за един друг мъж, който живееше с нея. Беше пияница, на когото доставяше огромно удоволствие да ме рита до припадък. Живуркахме в една бърлога без топла вода в покрайнините на Бронкс. Бях на четири години, когато ме изритаха.

Той лежеше като вцепенен до Били и преживяваше отново своето детство.

— Нали разбираш, по това време тя вече имаше още две деца от този тип. Той отказваше да се оженят, ако тя не се отърве от мен. Така и направи. — Силно потръпна и Били обви ръце около кръста му и го притисна към себе си. — Тя ме заведе в приют за момчета, чиито родители не могат или не искат да ги издържат. Никой от нас не можеше да бъде осиновен, защото според закона, щом родителите пращат поне една пощенска картичка на година, те все още поддържат контакт. Не знам дали онзи пияница изобщо се е оженил за нея, но тя ме изостави и отгледа децата му, макар че беше обещала да ме прибере обратно. Когато станах на четиринайсет години, избягах и изобщо не се обърнах назад. — Погали нежно рамото на Били. — Край на историята.

— Може ли да задам един въпрос? — Той се съгласи неохотно. — Как си стигнал до Сейнт Луис?

— С пътуване без билет по товарни вагони. Не беше чак толкова лошо, но едно дете трябва да е нащрек по цяла нощ. Не всички скитници се държат като добри разбойници. Някои са гадни копелета, които биха ме разкъсали при първа възможност… или за половин литър евтин алкохол. — Изричаше думите през стиснати зъби, изпълнен с ненавист при спомена за двата пъти, когато го бяха нападнали. Беше се спасил само благодарение на хватките за самозащита, заучени от отракани хлапета в приюта.

Били с мъка сподавяше сълзите си и храбро се мъчеше да спази обещанието си.

— Знаеш ли после какво е станало с майка ти?

— Мъртва е — рязко рече той. Лежеше неподвижен и обмисляше нещо. После отново пое дълбоко въздух, за да успокои гласа си и разказа останалото: — Когато започнаха първите ми професионални успехи, наех частен детектив да я открие. Той я намери — в държавно заведение за душевноболни. Когато получих сведенията му, дори не се замислих. Просто си купих билет за първия полет за щата Ню Йорк. Кой знае защо, сметнах, че тя би се почувствала горда от моите успехи. Надявах се, че срещайки се отново с нея, ще мога някак си да залича всички лоши спомени. — Той въздъхна тежко и мрачно добави: — Но не стана така.

— Какво всъщност се случи? — Били беше крайно напрегната.

— Тя се хвърли в ръцете ми и започна да плаче и да ме целува, като неразбираемо пелтечеше нещо. Непрекъснато бръщолевеше колко много време било минало, питаше защо не съм дошъл по-рано за нея, че не трябвало да й се сърдя, задето е живяла с друг мъж. Молеше да й простя за това, че е пратила сина ми в приют. „Трябваше да живея“ — крещеше ми. Тогава се сетих. Тя ме наричаше Антонио. Не разговаряше със сина си. Мислеше, че съм мъжът, който ме бе създал.

Били безмълвно го прегръщаше, опитвайки се с всички сили да поеме болката му. Когато той свърши разказа си, сърцето й щеше да се пръсне от мъка заради жестоката му несправедлива съдба.

— През целия си живот имах една тайна мечта. — Гласът му беше съвсем тих. — Мечтаех си как един ден ще намеря майка си и тя ще ми каже, че детството ми е било трагична грешка. Че ме е обичала. Че ме е обожавала и никога не е искала да ме пусне. Нямах изобщо никакъв спомен майка ми да ме е целунала или прегърнала, разбираш ли, Били? — Не изчака тя да отговори, а и не очакваше. — А когато отидох да я намеря и тя започна да ме прегръща и целува, помислих си, че всичките ми детски молитви са се сбъднали. — Изсмя се дрезгаво. — Та тя дори не разбра, че съм аз.

— Не се ли опита да й обясниш? — прошепна Били.

— Нямаше смисъл. Беше абсолютно побъркана. Лекарите ми казаха, че била така от няколко години. — Гърдите му се повдигаха под главата на Били; шумното му развълнувано дишане сякаш изпълваше цялата стая. — Само й казах, че всичко ще бъде наред и че й прощавам.

— А прости ли й?

— Опитах се — каза той. — Бог ми е свидетел, че се опитах. Кълна се. Но бях насъбрал толкова много горчиви спомени и не съм сигурен дали успях. Скоро след това тя умря. — Изправи се изведнъж, оставяйки Били отново върху възглавницата. — Онази старица… онази непозната жена… все още ме преследва в мислите ми — призна си. — Често се питам от какво е полудяла. Питам се възможно ли е да ме е обичала и дали не е съжалявала за всичко. — Последните му думи едва се чуваха.

Били не можеше повече да спазва обещанието си горещи сълзи закапаха от красивите й очи. Сълзи на мъка и болка се плъзнаха към голата й гръд като безмълвен и неудържим отдушник на чувствата й. Плачеше за детето, което не знаеше какво е баща, ридаеше за момчето, което не бе имало свой дом, страдаше за него и най-после разбра мъжа, когото обичаше. Тя нежно се премести зад неподвижния гръб на Матю, повдигайки възглавниците. После разпери крака край хълбоците му и внимателно го настани в обятията си, ръцете й погалиха раменете и гърдите му, когато той се облегна до нея. Явно все още погълнат от миналото, Матю се отпусна в нейната прегръдка и се сгуши около тялото й. Били силно го притискаше и го обсипваше с хиляди мокри от сълзите й целувки. След малко той се наежи и се опита да се отдръпне. Неговият стар съдружник — гордостта — явно отново нахлуваше.

— Не искам да ме съжаляваш — извика яростно. — Усещам сълзите ти. По дяволите! Не изпълни обещанието си. Знаех си, че една жена никога не може да удържи на думата си.

Гневното му осъждане на нейната реакция само я накара да го прегърне още по-силно, макар че тя с мъка се владееше.

— По дяволите, Били, пусни ме — викаше той, като се мъчеше неохотно да се освободи. — Няма да го понеса, казах ти. — Но гласът му се задавяше от едва сдържаните чувства и Били продължаваше да го прегръща.

— Шшт, успокой се, Матю — промълви тя. — Най-малко бих желала да те съжалявам. Изслушай ме, скъпи — шепнеше тя. — Остави ме да те прегръщам. Нека те държа така и да ти говоря.

Не беше нужно дълго да бъде убеждаван, да остане сгушен уютно в нейната топлина. Когато утихна, тя му заговори тихо и нежно.

— Чудесно си се справил сам, Матю — започна тя. — Но когато нещата станат непоносими, добре е човек да сподели болката. Баба ми винаги казваше, че когато двама души се обичат, тяхната обща сила е необикновена. Струва ми се знам какво е имала предвид. Когато двама души са близки помежду си, те стават като добри съдружници. И играят различна роля в различни случаи… или каквото е необходимо, за да се продължи тяхната връзка.

Усети как тялото на Матю започна да се отпуска и да се сгушва по-плътно в нейната прегръдка, докато слушаше тихите й думи.

— Погледни нас двамата — продължи тя. — Когато работим заедно, понякога ти можеш да бъдеш много строг и силен като бащинска фигура. Друг път ние можем да се държим като деца. А сега, след като сподели мъчителните си спомени с мен, мога да изпълня една роля, която е вътре в мен. Мога да бъда като майка. Само за теб, Матю. Мога да те прегърна и с целувка да изтрия болката и да ти кажа, че всичко ще се оправи. — Нежно го погали по гърба и го целуна по косата.

Матю въздъхна и се притисна по-близо до топлината на тялото й. Предаде се на чувството си на отчаяние и нуждата си от утеха. Никога досега през целия си живот не беше изпитвал такава необходимост от закрила. И сега се наслаждаваше на нежните й грижи.

— Някои хора не са толкова силни, какъвто си ти, Матю — шепнеше му тя. Дългата й коса беше паднала напред и забулваше лицето му. — Те са слаби същества. Това, което вършат, не е наказание за някой друг. Хората, които те нараняват, не са направили нищо лошо. Просто при тях липсва силата на характера. И постъпват така, за да оцелеят. Трябва да го разбереш — меко му каза тя. — Преживял си множество болезнени събития, но си станал по-силен. Твоята омраза, чувството, че си изоставен и неудържимото ти желание да достигнеш върховете в своята професия са те направили силен и преодоляващ всичко човек.

Продължи да гали лицето му, опипвайки с пръсти любимите черти в процеждащата се светлина.

— Но сега трябва да се научиш отново да се доверяваш. И да прощаваш. Това няма да те направи по-слаб — побърза да обясни тя. — Омразата те разяжда отвътре, прави те подозрителен към всяка постъпка, към всеки човек. Ако можеш да се избавиш от омразата, аз ти обещавам, че прошката ще ти донесе покой, Матю. Дали ще успееш да го направиш?

Той обви ръце още по-плътно около топлото й тяло и конвулсивно потрепери.

— Ако можеше майка ми да бъде като теб. — Задавяше се от вълнение. — Поне веднъж да беше казала, че ме обича.

Били го притегли силно към гърдите си, опитвайки се да поеме болката му с всяка частица от тялото си.

— Мисля, че те е обичала, Матю — отвърна тя. „И аз те обичам“ — прошепна в себе си.

В този момент Матю заплака. Никога в съзнателния си живот не помнеше да е плакал така. Били продължаваше да прегръща треперещото му, притискащо се тяло. Нежна усмивка изви пълните й устни, докато безмълвно редеше благодарствена молитва. За първи път чрез пречистващите си сълзи Матю можеше да се освободи от болката и разочарованието в своя живот. Знаеше, че по-късно няма да се оправдава смутено за своята реакция — че е загубил борбата. Не, мислеше си тя. Този път той беше спечелил, отново беше намерил пътя към истинските чувства, без да се преструва, без да се възпира. Сега научаваше, че сълзите не са нещо неприлично. Напротив, те пречистваха и лекуваха сърцето. И след разбирането на тази истина той щеше да бъде като нов човек.

Били не отслаби прегръдката си, макар че той се бе унесъл в сън. Държеше го така, сякаш е дете, дошло при нея от мрачното минало, търсейки лек за своите рани. Изминаха часове, преди той да се размърда в ръцете й. Стреснато подскочи, преди да разбере къде се намира. После отново се отпусна до гладкото й топло тяло.

— Ако сънувам, не ме събуждай, мила. — Думите му бяха сънени и лениви.

Били си представи доволната усмивка на бледото му лице.

— По-добре ли се чувстваш, скъпи?

Изведнъж той се обърна в удобното си гнезденце и я придърпа над себе си, усмихвайки се нежно.

— Да, след като сега разбирам, че ти си ме притискала — с дрезгав глас отвърна той.

— Коя друга в целия свят би останала с часове неподвижна, докато всяка частица от тялото й мъчително се схване само за да ти е удобно? — пошегува се тя и бавно се изтегна над проснатото му тяло.

— Наистина, коя друга? — Матю нежно започна да масажира скованото й от болка тяло. — Ти ме освободи, Били — пламенно прошепна той. — Благодаря ти.

Били беше покъртена от сърдечните му думи. С мъка сдържаше сълзите си на щастие и промълви:

— Ти би направил същото за мен, Матю.

— Сега бих го сторил. Преди това нямаше да знам как да го направя, но ти ме научи на толкова много. И излекува най-мрачната част на душата ми.

Били разбра, че той няма да може да разведри сериозния характер на разговора, затова тя самата се зае с това.

— Ако си наистина толкова благодарен, мистър Дънкан, какво ще кажеш за един омлет по тексаски, за да докажеш благодарността си? Гладна съм.

В отговор той веднага я щипна по заобленото задниче и весело се засмя на молбата й.

— Какво безочливо дете! Как мислиш да стана, когато си легнала върху мен и не ме пускаш? — Тя се въртеше върху голото му тяло, за да се измъкне, а той я притискаше все така здраво.

— Кой кого не пуска? — смееше се тя и се боричкаше игриво.

— Ти естествено разбираш какво ми причиняваш, нали, мила?

Тя изведнъж се усмири, почувствала възбудата му под гъвкавия си корем.

— Ах! Съжалявам за това.

— Аз пък не — прошепна той в ухото й и прокара влажния си език по него. — Точно сега не ми се играе, мила. И нямам нужда от майчински чувства. — Поглади тялото й с еротични движения. От широките му гърди се дочуха леки тътнещи звуци, които отекнаха до тялото на Били. Тя цялата потрепери от надигащата се вълна на желание. — Искам просто любовница, мила. Искам храна за духа си, преди да станем от леглото. Нахрани ме, Били. Подхрани душата ми. Искам да ме обгърнеш с твоята топлота.

Любенето беше бавно и съвършено. Били повика целия си женски инстинкт, за да достави удоволствие на Матю — мъжа, когото обичаше, мъжа, който се нуждаеше от живителния й допир поне за известно време. Матю се бе излегнал на възглавниците и сякаш поемаше всяко нежно движение. Не желаеше никога да напуска нейната прегръдка. Искаше я за цял живот, но знаеше, че тя ще остане само докато той възвърне зрението си. Ако възвърне зрението си. А когато всичко свърши, той щеше да пази спомени за нея, които да го крепят. Мислеше си за този безвъзвратен момент, докато накрая изобщо престана да мисли и съединявайки се с Били, те двамата едновременно преживяха пълно освобождаване и загубиха всякаква представа за времето.

— Една жена може да умре от глад в тази къща — подразни го Били, докато му помагаше да приготви закуската. — Знаеш ли, че е пет часът следобед?

— Не мога да познавам колко е часът — отговори той стараейки се да придобие мъченически вид.

— Май ще трябва да се навъртам наоколо, за да ти казвам — обади се Били, като се смееше на кривата му физиономия.

— Това е много основателна причина да си тук. — Самодоволната му усмивка веднага изчезна от красивото му мъжествено лице, когато Били се промъкна зад гърба му и го ощипа по задника. — Ей! — извика той. — Заболя ме.

— Заслужаваш си го, задето се правиш на толкова хитър — оплака се тя. — Всъщност служа ти само за да ти казвам колко е часът.

Той мигновено я притисна в мощната си прегръдка и я целуна с неудържима страст. Когато най-после тази безкрайна целувка свърши, той прошепна до подпухналите й устни. — За мен времето спира своя ход, щом съм с теб, скъпа.

— И за мен — въздъхна Били, пожелавайки с цялото си сърце времето, докато са заедно, никога да не свършва.