Джоун Брамш
Докосване в мрака (2)

2.

— Да, аз съм сляп — тихо каза той. — Наивно е, че бих могъл да заблудя някого. — В гласа му се долавяше колко е отчаян от лековерието си.

— Не знаех… докато не видях как слънцето се отразява в очите ти, а ти не трепна. — Не можеше да обясни нищо повече, защото беше заплакала. Сълзите се стичаха по бледото й състрадателно лице, докато продължаваше да притиска пръстите му до треперещите си устни.

Когато след малко Матю разбра, че тя плаче, първият му импулс беше да я помоли да не се измъчва заради него. Да го съжаляват беше последното нещо, което би искал, особено от тази прекрасна жена. Да, сега знаеше, че тя е така прекрасна, както си я представяше в своето въображение. Той тъкмо се надвесваше, за да докосне с устни косите й, когато нова мисъл смути съзнанието му. Шестото чувство, което го закриляше в неговата уязвимост от света, сега предупредително сигнализираше да се усъмни в привидно искрената й реакция към загубата на зрението му. Той бавно вдигна глава и се отдръпна от нея.

— Ужасно съжалявам, че си разочарована. Изминала си толкова път, а сега нямаш учител. — Гласът му беше студен и безизразен.

През лицето на Били премина буря от променящи се чувства. Имаше ярост, несигурност, но накрая всичко й стана ясно, като вътрешната борба веднага пролича по лицето й.

Разбра, че според него тя плаче заради самата себе си. Той бе загубил всякаква вяра дори в умението си да преподава. Матю Дънкан беше като голямо ранено животно, затворил се в себе си в желанието да се скрие от света, докато отново устрои живота си, мислеше си тя, притегляйки пак ръцете му в своите. Приближи скованите му пръсти до разтворените си устни и нежно ги целуна. Той трепна от неочакваното докосване, но Били продължаваше да го държи здраво за ръцете. Преглътна, за да овладее гласа си и заговори с нисък, мелодичен тон:

— Матю, когато ме опознаеш по-добре, ще разбереш колко много можем да си помогнем един на друг. — Той се опита да протестира, но тя допря меките си устни до свитите му пръсти. — Аз съм точно там, където искам да бъда, Матю Дънкан. Не можеш да ме отпратиш. Сега се нуждаеш от мен толкова, колкото и аз от теб. Ще учим заедно. Мога да бъда твоите очи… а ти ще бъдеш моят учител.

— Учител! Как смяташ, че ще те уча да виждаш, когато самият аз не виждам? — Гласът на Матю беше рязък, каквито бяха и думите му.

— Другите ти сетива не са притъпени — леко го подразни тя. — Както и словесните ти умения, които са доста силнички. Едва не ми спука тъпанчето на ухото.

Тогава Матю малко се поотпусна. Усмихвайки се, стисна леко пръстите й в отговор.

— Упорита жена си, Били Теодор.

— А ти можеш да бъдеш доста твърдоглав. Подозирам, че си и ужасно взискателен учител. — Бавно седна, но не го пусна. Сега ролите някак си бяха разменени и той държеше ръката й. — Предполагам, че можеш да започнеш от самото начало и да ми кажеш как си загубил зрението си, Матю. — Гласът й беше тих и спокоен. Тя инстинктивно чувстваше, че за него ще бъде по-добре, ако разкаже за обстоятелствата, довели до слепотата му.

Той потръпна и с дълбока въздишка се отпусна на облегалката на креслото си.

— Това се случи преди два месеца. Автомобилна злополука. Шофираше Тед Дженингс, моят асистент. Прибрахме се насам за заслужен отдих, след като проведохме едноседмичен семинар в Чикаго. Решихме да караме непрекъснато и когато това се случи, беше около два часа сутринта. — Сграбчи силно ръката й и затвори очи, напразно опитвайки се да пропъди от ума си страшната сцена. Дишането му се учести и той сякаш забрави, че Били е седнала в краката му. Изведнъж отново се бе озовал в колата, полетяла над скалите.

Усещайки ужаса му, Били се надвеси и бързо прокара пръсти по скованата му от напрежение ръка, докато стигна, милвайки, наболата му брада. Неочакван въпрос възникна в съзнанието й. Дали сега той използва електрическа самобръсначка? — почуди се. Помъчи се да отклони тази нелепа мисъл.

— Не се бой, Матю — тихо рече тя. — Просто ми разкажи, ако можеш, какво се случи.

Нейното докосване сякаш му даде сили и той продължи:

— Движехме се към планинския хребет на север оттук, когато срещу нас се появи камион, чиито спирачки бяха отказали. Шофьорът му се опита да го отклони встрани. Боже мой, той наистина се опита! Но камионът беше натоварен и му трябваше доста пространство, за да ни избегне на завоя. Колата ни беше просто пометена; нямаше къде другаде да отиде, освен да излезе от платното. Летяхме във въздуха като че ли цяла вечност. После с гръм и трясък се затъркаляхме по планинския склон, събаряйки дърветата, сякаш бяха кегли. Когато се блъснахме в един огромен камък играта приключи. Камъкът излезе победител. Тед загина при удара. — Отново си пое дъх. — Излязох от кома едва след като го бяха погребали. Толкова ми беше мъчно. Това момче имаше страхотен талант. И голямо желание да се учи и да помага… — Гласът му заглъхна, потънал в спомени и неосъществени планове.

На Били й се струваше, че разбира чувствата му.

— Ти си го обичал като по-малък брат, нали?

Той кимна.

— По същия начин бих се чувствала, ако нещо се случи с Анди. Би било такава загуба.

— Да, по дяволите! Това е ужасна загуба. — Той с мъка се опитваше да обуздае болката си.

— Защо не съм чула нищо за тази катастрофа в телевизионните новини? — почуди се гласно Били. — Наистина работех като бясна, за да оправя нещата си, преди да дойда тук, но не е възможно да съм пропуснала някаква новина за теб. — Тя озадачено се мръщеше.

Матю се позасмя иронично. Долови боготворенето към идола.

— Това може да ти се стори шокиращо, малка фотографке, но не всички ме познават или пък се интересуват от мен. — Той се усмихна, когато тя промърмори недоверчиво. — Така е, Били. Във всеки случай аз съм лежал в безсъзнание и лекарите повече са се интересували как да ме извадят от комата, отколкото да разберат кой съм всъщност. В портфейла ми намерили името и номера на моя агент и му се обадили. Джек наел веднага самолет и дошъл в болницата на Спрингфийлд още същия ден. Отбил се само по пътя, за да домъкне най-добрия неврохирург в Ню Йорк, преди да отлети за средния запад. Първото нещо, което сторил, било да заблуди болничния персонал и да насочи по лъжлива следа вестникарите, дочули името ми от съобщението за катастрофата и душещи наоколо. По-късно ми каза, че не искал да допусне вестниците да публикуват предварителен некролог за мен само защото съм бил като дълбоко заспал. — Подсмихна се на тази му дързост. — Джек Гилбърт е най-добрият агент, който може да съществува. Повечето време действа като някоя квачка, но не бих искал да съм противната страна по време на договаряне. Може да бъде като костелив орех.

— Колко време си бил в безсъзнание?

— Девет дни. Когато се събудих, разбрах, че не виждам. — Този път Били го стисна здраво. Когато и Матю отвърна на докосването, жената разбра, че той е в състояние да продължи. — През следващата седмица ме тъпчеха с опиати, защото заплашвах да опустоша болницата. Известно време бях като обезумял… толкова яростен… потресен… така страшно отчаян. — Докато говореше, удряше с юмрука си по страничната облегалка на креслото. — Просто загубих борбата. Вече нищо не ме интересуваше. Бях загубил добър приятел. И бях загубил зрението си. Искаше ми се да се нахвърля срещу целия свят. — Престана да удря по креслото и болезнен израз се появи на лицето му. — Както сама виждаш, това още не съм преодолял.

Тя пропусна край ушите си споменаването на собственото й умение да вижда и се замисли над споделеното. Той не можеше да признае, че е рухнал и е плакал, а просто заяви: „Загубих“. Жалко, мислеше си Били. Матю все още смяташе, че сълзите са предателство спрямо мъжествеността. Беше затворен човек, блъскайки се срещу другата страна на същата стена, която Били се надяваше да изкачи. Докато тя се стремеше да развие своите външни изяви — да се реализира и да работи, Матю, който беше вече постигнал своята независимост, не беше в състояние да се справи със собствения си вътрешен мир. Нима той, подобно на толкова много мъже, си мислеше, че е недостойно да изрази истинските си чувства и преживявания? А дали тя можеше да му помогне? Били не знаеше.

Отърсвайки се от собствените си размишления, тя зададе въпроса, който я тормозеше:

— Какво каза неврохирургът за очите ти? Има ли шанс да възвърнеш зрението си чрез операция или някакво лечение?

— Уместен въпрос, Били. Само да знаех отговора — прошепна с болка той. — Изглежда, има някакво поражение на зрителните нерви според офталмолога, когото бяха довели. Не се налагала операция, поне засега. Отначало смяташе, че може да страдам от слепота на нервна основа, но добрият лекар установи, че наистина има сериозен проблем. Той просто не беше в състояние да направи нищо съществено. Ето защо всичко е въпрос на шанс. Може да възвърна зрението си; може и да остана сляп. Възможно е да започна да виждам още утре. Може и догодина, а има вероятност изобщо никога да не прогледна отново.

Вдигна ръката си, за да докосне нейната, която беше останала на рамото му. Нежно приближи пръстите й към устните си и целуна връхчетата им.

— Тази неизвестност бавно ме подлудява — призна си той. — Боя се, че ти усети силата на яростта ми, когато се опитваше да разбиеш вратата. — Леката му усмивка й подсказа, че той отново се опитва да я дразни, но тя реши да се включи в играта — само този път, защото разбра, че Матю прикрива чувствата си с непохватни извинения и пресилен хумор.

— Аз не разбивах вратата ти — театрално възкликна тя. — Ако си спял, беше достатъчно, за да те събуди.

— Трябва да спя всеки следобед. Нареждане на лекаря.

Той се инати като малко момче, помисли си тя.

— В такъв случай май трябва да те върнем в леглото, а?

Матю се засмя, за първи път с някаква лекота, откакто бе разказал своята история.

— Я, виж ти, мис Теодор! Това да не е някакво неприлично предложение?

— Естествено не! — Били усети как лицето й пламва от смущение, макар да осъзнаваше, че скандализиращите му думи са просто начин да се пребори с ужаса от слепотата. — Ти ще си легнеш. Аз ще внеса нещата си отвън. Бих искала да използвам галерията. Имаш ли нещо против?

Изправи се и той я последва. Застанал близо до нея, Матю не пусна ръцете й и тя разбра, че беше настъпил решителният момент. Всъщност май доста си въобразяваше. Страшно много й се искаше да остане, но дали той щеше да се съгласи?

— Предполагам, че оставаш? — Гласът му едва се чуваше.

Тя пое дълбоко дъх.

— Само ако ми позволиш, Матю. — Ала в гласа й имаше умолителни нотки. — Много искам да остана. Знаеш това.

Той внимателно пусна дланите й и леко прокара пръсти по ръцете й, докато стигна до гладките й бузи.

— Нямам представа как бих могъл да ти помогна да научиш нещо повече, отколкото ти самата знаеш, Били. Снимките ти бяха чудесни. Нужен ти е просто подходящ шанс. Какво можеш да научиш от един сляп фотограф? — горчиво запита той. — Няма да позволя да се размотаваш тук само от съжаление към мен.

Били с мъка преодоля обидата, която почувства от последните му думи, и гласът й едва се чуваше.

— Ако ти не беше моят кумир, и по-възрастен от мен, Матю Дънкан, щях да ти кажа, че главата ти е пълна с червени мравки.

— Какво?!

Тя се разсмя и той усети движението под пръстите си.

— Това е един ироничен израз, който знам от баба си. — Стана й весело от изненаданата му физиономия. — Казваше на нас с Анди, че сме пълни с червени мравки винаги когато се опитвахме да съчиним някаква история… или когато се пъхахме, дето не ни е работата.

— Това ми звучи, сякаш се е налагало всеки ден да се пръскате с ДДТ — рече той.

Тя отново се усмихна и той почувства как лицевите й мускули започват да се отпускат.

— Струва ми се, че тя беше готова да използва всичко, което според нея би могло да помогне. Ще ти доверя една семейна тайна, Матю — сподели тя. — Аз и Анди бяхме доста буйнички като деца. — Сложи топлите си ръце върху неговите. — Не ме отпращай, Матю. В главата си имаш чудесни идеи, които трябва да споделиш с мен. Можеш да ме учиш, знам това. Ще разработим всички подробности. Какво ще кажеш?

Уверената усмивка изчезна от лицето й, когато той започна да се надвесва все по-близо над нея. Устните й обаче останаха отворени в изумление. Той я целуна нежно и помиряващо по устата, докато тя замръзна като статуя. Само устните й реагираха неволно на неговата топлота, когато той я притисна до себе си, като доброволен пленник в ръцете му. Когато целувката свърши, Матю прошепна до устата й:

— Можеш да останеш. Засега временно. Съгласна ли си?

— Съгласна! Матю?

— Да?

— Сам ли живееш тук, откакто са те изписали от болницата?

Той отпусна ръцете си отново върху раменете й, преди да отговори:

— През последните две седмици съм сам. Джек настояваше да остане с мен отначало, за да се увери, че мога да се справям без чужда помощ. Не беше в особен възторг, когато го отпратих в буквалния смисъл на думата, след като упорито не схващаше намека ми да се върне в Ню Йорк. — Засмя се иронично. — Този кучи син, все едно че не е заминал. Обажда се по три пъти на ден и ме проверява как съм.

Очите на Били се замъглиха от сълзи.

— Изглежда, мистър Гилбърт е наистина като грижовна квачка. Късметлия си, че имаш такъв приятел, Матю.

— Да, знам — тихо каза той. — Прекрасен е.

Помълчаха за момент. После Били хвана ръката му.

— Време е за твоя сън, мистър Дънкан. Да ти покажа ли пътя?

Имаше известен опит с противоречивото държане на хора, загубили зрението си. Баба й беше постепенно ослепяла поради диабет през последните седем години от живота си и Били помнеше как тя ставаше все по-зависима. Знаеше, че за хората с недъзи е важно да вършат колкото се може повече неща без чужда помощ. След много упражнения и настойчивост баба й се научи да върши сама какво ли не. Но засега всичко беше още ново и ужасяващо за Матю; ето защо тя предложи своята помощ. Когато той не й отговори, леко го побутна.

— Лекарят е казал, че трябва да си лягаш, Матю.

Лицето му се отпусна в широка усмивка.

— Ето това очаквах. Няма да отговарям на мистър Дънкан, нали разбираш. А между другото лекарят каза, че мога да направя това със сестрата — добави с надежда той, възвръщайки обичайния си навик да прави неприлични намеци. Отдавна не се беше чувствал достатъчно уверен да го изпробва.

— Тук никъде не виждам сестра — рече тя. — Само аз съм тук, твоята малка стара стажантка. И трябва да си разтоваря багажа, преди отново да завали. Заоблачава се. Кажи сега, можеш ли сам да се ориентираш?

— Само ме гледай. Аз съм бърз като стрела. — С тези храбри думи той докосна облегалката на креслото си, за да се ориентира, после направи шест крачки в права посока и се обърна рязко наляво. След още три стъпки протегна ръка и се хвана за рамката на вратата, водеща по коридора към спалнята му. Махайки й със свободната си ръка, Матю продължи да върви. — Ще се видим след около два часа, Били. Съжалявам, че не мога да ти помогна да довлечеш багажа си, но за компенсация ще приготвя вечерята.

— Приятни сънища, Матю. Ще се опитам да пазя тишина.

Когато вратата на спалнята му щракна, тя се поотпусна.

Стъпвайки леко по голия дървен под, отправи се бързо към входната врата и излезе навън. Погледна към мътните тежки облаци, но сякаш забрави, че наближава нова буря. Вместо това, безмълвно се помоли, благодарна за шанса да остане при Матю, да се учи от него — а и да му помогне.

С няколко изящни стъпки Били се приближи до разнебитения си микробус.

— Ти се представи чудесно, мило старче — напевно рече тя, нежно потупвайки ламарината. — Успяхме заедно да пристигнем тук. — Старият фолксваген с три врати не й създаде никакви грижи, освен един скъсан проводник. Не би могла да се надява на по-добра служба от негова страна. Май това беше свързано с новото пребоядисване на „Разцъфналият лотос“, преди да тръгнат от Калифорния по дългия път към Юрика Спрингс, Арканзас. Желаейки да покрие петната от ръжда и да освежи външността на колата си, Били беше купила кутия синьо-зелен спрей емайл и след като закри прозорците и хромираните части, в продължение на цели четири часа напръска колата от покрива до гумите. Заслужаваше си труда, мислеше си тя усмихнато.

Отвори вратата и високо изпъшка. Вътре се намираха всичките й земни богатства. В сравнение с това, което беше изхвърлила, преди да тръгне на път, те изглеждаха нищожни, но тя знаеше, че ще трябва да направи много връщания до къщата и обратно. Вмъкна се вътре, разбутвайки кутии и кашони, и първо избра най-ценните вещи — фотографското си оборудване и кутиите, пълни със снимките и негативите си. Пресметна, че ще успее да ги занесе до галерията на четири пъти и се залови за работа. Оказа се, че ги пренесе на седем пъти. След това внесе дрехите и книгите си. Останалото може да почака до сутринта, реши тя. Вятърът отново се засили и не й се щеше да се намокри до кости. С още два тура щеше да приключи работата си за вечерта.

След като се справи с това, мислите й се върнаха към Матю Дънкан и страшната му злополука. Потръпна, като си представи каква мъка и болка е преживял, откривайки, че е ослепял. Навярно е бил като бесен, мислеше си тя… и много уплашен.

Баба й имаше кошмари, след като ослепя, спомни си Били. Тя често сънуваше, че се опитва да се измъкне от буйна река, но все не успява, защото брегът е разкалян и хлъзгав. Този сън се повтаряше и тя го беше обсъждала с Били, като накрая реши, че той означава колко много се страхува. Били се замисли дали и Матю има кошмари сега. По-късно кошмарите изчезнаха, но баба й започна често да си подремва през деня, както и да спи по-дълго нощно време. Беше толкова различно от обичайните й навици за сън, че Били я попита дали сега се чувства по-изморена. Не, беше отвърнала тя, обичам да спя, защото когато сънувам, мога да виждам. Били тогава беше доволна, че милата й баба не виждаше нейните сълзи.

Дали Матю щеше да започне да спи повече поради същата причина, чудеше се тя.

— Не! — изкрещя Били към планината. — Матю пак ще може да вижда! „Ще вижда!“

Гневни и безпомощни сълзи потекоха по пламналите й бузи, когато тя с трясък затвори вратата на колата с последната купчина дрехи в ръце. С всяка измината минута вятърът ставаше все по-силен, мятайки косите в лицето й, и тя отново се изкачи по стълбите пред входа. Беше доволна, че е под покрив, когато първите огромни дъждовни капки заудряха, а тя гледаше към изпълнената с мъгла долина, застанала на широката веранда пред яката дървена къща.

Блъсна я внезапен порив на вятър, проблесна светкавица, тресна гръм и последвалият кънтящ тътен извести яростния пристъп на нова буря. Били не смееше да се обърне и да погледне. Разбра какво щеше да види. Вратата се беше затворила.

— По дяволите! — извика яростно, стискайки пакета с дрехи в една ръка, докато с другата блъскаше и дърпаше дръжката на вратата. — Защо тази проклета врата се затръшна сега? — ядосваше се тя. Не искаше втори път да събужда Матю. Този път можеше да й откаже да остане. Нещо повече — той се нуждаеше от почивката си и тя нямаше намерение да го безпокои.

Стоически се свлече край вратата и се сви на кълбо. Огромният пакет в полиетиленова торба я предпазваше от шибащия дъжд. Няма да се стопя, рече си жената. А и вечерта беше твърде топла, за да настине. Мърдайки неспокойно, тя се подготви за дълго чакане, примирявайки се, че трябва да си плати за своята несъобразителност. Трябваше да се сети — да подпре с нещо отворената врата! Докато седеше там и наблюдаваше природната стихия, започна да си подсвирква успокояващо.

Един час по-късно Били все още тихо си подсвиркваше, когато вратата рязко се отвори и тя се търкулна върху чифт боси крака.

— Ауу! — възкликна. — Надявам се, че не те обезпокоих с моето свирукане, Матю.

— Какво, по дяволите, правиш тук? — извика той. — От десет минути те търся и викам из цялата къща. Дори се качих горе.

Тя се изправи на крака и хвана ръката му.

— Извинявай, Матю. Не съм те чула. Гръмотевиците тук трещят като експлозии. Не трябваше да се качваш горе в галерията. Там навсякъде съм пръснала нещата си.

— Да, разбрах това — отвърна той, като я придърпа навътре и блъсна вратата срещу вятъра и дъжда. — Едва не паднах през перилата.

Изплашена, че той се е наранил, тя се огледа в антрето за електрически ключ. Когато го щракна, внимателно огледа лицето му и разбра, че е повече ядосан, отколкото наранен… а не беше ли и малко разтревожен, че може да си е тръгнала, докато той е спал? Усмихна се на навъсеното му лице и реши да внесе малко ведрина в ситуацията. Искаше и се той да може да се усмихва. И тя щеше да започне със самата себе си.

Смеейки се неловко, тя сграбчи и двете му ръце и ги доближи до мокрото си от дъжда лице.

— Матю Дънкан, пред теб стои една много мокра и много глупава жена — призна си тя. — Заключих се отвън.

Матю бързо поглади мокрите къдрици коса, залепнали по бузите й, и разбра колко е вярна първата забележка. Тя беше мокра до кости.

— Ще ти дам ключ утре сутринта, но засега махни тези мокри дрехи и се подсуши. Ще започна да приготвям вечерята, докато се преобличаш.

— Няма ли да ми позволиш да ти помогна? — попита тя, тръгвайки към стълбите.

— Защо, Били? Смяташ, че ще изгоря месото ли?

— Нима съм казала подобно нещо! — възкликна тя.

— Би могла да изтръгнеш няколко усмивки с това изпълнение — рече той с раздразнен тон. Изведнъж се бе почувствал безпомощен като малко дете, което маха с юмруци. За жалост Били беше единствената мишена наоколо.

— Матю! — Тя заговори със спокоен и разумен тон. — Ще ти бъда благодарна, ако престанеш да ми приписваш разни думи. Нямам намерение да ти се присмивам. Случайно имам няколкогодишен опит с моята баба, когато тя загуби зрението си. Дори съм се подготвяла при специалист, за да се науча да й съдействам повече. Получавал ли си някаква професионална помощ?

Той поклати възмутено глава.

— Не. Джек прочете няколко книги по въпроса и заедно с него измъдрихме някакъв план за действие.

— Е, мога да ти помогна да научиш някои неща, за да стане животът ти малко по-лесен, докато си възвърнеш зрението. Ако се стремим към равностойно партньорство, ще се учим един друг. Съгласен?

Той вдигна ръце в знак, че се предава и се засмя.

— Упорита жена си, Били, но съм съгласен. — Потиснатото му настроение сякаш получи жизнерадостен прилив, когато се съгласи. Били Теодор вярваше, че загубата му на зрение е само временна. Той също трябваше да повярва в това. А тя не приличаше на жена, която ще си губи времето да съжалява някого. Матю реши, че тя ще се опитва много да помага, но няма да го лиши от относителната му независимост. Въздъхна облекчено, чувствайки, че сякаш някой беше изпратил Били, за да му помогне в този тежък момент от неговия живот. Заедно те може би щяха да се справят, мислеше си той. — А сега върви да се преоблечеш — заповяда й.

Когато Били влезе безшумно в кухнята, машинално натисна копчето за лампата и стаята се изпълни с ярка светлина. Тя се канеше да съобщи за своето влизане, за да не стресне Матю, когато осъзна, че той говори по телефона. Значи преди малко не й се беше сторило и наистина телефонът е звънял.

— Не, не се шегувам. Били Теодор е жена… Да, знам. И двамата си мислехме, че е мъж, но сме сгрешили. Много е привлекателна… Откъде знам ли? С докосване, приятелю! Лицето й, Гилбърт. Просто пипнешком проследих чертите й. Страхотни скули, силна челюст и съвсем леко заострен аристократичен нос. Искам да я снимам веднага щом мога… Няма ли да престанеш? Тя ще ми бъде асистентка и това е всичко… Не! Няма да я нападам. Как, по дяволите, ще я хвана, ако побегне?… Стига, Джек. — Той тихо се засмя. — Имам работа. Били ще слезе тук след миг и трябва да приготвя вечерята… По дяволите, да, тя остава тук. Да не искаш да я запратя навън по онези стръмни завои през нощта след това, което ми се случи?… Да, Джек, ще внимавам. Не, Джек, няма да правя никакви глупави грешки… Джек, ходиш ми по нервите. Дочуване, утре пак ще си поговорим. — Използва свободната си ръка да намери вилката и затвори телефона от първия опит.

Изведнъж ноздрите му потрепнаха, усетили възбуждащия парфюм на Били.

— Били? Ти ли си? — Чудеше се колко беше дочула от разговора.

— Че кой друг — отвърна тя, като се приближи и сложи леко ръката си върху неговата, за да знае той къде се намира тя. — Не исках да прекъсвам разговора ти. Предполагам, че това беше Мама квачка.

— Да, истинска напаст е. — Той се засмя. — Може би няма да се занимава толкова много с мен сега, когато знае, че вече не съм сам.

— Или пък просто ще се побърка, защото няма да повярва, че нашата връзка е платонична, а?

— Аз съм пълнолетен, Били — тихо каза той, поставяйки ръката си върху нейната.

Тя почувства как пръстите му потръпват от желание върху топлата й кожа.

— Аз също, Матю. Но преди всичко ние сме двама професионалисти, които имат да вършат работа.

Той се прокашля, за да прикрие неочакваното вълнение от нейните думи.

— И първата ни работа е да приготвим вечерята. Подреди масата, Били, а после си почини и ме гледай какво ще направя. Ще ядем омлет по тексаски, какъвто не си вкусвала… и никакви дяволии.