Матю Райли
Седемте смъртоносни чудеса (8)

Трета мисия
Битката при „Гуантанамо Бей“

„Гуантанамо Бей“, Куба

17 март 2006

3 дни преди настъпването на Тартар

Военноморска база „Гуантанамо Бей“

Югоизточна Куба

17 март 2006, 03:35

3 дни преди настъпването на Тартар

Военноморската база „Гуантанамо Бей“ е истински исторически парадокс.

Създадена е в резултат на два договора между Съединените щати и Куба, сключени в началото на 20-и век, когато Куба просто няма правото на мнение, след което кубинците по същество дават под наем малко парче земя на югоизточното си крайбрежие за смехотворната сума от $4085 (споменатата в договора стойност е „$2000 в злато“) годишно.

Понеже договорът може да бъде прекратен само при съгласие и на двете страни — и тъй като САЩ нямат никакво намерение да дават съгласие за подобно прекратяване — в крайна сметка нещата се свеждат до съществуването на постоянно действащ американски военен форпост на кубинска земя.

Самият залив Гуантанамо се намира във възможно най-южната част на острова, отворен е към Карибско море и гледа встрани от Америка. Американската база е разположена от двете страни на залива и е много малка — може би шест километра широка и десет дълга — а начупената брегова линия едва ли надвишава общо 25 километра.

Освен всичко това най-известната й характеристика (ако се изключи заснемането тук на част от филма „Доблестни мъже“ с участието на Том Круз) е в особения й статут по отношение на международните закони: от гледна точка на международните закони, базата „Гуантанамо Бей“ не съществува. Тя пребивава в забравена от закона правна дупка, напълно освободена от ограниченията на Женевските конвенции и други създаващи излишни главоболия международни договорености.

И именно това, разбира се, бе основното съображение. Съединените щати да я изберат за затвор за 700-те лишени от поданство бойци, пленени в Афганистан по време на операция „Трайна свобода“.

Заливът криволичи на север като тлъста извиваща се змия и бреговете му са осеяни с десетки крайбрежни пещери и блатисти заливчета. Западната му страна е известна като „подветрената“ и на нея няма почти нищо заслужаващо някакво внимание, освен летището, наречено без никакво въображение Подветреното летище.

На източната страна — тя пък естествено е „наветрената“ — става всичко, което изобщо се случва тук. Тук се намират многобройните казармени помещения за морските пехотинци, тук са и затворническите комплекси. Изваденото от обръщение летище „Маккала“ пустее и заема цялата източна част от входа на залива. По-навътре в сушата има административни сгради, училище, магазини, там са и домовете на обитаващите базата пехотинци.

А още по-навътре в сушата, където се намира и полигон „Радио“, в мъртвото сърце на военноморска база „Гуантанамо Бей“, ще намерите лагер „Делта“. (Лагер „Екс-Рей“, с добилите печална слава открити звена от верига, винаги е бил разглеждан като временен. През април 2002 всички задържани в него бяха прехвърлени в новопостроения лагер „Делта“ — съоръжение, предназначено за по-дългосрочно използване.)

Лагер „Делта“ се състои от шест отделни лагера за задържане: лагери 1, 2, 3, 4, „Ехо“ и „Игуана“. Лагер 2 е известен още като „супермакс“ и в него държат само най-опасните затворници.

Затворници като молла Мустафа Заид.

Казано накратко, лагер „Делта“ е сгушен в самия център на най-тежко укрепената военна база на света, истински лабиринт от сгради от пенобетон, ограден от ограда, по която има бодлива тел, и охраняван от американски военни полицаи с непроницаеми лица.

Това е внушаващо страх съоръжение — и е едно от най-безрадостните места на света.

Но на някакви си 500 метра от най-външния периметър на лагера има нещо, което може да се намери само в американска военна база: игрище за голф.

При две тежко охранявани летища, от които да избира, Уест естествено предпочете игрището за голф.

— Познавам Гитмо… — каза той: седеше в пилотската кабина на „Халикарнас“, който се спускаше в нощното небе към залива Гуантанамо. След бързо зареждане с гориво в приятелски настроена Испания бяха излетели отново над Атлантика за четиричасов полет до Куба. — Бях там веднъж, след военни игри, които моята страна проведе съвместно с ГЕС. И ако щеш вярвай, но наистина играх голф… Господи, голф игрище във военна база. Работата е там, че няма много дървета и трасетата на последните няколко дупки — 16-а, 17-а и 18-а — са залепени верижно едно за друго, разделени само от някакви храсти. И са широки, прави и дълги — всяко по почти петстотин метра. Горе-долу дължината на самолетна писта. Какво ще кажеш, Скай Монстър? Ще се справиш ли?

— Ха! — изсумтя презрително Скай Монстър. — Следващия път, приятел, ми дай по-трудна задача.

— Чудесно. — Уест се обърна, за да излезе от кабината. — Ще се видим долу, на земята.

След две минути Уест се спусна в долния товарен отсек на „Халикарнас“, облечен изцяло в черно и пристегнал на гърба си крила от въглеродна нишка.

Зоуи вече го чакаше, също облечена в черно и също с крила на гърба. Прилепващият по тялото й комбинезон разкриваше най-хубавото в стройната й фигура. Слаба и едновременно съблазнителна, Зоуи Кисан бе красива и стегната.

— Надявам се да не бъркаш — каза тя.

— Номерът е в изненадата. Оръжията им са насочени към кубинците и седемстотинте затворници. Американците изобщо не допускат, че някой може да има глупостта да превземе „Гуантанамо Бей“ фронтално.

— Естествено. Само ние допускаме, че тази глупост е възможна — коментира сухо Зоуи.

— Прегледа ли сателитните снимки на Стреч за лагер „Делта“?

— Три пъти — увери го Зоуи. — Разузнавателната справка от Мосад казва, че Заид е в барака С-12 на лагер 3, изолиран от другите. Надявам се да можем да намерим бараката в тъмното. Има ли нещо, което Мосад да не знае?

— В Мосад знаят какво закусва леля ми Джуди — отговори Уест и си погледна часовника. — На десет минути от мястото сме. Време е да полетим на воля.

След няколко секунди задният люк на 747 се отвори, двамата скочиха заедно и безшумно изчезнаха в нощното небе.

В „Халикарнас“ всички се намираха на бойните си постове.

Дългоух, Фъзи, Мечо Пух и Стреч се бяха разположили зад четирите оръдейни кули на огромния черен самолет: Дългоух и Мечо Пух на крилата, Фъзи беше долу, а Стреч на станцията в куполообразния таван.

Шестцевните тежки картечници бяха заредени със 7,62-милиметрови бронебойни трасиращи куршуми с повишена поразяваща способност — но всички помнеха специалните инструкции на Уест какво да използват по-нататък, когато битката се разгорещи.

Магьосника и Лили — и Хор — се бяха спуснали с парашути на безопасен остров наблизо, защото бе немислимо да рискуват живота на Лили в мисия като тази.

„Халикарнас“ се носеше с рев на двигателите в нощното небе.

Летеше без опознавателни светлини — тъмна сянка на фона на облаците — а понеже още преди много време бе с демонтиран транспондер, не излъчваше електронно ехо.

Покриващата фюзелажа му черна боя абсорбираше радарния сигнал — същата технология, която се използваше при стелт-бомбардировача В-2 — и правеше самолета невидим на екраните на радарите в Гитмо.

Беше не самолет, а призрак.

Призрак, за чието съществуване американските военни сили в „Гуантанамо Бей“ нямаше да заподозрат до момента, в който не се стовареше върху главите им.

В крайна сметка първо го видяха — или по-скоро чуха — двама нощни часови. Постът им бе изнесен на една от най-външните стражеви кули на базата, на самотен нос над океана, на два километра от Наветреното летище, в близост до хълмовете Куско.

Двамата видяха огромната черна сянка да се задава с рев в бръснещ полет над главите им и да нараства заплашително от запад, т.е. откъм морето.

След вдигнатата тревога всичките 3000 души персонал на американската армия в базата „Гуантанамо Бей“ обявиха война на Джак Уест-младши и екипа му.

„Халикарнас“ се спусна над хълмовете Куско и се насочи към обляния от лунната светлина пейзаж на „Гуантанамо Бей“. Беше 3:45 сутринта.

Изведнъж грамадният 747 направи остър вираж наляво и изчезна под линията на върховете на дърветата…

… за да кацне на феъруея към 16-а дупка на голф игрището към военноморска база „Гуантанамо Бей“ и да запали опознавателните светлини на крилата си в мига, в който докосна земята.

Колелата на машината разораха безмилостно равно окосената трева на феъруея, разхвърляха чимовете и оставиха дълбоки коловози в меката, осветена от светлините в крилата земя. Самолетът тежко мина през кръга около 16-а дупка и излезе на трасето на 17-а.

Пред него се появи стената от храсти, отделяща 17-а от 18-а дупка, но Скай Монстър без никаква милост ги прегази и неудържимият „Халикарнас“ пое към финала на 18-а дупка.

Над „Гуантанамо Бей“ се носеше вой на сирени и клаксони. Навсякъде пламваха светлини.

Пехотинци скачаха от леглата си.

Лъчи на прожектори разкъсваха тъмнината на нощното небе в търсене на нови нападатели.

Малко по малко плъзна слухът: Атакуват ни… откъм голф игрището.

Два разузнавателни отряда на пехотинците веднага се насочиха към голф игрището. Междувременно екипажите на хеликоптери „Блек Хоук“ и много по-голям отряд се приготвяха да ги последват.

Всички затвори в базата бяха автоматично заключени — компютрите щракнаха ключалките на всеки портал, а екипите от надзиратели бяха удвоени.

Настъпи абсолютен хаос.

В хаоса и объркването, последвали зрелищното безцеремонно кацане на „Халикарнас“ на голф игрището, никой не забеляза двете черни крилати фигури, които се спуснаха над Гитмо и направиха плавни виражи, за да кацнат леко и безшумно върху плоския бетонен покрив на барака С-12 в лагер 3 на лагер „Делта“.

Уест възпламени заряда „Семтекс“ на покрива и проби дупка, през която да се спусне. След това скочи в дупката…

… и краката му тупнаха в тъмното на горната страна на клетка от стоманена мрежа. Преносимата горелка бързо се справи с мрежата, Уест скочи през отвора и…

… се изправи през скелетоподобна фигура, която го връхлетя от тъмното с разперени ръце!

Уест бързо се извъртя, блъсна Заид в стената, притисна го и насочи лъча на фенерчето си в очите му.

На призрачната светлина на фенерчето Заид наистина беше страшен.

Брадата и косата на терориста бяха избръснати, но по черепа и бузите му беше набола груба четина. Беше измършавял — явно недохранен. А очите… очите… бяха потънали дълбоко в орбитите и подчертаваха цялостното впечатление за жив скелет. В тях гореше лудостта.

— Мустафа Заид?

— Д-да…

— Аз съм Уест. Джак Уест. Дойдох, за да ви предложа еднократна сделка. Ние ще ви изведем оттук, а вие ще ни помогнете да намерим Седемте чудеса на света и чрез тях — Златния пирамидион на Голямата пирамида. Какво ще кажете?

Каквато и вътрешна съпротива да бе изпитвал Заид до този момент, тя угасна в мига, в който чу споменаването на Чудесата. В дивия му поглед пробяга нещо, което Уест не пропусна да забележи: осъзнаване, разбиране и нескривана изгаряща амбиция.

— Ще дойда с теб — каза Заид.

— Тогава да тръгваме…

— Почакай! — извика Заид. — Сложиха ми във врата чип… локатор! Трябва да го извадиш — иначе веднага ще разберат къде сме отишли!

— Ще го направим в самолета! Хайде, нямаме време! — надвика сирените Уест. — Зоуи! Въже!

От дупката в тавана се спусна въже и Уест и Заид се изкатериха по него извън клетката и на покрива на бараката.

На голф игрището двата отряда на пехотинците завариха „Халикарнас“ до руините на постройката, представлявала допреди минути техния клуб. Насочените от самолета прожектори осветяваха приблизително кръгла зона с диаметър около 500 метра.

Заслепени от мощните източници на светлина, пехотинците се разпръснаха по периметъра на осветеното пространство, вдигнаха оръжията си…

… и в следващия миг от черния самолет изригна помитаща канонада.

Картечният огън отхвърли морските пехотинци като перца във въздуха, заби ги в околните дървета и БТР-ите, с които бяха пристигнали.

Но не ги уби. Куршумите бяха гумени — същите, които Уест и отрядът му бяха използвали срещу противниците си в Судан.

Инструкциите на Уест бяха прости: убивайте само онези, които искат да ви убият. И никога не убивайте хора, които просто изпълняват дълга си.

Самият Уест не изпитваше никаква лична враждебност към морските пехотинци в „Гуантанамо Бей“ — той беше само против тяхното правителство и неговите поддръжници.

Гумените куршуми обаче имаха страничен ефект върху пехотинците — те сметнаха, че това е учение, сложна изненадваща атака посред нощ, с цел да се провери бдителността им.

Което ги накара да не реагират със смъртоносна ответна сила. Вместо това решиха да обградят самолета и да го задържат.

И тогава, за тяхна най-голяма изненада, големият черен 747 се раздвижи, извъртя се и насочи носа си към феъруея на 18-тата дупка, откъдето бе дошъл.

Без да спира да бълва болезнен, но не убийствен картечен огън, пилотът форсира двигателите. Оглушителният им грохот изпълни нощта.

И тогава се случи най-удивителното през тази разтърсваща нощ.

Две крилати фигури прелетяха над дърветата зад пехотинците — облечени в черно фигури, с крила от въглеродно влакно — и подгониха отдалечаващия се самолет с помощта на малките реактивни двигатели на сгъстен въздух. Полетът им беше странен — с извисяване и спускане, също като планери на въздушна тяга.

Щом пехотинците видяха крилатите фигури, сърцата им едва не спряха, защото в този момент те разбраха, че случилото се не е никакво учение.

Не можеше да има съмнение в това, понеже една от летящите фигури носеше мъж — мъж с избръсната глава, облечен в яркооранжевия затворнически комбинезон, отличаващ задържаните в лагер 3.

Това беше бягство от затвор…

Двете крилати фигури се спуснаха към дясното крило на отдалечаващия се „Халикарнас“, ловко кацнаха на него и без забавяне се вмъкнаха в отворената точно зад тях врата.

После „Халикарнас“ набра скорост по двата феъруея и малко преди да се забие в храстите в далечния край, се отдели от земята и рязко започна да набира височина.

Трите хеликоптера „Блек Хоук“ се появиха след секунди и започнаха да го обстрелват, но това бе акт повече на отчаяние, понеже беше невъзможно да го настигнат.

Десетина минути по-късно щяха да бъдат вдигнати във въздуха и изпратени насам и два изтребителя Ф-15, но докато долетят и се ориентират, призрачният 747, неуловим за техните електронни системи за откриване и проследяване, щеше да е… изчезнал.

За последен път щяха да го забележат да лети на юг и да се скрива над най-близкия съсед на Куба в тази посока.

Ямайка.

Час по-късно, в съвсем друга част на света, един цифров телепринтер разпечата прихваната радиокомуникация:

ЗАПИС НА СЪОБЩЕНИЕТО:

СПЪТНИК: ВТ-1009/03.17.06-1399 ТИП А40-ТЕКСТ

ОТ: ЗАЩИТЕНА ЧЕСТОТА НА АМ. ВВС, ВОЕННА БАЗА АСУАН (ЕГИПЕТ)

ДО: НЕУКАЗАН ПОЛУЧАТЕЛ, МЕРИЛЕНД (САЩ)

Глас 1 (САЩ): Полковник, президентът започва сериозно да се безпокои. И настроението му никак не се подобри от доклада, който току-що получихме от Гитмо: някой е извел оттам терорист, при това от лагер „Делта“. Става дума за саудитеца Заид, за когото установихме, че има отношение към проект „Пирамидион“.

Глас 2 (Египет): Това е бил Уест. Смел е, трябва да му го признаем. Вероятно се е натъкнал на затруднение и е решил, че му трябва Заид.

Глас 1 (САЩ): Така ли? А на нас не ни ли трябва този Заид?

Глас 2 (Египет): Не. Каквото трябваше да научим от Мустафа Заид, вече ни е известно.

(дълга пауза)

Глас 1 (САЩ): Полковник Джуда, не трябва ли да се безпокоим? Президентът нареди да му бъде подготвена чернова на „Обръщение към нацията“, с което обявява евакуацията на крайбрежните райони… просто в случай, че се провалите.

Глас 2 (Египет): Кажете му, че ще успеем. Към днешна дата всичко се развива според плана. Уест може да бъде спрян във всеки момент, в който решим, че е нужно, но от друга страна, за нас е полезно да не го правим. Европейците действат точно както очаквахме. Кажете на президента да си подготви обръщението, щом желае, но го уведомете, че никога няма да му се наложи да го прочете. Джуда, край.