Матю Райли
Седемте смъртоносни чудеса (6)

Момичето, наречено Лили

Виктория Стейшън, Кения

1996-2006

Виктория Стейшън

Южна Кения

1996–2006

Няколко дни след историческата среща екипът вече се намираше в Кения, за да подхване нов живот на работа и обучение в отдалечена ферма недалеч от границата с Танзания. В ясен ден на юг се виждаше могъщият конус на Килиманджаро да наднича от хоризонта.

Далеч от западния свят.

Далеч от враговете им.

Фермата — бе избрана нарочно — разполагаше с просторни пасбища без нито едно дърво, простираха се във всички посоки от намиращата се в центъра къща.

Тук просто нямаше как да се появят неочаквани посетители.

 

 

Появата на екипа удиви доста от местните хора.

За кенийците Виктория Стейшън си бе просто една от многото ферми, обитавана от няколко чужденци, всички наети на работа от собствениците: възрастния Епер и чудесната му съпруга Дорис. Побеляла, но търпелива и мила, тя бе дошла от Канада, за да се присъедини към съпруга си в тази мисия и да играе нужната роля на майката във фермата.

Местните, разбира се, скоро разбраха за присъствието в имението на малкото момиченце — от време на време Дорис или някой от работниците идваше в града, за да купи детска храна, сухо мляко, а понякога и играчки.

Но кенийците просто приеха, че смуглото момиченце е дъщеря на младата блондинка във фермата, която сигурно беше съпруга на някой от мъжете там.

Местните обаче така и не забелязаха, че всяка нощ двама души от екипа патрулират по периметъра на имението.

 

 

Лили растеше бързо.

Бързо се превърна от щастливо гукащо бебе в любопитно дете, което веднага след прохождането си стана истински кошмар за натоварените с охраната му.

Не беше необичайна гледка да видят седем командоси трескаво да обръщат столове, дивани или бали сено, за да открият кискащото се малко момиченце, способно да изчезва като че ли когато си пожелае.

После се научи да говори и чете.

 

 

Както можеше да се очаква, Лили стана продукт на много въздействия.

Когато видя Саладин да коленичи с лице към Мека, го попита защо прави така. Това стана повод да й разкаже за исляма, но един ден езикът му се върза, когато четиригодишната Лили се поинтересува защо мюсюлманките ходят забрадени.

— Ако не носят бурки, мъжете няма да ги… ъ-ъ… уважават — обясни Саладин.

— Зоуи не носи бурка — отбеляза Лили.

Разговорът се провеждаше в присъствието на Зоуи, Епер и Уест. Зоуи се усмихна и очаквателно погледна Саладин, любопитна да чуе отговора му.

— Ами… така е, защото тя не е мюсюлманка.

— Но ти виждаш лицето й, нали? — настоя Лили.

— Да…

— Значи, според исляма, ти не можеш да я уважаваш.

Азис се изчерви.

— Не, не… аз уважавам госпожица Зоуи. Много при това.

— Тогава защо трябва всички мюсюлманки да носят тези… бурки?

Азис беше безпомощен.

От затрудненото положение го извади Зоуи.

— Не всички мъже са така галантни като Азис, Лили. Те не могат да контролират така добре нагона си, както той.

— Нагон? — хвана се за новата дума Лили.

— Виж, това вече е тема, която ще обсъдим пак, като пораснеш още малко.

 

 

Още от самото начало в кухнята, на стената на хладилника, висеше затиснат с магнит лист, на който бяха начертани седем правоъгълника, запълнени със странно писмо — репродукции на седемте основни стиха в Текста на Калимах:

Листът бе сложен така, че Лили да го вижда всеки ден, когато идва да й налеят сутрешната чаша сок. Когато попита какво е това, Дорис Епер й отговори:

— Не знаем. Надяваме се един ден ти да можеш да ни кажеш.

 

 

Когато Лили стана на пет години, Макс Епер се залови с обучението й — преподаваше й математика, природни науки, древна история и езици, като наблягаше върху латинския, гръцкия и клинообразното писмо.

Оказа се, че тя има удивителна предразположеност към езиците, благодарение на която ги учеше бързо и гладко — със свръхестествена лекота.

На седем годинки владееше латински и гръцки.

На осем разчиташе египетски йероглифи.

На девет бе изцедила от Епер всичко, което той знаеше за клинописа, и бе превела и трите древни езика от Биситунския паметник.

Излишно бе да се споменават съвременните езици, които учеше, като разговаряше с членовете на многонационалната група телохранители. Особено й харесваше трудният келтски, говорен от двамата ирландци — Зоуи и Лиам Кисан.

 

 

Епер бе прекрасен учител.

Лили го обожаваше — харесваше мъдрото му старо лице, добрите му сини очи и тихия му умен смях.

Точно тя му измисли прозвището Магьосника.

Всеки ден тя тичаше нетърпелива да научи нови и интересни неща в класната си стая в източното крило на къщата.

Поеми като „Атаката на леката кавалерия“ се изпълняваха със страст и енергия.

Простата аритметика се илюстрираше с примери от живота във фермата.

Но гвоздеят в програмата бяха природните науки. Магьосника разполагаше с всевъзможни налудничави изобретения в работилницата на фермата. Най-различни устройства и инструменти — резултат от заниманията му с електромагнетизъм и всякакви други неща.

Веднъж й каза, че преди много време бил работил в една лаборатория на име „Сандия“ в Съединените щати и че мястото било секретно и там правели секретни неща.

Това й допадна. Секретни неща…

 

 

Макар Лили да не се държеше като типично момиченце, Зоуи я научи на нужните подробности: вчесване на косата, пилене на ноктите и как да кара момчетата да правят каквото им каже.

Матадор, испанският воин, прекарваше много време в гимнастическата зала, която бяха оборудвали в по-малкия обор. Когато поотрасна и понатежа, той я караше да сяда на единия край на една греда, а другия край балансираше с оловни тежести. После вдигаше гредата от упор, легнал на пейка. Това много й харесваше.

Шаман — това бе ямайският представител — я научи как да върви безшумно и двамата тероризираха Дорис Епер — промъкваха се до нея, докато тя дремеше на верандата, наслаждавайки се на следобедното слънце.

Но най-силна бе връзката й с брата на Зоуи Лиам, по прякор Убиеца.

Убиеца бе едър, широкоплещест и висок, може би метър и деветдесет, и имаше широко честно лице, бръсната глава и големи уши.

Не беше гений, но за сметка на това бе страхотен командос.

Взаимоотношенията му с Лили просто се получиха без никакво усилие от страна и на двамата, може би защото интелектуалното им ниво бе еднакво… макар той да бе на 24 години, а тя — дете.

Гледаха филми и четяха книги заедно.

Часове наред играеха на „Сплинтър Сел“ — видеоигра, която пускаха в режим за двама играчи, и избиваха лошите, където ги намереха, като координираха ходовете си с високи викове и различни, разбираеми само от тях команди. Бяха страхотен екип и дори спечелиха първия кръг на Голямото състезание по двойки на „Сплинтър Сел“ за наградата на Виктория Стейшън, като победиха в оспорвана борба Магьосника и Зоуи.

Обикаляха като търсачи на приключения района на фермата — стигнаха и до скрития сред хълмовете на запад гигантски хангар, където откриха грамадния „Халикарнас“.

Лили бе силно впечатлена от боинга и почувства тръпка на необяснимо вълнение, когато се приближи до корпуса, протегна ръка, докосна го и прочете странния надпис на корема на самолета: „ПРЕЗИДЕНТ ЕДНО — ВВС НА ИРАК“.

Но най-незабравимо за всички се оказа партито, което организираха един ден на предната морава заедно с Мистър Мечо, Малкото куче, Голямото куче, Барби, Лили и Убиеца… едрият Убиец, свил всичките си метър и деветдесет на мъничкото пластмасово столче, отпиваше от пластмасовата си чашка въображаемия чай и дори позволи на Лили да му налее още веднъж от въображаемия чайник.

Всички от екипа станаха свидетели на „чайната церемония“ — бяха се събрали до един на прозорците вътре в къщата, повикани шепнешком от Дорис. Но най-любопитното бе, че никой никога, никога не направи опит да се пошегува с Убиеца относно случилото се.

Което бе крайно необичайно.

Тя бяха войници. Можеха и не пропускаха с и без повод да си правят майтап един с друг, но по някаква причина отношенията на Убиеца с Лили бяха тема — табу.

Може би, с изключение на онзи случай, когато Лиам и Лили проникнаха с взлом в работилницата на Азис, взеха нещо подобно на пластилин от кутията, която уж се заключваше, и го използваха, за да взривят количката на Барби.

Е, тогава вече и двамата здраво го отнесоха.

 

 

Малко по малко екипът се превръщаше в семейство, обединено от нуждата да се опази и отгледа малкото момиченце.

Лили, естествено, се наслаждаваше на вниманието, с което бе обкръжена. Показателен бе случаят, когато, след като откри за себе си балета, изнесе солово представление под окуражителните възгласи на публика от седем командоси и двама достойни да й бъдат дядо и баба възрастни.

 

 

Но всеки ден, когато се появяваше в кухнята за закуска, който и да бе там в момента, се обръщаше да погледне дали е забелязала залепения на хладилника лист.

 

 

И така до седмата година, когато един ден нещата излязоха от коловоза.

Екипът се бе събрал на закуска, когато от радиостанцията се разнесе глас:

— До всички. Тук пост 1, имам неканен гост на главния портал.

Всички скочиха, разтревожени от присъствието на външен човек, обезпокоени, че другите нации може да са разбрали за тяхната мисия.

Неканеният гост се оказа сам. Висок и слаб, с уверено лице, той небрежно крачеше по черния път, водещ към къщата.

Когато позвъни на вратата, от другата й страна срещу него бяха насочени три скрити пистолета.

Отвори му Магьосника.

— Мога ли да направя нещо за вас, млади човече?

— Можете, професор Епер — отговори слабият мъж. Лицето му бе сухо и бледо, скулите — високи, очите — хлътнали.

Магьосника трепна: досещаше се.

Сивите очи на госта дори не примигнаха. Но веднага разбра, че е накарал кръвта на Магьосника да замръзне.

— Професор Макс Т. Епер — съобщи той, сякаш го представяше, — професор по археология в дъблинския Тринити Колидж, представител на Канада в тайната осем национална специална група, създадена да охранява дъщерята на Оракула на Сива, с крайна цел намирането на загубения Пирамидион на Голямата пирамида. Аз съм лейтенант Бенджамин Коен, позивна Стрелеца с лък, бивш сътрудник на Саярет Маткал, настоящ на Мосад. Изпратен съм от моето правителство да се присъединя към вашия отряд.

Иззад гърба на Магьосника пристъпи Уест.

— О, Джак… здравей — свойски го поздрави Стрелеца. — Не съм те виждал от Пустинна буря. Но чух какво си направил с онази база с ракети „Скъд“ край Басра. Прекрасна работа. Израелското правителство ти благодари за усилието, макар, честно казано, да нямаме представа как си се измъкнал. Началниците ми казаха, че това било твое дело, и затова бе решено да изпратят именно мен. Прецени се, че ще приемеш мен по-лесно, отколкото абсолютен непознат.

— Прави са, Бен — отговори Уест. — В интерес на истината точно на това обстоятелство трябва да се благодариш, че си още жив.

— Нали знаеш: „Не застрелвай приносителя на вести“.

— Не виждам защо да не го направя — невъзмутимо контрира Уест и след няколко секунди увереното изражение на Стрелеца поувехна. — Не ми харесва, когато ми налагат нещо, Бен — продължи след кратка пауза Уест, — но истината е, че нямаме особен избор.

— Работата е дебела, Джак — сериозно каза Стрелеца. — Става дума за държавни интереси. За съдбата на света и така нататък. Тази конфронтация между Европа и Щатите набира сили от много време. Нека си го кажем направо — Израел винаги е обичал да държи пръст на пулса. Ако това ще ти помогне да се чувстваш по-добре, Джак, моите заповеди са да се поставя изцяло под твое командване.

Джак обмисли чутото.

— Добре. Условията са: никакъв контакт, никакво докладване в Мосад, докато мисията не приключи.

— Но аз трябва да се обаждам там от време на време…

— Казах: никакъв контакт с Мосад, преди мисията да е приключила, или ще ти пръсна мозъка още тази секунда, Бен.

Стрелеца вдигна ръка и се усмихна.

— С това не мога да споря. В такъв случай — разбрахме се.

 

 

Хората от екипа бяха смаяни, но от друга страна, разбираха, че нямат особен избор: или трябваше да приемат Стрелеца в редиците си, или израелците щяха да информират американските си приятели за мисията.

Никой нямаше представа как ги бяха открили… но от друга страна, Мосад е най-безмилостната и ефикасно действаща разузнавателна служба на света. Те просто знаят всичко.

Беше също така очевидно, че Израел по някакви съображения не желае Пирамидионът да попада нито в ръцете на Америка, нито в тези на Европа, а това означаваше, че Израел има свой интерес в успеха на мисията. Но означаваше ли това, че могат да имат доверие на Израел и Стрелеца?

 

 

Първоначално никой не говореше със Стрелеца, срещу което винаги хладнокръвният евреин като че ли не възразяваше.

Но никой не може да живее във вечно отчуждение, така че един ден той отиде при заловилия се да ремонтира нещо Уест и по този начин стана част от екипа.

Малко по малко, в течение на доста месеци, чрез работа и съвместни тренировки с другите, той бе приет като един от тях.

Имаше обаче един човек, който не спря да се отнася към Стрелеца с подозрение.

Саладин.

Като арабин и мюсюлманин, той изпитваше вродено недоверие към евреина, но също като останалите приемаше присъствието му в Кения за неизбежно.

Обичаше да казва, че макар да му се налага да се примири с присъствието на Стрелеца, тази необходимост не означава, че това трябва да му харесва.

 

 

Междувременно развитието на Лили набираше скорост.

Тя винаги бе любознателна и наблюдателна.

Следеше Саладин, когато той излизаше от големия обор и влизаше в работилницата за експлозиви. Той беше толкова сладък, че вече го бе нарекла Мечо Пух.

Следеше как новодошлият — Стрелеца — отива на заграденото място, което използваха като полигон, и тренира стрелба с дългата си карабина „Барет“ по далечни цели… и всеки път улучва. Наблюдаваше го внимателно дори когато разглобяваше карабината. Той беше толкова висок и слаб, че започна да го нарича Стреч (освен това беше забелязала, че Мечо Пух и Стреч не си проговарят, макар да нямаше представа защо).

Следеше как Шамана се набира на лост. Още от малка се бе влюбила в навитите му кичури. Той стана Фъзи.

Следеше как двамата най-млади воини — Матадор и Убиеца — тичат заедно. И те вече имаха нови позивни: Ноди и Дългоух.

И разбира се, следеше Зоуи.

Зоуи беше нейният идол.

Понеже бе единствената двайсетинагодишна жена, която Лили познаваше, нямаше нищо чудно в това, че тя се превърна в неин модел за подражание.

А на Зоуи Кисан си заслужаваше да се подражава. Тя бе по-издръжлива от мъжете, беше по-съобразителна от тях по време на вечерните дискусии и Лили често я заварваше да чете исторически книги до късно нощем.

Нямаше нищо неестествено, че Лили често сядаше в кресло до нея и… заспиваше над разтворена книга — опитваше се да имитира симпатичната ирландка.

И как иначе можеше да я нарече Лили, ако не Принцеса Зоуи.

 

 

Но най-голямо удоволствие на Лили й носеше да наблюдава Джак Уест-младши.

Тя никога нямаше да забрави онзи ден през 2000 година, когато Магьосника даде на Уест блестящата му нова ръка.

С помощта на Зоуи, Магьосника прекара целия ден в съединяването на високотехнологичната ръка към левия лакът на Уест. От време на време спираше, намръщваше се и казваше нещо от рода на: „Микропроцесорът на ръката се смущава от нещо. Азиз, би ли изключил телевизора, ако обичаш“. Накрая смени някакви работни честоти и ръката заработи така, както бе искал.

Четиригодишната Лили не ги бе изпуснала от поглед през цялото време.

Тя вече бе научила, че Уест е загубил ръката си в деня на нейното раждане, за да спаси живота й, и страстно желаеше новата му ръка да работи добре.

Привечер, когато всичко най-сетне бе приключило, Уест сви пробно новите си метални пръсти. Новата му ръка можеше да стиска много по-здраво и надеждно, отколкото би могъл да го прави с оригиналната си стара ръка.

Верен на думата си, Магьосника бе направил на Уест ръка, по-добра от онази, с която се бе родил.

 

 

И други неща около Уест интригуваха Лили.

Например от всички в екипа той прекарваше с нея най-малко време.

Не си играеше с нея.

Не й преподаваше никакъв предмет.

Всъщност той прекарваше повечето дни в кабинета си и изучаваше стари книги, наистина стари книги, с особени заглавия като „Строителните методи на древните египтяни“, „Имхотеп и архитектите на Амон Ра“ и един, ама наистина страшно стар ръкопис, озаглавен на гръцки „Колекция на чудесата по света“.

Лили обожаваше да стои в кабинета му.

Покрай стените бяха подредени най-различни удивителни вещи: плочки от пясъчник, череп на крокодил, скелетът на маймуноподобно създание, което й бе непознато, стъклен буркан, пълен с много странен ръждивочервен пясък. При едно тайно посещение една нощ тя установи, че капакът на буркана е толкова здраво затегнат, че не можа да го отвори. Бурканът си оставаше загадка.

На стената в дъното бе закрепена бяла дъска, на която Уест бе надраскал различни бележки и картинки. Например:

„Хауард Картър (1874–1930):

Открил гробницата на Тутанкамон; също открил неизползваната гробница на царица Хатшепсут (KV20) в Долината на царете през 1903. Празна гробница, неизползвана. Незавършената рисунка на източната стена на гробницата е единствената, която показва Пирамидиона върху Голямата пирамида да приема вертикален лъч слънчева светлина.“

А след това Уест бе написал: „Царица Хатшепсут: единствената жена фараон, построила много обелиски“.

Една от бележките на дъската обаче неизменно приковаваше вниманието на Лили.

Тя сякаш нарочно бе отделена от другите. Текстът й бе съвсем обикновен: „4 ДНИ, ЛИПСВАЩИ ОТ МОЯ ЖИВОТ — КОРОНАДО?“.

Веднъж, късно нощем, бе видяла Уест да гледа замислено тези думи и машинално да почуква с молив по зъбите си.

 

 

Винаги когато Уест се намираше в кабинета си, соколът му лоялно стоеше на рамото му и не пропускаше да го предупреди с крясък, когато някой приближаваше.

Лили бе запленена от Хор.

Птицата бе просто изумителна — имаше горда поза, а погледът й бе като лазер. И не си играеше с Лили въпреки непрестанните усилия на детето да се сприятели с нея.

Подскачащи топки, фалшиви мишки — нищо не бе в състояние да изкуши сокола да дойде при нея. Каквито и глупави неща да опитваше Лили, Хор просто я наблюдаваше с пълно пренебрежение.

Като че ли в душата на Хор имаше място само за един човек.

Джак Уест.

Това бе факт, който многобройните експерименти на Лили не спираха да потвърждават. Един ден, когато Хор за пореден път отказа да напусне рамото на Уест, Лили хвърли гумената мишка по Уест.

Соколът реагира мълниеносно.

Хвана хвърлената мишка без проблем — направи го във въздуха още на половината разстояние до Уест — и ноктите му се впиха безмилостно в нея.

Мъртва мишка.

Урокът бе разбран.

 

 

Но Уест не се занимаваше само с изследователска работа.

От вниманието на Лили не убягна, че докато тя е заета в класната стая, Ловеца често изчезва в старата изоставена мина зад хълмовете на запад — тя се намираше недалеч от хангара на самолета. Колкото и да бе странно, той винаги използваше една и съща необичайна екипировка: пожарникарска каска и брезентово яке. И винаги вземаше Хор със себе си.

На Лили обаче бе абсолютно забранено да отива в онези пещери.

От разговорите им тя подразбра, че Магьосника е построил в тунелите на мината поредица капани — капани, подобни на онези, описвани в древните книги, които те двамата с Уест изучаваха — и Ловеца отиваше там, за да изпробва с тези капани уменията си.

Изобщо за Лили Джак Уест-младши бе своеобразна загадка.

И понякога тя се питаше по детски дали той изобщо я харесва.

 

 

Но ако имаше нещо, което Лили не бе разбрала, то бе, че самата тя е обект на наблюдение.

Прогресът й в изучаването на езиците бе следен внимателно.

— Продължава да се представя превъзходно — докладва Магьосника, когато тя навърши девет години. — Способна е да транслитерира по начин, който не съм смятал за възможен. И изобщо не осъзнава колко е добра. Играе си с езиците така, както Серена Уилямс си играе с подсечените топки — може да прави различни неща по начини, за които въображението на обикновения човек е бедно.

Дългоух рапортува:

— Тя е в добро физическо състояние и е много издръжлива. Ако се наложи, може да пробяга десет километра, без да се изпоти.

— И познава всяка педя от кабинета ми — допълни Уест. — Прониква там „тайно“ поне веднъж седмично.

— Знам, че няма отношение към мисията — обади се Зоуи, — но става все по-добра в нещо съвсем друго — балета. Гледа представления по телевизията. Много момиченца мечтаят да станат балерини, но Лили наистина е добра, особено като се има предвид, че е самоука. Може да стои на пръсти по двайсет секунди, което е изключително. Обича балета и не може да му се насити. Това е по силите само на момиченце. Не би ли могъл да донесеш няколко DVD-та с балет, когато ходиш следващия път до Найроби, Магьоснико?

— Разбира се.

— Балет, казваш… — замислено повтори Уест.

 

 

Така че Лили много се изненада, когато един ден дойде на закуска — както винаги, без да поглежда закрепения на хладилника лист — и намери в кухнята само Уест, облечен и готов за път.

— Здрасти, фъстък. Искаш ли да излезем за една изненада?

— Разбира се.

Изненадата бе полет с частен самолет до Кей Таун и посещение на постановка на „Лешникотрошачката“ в изпълнение на Южноафриканския кралски балет.

Седя захласната през цялото време, с отворена уста и изгубила представа за околния свят.

През това време Уест не сваляше поглед от нея и може би веднъж си позволи да се поусмихне.

 

 

Така минаваха годините.

През 2001 Лили гледа първата серия на „Властелина на пръстените“. Същата Коледа Скай Монстър, горд, че зад филма стоят усилията на новозеландски екип, й подари трите тома на Толкин и двамата заедно ги изчетоха.

Когато през 2003 гледаха и третата серия, препрочетоха книгите, без да пропускат нито дума.

И от тези четения на „Властелина на пръстените“ Лили получи своята позивна.

Скай Монстър я обяви официално — нарече я на любимата й героиня от епоса.

Еовин.

Енергичната девица от Рохан, която убива властелина-магьосник на Ангмар, който не можел да загине от човешка ръка.

О, Лили обожаваше своята позивна.

 

 

Ден след ден тя влизаше в кухнята за сокчето си, виждаше листа със странните надписи, залепен на вратата на хладилника, и не казваше нищо.

Но една сутрин, няколко дни преди да навърши десет години, погледна най-горното каре на листа и каза:

— Хм… сега вече го разбирам. Знам какво пише там.

Всички намиращи се в кухнята в този момент — а това бяха Дорис, Магьосника, Зоуи и Мечо Пух — моментално се извърнаха към нея.

— И какво пише там, Лили? — Магьосника преглътна тежко, опитваше се да не издава вълнението си.

— Езикът е смешен и използва букви и картинки, за да създаде звуци. Там се казва:

Колосът.

„Два входа, единият обикновен, другият — не,

направени от петия Велик архитект

в десетата мина на Великия Сотер.

По-лесният път минава под старата уста.

Но в нубийското блато, южно от устата на Сотер,

сред любимците на Собек,

открий четирите знака на Долното царство.

Там е входът за по-трудния път.“

На следващия ден целият екип се натовари на „Халикарнас“ и отлетя за Судан.

 

 

Същият този ден слънцето се завъртя около оста си и на повърхността му се появи малкото слънчево петно, което египтяните наричали Пророка на Ра.

След седем дни, точно на 20 март, щеше да стане завъртането на Тартар.