Матю Райли
Седемте смъртоносни чудеса (3)

Блатото Ангереб

Подножието на етиопските плата

Провинции Касала, Източен Судан

14 март 2006, 16:55

6 дни преди настъпването на Тартар

Деветима души тичаха през гъмжащото от крокодили блато — бързо и приведени.

Защото шансът определено не бе на тяхна страна.

Противниците им наброяваха над 200 души.

А те бяха само деветима.

Съперниците им имаха на своя страна логистична и техническа поддръжка: хеликоптери, прожектори за през нощта, какви ли не лодки — канонерки, за живеене, за комуникация, три грамадни драги за копаене — и всичко това, без да се споменава временният бент, който вече бяха успели да построят.

Деветимата носеха със себе си само онова, което щеше да им трябва в мината.

Само че сега — факт, който Деветимата току-що бяха установили — на път за планината се бе появила трета сила, следваща ги по петите, много по-могъща и по-неприятна от непосредствените им съперници, които в никакъв случай не можеха да се нарекат мили хора.

Както и да се погледнеше, с врагове пред тях и зад тях, каузата им бе безнадеждно изгубена, но Деветимата продължаваха да тичат.

Защото трябваше.

Те бяха финалното усилие.

Последното хвърляне на заровете.

Бяха най-отчаяната надежда на малката група нации, която представляваха.

 

 

Непосредствените им съперници — коалиция от европейски нации — бяха намерили преди два дни северния вход на мината и вече бяха навлезли доста навътре в системата от тунели.

Подслушаният само преди час разговор по радиото бе разкрил, че паневропейските сили — френски войници, немски инженери и италиански ръководител на проекта — са стигнали до последния капан откъм тяхната страна на мината. Преодолееха ли го, щяха да се озоват в Голямата пещера.

Напредваха бързо.

Което означаваше, че са добре запознати с трудностите, които могат да се срещнат в една мина.

Фатални трудности.

Капани.

Но напредването на европейците не бе минало без загуби: трима души от ударната им група бяха загинали по ужасен начин в друг капан още първия ден. Но водачът на европейската експедиция — йезуитският свещеник от Ватикана Франческо дел Пиеро — не бе допуснал смъртта им да го разколебае.

Целеустремен, неудържим и абсолютно лишен от съчувствие, Дел Пиеро водеше хората си напред. Като се имаше предвид какъв бе залогът, смъртта, дори в множествено число, бе напълно приемлив риск.

 

 

Деветимата продължаваха да тичат през блатото откъм южния склон на планината, снишили глави под дъжда; единственият шум, който издаваха, бе шляпането на краката им в калта.

Тичаха като войници — снишени и бързи, без да губят равновесие и без да забравят за задачата, привеждаха се под клони, прескачаха мочурляци и не нарушаваха нито за миг индийската нишка.

Държаха оръжие: МР-7, МР-16, „Щаер-АУГ“. В кобурите на хълбоците им имаше най-разнообразни пистолети.

Носеха раници с всевъзможни размери, различни навити въжета, екипировка за катерене и необичайно изглеждащи стоманени подпори.

А над тях — съпровождаше ги грациозно над върховете на дърветата — се рееше малка птица.

 

 

Седем души от Деветимата бяха войници.

От специалните сили. На различни страни.

Останалите двама бяха цивилни лица: по-възрастният бе дългобрадият шейсет и пет годишен професор Максимилиан Т. Епер, с позивна Магьосника.

Седмината военни имаха малко по-свирепо звучащи прозвища: Ловеца, Шамана, Стрелеца с лък, Блъди Мери, Саладин, Матадор и Убиеца.

Колкото и да бе странно обаче, за тази мисия шестима от тях бяха приели други позивни: Фъзи, Стреч, Принцеса Зоуи, Мечо Пух, Ноди и Дългоухия.

Новите си позивни дължаха на деветия член на екипа: десетгодишно момиче.

 

 

Планината, към която приближаваха, бе последната от дълга верига възвишения, завършваща близо до суданско-етиопската граница.

В подножието на тези планини, намерила път между тях, минаваше река Ангереб. Водите й навлизаха откъм Етиопия, забавяха за кратко хода си в блатото и продължаваха към вътрешността на Судан, където в крайна сметка щяха да се слеят с Нил.

Основният обитател на блатото се казваше Crocodylus niloticus — прочутият нилски крокодил. Нилският крокодил е всеизвестен с големите си размери — достига до шест метра дължина — наглото си коварство и свирепите си атаки. Последната му отличителна черта е склонността към човекоядство — има екземпляри, които изяждат до 300 човешки същества годишно.

 

 

Докато Деветимата приближаваха планината откъм юг, техните съперници от ЕС бяха създали оперативна база на северната страна — база, която представляваше истински плаващ град.

Съдове за командването, съдове за столова, съдове за казармени помещения и канонерки — малката флотилия бе свързана с истинска мрежа от плаващи мостове и всички те бяха обърнати към фокуса на операцията: огромната дига, построена в полите на северния склон на планината.

Не можеше да не се признае, че това бе истинско инженерно съоръжение: 100 метра дълга, 12 метра висока извита дига, задържаща водите на блатото, благодарение на което хората получаваха достъп до огромния каменен портал, издълбан в основата на планината на 12 метра под нивото на водата.

Изкуството в изработването на портала бе изключително и неоспоримо.

Всеки квадратен сантиметър от рамката му бе покрит с египетски йероглифи, но централното място в трегерния камък, образуващ горната страна на портала, бе заето от релефен знак, често намиран в гробниците на египетските фараони:

Две тела, привързани към стълб, увенчан с кучешката глава на Анубис — египетския бог на подземното царство.

Това бе подготвил задгробният живот за крадците на гробници — вечната опека на Анубис. Не е най-приятният възможен начин да прекараш вечността.

Посланието бе пределно ясно: не влизай!

 

 

Онова, което се намираше в планината, бе древна мина, изкопана по време на владичеството на Птолемей I някъде около 300 година пр.н.е.

По време на разцвета на Египет Судан бил известен като Нубия — дума, имаща за корен египетската дума за злато: „нуб“.

Нубия — земята на златото.

Което си било самата истина. Защото именно от Нубия древните египтяни внасяли нужното им за безчислените храмове и съкровищници злато.

Писмени паметници, извадени на бял свят в Александрия, разкриват, че златото в тази мина се изчерпило за около 70 години след началото на експлоатацията й, а после тя добила право на втори живот като кариера за редкия твърд камък — диорит. А когато свършил и диоритът — някъде около 226 година преди новата ера — фараон Птолемей III решил да използва мината за следваща, много специална цел.

За целта изпратил най-добрия си архитект — Имхотеп V — и работна група от 2000 души.

Те трябвало да работят над пазен в абсолютна тайна проект цели три години.

 

 

Северният вход на мината бе главният.

Първоначално се намирал на нивото на водата в блатото и от прага му започвал широк канал, който се забивал хоризонтално в гръдта на планината. По този канал от недрата изплавали баржи, натоварени в мината със злато и диорит.

Тогава се появил Имхотеп V и променил нещата.

Като използвали временна дига, подобна на тази, която в наши дни бяха построили европейските сили, хората му спрели прииждането на водата откъм блатото и свалили нивото на портала с цели 12 метра. Първоначалният портал бил зазидан и покрит с пръст.

След това Имхотеп разрушил дигата и блатото заляло новия портал — и го скрило от света за над 2000 години.

С други думи, до днес.

 

 

Само че мината разполагала и с втори, по-малко известен вход откъм южната страна.

Това бил заден вход, крайната точка за изнасяне на земната маса при първоначалното изкопаване на мината. И тук били направени реконструкции.

Именно този вход търсеха Деветимата.

Групата, предвождана от високия белобрад Магьосник, който държеше в едната си ръка навит на свитък древен папирус, а в другата — съвременен резонансен сонар, преобразуващ звуковите вълни в изображение, внезапно спря до една кална могила на 80 метра от основата на склона в сянката на четири извити лотосови дървета.

— Ето! — извика той и посочи нещо на могилата. — О, боже… Значи селянчетата наистина са го намерили!

В средата на могилата във вонящата кафява кал се виждаше малка квадратна дупка, широка колкото през нея да влезе човек.

Човек никога не би я забелязал, ако не я търси специално, но работата бе там, че професор Макс Т. Епер търсеше именно тази дупка.

Той бързо прочете от папирусовия свитък:

„В нубийското блато, южно от устата на Сотер,

сред любимците на Собек

открий четирите знака на Долното царство.

Там е входът за по-трудния път.“

Погледна спътниците си.

— Четири лотосови дървета — лотосът е бил символ на Долното царство. „Любимците на Собек“ са крокодилите, защото Собек е египетски бог с тялото на крокодил. „В блато, южно от мината на Сотер“ — Сотер е другото име на Птолемей I. Не може да има никакви съмнения.

Непосредствено до калната дупка бе захвърлен плетен кош — от онези, които използват суданските селяни.

— Глупави деца — измърмори Магьосника и ритна коша встрани.

По пътя насам Деветимата бяха минали през малко село. Жителите му им казаха, че само преди няколко дни, подлъгани от интереса на европейците към планината, четирима младежи решили да изследват блатото. Един от тях се върнал в селото и разказал, че другите трима се спуснали в някаква дупка в земята и изчезнали…

Един от Деветимата пристъпи напред и се наведе над дупката.

Останалите го изчакаха да проговори.

Малко неща се знаеха за водача на групата. Всъщност миналото му бе забулено в тайна. Известно бе следното: Казваше се Уест — Джак Уест-младши.

Позивна: Ловеца.

На 37 години той можеше да се похвали с рядката комбинация на военна и университетска школовка: в един момент от живота си бе взел участие в състава на едни от най-елитните специални сили на света, в друг бе изучвал древна история в дъблинския Тринити Колидж под ръководството на самия Макс Епер.

В действителност през 90-те години, когато Пентагонът бе направил класиране на най-добрите войници на света, само един от попадналите в челната десетка не бе американец — Джак Уест. Името му в този списък бе под номер 4.

Само че през 1995 година Уест изчезна от полето на международния радар. Просто така. Престана да участва в международните учения, спря да се включва в различните мисии, игнорира дори операцията в Ирак през 2003 въпреки опита, който имаше от „Пустинна буря“ през 91-ва. Негласно се прие, че е зарязал военната кариера, получил е полагаемото му се и е излязъл в запас. Следващите десет години никой нищо не чу за него…

… досега.

Сега той бе излязъл от сянката.

В страхотна физическа форма, тъмнокос, с остър като лазер поглед на постоянно присвитите си кафяви очи. Помнеха го с обезоръжаващата му усмивка, но тя се появяваше на лицето му съвсем рядко.

В момента, като останалите от екипа, той бе облечен в подчертано невоенна униформа: грубо изглеждащо брезентово яке в карамелен цвят, широки панталони от здрав плат, туристически обувки „Саломон“ със стоманена пета, носещи следите от множество предишни приключения.

Ръцете му бяха в ръкавици, но ако някой погледнеше по-внимателно левия маншет на якето му, може би щеше да зърне там сребристия блясък на стомана. Там, под ръкава, имаше протеза, заместваща лявата му ръка от лакътя надолу. Малцина знаеха какво точно бе довело до това и един от тях бе Макс Епер.

Експерт в изкуството на войната, с класическо образование в тайните на историята, готов на всичко, за да защити малкото момиче, за което се грижеше, Джак Уест-младши излъчваше кристално ясното усещане, че ако някой може да доведе до успешен край невъзможната мисия, това е именно той.

 

 

В този момент, с тихо изкряскване, от небето се спусна малък кафяв сокол, стрелна се през клоните на дърветата и леко кацна на рамото на Уест — бе същата птица, кръжала във висините преди малко. Соколът огледа района властно и загрижено. Казваше се Хор.

Уест като че ли дори не забеляза птицата. Продължаваше да се взира замислено в тъмната квадратна дупка.

Наведе се, избърса калта по края и отдолу се показа изсечен в периферията глиф:

— Ето че пак се срещнахме — тихо каза той на знака.

После добави:

— Светеща палка.

Подадоха му палка, той я задейства и я хвърли в дупката.

Падането й продължи около шест метра. Палката освети стените на приличащата на тръбопровод каменна шахта, после цопна във водата на дъното и освети…

… крокодили. Нилски крокодили.

Те озъбено затракаха с челюсти и неспокойно се раздвижиха, плъзгаха туловищата си един връз друг.

— Още от любимците на Собек — констатира Уест. — Прекрасно…

В този миг радистът на групата, висок ямаец с изрусени навити кичури, широко, изядено от шарка лице и масивни като стволове на дърво ръце, вдигна ръка и тревожно притисна слушалките си. Истинското му име бе В. Джей Уедърли, а истинската му позивна Шамана, но тук и сега всички го наричаха Фъзи.

— Ловецо — обади се той, — европейците току-що са преодолели Третата порта и вече са в Голямата пещера. Сега вкарват някакъв кран, с който да прескочат долните нива.

— Лошо…

— Има и по-лоши новини. Американците току-що са прекосили границата. И бързо се движат зад нас. Голяма група — 400 души, хеликоптери, въоръжение и дори покритие от изтребители, базирани на самолетоносач. А наземната операция е под ръководството на ГЕС.

Това вече привлече вниманието на Уест.

ГЕС — Групата за екстремни ситуации — бе най-специалната от всички специални американски сили, бойно формирование под контрола на президента, притежаващо еквивалента на джеймсбондовския лиценз да убива. И Уест знаеше на собствен гръб колко нежелателно е да си наблизо, когато пристигне ГЕС.

— Кой е командирът?

Фъзи злокобно отговори с една дума:

— Джуда.

— Не допусках, че ще се появи лично. Проклятие… Е, сега вече наистина трябва да побързаме. — Обърна се към хората си. — Така… Ноди — ти оставаш часови. Всички останали… — Уест откопча от колана си странно изглеждащата си каска — време е за танц.

 

 

Спуснаха се в дупката.

Без забавяне и колебания.

Монтираха над отвора на шахтата стоманен триножник и с помощта на Уест един по един осем от Деветимата се спуснаха като алпинисти по въжета, фиксирани на триножника.

Един-единствен — тъмнокос испански командос, някога известен с прозвището Матадор, а сега като Ноди — остана да охранява входа.

Входната шахта

Уест полетя надолу по въжето — стрелна се край три наклонени под остър ъгъл напречни шахти, пресичащи се с главната.

Соколът се бе сгушил послушно в торбичка, окачена на гърдите му. Уест носеше явно видяла какво ли не пожарникарска каска с монограм, който я идентифицираше като собственост на 17-и район на нюйоркската пожарна охрана. Очуканата каска бе снабдена с панорамен защитен визьор, а от лявата й страна бе прикрепено тънко като молив мощно електрическо фенерче. И останалите в групата имаха подобни каски, съоръжени с фенерчета, визьори и камери.

Докато се спускаше покрай пресичащите шахти, Уест не пропусна да ги огледа. Имаше представа какви опасности дебнат в тях.

— До всички… Не се разсейвайте. И в никакъв случай, повтарям, в никакъв случай не докосвайте стените на шахтата.

Самият той не го направи, а и хората му го послушаха. След малко Уест приближи дъното на шахтата.

Атриумът

Уест се плъзна по въжето в единия край на продълговата каменна стая.

Но не се спусна до пода, а се задържа увиснал на два и половина метра от него.

Огледа внимателно правоъгълната стая под жълтата светлина на хвърлената светеща палка. Помещението бе с дължина около трийсет метра и подът му бе покрит с плитък слой блатна вода, гъмжаща от нилски крокодили.

Точно под Уест бяха полуизядените тела на двама двайсетинагодишни судански младежи. Труповете им безжизнено се поклащаха в мътната вода, докато три огромни крокодила шумно откъсваха от тях големи парчета плът.

— Дългоух — каза Уест в лагингофона си, — гледката под нас не е за деца под тринайсет години. Кажи на Лили да не гледа надолу, когато се спуснете до края на вашето въже.

— Разбрано, шефе — отговори в слушалката му глас с подчертан ирландски акцент.

Уест изстреля осветителна ракета по дължината на помещението.

Кехлибареното кълбо избухна и подземната крипта сякаш се събуди за живот.

Стените бяха буквално скрити от издяланите в тях хиляди йероглифи.

В дъното на подземието Уест зърна онова, което търсеше — нисък трапецовиден проход, издълбан в стената на няколко стъпки над наводнения под.

Призрачната жълтеникава светлина на ракетата разкри още едно важно нещо за атриума — тавана му.

В него се виждаше редица халки, водещи към прохода в стената. Всяка халка обаче бе взидана в тъмна квадратна дупка, която отиваше нагоре в скалата.

— Магьоснико — обади се Уест, — намерих халките.

— Според указанията на стената в гробницата на Имхотеп трябва да избягваме третата и осмата халка — отговори му гласът на Магьосника. — Който се хване за тях, ще полети надолу. Останалите са окей.

— Ясно.

Осмината ловко прекосиха атриума, като се хващаха за халките — не докоснаха двете подозрителни. Краката им се клатеха на няколко стъпки над неспокойно движещите се крокодили.

Момиченцето — Лили — беше в средата на групата, прегърнало през врата най-едрия от Деветимата.

Ниският тунел

От атриума започваше нисък тунел — чезнеше в сърцето на планината. Уест и хората му се затичаха приведени по него. Хор бе пуснат на воля от торбичката и сега летеше пред Уест, носеше се в подземния коридор. Единствено Лили можеше да тича изправена.

От ниския таван капеше вода, но капките се удряха в пожарникарските им каски, плъзгаха се по извитите им ръбове и не им влизаха в очите.

Тунелът имаше идеално квадратно напречно сечение — 1,3 метра висок и 1,3 метра широк. По странно стечение на обстоятелствата това бяха същите размери като на проходите в Голямата пирамида в Гиза.

Подобно на входната шахта, и този тунел се пресичаше от три шахти, само че тези бяха вертикални и обхващаха цялата широчина на тунела, като се свързваха с него чрез отвори в тавана и пода.

В един момент телохранителят на Лили, едрият десантник с прозвището Дългоух, направи погрешна стъпка — стъпи върху камък, свързан с механизма на капан, точно преди да прескочи една от пресичащите шахти.

Разбра грешката си веднага и моментално замръзна на ръба на шахтата…

… а в следващия момент през горния отвор се изсипа мощен водопад блатна вода и образува водна завеса пред него, преди да изчезне с грохот през дупката в пода.

Ако беше скочил, водата щеше да го отнесе заедно с Лили в неизвестните дълбини на шахтата.

— По-внимателно, скъпи ми братко — сгълча го единствената жена в групата пред него, когато шумът на водата затихна. Тя бе бивш член на ирландската десантна група, известна като Сиатан Фианоглах ан Ейрн. Старата й позивна бе Блъди Мери, а новата — Принцеса Зоуи. Брат й, Дългоух, също бе член на СФАЕ.

Тя се пресегна, хвана ръката му и с нейна помощ той прескочи зейналия отвор в пода. После тримата с Лили тръгнаха да догонят останалите.

Водната камера (Първа врата)

Ниският тунел излизаше в подземна зала с размера на малък параклис. Съвсем не в тон с обстановката, подът на залата изглеждаше като килим от буйна трева.

Само че не беше трева.

Бяха водорасли. А под водораслите имаше вода — правоъгълен басейн с абсолютно гладка, неподвижна вода.

Без следа от никакви крокодили. Нито един.

В дъното на залата — от другата страна на издължения басейн, точно над нивото на застоялата вода — се виждаха три ниски правоъгълни дупки, всяка с размерите на ковчег.

До входа плуваше някакъв предмет. Уест го разпозна на секундата.

Човешко тяло. Мъртво.

Третият и последен от проникналите в дупката безразсъдни судански младежи.

До Уест се изправи Магьосника. Беше се задъхал.

— Аха… Първата врата. О-о-о… колко хитро. Зала с фалшив под, също като онази под вулкана в Уганда. Ммм… Имхотеп V. Явно е бил човек с вкус към класическите капани…

— Макс — опита се да го спре Уест.

— О-о-о… и е свързан към Соломоновия избор на дупките с шиповете — три дупки, но само едната е безопасна. Добра „врата“, признавам. Обзалагам се, че таванът е на ролки…

— Макс! Ако искаш, по-късно напиши книга за това. Състоянието на водата?

— А… извинявай… кхм… — Магьосника извади от закачения на кръста му полеви комплект за тестване на вода обработено с химикали листче и го потопи в скрития под водораслите басейн. Мокрият край на индикатора веднага стана аленочервен. Магьосника се намръщи. — Изключително високо съдържание на червея Schistosoma mansoni. Бъди внимателен, приятелю, защото тази вода не е просто септична — тя гъмжи от S. mansoni.

— И какво е това? — поинтересува се зад тях Дългоух.

— Това е микроскопичен червей, който прониква през кожата или всяко открито отверстие и снася яйцата си в кръвния поток. Затова е известен и като „кръвен червей“ — отговори Уест.

Магьосника кимна и добави:

— Инфекцията води до възпаление на гръбнака, парализа на долната половина на тялото и в крайна сметка — до церебрален аневризъм и смърт. В древността крадците на гробници полудявали след влизане в места като това. Смятало се, че са виновни разсърдените богове и древните проклятия, но най-вероятно обяснението било в S. mansoni. Само че при това ниво на съдържание, тази вода може да убие човек за минути. Каквото и да правиш, Джак, гледай да не паднеш в басейна.

— Окей — каза Уест. — Каква е конфигурацията на плочите за стъпване?

— Да, да… ей сега. — Възрастният мъж се засуети, извади от джоба на якето си бележник и го запрелиства.

„Залата с фалшив под“ била често срещан капан в света на древните египтяни, главно защото макар и с много проста конструкция, била изключително ефективна. Механизмът на действие бил в осигуряването на безопасен маршрут за минаване по плочи, скрити под фалшив слой от течност или нещо друго: плаващи пясъци, бълбукаща кал, катран или най-често — замърсена с бактерии вода.

Единственият начин да минеш през зала с фалшив под е да знаеш точното разположение на плочите за преминаване.

Магьосника намери страницата, която търсеше.

— Окей… Ето… Мината на Сотер. Нубия. Първа врата. Водната камера. Аха… Решетка пет на пет, а поредицата от плочи е 1-3-4-1-3.

— 1-3-4-1-3 — повтори Уест. — И коя от дупките с шипове? Ще трябва да избирам бързо.

— „Ключът на живота“ — отговори Магьосника след нова справка с бележника.

— Благодаря. Хор — гърдите! — Соколът веднага изпълни командата, кацна на гърдите на Уест и се сгуши в торбичката си. Уест се обърна към групата си: — Окей, сега слушайте. Всички да се движат плътно зад мен. Ако нашият приятел Имхотеп V се е придържал към обичайния си начин на работа, в мига, в който стъпя на първата плоча, нещата ще започнат да се развиват стремглаво. Така че ме следвайте пъргаво, защото няма да разполагаме с много време.

После отново се обърна към басейна, замислено огледа покритата с водорасли повърхност и пое дълбоко дъх.

А след това скочи в залата с басейна максимално наляво.

Скокът бе дълъг — беше невъзможно да стигне до целта с обикновено прекрачване.

Магьосника, макар да знаеше какво предстои да се случи, ахна.

Но вместо да потъне в смъртоносната вода, Уест леко стъпи на повърхността на зеления басейн. За околните изглеждаше като че ли върви по водата.

Дебелите му подметки потънаха на не повече от един пръст. Той стоеше на някаква скрита под водата колона, чийто горен край оставаше скрит малко под повърхността.

Магьосника изпусна въздуха от гърдите си.

Без да забележат останалите, същото направи и Уест.

Но облекчението им бе съвсем краткотрайно, защото в същия момент шумно и зрелищно се задейства механизмът на капана.

 

 

Таванът започна да се спуска. Целият таван на подземната зала — голям каменен блок — тръгна надолу към зеления басейн!

Идеята бе ясна — след двайсетина секунди таванът щеше да стигне до повърхността и да блокира достъпа до трите правоъгълни дупки в дъното на залата.

Което оставяше една-единствена възможност — да минат със скачане по скритите плочи и да се вмъкнат в правилната дупка в стената, преди таванът да ги смаже.

— Всички! Движение! Следвайте ме стъпка по стъпка! — извика Уест.

И без да чака повече, ловко заскача напред през залата с големи отчаяни скокове, като хвърляше пръски. Ако преценеше неправилно дори само един от скоковете си, щеше да падне във водата и това щеше да е краят.

Пътят му се диктуваше от ключа за преминаване, даден от Магьосника: 1-3-4-1-3 на решетка 5×5. Това изглеждаше така:

Уест стигна до отсрещната стена. Екипът му го следваше. Каменният таван продължаваше да се спуска над тях.

Уест огледа трите правоъгълни отвора, издълбани в стената. Беше виждал вече такива — наричаха ги „отвори с шипове“.

Само една от дупките бе безопасна и водеше към следващото ниво на лабиринта. В стените на другите две имаше монтирани остри шипове, способни да разкъсат тялото на всеки нещастник, избрал да мине през тях.

Над всяка от дупките имаше изгравиран символ:

Трябваше да избере безопасната дупка. Таванът се спускаше и всеки момент щеше да смаже хората зад гърба му.

„Спокойно, Джак — каза си той. — Окей… «Ключът на живота»… «ключът на живота»…“

Погледна символа над лявата врата.

Почти… но не — щеше да е грешка, защото това бе йероглифът за „магия“. Имхотеп V се опитваше да обърка притеснения, изпаднал в паника човек, успял да проникне чак тук.

— Какво става, Джак? — попита Дългоух и скочи на плочата до него, без да изпуска момичето.

Таванът вече бе ниско, под половината височина, и неумолимо продължаваше да се спуска. Не можеше да става и дума за връщане. Трябваше да избере вярната дупка.

— Уест… — неспокойно настоя някой зад гърба му.

Без да губи хладнокръвие, Уест спря поглед на символа над средната дупка…

… и разпозна в него йероглифа за „анкх“ или „дълъг живот“, известен на древните египтяни и като „ключ на живота“.

— Това е! — заяви той.

Но имаше само един начин да се разбере. Той извади сокола от торбичката и го подаде на момичето.

— Фъстък. Грижи са за Хор, ако се окаже, че съм сбъркал.

След това се извърна, приклекна, скочи напред и се претърколи в централната дупка; стисна очи в очакване на разкъсващата болка на шиповете, забили се в тялото му…

… но нищо подобно не последва.

Беше направил верния избор. И наистина, макар в дупката да бе тъмно, той съзря тесен кръгъл проход, който тръгваше право нагоре веднага след входа.

— Наистина е тази! — извика назад и протегна ръце, за да помага на скачащите към него.

Първи минаха Дългоух и Лили, след тях беше Магьосника…

Таванът вече се бе спуснал на малко повече от метър над нивото на басейна.

Последваха Фъзи и Зоуи.

Последните двама от екипа му влетяха при вече преминалите. После всички започнаха да се изкачват в прохода в тавана. Уест бе последният, който влезе в него — и в този момент чу оглушителния тътен, с който таванът във водната камера стъпи върху колоните, по които току-що бяха преминали.

Тунелът и Втората врата

Тесният вертикален проход, започващ веднага след входа на дупката без шиповете, се издигаше вертикално на петнайсетина метра, преди да излезе в дълъг тунел, който отиваше под стръмен наклон нагоре, все по-навътре в сърцето на планината.

Уест изстреля напред осветителна ракета. Това бе древният тунел, през който бяха извозвали пръстта от мината.

Беше широк горе-долу колкото да мине кола и по същество представляваше дълго право стълбище, от двете страни на което имаше гладки каменни пътеки, играли ролята на примитивни релси — някогашните миньори бяха бутали и смъквали по тях огромни контейнери пръст и камък, бяха се катерили и слизали по стотиците стъпала, изсечени в скалата между пътеките.

— Фъзи? — каза Уест, гледаше нагоре в тунела. — Разстояние?

Фъзи насочи в тъмнината лазерния далекомер PAQ-40.

Докато чакаше резултата, Уест превключи радиостанцията си на друга честота и попита:

— Ноди, докладвай.

— Американците още ги няма, Ловецо — разнесе се в ухото му гласът на Ноди, — но приближават бързо. Сателитните снимки показват, че хеликоптерите им са на не повече от 50 километра. Бързайте.

— Правим каквото можем — каза Уест.

Магьосника го прекъсна:

— Не забравяй да съобщиш на Ноди, че ще загубим радиовръзка, когато задействаме „Кос“-овете.

— Чу ли, Ноди?

— Ясно, край на връзката.

Лазерът на Фъзи издаде мелодичен сигнал.

— Празно пространство пред нас на около… сто и петдесет метра.

Уест се намръщи и изсумтя:

— Защо ли имам чувството, че това пространство изобщо няма да е празно…

 

 

Оказа се прав.

Изкачващият се тунел криеше няколко капана: познатите им водопади в пресичащите шахти и няколко трапа в пода, предназначени да счупят глезените на бързащия.

Но Осмината избегнаха клопките и продължиха да се изкачват бързо — докато не стигнаха до Втората врата.

Втората врата не бе нищо особено: триметров трап в диорита. Тунелът продължаваше от другата страна — но отсрещният ръб на трапа бе на пет метра.

В двете страни на трапа, напречно на посоката на тунела, зееха два големи отвора, широки по два и половина метра. И никой не смееше да предположи какво можеше да се таи там…

— Диоритовият трап — каза Уест. — Нищо не може да обработва диорита, освен един още по-твърд камък — диолит. Следователно оттам няма измъкване с пикел.

— Внимавайте — предупреди Магьосника. — Според Текста на Калимах тази врата е свързана със следващата. С други думи, като преодолеем тази, ще включим механизма на капана, свързан с Трета врата. И ще трябва да се движим бързо.

— Какво толкова — каза Уест. — Това поне го умеем.

В крайна сметка преминаха трапа, като забиха стоманени клинове в тавана с пневматични пистолети — на всеки клин имаше завита халка.

Само че в мига, в който Уест стъпи от другата страна, се задейства скрит механизъм. Плочата под краката на Уест хлътна в пода…

… разнесе се гръм, земята се разтресе и всички залитнаха. Нещо голямо и тежко падна в мрака в горната част на тунела, чу се засилващ се грохот.

— Мамка му! Другата врата! — изкрещя Уест.

— Бурканът… — почна Лили.

— После — прекъсна я Уест. — Сега трябва да бягаме. Дългоух, грабвай я и ме следвай!

Третата врата

Затичаха се нагоре по стъпалата между пътеките.

Застрашителният грохот продължаваше да кънти в тъмнината пред тях.

Забавиха се, колкото да преодолеят широката метър и половина яма с набучени в нея колове, блокираща пътя им. По някаква необяснима причина каменните пътеки заобикаляха ямата, така че преминаването й бе свързано с прескачане чрез поставяне на крак върху пътеката.

Уест изстреля напред нова осветителна ракета…

… и това разкри естеството на невидимата до този момент заплаха.

— Плъзгащ се камък! — извика Магьосника. — Той пази Третата врата!

Гигантски гранитен блок — размерите му идеално съответстваха на размерите на тунела — с набучени в челната му стена зловещи колове се плъзгаше право към тях!

Заплахата бе кристално ясна: ако не ги натикаше в ямата с коловете, блокът щеше да се плъзне по каменните пътеки отстрани — сега бе ясно защо бяха оставени — и щеше да накара всеки смелчага, дръзнал да стигне дотук, да скочи в диоритовия трап, а там вече щеше да се прекатури и да падне, и да смаже нещастника, преди той да стане жертва на онова, което можеше да се появи през страничните входове на кладенеца.

Господи!

По средата на пътя между плъзгащия се блок и осмината в пода на тунела се виждаше проход, който водеше към хоризонтален подземен коридор.

Третата и последна врата.

Осмината се хвърлиха с последни сили нагоре.

Поради гравитацията и огромната си маса, блокът набираше скорост надолу относително бавно. Но все по-бързо.

Състезанието бе кой ще се добере пръв до Вратата.

Уест, Дългоух и момичето стигнаха до отвора и скочиха без колебание в него.

Последва ги Магьосника, а след него се вмъкнаха Фъзи и Принцеса Зоуи.

Блокът вече бе надвиснал над горния ръб на прохода.

— Стреч… Пух! Побързайте! — викна Уест на последните от екипа.

Първият — мършавият Стреч — скочи в прохода буквално в последната частица от секундата, преди блокът изцяло да покрие Вратата.

Последният закъсня фатално.

Той беше най-тежък от всички. Имаше матова кожа и пищната му брада бе достойна за арабски шейх. Позивната, с която бе известен в собствената си страна, беше на славния Саладин, но тук му казваха…

— Мечо Пух! Не! Не-е-е…! — изкрещя Лили.

Камъкът затвори прохода и въпреки отчаяния си скок Мечо Пух беше отрязан от групата и остана в тунела на милостта на грамадния блок.

— Не! — извика Уест и удари с юмрук плъзгащия се над тях блок, който сто на сто бе помел безпомощния Пух.

— Бедни, бедни Захир… — прошепна Магьосника.

За момент никой не каза нито дума.

Седмината останали от групата стояха безмълвни.

После Уест примигна и нещо в него го събуди за живот.

— Всички — чуйте ме! Имаме задача и за да я изпълним, трябва да вървим напред. Знаехме предварително, че не става дума за разходка. По дяволите, това е само началото…

Той се обърна и впи поглед в очакващия ги коридор. В дъното му имаше изсечена в камъка стълба, която извеждаше до кръгъл отвор в тавана.

През отвора нахлуваше бяла светлина.

Електрическа.

Светлина, създадена от човек.

— … и лошото тепърва ни очаква. Защото току-що настигнахме европейците.

Голямата пещера

Уест подаде глава през люка и пред очите му се разкри невероятна гледка.

Намираше се в основата на необятна пещера с височина поне 120 метра, разположена в сърцето на планината.

Личеше, че някога е била използвана като каменна кариера. Формата й бе приблизително триъгълна — в долната си част бе широка, а нагоре се стесняваше.

Уест се намираше в най-южната точка на пещерата, а право срещу него, в северния й край, на стотина метра, бяха европейците — с техните прожектори, войници… и наполовина вдигнатия кран.

Без никакво съмнение обаче, най-впечатляващото в пещерата бе черната като въглен повърхност на диорита.

Скалните стени се издигаха и чезнеха нагоре в мрака, недостъпни дори за прожекторите на европейците. Гледка, от която кожата настръхваше — гигантска черна стена.

Древните египтяни бяха използвали диоритовата жила систематично — бяха изрязали четири тесни перваза в грамадната стена, така че сега лицето на скалата изглеждаше като 30-етажна административна сграда, разделена на четири стъпаловидни тераси. Всеки перваз минаваше по цялата дължина на скалата, но и четирите бяха опасно тесни — широчината им позволяваше най-много двама души да стоят един до друг.

И сякаш това не бе достатъчно опасно, Имхотеп V бе направил дори от тази сама по себе си необичайна конструкция строителен шедьовър, чиято основна цел бе да опази нещо.

Казано накратко, той бе разположил тук стотици капани.

Четирите тесни перваза бяха издълбани под наклон и в края на всеки имаше изсечена в скалата стълба, която извеждаше до следващото ниво.

Единственото изключение бе стълбата в стената между първо и второ ниво — тя бе разположена в геометричния център на пещерата, на равни разстояния от северния и южния вход, сякаш Имхотеп V бе искал да нажежи състезанието между двете съперничещи си групи, пристигнали тук едновременно.

Тъй като всеки тесен перваз бе изсечен в чист диорит, използването на куки за захващане щеше да е безсмислено — зъбците на куката просто не можеха да се захванат за твърдия камък. Следователно, за да стигне догоре, човек трябваше да извърви всеки перваз и да преодолее клопките по него.

А те бяха многобройни!

Лицето на скалата бе осеяно по привидно случаен начин с малки сводести ниши, които несъмнено криеха капани.

Стотици дупки с размер на баскетболна топка съдържаха неизвестно какви смъртоносни течности. Там, където не бе възможно да се изкопае дупка, бяха изкопани дълги извити като змия улеи — приличаха на обърнати комини и завършваха със стеснения, явно готови да облеят с нещо гадно всеки непредпазлив търсач на приключения.

Уест огледа отворите в скалата, носът му надуши характерната миризма на нефт — ясен индикатор за онова, което можеше да се изсипе от някои от тях.

След това погледът му се спря върху другото, което не можеше да остане незабелязано.

Белегът.

Това бе голяма неравна пукнатина, минаваща през цялото лице на скалата — пресичаше первазите, сякаш те не съществуваха. Изглеждаше като пресъхнало речно корито, но не хоризонтално, а вертикално.

В горния си край започваше като единична широка пукнатина, но с приближаване към основата се разклоняваше на два по-малки „белега“.

А в Белега течеше вода — идваше от невидим извор някъде високо.

Пресичането на Белега по всеки от четирите перваза означаваше или да се мине на пръсти по перваза, стеснен от водата до една стъпка, или да се прескочи от едната страна на другата — и в двата случая с неизбежното преминаване пред зловещите дупки в скалата или покрай някоя от нишите.

Ручеят — по-скоро малък водопад — се стичаше по Белега и се вливаше в широко езеро в основата на скалата — езеро, което в момента отделяше групата на Уест от отряда на европейците и приютяваше шейсетина нилски крокодила; някои бяха заспали, други тревожно лазеха през телата на останалите.

А най-горе в колосалната зала имаше малък проход, който водеше до скритото тук съкровище — върха на едно от древните чудеса.

 

 

Уест се подаде още малко над ръба на дупката и съсредоточи вниманието си върху европейците и наполовина сглобения им кран.

Десетина мъже тъкмо внасяха в пещерата още части на крана.

Уест забеляза водача на европейската експедиция — йезуита Дел Пиеро: стоеше абсолютно изправен, с ръце зад гърба. Дел Пиеро бе на шейсет и осем години и вече оплешивяваше, но косата му все още бе черна. Очите му бяха призрачно сиви, а по лицето му бяха вдълбани дълбоки бръчки. Имаше строгото изражение на човек, прекарал живота си да гледа намръщено всички.

Но всъщност вниманието на Уест бе приковано върху дребничката фигурка до Дел Пиеро.

Малко момче.

С черна коса и още по-черни очи.

Очите на Уест се разтвориха по-широко. Вече беше виждал това момче. Преди десет години…

Момчето стоеше до Дел Пиеро — и имитираше властната му поза, също с ръце на гърба.

Изглеждаше на възрастта на Лили.

Не, поправи се Уест, беше точно на нейната възраст.

 

 

Уест погледна крана.

Идеята безспорно бе добра.

След като го завършеха, кранът щеше да вдигне европейците над първия перваз и щеше да ги остави на втория.

Това не само щеше да им спести преодоляването на десетина капана, но и щеше да им позволи да избегнат най-опасната клопка в тази пещера — Основния капан.

Уест знаеше за съществуването му от Текста на Калимах и подозираше, че Дел Пиеро и европейците разполагат с ватиканско копие на същия документ. От друга страна, можеше да са научили за тези тайни и от други древни текстове за Имхотеп V.

Всички архитекти с име Имхотеп имаха своите любими клопки, но Имхотеп V бе изобретил Основния капан — клопка, задействаща се при първоначалното подхождане към хранилището, като идеята бе да се направи от финалната отсечка състезание с времето. Или както се бе изразил Магьосника: „Да преодолееш капаните е едно, да ги преодолееш за определено време е съвсем различно“.

Но Основният капан не бе замислен толкова грубо, че да унищожи цялата система от клопки. Подобно на повечето капани на Имхотеп V, той щеше да се върне в първоначалното си състояние, за да може да се задейства повторно.

Замисълът на Основния капан бе да остави стигналия дотук в състояние „справи се или умри“. Следователно, ако си достатъчно добър, съкровището ще е твое, ако не си — костите ти ще изгният тук.

Текстът на Калимах разкриваше, че задействащият камък е в самия център на първото ниво, в основата на стълбата, която водеше до него.

Магьосника застана до Уест и също надникна през отвора в пода на пещерата.

— Ммм… кран значи. С негова помощ Дел Пиеро и хората му ще избегнат задействането на Основния капан. И това ще им даде повече време за прекарване в светая светих. Много умно.

— Не, не е умно — отсече Уест. — Това е против правилата.

— Правилата?

— Да, правилата. Това е част от състезание, което се провежда през последните 4000 години — състезание между египетските архитекти и крадците на гробници. И в това състезание има етичен кодекс — ние атакуваме, Имхотеп V защитава. Като прескача задействащия камък, Дел Пиеро мами. А освен това демонстрира слабостта си.

— И каква е тя?

— Не вярва, че може да се справи с Основния капан. — Уест се усмихна. — Но ние можем.

Слезе по стълбата и се обърна към шестимата от екипа си:

— Окей, приятели. Сега е моментът да използваме наученото в тренировките. Формация „задминаване“, но помнете местата си. Лили — ти си с мен в средата. Фъзи — ти поемаш първото обезвреждане. Следват те Дългоух, Зоуи и Стреч. Магьосник — ти ще заместваш Мечо Пух, който трябваше да покрива петия. Аз ще задействам Основния капан.

Всички кимнаха. Лицата им показваха, че горят от желание да тръгнат напред.

Уест се обърна към Магьосника.

— Професоре, готови ли са „Кос“-овете? Защото в мига, в който ни видят, европейците ще открият огън.

— Готов съм, Ловецо — отговори Магьосника и вдигна нещо, което приличаше на гранатомет М-203. — Ще ми трябват четири секунди.

— Давам ти три.

Всички събраха ръце, като играчи на отбор, подготвящ се да излезе за победа, и извикаха „Камате!“. Магьосника тръгна нагоре пръв, готов да скочи в огъня…

 

 

Магьосника се показа от дупката и стреля три пъти. Изстрелите приличаха на звуци от спукана плажна топка.

Нещата, които излитаха от цевта на гранатомета, приличаха на гранати, но не бяха гранати — бяха издути, заоблени и сребристи и се забиха в трите ъгъла на гигантската пещера, и червените им индикатори замигаха.

Европейците чуха още първия изстрел, а на третия вече бяха локализирали Магьосника.

Един френски снайперист, настанил се върху кабината на крана, завъртя дългата си карабина, прицели се в челото на Магьосника и стреля.

Но куршумът му отлетя в съвсем друга посока.

Стрелна се надолу веднага след излитането си от цевта, заби се в главата на един нещастен крокодил и го уби на секундата.

„Кос“-овете действаха.

Трите странни снаряда, изстреляни от Магьосника, бяха официално известни под името Атмосферни полеви дестабилизатори (електромагнитни), но всички им казваха просто „Кос“-ове.

Бяха едно от редките изобретения на Магьосника с военно приложение — създаваха магнитно поле, което въздействаше върху полета на метални предмети, движещи се с висока скорост, като по този начин образуваха зона, свободна от куршуми.

Магьосника — един от водещите експерти в механизмите, използващи електромагнетизма — бе продал за 25 милиона долара революционната си технология на „Рейтеон“ през 1988: по-голямата част от тази сума бе отишла в касата на нюйоркската инвестиционна фирма, финансирала изследванията му. Магьосника получи само някакви два милиона и се зарече никога повече да не работи с инвеститори.

Колкото и да бе иронично, американската армия — както обикновено убедена, че знае кое е най-доброто — нареди на „Рейтеон“ да преработи системата на Магьосника и по този начин създаде проблеми, които задържаха внедряването на програмата с цели петнайсет години. Всъщност въоръжението още не бе влязло в активно използване.

Магьосника — беше канадец, а не американец — естествено бе задържал няколко работещи прототипа за себе си. И току-що бе използвал три от тях.

 

 

Седмината изскочиха от дупката и хукнаха към най-близката изкопана в скалата стълба — стълбата към първо ниво.

Уест — тичаше в средата на групата — пусна Хор и соколът литна над тях.

Ямаецът Фъзи беше пръв — носеше се с лека танцуваща походка по каменната пътека, която минаваше покрай дясната стена на пещерата. Доловили движението на хора, крокодилите напираха да излязат от езерото.

Фъзи държеше лека титанова кръстачка.

Някъде по средата пътеката се прекъсваше. В центъра на празното пространство имаше издигнат над основното ниво камък, също залепен за стената: издигаше се на един пръст над водата с крокодилите.

В стената точно над него имаше черна дупка, широка около метър.

Фъзи не се поколеба и за миг.

Скочи от пътеката на камъка…

… от дупката в стената се разнесе шум на приближаваща се вода и басов рев на крокодил…

… Фъзи заби титановата кръстачка в дупката и натисна бутона в центъра й.

Щрак!

Кръстачката се разпъна, задействана от мощната пружина, и мигновено се заклещи в дупката.

Което стана съвсем навреме.

В следващата секунда от дупката бликна вода и в титановата кръстачка със сила се заби муцуната на огромен крокодил!

Крокодилът изрева ядосано, но челюстите му бяха стиснати от пречките на кръстачката и той нито можеше да ги освободи, нито имаше начин да премине. Водата заля Фъзи, но не беше достатъчно силна да го събори.

— Капан едно е обезвреден! — викна той.

Другите вече го бяха настигнали и докато Фъзи наблюдаваше безпомощния крокодил, го задминаха.

Сега напред тичаше Дългоух със задачата да обезвреди следващия капан. Останалите го следваха. Целта им бе стълбата в основата на гигантската скала.

 

 

Европейците можеха само да наблюдават в безпомощно изумление Седмината, които тичаха покрай стената.

Франческо дел Пиеро гледаше Уест — гледаше го с леденостудения си поглед — който тичаше, хванал ръката на Лили.

— Виж ти кой дошъл… — прошепна той. — Самият капитан Уест…

 

 

Седмината стигнаха основата на скалата.

Над тях се издигаше величествена като небостъргач и черна като нощта стена.

Дългоух вече бе свършил работата си — бе обезвредил в движение два отсичащи ръцете механизма отстрани на изсечената в скалата стълба.

Ред беше на Принцеса Зоуи да поеме водачеството. Тя имаше такива мускули, че биха й завидели и мъже. Беше на трийсет, с дълга до раменете руса коса, луничаво лице и излъчващи вътрешно сияние сини очи, каквито имат само ирландските девойки.

Тя скочи на Ниво 1, вдигна два флакона с аерозол и започна да запълва двете дупки в стената с бързо разширяваща се плътна пяна. Каквито и зли сили да дебнеха там, пяната ги изненада и неутрализира.

Едва бе свършила с това, когато бе задмината от седмия член на екипа, високия слаб десантник Стреч. Някога му казваха Стрелеца с лък. Имаше издължено жизнерадостно скулесто лице. Бе дошъл от безжалостното израелско бойно формирование Саярет Маткал.

Стреч стигна до дясната страна на Белега и задейства от безопасно разстояние огромен капан: бронзова клетка, която полетя от тъмна ниша в самия Белег и с трясък се стовари в езерото.

Ако в този момент другите от екипа бяха на стеснението на перваза точно под нишата, клетката щеше да ги помете и те или щяха да станат жертва на крокодилите долу, или щяха да бъдат смазани.

Сега напред поеха Уест и Лили. Бързо изтичаха по широкия само стъпка перваз и излязоха на централния сегмент на Ниво 1.

Тук, в основата на каменната стълба, водеща към Ниво 2, се намираше камъкът, задействащ Основния капан. Уест вдигна крак, за да стъпи върху него, и…

— Капитан Уест!

Уест замръзна с вдигнат крак. Свали го и се обърна.

Дел Пиеро и десантниците му го гледаха. Стояха под полузавършения кран и стискаха безполезните си оръжия.

— Капитан Уест, моля ви да помислите, преди да го направите! — извика Дел Пиеро. — Налага ли се наистина? Дори да задействате Основния капан, вие само отлагате неизбежното. Ако по някакъв начин се сдобиете с частта, ние ще ви убием, когато се опитате да напуснете планината. А ако не успеете, моите хора ще се върнат, след като Капанът свърши действието си, и сами ще вземем главата на Колоса и скритото в нея парче от Пирамидиона. Така или иначе, капитане, частта ще стане наше притежание.

Уест присви очи.

Но не отвори уста.

Дел Пиеро опита с Магьосника.

— Макс… Макс. С теб сме стари колеги, стари приятели. Моля те! Опитай се да вразумиш буйното си младо протеже.

Магьосника поклати глава.

— Пътищата ни с теб се разделиха преди много време, Франческо. Ти го направи по твоя начин. Ние ще опитаме нашия. Джак… Задействай го.

Уест изгледа Дел Пиеро, после каза:

— С удоволствие.

И стъпи върху задействащия камък, и активира Основния капан.

 

 

Последва нещо наистина невероятно.

Мощни потоци нефт изригнаха от стотиците дупки в пещерата.

Десетки нефтени водопади заскачаха от ниво на ниво. Черната течност бликна от върха на страничните стени и без да срещне преграда, започна да се излива в езерото с крокодилите.

Те полудяха и започнаха да се блъскат, за да се измъкнат от езерото, някои се промушваха през дупки в основата на стените, други се скупчиха при отсрещния бряг на езерото.

Нефтът бликаше от самата гръд на скалата, изхвърлян под силно налягане.

И най-лошото от всичко — по пукнатината на Белега потече черна река и напълно скри ручея, който бе текъл допреди малко.

И тогава се разнесе щракане.

Щракане на многобройни механизми, монтирани над дупките в стените.

Кремъчни механизми.

Ударници, чиято цел бе да предизвикат искра и…

В следващия миг една от искрите подпали нефтената река, бликаща от дупката на пръст подкремъчния ударник.

Резултатът бе зашеметяващ.

Нефтеният водопад се превърна в огнен водопад…

… и този пламтящ водопад удари вече замърсеното с нефт езеро в основата на скалата и го подпали.

Езерото избухна в пламъци.

Пещерата се озари в яркожълто.

Крокодилите зареваха, замучаха и се заблъскаха да се измъкнат на свобода.

Междувременно се подпалваха и други „водопади“ — някои по страничните стени, други по лицето на скалата и накрая нефтената река, стичаща се по Белега. Голямата пещера заприлича на сцена от Ада.

Гъст черен дим започна да изпълва пещерата — дим, който нямаше откъде да излезе.

Това бе финалният шедьовър на Имхотеп.

Ако огънят и капаните не изпълнеха задачата си, димът щеше да довърши всички, особено онези, стигнали в горните части на пещерата.

 

 

— Глупаци! — изрева Дел Пиеро. После се обърна към хората си. — Какво сте зяпнали? Довършете крана! Имате време, докато стигнат на Второ ниво!

 

 

Екипът на Уест затича с всички сили през подземния огнен ад.

Изкачваха се все по-нагоре, първо наляво по Ниво 2, после успяха да минат през левия ръкав на Белега, преди огненият водопад да стигне дотам. Прескачаха зеещите в первазите дупки, обезвреждаха клопките в нишите покрай тесните пътеки.

Около тях летяха огнени капки — пръски от „водопадите“ — но отскачаха от пожарникарските им каски.

Минаха покрай недовършения кран — и излязоха начело.

За да поведат в състезанието.

Стигнаха до стълбата в края на Ниво 2, качиха се на Ниво 3, поеха надясно, прескочиха няколкото улея в скалата, стигнаха до огненото корито на Белега и Уест изстреля с пневматичния си пистолет разгъваем алуминиев навес.

Навесът се разтвори като ветрило, препречи пътя на огнената река и тя се заизлива през него — навесът ги прикри и те минаха без забавяне по тесния перваз.

Стигнаха до стълбата, извеждаща на Ниво 4, и изведнъж от мрака над главите им към тях се затъркаляха шест десеттонни канари.

Канарите с грохот се стовариха върху диоритовия перваз на Ниво 4 и полетяха надолу.

— Махнете се от стълбата! — извика Уест. — Ще ни…

Предупреждението му бе закъсняло.

Още преди да довърши, една от канарите със сила забърса последния на стълбата — Фъзи — и го отхвърли назад.

Мускулестият ямаец падна тежко на Ниво 3, задейства някаква клопка със запален нефт — приличаше на огнепръскачка — но с ловко кълбо успя да избегне струята и едновременно с това на косъм отбягна втора канара, която удари перваза на сантиметри от него.

Кълбото му почти го изхвърли от перваза, но Фъзи все пак успя да вкопчи пръсти в ръба и да избегне падането от девет метра височина върху Ниво 2.

 

 

Последната каменна стълба беше изсечена в средата на самия Белег и заобиколена от два стичащи се покрай нея огнени потока.

Магьосника изстреля навес над стеснението на перваза, водещо към стълбата, и пусна Уест и Лили да изтичат напред.

— Помни — каза Магьосника. — Ако не можеш да вземеш частта, поне трябва да прочетеш написаното на нея. Ясно ли е?

— Ясно — потвърди Уест и се обърна към Лили. — От тук нататък сме само двамата с теб.

Изтичаха по тесния перваз и стигнаха до каменната стълба.

Около тях летяха огнени пръски.

На всяко второ или трето стъпало имаше зейнали тъмни дупки — Уест ги запълваше с бързо втвърдяваща се пяна.

— Джак! Внимавай! Още падащи камъни! — предупредително извика Магьосника отдолу.

Уест вдигна глава.

— Проклятие!

Гигантски пламтящ камък излетя от една ниша в тавана точно над стълбата и полетя право към него и Лили.

— Бурканът… — започна Лили.

— Момент… — прекъсна я той.

И бързо извади изпод колана си странно изглеждащ пистолет — приличаше на ракетен, но цевта му бе още по-широка. Беше ръчен гранатомет М-225.

Без никаква паника Уест стреля право в летящия към тях камък.

Гранатата излетя.

Камъкът се носеше срещу нея.

Удариха се и с оглушителна експлозия канарата се пръсна на дъжд от остри парчета, които се посипаха като огнен дъжд около стъпилите на стълбата Уест и Лили.

Двамата изкатериха останала част на стълбата и накрая се изправиха в началото на Белега, на самия връх на черната скала, успешно преодолели всички капани.

Стояха пред трапецовидната врата в най-горната част на пламтящата пещера.

— Окей, фъстък — каза Уест. — Спомняш ли си всичко, което тренирахме?

Харесваше й да я нарича „фъстък“.

— Помня, сър — каза тя.

Кимнаха си окуражително и влязоха в светая светих на смъртоносния лабиринт на Имхотеп V.

Най-вътрешната пещера

Но това не бе краят на капаните.

Пред тях се простираше зала с нисък таван — таванът бе на два метра от пода… и се спускаше.

Залата бе широка трийсетина метра и целият й таван бавно се спускаше! Изглежда, бе от един цял камък и сега се приближаваше към пода на тъмната зала с неумолимостта на гигантска хидравлична преса.

Ако бяха имали време да разгледат, Уест и Лили щяха да открият, че стените на залата са покрити с изображения на Голямата пирамида — повечето я показваха пронизана от лъч светлина, изстрелян надолу от слънцето.

Но вниманието им бе приковано от друго.

В отсрещния край на широката зала, в пространство, където таванът не се спускаше, имаше грамадна покрита с кал глава!

Бе потресаващо голяма, почти пет метра висока, т.е. почти три пъти по-висока от Уест.

Въпреки слоя кал, който я покриваше, чертите на лицето бяха изумителни — красиво класическо гръцко лице, властен поглед, възхитителна златна корона, положена над челото.

Главата на гигантска бронзова статуя.

Най-известната статуя в историята.

Главата на Родоския колос.

 

 

Точно пред величествената бронзова глава — отделяше я от входното помещение със спускащия се таван — имаше канал, запълнен със застинал нефт. Извиваше назад и явно обграждаше главата изцяло.

Все едно някакъв древен бог се надигаше от праисторическо блато. Всъщност под главата нямаше тяло.

И веднага се сблъскаха с нов проблем: няколко горящи факли, явно запалени с помощта на вече познатия им кремъчен механизъм. Факлите бяха забучени в скоби, монтирани в края на спускащия се таван, което означаваше, че много скоро ще докоснат нефтения басейн… ще го запалят… и ще прекъснат всякакъв достъп до главата на Колоса.

— Време е да потичаме — констатира Уест.

— Абсолютно вярно, сър — отговори Лили.

Затичаха се под снишаващия се таван.

Отвън вече нахлуваше дим от пещерата и видимостта в залата се влошаваше.

След секунди спряха пред нефтения канал.

— Ако Калимах е прав, не би следвало да е дълбоко — каза Уест.

И без да се колебае, нагази в канала… и пропадна до кръста в лепкавата маса.

— Скачай! — нареди на Лили и тя послушно скочи в ръцете му.

Уест я намести на раменете си и закрачи напред. Факлите зад гърба му продължаваха да се спускат към басейна.

Без да обръща внимание на затварящия се изход, Джак Уест-младши спря на няколко метра пред главата на Родоския колос.

Тя безстрастно се извисяваше над него, покрита със застинал от векове слой кал.

Всяко от очите й бе голямо колкото Лили.

Носът й бе с ръста на Уест.

Златната корона проблясваше на места под калта, а на шията висяха три златни медальона, окачени на верига.

Медальоните.

Бяха трапецовидни и с размерите на дебели томове от енциклопедия. В самия център на всеки имаше кръгъл кристал, наподобяващ диамант.

Върху предната наклонена стена на всеки медальон се виждаше поредица изкусно изгравирани символи от непознат език, който имаше известна прилика с клиновидното писмо.

Езикът бе древен, опасен език, език, познат на малцина избраници.

Уест гледаше трите златни медальона.

Единият бе Втората част от Златния пирамидион — малката пирамида, увенчавала някога самия връх на Голямата пирамида в Гиза.

Съставен от седем хоризонтални парчета, Златният пирамидион бе може би най-великият археологически артефакт в историята на човечеството… а през последния месец се бе превърнал в обект на най-трескавото търсене на съкровище за всички времена. Това парче, второто, бе онзи сегмент от Златния пирамидион, който стоеше под знаменитата Първа част — малкият, оформен като пирамидка връх на Пирамидиона.

Трите медальона.

Но само един от тях бе истинският.

И избирането му бе въпрос на живот и смърт, чието решение зависеше единствено от Лили.

Оставаше му да направи една последна крачка, за да стигне до тях, но това означаваше да задейства последния капан.

— Окей, фъстък. Готова ли си? Заради себе си се моля да си готова!

— Готова съм — сериозно отговори Лили.

При тези думи Уест пристъпи напред и…

… щрак!

Невидим механизъм, скрит под застиналата повърхност на нефта, се заключи около краката му и го прикова към дъното.

Уест не можеше да помръдне… но се намираше на една ръка разстояние от трите медальона.

— Окей, Лили — каза той, — давай. Направи избора си. Но стой по-далеч от мен в случай, че сбъркаш.

Тя скочи от ръцете му върху полупотопената ключица на величествената статуя и в този миг…

… огромен камък, увиснал точно над Уест, пламна и се залюля на веригите, на които бе окачен.

Последната клопка на Имхотеп V в подземната кариера бе известна като „възнаграждението“. Тя позволяваше на законния претендент, преодолял всички препятствия, за да стигне тук, да получи наградата си, ако… я познае.

Избирането на правилния медальон означаваше, че пламтящият камък над тях ще остане на мястото си, а оковите на краката на Уест ще се отворят. Неправилният избор означаваше падане на камъка и запалване на басейна.

Лили заразглежда странния текст, изписан на медальоните. Гледката наистина бе странна: малко момиче да оценява невероятно древните символи.

Уест я наблюдаваше напрегнат, застинал в очакване и… изведнъж се обезпокои.

— Можеш ли да го разчетеш? — не издържа той.

— По-различно е от другите надписи, които съм виждала… — объркано каза тя.

— Какво?!… — сепна се Уест.

Внезапно очите на Лили просветнаха.

— А-а-а… сега ми е ясно. Някои думи са написани вертикално…

Присви очи и се съсредоточи. Вече разглеждаше символите с разбиране.

На Уест му се струваше, че е изпаднала в транс.

Пламтящият камък над тях със съскане напомни за съществуването си и Уест разтревожено вдигна поглед.

Факлите, прикрепени със скоби към тавана, продължаваха да се спускат заедно с него.

Уест не се сдържа и се извърна. Входното помещение зад тях се снишаваше все повече…

Лили продължаваше да стои в транс, само движението на очите й издаваше, че е жива.

— Лили…

— Само секунда…

— Нямаме секунда, миличка. — Той пак погледна затварящата се зад тях зала — бе изпълнена със задушлив дим. Димът се сгъстяваше.

Изведнъж една от пламтящите факли се откъсна от задържащата я скоба…

… и полетя.

Надолу към нефтения канал, където Уест стоеше прикован и напълно безпомощен.

— О, господи… — откъсна се от устните му.

Огнената факла се превъртя във въздуха и…

… и на петнайсет сантиметра от повърхността бе грабната във въздуха от пикиращия Хор.

Птицата вкопчи нокти във факлата, отнесе я далече от басейна и я пусна във входното помещение.

— Следващия път остави наистина за последната секунда, Хор — изпъшка Уест.

Хор кацна на рамото му и отвърна на погледа му, сякаш искаше да каже: „Защо не престанеш да се забъркваш в глупави безизходни ситуации, човече?“.

Междувременно очите на Лили светнаха. Сега тя разглеждаше символите на най-десния от медальоните:

Тя прочете съдържанието на глас:

— Внимавай, Изкупителю. Неумолимият разрушител на Ра пристига и всички ще заплачат в отчаяние, ако не бъдат произнесени свещените думи.

Примигна и се върна към настоящето.

— Този е! — заяви и протегна ръце към медальона, чийто надпис току-що бе прочела.

— Почакай, сигурна ли си, че… — започна Уест.

Но движението й бе прекалено бързо и тя свали златния медальон от мястото му на шията на Колоса.

Пламтящият камък се заклати.

Уест се напрегна, готов да посрещне края.

Но камъкът не падна, а вместо това… щрак!… оковите на краката му се отключиха.

Лили бе избрала правилния медальон.

Тя щастливо скочи в ръцете на Уест, стиснала тежкия златен медальон като новородено бебе. После го погледна с тържествуваща усмивка.

— Беше много странно.

— Наистина изглеждаше странно — съгласи се Уест. Имаше предвид съвсем друго. — Браво, фъстък. Дай сега да се разкараме оттук.

Изтеглянето

Оставаше да се махнат оттук.

Уест крачеше затънал до кръста в нефтения басейн, без да отмества поглед от спускащите се горящи факли.

Когато стигнаха до пода на залата, таванът беше на 70 сантиметра над главите им.

Нахлуващият от пещерата дим беше гъст и задушлив.

Лили изтича приведена през широката зала, а Хор се стрелна през задименото пространство.

Уест беше най-бавен, защото единствената му възможност бе да се придвижи на четири крака, което допълнително се усложняваше от плъзгащите му се, изцапани с нефт ботуши. Когато наближи изхода на залата, таванът вече бе толкова ниско, че се наложи да се плъзне с глава напред по корем. В мига, в който се озова навън, таванът се съедини с пода с оглушителен звук и отряза достъпа до главата на Колоса.

 

 

Магьосника ги чакаше на Ниво 4.

— По-бързо! Хората на Дел Пиеро почти завършиха крана и всеки момент ще стъпят на Ниво 2.

Ниво 4

Останалите от групата — Дългоух, Стреч и Принцеса Зоуи — бяха на Ниво 4 и покриваха първите три капана по пътя надолу.

Уест подаде на Дългоух безценния златен трапец и якият мъж го сложи в брезентовата си раница.

Поеха надолу по перваза в същата формация, със смяна на водачите. Спускаха се по стълбите, изплъзваха се от капаните по тесните первази и отбягваха пламтящите „водопади“ и огнения дъжд — от горната част на пещерата вече се сипеха камъни, които с грохот отскачаха от скалата и прелитаха през дима като метеорити.

Ниво 3

Когато стигнаха на Ниво 3, Уест помогна на Фъзи да се изправи.

— Хайде, приятелю.

Продължиха на бегом по спускащия се перваз през задушливия дим.

Европейците вече почти бяха завършили крана — чакаха да бъдат монтирани последните елементи, за да могат да се качат на Ниво 2, където щяха да отрежат пътя за отстъпление на Уест и групата му.

Дойде моментът да се сглоби и последният елемент на крана.

Европейците се разбързаха.

Ниво 2

Уест скочи на Ниво 2 като котка…

… и се изправи пред въоръжен с арбалет френски десантник — първият от европейската група, слязъл от вече работещия кран.

Бърз като стрелец от Дивия запад, Уест извади от кобура на бедрото си пистолет „Глок“, вдигна го и стреля във французина от упор.

По някаква причина неговият куршум не се повлия от „Кос“-овете на Магьосника, удари французина в гърдите и го повали.

Само че не бликна кръв.

Всъщност човекът не умря.

Куршумът бе гумен.

Уест изстреля втори гумен куршум — подобен на онези, използвани от полицията при овладяване на безредици — по следващия френски десантник, който още не бе слязъл от крана, точно в мига, в който французинът натисна спусъка на арбалета си.

Уест се приведе и стрелата прелетя над главата му — а неговият куршум порази целта и изпрати десантника в гъмжащото с изпаднали в паника крокодили езеро.

Писъци… плискане… хрущене… кръв.

— По-бързо! — извика Уест на хората си. — Преди и те да се усетят да минат на гумени куршуми.

Всички вече бяха извадили личните си оръжия и когато минаха покрай изнесената стрела на крана, се завърза престрелка с двайсетина французи на нея.

Успяха в последния момент — петнайсетина французи скочиха от крана на перваза и се втурнаха след тях към Ниво 1…

Ниво 1

… където хората на Уест видяха втория опит на европейците да им отрежат пътя за измъкване от пещерата.

На основното ниво екип от германски инженери почти беше приключил построяването на понтонен мост през крокодилското езеро с идеята по него да се стигне до южната страна на пещерата, където бе дупката в пода, през която бяха влезли хората на Уест.

Оставаше им да свържат още само два сегмента, които в момента пренасяха по вече построената част на понтонния мост.

— Давай, давай, давай! — разтревожено извика Уест.

Във въздуха на огнената пещера — пълна с дим и падащи камъни — вече свистяха стрели и гумени куршуми.

Алуминиевите стрели на арбалетите се влияеха само донякъде от „Кос“-овете — не улучваха целта, но първите няколко метра от полета им бяха по права линия.

Групата на Уест тичаше по перваза на Ниво 1 — съревноваваше се във времето със строителите на понтонния мост долу.

Дългоух носеше Лили. Уест помагаше на Фъзи. Принцеса Зоуи и Стреч стреляха по десантниците, които ги преследваха, а Магьосника — кашляше задавен от дима — водеше и имаше грижата да обезврежда капаните по пътя им. Над тях, в гъстия дим, летеше Хор.

Тъкмо стигнаха стълбата в най-десния край на Ниво 1 и заблудена стрела на арбалет удари Дългоух в лопатката. Той изгуби равновесие, залитна напред и…

… и се вкопчи в ръба на перваза, но изпусна Лили.

Лили полетя надолу.

От височина девет метра.

Пльосна в мазната вода до стълбата, недалеч от пътеката, минаваща покрай най-дясната стена на пещерата.

По една случайност на това място в езерото нямаше нито крокодили, нито горящ нефт.

Това едва ли щеше да остане така за дълго. Крокодилите не бяха далеч и един моментално я забеляза и се отправи към нея.

Дългоух — висеше безпомощно на перваза точно над Лили — извика:

— Не мога да стигна до нея!

— Аз мога! — обади се друг глас.

Гласът на Уест.

Реакцията му бе като предварително планирана.

Без да ускорява или забавя ход, той просто скочи от ръба на Ниво 1 и описа дъга във въздуха в полета си към езерото с крокодилите.

Големият крокодил, устремил се към Лили, така и не го забеляза. Уест скочи право на гърба му, буквално на няколко крачки разстояние от Лили, и двамата — човек и крокодил — се скриха под повърхността на черното езеро.

Изплуваха след секунди. Побеснелият крокодил извиваше гръб. Уест беше стиснал главата му в ключ.

Крокодилът ревеше. В следващия момент се разнесе отвратителен звук на счупени кости и Уест изви главата му назад. Крокодилът се отпусна. Уест скочи на брега и издърпа Лили на пътеката. Съвсем навреме, защото в следващата секунда нови шест крокодила без колебание атакуваха трупа на своя събрат.

— Бла… годаря — задъхано каза Лили и заизбърсва с разтреперани ръце нефта от лицето си.

— Няма за какво, фъстък.

Основното ниво

Останалите се присъединиха към тях.

Вече имаха двама ранени — Фъзи и Дългоух. За щастие засега те можеха да вървят — помагаха им Зоуи и Магьосника, а Стреч покриваше Уест и Лили.

Прескочиха, като стъпиха на плочата, над която зад титановата кръстачка на Фъзи продължаваше да се извива заклещеният крокодил, и се хвърлиха без колебание към дупката в пода в същия момент, в който германските инженери монтираха последния сегмент на понтонния мост.

Четиридесет въоръжени германски войници нетърпеливо чакаха завършването на моста. Някои дори опитаха да стрелят с арбалетите си по Седмината — стрелите полетяха без посока — докато другите заредиха пълнители с гумени куршуми в картечните си пистолети MP-7 и също започнаха да ги обстрелват.

Уест и Лили стигнаха до дупката първи. Влязоха в нея. Последваха ги и другите, Стреч прикриваше отстъплението им. Влезе Дългоух… после Фъзи… Магьосника… Зоуи…

… и в този миг понтонът бе сглобен…

… така че когато Стреч скочи в дупката, цяла малка армия германци мина по понтонния мост и се хвърли след тях.

Започна преследването в тунела.

Преддверието (на излизане)

Да си последен в отстъпваща формация е гадно. В ариергарда си, лошите са по петите ти, а и без значение колко лоялни са партньорите ти, винаги съществува рискът да те изоставят.

Когато високият строен Стреч скочи в преддверието под дупката, останалите вече влизаха в тунела.

— Стреч! По-бързо! — извика Уест. — Зоуи избърза, за да се опита да пусне един от плъзгащите се камъни като преграда между нас и преследвачите!

В потвърждение на думите му откъм тунела проехтя познатият им трясък, последван от громоленето на новия плъзгащ се камък, тръгнал по наклона.

Стреч се хвърли към тунела… и в този момент зад гърба му през дупката започнаха да се изсипват хора.

Разнесоха се изстрели.

Откоси.

Освободени най-сетне от ефекта на „Кос“-овете, европейците използваха бойни амуниции.

Това бе краят на Стреч…

Той бе на пет крачки от тунела, когато най-близките германци бяха покосени от помитащ огън.

Защото както те бяха стреляли, същото бе направил и друг, който стоеше на пост във входа за преддверието.

Мечо Пух.

Стиснал автомат „Щаер-АУГ“.

Брадатият арабин, когото бяха отписали като премазан от първия плъзгащ се камък, му махна да побърза.

— Хайде, евреино! — изръмжа Мечо Пух. — Защото, повярвай ми, с удоволствие ще те зарежа!

Стреч пробяга разстоянието, отделящо го от входа на тунела, и мина покрай Мечо Пух едновременно с рикоширащите по каменните стени на прохода куршуми.

— Мислех, че си мъртъв — задъхано каза Стреч.

— Глупости! Нужно е нещо повече от някаква си канаричка, за да бъде убит Захир ал Анзар ал Абас — отговори с плътния си глас Мечо Пух. — Краката ми може да са дебели, но не си мисли, че не мога да бягам бързо. Просто надбягах камъка и се скрих в ямата с коловете, за да го пусна да мине над мен. Хайде сега да движим!

Тунелът

Тичаха с все сили надолу по тунела. Минаха отстрани на отвора на малкия трап с колове — преследвани от грохота на плъзгащия се камък — и стигнаха до диоритовия трап, известен като Втората врата. Натрошените отломки на първия плъзгащ се камък лежаха на дъното на трапа.

Осмината използваха отново халките в тавана, за да се прехвърлят обратно.

— Ноди? — обади се в микрофона Уест, щом стъпи от другата страна. — Чуваш ли ме?

Но Ноди — пазачът при входа в блатото — не отговаряше.

— Това не може да е от „Кос“-овете — обади се Магьосника. — Сигурно някой ни заглушава…

Думите му бяха прекъснати от появата на шестима германски войници, които изскочиха в тунела и откриха огън…

… за да бъдат насметени в същия момент от задалия се зад тях плъзгащ се камък.

Шестимата германци побягнаха надолу по тунела, преследвани от камъка.

Когато стигнаха до ямата с коловете, един от тях изпадна в паника, стовари се в нея с гърдите напред и бе намушкан от зловещите колове.

Останалите се добраха до диоритовия трап на Втората врата твърде късно.

Двама успяха да скочат и да се хванат за халките в тавана, но можаха да направят само едно-две премествания на ръцете със залюляване, когато и петимата или бяха прободени от шиповете на плъзгащия се камък, или скочиха в ямата, за да се спасят, но в същия миг мощна струя вода ги помете и писъците им заглъхнаха под земята.

 

 

Групата на Уест продължи с бърз ход напред. Плъзгащият се камък им бе осигурил известна преднина.

Останали за известно време блокирани зад него, другите германски преследвачи се придвижваха с повишено внимание и в резултат на това значително по-бавно.

Групата на Уест увеличаваше преднината си.

Промъкнаха се по тясната вертикална шахта до дупката, която Уест правилно бе избрал като надписана с „Ключа на живота“ — междувременно таванът на Водната камера се бе върнал в изходното си положение.

Връзка с Ноди все още нямаше.

Минаха през Водната камера, като повтаряха прескоците по скритите под водораслите плочи…

Радиовръзка нямаше…

Пробягаха приведени по ниския тунел, като прескачаха пресичащите го шахти…

И накрая се озоваха в гъмжащия с крокодили атриум с халките за хващане в тавана и вертикалната входна шахта в другия му край.

— Ноди? — отново се обади Уест по радиостанцията. — Повтарям: Ноди, чуваш ли ме?…

Накрая получи отговор.

— Ловецо! Побързайте! — ясно и силно се разнесе в ухото му гласът на Ноди: — Излизайте! Излизайте веднага! Американците са тук!

 

 

След две минути Уест излезе на бял свят от вертикалната шахта и отново се озова сред калта на планинското блато.

Ноди ги чакаше. Възбудено и тревожно погледна небето на запад и викна:

— По-бързо, по-бързо! Идват…

И същия миг главата му се пръсна като тиква, ударена от високоскоростен куршум 50-и калибър на снайперска карабина. Тялото му застина за момент, после се свлече на земята.

Уест рязко извърна глава и погледна на запад.

И ги видя.

На 300 метра от мястото, където се намираха, се задаваха, прикривани от два хеликоптера „Апачи“, двайсетина бързоходни лодки на въздушна възглавница, специално конструирани за придвижване из блата. На всяка имаше поне по десетима души от специалните сили на ГЕС.

Един от тях вдигна снайперската си карабина „Барет“, блесна изстрел…

… Уест бързо се наведе…

… и част от секундата по-късно край ухото му изсвири куршум.

— Стреч ми трябва веднага! — извика той на хората си, които с труд се измъкваха един по един навън.

Избутаха Стреч нагоре.

— Давай, Стреч, това е по твоята част — каза Уест. — Не се престаравай: само направи каквото трябва, за да се измъкнем оттук.

Стреч свали от гърба си застрашително изглеждащата „Барет М82А1А“, легна на земята, прицели се и стреля срещу американските съдове на въздушна възглавница.

Разнесе се сухият пукот на изстрела и главата на намиращия се на 20 метра от тях американски снайперист отскочи назад в алено облаче.

Вече всички бяха излезли от дупката.

— Добре — каза Уест. — Тръгваме. И не тичаме, а летим!

 

 

Осмината се понесоха през блатото, отново пеша през вселената на калта.

Скоро стигнаха до лодките си — бяха скрити под камуфлажна мрежа.

Двете лодки бяха от модела, известен като „блатен бегач“ — с плоско дъно, високогазещи, със стоманен корпус и големи витла на кърмата. Развиваха висока скорост из блатисти местности, дори на съвсем плитко.

Уест водеше.

Скочи в първия „блатен бегач“ и помогна на останалите да се качат. Когато всички бяха по местата си, се обърна, за да дръпне кордата за запалване…

— Не мърдай, приятел — заповяда леденостуден глас.

И Уест замръзна.

 

 

От тръстиките излязоха мъже — като безмълвни сенки, с готови за стрелба оръжия.

Осемнайсет специалисти от ГЕС, до един въоръжени с автомати „Колт Командо“ — по-леката и по-компактна версия на М-16 — намазали лицата си с камуфлажен грим за работа в условия на кал.

Уест настръхна — вътрешно.

Естествено, че американците се бяха досетили да изпратят втори отряд откъм юг, в случай че… по дяволите, вероятно бяха открили лодките му чрез сканиране от сателит на този блатист район, след което бяха изпратили тук хората си и те бяха чакали търпеливо до… до този момент.

— По дяволите… — въздъхна той.

Командирът на ГЕС-отряда се приближи.

— Я виж ти… Гръм да ме порази, та това е Джак Уест! Не съм те виждал от Ирак 91-ва. Нали се сещаш, Уест, че началниците ми още не знаят как така отърва кожата от онази база за ракети „Скъд“ в покрайнините на Басра. Там имаше поне триста войници на Републиканската гвардия, но ти се измъкна… и пътьом успя да унищожиш мобилните им ракетни установки.

— Просто късмет, Кал — хладно отвърна Уест.

Командирът на отряда на ГЕС беше сержант Кал Калис и беше от възможно най-лошия вид оперативен служител на ГЕС: убиец, който харесва работата си. Бивш служещ на Делта Форс, Калис бе психопат от възможно най-висша категория. И все пак не бе Джуда, което означаваше, че Уест все пак има някаква надежда да се измъкне жив.

Калис игнорира коментара на Уест и съобщи в ларингофона си:

— База на ГЕС. Тук Чистач 2–6. Намираме се на километър южно от планината. Хванахме ги. Ще ви съобщя точната ни позиция. — После се обърна към Уест и продължи, сякаш разговорът им не беше прекъсван: — Е, в такъв случай, край на късмета ти. — Очите му бяха студени и черни — очи, в които нямаше и следа от съжаление или някаква емоция. — Имам заповед, Уест, която е еквивалентна на „лиценз за лов“: никакви трупове, никакви свидетели, само някакво парче злато — много ценен златен предмет. Предай ми го, ако обичаш.

— Знаеш ли, Кал, когато служихме заедно, винаги съм смятал, че си разумен човек…

Калис насочи пистолета си към Принцеса Зоуи.

— Не, не си смятал така, и не, не съм бил такъв. Ти мислеше, че съм „хладнокръвен психопат“ — показаха ми доклада ти. Частта, Уест, или мозъкът й ще се научи как да лети.

— Дългоух, дай му я — каза Уест, без да се обръща.

Дългоух свали раницата си и я хвърли в краката на Калис.

Убиецът на ГЕС я разтвори с крак и видя златния трапец.

И се усмихна.

После съобщи в ларингофона си:

— База. Тук Чистач 2–6. Обектът е у нас. Повтарям, обектът е у нас.

Сякаш очаквали точно този момент, два хеликоптера „Апачи“ на американската армия се доближиха и увиснаха симетрично от двете страни на Уест и групата му.

Ревът на роторите им разкъсваше въздуха. Тръстиките наоколо полегнаха на земята.

От единия хеликоптер спуснаха жилетка за вдигане, а другият покриваше операцията, обърнат в обратна посока.

Калис прикачи частта към ремъците. Вдигнаха я и хеликоптерът веднага отлетя.

Калис докосна слушалката в ухото си. Явно беше, че получава нови инструкции. Обърна се към Уест и му се усмихна зловещо.

— Имаш поздрави от полковник Джуда, Уест. Оказва се, че той пък държи да си поговорите. Инструкциите ми са да те заведа при него. Колкото и да е тъжно, останалите трябва да умрат.

Бърз като гърмяща змия, Калис отново насочи пистолета си към Принцеса Зоуи и натисна спусъка… но в този миг другият хеликоптер „Апачи“ над главите им избухна в огнена топка и полетя надолу, поразен от ракета „Хелфайър“, изстреляна от…

… хеликоптер „Тайгър“ на европейската експедиция.

Останките на взривения „Апачи“ рухнаха точно зад отряда на ГЕС, вдигнаха висока вълна и принудиха бойците да се разпръснат, за да не бъдат пометени.

„Тайгър“-ът не се задържа, а веднага се устреми след другия хеликоптер на американците, отнесъл частта от Пирамидиона.

Все пак ракетата, която бе изстрелял, свърши предостатъчно за нуждите на Уест.

Най-вече помогна на Принцеса Зоуи, която пъргаво отскочи встрани и се хвърли в по-близкия до нея „блатен бегач“ точно когато Уест запали двигателя му и извика:

— Давай!

Никой от групата не се нуждаеше от подканване.

Докато отрядът на ГЕС се изправяше, мъчеше се да се организира и стреляше напразно по тях, двете лодки на Уест буквално излетяха от местата си и изчезнаха сред високите тръстики.

 

 

Калис и хората му също скочиха в лодките си — четири на брой — и запалиха двигателите.

Преди да потеглят, Калис докладва на началниците си по радиото за случилото се. Завърши с думите:

— Какво да правим с Уест?

Гласът от другия край на връзката бе твърд и студен, а инструкциите, които даде, бяха изключително странни:

— Прави каквото искаш с другите, сержант, но Джак Уест и момичето трябва да бъдат оставени да се измъкнат.

— Да се измъкнат? — Калис се намръщи.

— Да, сержант. Ясен ли съм?

— Тъй вярно, сър. Както заповядате — отговори Калис.

И лодките потеглиха с рев.

 

 

Двата „блатни бегача“ на Уест се носеха през блатото с феноменална скорост, задвижвани от реактивната струя на мощните витла.

Уест управляваше едната лодка, Стреч — другата.

Калис ги следваше със своите четири лодки, по-големи, по-тежки, но по-издръжливи, а хората му стреляха, без да спират.

Уест се бе насочил към южния край на блатото, отстоящ на двайсетина километра, където минаваше стар разбит път.

Не беше нищо особено, имаше само две ленти, но пък бяха асфалтирани и това бе най-важното.

— Скай Монстър! — извика Уест в ларингофона си. — Къде си?

— Кръжа зад планините, Ловецо. Какво мога да направя за теб? — чу се в отговор.

— Нуждаем се от извеждане, Скай Монстър! Веднага!

— Напечено ли е?

— Както винаги. Нали се сещаш за онзи път, който набелязахме като възможен пункт за извеждане?

— Онова надупчено шибано шосе? Дето не е достатъчно широко, та да се разминат по него два миникупъра?

— Същото. Ще ни трябва куката. Какво ще кажеш, Скай Монстър?

— Другия път измисли нещо по-сложно, Ловецо. След колко време ще сте на място?

— Дай ни десет минути.

— Става. „Халикарнас“ идва.

 

 

Двата „блатни бегача“ се носеха на пълна скорост, като маневрираха непрекъснато, за да избягват постоянния огън от страна на четирите преследващи ги скутера на ГЕС.

Изведнъж около лодките на Уест започнаха да изригват гейзери блатна вода — Калис и хората му бяха започнали да използват минохвъргачки.

С внезапни завои на зигзаг „блатните бегачи“ на Уест избягваха експлозиите — които и без това като че ли идваха малко къси — а после пред тях се показа пътят.

Шосето минаваше в посока изток — запад по южния бряг на блатото — бог знае кога асфалтирано платно, водещо към Хартум. Подобно на многото други шосета в Судан, състоянието му не бе чак толкова лошо, може би защото бе построено от суданските терористи — един от тях се казваше Бин Ладен — за които тези планини бяха като дом.

Щом видя пътя, Уест си позволи да се усмихне. Май щяха да успеят…

Но в този момент в небето се появиха още три американски хеликоптера „Апачи“, прелетяха ниско и напречно на пътя му, и разпениха водата около лодките с картечни откоси.

 

 

Хеликоптерите изсипаха адски огън върху двете лодки на Уест.

Куршумите се забиваха навсякъде около тях, но лодките все пак напредваха към брега.

— Не спирай! Не спирай! — викаше Уест на хората си. — Очакваме да се появи Скай Монстър!

Но в следващата секунда един куршум се заби в турбовитлото на лодката, управлявана от Стреч. Избухна кълбо дим, нещо във витлото затрака и скоростта на втория „блатен бегач“ рязко спадна.

Уест моментално забеляза проблема… и веднага се сети какво да направи.

Приближи лодката си до тази на Стреч и извика:

— Скачайте при нас!

За секунди Стреч, Мечо Пух, Фъзи и Магьосника се прехвърлиха при Уест, като последния — Магьосника — скочи точно навреме, за да избегне изстреляната „Хелфайър“, която взриви на парчета втория „блатен бегач“.

Въпреки целия този хаос Уест нито за миг не спираше да оглежда небето над планините… и изведнъж я видя.

Черната, увеличаваща се точка, която захождаше към тесния път.

Точката се превърна в нещо подобно на птица, после прие неясната форма на самолет и накрая най-сетне се фокусира окончателно в огромна черна летяща машина.

Беше „Боинг 747“, но най-необичайният 747, виждан от човешко око.

Някога този летателен апарат беше товарен самолет със задна рампа и без странични илюминатори.

Днес обаче бе боядисан изцяло в черно, матовочерно, и изглеждаше настръхнал от множеството добавки, които стърчаха от него: радарни куполи, отсеци за ракети и най-необикновеното от всичко — въртящи се оръдейни кули.

Те бяха четири: една на извития покрив, една откъм корема и по една от двете страни, монтирани в местата, където крилата се свързват с фюзелажа. Всяка кула бе съоръжена със страховито изглеждаща шестцевна тежка картечница „Гатлинг“.

Това беше „Халикарнас“ — собственият самолет на Уест.

С раздиращ слуха рев гигантският черен джъмбо-джет пикира към тясното шосе по границата на блатото.

С осем души на борда на един-единствен „блатен бегач“ Уест бе в критично състояние — и само „Халикарнас“ можеше да му помогне.

От долните му отсеци излетяха две ракети и едната с малко пропусна единия „Апачи“, но втората улучи другия.

Мощна експлозия. Огнена топка.

В следващия момент тежката картечница на корема на самолета се събуди за живот и изпрати продължителен откос от над хиляда трасиращи едрокалибрени куршума към третия хеликоптер, като му предостави избора да изчезне от полесражението или да бъде свален. Пилотът направи правилния избор.

Уест зави и насочи лодката успоредно на правия като стрела път, който минаваше съвсем близо до водата и поради това брегът се спускаше под почти незабележим наклон.

Грамадният 747 се спусна и кацна.

Колелата му докоснаха асфалта и остро запротестираха за миг. Външните им гуми бяха наполовина по банкета. Машината започна да рулира по шосето до подскачащата по водата лодка — едното й крило почти забърсваше блатото.

„Халикарнас“ се носеше като влакче на ужаса.

Лодката на Уест едва успяваше да го следва.

Товарната рампа на самолета с трясък се отвори и капакът заподскача по неравностите на шосето.

Секунда по-късно от зейналия отвор на товарния отсек започна да се размотава дълго въже с кука накрая. Това бе така нареченият „кабел за прибиране“ — по принцип се използваше за прибиране на метеорологични балони.

— И какво сега? — извика Мечо Пух на Уест.

— Това!

Уест рязко наклони лоста за управление наляво. „Блатният бегач“ послушно зави, отскочи от ниския плавно спускащ се бряг, излетя от водата и се плъзна по асфалта зад туловището на рулиращия 747.

Гледката бе просто невероятна: грамадният черен 747, движещ се като кола по селския път, и подскачащата зад него плоскодънна лодка.

Уест бе насочил излизането по такъв начин, че сега се намираха съвсем близко до товарната рампа на самолета. Въжето се влачеше по пътя и куката подскачаше малко пред лодката.

— Стреч! Хвани я!

Изправен на носа на лодката, Стреч използва дългия прът за разчистване на водата и с него подбра въжето.

— Закачи ни! — изкрещя Уест.

Секундите бяха скъпоценни.

Стреч успя да вкара куката в халката на носа.

Лодката вече губеше скорост, но самолетът я дръпна с рязък тласък.

Влачен от „Халикарнас“, „блатният бегач“ изглеждаше като воден скиор, теглен от скутер.

— Скай Монстър! Изтегли ни! — извика Уест по радиостанцията.

Скай Монстър послушно включи лебедката и лодката започна да се придвижва все по-близо до рампата, теглена от въжето.

През цялото това време тежката картечница, монтирана на корема на самолета, продължаваше да обсипва с порой куршуми преследващите лодки на Калис и двата останали хеликоптера „Апачи“ — принуждаваше ги да се държат на безопасно разстояние.

След малко лодката на Уест стигна до долния ръб на капака, който подскачаше по шосето. Уест и Мечо Пух сграбчиха въжетата, с които се прибираше капакът, и стабилизираха лодката.

— Окей… всички на борда! — надвика оглушителния шум Уест.

Хората му скочиха на рампата — Магьосника с Лили; Зоуи помагаше на Фъзи, а Стреч — на Дългоух. Последни бяха Уест и Мечо Пух.

В мига, в който се озова на товарната рампа, Уест откачи „блатния бегач“, лодката заора зад вече ускоряващия 747 и започна да се преобръща странично.

Рампата се вдигна и се затвори, самолетът увеличи оборотите и остави зад себе си американските „Апачи“ и лодките в блатото. Набра скорост за излитане и плавно се издигна.

Невредим.

Свободен.

 

 

„Халикарнас“ летеше на юг над огромното етиопско плато.

Докато другите идваха на себе си в салона на самолета, Уест отиде в кабината при пилота: едър новозеландец с рунтава брада, бивш военен пилот, известен като Скай Монстър. За разлика от останалите, неговата позивна бе същата като от времето, преди да се присъедини към екипа.

Уест се загледа в ландшафта, над който летяха — блатото, планината, големите равнини по-нататък — и се замисли за Дел Пиеро и превъзхождащите американски сили. Дел Пиеро щеше да има нужда от много, много късмет.

Американците както винаги бяха пристигнали последни, но за сметка на това бяха заложили на голям резерв в груба сила. Бяха оставили Уест и европейците да се боричкат за частта, да дадат жертви, за да се сдобият с нея, а после се бяха намесили с лакти и мускули, бяха избутали хиените и бяха отмъкнали наградата.

„Халикарнас“ се издигаше в небето все по-далеч от опасността и Уест спря поглед на голямата американска база, установена на западния бряг на блатото.

И в главата му се материализира една обезпокоителна мисъл…

Как изобщо американците бяха разбрали за съществуването на това място?

Европейците имаха свое копие на ръкописа на Калимах, а освен това разполагаха с момчето, разбира се. Но американците, поне доколкото бе известно на Уест, нямаха нито едното, нито другото.

Което означаваше, че няма логично обяснение откъде знаят, че това е мястото, където е била прибрана главата на Родоския колос.

Уест смръщи вежди.

Значеше ли това, че прикритието на екипа му е разкрито? Бяха ли открили американците тяхната база и беше ли възможно да са ги проследили от там до тук? Имаше и една още по-лоша възможност: дали в екипа му нямаше предател, издал местоположението им може би чрез насочващо устройство?

Каквито и да бяха отговорите на тези въпроси, едно бе сигурно: Джуда вече знаеше, че Уест е замесен в издирването на съкровището. Може да не знаеше за кого точно работи Уест, но участието му бе извън всякакво съмнение.

А това на свой ред означаваше, че нещата тепърва ще стават още по-напечени.

Бяха в безопасност най-сетне, но лишени от скъпоценната придобивка.

Самолетът се носеше на юг.

 

 

Изморен, мръсен и натъжен от загубата на Ноди — испанецът беше чудесен член на екипа — Уест се прибра в малката каюта в кърмата на самолета.

Отпусна се на койката и заспа в секундата, в която главата му докосна възглавницата.

Спа дълбоко, но сънищата му бяха изпълнени с ярки видения — подземни зали с капани, каменни олтари, песнопения и писъци, стичащи се потоци лава — и в средата на всичко това той самият, тичаше през опасностите.

Най-интересното обаче бе, че тези сънища не бяха продукт на въображението му.

Събитията в тях се бяха случили преди десет години…