Матю Райли
Седемте смъртоносни чудеса (13)

Входът на жреците

Висящите градини

На изток от Харита, Ирак

19 март 2006, 18:00 местно време (14:00 във Франкфурт)

1 ден преди настъпването на Тартар

Час по-рано.

Когато сталактитът, на който се намираха Висящите градини, се стовари върху намиращия се под него зикурат, Уест и Мечо Пух тичаха с все сила по дълъг каменен тунел, чийто таван буквално се сриваше по петите им! Разрушението ги преследваше със скоростта на запален фитил или като затварящите се челюсти на настигащо ги чудовище.

В мига, в който чу взривяването на ракетите, Уест прозря намерението на Джуда.

— Иска да ни затрупа с Градините! — извика той на Мечо Пух. — Тичай! Тичай!

Хвърлиха се напред с всички сили. Хор летеше над главите им.

Най-напред трябваше да се спуснат по вертикалната шахта на входа за жреците — пред лицето на грозящата ги смъртна опасност отбягването на няколкото капана не заслужава да се споменава — после излязоха в хоризонтална галерия.

И тогава сталактитът рухна върху зикурата и подземната конструкция започна да се руши зад тях. По този начин Уест, Мечо Пух и Хор се бяха озовали в ситуацията, в която се намираха в момента: преодоляха капани, тичаха отчаяно, за да спасят живота си, преследвани от срутващия се таван.

Това обяснява как и защо едва не попаднаха право в следващия капан.

Натъкнаха се на него, без изобщо да го очакват — тясна, но изключително дълбока дупка с черни каменни стени и под, скрит под плаващи пясъци. Всъщност, макар и по-малък, той беше доста подобен на първия трап с плаващи пясъци, който бяха преодолели: бяха влезли през тавана, изходът се намираше в отсрещния край, а между двата отвора имаше редица от трийсетина ръкохватки.

Една от големите разлики обаче се състоеше в наличието на преплетените сложни гравюри по стените на този трап. Те бяха буквално скрити под изображения на змии… а в центъра на едната стена се виждаше неестествено голямо изображение на змия, обвита около дърво.

— Нингизида, богът змей… — каза Уест. — Ямата на Нингизида…

В този момент някакво движение привлече погледа му и той видя човешка фигура на изхода, от другата страна на ямата.

Човекът се обърна и се усмихна гадно. Беше Мустафа Заид.

 

 

— Заид! Каква е последователността на захващане за ръкохватките? — викна Уест.

Заид обаче го изгледа лукаво и отвърна:

— Опасявам се, че току-що приключих с консултантските си услуги към вас, капитане! Но ви благодаря, че ме измъкнахте от „Гуантанамо Бей“. Така ми помогнахте да продължа издирването на Пирамидиона. Все пак мисля да ви дам един съвет, който милият професор Епер пропусна да ви спомене: за да бъде опитомен Тартар, вашето момиче трябва да бъде пожертвано. А сега, благодаря и сбогом. Оправяйте се сами!

С тези думи терористът хлътна в отвора на изхода и се скри от погледите им, като заряза Уест и Мечо Пух на ръба на ямата, за да бъдат затрупани от рушащия се тунел.

— Ловецо — настоя Мечо Пух, — какво ще правим?

Да останат тук означаваше смърт.

Уест погледна ямата пред тях, ямата на Нингизида, и в главата му се материализира страничката от дневника на нациста:

„Но внимавай за ямата на Нингизида.

На тези, които ще влязат в ямата на змея-повелител,

мога да дам само този съвет:

Забравете всяка надежда,

защото оттам няма измъкване.“

Следователно от ямата нямаше измъкване.

Значи… сигурна смърт срещу сигурна смърт.

Голям избор, няма що.

— Мамка му — въздъхна примирено Уест. — Хващай се за ръкохватките… и да тръгваме!

И тръгнаха по единствения възможен начин — със залюляване и прехващане на ръцете. Малко след това тунелът, по който бяха дошли, се срути в облак прах.

Осмата ръкохватка се измъкна от гнездото си в тавана и Уест падна.

Мечо Пух прескочи с усилия празното място, но десетата го предаде и той също полетя в плаващите пясъци и се присъедини към Уест в ямата, от която нямаше излизане.

 

 

Уест веднага легна по гръб, за да разпредели теглото си на по-голяма площ и така да избегне потъването… но изненадващо за себе си на малко над метър под повърхността краката му опряха в твърдо дъно.

Изглежда, можеха да се изправят…

И стъпиха на крака. Бяха затънали до гърди в пясъка.

Стените около тях бяха гладки, отвесни и от диорит.

— Не е чак толкова зле… — каза Мечо Пух. — Но не схващам защо Имхотеп твърди, че оттук няма измъкване…

В същия миг таванът на ямата — плоският камък с монтираните в него ръкохватки — започна да се спуска. Сечението му се вписваше между четирите стени на ямата идеално точно.

Хор се спаси с отчаяно излитане като ракета в последната възможна секунда, преди спускащият се таван да запуши като тапа отвора на срутения тунел.

От сегашното си място птицата можеше да види задвижващия механизъм на тавана, който бе върху горната част на масивната плоча: таванът бе окачен на две дебели вериги, които висяха от шахта в покрива.

В същия момент изправеният в ямата Мечо Пух забеляза някакво движение.

От широк отвор в стената се изхлузи извиващото се тяло на невероятно голям питон и се плъзна в ямата.

— Ловецо!

— Видях го. Но от моята страна има още три! — И Уест извика към тавана. — Хор! Спри кофата! Спри кофата!

По периферията на ямата имаше още три дупки в стените… и от тях също излизаха извиващите се тела на питони.

— Нингизида… — каза Уест, загледан в питоните. — Асирийският бог-змей, известен още и като Бог на дървото на живота — християнството буквално откраднало този образ и го поставило в райската градина под формата на змията, която изкушила Ева да изяде ябълка.

Таванът бе стигнал половината височина и неумолимо продължаваше да се спуска.

Змиите се плъзгаха по плаващите пясъци. Намеренията им бяха очевидни.

Едната се обви около десния крак на Уест и изви глава зад тила му с широко разтворени челюсти. Уест нямаше огнестрелно оръжие, затова заби кръстачката си в разтворената уста. Змията замръзна — нямаше начин да се отърве от нея. Разхлаби пръстените си около Уест, разтресе гневно глава и изчезна в пясъка.

— Хор! — изкрещя Уест. — Какво става?

 

 

Хор се стрелна нагоре по шахтата. Следваше дебелите вериги, които правеха оборот около грамадна бронзова макара и се спускаха в друга, по-широка шахта.

След преминаването си през макарата веригите отиваха надолу… и още надолу… а на другия им край бе закрепена… огромна глинена кофа. Бе поне три метра в диаметър и определено можеше да претендира, че е най-голямата кофа на земята. До нея се разбиваше малък водопад — изсипваше се през изработен от човешка ръка сифон.

В момента кофата висеше под прав ъгъл, завъртяна около някакви панти, и отворът й гледаше встрани. Ако бе в нормалната си вертикална позиция, щеше да се пълни с водата от водопада, в един момент щеше да натежи и чрез свързаните към нея вериги щеше да изтегли нагоре подвижния таван в ямата на Нингизида.

Този задвижван от водата механизъм бе стандартният начин за задействане на всички египетски капани, използващи движение на масивни стени.

Остроумната система била изобретена от първия Имхотеп — и най-забележителното в нея бе простотата. За работата й бяха нужни три елемента: гравитация, вода и макара.

Когато се бе хванал за грешната ръкохватка, Уест бе задействал лостов механизъм, който просто бе наклонил пълната кофа и те се бе изляла.

Когато бе пълна, кофата задържаше тавана на ямата в нормалното му положение; когато бе празна, натежаваше таванът… и се спускаше в ямата.

В пода на ямата със сигурност трябваше да има „ключ за възстановяване“ — вероятно под формата на втори задействащ камък. Когато таванът го натиснеше с цялата си тежест, това щеше да задейства втори лостов механизъм, който щеше да изправи кофата, та тя да започне да се пълни и постепенно да вдигне тавана. Така капанът щеше да се презареди за следващата жертва.

Следователно от ямата наистина нямаше измъкване. Попаднеш ли в нея, това бе краят.

Освен ако не разполагаш със съюзник като Хор.

 

 

Хор излетя нагоре до макарата, после се спусна в другата шахта до грамадната глинена кофа.

Кацна и заподскача — търсеше ключалката, която задържаше кофата в наклонено положение.

 

 

Покривът в ямата продължаваше да се спуска. Вече се намираше само на два метра от пясъка и спускането му изглеждаше неумолимо.

Питоните стесняваха кръговете си около Уест и Мечо Пух.

Без никакво предупреждение една от огромните змии се гмурна в пясъка и почти веднага изникна до Мечо Пух! Обхвана го с пръстените си и започна да ги затяга, опитваше се да строши гръбнака му, но Мечо Пух рязко замахна с назъбения си нож и питонът застина. После главата му се отдели от тялото и падна в пясъка.

Таванът продължаваше да се спуска.

Метър и половина.

Уест беше наистина разтревожен.

Метър и двайсет.

Питоните се пръснаха и се отправиха към дупките си в стените — знаеха какво следва. Метър.

— Хоооор! — изкрещя с всичка сила Уест.

 

 

В шахтата с кофата Хор продължаваше търпеливо да търси, както бе обучен.

И търпението му бе възнаградено: соколът зърна една малка кука на панта — ако бъдеше освободена, наклонената кофа щеше да се изправи.

Хор заби малкия си клюн в куката…

 

 

Шейсет сантиметра…

Уест отново извика:

— Хор! Хайде! Можеш! Правили сме го!

Трийсет сантиметра…

В момента двамата с Мечо Пух можеха да държат над пясъка само обърнатите си нагоре лица. Петнайсет сантиметра…

— Поеми дълбоко въздух, Пух! — предупреди Уест.

И двамата напълниха дробовете си с кислород.

 

 

В шахтата с кофата Хор продължаваше да кълве куката. Но тя не поддаваше.

В ямата таванът стигна до пясъка и натика Уест и Мечо Пух в него…

 

 

… но тогава Хор най-сетне можа да захапе здраво куката с клюна си и… я повдигна!

 

 

Реакцията бе мигновена.

Гигантската кофа се люшна и се изправи — и предложи широкия си отвор на водите на водопада.

И веднага започна да се пълни с вода.

И кофата малко по малко започна да се спуска, надделявайки тежестта на тавана…

… и той започна да се вдига…

 

 

… и да излиза от ямата с плаващите пясъци.

Уест и Мечо Пух подадоха глави над пясъка, задъхани и търсещи глътка въздух.

Таванът се вдигаше. Те докопаха най-близките ръкохватки и се оставиха да ги изтегли от ямата.

Каменната плоча, която играеше ролята на подвижен таван, се върна в първоначалната си позиция, а Уест и Мечо Пух се озоваха във въздуха точно срещу отвора на изходния тунел… където гордо бе кацнал Хор и гледаше Уест триумфално.

Уест клекна, погали птицата по главата и й даде обожаваното от нея късче месо от плъх — винаги носеше такива късчета.

Хор го погълна наведнъж.

— Благодаря ти, приятелю, справи се страхотно — каза Уест. — Спаси ни кожата. Обзалагам се, Имхотеп не се е сетил, че някои крадци на гробници могат да разчитат на съюзници като теб. Дай сега да се махаме оттук.

 

 

И тримата — Уест, Мечо Пух и Хор — влязоха във входа за жреците.

След десетина минути излязоха от скрита пукнатина в подножието на скалист хълм сред пустинна камениста местност в гола долина, която като че ли не предлагаше естествен изход. Долината бе на иранската страна на Висящите градини, далеч от скрития под водопада вход в Ирак.

Но беше толкова негостоприемна, толкова пуста и лишена от живот, че никакво човешко същество не бе намерило причина да дойде тук цели 2000 години.

При мисълта за човешко същество Уест замръзна.

От Мустафа Заид нямаше и следа.

Зачуди се къде ли е отишъл. И дали не се е обадил на своите другари терористи с молба да го вземат оттук.

Обмисли тази възможност: може би Заид бе задействал сигнала за проследяване, когато се бяха отбили в онази ужасна пещера в Саудитска Арабия. Уест знаеше, че Заид бе взел някои свои неща, докато го чакаха там, и едва ли се бе ограничил с красивата кутия от черен нефрит, пълна с фин пясък.

Сети се за сигнала, който бяха уловили на „Халикарнас“ на път за Ирак. Тогава, кой знае защо, бе решил, че зад него стои Стреч и насочва израелците към мястото, където се намира екипът.

Но нещо, което Отмъстителя бе казал на Стреч в Градините, бе накарало Уест да ревизира мнението си. При срещата им Отмъстителя бе казал на Стреч: „Извинявам се, че ви изненадах по този начин“.

Изглежда, Стреч не бе знаел за предстоящата поява на екипа на Отмъстителя.

Израелците го бяха следили по някакъв начин, а той не бе знаел. Сега вече Уест вярваше, че израелците са следили Стреч от самото начало по електронен път… може би с помощта на хирургически имплантиран чип за проследяване, за съществуването на който Стреч дори не бе подозирал.

Вярно, сигналът от „Халикарнас“ можеше да бъде изпратен и от Заид — с цел да извести съмишлениците си за това къде се намира — но Уест се съмняваше и в това.

В действителност той имаше друга теория за източника на този необясним сигнал… теория, от която направо му призляваше.

 

 

Но сега, точно в този момент, Уест се безпокоеше дали чрез освобождаването на Заид от „Гуантанамо Бей“ не е предрешил съдбата на света.

Заид нямаше да се откаже от Пирамидиона, най-малко сега, когато вече знаеше къде може да се намери последната част и когато бе толкова близко. Терористът в никой случай не бе излязъл от играта. И със сигурност щеше да се появи на финала.

Уест се обади на Скай Монстър и даде указания на пилота къде да кацне — имаше удобно равно място в другия край на долината — след което двамата с Мечо Пух се отправиха натам пеша.

Така и не видяха самотната фигура, която ги наблюдаваше, скрита високо на каменистия склон.

Нито забелязаха как се прокрадва след тях на безопасно разстояние.

* * *

След двайсетина минути Уест и Мечо Пух се качиха по задната товарна рампа на „Халикарнас“ — мръсни, ожулени и изтощени. Хор влетя с тях.

Уест влезе в салона и неспокойно закрачи напред-назад. Мислеше на глас. Мечо Пух и Скай Монстър го наблюдаваха мълчаливо.

— Каквото и да направим, Джуда знае за него предварително — каза Уест. — Пристигнахме в Судан и той веднага се появи там. В Тунис — същата работа. В Кения… дявол да го вземе, той беше в Кения преди нас. Чакаше ни. А сега и Ирак.

— Сякаш през цялото време ни е следил с радар — отбеляза Мечо Пух. — Или е имал проследяващ сигнал къде се намираме.

Уест сви устни и повтори заканата на Джуда:

— „Където и да отидеш, винаги ще те намеря. Няма на земята място, където да се скриеш от мен“. Да, мисля, че наистина е разполагал с начин да ни следи през цялото време.

— Какво!? Как? Кой?

Уест изгледа Мечо Пух навъсено.

— Четири губещи се дни, Пух. Четири дни, които липсват от моя живот.

— За какво говориш, Ловецо? — попита Скай Монстър.

— Заид имаше чип във врата, имплантиран, докато е бил затворник в Куба, което го е правило проследим навсякъде от американците. А на мен ми се губят четири дни от живота, Пух, четири дни, през които съм бил изцяло в ръцете на американците.

Уест рязко стана и сграбчи цифровия спектрален анализатор AXS-9 — устройството, което бе използвал, за да открие чипа във врата на Заид.

Включи го и го прекара покрай тялото на Пух. Никакъв сигнал. Никакви монтирани в тялото му устройства.

Следващият бе Скай Монстър. Също нищо. Както се очакваше.

Уест ги изгледа…

… след което започна да прекарва сондата покрай цялото си тяло.

Краката… нищо.

Кръстът… нищо.

Гръдният кош… нищо.

Но когато вдигна сондата до главата си, апаратът започна да издава пронизителен звън.

 

 

Мечо Пух и Скай Монстър зяпнаха от изненада. Просто нямаха думи.

Уест затвори очи и се изруга наум.

През цялото време бе смятал, че един от тях е предател — съмненията му бяха насочени към Стреч или Заид — само че нямаше нищо подобно.

Виновният бе той.

Той бе човекът, довел американците на всяко място, където и да отидеха.

Четири дни от живота му: онези четири дни, които бе прекарал в американската военна болница след инцидента по време на военното учение в Коронадо.

Четири дни, през които американците му бяха имплантирали микрочип, така че да знаят къде се намира през всеки миг от следващите години.

Защо? Кой би могъл да каже? Може би защото имаше талант и защото те искаха да държат под око всеки, без значение дали е враг, или приятел.

Уест не можеше да повярва. Австралия бе верен съюзник на Америка. И ето как американците се отнасяха към това. Както изглежда, американците се отнасяха към врагове и приятели по един и същи начин. Не, беше по-просто: американците гледаха на всеки като на потенциален враг на Съединените щати.

Замисли се за Джуда. Някъде сред оборудването около него имаше съоръжен с GPS система компютър, с карта на света на екрана и малка мигаща точка, която представляваше Джак Уест-младши, точица, която го бе представлявала почти петнайсет години от живота му.

Американците бяха знаели за базата в Кения от ден номер едно.

По същия начин бяха знаели за мината в Судан още от мига, в който кракът му бе стъпил там. Същото можеше да се каже и за тунизийския бряг — за който уж знаеха само Уест и Магьосника. А това означаваше, че Джуда и американците знаеха, че именно Уест бе измъкнал Заид от базата в Гуантанамо. Това едва ли им бе харесало.

Уест нервно закрачи из салона. Мечо Пух и Скай Монстър го гледаха онемели. Когато стигна до най-задната комуникационна конзола, той свали от нея генератора на електромагнитен импулс, който вече бе използвал, за да неутрализира проследяващия чип във врата на Заид.

Насочи сондата към главата си като човек, който се готви да се застреля… и натисна бутона.

 

 

В същия момент в един черен американски хеликоптер, който току-що кацаше в Басра, техникът, който дежуреше пред компютър с инсталирана в него GPS система, внезапно вдигна глава.

— Полковник Джуда! Проследяващият сигнал от Джак Уест току-що изчезна.

— Къде се намираше той, когато се загуби сигналът?

— Ако се съди по показанията на GPS системата, все още в района на Висящите градини — отговори техникът.

Джуда се усмихна.

— Трейсърът е биометричен и е имплантиран в живата тъкан на мозъка му. Ако Уест умре, трейсърът ще млъкне заедно с него. Вероятно е ранен при срутването на зикурата и досега се е държал със зъби и нокти за живота. Е… почивай в мир, Джак… макар да е жалко, че така и не разбра как си ни водил след себе си по всеки сантиметър от шибания път. За щастие, вече не си ни нужен. Калис… нахрани хората, прегледай оръжията им и се пригответе за излитане към Луксор.

Международното летище в Луксор

Луксор, Южен Египет

20 март 2006, 02:00

Денят на настъпване на Тартар

В ранните утринни часове на деня, когато слънчевото петно Тартар щеше да се насочи точно към Земята, триста европейски бойци се бяха стаили около международното летище в Луксор, готови да нападнат от засада американските сили, за които се знаеше, че ще пристигнат в южноегипетския град през нощта.

Разделен на две части от Нил, Луксор е сравнително голям град. Икономиката му зависи в изключителна степен от туризма, което е напълно обяснимо, понеже на източния му бряг се намират храмовете на Карнак и Луксор — два от най-впечатляващите археологически обекта в Египет. Храмът Луксор е на самия бряг на великата река и е отделен от нея само от великолепен крайречен булевард, носещ претенциозното име „Корниш“.

На западния бряг на Луксор човек може да види скупчени една до друга високи планини и пресъхнали от векове скалисти хълмове, които се издигат в полите на пустинята. Първата сред тези хълмове долина е прочутата Долина на царете — невероятна колекция от съзнателно невзрачни гробници някога претъпкани с богатствата на фараоните. Това е домът на гробницата на Тутанкамон, Великата гробница на Рамзес и още стотици други. Дори в наши дни на всеки няколко години се открива нова гробница.

На този западен бряг ще видите също така една от най-загадъчните находки, датираща от Древен Египет: погребалния храм на Хатшепсут, проектиран от гениалната царица.

Вкопан в огромна вдлъбнатина сред скалите, погребалният храм на Хатшепсут се състои от три гигантски тераси с колонади под формата на три стъпала, достойни за боговете, като всяко ниво се свързва със следващото чрез колосална рампа.

Храмът заема доминираща позиция в основата на скалите и гледа към Луксор и изгряващото слънце. Размерът на трите тераси — сравними с футболни игрища — е уникален за цял Египет.

Прочут е в цял свят.

През ноември 1997 шестима въоръжени с автомати ислямски терористи избиват тук по най-жесток и хладнокръвен начин 62 туристи. Терористите преследват нещастните невъоръжени туристи цял час — гонят ги през колонадите. Накрая се самоубиват.

Луксор е потопен в историята — едновременно антична и най-нова.

 

 

Летището на Луксор обаче се намира на източния бряг и американските самолети кацнаха на него през нощта, един след друг: два транспортни самолета С-130 „Херкулес“, следвани от лек „Лиър Джет“.

Групата не беше голяма — числеността й бе достатъчна, за да пренесе безопасно частите, без да бъде ненужно многобройна, за да не привлича прекалено голямо внимание, както бе казал Маршал Джуда в прихванатия по радиото разговор.

Както обикновено, египетското правителство, отчаяно търсещо по всякакъв начин американското одобрение и в крайна сметка пари, бе разрешило влизането им в страната, без да зададе дори един въпрос.

Но египетското правителство не знаеше за състоящата се от триста бойци европейска група, която точно в този момент заобикаляше пистата за кацане на летището в Луксор с насочени срещу пристигащите американци оръжия.

 

 

Франческо дел Пиеро седеше в голям джип „Тойота Ланд Круизър“, паркиран непосредствено до летището, в очакване неговите бойци — основно френски и германски — да направят хода си. С него бяха Магьосника, Зоуи и Фъзи, задържани съвсем наскоро в Рим.

В ландкруизъра с тях бе и момчето Александър, а до него, в брониран куфар, едно от парчетата от Пирамидиона — това от храма на Артемида, взето от „Свети Петър“.

 

 

На пистата два тежки джипа „Хъмви“ в камуфлажни цветове слязоха от карго-трюма на първия „Херкулес“ и с поднасяне спряха до лиърджета, където се намираха частите.

От малкия самолет се изниза редица бойци — охраняваха група мъже, носещи пет куфара „Самсонайт“ с различни габарити. Мъжете почнаха да товарят куфарите на задната платформа на трети джип — той, за разлика от другите два, бе черен — който току-що бе пристигнал.

Частите.

В този момент капанът на европейците щракна… в сюрреалистична пълна тишина.

И те изскочиха от сенките — френски и германски командоси — като призраци в черно с очила за нощно виждане и вдигнати автомати. От дулата излизаха пламъци.

Американците до лиърджета просто нямаха шанс да реагират.

Паднаха окървавени под откосите. Същата бе съдбата и на водачите на хъмвитата — те просто бяха разкъсани от неудържимите французи и германци.

Всичко свърши за минути.

На различните атакуващи групи бяха подадени сигнали за изтегляне и Дел Пиеро се появи с колата си на пистата.

Присъедини се към бойците си, които организирано се строиха зад черния хъмви, спрял до лиърджета.

С усмивка, издаваща върховно задоволство, Дел Пиеро тръгна към товарната платформа на тежкия джип, свали капака и щракна ключалката на най-близкия до него куфар „Самсонайт“…

… и установи, че е пълен с тухли и един малък стикер, на който пишеше:

„Внимавай, отче.

Не позволявай да те опръска кръв.“

Джуда.

Дел Пиеро зяпна.

Рязко се извърна…

… и в същия миг около него от всички страни затрещя координиран снайперски огън. За един ужасяващо кратък миг десетимата бойци около него паднаха с едновременно пръснати като дини глави, телата им се свлякоха на пистата като парцалени кукли.

Единствен Дел Пиеро не бе засегнат. Единствен той остана прав. Смъртоносният огън бе толкова точен и толкова добре координиран, че не оставяше съмнение в добрата предварителна подготовка.

Лицето на Дел Пиеро бе изпръскано с кръв, парченца кости и мозък.

 

 

И тогава се появи отрядът от 1000 американски бойци — бяха лежали в прикритие из околните канавки и измазани с кал къщи на Луксор зад европейските сили.

Те бяха също толкова безмилостни, колкото и европейските им колеги по отношение на американците. Екзекутираха на място дори малцината европейци, които се предадоха.

Никой не остана жив… с изключение на Дел Пиеро и четиримата души, които седяха в ландкруизъра.

Магьосника, Зоуи, Фъзи и момчето — Александър.

 

 

В този момент на летището кацна и истинският американски въздушен конвой.

Първият бе само примамка и участниците в него бяха съзнателно пожертвани, за да извадят наяве европейската бойна група, чакаща в засада.

Сега, след като контролът върху летището бе надеждно установен, Джуда пристигна с втори лиърджет, ескортиран от два изтребителя F-15 и шест тежки транспортни самолета „Херкулес“.

Въздушният конвой се приземи — самолетите кацаха един след друг и опознавателните им светлини озариха пустинната нощ.

Самолетът на Джуда рулира и спря до първия лиърджет…

… където Дел Пиеро стоеше като крадец, заловен в мига на бъркане в касата — не смееше да мръдне под заплахата на насочените към него оръжия на американците, обграден от окървавените трупове на хората си.

Джуда безгрижно слезе по стълбичката на самолета, приближи се до Дел Пиеро, огледа го внимателно и кимна, като забеляза кръвта по лицето му.

— Отец Дел Пиеро. Моят стар учител. Колко е хубаво да се видим пак. Виждам обаче, че не си се вслушал в предупреждението ми. Казах ти да внимаваш с пръските кръв.

Дел Пиеро не каза нищо.

И тогава зад Джуда се появи някакъв мъж: стар, много стар, съсухрен и прегърбен. Голият му череп бе осеян със старчески петна; беше облечен в кожено палто и носеше очила с дебели като дъно на бутилка от „Кока-кола“ стъкла, които скриваха малките му зли очи.

— Отче — съобщи Джуда, — не мисля, че се познавате с Ханс Кьониг. Той е гост на Съединените щати от 1945 година и търси Пирамидиона от много, ама наистина от много отдавна.

Дел Пиеро ахна:

— Кьониг и Хеслер! Двамата нацистки изследователи…

— Полковник Джуда! — извика Калис откъм ландкруизъра. Стоеше до багажника и беше отворил куфара, в който се намираше частта от храма на Артемида. — Вече притежаваме и частта на европейците. Както и момчето и… трима от хората на Уест.

Калис държеше Александър пред себе си. Хората му държаха на мушка Магьосника, Зоуи и Фъзи.

Джуда се усмихна:

— Отче, защо, за бога, сте довели тези мили хора с вас в тази мисия? Предполагам по същата причина, поради която аз ще ви взема с мен.

Дел Пиеро разтвори широко очи. Явно беше, че е изплашен.

Това достави удоволствие на Джуда.

— Какво се казваше в Библията? „Постъпвай с другите, както искаш те да постъпват с теб“. Каква ирония… — После изгледа момчето. Същото направи и Кьониг. — Значи това е той. Синът на Оракула. Ако не се лъжа… Александър? — Джуда почтително се поклони. — Казвам се Маршал Джуда и съм американец. За мен е чест да се запозная с вас.

Момчето — абсолютно безстрашно — отвърна на погледа му, но не отговори.

Джуда продължи:

— Имам честта да ви запозная с госпожица сестра ви.

С тези думи Джуда направи крачка встрани и зад него се видя Лили, свенливо навела глава.

 

 

В последните часове преди зората над Луксор се бе спуснала гъста мъгла.

През нея се движеше конвой от тежки машини: фаровете им изсичаха в свръхестествената мъгла коридори от светлина.

Това беше американската група на път за Храма на Луксор.

Храмът се издигаше близо до Нил. Внушителният му колонен портал се охраняваше от две колосални статуи на Рамзес II, седнал на два идентични трона. Обелискът му гордо, но самотно, се издигаше отпред — двойникът му отдавна се намираше в Париж.

Конвоят от американски машини включваше хъмвита, мотоциклети, един хеликоптер „Апачи“, летящ над главите им, и дълго тежко ремарке, на което бе натоварен голям разглобен кран.

Спряха пред Храма и на светлината на автомобилните фарове американците бързо монтираха крана — издигнаха го до стърчащия обелиск на точното място, където някога се бе намирал неговият близнак.

Кранът бе с малък кош, който можеше да се издига високо, като онези, които се използват от електротехниците за ремонт на уличното осветление — в него можеха да стоят едновременно трима-четирима души. Сега в коша бяха Джуда, Калис и Кьониг.

— Хер Кьониг — обади се Джуда, — във вас ли е копието от дневника на някогашния ви колега?

Прегърбеният Кьониг показа тайно направеното копие на дневника на Хеслер и изсъска:

— Никога не се разделям с него, хер Джуда.

Платформата се издигаше покрай обелиска и тримата внимателно разглеждаха множеството покриващи го йероглифи. Кьониг бързо намери съответната страница от дневника:

От тайното евангелие на Св. Марко

„На разсъмване в деня на страшния съд, този ужасен последен ден,

В единствения храм, който носи и двете имена,

Прекарай мощта на Ра през ушите

На извисяващите се игли на великия Рамзес,

От втория бухал на първата

Към третия на втората…

… при което ще се открие гробницата на Искендер.

И там ще намериш първата част.“

На върха на обелиска намериха три издълбани един до друг в камъка бухала. Също както бе направил Уест с парижкия обелиск, Джуда извади малка каменна „тапа“ от диска на Слънцето над втория бухал. Намери втората „тапа“ от другата страна и извади и нея…

… и освободи хоризонтална дупка, минаваща през обелиска в направление изток-запад… отново също както Уест бе направил в Париж.

След това нареди да преместят крана на мястото, където някога се бе издигал обелискът, който сега бе в Париж.

— Имате измерванията, нали, хер Кьониг?

— С точност до милиметър, хер Джуда.

С помощта на цезиев висотомер и цифров инклинометър, за да бъдат използвани абсолютно точните ъгли и височини, издигнаха тръбна конструкция на триножник върху платформата. Поставиха я хоризонтално, ориентираха я да отговаря възможно най-точно на измерванията и на практика пресъздадоха отвора в липсващия обелиск — онзи, който би трябвало да се намира над третия бухал на този обелиск.

Свършиха навреме, точно когато оранжевият диск на слънцето вече надничаше на източния хоризонт.

Настъпи зората в Деня на Тартар.

 

 

Силата на изгряващото слънце веднага бе забелязана от всички.

На този ден, Деня на Тартар, слънцето бе по-горещо и по-жестоко от обикновено. То практически прогаряше леката утринна омара с ослепителни хоризонтални лъчи, като създаваше във въздуха малки дъги.

В един момент лъчите му докоснаха върха на обелиска… и високата каменна игла засия величествено… след което слънчевата светлина бавно започна да се спуска по тялото на обелиска.

Американците гледаха в захлас.

Изправеният на малката платформа Джуда съзерцаваше картината триумфално.

От мястото си в едното хъмви Магьосника наблюдаваше в мрачно мълчание.

Слънцето докосна отворената дупка в обелиска и един от лъчите му засия право през нея…

… и продължи към тръбната конструкция на върха на крана…

… и прониза леката утринна мъгла като многоцветен лазерен лъч.

Оцветеният в цветовете на дъгата лъч се стрелна встрани от Храма, прониза пространството на запад, премина над Нил, към…

… стълпотворението от кафяви скали, което защитаваше и охраняваше Долината на царете.

Не.

Направи го много по-точно.

Спря върху нещо, построено в тези скали — постройка, уникална за цялата египетска архитектура, състояща се от две величествени рампи и три великолепни площадки, украсени с множество колони.

Погребалният храм на Хатшепсут.

В Погребалния храм на Хатшепсут

Луксор, Египет

20 март 2006, 06:30

Денят на настъпване на Тартар

Американците веднага се отправиха натам.

Ослепителният лъч слънчева светлина бе осветил самотен свод в левия край на най-ниското ниво на величествената постройка.

Там намериха врата, скрита толкова изкусно, че изглеждаше като част от стената. Но над нея бе изобразен познатият символ, на който до този момент никой не бе придавал особено значение:

При вида на това изображение очите на Маршал Джуда радостно засияха.

 

 

Американците минаха през вратата, сякаш тя не съществуваше.

Вътре ги чакаха капани.

Един от коридорите бе пълен със зловещи люлеещи се механизми, с чиято помощ от процепи в стените засвистяха остриета и дори отсякоха главата на един нещастник.

След това дойде ред на наводнена до коленете зала — във водите се криеха други остриета, предназначени да режат крака. За щастие Кьониг знаеше от изследванията си безопасния път през коварното езеро.

Накрая Маршал Джуда мина през каменен портал и застана на платформа, която се издигаше над гигантска подземна пещера.

Не бе толкова голяма, колкото пещерата с Висящите градини, но макар да й отстъпваше по размери, я превъзхождаше във великолепие.

Всяка каменна стена бе обработена от човешка ръка — от безчислено много човешки ръце. Нямаше нито едно кътче, останало забравено.

Пещерата изглеждаше като подземна катедрала — имаше високи стени, извит таван и четири големи свещени езера, оформени по такъв начин, че да оставят между тях празно пространство във формата на гигантски кръст.

В пресечната точка на кръста — фокус на грамадната подземна зала — имаше висока квадратна платформа, а от четирите й страни се издигаха обелиски. На тази платформа лежеше украсен стъклен саркофаг.

„Украсен“ е дума, безсилна да изрази как изглеждаше саркофагът.

Беше от злато и стъкло и бе положен под висок балдахин, изработен от злато. Колоните на балдахина не бяха прави, а се издигаха огънати и спираловидно, сякаш бяха застинали лози.

— Ковчегът на Александър Велики… — прошепна Кьониг.

— За който се говори, че е изработен от стъкло — потвърди Магьосника.

— Почакайте малко. Това ми изглежда познато… — обади се Джуда.

Зад него Франческо дел Пиеро — неговите ръце, както и ръцете на другите пленници, бяха оковани — наведе мълчаливо глава, сякаш се мъчеше да остане невидим.

Джуда се обърна към Кьониг.

— Направете измервания с лазерното оборудване. Искам да знам височината, широчината и дължината на тази зала.

Кьониг се залови да изпълни нареждането и след минута докладва:

— Дълга е 192 метра и в най-широкото място е 160 метра. Височината в центъра е… 135 метра.

Магьосника приглушено се изсмя.

— И какво му е смешното? — малко засегнато го попита Кьониг.

— Нека опитам да се досетя — каза Магьосника. — Балдахинът над саркофага е висок двайсет и девет метра.

Кьониг направи измерване с лазерното оборудване… и смаяно се обърна към Магьосника.

— Точно двайсет и девет метра! Откъде знаете?

Магьосника отговори:

— Защото пещерата е с абсолютно същите размери като базиликата „Свети Петър“ в Рим.

Джуда се обърна към Дел Пиеро, който се сви още повече, доколкото това изобщо бе възможно.

Магьосника продължи невъзмутимо:

— След като всичко в Римокатолическата църква е повторно изобразяване на някогашното боготворене на Слънцето в Египет, защо тогава базиликата „Свети Петър“ да е по-различна? Нейните размери са точно повторение на това свещено място — последното скривалище на най-ценната част на Пирамидиона — неговия връх.

 

 

Отправиха се към величествения олтар, където лежеше стъклено-златният ковчег.

През стъклото можеше да се види само бял прах — останките на най-великия воин, живял някога — владетелят, наредил частите на Пирамидиона да бъдат разделени и пръснати из тогава известния на човека свят.

Александър Велики.

Върху белия прах бе положен бронзов македонски шлем и разкошен сребърен меч.

А в средата на слоя прах се подаваше — сякаш сложен някога върху гърдите на покойника, върху гръдния кош, от който за две хилядолетия бе останал само този прах — мъничък златен връх.

Върхът на малка златна пирамида.

Най-горната част.

Беше никакви церемонии Джуда нареди да отворят ковчега и четирима от хората му пристъпиха напред и хванаха капака за ъглите.

Дел Пиеро не издържа, пристъпи напред и помоли:

— За бога, по-внимателно!

Мъжете не му обърнаха никакво внимание и отместиха стъкления капак.

Джуда се приближи и пред напрегнатите погледи на всички бръкна с пръсти в останките на Александър Велики…

… и извади от тях Върха на Златния пирамидион.

 

 

С пирамидална форма и основа не по-голяма от обикновена книга, той излъчваше енергия.

И нещо повече от това.

Излъчваше сила, изящество и знание… отвъд всичко, сътворено някога от човека.

И дори още повече — отвъд границите на човешкото познание.

Кристалът на върха му блестеше като диамант.

Няколко наредени един върху друг кристала минаваха по цялата височина на златната пирамидка и се появяваха в основата.

Джуда гледаше частта с обожание.

Той притежаваше всичките седем части на Златния пирамидион — нещо непостигано от друг след Александър Велики.

Усмихна се.

— Сега вече можем да овладеем силата на Ра. Тартар ще се появи над Гиза по пладне. Значи, към Гиза и хилядата години власт!