Матю Райли
Седемте смъртоносни чудеса (11)

Пета мисия
Висящите градини

Ирак

19 март 2006

1 ден преди настъпването на Тартар

Раят на Навуходоносор

От Седемте чудеса на света нито едно не е толкова загадъчно, колкото Висящите градини на Семирамида.

Има една проста причина да е така.

От всички чудеса само едно никога не е било намирано — Висящите градини. Нито едно парче от тях никога не е излизало на бял свят: нито камък от основите, нито парче от колоните, нито следа от акведукт.

Всъщност Градините са толкова мистериозни, че според много специалисти изобщо не са съществували, а са продукт на въображението на гръцките поети.

В края на краищата, както изтъкна Алаа Ашмауи, експерт от Университета в Южна Флорида по Седемте чудеса на света, вавилонците са били съвестни хроникьори, но в запазените древни хроники не се среща дори едно упоменаване на Висящите градини.

И дори хроникьорите на многократните посещения на Александър Велики във Вавилон не споменават за никакви Градини.

Тази пълна липса на доказателства не е спряла писателите през вековете да си измислят най-фантастични описания на Градините. Но има няколко факта, които се приемат от всички:

1. Градините са построени от най-великия месопотамски цар Навуходоносор някъде около 570 година преди новата ера, за да достави удоволствие на новата си страдаща от носталгия съпруга, която била пристигнала от Мидия и била свикнала на повече зеленина.

2. Били построени в източната част на река Ефрат.

3. Най-голямото украшение на Градините било светилище на името на рядката персийска бяла пустинна роза, която не се е запазила до наши дни.

 

 

От там нататък различията между описанията са големи.

Някои историци твърдят, че Градините се намирали на върха на златен зикурат и лозите и зеленината буквално преливали по нивата на сградата. Имало поне десет водопада и водите им скачали надолу през ръбовете.

Според други Градините висели от ръба на много висока скала, така че името им трябвало да се разбира буквално.

Един самотен в убежденията си учен смята, че Градините висели от нещо подобно на гигантски сталактит в огромна пещера.

По отношение на Градините обаче може да се подходи и другояче.

На гръцки Градините се описват като „кремастос“ — дума, която се превежда като „висящ“, оттук и терминът „Висящи градини“ и цялата идея, че става дума за намиращ се във въздуха рай.

Но „кремастос“ може да се преведе и по друг начин — „надвиснал“.

Което поражда въпроса дали древногръцките поети не са описвали най-банален каменен зикурат, чиято декоративна зеленина, оставена неподрязана и неподдържана, е излязла извън пределите на нивото си и е надвиснала през ръбовете? Възможно ли е мистериозното „Чудо“ да се окаже нещо най-обикновено?

Въздушното пространство на Саудитска Арабия

19 март 2006, 03:00

1 ден преди настъпването на Тартар

„Халикарнас“ се носеше в нощното небе.

Големият черен нерегистриран 747 се зададе откъм Африка по курс, който щеше да го отведе през Саудитска Арабия към една от най-трудните за живот, най-дивите и най-беззаконните страни на света.

Ирак.

 

 

По пътя си направи една важна спирка в отдалечено ъгълче на Саудитска Арабия.

Сред няколко голи скалисти хълма имаше скрити издълбани от човешки ръце пещери, изоставени отдавна — входовете им се „криеха“ зад изгнили от времето и разкъсани от вятъра парцали. Наблизо бе разположен и отдавна излязъл от употреба, изметен от пясъка и времето стрелкови полигон, по който се виждаха разхвърляни алуминиеви сандъци.

Бивш лагер на терористи.

Някога дом на Мустафа Заид… и място, където почиваха необезпокоявани всичките му записки за Седемте чудеса на древния свят.

Охраняван от Уест, Стреч и Мечо Пух, окованият в пластмасови белезници Заид се вмъкна в една от пещерите, където зад фалшива стена беше скрил голям сандък, пълен със свитъци, плочки, тухли от пясъчник, златни и бронзови орнаменти и десетки бележници.

В сандъка имаше и красива кутия от черен нефрит, голяма колкото кутия за обувки. Преди да предаде сандъка в ръцете на чакащите го извън пещерата, Заид незабелязано от тях я взе, отвори я и няколко секунди гледа финия оранжев пясък в нея. Повърхността му бе гладка, недокосвана от години. Пясъкът бе толкова ситен, че сякаш излъчваше светлина.

Затвори кутията с щракване, сложи я в сандъка и го избута навън.

А след това, миг преди да излезе през тясната дупка, активира малко електронно устройство за оповестяване на позицията си.

След това се появи иззад фалшивата стена, показа сандъка на Уест и въздъхна:

— Трудът на моя живот. Ще ни помогне.

— Дано — късо каза Уест.

Вдигнаха сандъка и го понесоха към „Халикарнас“.

След малко отново бяха във въздуха.

 

 

Малобройният вече екип на Уест се залови със задачата да намери местоположението на Висящите градини.

Докато Уест, Мечо Пух и Лили анализираха съвсем наскоро преведения от Лили сегмент от Текста на Калимах, Заид — бяха му свалили белезниците — ровеше на колене в прашния стар сандък.

— Струва ми се — обади се Мечо Пух, — че няма да е зле да имаме някаква представа как са изглеждали в действителност тези Градини.

— Почти всички рисунки на Градините — обясни Уест — са фантастични интерпретации на база на неназовани и недостоверни гръцки източници, повечето вариации на тема класически зикурат. Никой не предлага действително изображение…

— Не си прав, капитан Уест! Не е точно така! Виж! — извика Заид и извади нещо от сандъка.

Беше с размерите на лист хартия с приблизително правоъгълна форма. Краищата бяха оръфани, а материалът наподобяваше зебло. Заид го вдигна пред очите им.

— Това е чернова на чертеж — прост начин, използван от древните царе да държат под око хода на работата по отдалечените строежи. Подобен къс тъкан е бил вземан от царски вестоносец, който е отивал на строителната площадка и там е начертавал каквото виждал. След това отнасял рисунката на господаря си и така веднага се виждало как напредва работата… Това го намерих в гробницата на един бедняк под град Аш Шатра в Ирак — гробница на починал недалеч от града ездач, който бил обран от разбойници и зарязан полумъртъв. Макар да го погребали като просяк, според мен той е бил царски служител и се е връщал в Новия Вавилон с този чертеж на Висящите градини на Навуходоносор. Представям ви единствената според мен съществуваща рисунка на Висящите градини на Семирамида!

— Прилича на вход на пещера — каза Уест. — Само че оформен като изящна арка.

— А какво означава този обърнат с върха надолу триъгълник, увиснал от тавана на пещерата? — попита Мечо Пух.

— Прилича на гигантски сталактит… — започна Стреч.

— А това на пода точно под него като че ли е зикурат, в калъп от кал — продължи Уест. — Използвали са такъв калъп, за да построят зикурата, после са махали калъпа.

Заид го погледна косо и каза:

— Ако това е истински зикурат, капитане, тогава този сталактит трябва да е поне петнайсететажен. Чудовищно голям.

— А какво означават всички тези наклонени черти, които покриват постройката? — попита Лили.

— Дълго размишлявах над смисъла на тези линии, дете — каза Заид. — Смятам, че това е древно скеле — временна конструкция от пръти, използвана при постояването на Градините. Нали това все пак е рисунка на моментното състояние на проекта, следователно показва Градините в процеса на тяхното създаване. Затова смятам, че е помощно съоръжение.

— Лили — обади се Мечо Пух. — Какво пише отдолу?

Вместо Лили отговори Заид:

— Братко, това не е написано със Словото на Тот. Това е стандартен клинопис, използван от царския куриер…

— Лили може да чете клинопис — прекъсна го Уест. — Хайде, Лили.

Лили помълча, после каза:

— Пише: „Отчет: строежът продължава по план. Деветнайсет загинали. Шейсет и двама ранени. Загубите са поносими“.

— „Загубите са поносими“ — повтори Стреч. — Май управниците в тази част на света изобщо не са се променили с вековете.

Върнаха се на превода на Лили за шестия фрагмент от Текста на Калимах:

„Висящият Рай на Стара Вавилония.

Отправи се към изгряващото слънце,

от точката, където двете дарителки

на живот стават една.

В сянката на планината Загрос

се изправи пред могъщия водопад,

сътворен от Третия велик архитект,

за да скрие пътеката, която е изсякъл.

Пътека, изкачваща се към входа на рая,

построен от великия Навуходоносор

за неговата съпруга.“

— Е, поне началото е съвсем ясно — започна Уест. — Тръгва се на изток от точката, където двете дарителки на живот стават една. „Дарителки на живот“ е името, дадено от месопотамците на реките Тигър и Ефрат. Явно става дума за мястото, където се сливат.

— Багдад? — поиска да се увери, че е разбрал, Мечо Пух. — Нали там се събират Тигър и Ефрат? Това ли е мястото на древния Вавилон?

— Всъщност не е — поправи го Уест. — Вавилон се намира под нивото на днешния град Хила, който е южно от Багдад. В Багдад двете реки текат съвсем близо една до друга, но не там стават „една“. В действителност те се сливат доста по на юг, в град Курна. Там стават една голяма пълноводна суперрека — Шат ал-Араб — която продължава на юг, минава през Басра и се влива в Персийския залив.

Стреч отбеляза кисело:

— Не мога да повярвам, че американците още не са открили Градините. Та в Ирак в момента има над сто и петдесет хиляди техни войници. Какво им пречи вече да са изпратили колкото си искат отряди, за да проверят всеки водопад в планината Загрос източно от Багдад, Хила и Курна?

Уест помълча — в главата му се материализираше една идея.

— Освен ако…

— Какво?

— Днешният град Хила наистина е издигнат върху руините на Семирамида от времето на Навуходоносор — бавно каза той. — Само че като се замисля… в текста изобщо не се споменава „Вавилон“. Там се говори за „Висящия Рай на Стара Вавилония“. Старият Вавилон!

— Какво искаш да кажеш? — попита Мечо Пух.

— Ами помисли — вече развълнувано му отговори Уест. — Ню Йорк… Нова Англия. Днес много градове и области са назовани в памет на някога съществували места. В някои древни текстове Вавилон на Навуходоносор се нарича Нови Вавилон. Ами ако Градините никога не са били в Нови Вавилон, а са били построени в по-стар град също наричан Вавилон, само че намиращ се далече от по-новия град, който приел неговото име? В истинския Вавилон.

— Това може да обясни защо биографите на Александър Велики така и не споменават Градините, когато той минава през Вавилон, и защо никой не ги е намерил близо до Хила — отбеляза Стреч. — Защото са видели Новия Вавилон, а не Стария Вавилон!

— Два Вавилона. Два града. — Заид поглади брадичката си. — Добра теория… — Изведнъж погледът му светна. — Разбира се! Но разбира се! Защо не се сетих сам!

— За кое?

Заид се хвърли към сандъка си, зарови из бележниците в него и заговори бързо и възбудено:

— Позволете ми да доразвия теорията на капитан Уест. Нашата логика предполага, че Тигър и Ефрат следват същия път, по който са текли през петстотин и седемдесета година преди новата ера. Те идват от Турция, минават през Ирак и се събират при южните блата на Курна… Сега помислете върху следното. Месопотамия е родното място на всички митове за потопа. Нека ви напомня, че историята за Ной и Ковчега е нескопосан преразказ на легендата за Зисудра и неговия натоварен с животни кораб. Но защо е така? Защото иракските митове за потопа се основават на съвсем реални потопи: за това как Персийският залив е променил бреговата си ивица и е залял сушата, като разкъсал дигите и веднъж дори променил коритата на двете най-големи реки в региона — Тигър и Ефрат. Един западен учен, Греъм Хенкок, е описал това много убедително в чудесната си книга „Подземен свят“. Аха! Ето я…

Извади от сандъка оръфана книга и я отвори на страница с картата на Ирак. Картата ясно показваше двете големи реки, Тигър и Ефрат, които образуваха нещо подобно на буквата „V“ в южната част на страната:

Заид бе изписал на картата имената на градовете Хила, Курна и Басра.

— Значи… — продължи той — както постъпваме днес, така са правили и в древността — хората са издигали градовете си на бреговете на големите реки. Само че когато заради потопа реките сменили коритата си, хората изоставили старите си градове и построили нови — тези, които виждаме на днешните брегове на реките… Преди много години, когато търсех загубени документи, отнасящи се до Висящите градини, отбелязах местоположенията на изоставените градове, на градовете, които някога са били на предишните брегове и които след отклоняването на реките били изоставени.

— Добре де, къде са се сливали реките тогава? — попита Уест.

Заид се усмихна.

— Е, тогава не знаех, че най-важната информация е къде са се сливали двете реки преди потопа.

И със замах отгърна страницата и показа втора карта на Ирак — само че на нея щриховано бе отбелязана втора буква „V“:

Заид посочи мястото на сливане на реките — то беше южно от Курна, по средата на разстоянието до Басра.

— Реките — тържествено обяви Заид — са се сливали ето тук… при град Харита.

 

 

„Халикарнас“ навлезе над Ирак и се насочи към южния град Харита.

Всички се подготвяха за кацането — приготвяха оръжие, карти, каски и пещерна екипировка.

Сам в кабинета си, с Хор на рамото, Уест гледаше лаптопа, който му бе конфигурирал Магьосника след фиаското им в Тунис.

Микровълновата мрежа сканираше пространството около самолета за всякакви сигнали, постъпващи или напускащи „Халикарнас“.

Щом пресякоха границата на Ирак, компютърът издаде предупредителен сигнал.

Някой на борда имаше насочващо устройство.

Харита, Ирак

19 март 2006, 09:00

1 ден преди настъпването на Тартар

За да стигнат до Харита, „Халикарнас“ трябваше да заобиколи пристанищния град Басра.

Докато самолетът се носеше над покрайнините на Басра, по оповестителната система се разнесе гласът на Скай Монстър:

— Капитан Уест… ела да видиш нещо.

Уест отиде в пилотската кабина и надникна през прозореца.

Дълга колона тежкотоварни коли се източваше от Басра на север, към Харита.

Гигантски конвой. От американски военни транспортни машини.

Транспортьори за личния състав, пътностроителни машини на инженерните войски, хъмвита, джипове, мотоциклети и в допълнение — десетина бойни танкове „Ейбрамс“ и няколко хеликоптера „Блек Хоук“, които сновяха в небето.

Като цяло войсковото поделение наброяваше не по-малко от 5000 души.

— Как е възможно това? — попита Заид: беше дошъл заедно с Мечо Пух.

— Наистина… как така са отново по следите ни? — не издържа и Мечо Пух.

Уест гледаше конвоя и се опитваше да скрие мислите си: „Кой ни издаде?“.

— По дяволите! — възкликна Скай Монстър, явно чул нещо в слушалките. — Янкитата току-що повикаха изтребители от базата в Насирия. F-15 естествено. Няма да е зле да намерим това място колкото е възможно по-бързо, Ловецо!

След няколко минути вече летяха над прашния град Харита, разположен на източния бряг на река Шат ал-Араб на петдесетина километра от Басра.

— Право на изток, Скай Монстър — нареди Уест.

Скай Монстър направи вираж над града и в същия момент Уест видя магистралата, идеща откъм север, където се намираше Курна…

… и по тази магистрала пълзеше втора колона американски коли.

Беше почти идентична с първата: тежки камиони, хъмвита и танкове — и още поне 5000 души.

Уест започна трескаво да обмисля вариантите.

— Джуда сигурно е имал хора в Курна, да търсят водопади — каза накрая. — Но Курна не е на мястото на тогавашното сливане на реките. Търсил е прекалено на север.

— И изведнъж вече знае, че трябва да се пренесе по на юг — натърти Скай Монстър. — Какво ще кажеш за това щастливо за него „стечение на обстоятелствата“?

Уест само го потупа по рамото и каза:

— На изток и ниско, приятелю.

Но ситуацията беше повече от ясна: с предател в редиците си, те се намираха между два придвижващи се един към друг конвоя, превъзхождащи ги във всяко отношение, в това число огнева мощ.

Ако намереха Висящите градини — а това изобщо не бе сигурно — се налагаше да влязат и излязат направо светкавично.

 

 

Пред тях застрашително се издигаха назъбените върхове на Загрос — планината на границата между Ирак и Иран.

Безброй малки реки търсеха път из лабиринта от долини и стръмнини по склоновете и се спускаха към Шат ал-Араб. Водопадите бяха безчет и погледът попадаше на тях, накъдето и да се обърнеше: тънки като косъм, гледани отвисоко, други по-широки, някои раздвоени.

Имаше доста двукаскадни, а дори и няколко четирикаскадни, но поне доколкото Уест бе в състояние да различи от самолета, имаше само един трикаскаден в района точно на изток от Харита: абсолютно изумителна каскада с обща височина поне 90 метра — водите отскачаха от два широки скални перваза, преди да се съберат в коритото, което лъкатушеше надолу към великата Шат ал-Араб. Този водопад се намираше в полите на планината и гледаше към блатистата равнина на Южен Ирак.

— Това е — заключи Уест. — Не може да е друго. Скай Монстър, свали ни тук, където можеш. Нататък ще продължим с кола. Ти ще отлетиш с „Халикарнас“ на ето тези координати и ще чакаш да те повикам. — И подаде на пилота едно листче.

— Разбрано, Ловецо.

 

 

„Халикарнас“ кацна на равното напукано дъно на езеро, което сякаш не бе виждало вода през последното хилядолетие.

В мига, в който колелата му докоснаха земята, капакът на товарната рампа падна назад и по него изфуча ландроувър с четириколесно задвижване, подскочи няколко пъти и се понесе на изток, като оставяше след себе си пясъчен облак.

Без никакво бавене „Халикарнас“ се издигна и полетя към тайния хангар, където Джак Уест го бе намерил преди петнайсет години.

 

 

Ландроувърът спря пред тройния водопад. Ревът на падащата вода изпълваше въздуха.

— Аллах да се смили над нас — прошепна Мечо Пух, вдигнал глава към извисяващия се водопад. Деветдесет метра — колкото трийсететажна сграда.

— Натам! — надвика грохота Уест.

Тясна каменна пътека покрай скалата водеше зад най-долната каскада на водопада.

Уест бързо тръгна по нея. Останалите го последваха. Но когато се озоваха зад водната завеса, се натъкнаха на нещо, което не бяха очаквали.

Водата отскачаше на значително разстояние от скалата и стената зад нея бе относително суха…

… и в нея бяха изсечени пътеки — плетеница от страшно тесни пътеки, които се пресичаха хаотично. Бяха пет-шест и се извиваха и кръстосваха в толкова много точки, че броят на възможните маршрути бе огромен.

Освен преплетените пътеки Уест видя и обезпокоително много дупки: през тях, освен вода сигурно изскачаше нещо още по-смъртоносно.

Капани.

Заид бе смаян и не го криеше.

— Имхотеп III. Истински, макар и зловещ гений. Изключително рядко срещана, вярно, типична за него система от капани. Много начини за минаване по път, осеян с капани, и само един безопасен маршрут.

— Но как да разберем кой е той? — обади се Стреч. — Пътеките са толкова преплетени, че…

Застанала до Уест, Лили напрегнато разглеждаше системата от пътеки по стената зад водопада.

И докато я гледаше… нещо прещрака в съзнанието й.

— Виждала съм го това… — промълви тя.

После, без да пита, бързо бръкна в раницата на Уест и извади една разпечатка.

Надписът й беше: „Вход през водопада — рефортификация от Имхотеп III по времето на Птолемей Сотер“.

— Хм… я дай да видим — каза Стреч.

Линиите на чертежа точно съответстваха на разпределението пред очите им.

— И все пак кой е безопасният маршрут? — тревожно попита Мечо Пух.

— Това вече не знам — обезсърчено призна Лили.

— Почакай малко — обади се Уест. — А може би знаем…

Зарови из раницата си и след малко удовлетворено въздъхна:

— Намерих го! — И извади очевидно често използван кожен бележник — дневника на нацисткия археолог Хеслер. — Хеслер е знаел безопасния път — каза Уест и бързо запрелиства страниците: търсеше онова, което смътно си спомняше, че е виждал. — Ето! — И им поднесе дневника, разтворен на страница, която всички вече бяха виждали.

Надписът беше „Безопасни маршрути“.

Уест се усмихна.

Вдигна схемата на дясната страница до рисунката на преплитащите се каменни пътеки и всички ясно видяха за какво става дума: маршрутът на страницата в дневника съвпадаше с една от извитите пътеки на схемата на водопада.

— Знаеш ли, капитан Уест — каза Заид, — ти си бил много по-умен, отколкото те смятах. Ще трябва да те държа под око.

— Благодаря — сухо отговори Уест.

И погледна крадешком назад. В далечината, по цялата широчина на хоризонта, се бе вдигнал голям пясъчен облак — задаваше се пясъчна буря… или може би нещо друго…

Например два военни конвоя.

— Хайде — неспокойно каза той. — Нямаме време.

 

 

Започнаха да се катерят по скалата; следваха безопасния път, без да обръщат внимание на рева на сриващата се зад гърбовете им водна стена. През полупрозрачната й завеса пробиваше разсеяна слънчева светлина и осветяваше издълбаните в скалата пътеки достатъчно, за да виждат къде да стъпват.

Уест се катереше пръв, Хор беше в торбичката на гърдите му.

Пътят се извиваше, сменяше посоката си рязко, но общо взето ги водеше все нагоре. Каналът в скалата бе толкова тесен, че можеха да се катерят само в колона по един. На всичко отгоре бе покрит с прорасъл плъзгав мъх, така че трябваше много да внимават, което ти забавяше допълнително. Истината бе, че без картата на безопасния маршрут никога не биха могли да намерят начин да се качат догоре, като избягват капаните.

В близост до двата скални перваза пътеката се забиваше в твърдта на канарата като тунел и излизаше на перваз, позволяващ достъп до следващото ниво.

След двайсетина минути предпазливо катерене стигнаха до върха на най-горната каскада. Там, точно под ръба на най-високия перваз и веднага след откъсването на бързотечащата вода от каменното корито над главите им, пътеката свършваше…

… точно пред входа на трети нисък тунел, който се забиваше в скалата и се губеше в мрак.

Входът на този тунел обаче бе по-различен от тези на двата по-долу.

Освен че бе обрасъл в зеленикав мъх, входът на тунела бе украсен.

Рамката около входа бе покрита с йероглифи — изящно издълбани в камъка — а самият вход не бе просто дупка, а имаше квадратно сечение. Гладките стени запазваха тази геометрия, но малко след самия вход всичко вътре се криеше в тъмнина.

На хоризонталния трегер над входа, под стичащата се вода и мъха, внимателното око можеше да различи частично скрита позната картина:

Уест се усмихна на издълбания в камъка образ и каза:

— Е, попаднали сме където трябва.

 

 

Докато Уест и другите разглеждаха входа на тунела, Мечо Пух реши да изследва късия хоризонтален участък от пътеката, извеждащ до самия ръб на водопада.

Наведе се предпазливо и погледна надолу покрай политащата в пропастта водна струя, след което погледна напред.

И онова, което видя, го накара удивено да се ококори.

Двата американски конвоя се бяха събрали в един мегаконвой и решително се носеха към водопада през равнината — вдигаха след себе си огромен пясъчен облак. Хеликоптерите следваха дългата автоколона, предвождани от черен „Блек Хоук“.

Десет хиляди души идваха право срещу тях.

— В името на Аллах… — прошепна той. — Ъ-ъ-ъ, Ловецо…

Уест дойде при него, погледна американската армия и по-специално застрашителния черен хеликоптер, който бе начело.

Смръщи се.

Хеликоптерът всъщност не изглеждаше…

Уест замислено сви устни.

Сякаш светът събираше стените си около него и вариантите им за действие стремително намаляваха.

— Хайде, Пух — каза той. — Не можем да спрем сега…

Върнаха се при другите до входа на тунела и Стреч каза:

— Ако тази система от капани е като предишните, няма начин да влезем и да излезем, преди да са пристигнали американците.

— Ще ми разрешите ли дързостта — обади се лукаво Заид, който стоеше зад всички. — Струва ми се все пак, че е възможно да има начин…

— Например? — подозрително попита Стреч.

— „Входът за жреците“. За него се споменава в дневника на нациста, а и аз съм се натъквал на тази фраза в изследванията си. Този вход обикновено е тесен, не е така украсен и се използва от жреците на даден храм, за да се грижат за светилището дори когато храмът е затворен за посещения на богомолците. Като място за уединение на царски особи, Градините със сигурност са имали светилища, които на свой ред са се нуждаели от поддръжка.

— Заден вход — простичко поясни Уест.

— Именно. Което означава, че можем да влезем през този тунел и да излезем в другия край през „входа за жреците“.

— Стига да успеем да го открием — сухо уточни Стреч.

— Ако изпуснем и тази част — напомни Уест, — ще излезе, че Дорис, Дългоух и Ноди загинаха напразно. Няма да допусна това. Ще имам частта дори ако това означава, че се налага да умра!

И с тези думи рязко се обърна, сграбчи Лили за ръката и се вмъкна в тунела под водната завеса.

Мечо Пух го последва без колебание и намери възможност шепнешком да му каже:

— Ловецо… онзи „Блек Хоук“ начело… нали го видя?

— Да — отговори Уест, без да отмества вперения си право напред поглед.

— Не беше американски.

— Знам.

— Разпозна ли маркировката? Той е…

— Да — на свой ред прошепна Уест и този път погледна за секунда Мечо Пух. — Израелски. По някакъв начин израелците са узнали местоположението ни и ми се струва, че знам как. Интересното е, че се опитват да стигнат тук преди американците. — Хвърли за миг поглед към Стреч. — Израел най-напред се грижи за Израел. Хайде…

И тръгнаха към системата от капани, която охраняваше подстъпа към Висящите градини на Семирамида.

Входният тунел и Пясъчната пещера

Лампата в пожарникарската каска на Уест хвърляше остър като сабя лъч в мрака на тунела.

Екипът му го следваше без колебание. Ако някой се обърнеше назад, щеше да види силуетите на следващите го на фона на осветената водна завеса на входа на тунела. И другите имаха каски с лампи. Хор излетя напред.

Тунелът запазваше идеално квадратното си сечение. Стените му бяха издълбани в скалата. Малко след входа тунелът започна да се спуска и мракът около тях се сгъсти. В тавана смътно се виждаха квадратни отвори, които криеха в себе си неща, за които никой не искаше да знае подробности. Водопадът зад гърба им ревеше.

И тогава се задейства първият капан.

Със спиращ сърцето тътен от скрито отделение — почти веднага след входа — от тавана се свлече петтонен камък, скри остатъците от слънчевата светлина и изпълни целия тунел!

След което, за техен ужас, наклонът на тунела вдъхна живот на каменната грамада.

Тя започна да се плъзга надолу — към тях! — и екипът трябваше да ускори ход напред, навътре и надолу.

— Бързо! — ненужно извика Уест.

Всички побягнаха колкото може по-далеч от грамадния камък, без да забравят да заобикалят отворите в тавана, под които се налагаше да минават.

Камъкът се плъзгаше по наклона като неумолим преследвач, който не им дава възможност дори да се обърнат…

Стигнаха до ръба на пропаст.

На трийсетина метра по наклона тунелът просто свършваше и се отваряше в зейнала черна бездна. Мракът пред тях не даваше възможност да се види нищо, но и нищо не подсказваше, че тунелът продължава някъде напред по същия начин както дотук. Изглежда, бяха стигнали до края му.

Канарата зад тях се приближаваше.

Уест изстреля светлинна ракета…

… и видяха, че стоят на самия ръб на гигантска пещера, оформена като необятен паралелепипед със страна петдесетина метра и дълбочина, равна на поне десететажна сграда.

Проблемът им беше, че… тунелът излизаше под тавана на пещерата.

А плъзгащият се каменен блок застрашително се приближаваше.

И тогава, на светлината на увисналата във въздуха осветителна ракета, Уест погледна пода на пещерата, на трийсетина метра под тях.

Беше плосък и равен, сякаш посипан с пясък.

Но имаше в този под нещо странно… може би защото беше прекалено равен и прекалено гол.

Уест ритна един камък до ръба, на който стояха, и проследи с поглед падането му към пода.

Камъкът се удари в пода.

Но не отскочи. Нито тупна тежко.

Напротив, пльосна в лепкавата повърхност, която само наподобяваше пясък. И… потъна.

— Аха… плаващи пясъци — каза Заид, явно впечатлен. — Подът е от плаващи пясъци.

— Господи, ти си същият като Макс — каза Уест и рязко се обърна, за да провери на какво разстояние се е доближил до тях плъзгащият се камък. Беше на десет метра и след малко щеше да ги принуди да скочат от тази височина в покритата с плаващи пясъци пещера.

— Тази система от капани май никак не си губи времето.

После отново се обърна към пещерата и видя отговора… дълга редица ръкохватки, приличащи на халки — редица, която свършваше в тунел, подобен на техния, но на отсрещната стена, на петдесет метра от тях.

И разбира се… между тях и ръкохватките се виждаха тъмните отвори на различни смъртоносни капани.

— Лили, ела тук. Прегърни ме здраво през врата — нареди Уест. — Заид… разполагаш ли с някаква информация за тези ръкохватки?

Заид тревожно погледна наближаващия ги камък.

— Спомням си едно споменаване на нещо, което, мисля, се наричаше „Високият таван на Пясъчната пещера“. Там се казва: „Върви с ръцете си, но в знак на уважение към техния строител избягвай тези на техния Създател“. Понеже това е построено от Имхотеп III, аз лично бих избягвал да се хващам за всяка трета ръкохватка.

— Добра теория — каза Уест, — но понеже не ти вярвам, защо не минеш пръв и не проверим верността й? Хайде, действай!

Заид скочи, хвана се за първата ръкохватка и със залюляване започна да се придвижва напред с прихващане, като прескачаше всяка трета.

Когато измина първите десетина метра, без да му се случи нищо, Уест нареди:

— Всички — след него.

Пресегна се, хвана се за първата ръкохватка…

… и увисна от височината на десететажна сграда над плаващите пясъци.

 

 

Гледката беше невероятна: пет дребни фигурки в колона по един, увиснали на ръцете си, бързо се придвижваха по тавана на огромната кубична пещера.

Последният в колоната беше Мечо Пух — скочи от ръба на пропастта секунда преди петтонната каменна грамада да помете мястото, където бяха стояли допреди малко, и да се сгромоляса през ръба на пропастта.

Издяланата канара се заби в плаващите пясъци с отвратителен пльокащ звук.

После бавно и неотвратимо потъна под повърхността, която отново застина, сякаш не се бе случило нищо особено.

 

 

Уест преместваше ръка след ръка с мрачна решимост, помагаше си с премерени залюлявания. Хор летеше до хората, като че ли удивен от непохватния им начин на придвижване.

Според указанията на Заид Уест избягваше всяка трета ръкохватка, което се оказа разумно. Предположението на Заид явно се оправдаваше. Уест опита от любопитство деветата, тя се отскубна от гнездата си в тавана и той я пусна към смъртоносния под. Беше преполовил разстоянието, когато чу гласове. Викове. Засилваха се откъм входния тунел.

Първият хеликоптер — израелският черен „Блек Хоук“ — изглежда, бе разтоварил хората направо на върха на водопада.

Уест прецени, че това най-вероятно са командоси от Саярет Маткал — закоравели убийци, безжалостни ефикасни машини, които покрай многото си други таланти бяха и перфектни снайперисти. Това беше някогашното поделение на Стреч.

Бяха се намесили на финала на играта.

Бързо и неудържимо.

— До всички! — извика Уест. — Размърдайте се по-чевръсто! Защото имаме възможно най-неприятната компания.

 

 

И за да даде пример, продължи да премества ръцете си с удвоена скорост, като се стараеше да не мисли за онова, което ги чакаше на дъното на пропастта.

И тогава откъм тунела се разнесе познатото им сгромолясване на камък, последвано от нови викове и шум от бягащи хора.

Израелците бяха задействали втори падащ камък.

Уест продължи придвижването си по тавана на пещерата.

В този момент Заид стигна до отвора на срещуположния тунел и с едно последно по-енергично залюляване скочи направо в него. Уест последва примера му секунди по-късно и стъпи с облекчение на твърда основа. Обърна се, за да помогне на другите…

… и върху носа му се появи червената точка на лазер… точка, която принадлежеше на снайперистка карабина от другата страна на пещерата — държеше я израелски командос, отпуснал се на коляно.

В ушите му — на използваната от тях радиочестота — се разнесе заповед:

— Останете на мястото си, капитан Уест. Не помръдвайте и мускул.

Уест нямаше никакво намерение да се подчинява, но стрелецът отсреща сякаш бе прочел мислите му безпогрешно, защото червената точка се премести от носа му…

… и се закова върху тила на Лили.

— Знам какво си мислите, капитан Уест. Недейте. Ако не искате тя да умре. Коен… ръкохватките? Коя е безопасната последователност?

В същия миг във входа на тунела скочи Стреч и приклекна до Уест. Мечо Пух с пухтене и много разход на енергия се бореше с последните метри от въздушната акробатика.

Стреч погледна косо Уест и каза в микрофона си:

— Избягвайте всяка трета, майоре.

Добре тренираните израелци бързо започнаха да се прехвърлят по ръкохватките.

Бяха шестима и всички успяха да скочат, преди да бъдат застигнати от плъзгащия се камък, който изтрополи зад гърба им и зрелищно се заби в плаващите пясъци на пода.

Действайки в синхрон, израелците нито за миг не изпуснаха контрол над ситуацията — във всеки момент един от тях висеше на една ръка, насочил оръжието си срещу Лили.

След няколко минути завършиха прехвърлянето и заобиколиха групата на Уест.

 

 

Командирът на израелския отряд гледаше Уест заплашително.

Стреч ги представи един на друг:

— Капитан Джак Уест-младши — майор Ицхак Мейр от Саярет Маткал, позивна Отмъстител.

Отмъстителя бе висок мъж с широк гръден кош, погледът на зелените му очи не изразяваше никакви нюанси. За него черното си беше черно, бялото — бяло, а най-важното нещо на света бе Израел.

— Славният капитан Уест. — Отмъстителя направи крачка напред и извади пистолета на Уест от кобура. — Не съм чувал за войник, който да е изживявал повече провали, но вие продължавахте да се изправяте на крака, изтупвахте праха от дрехите си и се връщахте за още.

— Нищо не е свършило, докато не приключи окончателно — каза Уест.

Отмъстителя се обърна към Стреч:

— Капитан Коен, поздравления. Свършихте прекрасна работа по време на необичайно дълга мисия. Работата ви получи заслужено признание на възможно най-високо ниво. Извинявам се, че ви изненадах по този начин.

Стреч не каза нищо, само наклони глава.

За разлика от него, Мечо Пух бе извън себе си.

Той ядно изгледа Стреч и изръмжа:

— Приеми и моите поздравления, евреино. Ти изпълни мисията си перфектно. Докара ги при нас и ни предаде навреме, за да им подариш последната част. Надявам се да си удовлетворен.

Стреч продължаваше да не казва нищо.

Лили вдигна поглед към него.

— Стреч? Защо?

Стреч отговори едва чуто:

— Лили, трябва да ме разбереш. Аз не…

Отмъстителя се ухили:

— Какво е това „Стреч“? Прекръстиха ли те, Коен? Ах, колко сладко… — После се извърна към Мечо Пух: — Уви, всичко, което изрече, арабино, е вярно. Последната част ще е наша — частта, която ще даде на Израел преимуществото, от което се нуждаем в отношенията ни със Съединените щати. А сега, капитан Уест, бъдете така добър да тръгнете начело. Водете ни към частта. Вече работите за Израел.

 

 

В мига, в който думите се отрониха от устата му, някъде навън се разнесе мощна експлозия.

Всички се извърнаха в посоката, откъде идваше тътенът.

Уест размени поглед с Мечо Пух.

Настъпи момент на напрегнато вслушване.

Нищо.

Тишина.

И тогава Уест се досети. Точно тишината бе проблемът. Грохотът на водопада, който стигаше до тях откъм отвора на входния тунел, бе заглъхнал.

Всичко бе ясно.

Джуда бе използвал експлозиви, за да отклони водопада — целия водопад! И сега отваряше входа за армията, която предвождаше.

 

 

В действителност дори в най-фантастичните си сънища Уест не би могъл да си представи сцената отвън.

Водопадът наистина бе пренасочен чрез заряди, експертно поставени в коритото на реката над главите им. И сега, само за секунди, трикаскадният водопад бе престанал да съществува.

Но най-неповторимата гледка бе многочислената армия, която се бе струпала в основата на пресъхналия водопад.

Десетки взводове се насочваха към вече спокойното езеро в основата на високата скала. Танкове и хъмвита настъпваха след тях, а над главите на всички обикаляха хеликоптери „Апачи“ и „Супер Сталион“.

Всичко това бе под командването на Маршал Джуда, който се намираше в мобилен команден център.

По негова заповед първият отряд атакува от въздуха — десантниците се спуснаха по въжета, стъпиха на най-горното ниво на някогашния водопад и по този начин също си спестиха гадаенето на правилния маршрут по издълбаните в скалата пътеки.

С готови за стрелба оръжия те се хвърлиха във входа на тунела.

 

 

От другата страна на пещерата с плаващите пясъци Уест и новата му група видяха лъчите на лазерите на американците да се кръстосват в тъмнината откъм входния тунел. Всичко това се придружаваше от тежкия тропот на подковани обуща.

— Американските свине — изсъска Заид.

Но изведнъж се разнесе тежкият грохот на падаща канара, последван от заплашителното триене на каменни повърхности. Поредният плъзгащ се камък бе поел по пътя си в спускащия се тунел!

Стрелба. Американците стреляха по напредващия камък!

Викове.

След това тичане — паническо тичане по тунела.

След секунди на изхода на тунела се появи първият запотен американец — тревожно хвърли поглед наляво и надясно, нагоре и надолу, видя стаената повърхност на плаващите пясъци на пода на пещерата, после забеляза спасителните ръкохватки в тавана и скочи към тях, залюля се на първата, прехвърли се на втората, посегна към третата…

… която се откъсна и полетя заедно с нещастника право надолу.

Мъжът закрещя, после… се стовари върху желатиноподобния под… и започна да крещи по съвсем друг начин.

Това бяха писъците на човек, хванат в безмилостната хватка на сила, на която не може да се противопостави нищо, човек, внезапно осъзнал, че е обречен след секунди да умре!

Петимата командоси изскочиха от тунела точно навреме, за да станат свидетели на трагедията и да видят как устата на другаря им се пълни с фин пясък. Застинали на ръба на пропастта, те проследиха изчезването му, преместиха погледи върху ръкохватките в тавана и пак погледнаха надолу към плаващите пясъци.

Двама се осмелиха да опитат ръкохватките. Първият посегна към шестата и тя го изненада. Другият се изпусна сам.

Останалите трима бяха пометени от плъзгащата се канара. Тя изскочи от тунела зад тях като засилен влак и ги запрати високо във въздуха в параболи, които завършиха едновременно в ненаситните плаващи пясъци.

А после и самият камък падна и погреба под себе си един от все още боричкащите се американци. Другите двама се задържаха на повърхността няколко секунди по-дълго, преди и те да бъдат всмукани безмилостно.

Уест и групата му видяха всичко това.

— Това няма да се повтори — предупреди Уест. — Джуда изпрати хората си на смърт. Един малък отряд без инструкции и без предупреждение. Това бе просто запознаване със системата от капани. Когато дойде самият той, няма да е толкова глупав.

Израелският майор кимна и се обърна към двама от хората си:

— Шамбург… Риел. Оставате на пост тук. Задръжте ги колкото можете по-дълго, след това ни настигнете.

— Слушам! — отговориха двамата едновременно.

Отмъстителя дръпна Лили от ръцете на Уест и грубо я хвана за яката.

— А сега напред, капитане!

 

 

Не бяха изминали и десет крачки по новия тунел, когато чуха изстрели от оставените в ариергарда.

Единични изстрели, които преминаха в продължителни откоси.

В пясъчната пещера бяха пристигнали още американци и изглежда, бяха обезвредили механизма с плъзгащите се камъни.

Двамата командоси нямаше да могат да ги удържат дълго.

Гигантското стълбище

Минаха през късия тунел и Уест изведе групата в нова кубична зала — петнайсет метра висока, широка и дълга — само че този път отворът на тунела бе ниско до пода, а не до тавана на залата.

Пред него започваше каменна пътека без перила, прилепена до лявата стена. Отдясно имаше плаващи пясъци.

Ниската пътека обаче извеждаше до нещо абсолютно зашеметяващо.

Седем гигантски каменни стъпала отиваха нагоре и стигаха до дупка в тавана на пещерата. Всяко стъпало бе поне по два метра високо и те бяха осеяни с дупки и ниши с различни форми и размери, някои с диаметър на топка за бейзбол, други с габаритите на нормална врата, но несъмнено всяка от тях бе заредена със смъртоносен капан, очакващ от векове някой да го задейства.

Отляво на гигантското стълбище, но залепена до него, бе каменната стена, която граничеше с пътеката. И по нея имаше много дупки с очевидно същото предназначение. Отдясно на пътеката и стълбището нямаше нищо, освен въздух.

Идеята бе ясна: ако нещо те изхвърли от пътеката или стълбището, политаш във въздуха и падаш в плаващите пясъци.

— Това са нивата! — досети се Заид.

— Какво? — не разбра Уест.

— Не помниш ли онзи доклад за хода на работата със скицата на Градините в процес на строеж. Тези стъпала първоначално не са били стъпала. Били са оформени като нива, извеждащи до основния свод на пещерата. Имхотеп III обаче ги е превърнал в част на системата от капани.

Умно.

— Ако съм прав — продължи Заид, — Висящите градини трябва да се намират от другата страна на онзи вход в тавана.

Отмъстителя избута Уест напред… без да изпуска от ръката си яката на Лили.

— Капитан Уест, ако обичате. Не разполагаме с излишно време. Водете.

 

 

Уест се подчини и започна да се катери по гигантските стъпала.

Трябваше да преодолява капани на всяка стъпка: изстрели с фин пясък, като този на пода, пропадащи под краката плочи, остриета, опитващи се да пронижат протегнатите му да се хванат за нещо ръце, дори еднотонна каменна топка, която внезапно се изтърколи на петото стъпало.

Но с ловкост, умения, бързина и логично мислене той преодоля всички капани и накрая мина през отвора в тавана — и се озова на тъмна платформа, около която — имаше това усещане — се отваряше свободно пространство. Уест извади осветителна ракета, но вместо да я изстреля без посока, я вдигна високо над главата си. И за един къс миг се изправи сам пред гледка, която не бе виждана от човешко око повече от 2500 години!

Пред него се разкриха с неописуемото си великолепие Висящите градини на Семирамида.

* * *

Наложи се да запали още осем ракети, за да освети изцяло гигантската пещера.

Най-подходящата дума би била суперпещера, защото имаше размера на двайсет футболни игрища, разположени в мрежа, формата й бе на идеален квадрат, а подът бе изцяло от плаващи пясъци, което я правеше да изглежда като грамадно застинало плоско езеро от жълт пясък.

В геометричния център на това пясъчно езеро се издигаше петнайсететажен зикурат — стъпаловидна пирамида, често срещана в Древна Месопотамия.

Онова, което се спускаше над зикурата, можеше да се определи единствено с думата чудо.

Бе неправдоподобно огромен варовиков сталактит, увиснал от тавана на пещерата точно над зикурата. Беше толкова необятен, а масата му толкова смазваща, че зикуратът под него изглеждаше мъничък. С височината на поне 25-етажна сграда, той приличаше на обърната планина, висяща от тавана на суперпещерата — острият й връх сочеше надолу и се срещаше с издигнатия връх на зикурата.

Само че този невероятен природен феномен бе променен от човешка ръка и по този начин се пренасяше от категорията „Невероятно“ в категория „Удивително“, в която се намираха Чудесата на света.

По сталактита бе издълбана пътека — в някои участъци равна, другаде — със стъпала. И тази пътека се виеше спираловидно по сталактита, изкачваше се нагоре и нагоре и се насочваше към тавана на пещерата.

По стената, в която бе издълбана пътеката, се виждаха буквално стотици ниши и във всяка от тези ниши имаше увивни растения, храсти, дръвчета и цветя… всички бяха пораснали до такава степен, че висяха от сталактита.

Това беше не просто невероятно.

Беше поразяващо.

Истинска висяща градина.

Висящите градини на Семирамида!

 

 

Докато останалите излизаха един по един при него, Уест обърна внимание на стената, която се издигаше към горната част на суперпещерата над и зад тях.

Стената бе иззидана от плътно наместени една до друга тухли, но по ръбовете Уест забеляза следи от по-ранен строеж, строеж с трапецовидна форма… огромен — 90 метра висок — и създаващ впечатлението, че е гигантски вход за друго място, зазидан по някое време с тези тухли.

Уест извади от джоба си скицата на Заид — чертежа с грамадния сталактит (обхванат със скеле), видим отвън през трапецовиден вход:

В този момент си спомни нещо, което бе прочел в дневника на нациста Хеслер, бръкна в джоба на якето си, извади кожения бележник и бързо намери страницата:

1-ви надпис от гробницата на Имхотеп III:

„Каква невероятна постройка бе това,

проектирана като огледален образ,

където входът и изходът са еднакви.

Боли ме, че моята задача — какво ще стане с шедьовъра на моя живот — беше         да скрия този забележителен строеж.

Но аз изпълних дълга си.

Запечатахме големия сводест портал със свлачище.

Както ми бе наредено, входът за жреците остава отворен, така че те да могат да се грижат за светините вътре…

На жреците бе казан редът на капаните.“

— „Запечатахме големия сводест портал със свлачище“ — прочете на глас Уест. — Имхотеп е зазидал сводестия вход и е предизвикал свлачище, за да го скрие. Но това не е било достатъчно: след това е отклонил руслото на река, за да скрие всичко. Господи, този човек е бил наистина добър…

— Великият трети архитект наистина е бил голям майстор — съгласи се Заид.

Останалите също се възхищаваха на изключителната гледка.

Лили бе зяпнала.

Стреч се бе ококорил.

Дори Отмъстителя бе впечатлен до степен да замълчи.

Мечо Пух резюмира настроението на всички:

— Значи затова са ги наричали Чудеса.

 

 

Но не бяха приключили.

Между мястото, където бяха влезли в пещерата, и зикурата се простираше широкото езеро от плаващи пясъци, а зикуратът представляваше единственият подстъп към Висящите градини.

По средата на разделящото ги разстояние имаше малка постройка с покрив, нещо подобно на беседка или белведер, която сякаш плуваше по повърхността на езерото. Постройката бе каменна, шестоъгълна и приблизително с размера на гараж за една кола, но нямаше стени — представляваше шест колони, подпиращи тежък покрив.

Права като стрела пътека, скрита на един пръст под повърхността на езерото, започваше от мястото, където се намираха, продължаваше към шестоъгълния белведер и… свършваше внезапно на трийсетина метра от постройката.

Пътеката се появяваше пак в близост до белведера, но изглежда, част от нея беше погълната от плаващите пясъци в миналото.

Уест продължаваше да гледа внимателно и забеляза още пътеки.

Всички тръгваха радиално от шестте стени на белведера като лъчи на звезда: шест каменни пътеки, практически на едно ниво с повърхността на езерото.

Всяка от тези пътеки свършваше като отрязана на петнайсетина метра от белведера.

— И как ще пресечем? — поинтересува се Мечо Пух. — Пътеките отдавна са погълнати от пясъчното езеро.

— Не може ли да следваме нашата пътека? — предложи Отмъстителя. — Тя сигурно продължава под повърхността.

— Да го направим тогава, обаче този път ти тръгни напред, тъпи израилтянино — присмя му се Заид.

Отмъстителя се намръщи.

— Иска да ти каже, че ако тръгнеш по този път, ще умреш — обясни Уест. — Това е клопка за безразсъдните и неинформираните. На мен ми прилича на капан с фалшив под… вярно, най-големият капан с фалшив под, който съм виждал. Най-вероятно има безопасен път веднага под повърхността на езерото, но за да минеш по него, трябва да ти е известен, а ние не знаем този маршрут.

— Мисля, че го знаем — обади се тъничък глас зад тях.

Лили.

Всички се обърнаха към нея.

— Знаем ли го? — попита Мечо Пух.

— Да — каза Лили. — Това е вторият безопасен маршрут, за който е писал онзи германски археолог. Първият беше за пътя нагоре по водопада. Това е вторият. Точно затова ги е нарисувал на едно място.

Взе бележника на Хеслер от ръцете на Уест, прелисти няколко страници и им показа страницата, която бяха гледали преди половин час. Страница с надпис „Безопасни маршрути“:

Докато първия път бяха използвали дясната скица, този път от значение бе лявата.

И наистина, начертаното на нея напълно съответстваше на онова, което виждаха в момента.

Само че скицата показваше път, скрит под повърхността на езерото с плаващите пясъци — обиколен път, доближаващ се в два участъка до стените на пещерата, минаващ през шестоъгълния белведер и свършващ в горната част на страницата при основата на зикурата.

— Браво, фъстък — похвали я Уест. — Радвам се, че сред нас има човек с ум в главата.

Лили се усмихна щастливо.

 

 

Изведнъж в ухото на Отмъстителя се разнесе силен звук, той рязко се извърна и видя двамата от ариергарда да се приближават през пещерата с гигантската стълба.

— Сър! — докладва единият по радиото. — Американците пресичат първата пещера! Страшно много са. Снайперистите им ни приковаха зад прикритието, а след това докараха понтони и съчленени стълби, за да преминат през пещерата по дъното й! Не можехме да се противопоставим на координирания им обстрел. Трябваше да се изтеглим. И сега те идват насам.

— Окей — каза Отмъстителя, — ще изпратя Вайц да ви насочва по Стълбата. Като се качите тук, оставете нов пост в прохода към нас. Трябва ни всяка секунда, която можем да спечелим! — После се обърна към Уест. — Е, сега е време да провериш доколко е вярна теорията на момиченцето, капитане! Повярвай ми, желая ти да се окаже права. А сега… напред!

 

 

С картата в ръка, Уест направи първа предпазлива крачка — стъпи вляво от основната пътека и постави крак в плаващите пясъци…

… и ботушът му опря в нещо твърдо — невидимо продължение на пътеката под лепкавата маса на финия пясък.

Лили облекчено въздъхна.

Уест провери състоянието от двете страни на пътеката и се увери, че там има само плаващи пясъци с неизвестна дълбочина.

— Изглежда сме на прав път — каза високо.

 

 

Един от хората на Отмъстителя набързо надраска схемата за безопасното преминаване за новия ариергард и останалата част от групата без бавене тръгна да пресича пясъчното езеро, водена от Уест.

Следваха стриктно картата — вървяха като по вода и правеха всяка следваща крачка със свито сърце. Първо минаха близко до лявата стена, после завиха към вътрешността на езерото и накрая стигнаха белведера в центъра.

Конструкцията на белведера изненада всички.

За разлика от скритата под повърхността на езерото пътека, подът на белведера не бе на едно ниво с повърхността на обкръжаващото ги езеро. Той се намираше три и половина метра под него и по този начин представляваше нещо като огромна тава, чийто ръб задържаше морето от пясък около тях.

Освен това белведерът бе със странно дебели стени и очевидно много здрав.

Късо стълбище с каменни стъпала водеше в тази яма или по-скоро кладенец, който продължаваше надолу в същото шестостенно сечение с врати във всяка от стените. Масивният покрив се простираше над всичко и се издигаше само няколко стъпки над перваза на околната стена, стъпил върху колоните и надвиснал като буреносен облак, очакващ момента да нанесе най-големи поражения.

Странно, но зад стените на шестоъгълния кладенец, под формата на втора вътрешна стена за конструкцията, имаше цилиндрична бронзова клетка, направена от внушителни вертикални пръти и няколко свързващи ги в горните им части.

Само че докато кладенецът предлагаше шест врати в шестте си стени, цилиндричната клетка имаше само една, отворена към стълбата, по която слизаше Уест.

— Аха… въртяща се клетка… — многозначително констатира Заид. — Озовеш ли се в нея, тя се завърта и трябва да се избере вярната изходна врата. Само че капанът се задейства в момента на влизането, така че трябва да оцелееш, за да можеш да пресечеш.

— Също като потапящата се клетка в Тунис — напомни Мечо Пух.

В самия център на кладенеца, монтирана върху красиво изработен подиум, се издигаше величествена статуя, изваяна от черен камък.

Беше статуя на крилат лъв, изобразен на задните си крака, в началото на скок, високо вдигнал предните си лапи и разтворил крила зад тях. Издигаше се на метър и половина, а в гневните му очи горяха два червени рубина.

— Кладенецът с крилатия лъв — каза Заид. — Нацистът явно е знаел и за това.

Намериха съответната страница в бележника на Хеслер:

2-ри надпис от гробницата на Имхотеп III:

„Само най-смелият духом

ще премине през кладенците на крилатите лъвове.

Но се пази от Ямата на Нингизида.

На тези, които ще влязат в ямата на змея-повелител,

Мога да дам само този съвет:

Забравете всяка надежда,

Защото оттам няма измъкване.“

 

„Крилати лъвове: Често срещана асирийска статуя в Персия/Месопотамия.

Нингизида: Асирийски бог на змейовете и змиите. Възм. Да се имат предвид ВГ на Вавилон???“

— Прав е бил нацистът — отбеляза Заид. — Наистина е ставало дума за Висящите градини…

Изведнъж откъм пещерата с Гигантската стълба се разнесе престрелка.

— Сър! Първият американски отряд стигна до Стълбата! — докладва ариергардът. — Засега ги отблъскваме, но те продължават да прииждат… не вярвам да можем да удържим позицията още дълго.

— Забавете ги колкото може повече, Шамбург — нареди Отмъстителя. — Трябва ни време. — И се обърна към Уест. — Какъв е този капан?

Уест се поколеба, после каза:

— Мисля, че Заид е прав. Клетката се върти и през равни интервали изравнява своята врата с една от вратите в някоя от външните стени. Според тази схема правилният изход е в стената срещуположна на нашата…

— Провери дали е така — прекъсна го Отмъстителя и го блъсна в клетката. — Шефер, тръгвай с него. Но го дръж на мушка…

Покриван от насочилия срещу него пистолета си Шефер, Уест предпазливо се спусна по стъпалата, мина през вратата на клетката и стъпи на дъното на кладенеца.

В ушите му кънтеше предупреждението на Имхотеп: „Само най-смелият духом ще премине…“.

Внезапно, след като бяха изминали само четири крачки в клетката, точно когато се намираха в центъра до лъвската статуя, смъртоносният механизъм на кладенеца се задейства.

 

 

Всичко стана много бързо.

С раздиращо ушите скърцане на метал върху метал цилиндричната клетка започна да се върти в кладенеца, като изравняваше последователно единствената си врата — за съвсем кратко — с вратите в стените на кладенеца.

И тогава дойде най-лошото.

Със заплашително свистене отгоре започна да се сипе фин пясък! В периферията на кладенеца се отвориха невидими до този момент канали, позволяващи нахлуването на плаващите пясъци. Кладенецът започна да се пълни, нивото на плаващите пясъци бързо стигна до коленете на Уест и продължи да се покачва!

Под влияние на въртящата се клетка и сипещия се пясък Уест напълно загуби ориентация.

Разбира се, точно такава бе идеята на капана.

Стигналият дотук натрапник трябваше да изпадне в паника, да се обърка тотално и… да излезе през погрешна врата, където най-вероятно го чакаше нещо още по-лошо.

Израелският командос до него се изплаши.

И още при първото изравняване на вратата на клетката с една от външните врати скочи в отворилия се проход…

… и се озова в тясно стълбище, същото като това, по което бяха слезли тук.

Само че това „стълбище“ не водеше за никъде. В него просто нямаше стълби.

То представляваше тясно помещение, подобно на вертикално изправен ковчег.

И това не бе всичко, защото в следващата секунда от тавана падна два метра и половина висока бронзова плоча с решетка на нивото на главата и запечата Шефер в тясното пространство, а миг по-късно във вертикалния му ковчег се изсипа пясъчен водопад.

Когато нивото на пясъка се изравни с главата му, Шефер изкрещя. След няколко секунди Уест видя през решетката на тесния отвор как пясъкът поглъща Шефер и го скрива от погледа му.

Писъкът заглъхна.

Останал сам, Уест пое дълбоко дъх и прошепна:

— Проклет да съм…

Самият кладенец продължаваше да се изпълва с пясък и Уест вече бе затънал до кръста.

Смъртта на Шефер, на която бе станал неволен свидетел, го бе потресла и бе засилила объркването му. Той нямаше ни най-малка представа коя е правилната врата. Усещаше, че паниката обхваща и него.

„Само най-смелият духом…

Само най-смелият…

Не се панирай, Джак. За бога, овладей се…“

И тогава се разнесе писъкът на Лили.

Той се извърна и я видя зад прътовете на въртящата се клетка. Отмъстителя и хората му явно се бяха отдръпнали нагоре по стълбището, но Лили се бе свила на дъното и се опитваше да види Уест.

— Тате… не! — изкрещя Лили.

Изведнъж, сред целия хаос, сред сипещия се във въртящата се клетка пясък, Уест усети, че времето спира.

Тате?

Нима бе казала „Тате“?

В този миг през него премина вълна от адреналин — усещане, което бе изпитвал само веднъж, в онзи вулкан в Уганда, точно преди десет години, когато я бе държал в ръцете си — мъничко плачещо новородено.

„Аз… няма… да… умра!

Няма да я изоставя.“

Мислите му се изчистиха.

„Само шибаният най-смел духом…“

И тогава го осени: Смелите хора не изпадат в паника. Те запазват хладнокръвие пред лицето на опасността.

Именно.

Той се огледа. Сега мозъкът му работеше с кристална яснота. Заповяда си да не изпада в паника, макар да съзнаваше, че това е един от най-опасните капани, в който е попадал.

И миг по-късно видя решението.

В действителност ключ към него му даде викът на Лили.

Според скицата правилният изход бе онзи, който се намира точно срещу вратата, в която бе тя.

Уест осъзна, че има късмета да се възползва от присъствието на Лили. Типичните крадци на гробници едва ли щяха да оставят някой на стълбището, по което се слизаше тук — те щяха да влязат в клетката заедно, подмамени от рубините в очите на крилатия лъв, щяха да задействат капана, щяха да изпаднат в паника и щяха да загинат.

— Не ме отписвай, фъстък! — извика той. — С мен още не е свършено!

Закрачи като въдичар в река, мина с мъка покрай лъвската статуя и се насочи в посока, обратна на тази, където бе Лили. Когато стигна там, пясъкът във въртящата се клетка беше стигнал до гръдния му кош.

Клетката продължаваше да се върти и след малко вратата й се изравни с тази в стената.

Отвор и врата се сляха за кратко в едно.

Уест мина през образувалия се проход и се озова в тясно помещение, същото като онова, в което бе намерил смъртта си Шефер… и за миг, един ужасен миг, си помисли, че е направил страхотна, непоправима, фатална грешка.

 

 

Но не беше така.

Пространството, в което се намираше, не бе затворено — остър завой под прав ъгъл водеше към няколко стъпала, а те на свой ред отиваха… нагоре!

Уест се изкачи по стъпалата, далеч от смъртоносния кладенец с плаващите пясъци, и попадна в открито пространство, на ниска пътека, от другата страна на кладенеца.

Тръгна бавно по пътеката и изглежда, без да забележи, задейства някакъв механизъм, управляващ капана, защото клетката внезапно се завъртя в първоначалната си позиция, а кладенецът се изпразни от пясъка.

На отсрещната страна на кладенеца стоеше Отмъстителя.

— Последвайте ме! — извика му Уест. — Малко е притеснително, но намерих правилната врата. Просто елате при мен.

 

 

Останалите от групата минаха без усложнения. Направиха го на два пъти и всеки път кладенецът се пълнеше с пясък, но след като знаеха откъде да излязат, всички преминаха през изпитанието, преди пясъкът да бе стигнал дори до коленете им.

Лили скочи в прегръдките му, вкопчи се в него и прошепна:

— Не ме изоставяй!

Той я притисна до гърдите си.

— Каквото и да ни чака, фъстък, никога няма да те изоставя!

 

 

Продължиха по пътеката от другата страна на белведера и стигнаха без неприятни изненади при зикурата, който се намираше в самия център на суперпещерата.

Изкачиха се по него бързо.

Много бързо — оказа се, че на парадното стълбище на стъпаловидната пирамида няма нито една клопка.

Отначало Уест се изненада от това, но бързо се сети, че всъщност това е първото Чудо, в което влизат по време на мисията си.

Всички останали Чудеса, с които бяха имали някакъв досег до момента — Колосът, Фарът, Мавзолеят, Статуята и Храмът — бяха преместени от първоначалните си места. И всички бяха охранявани от системи от капани, създадени специално за целта след унищожаването на оригиналните постройки.

Не и Градините обаче.

Те единствени бяха останали в първоначалното си състояние. А следователно и частта, скрита в тях, бе останала на първоначалното си място.

Сега обаче — докато изкачваше зикурата — Уест осъзна, че Имхотеп III демонстрира уважение към Чудото, което защитаваше: да, бе го обградил с коварни клопки и капани, но в знак на почит към оригиналния му архитект не бе монтирал никакви капани на самото Чудо.

* * *

Двамата израелци, оставени в ариергарда, продължаваха да стрелят, и изглежда, удържаха напредването на американските сили.

 

 

Уест и групата му стигнаха до върха на зикурата и се озоваха на два метра под острия връх на увисналия точно над тях сталактит.

Човешкият мозък просто отказваше да приеме, че може да се намира под този уникален природен феномен. Сталактитът беше прекалено грамаден, невъобразимо грамаден, за да бъде приет просто така. Усещането бе като да стоиш под океански лайнер, окачен за кърмата и с нос, опиращ в твоя нос.

Точно над тях, във върха на сталактита, се виждаше кръгла шахта, отиваща право нагоре, в сърцето на масива.

Нещо не по-малко удивително имаше и под краката им.

Върхът на зикурата бе плосък и квадратен — пет на пет метра — но почти цялата му площ бе заета от квадратна дупка, която чезнеше надолу в мрак.

В шахтата можеше да се слезе с помощта на изкопаните в стената места за захващане. Сигурно неслучайно квадратната шахта бе идеално напасната с кръглата в сталактита.

Заид се наведе и разчете надписа по ръба на квадратната шахта.

— Това е входът на жреците — каза на Уест.

И двамата погледнаха към Отмъстителя.

Израелският командир, изглежда, не бе чувал този термин — или не съзнаваше важността му — защото не реагира. Без да се наговарят, Заид и Уест почувстваха, че е излишно да го осведомяват.

Уест, Мечо Пух и Стреч разтовариха от раниците си пещерняшкото оборудване и се заловиха да сглобяват подобна на триножник стълба.

Само след няколко минути вече разполагаха със стълба във формата на буквата „А“, разкрачена над отвора на квадратната шахта и стигаща до този на шахтата в сталактита.

— Действай — нареди Отмъстителя и бутна Уест към стълбата.

Уест се качи по нея и изчезна в чудовищно грамадния сталактит.

 

 

В тясната вертикална шахта имаше вдлъбнатини за хващане с ръце, благодарение на които качването не представляваше проблем.

Но не бе за страдащи от клаустрофобия. Уест се чувстваше като в ръкавица, а на всичко отгоре по стените се стичаше процеждаща се отгоре влага.

Насочван от лампата в пожарникарската си каска, Уест внимателно избираше къде да се хване. Озова се в равен хоризонтален тунел с височина човешки ръст, който извеждаше на околната повърхност на сталактита.

Мина през него и стъпи на пътеката, която водеше през Градините.

Сега можеше да огледа кубичната пещера под себе си. Гледката бе такава, че ти секваше дъхът. Зикуратът бе далеч под него — стъпаловидната пирамида изглеждаше доста странно, гледана отгоре — наоколо се простираше езерото с плаващите пясъци и се виждаше белведерът с радиално тръгващите във всички посоки лъчи на пътеките.

Уест с любопитство констатира, че Кладенецът на крилатия лъв има двойник от другата страна на зикурата — със симетрична система от полупотопени пътеки.

Сега си спомни думите на Имхотеп III за „огледалния образ“ на конструкцията, „където входът и изходът са еднакви“.

„Ако е така, следователно в другата посока има изход“, реши той. А когато се позамисли, осъзна, че Отмъстителя и израелската група знаят за този изход. „Вероятно точно по този път са се надявали да се измъкнат, без да бъдат заловени от американците.“

Което на свой ред означаваше, че Отмъстителя не е толкова невеж по отношение на особеностите на това място…

— Хайде, капитане — каза Отмъстителя и се изправи до Уест. Един по един от шахтата излязоха и останалите членове на групата. — Още не сме свършили.

Уест отново поведе по спираловидната пътека, обикаляща сталактита.

Всичко около тях бе мокро, а растителността бе като тропическа гора: растенията и мъховете се нуждаят повече от влага, отколкото от слънчева светлина.

От време на време придвижването им ставаше трудно, тъй като някои храсти бяха избуяли толкова, че минаваха през пътеката и провисваха надолу.

Макар сърцето му да се късаше, Уест си пробиваше път с мачете през плетеницата от клони и листа.

Така, малко по малко, се качваха все по-нагоре.

Езерото с плаващите пясъци и зикуратът оставаха все по-надолу. Сега от езерото ги деляха по вертикала поне 120 метра и височината изглеждаше замайваща.

В един момент стигнаха до място в пътеката, където погледът им попадна на нещо, което разнообрази монотонната зеленина около тях — няколко изумително красиви храсти с рози. Бели рози.

— Но как е възможно да се оцелели рози тук, без слънце? — смая се Мечо Пух.

Уест си задаваше същия въпрос, но след това видя отговора: в скалния таван на пещерата имаше пробити тесни отвори. Бяха по няколко сантиметра в диаметър, но през тях проникваше светлина — естествена светлина. Изглежда, тези отвори излизаха на повърхността на планината.

Уест забеляза, че розите са на място, което, изглежда, поне за кратко се осветява денем — напълно достатъчно, за да бъдат живи и да се възпроизвеждат.

— Персийската бяла пустинна роза — прошепна той. — Смятана за изчезнала. До този момент.

— Хайде — сръчка го Отмъстителя, безразличен към това откритие. — Обещавам да хвърля няколко от тях на гроба ти.

И продължиха напред и нагоре.

На няколко места пътеката влизаше в самия сталактит и минаваше като тунел през варовиковата му твърд. В тези случаи тунелът по правило пресичаше вертикалната шахта, по която бяха влезли. Шахтата, изглежда, минаваше през целия сталактит, но те лесно преодоляваха местата на пресичане, като прескачаха дупките в пода на тунела.

Висящият мост и най-святото светилище

Накрая стигнаха до мястото, където сталактитът излизаше от тавана на суперпещерата.

Тук от сталактита започваше прогнил висящ дървен мост и минаваше под целия таван.

Древното съоръжение лежеше в няколко фиксирани в тавана U-образни крепежни съоръжения и бе дълго поне петдесет метра. Свършваше близо до голяма дупка в тавана.

Там се виждаха ръкохватки, които позволяваха придвижване с висене и продължаваха нагоре в отвора. Висенето означаваше прихващане над плаващите пясъци на 150 метра под тях.

— Дотук сме. — Уест си пое дъх. — Това е краят на пътя.

— Ами стигни до него — каза Отмъстителя. — Можеш дори да вземеш и арабина… но аз ще задържа момичето, за да не ти хрумне нещо тъпо.

 

 

Уест и Мечо Пух тръгнаха със свити сърца по висящия мост под тавана на пещерата.

Дъските скърцаха под краката им. Прах и прогнили парчета дърво падаха и дълго се превъртаха във въздуха, преди да стигнат едва различимото дъно. На два пъти мостът се залюля опасно и имаха чувството, че всеки момент ще се разпадне.

Но в крайна сметка стигнаха до края на моста.

— Аз тръгвам напред — каза Уест и оценяващо огледа ръкохватките. — Ще взема въже за връщане. Ако частта е някъде там горе, ще ни трябва въже, за да можем да я пренесем, нали?

Мечо Пух кимна и каза:

— Искам ги мъртви, Ловецо. Хора, които опират пистолет до главата й, не заслужават да живеят.

— И аз мисля така. Но първо ние трябва да останем живи. Докато дишаме, имаме шанса да се справим с тях — каза Уест. — Важното е да продължим да дишаме.

— Внимавай.

— Ще се опитам, приятелю.

И с това обещание, което смяташе да спази, Уест се хвана за първата ръкохватка и се залюля над 150-метровата пропаст.

 

 

На уникалния фон на Висящите градини фигурката на придвижващия се със залюляване и прихващане по тавана на необятната суперпещера Уест изглеждаше определено микроскопична.

Както обикновено, до него над бездната летеше Хор.

Като теглеше подсигуряващото въже за връщане — Мечо Пух му го освобождаваше със скоростта на придвижването му — Уест най-сетне стигна до отвора в тавана.

Отворът бе с трапецовидна форма — все едно Уест гледаше нагоре във вътрешността на пирамида — и стените му се събираха нагоре, за да свършат почти в точка. Още няколко дръжки позволяваха изкачване по отрицателния наклон, което означаваше, че краката на катерача просто ще висят във въздуха.

Но Уест не можеше да откъсне поглед от фокусната точка на стеснението — най-високата точка в пещерата.

Там се виждаше хоризонтален перваз, издълбан в скалата, с размерите на голям хладилник.

В остър контраст с грапавите каменни повърхности на пещерата тук някой бе положил специални усилия, защото первазът бе украсен със злато и диаманти, които създаваха впечатлението, че това е някакво светилище.

От мястото, където се намираше, Уест не можеше да надникне през ръба на перваза. Така че се изтегли на мускули по страната на стесняващата се нагоре ниша.

След няколко секунди върховно физическо усилие стигна до перваза, набра се така, че брадичката му да се вдигне над него, и погледна…

И замръзна.

На една ръка разстояние, внимателно положен в това изключително трудно за достигане място, лежеше златен трапец.

Частта от Пирамидиона във Висящите градини.

 

 

Беше от средните по големина части, с размерите на кош за пране. И все пак прекалено голяма, за да се носи от сам човек. Уест извади въздушния си пистолет, изстреля в стената клин и прекара през ухото му въже.

— Мечо Пух — каза в микрофона на гърлото си, — ела. Имам нужда от помощ. Отмъстителю, изпрати няколко души на другия край на въжето, за да поемат това, когато го пуснем по него.

След няколко минути Мечо Пух се добра до Уест — изживя няколко крайно неприятни момента, когато животът му висеше на косъм в буквалния смисъл на думата. Двамата заедно успяха да измъкнат частта от нишата, да я вържат на въжето и да я тласнат към висящия мост.

 

 

Надеждно завързана, частта се плъзна по наклоненото въже и пристигна безопасно при моста, където Отмъстителя я пое с алчен поглед на блесналите си очи.

— Хванахте ли я? — попита Уест в микрофона.

— О, да, прибрахме я — отговори Отмъстителя. — Благодаря, капитан Уест, това е всичко. Сбогом.

И преряза осигурителното въже, и го пусна в бездната.

 

 

Уест усети въжето да се разхлабва и разбра, че виси единствено на клина откъм своя край.

— Мамка му! — изруга той, бързо се спусна надолу по ръкохватките, като се размина с още запъхтяния Мечо Пух, стигна до изхода на нишата — което означаваше на нивото на тавана — и излезе точно навреме, за да види как Отмъстителя и хората му изтичват обратно по висящия мост и хвърлят зад себе си три гранати.

Гранатите се изтърколиха по прогнилите дъски на моста.

И се взривиха.

Древният дървен мост изобщо не можеше да им се противопостави.

Гранатите надробиха на парчета средната му част, мостът се пречупи и с тежко изскърцване полетя надолу…

… и като в каданс се превъртя няколко пъти във въздуха, преди да се забие на 150 метра по-долу в плаващите пясъци.

Уест го проследи с поглед; отлично разбираше какво означава това.

Без висящия мост двамата с Мечо Пух не разполагаха с никаква възможност да слязат до сталактита.

Ужасът на ситуацията бе толкова голям, че му трябваше известно време, за да го осъзнае.

Лили и частта бяха в ръцете на измъкващите се израелци, американците идваха, а той… той и Мечо Пух бяха изоставени на тавана на най-голямата пещера, която бе виждал, без надежда да се измъкнат.

 

 

След като с мрачно задоволство се увери в унищожаването на висящия мост, Отмъстителя подбра Лили и се обърна към спираловидната пътека по повърхността на сталактита.

— Капитан Уест и арабинът повече няма да ни трябват. Нито — той посегна към пистолета си — вие, господин За…

Но Мустафа Заид, чийто животински инстинкт никога не го изоставяше, вече се бе досетил какво следва.

И още преди Отмъстителя да доизтегли пистолета си от кобура, побягна надолу по пътеката и хлътна в един от напречните тунели.

— Няма да стигне далеко. Да се махаме оттук. — И без да изпуска Лили, Отмъстителя поведе хората си надолу.

 

 

— Ловецо — задъхано каза Мечо Пух. — Аз… ъ-ъ… не мога повече…

Уест бързо се върна — минаването по ръкохватки в таван вече започваше да му става навик — и стигна при Мечо Пух в нишата.

Пух бе значително по-тежък от него и с доста по-слаби мускули. Оставен сам, едва ли щеше да издържи дълго.

Уест се залюля до него.

— Дръж се, приятелю. Извинявай — не исках да прозвучи като игра на думи. — Бързо завърза вече освободеното въже под мишниците на Мечо Пух, което му позволяваше да виси, без да влага физическо усилие.

Самият той можеше да повиси на механичната си протеза известно време… но не вечно.

— Израелците ни прецакаха, нали? — попита Мечо Пух.

— Разрушиха висящия мост. Взеха частта и Лили. И ни оставиха тук.

— Ако някога се добера до Стреч, ще го удуша с голи ръце — заплашително каза Мечо Пух. — Знаеш ли… срам ме е да го кажа, но за момент го бях приел като един от нас. Каква наивност! Мръсен предател!

— Пух, честно да ти кажа, в момента ще се радвам просто да се измъкнем оттук живи.

 

 

Израелският отряд стигна до долния край на сталактита в момента, в който Заид изчезна в квадратната шахта на върха на зикурата — през Входа за жреците.

На Отмъстителя му беше все едно.

Макар че убиването на известния терорист щеше да му донесе много слава, Заид бе една от най-малките му грижи тук.

Защото първо трябваше да се измъкне.

И тогава, точно докато слизаше по стълбата, в пещерата нахлуха американците.

Челният им отряд нахълта през отвора в пода откъм Гигантската стълба. Но не бе огромната маса хора, която бе очаквал да види, а скромен взвод от десетина души.

И колкото и странно да бе, те дори не направиха опит да минат през езерото с плаващите пясъци. Нищо подобно.

Вместо това започнаха да се катерят ловко по стената над прохода в пода, стената, която затваряше някогашния сводест вход.

И…

— О, не… — прошепна Отмъстителя — веднага разбра какво правят.

… започнаха да монтират експлозиви — мощни заряди „Трайтонал 80/20“.

Американците работеха бързо — разположиха зарядите по явно предварително разработена схема и се изнесоха обратно.

Онова, което последва, бе в равна степен зрелищно и разрушително.

В стакато от детонации зарядите се взривиха…

 

 

Преграждащата стена на централния вход на Висящите градини бе разкъсана от двайсетина почти едновременни експлозии. Разлетяха се парчета скала.

Само че зарядите бяха с насочено действие и затова основното направление на разрушителната им сила бе насочено към външния свят. Така че в езерото с плаващите пясъци попаднаха само няколко по-малки скални къса.

В стената се отвориха големи дупки.

През тях нахлу слънчева светлина.

Слънчева светлина, която проникваше в мрака тук за пръв път от поне 2000 години и която освети по изключително ефектен начин приказната подземна картина. И Висящите градини разкриха цялото си отдавна забравено великолепие.

А после пукнатините в стената се разшириха, нови парчета от нея рухнаха навън и се отвори 50-метрова дупка, през която в пещерата като разгневени стършели навлязоха американските хеликоптери.

* * *

Уест не можеше да повярва на очите си. Първо, Отмъстителя го бе оставил да умре в нишата на тавана.

А сега той изумен наблюдаваше как цялата пещера се освети от слънчева светлина.

Шест, след това седем… накрая осем американски хеликоптера — модели „Блек Хоук“ и „Апачи“ — влетяха в пещерата и започнаха да сноват над древния зикурат, издигаха се покрай грамадния сталактит в търсене на врага и най-вече на частта.

Ревът на роторите им бе оглушителен, а струите въздух около тях — помитащи.

Уест гледаше как един от черните „Блек Хоук“ се издига точно под тях, гледаше бясно въртящите се перки и си помисли, че ако падне сега, поне смъртта му ще е моментална.

Но екипажът на хеликоптера не беше забелязал нито него, нито Мечо Пух — американците оглеждаха сталактита и търсеха…

Машината се премести по-близо до сталактита и вече не се намираше точно под тях.

И Уест видя изход от досега безизходното положение. Безумен, мизерен, абсурден може би, но все пак някакъв шанс…

И мигновено се задейства.

— Мечо Пух, увисни на ръце. Въжето и клинът ми трябват…

По изключение, без да пита, Мечо Пух се хвана за една от ръкохватките, а Уест — увиснал на една ръка — разхлаби клина и намота въжето. Дължината му бе петнайсетина метра.

После каза:

— Окей, Пух, сега се пусни и ме хвани здраво през кръста.

— Какво…?

— Хайде!

Мечо Пух се подчини. Сега той висеше на Уест, а Уест висеше на нечовешки силната си механична протеза, хванал се за ръкохватката.

В следващия миг Уест се пусна…

 

 

Полетяха надолу.

Право надолу.

Минаха като куршум покрай опашката на хеликоптера…

… и със светкавична скорост Уест хвърли клина — заедно с прикаченото към него въже — към колелата на военната машина!

Клинът се усука около задните колела на хеликоптера и се пристегна към тях.

Въжето бързо се размота, рязко се опъна и изведнъж Уест и Мечо Пух се залюляха, увиснали под хеликоптера, и описаха дъга покрай гигантския сталактит!

Хеликоптерът леко се наклони от теглото им, но бързо изравни.

Дъгата ги отнесе над пътеката в сталактита, Уест и Мечо Пух се пуснаха и леко се приземиха… и отново бяха в играта.

— Никога не съм предполагал, че ще доживея момент, в който да се радвам на появата на Джуда — призна Уест. — Хайде! Трябва да спасим Лили.

Затичаха надолу по пътеката.

 

 

Хаос. Суматоха.

Ослепителна слънчева светлина. Рев на хеликоптери и…

… вече стотици американски войници нахлуваха през отворения параден вход на Висящите градини.

Екипът на израелците тичаше в отсрещния край на пещерата по другата пътека през езерото с плаващите пясъци. Както Уест бе установил отгоре, другата страна на езерото бе огледален образ на тази, през която бяха влезли, и там също имаше пътека, симетрично повтаряща извивките на пътеката, по която бяха стигнали до зикурата. Повторението означаваше огледално разположен белведер с шестостенен кладенец и клетка в него.

Хората на Отмъстителя стигнаха до кладенеца и минаха на две групи през него — там също имаше статуя на крилат лъв.

Първи минаха Отмъстителя и двамата израелци, които носеха частта. Капанът послушно се задейства. Започна да нахлува фин пясък. Клетката се завъртя. Отворът й се изравни с отсрещната врата и те излязоха през него.

Стреч, другите двама израелци и Лили ги последваха.

И отново капанът се задейства. Отново нахлу пясък. Клетката послушно се завъртя. Те закрачиха през пясъка, вадеха с труд краката си.

И в този момент Лили се спъна и падна.

Пясъкът жадно започна да я поглъща… лепкав и гаден.

Лили ужасено изпищя.

Стреч и двамата израелци вече бяха стигнали до вратата, която всеки момент щеше да се отвори към свободата.

Отмъстителя извика:

— Зарежете я! Частта е в нас! Детето не ни трябва. Трябва ни частта и ако не я изнесем оттук, значи всичко е било напразно! Действайте!

Двамата командоси нямаха нужда от убеждаване. Изминаха няколкото оставащи им крачки до вратата и влязоха през нея.

Стреч обаче се задържа.

Пясъкът продължаваше да нахлува от всички страни, а клетката започна да прави нов оборот. Но той продължаваше да гледа Лили.

Момичето се бореше с издигащия се пясък и хлипаше от страх. Пясъкът я поглъщаше като питон, вече беше стигнал до шията й.

— Коен! — извика Отмъстителя. — Остави я! Заповядвам ти!

Стреч хвърли последен поглед към Лили… и взе съдбоносно решение.

 

 

Съпровождани от летящия Хор, Уест и Мечо Пух тичаха надолу по спираловидната пътека около сталактита. Изведнъж растителността пред тях бе буквално разкъсана от хеликоптерна стрелба.

Един от американските „Апачи“ бе увиснал над тях и се опитваше да ги порази с картечен огън!

Те скочиха в първия попаднал им тунел — и го направиха точно навреме, защото чуха шестцевната картечница на хеликоптера да се събужда за живот — и след няколко секунди стигнаха до шахтата, която пронизваше сталактита по вертикала.

— Те стрелят по Висящите градини! — запъхтян възкликна Мечо Пух. — Нямат ли уважение към историята тия американци?

Изскочиха от долното отверстие на шахтата — бяха се задържали с ръце и крака в гладките й стени — и на върха на зикурата Уест веднага потърси с поглед къде е измъкващият се отряд на Отмъстителя.

 

 

И прошепна:

— Господи, не!

Видя Отмъстителя и четирима от хората му да се скриват в един тунел в отсрещния край на пещерата — явно бяха минали през Кладенеца от онази страна и по огледално симетричната пътека под повърхността на езерото с плуващи пясъци.

Стреч не беше с тях.

Нито Лили.

И тогава Уест видя Кладенеца.

Дори от мястото, където се намираше, можеше да види преливащия през страничната шестоъгълна стена пясък — кладенецът бе изцяло запълнен.

— О… Не, не! — Гледката изпълваше душата му с ужас, съзнанието му отказваше да я приеме.

На всичко отгоре точно в този момент два американски „Блек Хоук“ се насочваха от противоположни страни към Кладенеца.

От единия слезе Маршал Джуда и пое ръководството на операцията.

— О, Лили! — отчаяно прошепна Уест.

 

 

Един от командосите на ГЕС извика на Джуда:

— Сър, елате да видите!

Джуда тръгна към шестоъгълния кладенец.

И зяпна.

В кладенеца, притисната с лице нагоре към покриващата клетката решетка, така че над изпълващия кладенеца пясък се подаваха само устата, носът и очите й, лежеше… Лили.

И дишаше тежко и отчаяно.

 

 

Джуда не можеше да проумее как Лили се бе озовала в тази спасяваща живота й поза.

Клетката и кладенецът бяха дълбоки поне три и половина метра. Хваната от пясъка, Лили никога не би могла да стигне толкова високо, за да се хване с ръце и да се изтегли догоре…

„Там трябва да има още някой — осъзна Джуда. — Държи я на ръце.“

И тогава го видя.

Но само защото знаеше какво да търси.

Видя на сантиметри от обърнатото нагоре лице на Лили да се подава дуло. Дулото на снайперска пушка… и не каква да е, а дългоцевна „Барет М82А1А“.

С уточнението, че цевта не се използваше по предназначение.

В случая се използваше вместо шнорхел от онзи, който беше вдигнал на ръце Лили, от човек, затрупан с пясък!

Едва след като върнаха капана в изходното му състояние, Джуда можа да оцени по достойнство онова, което ставаше под Лили.

Когато пясъкът се източи, той видя Стреч — командосът бе стъпил на върха на статуята на крилатия лъв и обърнал лице нагоре, бе захапал разглобената цев на карабината — и бе сложил на раменете си Лили, която поддържаше равновесие в перфектна поза на балерина!

Стреч наистина бе взел съдбоносно решение.

 

 

Това решение щеше да се окаже изключително удачно, макар и по съвсем различна причина, защото Джуда щеше да запази живота им и да ги вземе със себе си.

Отмъстителя и отрядът му нямаше да имат подобен късмет.

На изходния тунел от пещерата с Висящите градини ги чакаше отряд на американските ГЕС, предвождан от Кал Калис.

Който бе получил изрична заповед да не проявява милост.

Отмъстителя и израелците — решили, че са се измъкнали с частта — излязоха от подземните тунели… и видяха хеликоптера си — обгорял и димящ, унищожен. Пилотите бяха застреляни.

В следващия миг ги заобиколиха хората на Калис.

Израелците моментално бяха обезоръжени. След това бавно и с наслаждение Кал Калис ги екзекутира лично… един по един, като остави Отмъстителя последен. Застреля всички в тила, като не преставаше да се усмихва. Калис обожаваше да му бъдат възлагани такива задачи.

След това взе частта от свитите им конвулсивно пръсти и отлетя с хората си.

Остави труповете на пустинните лешояди.

 

 

Уест не можеше да направи нищо, освен да гледа как качват Стреч и Лили в хеликоптера на Джуда…

… още повече че около тях с Мечо Пух започнаха да се забиват куршуми: два атакуващи американски „Апачи“ внезапно изникнаха иззад сталактита.

Хор тревожно изпищя.

Уест се забави и…

Но Мечо Пух не се забави и спаси живота на Уест — дръпна го рязко в квадратната шахта на зикурата.

 

 

Джуда чу стрелбата и рязко се обърна да види каква е причината.

И забеляза двете мънички фигурки на Мечо Пух и Уест на върха на зикурата, след това забеляза как Мечо Пух дърпа Уест във вътрешността на шахтата, за която знаеше, че е известна под името Входа на жреците.

— Джак! — възкликна Джуда. — Е, ти изигра ролята си. И вече не си защитен вид. Което значи, че е време да умреш.

Качи се в тежковъоръжения „Блек Хоук“, в който вече бяха набутали пленените Стреч и Лили. Хеликоптерът излетя от пещерата.

Бързо го последваха и останалите „Апачи“ и „Блек Хоук“. Пехотата също започна да се изтегля през взривения вход на Висящите градини.

Когато всичките му хора излязоха, Джуда — не бе изпуснал нито за миг върха на зикурата, където за последен път бе видял Уест — даде последната си заповед.

— Стреляй в сталактита. Свали го върху зикурата.

Пилотът се поколеба.

— Но, сър… това място е истори…

— Стреляй веднага или ще те изхвърля от хеликоптера!

И пилотът се подчини.

 

 

След секунди три ракети „Хелфайър“ излетяха от ракетната установка на „Блек Хоук“ и оставиха във въздуха спирали от изгорели газове.

След което едновременно поразиха целта си.

Изтрещяха мощни експлозии. Разхвърчаха се грамадни късове скала.

После се разнесе звук, който заглуши дори това…

… и чудовищният сталактит бавно и сякаш неохотно се откъсна от тавана на грамадната пещера и полетя надолу.

Картината бе като от последния ден на човешката цивилизация. Оглушителният тътен бе просто невъобразим.

Обърнатата с върха си надолу планина се стовари върху зикурата.

Върхът на сталактита се заби в най-горната площадка на зикурата, а самият зикурат — с размерите на петнайсететажна сграда — бе смачкан като кутия от бира, сплескан и напълно унищожен.

После грамадата се катурна странично като бавно падащо отсечено дърво и разплиска езерото с плаващи пясъци.

Зрелището бе като стоварване на презокеански лайнер от голяма височина в открито море. Огромна вълна плаващи пясъци излетя от езерото и със сила се стовари по всички стени на пещерата.

А след това, все така бавно и величествено, сталактитът с приказните Висящи градини се извъртя на една страна, полупотънал в пясъчното езеро… като обикновена скала в този свят на унищожени неща.

 

 

И така американците напуснаха планината Загрос с всичко, за което бяха дошли: частта и Лили.

А някъде под развалините и унищожението, което бяха оставили след себе си, без дори минимален шанс за оцеляване, бяха погребани Джак Уест-младши и Мечо Пух.