Уилбър Смит
Речният бог (134)

Господарката бе легнала гола на ленените чаршафи. Първо изучих лицето й, а след това тялото. Когато я погледнах с очите на мъж, за мен тя все още бе прекрасна, но като лекар ясно виждах как годините и тежкият живот на открито я бяха променили. Косата й сега бе по-скоро сребриста, отколкото черна, а загубата на любимия и държавните дела бяха издълбали бръчки на челото й. Остаряваше.

Тялото й бе дало живот на други три живота. Но гърдите й сега бяха празни, не ги издуваше млякото на една нова бременност. Тялото й бе слабо. Трябваше да го забележа по-рано. Бе неестествено слабо, почти атрофирано. Все пак коремът й изпъкваше като топка от слонова кост.

Положих леко ръка на корема й върху сребристите резки, където кожата някога се бе опънала, за да се приспособи към радостното бреме. Усетих нещото в нея и веднага разбрах, че под пръстите ми не расте живот. Това бе смъртта.

Не можех да намеря думи. Извърнах се, излязох на палубата и вдигнах поглед към звездите. Те блестяха студени, далечни и безчувствени като боговете. Нямаше полза от молби, нито към богове, нито към звездите.

Познавах това нещо, което нарастваше в господарката. Бях го виждал и при други жени. Когато те умираха, бях разрязвал мъртвите им утроби, за да видя какво ги бе убило. Беше ужасно и безформено, нямаше прилика с нещо човешко или животинско. Беше безформена топка от червена плът, изчадие на Сет.

Измина доста време, преди да събера кураж да се върна при нея.

Господарката се бе покрила с роба. Седеше в средата на леглото и ме погледна с огромните си тъмнозелени очи, които никога нямаше да остареят. Приличаше на малкото момиченце, което бе някога.

— Господарко, защо не ми каза за болката? — нежно я попитах аз.

— Откъде знаеш за нея? — прошепна тя. — Опитах се да го скрия от теб?