Мери Хигинс Кларк
Лунната светлина ти отива (73)

71

В осем и половина Маги отиде с колата до музея на Ърл Бейтмън. Преди да тръгне, беше взела откритото от нея в гардероба на Нюела звънче и го беше сравнила с онова, което бе изкопала от гроба й. Сега двете лежаха едно до друго на масата в ателието и светлината на подвижната лампа падаше право върху тях.

Почти в последния момент бе извадила полароидния фотоапарат и бе щракнала два пъти поставените едно до друго звънчета. Не беше изчакала да види снимката, а само я беше извадила от фотоапарата и я беше хвърлила на масата, за да я разгледа, когато се върне.

После с чанта, натежала от двата фотоапарата и всички филми и обективи, които беше взела, потегли. Ужасяваше се от мисълта да се върне на онова място, но като че ли нямаше друг начин да получи отговорите, които й трябваха.

Приключи с това, каза си тя, докато превърташе два пъти ключа на външната врата и се качваше в комбито.

Петнадесет минути по-късно мина покрай погребалния дом „Бейтмън“. Очевидно вечерта бе натоварена за собствениците. Поток от коли потегляше от алеята.

Ще има погребение утре… Е, поне не е на някой, свързан с „Латъм Майнър“, помисли си мрачно Маги. Вчера всички обитатели бяха живи и здрави.

Сви надясно в тихата уличка, където се намираше музея. Влезе в паркинга, като се благодари, че катафалката я нямаше, но после се сети — Ърл й беше споменал за намерението си да я прибере в гаража.

Докато се приближаваше към старата къща, с учудване забеляза процеждащата се иззад завесите на първия етаж светлина. Вероятно е на таймер и ще се самоизключи по-късно, помисли си тя, но поне ще ми помогне да се ориентирам. Все пак си беше взела фенерче, макар Ърл Бейтмън да й беше предложил да идва, когато пожелае, тя не искаше да известява за присъствието си, като пали лампи.

Ключът си стоеше под саксията, където го беше оставил Ърл. Както и преди той издаде силен, стържещ звук, докато го превърташе в старомодната ключалка. И както при предишното посещение, първото нещо, на което се спря погледът й, бе облеченият в ливрея манекен, макар сега той да я гледаше по-скоро недружелюбно, отколкото загрижено.

Наистина не ми се иска да съм тук, помисли си Маги, докато бързаше към стълбите, опитвайки се да не поглежда към стаята, където фигурата на младата жена лежеше на дивана.

Също така се опита да не мисли за експозициите на втория етаж, докато включваше фенерчето в края на първите стълби. С насочен надолу лъч тя продължи към следващия етаж. И все пак споменът за онова, което бе видяла тук при предишното си посещение, не й даваше мира — онези две големи последни стаи, едната изобразяваща погребение на аристократ в древен Рим и другата — стаята с ковчезите. И двете бяха страховити, но според нея най-неприятна бе гледката на всичките онези ковчези, натрупани в последната стая.

Беше се надявала третият етаж тук да прилича на третия етаж в къщата на Нюела — ателие, обградено от големи шкафове и рафтове. За съжаление и този етаж бе съставен от множество помещения. С отчаяние Маги си спомни думите на Ърл, че първоначално къщата е служила за жилище на пра-прадядовото му семейство.

Като се опитваше да запази спокойствие, Маги отвори първата врата. Внимаваше да държи фенерчето насочено надолу и видя, че това бе експозиция, която още не беше напълно готова: дървено, подобно на колиба съоръжение, поставено върху два пръта, се беше килнало на една страна. Един Господ знае какво означава, помисли си тя, потръпвайки, или за какво служи, но поне стаята бе достатъчно празна, за да й стане ясно, че нямаше какво да търси в нея.

Следващите две стаи бяха подобни, и двете като че съдържаха полуготови композиции на погребални сцени.

Последната врата се оказа тази, която търсеше. Водеше към голям склад, чиито стени бяха покрити с претъпкани с кутии рафтове. Два стенда с дрехи, вариращи от пищни роби до истински дрипи, скриваха прозорците. Тежки дървени сандъци, всичките очевидно запечатани, бяха безразборно натрупани един върху друг.

Откъде да започна? — запита се Маги, усещайки как я обзема чувството на безпомощност. Щеше да й отнеме часове да прегледа всичко и макар че бе влязла само преди броени минути, вече изгаряше от нетърпение да си тръгне.

Въздъхна дълбоко и се пребори с желанието си да побегне — смъкна чантата с апаратурата от рамото си и я остави на пода. Затвори неохотно вратата на склада, като се надяваше светлината да не проникне в коридора и да бъде забелязана през закритите с пердета прозорци в дъното му.

Всичките тези дрехи би трябвало да са достатъчна преграда, така че нищо да не може да се види през прозорците в стаята, каза си тя. И все пак усещаше, че трепери, докато вървеше предпазливо през голямата стая. Устата й беше пресъхнала. Всеки нерв в тялото й сякаш вибрираше и я караше да се махне от това място.

Вляво имаше подвижна стълба. Сигурно служеше, за да се стигне до най-горните рафтове, предположи тя. Изглеждаше стара и тежка и би означавало да изгуби още повече време, ако трябваше да я мъкне от място на място. Реши да започне търсенето от рафтовете точно зад стълбата и после да продължи нататък. Когато се изкачи и погледна надолу, видя, че на капаците на всички кутии бяха залепени спретнати етикети. Поне Ърл е надписал всичко, каза си тя, и за първи път изпита искрица надежда, че процесът на търсене нямаше да е толкова труден, колкото се боеше.

Въпреки това, кутиите като че ли не следваха някакъв определен ред. Цяла секция рафтове бе изпълнена с кутии с надписи: „Посмъртни маски“; други бяха с етикети: „Жалейни одежди“, „Ливреи“, „Барабани“, „Свещници“, „Медни цимбали“, „Ритуални рисунки“ и така нататък — но никакви звънчета.

Безнадеждно е, помисли си Маги. Никога няма да ги намеря. Беше преместила стълбата само два пъти, а часовникът й показваше, че беше стояла тук повече от половин час.

Отново премести стълбата, проклинайки стържещия й звук по пода. Започна да се качва, но когато сложи крак на третото стъпало, погледът й попадна върху дълбок кашон, сместен между два други, почти скрит от тях.

Беше надписан: „Звънчета/погребани живи“!

Хвана кашона, започна да го дърпа и най-сетне го измъкна. Едва не загуби равновесие, когато го извади, после слезе от стълбата и го остави на пода. С шеметна бързина коленичи до него и дръпна капака.

Хвърли настрана предпазното пликче и разкри първото метално звънче, загърнато плътно в найлон — покритие, което му придаваше измамен блясък. Пръстите й зашариха нетърпеливо сред пликчетата, докато не се увери, че в кашона нямаше нищо повече.

Намери само шест звънчета, еднакви с откритите от нея.

Етикетът от опаковката беше все още в кашона: „12 викториански звънчета, изработени по поръчка на мистър Ърл Бейтмън“ — пишеше на него.

Дванадесет — а сега само шест.

Ще ги снимам, както и етикета, а после мога да се махам оттук, помисли си Маги. Изведнъж почти отчаяно й се прииска да се намира в безопасност далеч от това място, навън, с доказателството, че Ърл Бейтмън несъмнено е лъжец, а може би дори и убиец.

Не беше сигурна какво първо я бе накарало да осъзнае, че вече не е сама.

Дали беше чула тихото отваряне на вратата или бе забелязала тесния лъч на друго фенерче?

Завъртя се в момента, в който той вдигна фенерчето си, чу го да говори, докато то се стоварваше върху главата й.

А после вече нямаше нищо, освен смътното впечатление за гласове и раздвижване и накрая, лишена от сънища забрава, докато не се събуди в ужасяващо тихия мрак на гроба.