Мери Хигинс Кларк
Лунната светлина ти отива (23)

21

В пет без петнадесет Джанис Нортън заключи бюрото си в „Латъм Майнър Резидънс“. По навик дръпна дръжките на всички чекмеджета, за да се увери, че наистина са заключени. Не би било лошо и Уилям Лейн да взима подобни предпазни мерки, помисли си саркастично тя.

Секретарката на Лейн, Илейн Бърнс, работеше само до два часа, след което Джанис бе едновременно счетоводителка и секретарка. Усмихна се на себе си, като си мислеше, че свободният й достъп до кабинета на Лейн се бе оказал невероятно полезен през изминалите години. Сега, след като бе направила копия на информацията от още две папки, имаше чувството, че трябва да спре. Или по-точно предчувствие.

Сви рамене. Е, свършено беше и копията лежаха в куфарчето й, а оригиналите — на мястото си в бюрото на Лейн. Беше смешно да нервничи сега.

Очите й се присвиха със скрито задоволство, докато си мислеше за неприкрития потрес, изписал се по лицето на съпруга й, когато Ирма Уудс им бе съобщила за направеното в последната минута завещание на Нюела Мур. Какво удоволствие бе изпитвала след това, ругаейки го да изплати ипотеката върху собствената им къща.

Знаеше, разбира се, че той няма да направи нищо подобно. Малкълм бе орисан вечно да се движи из поле от разбити мечти. Беше й отнело доста време да разбере за тази му мечта, но работата й в „Латъм“ й бе отворила очите. Някои от гостите там може да не бяха от видни родове, но бяха смукали прословутата сребърна лъжица^[1]; през живота си не се бяха притеснявали за пари. Други като Малкълм бяха от благородно потекло, което можеха да проследят много преди „Мейфлауър“^[2] — до аристокрацията, та даже и до коронованите глави на Европа — и страстно се гордееха, че са пра-пра-племенници или нещо от този род от девето коляно на принца регент на някакво идиотско херцогство.

Аристократите от „Латъм“ обаче се различаваха от Малкълм в едно много съществено отношение. Те не бяха почивали на генеалогичните си лаври, а си бяха направили труда да натрупат свое собствено богатство. Или се бяха оженили за пари.

Но не и Малкълм, помисли си тя. О, не, не и красивият, елегантният, изисканият, толкова добре възпитан Малкълм! На сватбата си тя бе обект на завист от страна на приятелките си — като се изключеше Ан Еверет. В онзи ден, в дамската тоалетна на яхтклуба, бе чула Ан да говори пренебрежително за Малкълм, като го бе нарекла „абсолютна кукла Кен“.

Тази забележка се беше запечатала в мозъка й, защото дори тогава, в онзи, както се предполагаше, най-щастлив ден в живота й, облечена като принцеса в купища метри сатен, бе осъзнала, че това беше истина. Казано с други думи, тя се беше омъжила за жабока. И после прекара повече от тридесет години, опитвайки се да измами реалността. Каква загуба на време!

Години, през които бе организирала задушевни вечери за клиенти и потенциални клиенти, само за да види как те поверяват доходните си сметки на други адвокати, оставяйки на Малкълм трохите. А сега нямаше даже и трохи.

Ето я накрая и последната обида. Въпреки цялата й лоялност към него през всичкото това време, след като знаеше, че би се справила много по-добре сама и все пак бе пазила упорито малкото гордост, която й беше останала, тя бе осъзнала, че той е лапнал по секретарката си и си прави планове да се отърве от нея.

Де да беше наистина мъжът, за когото вярвах, че съм се омъжила, мислеше си Джанис, докато избутваше стола назад и се изправяше, раздвижвайки схванатите си рамене. Нещо повече, де да беше мъжът, за когото той се смята! Тогава наистина бих имала принца.

Тя приглади полата си, изпитвайки известно удоволствие от усещането за тънката си талия и тесния ханш. В началото на брака им Малкълм я беше сравнил с породиста кобила — стройна, с дълга шия, хубави крака и добре оформени глезени. Красива породиста кобила, бе добавил той.

Като млада наистина бе красива. Е, и какво й бе донесло това, помисли си мрачно.

Поне тялото й все още беше в отлична форма. И то не защото редовно посещаваше минерални бани, нито пък защото прекарваше приятни дни на игрището за голф със заможните си приятелки. Не, тя бе прекарала съзнателната част от живота си в работа и то в усилена работа — първо като агент по недвижими имоти, а после, през последните пет години, като счетоводителка тук.

Спомни си как като агент по недвижими имоти, въздишаше по разни къщи, които се продаваха на безценица, защото хората имаха нужда от пари в брой: „Само да имах парите…“

Е, сега ги имаше. Сега можеше да действа. А Малкълм нямаше и най-малка представа за това.

И никога няма да ми се наложи да престъпя прага, на това място! — помисли си ликуващо. Независимо от килима „Старк“ и от брокатните пердета дори в офисите. Може да беше хубаво, но все пак беше старчески дом — чакалнята на Господ — а на петдесет и четири Джанис бързо се приближаваше към възрастта, когато самата тя щеше да стане кандидатка за постъпване. Е, щеше да се измъкне оттук дълго преди това да се е случило.

Телефонът иззвъня. Преди да вдигне слушалката, Джанис огледа стаята, за да провери дали случайно някой не се беше промъкнал на пръсти зад гърба й.

— Джанис Нортън — рече строго, като държеше слушалката близко до устата си.

Оказа се обаждането, на което се беше надявала. Той не си направи труда да я поздрави.

— Е, поне веднъж Малкълм е разбрал нещо както трябва — каза той. — Тази поправка на „Уетлънд Акт“ със сигурност ще мине. Имотът ще струва цяло състояние.

Тя се засмя.

— Тогава не е ли време да направим контрапредложение на Маги Холоуей?