Джон Конъли
Дарк Холоу (5)

Четвърта глава

Почти три месеца са минали, откак се върнах в Скарбъро. В къщата, където преминаха юношеските ми години след татковата смърт и която сетне дядо ми завеща. След загубата на Сюзън и Дженифър живях известно време в Ийст Вилидж. Разделихме се с хазайката без особено съжаление — тя с усмивка вече изчисляваше наум колко повече ще поиска за наема от следващия наемател. Не й се сърдя — какво да се сърдиш на седемдесет и две годишна жена — американка от италиански произход, чийто съпруг е загинал в Корея. Никога не е била особено радушна към мен, напротив — беше алчна като гладен плъх. Ейнджъл редовно се шегуваше, че мъжът и сам се е предал в Корея на неприятеля — само и само да не се върне при нея.

Мама е раждана в къщата в Скарбъро; когато татко почина, там живееха дядо и баба. Пристигнах в градчето през седемдесетте години, когато то навършваше близо тристата си годишнина и се бе променило дотолкова, че се превръщаше в нещо като предградие на Портланд. А това означаваше икономическо благополучие за жителите му. Макар и повечето от тях — старите с няколко поколения наследствена земя — да си я стискаха, строители и предприемачи вече плащаха много добре за нея. Затова мнозина продаваха с голяма изгода. Но Скарбъро все така си беше градче от стария тип, където всеки познава всеки, хората от години си знаят пощенския раздавач и млекаря и са на „ти“ помежду си.

Дядовата къща е на „Спринт стрийт“. От нея често съм тръгвал с колело, за да отида на север до Портланд или на юг до плажовете: Хигинс Бийч, Фери Бийч, Уестърн Бийч или нашия си — Скарбъро Бийч. Ходех и по-надалеч — до към Праутс Нек, откъдето се открива чудна гледка към Атлантика и островите — Блъф Айлънд и Стратън Айлънд.

Праутс Нек е съвсем малък нос, издаден към вътрешността на Сако Бей — залива на около дванадесет мили южно от самия Портланд. Тук към края на деветнадесети век си построил къща художникът Уинслоу Хомър. Неговото семейство купило по-голямата част от земята на Праутс Нек и Уинслоу много внимателно подбирал бъдещите си съседи, защото бил затворен и саможив. Когато не харесвал някого, онзи просто не успявал да си купи земя близо до неговата собственост. Хората на онова място са си все същите. Построили си моден яхтклуб още през 1926 година и частен плажен клуб с ограничено членство — само за онези, които живеят в техния район или по тяхно благоволение наемат летни вили там. Клубът се нарича „Праутс Нек Асосиейшън“. Скарбъро Бийч си остана обществен плаж, със свободен достъп за всеки, както и Фери Бийч, който е близо до „Блек Пойнт Ин“ на Праутс Нек. Тъй като онова кръвопролитие с участието на Честър Наш, Поли Блок и шестима други се бе случило именно до Фери Бийч, хората от асоциацията щяха да си имат теми за приказки и умувания за цяла година напред.

 

 

В старата семейна къща миналото витае във всяка стая, във всяко нейно кътче. Бих казал дори, че се стеле във въздуха като прашинки, които се издигат, когато ги огреят лъчите на спомена: прекрасни неща от щастливата младост — безоблачни и красиви години, време на радост и безгрижие. Надявах се тук някъде наоколо завинаги да погреба духовете на миналото нещастие — нека милите ми съпруга и дъщеря почиват в мир и злото да е забравено. Възможно ли е това? Надявах се преследвалите ме толкова дълго злощастни мисли да ме оставят и да намеря покой. Но, изглежда, той още нямаше път към душата ми: щом все така мислех за Сюзън и Джени; за татко и мама, която ме бе отвела от града и довела именно тук в опит най-сетне и двамата да избягаме от злите езици; за дядо, който ме научи на чувство за дълг и да обичам хората, но най-ценният му урок бе как да си създавам врагове, с които да се гордея!

Отначало бях отседнал в хотела „Сейнт Джон“ на „Конгрес стрийт“. Изнесох се оттам веднага щом къщата стана обитаема след първоначалния ремонт. Само покритият с временни найлонови платна покрив беше останал за довършване. Чувах ги насън нощем как пошляпват като гъвкави криле, а задуха ли по-силен вятър — бият по гредите отдолу и стенат като прогонени души. Ето защо сега — още в девет часа сутринта — висях на чардака с чаша кафе и вестник „Ню Йорк Таймс“ в ръка и чаках Роджър Симс. Роджър е петдесетгодишен мъж с издължени, изпъкнали мускули и розово лице. Ходи изправен като бастун и с помощта на чук и трион може да направи почти всичко. Има Божия дарба да създава ред от хаоса в природата.

Пристигна в уречения час и спря пред къщата — старият му нисан закашля и заплю дим в чистия въздух, досущ никотиново-белодробен ефект. Слезе от него, облечен в старите си, напръскани с блажна боя джинси, платнена риза и син, покрит с десетки дупки пуловер — всъщност не пуловер, а множество дупки и малко здрава прежда, които се държат заедно на честна дума. Истински образ: от задния джоб на джинсите стърчат чифт кафяви ръкавици от кравешка кожа, на главата му се кипри черна вълнена шапка, а изпод нея сивите му коси стърчат като рачешки крака от черупка. В устата му дими догаряща цигара, чийто изпепелен край не пада в явно предизвикателство на закона за земното притегляне.

Подадох му чаша кафе, а той с вещ поглед на познавач се загледа в покрива, обиколи къщата веднъж-дваж, като загрижено клатеше глава, сякаш я виждаше за пръв път.

След малко благодари за кафето и ми върна чашата. Това „мерси“ бе единствената дума, която му излезе от устата, откакто бе дошъл. Такъв си е Роджър — прекрасен работник и живо олицетворение на думата „мълчаливец“.

Стоях и си мислех, че като слагам нов покрив на старата къща, най-сетне правя сериозна заявка за мястото си в нея. Сега тя ми приличаше на безжизнена черупка, на безпомощно същество, лишено от покривната шапка и съответно беззащитно срещу посегателствата на времето и природата. Без покрив и старите спомени бледнееха, сякаш не бе същият мил на сърцето ми дом. Ще сложа нови покривни плочи и ще възстановя дядовото огнище, казвах си в този миг, ще стане уютно и топло както едно време. Миналото ще отзвучи, а бъдещето ще дойде с нови надежди.

Покривната конструкция бе полуготова, летвите под шинделите наполовина поставени и намазани с консервиращ лак против гниене. Времето обещаваше да се задържи още малко хладно и сухо и трябваше да побързаме с покриването. Приятно ми бе да редя покривните плочи, има нещо много градивно в ритъма и рутината на този процес, който прилича на упражнение по медитация. Движиш се методично по двете крила на покрива, подбираш плоча, наместваш я на място, изравняваш я със съседната и долната с помощта на отмерени по дръжката на чука разстояния, подхвърляш чука, за да го хванеш обратно, вземаш пирон и зачукваш плочката на място. Сетне всичко отначало. Това ми действаше успокоително и сутринта мина бързо. Реших да не говоря с Роджър за медитация. Професионалистите, които покриват покриви, за да си изкарват прехраната, гледат с недоверие и презрение на подобни аматьорски забежки. Ако му разкажа за мислите си, най-вероятно ще ми се присмее.

Работихме заедно четири часа: всеки почива, когато намери за нужно. Сетне слязох от горе и рекох на Роджър, че отивам да купя нещо за ядене — най-вероятно китайска или тайландска храна от магазинчетата на „Конгрес стрийт“. Той изръмжа нещо под нос, аз се качих на мустанга и отпраших към южен Портланд. По това време на деня тук има доста коли. Хората обикалят магазините по „Мейн Мол Роуд“ или отиват да гледат някой филм. В „Олд Кънтри Буфей“ също има навалица, мнозина предпочитат ранния обед. Минах покрай летището, сетне хванах по „Джонсън Роуд“ и накрая стигнах „Конгрес“. Паркирах зад „Сейнт Джон“, обиколих околните закусвалнички, купих ядене и го сложих на задната седалка.

Бях оставил малко багаж в хотела и сега реших да си го прибера. Тъкмо съм тук, защо да не използвам случая. Влязох в натруфения, старовремски вестибюл с отколешното радио и спретнато подредени купчинки брошури. Обадих се на заместник-управителя и той нареди да ми изнесат вещите — бяха поставени в неголям сандък.

Върнах се на паркинга и забелязах, че някой ме е затиснал. Бе голям черен кадилак, модел „Купей де Вил“ — на около четири десетина години, с две думи почти антика. Така бе набутал колата зад мен, че нямаше начин да изкарам мустанга. За антика колата бе много шик: гуми с бели кантове, обновена тапицерия на седалките и по вратите, блестящи никелирани брони с каучукови тампони. На задната седалка имаше пътна карта на Мейн. Номерата бяха масачузетски, но иначе нищо определено не говореше за собственика. Самият автомобил бе като музеен експонат.

Отворих багажника и набутах вътре сандъка с вещите. Върнах се в хотела, но чиновникът на рецепцията не знаеше нищо за кадилака, нито за притежателя му. Предложи ми да повика момчетата от сервиза да го издърпат, но аз реших да изчакам малко. Отбих се в закусвалнята отсреща на улицата, но и там не знаеха нищо определено. Питах и в „Пица Виля“, в „Дънкин Донътс“, в „Спортсменс бар“ — все безрезултатно. Върнах се на паркинга и ядосано пляснах кадилака по тавана.

— Хубава кола, а? — обади се нечий глас, досущ ехо от плясъка.

Бе леко писклив, почти момичешки, думите прозвучаха по-скоро злобно, отколкото с възхищение, дори усетих лека закана или така ми се е сторило.

Извърнах глава — на задната хотелска пристройка с ръце в джобовете се бе облегнал мъж. Невисок, набит, як и трътлест, на около 55 години. Тежеше стотина кила, че и повече. Носеше кафеникав шлифер със закопчан колан; отдолу се виждаха кафявите му панталони и ботите в подобен цвят.

Лицето му определено би ви стреснало. Напомняше филм на ужасите.

Бе съвсем плешив, с кръгло теме и набрани на тила гънки тлъстина, а формата на главата му бе почти конусовидна — вместо към устата да се стесни, тя се разширяваше, за да потъне в плещите. Врат не се виждаше, или аз поне не забелязах нещо подобно. Лицето бе мъртвешки бяло с изключение на дългите и дебели алени устни, разтегнати в нещо като замръзнала усмивка. Ноздрите му бяха големи тъмни дупки под сплеснат като зурла нос, а очите — сиви, сиви, та почти безцветни със зеници като връхчета на черни топлийки в центъра. Не зная защо ми напомниха за мънички черни дупки в студена и мрачно враждебна вселена.

Човекът се оттласна от стената и бавно тръгна към мен. Бавно и спокойно, почти заканително. Сега усетих и миризмата, едва доловима и замаскирана с евтин одеколон. Но ме накара да задържа дъх и неволно да отстъпя крачка назад. Бе странна — мирис на земя и кръв, воня на гниещо месо и животински страх, такъв, какъвто можете да усетите в стара кланица в края на работния ден.

— Хубава кола, а? — повтори той и извади едната ръка от джоба.

Бе дебела, бяла, с тлъсти пръсти, подобни на гадни плужеци, стояли дълго време на тъмно. Погали тавана на моя мустанг и аз изпитах странното усещане, че боята ще падне под гадните като кренвирши израстъци. Допирът ми напомни за нещо много гнусно и отвратно — все едно педофил опипва дете в парка, докато майката гледа в друга посока. Нещо в мен спонтанно зовеше тутакси да го отблъсна, но ме спря още по-силен инстинкт, който предупреждаваше да не го докосвам. Не мога да обясня как и защо, но от него се излъчваше нещо скверно, нещо, което предупреждаваше за опасност. Не докосвайте, защото рискувате да се отровите, да прихванете черна, неверна болест, да ослепеете…

Но това не бе всичко. Създаваше усещане за гибелна заплаха, за болка и разрушение. Беше извънредно силно и странно, излъчваше и нещо много сексуално. Като че от всяка пора на този тип се изцеждаше смъртоносно отровна опасност и заразяваше околния въздух, сякаш капеше и от пръстите му, и от грозния, скотски нос. Въпреки студа по челото му избиваше ситна пот, тя лъщеше и на садистичната горна устна, всъщност и на цялото му лице. Който го допре, говореше нещо вътре в мен, ще загуби пръстите си — те ще потънат в тази бледа и мазна плът… тя ще ги всмуче.

А после ще умре. Сигурен бях, че този изрод пред мен умее да убива.

— Вашата кола, а? — попита той.

Сивите очи ме измерваха злокобно, между устните се стрелна розово връхче — също като змийско езиче.

— Да, моята кола — отвърнах. — А кадилакът ваш ли е?

Той, изглежда, не чу въпроса или се направи, че не го чува. И отново опипа тавана с продължително, гальовно движение.

— Хубава кола, това мустангът — рече той, сякаш говореше на себе си и в гласа му отново прозвуча далечна заплаха.

Шипящото „съ“ излезе от устата му в продължително съскане, като вода върху нажежен метал.

— Това — мустангът, и аз имаме много общо.

Пристъпи по-близо до мен, сякаш да сподели някаква мрачна, стара тайна. Сега усещах и дъха му — сладникав като на презрял плод в края на лятото.

— И той, и аз — отидохме по дяволите след 1970-а.

Сетне се изсмя със същия съскащ смях, сякаш газове се отделят от разлагащ се труп. Цялото му същество предизвикваше подобни асоциации.

— Да се погрижите за колата, нещо да не й се случи — рече той със смътна заканителност. — Човек трябва да си пази своето… Да си гледа собственото и да не си пъха носа в чуждото.

Сега заобиколи автомобила и понечи да седне в кадилака. Трябваше да се извърна, за да го задържа в полезрението си.

— Пак ще се видим, господин Паркър, довиждане — рече и запали двигателя на кадилака.

Последният заработи като часовник с тихо, уверено и ритмично пърпорене. Направи забранен ляв завой, за да влезе в „Конгрес“, и се отправи към центъра на Портланд.