Джон Конъли
Дарк Холоу (31)

Двадесет и девета глава

Пътищата бяха съвсем пусти, тишината — пълна, ако не смятаме тихото пърпорене на двигателя и почти недоловимите за ухото ласки на снежинките по предното стъкло. Болката отдясно не ме напускаше; по едно време стана така остра, че затворих очи и може би за известно време съм изгубил представа за времето. Пъхнах ръка под якето, опипах мястото — бе мокро, течеше и надолу. Кръв имаше и по панталоните и седалката на колата. Усетих, че Луис загрижено се взира в огледалото за задно виждане. Вдигнах ръка, усмихнах му се успокоително — тук съм, исках да му кажа, но устните не ме послушаха. Може би щях да бъда по-убедителен, ако ръката ми не бе почервеняла от кръвта.

Стигнахме паркинга на полицейския участък. Най-отпред стояха две готови за излизане патрулни коли. Зад тях бе паркиран стар „Транс-Ам“, модел 74-а година, чийто двигател вероятно само магьосник можеше да запали, а и два други доста отрупани със сняг автомобила. Встрани имаше и тойота, видимо наета в Бангор, ако се съди по номера й. Нито следа от Тони Чели и хората му.

Влязохме през главния вход. Реслър бе клекнал зад бюрото си и замислено оглеждаше телефонната розетка. До него стоеше млад полицай в униформа, когото не познавах. Встрани, точно срещу двете килии на участъка, бе застанал самият Дженингс, а на стол до съседното бюро бе седнал Уолтър Коул. И двамата ме изгледаха с изненада — все пак не бях в най-добрата си форма. Дори самият аз се притеснявах за себе си.

— Какво, по дяволите, търсиш тук? — сопна се Дженингс и стресна Реслър, който се изправи и загрижено ни изгледа и тримата.

Никак не му харесаха оръжията, които носехме, и ръката му неволно тръгна към кобура. Сетне се спря, защото очите му уловиха повече детайли от моя външен вид — като например кръвта по дрехите и раните по лицето.

— Какво им има на телефоните? — попитах вместо отговор.

— Не работят — отвърна Реслър. — Всички връзки са прекъснати. Вероятно е от времето.

Минах покрай тях и се спрях пред килиите. Едната бе празна, а в другата с притисната между ръцете глава на стол седеше Били Пърдю. Дрехите му бяха ужасно мръсни, ботушите — зацапани с кал. Имаше отчаяния, обречен вид на подгонено и заловено в капан животно. Тананикаше си нещо като уплашено до смърт дете, което се опитва да изключи околния свят. Изобщо не поисках от Дженингс разрешение да говоря с него. Трябваха ми отговори, и то незабавно. А той бе единственият, който можеше да ми ги даде.

— Били! — викнах остро.

Той извърна глава към мен.

— Сам се прецаках, нали — рече тъпо и пак затананика същата мелодия.

— Не съм много сигурен, Били. Но трябва да ми кажеш за онзи човек, когото си видял. Стария. Опиши ми го.

— Паркър, незабавно се разкарай от арестувания — бе гласът на Дженингс.

Не му обърнах внимание.

— Чуваш ли ме, Били?

Сега Пърдю се клатеше напред и назад на стола, все така притиснал глава с ръце, и все така тананикаше.

— Чувам те — рече след малко и присви очи, сякаш се опитваше да се съсредоточи. — Ама ми е мъчно да си спомня. Аз почти не го видях. Абе… стар беше.

— Напрегни се, Били. Нисък ли беше? Или висок?

Тананикането секна и Били ме погледна.

— Висок. Почти колкото мен може би.

— Слаб? Набит или дебел?

— Строен. Към слаб, ама жилав, нали разбираш? — отвърна Били и се изправи.

— Каква му беше косата?

— Мамка му, ква коса, бе, човече… — и пак затананика, а след малко и запя.

— „Красиви и нежни девойки… внимавайте с ухажорите.“

Изведнъж разпознах песента — бе „Красиви девойки“, само че Били видимо не знаеше точните думи. Навремето стана хит в изпълнение на Джийн Кларк и Карла Олсън, макар че беше доста по-стара. Досетих се къде я бях чувал неотдавна: тананикаше си я Мийд Пейн, когато си тръгвах, а аз се питах откъде ли я знам тази песен.

— Били, ти отби ли се при Мийд Пейн?

— Не познавам никакъв Мийд Пейн — отвърна той.

Хванах се за решетките на килията и ги раздрусах.

— Били, много е важно! Сигурен съм, че беше тръгнал за неговата къща. Нищо лошо няма да му сториш, ако признаеш, че си ходил при него, чуваш ли?

Сега Пърдю ме изгледа и въздъхна.

— Не можах да се отбия. Прибраха ме преди да стигна до града.

Заговорих тихо и ясно, като се опитвах в гласа ми да не прозвучи заплаха или напрежение:

— Тогава къде си чувал тази песен?

— Коя песен?

— „Красиви девойки“ — същата, дето си я тананикаш.

— Не помня.

— Опитай се да си спомниш!

Той прокара пръсти през косата си, сякаш не знаеше какво да си прави ръцете, сетне седна и пак се залюля напред-назад. Изведнъж изтърси:

— Онзи дъртият, когото видях пред дома на Рита, си я пееше. Същата песен. Тихо, под нос, на себе си я пееше. Оттогава не ми излиза от главата, пустата му песен.

И се разплака.

Нещо ме стегна за гърлото.

— Били, опиши ми Мийд Пейн!

— Какво? — озадачи се той.

Зад мен Дженингс викна отново:

— Паркър, предупреждавам те за последен път. Разкарай се от арестувания!

Чух стъпките му зад гърба си, а в същия миг Били се изправи и посочи висяща на стената фотография.

— Ето го Мийд, ей там — на снимката.

Тръгнах към нея, като избутах от пътя си Дженингс. Снимката бе в рамка, закачена над бюрото на дежурния в преддверието на участъка. Подобна бях виждал в ресторантчето. Само че там бяха снимани двама, а тук — трима. По средата бе младеж в униформа на морски пехотинец, с лявата ръка прегърнал Ренд Дженингс, с другата възрастен мъж, който гордо се усмихваше на камерата. На малък надпис отдолу пишеше: „Полицай Даниел Пейн, 1967–1991 г.‍“

Ренд Дженингс. Даниел Пейн. Мийд Пейн. Само че възрастният на снимката бе нисък, не повече от метър и шейсет, приведен и с кротки очи. Корона от бяла коса се виеше около плешивото му теме, по което се виждаха петна от пигментация на кожата. Лицето му бе осеяно с бръчки.

Не, това не бе човекът, с когото разговарях пред къщата на Пейн.

И бавно, бавно нещата се раздвижиха в съзнанието ми.

Тук всеки си има куче. Мийд Пейн го споменаваше в писмото до Били, но по време на краткото си посещение не бях зърнал никакво куче. Помислих си за онзи мъж, когото Елза Шнайдер бе видяла да се катери по водосточната тръба. Стар човек едва ли ще може да направи това усилие, но млад — защо не? Изведнъж думите на Рейчъл за Джудит Мънди прозвучаха в главата ми. Че вероятно е била използвана за разплод.

Да роди дете. Момче.

Пред очите ми изникнаха бързите и ловки ръце на Сол Ман. Тази карта, онази карта… Дама купа ли искате? Ето ви я! Или чашките със зарчетата. Колко ще хвърля ли? И така нататък. Никакво усилие да се прибере петарка или десетарка от някой балък. Но никога насила, никога с увещания и нахалство. Сол знаеше: баламите сами ще му дойдат.

Калеб Кайл е знаел, че Били непременно ще отиде при Мийд Пейн. Ще се върне някой ден. Може би е научил името на Пейн от Шерил Лансинг, преди да я убие. Или посредством Уилфърд? Няма значение. Бил е сигурен, че ако се премахнат всички пречки или пък обратното — ако няма избор, Били непременно ще трябва да се върне при Мийд Пейн.

Защото Кайл отлично разбира максимата на мошениците и ловците: заложи примката с нужната стръв и само чакай — плячката сама ще ти дойде.

Обърнах се, за да намеря Дженингс с изваден пистолет току зад гърба си. Май Прекалено много му бях полазил по нервите.

— Писна ми от тарикатлъците ти, Паркър. Хайде сега, и ти, и твоите другари, оръжието долу и лягайте на земята. Веднага!

Реслър също бе насочил пистолет, младият полицай зад него вече държеше опрян на рамото ремингтон.

— Май сме настъпили ченгетата по мазола, а? — обади се Ейнджъл.

— Дженингс, нямам време за твоите глупости — рекох аз. — Слушай сега какво ще ти кажа…

— Млък! За последен път… — ревна Дженингс и в същия миг разпозна пистолета на колана ми.

По лицето му се изписа съмнение, сетне заплаха. Сега заговори бавно и с омраза:

— Откъде имаш този пистолет?

С палец запъна петлето на своето оръжие и отстъпи една крачка. В същия миг позна и якето, и пуловера. Зад него Ейнджъл дълбоко въздъхна.

— Казвай откъде си взел пистолета или ще те убия, кълна се?!

Нямаше удачен начин да му обясня какво точно бе станало, затова въобще не се и опитах. Предадох голите факти.

— Направиха ми засада на пътя. Убиха онзи старец, който живее до езерото — Джон Барли. Той беше с мен и умря в колата. Гонеха ме, попаднах на вашата къща и Лорна ми даде пистолета. Там има убити, но на Лорна й няма нищо. Слушай ме, Ренд, момичето…

Ренд Дженингс свали петлето, намести предпазителя и изведнъж с все сила ме удари през лицето с пистолета. Ударът бе силен, замахът тежък, оръжието също. Залитнах назад и той замахна отново, но Реслър застана между нас и му хвана ръката.

— Ще те убия, гадно копеле, ще те убия! — викаше Дженингс и лицето му стана мораво.

Разбирах го напълно. Правеше това в миг на крайно отчаяние: всичко бе свършено за него, последната капка бе преляла чашата — вече нищо нямаше да бъде както преди. Всичките му надежди бяха отишли на вятъра.

По лицето ми потече кръв, закапа по якето отпред. Главата ме цепеше ужасно. Всъщност болеше ме цялото тяло. Но такава ми била участта — имах лош ден.

— Няма да имаш време да ме убиеш, Ренд. Онези, които ми направиха засада, са хора на Тони Чели. А на него му е нужен Били Пърдю.

Дженингс ме изгледа и тежкото му дишане рязко секна. Кимна на Реслър, който пусна ръката му.

— Ще видим — заканително издума Ренд. — Никой не може да ми отнеме арестанта!

В същия миг изгасна осветлението и започна една дандания…

 

 

За две секунди бе тъмно като в рог. Сетне автоматично се включи агрегатът и светнаха аварийните лампи. В клетката си Били Пърдю се развика:

— Какво става? Кажете какво става? Защо няма светлина?

И тогава откъм задната част на участъка се чуха три тежки удара — сякаш някой биеше с гигантски чук. После, изглежда, вратата отхвръкна и се удари в стената. В ръце с огромния роудблокър Луис изтича до входа на коридора към задните помещения и залепи гръб на стената отдясно. Сетне преброи наум до три, извъртя се и изстреля три поредни в зеещото преддверие, отново се прикри и отново гръмна два пъти. Дженингс, Реслър и аз се прикрихме кой къде може с лице към задната част, а младото ченге и Ейнджъл заеха позиции до предната врата. Коул се поколеба и после се присъедини към тях.

Настъпи мъртвешка тишина. Луис ми кимна — тръгнахме напред по празния коридор. На пода възнак лежаха двамина с черни скиорски маски с дупки за очите, черни панталони и черни якета.

— Неподходящ камуфлаж — рече Луис. — Не са слушали прогнозите за времето.

Клекна до единия и вдигна маската.

— Познаваш ли го?

Поклатих глава.

— Няма значение. Отрепка някаква.

Внимателно наближихме разбитата врата. Отвън тънко духаше вятър, навяваше парцали сняг. Никой не се опита да стреля. Луис взе една метла с дълга дръжка и подпря вратата — ключалката й се търкаляше някъде по земята, избита от дървото. Сетне с Реслър дотътриха едно от бюрата и я затиснаха по-здраво. Луис се прикри в съседна ниша и остана да пази, ние се върнахме в главното помещение. Ейнджъл и младото ченге стояха, опрели гръб от двете страни на предния прозорец и мятаха коси погледи към хората навън. Не ще да са останали много от главорезите, помислих си аз, но пък Тони Чели трябва този път да е дошъл лично.

Уолтър стоеше до стената малко по-встрани и също държеше пистолет. Познах го — беше старият му служебен 38-милиметров. Вече бях сигурен, че знам къде е Елън, ако, разбира се, все още бе жива. Но не смеех да му кажа, защото сто на сто щеше да се втурне да я търси и ония отвън щяха да му видят сметката.

Тогава чухме глас:

— Хей, вие вътре! Не искаме никой да пострада. Пратете ни Пърдю и веднага си отиваме.

Звучеше като Мифлин. Ейнджъл ме погледна и се ухили.

— Ако случайно ме пречукат, обещай ми да го довършиш този боклук.

Притичах до него и също надникнах през прозореца, но не видях кой знае какво. Тогава усетих Луис до себе си и го погледнах въпросително — бе изоставил поста.

— Вратата държи, ако се опитат да влязат, ще ги чуем — обясни той. — Човече, сам не си вярвам на думите, ама се виждам в ролята на Джон Уейн.

— Като в „Рио Браво“, а? — отвърнах и се ухилих.

— Аха. Не играеше ли и Джеймс Каан?

— Тц. Рики Нелсън.

— Мамка му.

Отзад Реслър и Дженингс си шушукаха нещо. Приличаха на момченца, които се канят да играят на войници.

— Нямате ли радиовръзка?

Ренд не благоволи да ме погледне. Отговори ми Реслър:

— Не можем да се свържем.

— Значи ви заглушават.

Този път се обади Дженингс:

— Няма да излизаме. Те ще се откажат и ще се разкарат. Кой ще се осмели да напада полицейски участък, че да отвлича и арестант? Това да не е границата?

— Баш границата си е — отвърнах. — Така се е сложила обстановката, че сега онези бандити отвън могат да правят каквото си поискат. Слушай, Ренд, просто няма да си тръгнат без Били. Чели си иска парите, които той му е отмъкнал. Въпрос на живот и смърт. Ако Чели не възстанови сумата, него ще убият. Толкова е просто. Но ти имаш избор — хвърли им мангизите през прозореца и те наистина ще се разкарат.

— Никакви пари нямаше у него, когато го задържахме — намеси се Реслър. — Нищо не носеше, нито чанта, нито багаж.

— Защо не го питате къде са? — предложих им аз.

Забелязах, че Били ми хвърли любопитен поглед. Реслър погледна Дженингс, сви рамене и тръгна към килията. По същото време Ейнджъл залегна странично, а Луис ме свали на земята. Извиках от болка, защото падайки, ударих раненото място.

Отвън откриха масиран огън. Предният прозорец се пръсна, заваляха куршуми. Разчупиха стъклените прегради, лампите по стените, трески полетяха от бюрата, документите по тях се разхвърчаха разкъсани, охладителят с голямата стъклена бутилка изгърмя. Реслър тежко тупна на земята и на бедрото му цъфна алена дупка. До мен Ейнджъл откри огън с глока. Луис застана на коляно и загърмя с тежкото си оръжие.

— Тук ще ни направят на нищо — извика Ейнджъл сред грохота на стрелбата.

Сетне бандитите прекратиха стрелбата. Настъпи тишина, само тук-там изшумоляваше падаща хартия, изпукваше стъкло, а от разбития охладител потече тънка струйка вода. Погледнах Луис.

— Дай да им прехвърлим топката — рекох аз. — Ще им излезем отзад.

— Става — рече той. — Мислиш ли, че ще се справиш?

— Уха — излъгах го аз.

Отсреща на пода Дженингс дереше панталона на Реслър, за да го превърже колкото може.

— Няма ли в сградата някой прозорец — по-страничен, да гледа към по-отдалечено място, може би до някое дърво, а? — попитах го аз.

Дженингс кимна.

— Прозорецът на мъжката тоалетна ще свърши работа. Ей по онзи коридор и вдясно. Малко е тесен, но по него може да се излезе на оградата.

— Звучи добре — рече Луис.

— Ами аз? — изпъшка Ейнджъл.

— Ти ще им отвличаш вниманието оттук с глока — нареди Луис.

— Така ли?

— Да. Ако уцелиш някого, ще повярвам в Бога, но пък хората на Тони не знаят какъв си снайперист.

— Да помогна и аз? — обади се Уолтър.

Това бе първото изречение от него, откакто бяхме дошли в участъка.

— По-добре остани тук — отвърнах. — Мисля, че вече имам план.

— Ами Елън? — сега болката в очите му бе повече от красноречива.

Нещо ме прободе отвътре при мисълта за дъщеря му, но казах:

— Докато не приключим с тези мафиоти отвън, нищо не можем да направим. После веднага ще говорим.

Тръгнахме с Луис, но една беля никога не идва сама. Клекнал край Реслър, Дженингс бе насочил пистолет към мен.

— Ти никъде няма да ходиш, Паркър!

Изгледах го с омерзение и продължих да крача към коридора. Дулото на пистолета му продължи да ме следи.

— Паркър, на теб говоря!

Кряснах му в движение:

— Яда млъкваш, че…!

За мое голямо удивление той наистина млъкна и свали оръжието.

Влязохме в мъжката тоалетна. Стъклото на поставения над двете мивки прозорец бе матово, самият той — плъзгащ се надолу. Ослушахме се внимателно, сетне освободихме резетата и прилепили гърбове странично на стената, лекичко го смъкнахме. Изстрели не последваха и след няколко секунди и двамата стъпихме на оградата, а оттам тихо скочихме на земята — на занемарен парцел земя откъм северната страна на участъка. Пак ме заболя, но вече не ми и пукаше. Бях претръпнал, ходех като насън — движеше ме едната инерция и силата на волята. Големокалибрените патрони в джоба на Луис подрънкваха. Хванах го за ръкава и рекох:

— Да знаеш — за всеки случай: старият мъж в къщата на Мийд Пайн е самият Калеб Кайл.

Той се изненада:

— Не думай!

— Изчаквал е Били. Ако нещо ми се случи, моля те, поеми грижата лично.

Той кимна, помисли и изведнъж заговори със странна усмивка:

— Слушай, човече, ти сам ще се погрижиш за него. Още си жив и никога няма да те убият. Аз ли не знам!

Усмихнах му се и се разделихме. Тръгнахме в обход на участъка да заклещим хората на Чели.