Джон Конъли
Дарк Холоу (13)

Дванадесета глава

Прибрах се в Дарк Холоу и веднага отидох в ресторантчето. Нужен ми бе телефонен указател. Порових се из него и намерих адреса на Ренд Дженингс. Готвачът ме упъти как да стигна до дома му. Ренд и Лорна живееха, на около две мили път извън градчето в двуетажна къща със спретната градинка и черна ограда. От комина излизаше дим. Зад къщата минаваше река; тя водеше начало от езерата и течеше на запад от града. Забавих, когато се изравних с дома, но не спрях. Защо изобщо бях тук? Разбудени стари спомени ли, що ли? Все още имаше нещо между мен и Лорна, но то не бе любов. Струваше ми се, че е съжаление. Направих маневра по-надолу на пътя и се върнах обратно, но тръгнах направо за Грийнвил.

Там спрях пред полицейския участък, който бе в сградата на общината в центъра, на „Миндън стрийт“. Тя бе грозна постройка в светлокафяво, със зелени дървени капаци по прозорците, а по тях вече се кипреха коледни венчета. Наблизо бе и пожарната команда, а отпред бяха паркирани полицейска кола и камион на службата за опазване на горите.

Влязох и се представих на две любопитни и приветливи секретарки, сетне седнах на пейка пред вратата на шефа. Минаха двадесетина минути. По едно време от другия край на коридора се зададе едър, набит мъж с черна коса, мустаци и кафяви, наблюдателни очи. Синята му униформа бе чиста и добре изгладена. Подаде ми ръка и рече:

— Съжалявам, че сте чакали толкова дълго. Ние отговаряме и за реда в Бийвър Коув, та ми се наложи досега да бъда там. Аз съм полицейският началник Дейв Мартъл.

Покани ме на кафе в едно заведенийце недалеч от евангелистката църква. Отсреща имаше паркинг с две коли, по-нататък се виждаше езерото и белият корпус на параход на име „Катадин“. Над водата се стелеше мъгла и създаваше впечатление, че улицата е преградена от бяла стена, през която от време на време изскачат коли. Като в детска приказка. Седнахме, недалеч от масичката ни бяха поставени компютри. Тук хората си правеха абонамент за електронна поща.

— Познавахме се с дядо ви — каза Мартъл. — Аз бях още момче в Портланд, когато Боб Уорън служеше в полицията. Свестен човек беше.

Странно е какви връзки съществуват в малките градчета понякога.

— Отдавна ли сте тук?

— Вече десет години.

— Харесва ли ви?

— О, да. Необичайно е това градче. По тези места има доста хора, които и пет пари не дават за закона. Дошли са, защото смятат, че той няма много сила тук. Странното е, че все пак тук съм аз, горските надзиратели, областният шериф, трафик полицията и всички ние си вършим работата. В общи линии ужким се разбираме, но престъпност има и често пъти съм доста зает.

— Има ли по-тежки случаи?

— Е, ако питате горските, тежък случай е например да убиеш лос извън ловния сезон.

Чак примигнах. Фазани, дребен дивеч като зайци, това го разбирам — те се движат доста бързо и представляват предизвикателство за стрелеца, но пък лосовете? Техният брой в щата достига около 30 000 животни, след много усилия от страна на компетентните органи да ги запазят и умножат от около 3000 през тридесетте години. Отстрелването им е разрешено само за една седмица през октомври. В градчета като Грийнвил, макар и кратък, сезонът носи добър доход, но наред с нормалните туристи привлича и доста негодници. Бях чел, че същата година около 100 000 регистрирани ловци са подали молби за разрешителни, чиято квота е не повече от 2000. Всички мечтаят да си окачат над камината глава на лос.

Лошото е, че съвсем не е трудно да убиеш това животно. Всъщност единствено по-лесно е да уцелиш мъртъв лос, както се шегуват ловците. Тези тромави същества имат слабо зрение, макар че за сметка на това особено остри са обонянието и слухът им. Не се движат много, освен когато им се налага. Повечето стрелци убиват лос още на първия или втория ден от сезона и до края се фукат на останалите негодяи. Лично за мен няма нищо по-приятно от края на сезона, когато тези мръсници натоварват плячката си на скъпите джипове и се разкарват по живо, по здраво. Тогава тръгвам по любимите на лосовете места и се наслаждавам на красотата им най-вече когато излязат от затънтените гори и се наредят покрай шосето да лижат насипаната там сол. Тя е сложена за топене на снега, но лосовете много я обичат — с нея си допълват диетата.

— А пък ако питате за текущата работа, сега се очертава нещо подобно, знаете. Един от картографите на дърводобива, иначе земемер на свободна професия, още не се е прибрал да си предаде доклада. Казва се Гари Шут.

Спомних си новините по радиото, които така и не доизслушах внимателно. Пък има и нещо друго. Човекът липсва, но това все още не значи, че е налице тежко престъпление. Нито налага спешност около издирването му. Може да има десетина логични обяснения за едно такова закъснение.

— Чух за този случай по радиото — казах на Мартъл. — Но всъщност извършено ли е престъпление?

— Трудно е да се каже — отвърна полицаят. — Съпругата му не го е виждала от известно време, но това не е чак толкова необичайно. Той работел по два проекта, имал да обиколи и обработи определена територия, която не е малка. Казал на жена си, че може и да се забави. Чух и слухове за някакво гадже в Трой, Върмонт. Като прибавим и факта, че си пада по бутилката — ето ти човек, на чиято точност не може да се разчита. Ще изчакаме още 24 часа и ако не се появи, май ще трябва да организираме търсене. Задачата се пада главно на горските и на шерифа от Пикатаки — в неговата юрисдикция е онзи горски масив. Но не с изключено да се включим всички. Между другото, разбрах, че търсите информация за Емили Уотс?

Кимнах. Смятах, че ще е по-удачно първо да говоря с Мартъл, а сетне с Ренд Дженингс, отколкото да разговарям само с втория. Разчитах, че Мартъл няма да се досети, но той съвсем не бе загубено ченге.

— А може ли да попитам защо за този случай не говорите с Ренд Дженингс от Дарк Холоу. Той е компетентното лице, знаете — подхвърли думите усмихнато, но в очите му прочетох съмнения.

— С Ренд трудно мелим брашно още от едно време — отвърнах му аз. — Вие разбирате ли се с него?

Още като спомена името му, усетих, че не съм единственият, който не се обича със съпруга на Лорна.

— Опитвам се — отвърна дипломатично Мартъл. — Не ми е най-симпатичният колега, но пък е съвестен в работата си. При него работи един сержант — Реслър се казва, той също си пада малко лайнар, всъщност е много по-противен от Дженингс. А Ренд не съм го виждал напоследък, което не ме натъжава особено. Те сега имат много работа около Емили Уотс и случилото се с нея.

Отвън мина кола — движеше се бавно и тромаво, шофьорът внимаваше да не му поднесе задницата. Пешеходците изобщо не се виждаха. Мъглата леко се вдигаше и различавах формите на покритите с борове островчета в езерото, но само като неясни силуети.

Кафето пристигна и Мартъл ми разказа за инцидента с Емили Уотс същата нощ, когато Били Пърдю бе отмъкнал двата милиона долара, за които умряха толкова много хора. Странно си е отишла тази шестдесетгодишна жена насред горите, мислех аз. Ако онези хора не са я настигнали, щяла да умре от измръзване, но пък да се самоубие по този начин?

— Кофти работа — продължаваше Мартъл. — Но такива неща се случват понякога и няма начин човек да ги предвиди или предотврати. Ако онзи пазач не е носел оръжие или дежурната сестра не се е зазяпала в телевизора, ако вратите на приюта се заключваха по-добре и ако не са били налице още десетина фактора… ако, ако… прекалено много условности. Бихте ли ми казали защо се интересувате от този случай?

— Заради Били Пърдю.

— Били… така значи. Като чуя името на това момче, и ми се стопля сърцето, знаете — саркастично рече полицаят.

— Имало е неприятности с него, така ли?

— Как да нямаше! Където и да отиде, белята е по петите му. Неотдавна се наложи да го окошарят. Надрънкал се като тараба, сложил във всеки джоб по едно шише уиски и застанал пред „Света Марта“ — реве, заканва се, псува — иска да говори с майка си. Никой там не го познава, нито се досеща коя ли ще да е майка му. Хората на Дженингс го прибрали, изчакали да изтрезнее, па го пуснали. Но го предупредили, че ако пак се появи, ще му нахлузят сто обвинения. Дори местните вестници писаха за него. И както чувам, напоследък пак се е проявил, и то доста сериозно, а?

Изглежда, Били е тръгнал да проверява събраната от Уилфърд информация, помислих аз.

— Знаете ли, че жена му и детето са убити?

— Зная — кисело рече Мартъл. — Макар че лично аз не го смятам за убиец. И като гледам, май и вие мислите като мен?

— Така е. Имам доста съмнения. Не мислите ли, че е търсил жената, която се застреля?

— Защо да мисля така?

— Ами защото има прекалено много съвпадения. Господ по този начин показва на хората, че се заглеждат в дребното и не виждат голямата, общата картина. Не е ли така?

Досещах се, че Уилфърд е дал името на Емили Уотс на Били. За добро или лошо.

— Е, вие ако я виждате тази картина — голямата, — моля да ми я покажете — рече той с усмивка. — Защото аз със сигурност не зная защо старицата постъпи така. Най-вероятно кошмарите й са я довели до това дередже.

— Какви кошмари?

— Казвала е на сестрите, че вижда човешка фигура да дебне под прозорците й и че някой се опитва да влезе насила в стаята й.

— А има ли следи от опити за насилствено проникване там?

— Има, вятър. Няма нищо. Стаята й е на четвъртия етаж. Необходимо е човек да се катери по водосточната тръба. В началото на седмицата някой може наистина да се е навъртал около приюта. Хора всякакви. Пияници, които се чудят къде да се изпикаят, деца, които си играят къде ли не, такива неща. Смятам, че старицата накрая съвсем бе изкукала, просто друго обяснение няма. Както и за онова име, което спомена, преди да се застреля. Само шантав човек ще каже такова нещо.

Това ме сепна.

— Какво име спомена?

— Онова, с което майките плашат децата — засмя се Мартъл. — Че ако не слушат, ще ги отнесе онзи лошият с торбата, караконджулът или кой знае как още го наричат, знаете.

— Кажете ми името! — настоях аз и тръпки ме побиха.

Усмивката на Мартъл замръзна и той ме изгледа удивено. Изглежда, на лицето ми се бе изписало нещо нередовно.

— Калеб — рече той. — Спомена Калеб Кайл.