Джон Конъли
Дарк Холоу (9)

Осма глава

След срещите с Бигс и Елис хванах по „Темпъл стрийт“ и се отбих в „Грийн Маунтин Кофи Роустърс“. Поръчах кифличка и френско кафе и се загледах в трафика, който отбиваше към „Федерал стрийт“. Неколцина се бяха наредили на опашка пред старото кино — да гледат поредния евтин филм. Други се разхождаха на чист въздух по „Монюмънт Скуеър“. Наблизо бе и „Конгрес стрийт“, пълна с пешеходци, както почти винаги. Магазинчетата на тази улица бяха здраво пострадали, когато големите пазарни центрове отклониха клиентите от тях. Но тя сега отново процъфтяваше с ресторантите си, с театъра и кафенетата наоколо, пък и все, повече се превръщаше в културен център на Портланд.

Градът немалко се бе борил за оцеляването си: на два пъти бе горял, запален от индианците през 1676 и 1690 година; отново полуразрушен от оръдията на английския офицер Хенри Мауат след поредния сблъсък с короната; подпален и четвърти път по невнимание — някой си, може би пиян, хвърлил запален фишек в една корабостроителница на „Комършъл стрийт“ и последвалият пожар превърнал източната част в огромна клада. Но градът неизменно бе оживявал и оправял разрушенията. И днес все още растеше.

Портланд ми е мил, както например къщата в Скарбъро. За мен той е място, където миналото съществува в настоящето. Тук винаги можеш да намериш себе си, особено когато разбереш, че си само една брънка в безкрайна верига — защото отрязан от миналото си човек е като захвърлена в морето на настоящето отломка. Може би това донякъде беше и проблемът на Били Пърдю. Малко сигурност е имало в нелекия му живот. А миналото му бе поредица от злощастни епизоди, сливащи се в безкраен кошмар. Как човек като Били да направи брачния си съюз щастлив? Когато единият партньор внесе нещастието си в семейството, то неизменно помрачава и другия. В крайна сметка имаме двама нещастници, а може би и неизбежен развод.

Защо ли ми трябваше да се занимавам с Били Пърдю? — мислех си аз. Не е моя работа да си пъхам носа в неговите бакии. Каквото и да се е случило между него и Тони Чели, си е между тях двамата. Те да си се оправят. Били да не е сополив хлапак? Напротив, замесен е в игрите на големите и евентуалните му действия на Фери Бийч говорят, че играе по техните правила. Така че ако не ми е работа да се занимавам с Били Пърдю, от къде на къде трябва да се опитвам да го спасявам? Ето още един въпрос, на който нямах отговор.

С още малко мислене стигах до заключението, че и Рита, и Доналд не са мой ангажимент. Да, ама нещо не се получаваше както трябва. Ето, и сега пред очите ми бяха телата на пода в апартамента, сякаш замръзнали под светкавиците на полицейския фотограф. Когато ги зърнах тогава, нещо премина като вълна през цялото ми същество — нещо познато, което помня от вече преживени събития. И видях смъртта през чужди очи. Имам такава сила — тя ми е дар. И сега, както седях в препълненото с хора кафене — сред множество мъже и жени, които говореха за деца, клюкарстваха за съседите, докосваха ръцете на близки и любими, — искра прескочи между пръстите на лявата и дланта на дясната ми ръка. Стана спонтанно и мигом донесе спомен за допир, много по-могъщ от допира на любим човек. Сякаш неведома електрическа сила мина през мен и аз усетих дъха на луизианските тресавища. Силен, разнолик аромат на хиляди неща, живи и бездиханни…

Преди почти осем месеца бях седнал в спалнята на възрастна, сляпа старица на име Мари Агиляр. Наричах я леля, леля Мари, защото друго обръщение към нея тогава не знаех. Огромна, лъскавочерна като истински абанос, с мъртвите — слепи, но могъщо зрящи очи на жрица прорицателка, тя се движеше в мрака на своя живот, но съзираше всичко и в него, и в този на другите. Виждаше напред и назад във времето. Какво търсех тогава при нея? Не знаех, освен може би информация или помощ. Беше ми казала, че чува гласа на мъртва девойка, която я зове по име от тресавищата. Тогава вярвах, че нейният убиец е същият, който ми отне съпругата и дъщерята. Разбира се, с типичния за полицая цинизъм тогава в съзнанието ми несъмнено се е мяркала и мисълта, че старицата може да е смахната или отмъстителна, или още по-просто — самотна и търсеща нечие внимание.

Но сетне, в полумрака, тя докосна дланта ми и сякаш електрически ток потече по тялото ми. Мигом усетих, че Мари Агиляр е истинска, че лъжа няма и тя действително чува онзи жаловит зов от заспалите тръстики, изпод застоялите води. И че се е опитала да облекчи агонията на онова момиче, да му даде упование в настъпващата смърт.

Посредством силата на тази жена чух и гласовете на Сюзън и Дженифър — далечни и смътни — и ги отнесох със себе си. Дарена ми бе частица от тази сила и само след седмица съпругата ми се яви във влака. Това бе дар от Мари Агиляр — за мен: да виждам и чувам мъртвите си близки. И други също. Понякога и самата нея. Такъв бе подаръкът й — предаден само с докосване на ръката. Не е възможно да се обясни подобно нещо, нали?

Може да е специална форма на съпричастие — способност да улавяш чуждото страдание, болката на онези, чийто живот е бил отнет брутално и безмилостно? Или онова, което аз усещам, е вид безумие — резултат от безутешна скръб и чувство за вина? Може би ми е отнет разумът и в лудост въображението ми намира алтернативни светове, където мъртвите търсят отговорност от живите? Не зная. Не мога да бъда сигурен. Единственото, в което вярвам, е, че отишлите си от този свят неизменно се връщат по някакъв начин.

Има дарове, които са по-лоши дори и от проклятие. Опасното на такъв дар е, че онези знаят. Онези — загубените в мрака, жертвите, измъчените сенки, невинните, погубените души, мъртъвците, — те знаят това.

И се връщат.

Въпреки съмненията целия следобед обикалях баровете. Търсех хора, които познават Били Пърдю и биха могли да имат идея къде би отишъл той. В някои случаи се оказваше, че портландските полицаи са задавали същите въпроси преди мен и тогава ме посрещаше ледено мълчание или остри реплики. Никой не бе в състояние или просто не искаше да ми даде информация. Почти се бях отказал, когато попаднах на Джеймс Хамил.

Когато го зърнах, първата ми мисъл беше, че човек като него едва ли има много приятели. С вид на заклет нехранимайко и тегло не повече от шестдесетина кила, целият бе изтъкан от омраза и горчивина, потискан гняв и бедняшки манталитет. Точно онзи тип злобар, който никому не би направил услуга, особено ако може вместо това да извърти някакъв калташки номер. Помислих си още, че прилича на примитивна форма на живот — мястото му в хранителната верига е вероятно много ниско — там, където ядат месото сурово.

Беше в „Олд Порт“ — бар с билярдна на „Фоур стрийт“. Нахлупил бейзболната си шапка наопаки, той играеше сам. Тъкмо се бе концентрирал за удар със стика, присвил очи със смръщени устни и извит мустак. Не уцели и изпсува на висок глас. Усмихнах се вътрешно: този човек би пропуснал дори и топката да е метална, а джобът — намагнитен. Такъв тип бе Хамил.

В предишния бар — „Грити Макдъф“ — ми бяха казали, че понякога Били и Хамил се срещат на чашка. Не можех да си представя защо. Може би дори Били понякога има нужда да изглежда свестен — застанал до такава отрепка като Хамил.

— Вие сте Джеймс Хамил, нали? — попитах.

Той се почеса по задника, протегна ръка и разкриви лице във фалшива усмивка, която показа трагичното състояние на зъбите му — направо зъболекарска мечта.

— Драго ми е, който и да си. А сега чупката, оди се шибай.

И отново се наведе над масата.

— Търся Били Пърдю.

— Застани на опашката.

— И други го търсят, така ли?

— Абе, всички тъпаци с униформи и значки. И ти ли си ченге?

— Тц.

— Частно значи, а? — позна той и отново започна да върти стика.

— Май че да — рекох дълбокомислено.

— Може би онова, което той е наел, а?

В мига, когато нанасяше удара, аз грабнах топката от масата.

— Хей! — викна Хамил. — Я си ми я дай!

Гласът му бе като на глезено момченце, макар и да не мога да си представя коя майка би признала Хамил за свое дете.

— Значи Били Пърдю си е наел частен детектив, така ли? — попитах тихо…

Вероятно тонът ме е издал, защото разкривеното лице на Хамил незабавно придоби алчно изражение.

— А защо те интересува?

— Търся Били. Кого е наел?

Ако Хамил не ми каже, може би ще успея да поразпитам колегите. Естествено, ако въпросната личност пожелае да си признае.

— Не искам да създавам неприятности на приятелчето — рече Хамил с някакво подобие на замислена физиономия и се почеса по брадичката. — Та какви са ти интересите, казваш?

— Работех за бившата му съпруга.

— А, оная парантия, дето хвърли топа. Тя ще да ти е платила в натура, че и в аванс.

Подхвърлих топката на дланта си. Много лесно щеше да бъде да го халосам по противната мутра. Хамил прочете мисълта ми.

— Глей сега, имам нужда от малко сухо — незабавно изтърси той и лицето му стана угодническо. — Дай някой долар и ще ти кажа.

Извадих портфейла, оставих двайсетачка на масата.

— А стига бе, само двайсе — оплака се Хамил. — Голяма си циция, да му…

— Добре, ще има още. Кажи името.

Хамил се замисли.

— Не му знам малкото име, но му викат Уилдън или Уифърд, или нещо такова.

— Уилфърд ли имаш предвид?

— Хм, да, да — Уилфърд.

Кимнах и си тръгнах.

— Хей, чакай бе, чакай! — хукна той след мен. — Кво стана, няма ли да дадеш още нещо?

Извърнах се, хвърлих десет цента и топката на масата и пак се отправих към вратата.

— О, щях да забравя. Заради приказките по адрес на покойната му жена. Изхарчи си ги със здраве.

— Мамка му, дано да ти го… — извика онзи след мен.

Не се обърнах.

* * *

Марвин Уилфърд го нямаше в офиса — стаичка с едно бюро над италианския ресторант срещу фериботната станция за Каско Бей. На вратата висеше бележка, че е излязъл за обед. Дълъг обед изглежда. Попитах в ресторанта къде обича да ходи и келнерът спомена крайбрежен бар — „Сейл Лофт Тавърн“ на пресечката на „Комършъл“ и „Силвър“.

През XVIII и XIX в. портландското пристанище било процъфтяващ рибарски и търговски център. В онези далечни дни доковете били вечно отрупани с дървен материал за Бостън и Индия. Пристанището бе на път отново да се оживи след някоя и друга година — само че този път като клиенти се очертаваха Китай и Близкият изток. В настоящия момент все още се водеха спорове за модернизирането му, за построяването на нови инсталации, сгради и магазини, атракции за туристите, а и за привличане на млади професионалисти.

„Сейл Лофт Тавърн“ се оказа старомодна кръчма, уютна и удобна — от онези, които си създават постоянна и дългогодишна клиентела.

Познавах Уилфърд по лице, но досега не си бях имал работа с него, нито знаех нещо определено за миналото му. Видя ми се остарял, но може би така ми се стори в тъмния бар. Гледаше репортажи от бейзболното първенство — зад тезгяха имаше телевизор. По стените наоколо се мъдреха препарирани риби и морски звезди. На пръв поглед му дадох поне шейсет — бе посърнал и оплешивял, — по темето му като водорасли по морска скала се виеха няколко десетки занизани косъма. Кожата на лицето му бе белезникава, почти прозрачна, личаха спуканите вени по бузите, а носът му бе позачервен и порест патладжан, като релефна карта на Марс. Чертите му бяха размазани, сякаш мъгливи, като че бавно се разтварят в безкрайното количество натрупан в организма му алкохол.

Държеше бутилка бира, на тезгяха зърнах празна чашка от концентрат и остатъците от сандвич и пържени картофки. Във всеки случай седеше изправен и бодър, а не полулегнал напред като закоравялите пияници.

— Здрасти — поздравих и се настаних на високото столче до него. — Марвин Уилфърд?

— Пари ли ти дължи? — на часа попита той, без да отделя очи от екрана.

— Не още — отвърнах.

— Добре. Ти ли му дължиш?

— Не още — повторих аз.

— Жалко, На твое място така бих оставил нещата — рече Уилфърд и извърна лице към мен. — Какво мога да направя за теб, синко?

Странно ми прозвуча да ме наричат „синко“ на тридесет и пет години. Прииска ми се да му кажа кой съм.

— Името ми е Чарли Паркър.

Той ме изгледа и кимна.

— Познавах дядо ти — Боб Уорън. Свестен човек беше. Чувам разни неща за теб, Чарли Паркър. Влизаш в моя бизнес, а?

— Може би. Надявам се да има достатъчно работа и за двама ни. Ще пиеш ли една бира? — рекох и свих рамене.

Уилфърд допи шишето и го подаде на бармана. Аз си поръчах кафе.

— Старото променя се… отстъпва то на новото… — тъжно издекламира той.

— Тенисън^[1] — познах аз. Той поклати глава одобрително.

— Драго ми е, че на този мърляв свят все още има романтични души.

Външността винаги лъже. Уилфърд съвсем не бе просто пропиляло живота си по баровете пиянде.

Сякаш прочел мислите ми, той се усмихна и надигна новата бутилка в наздравица.

— Е, синко, ти поне не си от онези абсолютни еснафи. Знаеш ли, идвам на това чудесно място вече много години, оглеждам се и се питам колко ли време му е останало още преди да са го срутили, за да построят модните си апартаментчета и магазинчета? Понякога си мисля да се закопчая с белезниците за някой парапет — в знак на протест, знаеш. Само че имам стара рана на бедрото, от студа веднага ми се допикава.

Поклати глава мрачно и запита:

— Та ти по какъв случай, синко?

— Надявах се да науча нещо за Били Пърдю.

Той присви устни, отпи от бирата.

— Хм, по лична или професионална линия? Защото ако е лична, значи само ще поговорим, нали? Ако е професионална, знаеш — има такива неща като етика, тайна на клиента, отмъкване на чужд клиент и прочие, хм, магарии, нали така? Макар че сам разбираш, и вече говорим професионално, ако искаш да го вземеш за клиент — моля, заповядай. На него му липсват някои от основните характеристики, които изисквам у един клиент — например да има пари да си плати. Във всеки случай като слушам разни неща, той май повече има нужда от адвокат, отколкото от частно ченге.

— Нека да говорим лично тогава.

— Добре, лично да е. Нае ме да потърся родителите му.

— Кога?

— Преди месец, месец и нещо. Плати в аванс 250 пари, извади ги от едно бурканче — един час ги брои, — бяха все по един и по пет. Сетне нямаше и за бира и аз се отказах. Така де — бизнесът си е бизнес, той се вкисна, ама на — това е положението. Във всеки случай той не е клиент, а жива беля — по-кофти и от артрит.

— Ти докъде стигна?

— Е, направих обичайното. Подадох документи до щатската администрация — сещаш се: възраст на родителите, професии, месторождение, етническа принадлежност. Нищо не получих в отговор, ама нищичко. Това момче сто на сто щъркел го е донесъл.

— А в регистрите, свидетелство за раждане и прочие, нищо ли няма?

Той вдигна ръце в знак на недоумение, отпи дълга глътка. Помислих си, че изпива една бира на три глътки. Излязох прав.

— Е, ходих до Дарк Холоу. Знаеш ли къде се пада? На север, след Грийнвил.

Кимнах.

— Е, аз така и така имах една друга работа в Музхед, та реших да направя услуга на Пърдю и да поработя и за него във време, платено от друг клиент. Последният негов осиновител живее някъде в онзи район, макар че сега е доста одъртял, повече и от мен. Името му е Пейн, Мийд Пейн. Та той ми каза, поне доколкото знаеше, че първоначално Били Пърдю бил осиновен с посредничеството на някаква си жена в Бангор и сестрите от „Света Марта“.

„Света Марта“ ми напомняше нещо, ама какво точно? Не можех да си спомня. Уилфърд долови колебанието ми.

— „Света Марта“ е приют — обясни той, — една старица от питомките там се самоуби преди няколко дни. Избягала, тръгнали да я търсят. Кофти работа. Навремето е бил женски манастир; калугерките приемали разни жени, знаеш — кривнали от пътя, забременели извънбрачно, всякакви. Само че сега калугерки вече няма, измрели са или ги е подгонила онази болест — алцхаймер, а „Света Марта“ я превърнаха в старчески дом, но за съжаление от най-бедните. Цялото място вони на урина и варени зеленчуци.

— Значи никакви документи?

— Никакви. Прегледах каквато документация им бе останала, а тя не е много, но нищо не открих. Пазят една книга, където са записвали ражданията, има и други бумаги, но за Били Пърдю нямаше нищо. Или раждането му не е било отбелязано, или някой майсторски се е потрудил да го прикрие. И никой не знае защо и как.

— А ти говори ли с онази жена, която уредила осиновяването?

— Лансинг. Шерил Лансинг се казва. Да, говорих. И тя е доста стара, то децата й са възрастни, за нея какво да кажем. Пък и за мен… само с дъртаци си имам работа. Май е време да се позапозная с нещо по-младо.

— Тц — ухилих му се аз. — Хората ще се разприказват. Име ще ти излезе.

Той се засмя сърдечно.

— Абе, синко, синко… може ли един дядка като мен да върти млади гаджета без пари, а?

— Не зная, не съм пробвал. Може и да може.

Той се вгледа в мен, кимна и надигна шишето. В него нямаше нищо.

— Такава ми е съдбата — рече двусмислено. — Мъртъвците вършат повече работа от мен.

Значи Шерил Лансинг е уредила осиновяването на Били. Интересна информация. Очевидно интересът й към него е бил повече от професионален, след като три десетилетия по-късно все още помага на съпругата и сина му. Помнех торбата с дрехи, кашона с храна и банкнотите в ръката на Рита Ферис. Тогава Лансинг ми се бе сторила приятна и добра жена. Вероятно много ще се разстрои от новината за смъртта на Рита и Дони.

Поръчах още една бира. Уилфърд сърдечно благодари, вече видимо се беше понаквасил. Ами аз? Загриза ме съвестта — колко само съм щедър! Използвам човешката слабост, донапивам този възрастен алкохолик, който повече няма да може да мръдне от столчето в бара, но пък аз ще съм задоволил информационните си нужди.

— Е, какво говорихте с Лансинг? — мъчеше ме любопитството.

— Ами на нея не й се говореше много-много за Били. Как ли не я въртях, но почти нищо не ми каза. Освен че жената била някъде от северните места, че самата Лансинг уредила осиновяването колкото да помогне на сестрите. Но името на майката не знаеше или поне така заяви. Очевидно е имала някаква финансова сметка от посредничеството си, може би са делили пари с калугерките, не зная и не се интересувах. В дадения случай обаче е било чиста благотворителност. Показа ми свидетелство за раждане, но родителите бяха дадени с фиктивни имена: Джон и Джейн Смит^[2]. Във всеки случай си помислих, че на друго място може би има истински данни за раждането.

— И какво направи?

— От казаното от Пейн и намереното в регистъра личи, че повечето осиновители са от северните райони. Най-далече в южна посока Били е живял с едно семейство в Бангор, преди да отпраши за Бостън — вече поотрасъл. Задавах въпроси тук-там, пуснах обяви с предполагаема рождена дата, писах на местните вестници, сетне изчаках малко. Обаче парите му се свършиха, пък и не вярвах, че ще ми даде още. Тогава ми се обади някоя си по телефона — рече да съм говорел с една старица от „Света Марта“. Значи нещата отново отиваха в приюта — Марвин надигна бутилката и след малко добави: — Е, съобщих на Били, че имам нещо, по което да тръгна, и го питах какво да правя. Той рече, че нямал пари, аз казах: добре тогава, съжалявам много. И това беше. Той се върза, разпсува се, заплаши, че щял да ми срути офиса и прочие дивотии. Показах му това…

Уилфърд отметна пеша на сакото и се показа колтът му с дълга, близо двайсетсантиметрова цев. С патлака приличаше на застаряващ пищовджия от зората на Дивия запад.

— … и той се разкара.

— Ти спомена ли му името на жената?

— Аз тогава бях готов да му дам и сакото от гърба си, само и само да ми се махне от главата. Пък и си рекох, че е време за стратегическо отстъпление.

Кафето ми бе изстинало. Наведох се през бара и го изсипах в мивката отзад.

— Да имаш някаква идея къде може да е Били сега?

Уилфърд поклати глава отрицателно.

— Не, но има нещо друго.

Изчаках.

— Старицата от „Света Марта“. Името й е Емили Уотс, или поне тя сама така се е наричала. Да ти напомня нещо?

Помислих, помислих, но нищо не ми дойде наум.

— Не. Трябва ли да ми напомня?

— Същата старица, която се самоуби насред снежното поле. Странна работа, не мислиш ли?

Сега вече цялата история изплува в съзнанието ми — нали бях гледал телевизия, слушал новините. Всъщност стрелбата в Праутс Нек я бе изместила от вниманието ми.

— Да не смяташ, че Били Пърдю е ходил да я види?

— Хм, откъде да знам, но нещо я е изплашило достатъчно, за да хукне в гората късно вечер, че и да се гръмне сама, тъкмо когато я намерили и я увещавали да се върне.

Изправих се, благодарих и наметнах палтото си.

— Удоволствие ми достави да си поговорим, синко. Знаеш ли, доста приличаш на дядо си. Държиш се като него, хубаво е, че още се срещат такива като теб.

Отново изпитах угризения.

— Благодаря. Да те закарам донякъде?

Не отговори. Размаха шишето към бармана — да му даде ново, поръча си и уиски. Щеше да се отреже докрай.

Оставих двадесетачка на бара — да платя и следващите питиета, а той вдигна чашата към мен.

— Наздраве, синко, и благодаря. Няма къде да ходя.

 

 

Когато излязох, вече тъмнееше. Закопчах палтото — беше доста студено: откъм пристанището духаше мразовит вятър, обхващаше скалпа ми с ледени пръсти, навяваше студ в пазвата и гърба ми. Бях оставил мустанга на паркинг в „Индия“ 1 — така викат на едно кътче в Портланд с мрачна история. Всъщност то е мястото, където навремето колонистите си построили брегово укрепление и го нарекли Форт Роял. Издържало само десетина години — докато французите и местните им съюзници — индианците, го нападнали, превзели и изклали сто и деветдесетима заселници, които преди това сами се предали. По-късно наблизо е била построена крайна жп гара на име Индия Стрийт Търминал. Тук е и нулевият километричен камък на Атлантика и на железопътното трасе Сейнт Лорънс — голямата канадска жп магистрала на „Кънейдиън Нашънъл Рейлуейс“ още от времето, когато Портланд е бил важно железопътно кръстовище към Канада и вътрешността на страната. Емблемата на тази компания, а и тази на параходните линии до него още могат да се видят над вратата на старата сграда на „Индия“ 1, днес заета от нова застрахователна фирма.

Железниците не работят по тези места вече поне тридесетина години, но се носят приказки, че спирката Юниън Стейшън на „Сейнт Джон“ ще бъде преустроена, а пътническата линия за Бостън и обратно отново ще влезе в действие. Странно е да си помисли човек как тези отдавна смятани за приключени и забравени неща от миналото възкръсват, оживяват и се връщат в настоящето…

Приближавах колата, вече виждах заледените й стъкла. Бе паднала мъгла, в такива нощи звукът се носи надалеч кристално ясно, чисто и силно. Различавах силуетите на складовете и лодките. Почти бях стигнал, когато чух стъпки зад гърба си. Успях да разкопчая палтото и бавно, без резки движения ръката ми тръгна към пистолета. Късно! Нещо неприятно твърдо се заби някъде над таза ми и нечий глас каза:

— Хайде да се поразходим. Лапите горе и встрани!

Вдигнах ръце, но фактически ги задържах хоризонтално и встрани, както ми бе наредено. Някъде отдясно се появи куцаща фигура. Левият крак бе леко превит навътре и недъгът правеше походката тромава. Във всеки случай човекът професионално ловко измъкна пистолета от кобура ми. Сега го зърнах по-добре — беше дребен, нисък, — не повече от метър петдесет и нещо и вероятно на не повече от четиридесетина години. Гъстата му коса бе надвиснала над кафяви очи, раменете му бяха прекалено широки за ниското тяло, но пък бе с връхна дреха вероятно с подплънки. Може дори да се каже, че бе красавец, ако не смятаме разцепената горна устна, заешка устна както й казват, която седеше като прясна рана на херувимското му лице.

Другият бе значително по-висок и плещест, а черната му въздълга коса закриваше яката на бялата риза. Очите му бяха жестоки, устните стиснати и смръщеното лице комично контрастираше с миловидния лик на Мечо Пух, който се мъдреше на добре завързаната вратовръзка. Главата на този тип бе почти квадратна, раменете — здрави, широки, вратът още по-як, възкъс и мускулест. Движеше се, както ходят побойниците в екшъните — без да свиват крака в коленете, с леко поклащане. Страшна двойка бяха.

— Боже, момчета, не е ли малко късно за разходки — рекох, обърнал глава към по-ниския. — Студено е, пък и ако завали… Но ако сте решили да почерпите пък, защо не.

Това бяха евтини приказки, но исках да им пробвам реакциите. Не бе приятно някакви си гангстерчета да издевателстват над мен и да ме отвличат по вечерно време. Доста грубо при това, както би казал Били Пърдю.

Дребният оглеждаше пистолета ми — трето поколение „Смит и Уесън“ — с око на познавач.

— Хубава вещ — рече той.

— Дай да ти покажа как работи — ухилих му се аз.

Той се усмихна снизходително. Мярнаха се неравни, разкривени зъби.

— Ще трябва да дойдеш с нас — отвърна и посочи към „Индия стрийт“, където чифт фарове примигваха кратко в мрака.

Свих рамене, погледнах към мустанга.

— О, Боже — небрежно рече Заешката устна, — автомобилчето, а? Тревожи се за него горкият, така ли?

И преди да успея да мигна, предпазителят изщрака, два изстрела изтрещяха и двете ми гуми откъм шофьорската страна цъфнаха пръснати. Колата се наклони. Някъде наблизо запищя нечия аларма.

— Етоооо — заяви доволно Заешката устна. — Сега вече никой няма да може да ти го свие.

— Ще запомня този номер — рекох тихо.

— Аха. Ако искаш, ще ти дам визитка, да знаеш къде да ме намериш, а?

Замълчах, по-високият ме побутна с пистолета в посока на колата, която вече приближаваше. Беше сребристо беемве, спря до нас, задната врата се отвори. Вътре се кипреше друг кестеняв хубавец, късо подстриган, опрял пистолет на бедрото си. Шофираше възслабо момче, значително по-младо от останалите. Дъвчеше дъвка и слушаше радио. Брайън Адамс пееше песен от филма „Новият Дон Жуан“.

— Няма ли начин да сменим станцията? — попитах, когато колата потегли.

Заешката устна ме сръга с пистолета в ребрата.

— На мен пък ми харесва — тросна се той. — Ти от соул май не разбираш?

Погледнах го. Стори ми се, че говори напълно сериозно.

 

 

Спряхме пред „Риджънси“ на „Милк стрийт“ — най-баровския хотел в Портланд. В миналото тук е бил арсеналът на старото пристанище — голяма, построена с червени тухли сграда. Момчето паркира отзад, влязохме през страничния вход — близо до хотелската фитнес зала със сауна. Отвори ни младеж с елегантен черен костюм, който рече нещо в закрепения на ревера микрофон — уведоми някого, че се качваме. Хванахме асансьора и спряхме чак на върха. Заешката устна почтително почука на крайната врата вдясно. Въведоха ме — застанах пред Тони Чели.

Чистия седеше на голямо кресло без обувки. Беше вдигнал обутите си в скъпи чорапи крака на столче пред него. Сивите му панталони бяха още по-скъпи и великолепно изгладени; ризата бе синьо райе с бяла яка, връзката — тъмночервена със сложна украса на спирали, копчетата на ръкавелите — вероятно чисто злато. Бе прясно избръснат, сресаната на път черна коса лъщеше. Гледаше ме с кафявите си очи изпод гъстите вежди и мълчеше. Имаше интересно дългоносо лице, неголяма гуша, мекушави на пръв поглед устни. Пръстени не носеше, бе отпуснал ръце в скута.

Телевизорът работеше — предаваха вечерните финансови новини. На масичка встрани се мъдреха слушалки и електронен апарат. Видимо преди идването ми бяха проверявали стаята за маймунки — така наричаха подслушвателните устройства.

Много бях слушал за Тони Чели. Имаше впечатляваща репутация — бе започнал отдолу нагоре и минал по цялата йерархична стълбица, за да се озове на върха. Е, не баш на върха, но достатъчно високо. Въртял порно магазинчета и проститутки в Бостън, чинно плащал на големите босове и постепенно си изградил собствена империя. Разказваха ми, че вземал от по-ниско стоящите, давал още повече на по-силните, винаги бил изряден в мафиотските задължения и ангажименти, изобщо човек с голямо бъдеще в игрите. Знаех още, че вече е фигура в света на финансите; твърдеше се, че имал съответна дарба. Обличаше се изрядно и както тази вечер — редовно слушаше финансовите новини и следеше борсовите сводки, които вървяха в долната част на екрана.

На пръв поглед беше около четиридесетака, изглеждаше добре. Дори като почтен човек, когото да се подлъжеш да поканиш у дома. Да запознаеш родителите си с него например, без да знаеш, разбира се, че е напълно способен да ги измъчва, изнасили и захвърли останките им в бостънското пристанище.

Наричаха го Чистия по няколко причини, впрочем твърдеше се, че сам си е измислил прозвището: и контешкият вид играеше роля, разбира се, но най-вече защото лично никога не си мърсеше ръцете. Заради него десетки типове са се окървавявали от глава до пети, но не и Тони. Той умееше да стои на прилично разстояние и да гледа как сярната киселина разяжда нечий труп, как нечия кръв бавно изтича в канапа на ваната, но по него никога не пръснала и капчица.

Разказваха ми една история още от времето около 1990 година — когато Тони нареждал на хората си да разкрасяват с помощта на бръснача всеки нарушил териториалните му граници сводник. Имало един бостънски предприемач и посредник на име Стан Гудман. Той застроявал пустеещи земи, търгувал с недвижими имоти, но важното е, че имал вила в Рокпорт — красива стара сграда с фронтони, с обширни морави и близо двувековни дървета. Много стилен имот. При това Рокпорт е приятно и уютно място, макар да е само непретенциозно рибарско селище северно от Бостън на нос Ан, където паркирането все още струва дребни стотинки, а местната автобусна компания ще ви вози цял ден по всичките си линии само за четири долара.

Гудман бил женен с две малки дечица — момиченце и момченце, а те особено много обичали въпросната вила. Тони предложил доста пари на Гудман за нея, обаче предприемачът отказал. Тя била наследствена от баща му, чийто пък баща купил мястото от местен човек. Гудман обещал да намери на Тони подобен имот някъде наблизо — искал човекът да запази коректни отношения с Чели, да не го ядосва. Само че Чели не знае смисъла на думата коректен.

И една юлска нощ някой влязъл в дома на Гудманови, застрелял кучето, завързал четиримата членове на семейството, запушил устите им с хавлиени кърпи и ги откарал на старите гранитни кариери при Халибът Пойнт. Предполагам, че последен е бил убит Стан Гудман — накарали го да гледа как разцепват главите на съпругата и децата му с каменарски чук върху една плоска скала. На другата сутрин намерили телата сред ужасни локви кръв и досещате се още какво, Тони Чели купил къщата напълно законно след месец — тя била незабавно предложена за продан от живите роднини. Други желаещи нямало.

Но фактът, че сега виждам Тони тук — след случилото се на Праутс Нек, — ме наведе на съвсем друга мисъл. Изглежда, нямаше време за губене: изчезналите пари му трябваха, и то незабавно, защото бе готов дори да привлече вниманието на ченгетата към себе си само и само да си ги върне.

Той мълча, мълча, после попита:

— Ти новини гледаш ли?

Сега се бе извърнал към телевизионния екран. Знаех за кои новини ме пита, но отговорих:

— Тц.

Обърна се към мен и възкликна:

— Как така не гледаш?

— Ами така, не гледам.

— И защо?

— Потискат ме и се депресирам.

— Значи лесно се депресираш.

— Изглежда, съм много чувствителен.

Той пак замълча и се заслуша във водещия, който разясняваше фалита на някаква токийска банка.

— Значи не гледаш новини… — повтори Чели, сякаш загряваше бавно. — Никога ли?

— Ами нали сам каза, лесно се депресирам. Плашат ме дори метеобюлетините.

— Причината е, че живееш тук. Премести се в Калифорния, там прогнозите за времето няма да те стряскат толкова много.

— Чувал съм, че там слънцето си греело целогодишно.

— Така е, винаги е слънчево.

— Значи пък ще се депресирам от монотонността.

— Ти май си труден човек, а? С нищо не може да ти се угоди?

— Сигурно си прав, но поне се опитвам да бъда весел.

— Прекалено си весел за моя вкус. Чак започвам да не те харесвам.

— Е, това вече е лошо. Тъкмо си мислех, че ще ме поканиш на вечеря.

Финансовите новини свършиха. Тони насочи дистанционното, угаси телевизора. Забелязах, че на ноктите му има маникюр.

— Ти знаеш ли кой съм?

— Да, знам.

— Добре тогава. Следователно се досещаш защо съм тук, нали си интелигентен мъж.

— Вероятно за коледни покупки. Или ще купуваш нечий имот?

Той се усмихна студено.

— Слушай, Паркър, зная всичко за теб. Ти си онзи, който разката мамата на Ферара.

Семейство Ферара бяха нюйоркски мафиоти. Бяха — в минало време. Бях се набутал в шамарите им, но играта завърши зле за тях.

— Те сами си разкатаха мамата. Аз си стоях отстрани и гледах.

— Моята информация е по-различна. Знам със сигурност, че в Ню Йорк има доста хора, които ще се зарадват да те видят в дървено пардесю. Мислят, че си много непочтителен.

— Сигурно съм такъв.

— Тогава защо още не си хвърлил топа?

— Вероятно защото съм им като пламъче в мрака.

— Слушай, тарикатче, не се прави на дръж ми шапката, чуваш ли? Нещо по-умно няма ли да измислиш?

— Много просто. Защото знаят, че всеки изпратен да ме ликвидира ще умре, сетне ще дойде ред на онези, които са го изпратили.

— Брей, че аз мога да те смачкам с един пръст още сега и окото ми да не мигне. Никой не се връща от онзи свят.

— Имам си приятели. Ще оцелееш седмица, десетина дни, сетне — край. Дървено пардесю ли каза преди малко?

Той разкриви лице в уплашена физиономия, вдигна ръце пред себе си, сякаш да се защити от мен. Гангстерчетата му се разсмяха високо.

— Ти думата прецаквам знаеш ли я?

— Карти не играя, освен пасианс — за да съм сигурен, че играя на честно.

— Не ми се прави на много умен, Паркър. Били Пърдю ме прецака, сега усещам, че и ти се опитваш. Така няма да стане. Ще играеш моята игра: първо ще ми кажеш всичко, което знаеш за Пърдю. После може и да ти платя просто да се разкараш.

— Нямам нужда от пари.

— Не е вярно — всеки има нужда от пари. Ще ти плат дълговете, а може пък просто изведнъж да се окаже, че ти никому нищо не дължиш.

— Истина е — дългове нямам.

— Всеки има дългове, не ме будалкай.

— Не и аз. Аз съм си чистичък.

— Тогава значи имаш задължения, които не се плащат с пари, нали така?

— Хм, доста си проницателен. Какво точно трябва да означават тези думи?

— Означават, че ми писна от теб, Птица ли си, пиле ли си, забравих как там ти викаха.

Той се изправи както си бе по чорапи и ръцете му заплашително се издигнаха над мен във въздуха. И без обувки пак бе по-висок от мен.

— Сега ме слушай внимателно — рече, надвесен над лицето ми, просто на сантиметри от него. — Не ме принуждавай да ти откъсна крилцата. Ще го направя и окото ми няма да мигне. Казаха ми, че си свършил някаква работа за бившата съпруга на Били. Казаха ми също, че ти е дал пари — мои пари, забележи! — да й ги предадеш. Това те поставя в много интересно положение, Пиленце, защото по моему ти си последният, който е разговарял и с двамата, преди да са си поели по пътя — кой откъдето е дошъл, нали? Сега — ще ми кажеш точно всичко, което знаеш по тези въпроси, за да те пусна да се прибереш в малкото си кокошарниче и да се свиеш там на топличко. Разбра ли ме?

Гледаше ме злобно. Издържах на погледа.

— Дори и да знаех нещо полезно за теб, съвестта ми ще ме мъчи, ако ти го кажа — отвърнах спокойно. — Само че аз не зная нищо и това е самата истина.

— А не знаеше ли, че у Били има мои пари?

— А има ли твои пари у Били?

Очаквах да избухне, но той само поклати глава съжалително, почти тънено.

— Ти си глупак и ще ме накараш да те накажа.

— Ти ли уби Рита Ферис и сина й?

Тони отстъпи леко назад, замахна светкавично и ме прасна в стомаха с все сила. Добре съм с рефлексите, видях летящия към мен юмрук и свих мускули, за да поема удара по-леко, но той бе достатъчно силен да ме свали на колене. Дъхът ми секна, с мъка поех въздух, а чух ясно как някой зад мен запъна ударника на пистолет. Сетне нещо студено се допря в тила ми.

— Аз не убивам жени и деца — отчетливо каза Тони.

— Откога това? — попитах задъхан. — От Нова година насам ли?

Някой ме хвана здраво за косата и със свиреп тласък нагоре ме изправи на крака. Студеният метал на тила ми си остана на място.

— Кажи ми толкова голям тъпанар ли си? — безучастно подхвърли Тони, като си разтриваше кокалчетата на дясната ръка. — Наистина ли ти се умира?

— Нищо не зная — повторих. — Свърших й малко работа, но това бе услуга заради старите времена, посритахме се с Били и всеки по пътя си, както каза ти самият. Това е всичко.

Чистия слушаше и кимаше.

— А какво си говорехте с онова пиянде в бара?

— Други неща.

Тони продължи да кима и отново сви юмрук — този път доста по-бавно.

— За съвсем други неща ставаше дума — казах доста по-високо от преди. — Той е бил приятел на дядо ми. Искаше ми се да го видя, просто да си поприказваме. Прав си — човекът е пияница. Оставете го на мира, той няма нищо общо.

Тони отстъпи, разтри кокалчетата отново.

— Ако науча, че си ме излъгал, ще умреш, при това много трудно и бавно, чуваш ли ме? И ако си умен мъж, а не просто отворко с голяма уста, дето мисли, че говори умно, ще стоиш далеч от моите дела, ясен ли съм?

Сега тонът му бе по-мек, но лицето си остана озлобено. Аз мълчах и след малко той добави:

— Съжалявам, ще се наложи да ти отправим предупреждение, за да разбереш, че говоря сериозно. Ако се сетиш за нещо важно по моите въпроси, просто изреви по-силно.

Кимна на онзи, който бе зад гърба ми, и отново ме принудиха да коленича. Набутаха ми парцал в устата, извиха ми ръцете на гърба и ги закопчаха с белезници. Вдигнах глава колкото можах — Заешката устна закуца към мен. Носеше нещо черно, продълговато като пръчка, метално. По единия му край играеха синкави светкавички.

Първите два зарядни шока на електрическия остен ме блъснаха с невероятна сила, сякаш ме удари ръката на титан. Сринах се безпомощен на пода, сгърчен в непоносима агония, зъбите ми заскърцаха, като че в устата имах пясък. След третия или четвъртия шок просто загубих контрол над себе си, в главата ми нещо засвятка в синьо-червено, пред очите ми падна черна пелена, сетне милостиви облаци ме обгърнаха и всичко утихна…

 

 

Свестих се на земята до мустанга. Бяха ме захвърлили откъм вътрешната страна — да не се виждам от улицата. Пръстите ми бяха раздрани, ноктите посинели, по палтото ми блестяха кристалчета лед. Главата ме болеше силно, все още целият треперех, по лицето напипах засъхнали люспици — беше съсирена кръв и остатъци от повръщано. Същото зърнах и по палтото си отпред. Смърдях отвратително. С мъка се изправих на крака и опипах външните джобове на палтото. В единия беше пистолетът — без пачка естествено, в другия — клетъчният телефон. Повиках си такси. Докато чаках, обадих се на познат механик от сервиза до Мемориалния мост на ветераните и го помолих да изтегли колата и да поправи гумите. Ако не може — да ги смени.

Когато таксито ме докара в Скарбъро, бях целият изтръпнал. Отдясно на лицето имах огромен оток, а където остенът ме бе докосвал, зееха малки рани от изгарянията. По черепа си напипах разкъсвания на кожата, едното бе доста голямо, че и дълбоко. Вероятно Заешката устна ме е и подритвал — просто така, за удоволствие. Извадих лед от хладилника, сложих го в найлонова торбичка, която поставих на главата. Напръсках раните с антибиотичен спрей, изгълтах шепа обезболяващи и преоблечен в анцуг и дебела фланелка, се опитах да поспя.

Не помня защо съм се събудил, но когато отворих очи, стаята бе като облята в странни полутонове — хем бе светло, хем тъмно. Сякаш вселената бе спряла да поеме дъх точно преди утрешните слънчеви лъчи да пробият черните зимни облаци.

Нейде в къщата някой влачеше крака или на мен така ми се чуваше. Стъпките бяха далечни, възтихи, може би леки и предпазливи, дъските под тях деликатно поскърцваха. Извадих пистолета изпод възглавницата и станах. Подът бе хладен, прозорците леко потракваха. Бавно отворих вратата и излязох в коридора.

Отдясно ми се раздвижи нечия фигура. Долових движението с ъгълчетата на очите и не бях сигурен дали наистина е нечие тяло или игра на кухненските сенки. Свих в тази посока и бавно закрачих към задната част на къщата, сега дъските заскърцаха под собствените ми крака.

Тогава чух смеха — детски кикот, тих и закачлив; отново нечии крачка зашляпаха по дъските — сега отляво. Стигнах входа на кухнята с насочен напред пистолет и се извърнах точно навреме, за да доловя друго светкавично раздвижване точно покрай вратата между кухнята и всекидневната. И пак същото кискане — смях на дете, което си играе и играта го забавлява много. Този път бях почти сигурен, че съм зърнал детски крак, обут във виолетови ританки с кожена пета. Мислех си, че съм виждал някъде същите крачка и преди. Сигурен бях и гърлото ме сви, устата ми пресъхна.

Влязох в гостната. Нещо мъничко, дребно, игриво ме чакаше зад отсрещната остъклена врата. Долавях формата му в сенките, светлината в очите, но нищо повече от това. Тръгнах натам, а формата се размести, чух външната врата да се отваря, скърцането на пантите, удара на дръжката в стената — звуци, познати до болка… Вятърът нахлу у дома, замята пердетата и завесите, прозорците затракаха още по-силно, подгони облачета прах по коридора.

Сега вече почти затичах. И когато застанах на вратата, едва успях да зърна дребната фигурка във виолетово, която почти се скриваше между дърветата отвън. Тя се движеше все по-бързо и по-бързо и мракът отсреща я поглъщаше.

Пристъпих на верандата, слязох на двора и усетих замръзналата трева под босите крака, дребни камъчета се забиха в петите ми, по пръстите ми пробяга някаква гадинка с много крачета. Стоях току пред края на гората и бях уплашен. Много уплашен.

Тя ме чакаше там. Да. Не помръдва, храстите и дърветата прикриват по-голямата част от тялото и, лицето и тъмнее в сенките на клоните, но ето на! Изведнъж се показа и пак се скри. Очите й аленеят — налети с кръв, дебелият черен конец кръстосва устните зигзагообразно, досущ грубо съшита уста на парцалена кукла. Стои и ме гледа иззад дърветата, безмълвна, сякаш бездиханна, а зад нея малката фигурка подскача ли подскача, като че танцува сред храстите.

Затворих очи и се опитах да се съсредоточа. Боже, мили Боже, нека се събудя, моля те! Но мразовитата земя под краката ми е истинска, главата ме стяга и боли съвсем истински, а вятърът носи ли носи звънлив детски смях.

Долових зад себе си движение, нещо ме докосна по рамото. За малко да се обърна, натискът на рамото ми се увеличава и аз зная, че не бива да се обръщам, че не трябва да виждам онова, което е зад гърба ми. Извръщам леко глава вляво, където нещо е стиснало рамото ми, и не мога да сдържа тръпките, които ме побиват, разтрисат цялото ми тяло. Мигновено затварям очи, притискам клепачи с все сила, но онова, което съм зърнал, се запечатва в съзнанието ми като релефно изпъкнал под силна светлина образ.

Ръката е мека, бяла и деликатна, с дълги, източени пръсти. На неземния предутринен зрак искри годежен пръстен.

птицо

Колко пъти съм чувал този шепнещ глас в мрака, прелюдия към нежна милувка на топли пръсти, палещ дъх на бузата, отмаляла гръд с твърди връхчета, притиснати в моето тяло, бедра, обгърнали моите? Чувал съм го в страстни мигове на споделена любов, когато заедно сме били щастливи; в моменти на гняв и обида, и ярост, и тъга — когато бракът ни тръгна да се разпада. Чувал съм го и в други времена: в шумоленето на тревата, в пукота на разлюлени от есенен вятър клони. Глас, който иде от нейде далече и ме зове от тъмните сенки.

Сюзън, моята Сюзън.

птицо

Гласът сега е съвсем близо, почти ми шепне в ухото, но не усещам дъха й по бузата си.

помогни

А в гората отсреща жената все така ме гледа, широко отворените червени очи не трепват.

Как да й помогна?

намери го

Кого да намеря? Били ли?

Пръстите ме стисват още по-силно.

да

Но аз не нося отговорност за него.

за всички носиш отговорност

А в локвичките лунна светлина между дърветата се гушат и вият сенки, надвиснали над земята, краката им не докосват тревата отдолу, разпраната плът свети алена и влажна. За всички ли нося отговорност?

Тогава натискът на рамото секва и усещам, че тя се отдръпва. Отсреща в гората някой проплаква и жената, която е била Рита Ферис, се разтапя в дърветата. Долавям мимолетен проблясък — мярка се нещо виолетово, и сетен звук — детския кикот.

Сетне виждам още нещо.

Дългокосо русо момиченце, което ми маха с ръчица и иска да ми каже нещо, гледа ме с обич или така ми се струва. Не мога да съм сигурен, защото се скрива в гората, последвало другарчето си.