Джон Конъли
Дарк Холоу (8)

Седма глава

Елис си тръгна, аз поостанах, раздвоен дали да не се разкарам и да оставя ченгетата да си вършат работата. И вместо да се кача на колата и да се махна, взех, та се върнах в сградата и се изкачих на третия етаж. Вратата на апартамент номер пети бе прясно боядисана — в свежи светложълти тонове. Пръсчици боя бяха останали по металната брава и медната плочка с номера. Почуках тихо, вратата се отвори, но съвсем малко — отвътре бе закачена на верижка. Подаде се смугло личице, почти на метър от земята. Детските очички бяха широко отворени и любопитни, главицата бе покрита с черни къдрици.

— Дръпни се, дете — чу се женски глас и над малкото лице се появи друго — също смугло и много подобно, но по-голямо. Всъщност приликата бе поразителна.

— Госпожо Мимс?

— Госпожица — поправи ме жената. — Вижте какво, няма и петнайсет минути, откакто вече говорих с полицаите.

— Аз не съм от полицията, госпожице — рекох и извадих картата на частен детектив.

Тя дълго я разглежда, но без да я вземе в ръка. Момиченцето се опитваше да направи същото, като напразно се изправяше на пръсти. Сетне изведнъж детето каза:

— Аз ви помня. Вие бяхте тук преди два дни.

— Точно така. Познат съм на Рита. Може ли да вляза за минутка?

Жената ме изгледа и прехапа устни. Сетне вратата се затвори, отвътре се чу метален звън и ми отвориха.

Влязох в светла, просторна стая с висок таван. Нямаше много мебели. Подът бе лакиран също в светло. От двете страни на мраморна камина стояха високи етажерки с много книги — предимно с меки корици. На масичка под прозореца бе поставена портативна стереоуредба, а до нея бе телевизорът с вграден видеокасетофон. Силно ухаеше на цветя, коридор водеше към вътрешността на апартамента — сигурно към спалнята и банята. Отляво имаше отворена врата към кухнята — с бели, светещи от чистота домакински уреди. И тук стените бяха прясно боядисани в светложълто и стаята сякаш се къпеше в слънчева светлина.

— Много е приятно при вас. Сами ли сте боядисвали?

Тя кимна с гордост, макар и доста сдържано.

— И аз помагах — веднага се обади малката.

Бе някъде на осем-девет години и още отсега личеше, че ще стане красавица като майка си.

— Знаете ли, работите като истински професионалисти — можете да приемате поръчки. Познавам хора, които биха платили добри пари за така красиво свършена работа. Че дори и аз самият.

Детето се изкикоти, майката се пресегна и я потупа по рамото.

— Хайде, маме, иди си поиграй, докато поговорим с господин Паркър.

Момиченцето се подчини и тръгна към коридора. На прага се извърна и през рамо ми хвърли любопитен и някак неспокоен поглед. Незабавно й се усмихнах, за да я уверя в добрите си намерения. Тя ми се усмихна също.

— Чудесно дете — рекох на майка й.

— Метнало се е на баща си — отвърна ми тя със сарказъм.

— А, не съм толкова сигурен — засмях се аз. — Той тук ли е?

— Не. Не е. Оказа се напълно безотговорно копеле и се наложи да го изгоня. Чух, че е в Ню Джърси, там вероятно е в тежест на местната икономика.

— Значи да не го мислим.

— Амин, дай Боже. Да ви почерпя кафе? Или предпочитате чай?

— Може малко кафе.

Не ми се пиеше кафе, но знаех, че като приема, ще поразведря обстановката и може би улесня разговора. Тази госпожица Мимс не изглеждаше лесна. Ако реши да не сътрудничи, мога да си чукам главата в стената до довечера. И с желязна лопата няма да успея да разчупя леда.

След три минути тя се появи от кухнята с две димящи чаши, внимателно ги постави на ниска борова масичка и се върна за мляко и захар. Ръцете й трепереха. Забелязала погледа ми, тя остави чашата и ги напъха в джобовете на широката си пола.

— Не ви е лесно, отлично го разбирам — казах тихо. — Случи ли се нещо подобно, всички наоколо го изживяват повече или по-малко, не може да не засегне и съседите.

— Рут вече ме пита какво е станало. Не съм й казала, че са убити. Не зная как точно да й го обясня.

— Познавахте ли Рита добре?

— Не, по-скоро по съседски. Чувала съм разни неща — как съпругът й за малко не ги затрил в някакъв пожар и други подобни. Мислите ли, че той е свършил тази работа?

— Честно казано, не зная. Разбрах, че се е мяркал наоколо неотдавна.

— Аз лично съм го виждала поне два пъти. Седеше отвън, сякаш ги следеше. Казах на Рита, но тя извика полицията чак когато онзи се натряска здраво. Иначе го оставяше да си прави каквото си знае. Но не го пускаше тук горе. Мисля, че го съжаляваше.

— Снощи бяхте ли тук?

Тя кимна, замисли се, изгледа ме.

— Да, но си легнах рано, нали знаете — женски неразположения. Взех две успокоителни, пийнах чашка уиски и се събудих чак на сутринта — днес. Слизам по стълбите, гледам, вратата на Рита отворена. Надникнах, видях ги, тогава извиках полицията. Сега непрекъснато си мисля, че ако не бях взела онези две хапчета, ако не бях пила уиски… — преглътна шумно и за малко да се разплаче.

Погледнах встрани, за да не я притеснявам. Когато отново се извърнах към нея, тя се бе овладяла.

— Да сте забелязали нещо друго, друг да се е мяркал насам, да ги е тормозел или нещо?

Тя отново замълча, замисли се. Колебанието говореше много, поне за мен.

— Госпожице Мимс… — започнах отново.

— Викайте ми Люси — погледна ме тя и пак преглътна.

— Люси, вече с нищо не можете да й навредите. Нищо по-лошо не може да й се случи. Напротив — ако знаете нещо, което ще ми помогне да намеря убиеца или убийците, по-добре ми кажете. Моля ви, Люси.

Тя отпи от кафето и започна да говори бързо:

— Не й стигаха парите. Знам, че беше така, защото самата тя ми е казвала. Има една жена, която помагаше с пари и храна, но то не бе достатъчно. И аз правех каквото можех, но тя обикновено ми отказваше. Казваше, че ще си намери начини да припечелва нещо странично.

— Споменавала ли е как?

— Не, но вечер аз наглеждах Дони, докато тя отсъстваше. Три пъти ми го е водила и винаги почти без предупреждение. Прибирах го у дома, не можех да й откажа. Третия път като се върна, бе разплакана. Изглеждаше и уплашена, но не искаше да сподели какво се е случило. Във всеки случай ми благодари и каза, че вече няма да се налага да гледам Дони вечер, защото онази работа не се получила.

— Казахте ли тези неща на полицията?

Поклати глава.

— Не съм и не зная защо не го направих. Просто защото… защото, вижте, смятам, че тя е… беше добър човек, почтен. Просто правеше каквото може, за да върже двата края. И ако бях споменала пред полицията, щеше да се получи грозно, нещо лошо, долно, нали?

— Знаете ли за кого, къде е работила?

Люси се изправи и тръгна към коридора, влезе някъде и след малко се върна с нещо в ръката. Беше листче хартия.

— Поръчваше ми, ако нещо стане с Дони или дойде Били, или тя самата не се върне навреме, да се обадя на този човек.

Подаде ми листчето. На него със спретнат, красив почерк бе написано име — Лестър Бигс.

— Кога бе онзи случай — когато е била разплакана, уплашена?

— Преди пет дни — рече тя.

Значи най-вероятно Рита ме е потърсила същия ден, когато се е опитала да намери пари и помощ, за да се измъкне от Портланд.

— Може ли да задържа това? — попитах, като размахах леко листчето.

Тя кимна в съгласие и аз го прибрах в портфейла.

— Знаете ли кой е този човек?

— Има фирма за компаньонки в южен Портланд — отвърнах аз.

Нямаше нужда да я будалкам. Люси Мимс сама се бе досетила още преди нашия разговор.

Сега вече не можа да сдържи сълзите си. Те избликнаха от очите и потекоха по бузите. В същия миг се появи и момиченцето, прекоси стаята тичешком и я прегърна. Погледна ме, но в очите му нямаше укор. По някакъв начин усещаше, че самият аз нямам вина, за каквото и да плачеше майка и.

Извадих визитка и я подадох на Люси.

— Моля, обадете ми се, ако се сетите за нещо друго, ако ви се поиска пак да си поговорим. Или ако имате нужда от помощ.

— Не се нуждая от ничия помощ, господин Паркър — рече тя и в гласа й усетих твърди нотки.

Усмихнах се и ми се счу нещо като ехо от ритници — нечий задник е бил ритан оттук, та чак до Ню Джърси.

— Предполагам, че не — отвърнах леко и отворих вратата. — Във всеки случай да знаете — приятелите ми викат Птицата.

Тя дойде до вратата, за да я затвори след мен. Малката вървеше до нея и я държеше за полата.

— Ще намерите онзи изрод, който ги е убил, нали? — попита ме настоятелно.

Отвън облаци закриха зимното слънце и по светлите стени пред нас полазиха сенки. За миг, само за миг ми се стори, че едната бе с формата на млада жена. Тя прекоси стаята и ми се наложи да раздрусам глава, за да прогоня настойчивия призрак. Формата остана още частичка от секундата, сетне слънцето подаде лик иззад облаците и всичко отново бе постарому.

Кимнах й.

— Ще го намеря, обещавам.

Лестър Бигс имаше офис на „Бродуей“, над фризьорски салон. Натиснах домофонния звънец и изчаках около тридесетина секунди. Обади се мъжки глас:

— Да, моля?

— Търся Лестър Бигс — рекох на говорителчето в стената.

— Каква работа имате с господин Бигс? — попита гласът.

— Тя е във връзка с Рита Ферис. Името ми е Чарли Паркър. Частен детектив съм.

Настъпи мълчание. И нищо друго. Тъкмо се наканих да позвъня отново, когато релето забръмча и натиснах вратата. Отвори се лесно, заизкачвах се по тясно стълбище с избеляла зеленикава настилка. На първата площадка имаше малко, силно замърсено прозорче. Изкачих двадесетина стъпала, минах две площадки и застанах пред отворена врата. Тя водеше в офис с изглед към улицата. На пода се мъдреше същата изтъркана настилка, върху нея купчини списания с голи жени и видеокасети, отдясно до тях — бюро с телефон, два прости дървени стола. Отляво забелязах три големи шкафа за документация. Непосредствено до тях и под двата големи прозореца с изглед към „Бродуей“ бяха струпани кашони с електроуреди — микровълнови печки, сешоари, миксери, стерео техника, дори и компютри. Не познавах името на компанията производител. Загледах се по-внимателно — надписите бяха на кирилица. Че кой друг, ако не Лестър Бигс ще се изхитри да купува и продава руски компютри.

Зад бюрото, на тапициран с кожа стол седеше самият Лестър, малко встрани и вдясно на друг стол се кипреше едър брадат мъж с голямо бирено шкембе и бицепси като пъпеши. Хем дебел, хем як. Месищата му, досущ пълни с вода гумени балони, преливаха от седалката на стола — последният бе възтесничък за неговите размери.

Бигс бе строен и издокаран, ако представата ви за това е дисководещ на сватба. Бе на около четиридесетина години, облечен в евтин еднореден костюм на райета, бяла риза и тънка розова вратовръзка, със сложна прическа — отпред късо подстриган, отзад с дълга леко накъдрена коса. Имаше тен — от онези, получени на лампа в специализираните салони, и полузаспал вид, сякаш някой току-що го е разбудил и накарал да работи. Държеше писалка, с която леко потупваше по бюрото, а златната гривна на китката му звънливо подрънкваше.

Според мнозина Бигс не бе лош човек, поне според стандартите на неговата си професия. Започнал със стар магазин за електроника; напреднал бързо чрез покупки и светкавична продажба на крадени стоки и малко по малко проникнал и в други бизнес области. Компаньонките бяха последната му придобивка — може би от пет-шест месеца. От направените междувременно проверки бях научил, че самият той приема поръчките, обажда се на подходящото момиче, урежда транспорта и изпраща охрана, за да е сигурен, че няма да има некоректни игри. Обикновено бодигард бе здравенякът Джим, който сега седеше до него. За услугата Бигс вземаше петдесет процента от хонорара. Сами виждате, че не говорим за скрупули или морални задръжки, Лестър просто не бе чувал за такива неща.

— О, местната знаменитост в детективския бранш — ухили ми се той. — Добре дошъл. Сядай, сядай.

Посочи с писалката незаетия стол и аз се настаних на него. Седалката заскърца, облегалката се поразмести, затова се наведох напред да преместя центъра на тежестта.

— Чувам, че бизнесът цъфти, а?

— Оправям се горе-долу. В нашата работа не върви да вдигаш много-много шум около себе си — сви рамене Бигс.

— Нашата работа, а? Каква ли ще да е тя? — ухилих му се и аз.

— Купувам, продавам…

— И хора включително, нали?

— Ааааа, глей сега, аз имам официално регистрирана фирма. Никого не съм насилил да бачка против волята му или противозаконно. По ведомост ми се води само един служител — ето го тука Джим. Другите работят за себе си, аз съм само посредник, просто улеснявам нещата и взимам процент.

— Я ми кажи как си успял да улесниш Рита Ферис?

Бигс ме изгледа, не отговори, а се извъртя на стола и се загледа в прозореца.

— Виж сега… чух за тази работа. Ужасно съжалявам. Беше свестна жена.

— Точно така — беше… — отвърнах. — Опитвам се да установя дали смъртта й по някакъв начин е свързана с онова, което е вършила по твоя линия.

Този път видимо се стресна.

— И защо ще те интересува точно пък това?

— Просто ме интересува. А също и теб.

Спогледаха се с Джим и Бигс попита:

— И как ме откри?

— Проследих откъде идва евтиното порно.

Бигс се усмихна накриво.

— Абе, някои се нуждаят от такива картинки — просто за да функционират по-добре в леглото. На този свят има куп нередовни мъже и аз лично всеки ден благодаря на Бога, че ги има, та да припечелвам нещо.

— Ти сега ми кажи дали Рита се е срещала с някои от тези нередовни мъже?

Бигс се облегна назад, столът му се заклати и се опря на стената. Мълчеше и само ме гледаше упорито.

— Проблемът е прост — казах му аз тогава. — Или на мен ще кажеш, или на ченгетата. Отдел „Наркотици и пороци“ си умират да разговарят с такива като теб — улеснители…

— Какво точно искаш да научиш?

— Разкажи ми за миналия понеделник вечерта.

Отново се спогледаха с Джим, сетне Бигс започна:

— Абе, някаква откачалка, това е всичко. Обади се от „Радисън“ — хотела на „Хай стрийт“. Иска момиче, питам го има ли някакви особени изисквания. Не особени, казва, предпочитам блондинка, да не е с големи цици, но пък със стегнат задник. Това беше. Е, веднага се сетих за Рита. Позвъних, предложих й работата и тя каза да. Това й беше трети път, твърдеше, че спешно й трябват пари. Както се казва: левче — кефче.

Ухили се гадно:

— Ето, Джим я взел, откарал я на мястото. Паркирал и седнал във фоайето да чака, а тя се качила в стаята.

— Коя стая?

— Деветстотин двайсет и седма. След десетина минути Рита слиза, втурва се към Джим и настоява веднага да я закара у дома. Джим я отмъква в един ъгъл, да не правят излишен сеир на околните, и се мъчи да я успокои, да разбере какво точно е станало. Изглежда, като се качила горе, някакъв дъртак й отворил и я пуснал да влезе. Бил облечен много… абе, ненормално… — обърна се за помощ към дебелия брадатко.

— Дърт — рече Джим, — старомодно издокаран, като че костюмът му е шит преди трийсе-четирийсе години, с една дума, ужасно демоде. Каза още, че миришел на мухъл и молци.

Сега вече Бигс изглеждаше направо уплашен.

— Напълно нередовен й се видял. В стаята нямало нито дрехи, нито куфари или чанти, нищо освен старика в някакви дрехи от миналия век и се изплашила. Не може да каже защо, но дъртакът я панирал, шубелисала се здраво.

— Най-вече кофти смърдял — добави Джим. — Това е основното, което разбрах. Не на вмирисана риба например или яйца, а сякаш нещо вътре в него гниело… И бил злокобен — да, това е думата, — злокобен бил като нещо зло… абе, нещо нечестиво както смърди…

Джим се обърка и смути от собствените си думи и притеснено сведе очи, за да се загледа в пръстите си.

— Значи дъртият й пуска ръка по рамото — продължи Лестър — и тя мигом понечва да избяга. Блъска го с все сила, онзи пада назад на леглото и докато се мъдри там, тя хуква към вратата. Вратата е заключена и Рита губи време, докато я отвори. Той става и я гони, тя започва да пищи. Онзи я хваща за роклята и се мъчи да й запуши устата, тя отново го блъска, удря по главата… и този път успява да излезе. Тича по коридора и чува как дядката пъхти отзад и почти я настига. Завива на ъгъла и е вече пред асансьора. Има цяла група хора, вече се качват. Успява да стигне точно когато двойната врата се затваря и пъхва крак в процепа. Онова нали е автомат с фотоклетки — отваря се и тя влиза. Обръща се — няма и следа от дъртака, но тя го надушва, кълне се, че бил наблизо. В „Радисън“ работи само един асансьор — значи ако го е изпуснала — край, онзи я хваща. Сетне асансьорът слиза във фоайето и тя тича при Джим.

Брадатият все така се взира в ръцете си, големи, с издути вени и белезникави белези по кокалчетата. Вероятно се пита дали Рита щеше да бъде още жива, ако с тези си ръчища бе докопал онзи човек.

— Казах й да ме чака във фоайето, точно до рецепцията — сега Джим пак поде разказа. — Веднага се качих в стаята, вратата бе отворена, нямаше никой. Върнах се долу и ги питам онези от администрацията: имах, казвам, среща с приятел в 927-а, нещо да знаете?

Присви устни, поглади един от многото белези по лицето си и продължи:

— Проверяват, значи, веднага и ми казват — няма никой в стая 927. Тя изобщо не е давана. Значи дъртакът може да е подкупил някой от прислугата или да е влязъл с шперц или някакъв друг гяволък. Заведох Рита в бара, купих й коняче и я изчаках да се успокои. Чак тогава я отведох у дома. Ето — това беше всичко.

— И нищо не сте казали на ченгетата за онзи тип, така ли?

— Абе, човек, как да им кажем?

— Нали имаш телефон.

— Имам и бизнес — рече той и наведе глава.

Имаш, ама няма да е задълго, заканих се аз наум. Това копеле Бигс, колкото и да се преструва на арабия, не бе нищо друго, освен паразит и използвач. Винаги и навсякъде най-лесните жертви са младите жени, готови да проституират от немай-къде.

— Не разбираш ли, че онзи тип вероятно се е опитал да я намери? И може би е успял и затова сега Рита Ферис не е вече между живите.

Бигс упорито заклати глава.

— Е, хайде сега, такива неща стават постоянно. Онзи чешит най-много да си се е прибрал вкъщи и да е ударил една чекия, така де.

Приказваше уж нехайно, но очите му го издаваха, че сам не си вярва. При това изобщо не си бе вдигнал главата, направо не смееше да ме погледне в очите, просто излъчваше чувство за вина.

— Не ви ли го описа по-подробно?

— Е, нали ти казахме: стар, висок, посивяла коса, смърди. Това е…

Станах и тръгнах. На вратата подхвърлих през рамо:

— Е, благодаря. Страшна помощ ми оказахте.

— За тебе винаги — безсрамно отвърна Бигс. — И ако ти се чука нещо по така, звънкай!

— О, разбира се — най-напред на тебе ще се обадя.

 

 

Излязох на улицата и веднага до мен се доближи кола. Беше Елис Хауард. Не изглеждаше особено очарован, че пак ме вижда.

— Какво правиш тук, Птицо?

— Същото, каквото и ти.

— Току-що получихме анонимно обаждане.

— Брей, късметлии сте вие…

Усмихнах се и си рекох, че съвестта на Люси Мимс е заговорила.

Елис потърка лице. Имаше уморен вид, очите му бяха зачервени.

— Не ми отговори на въпроса. Пак ли да те питам? Откъде си научил, че е работила като проститутка?

— Ами сигурно по същия начин, както и ти. Има ли някакво значение?

— Естествено, че има. Важното е, че ти щеше да ни кажеш, нали? Просто нямаше търпение, а, Птицо?

— Разбира се, че щях. Не ми се искаше да й лепнат етикет на курва точно когато репортерите се мотаят насам-натам и задават всякакви въпроси. При това се надявах да науча още неща.

— Не знаех, че си толкова сантиментален — рече той, но в гласа му нямаше и следа от хумор.

— Имам скрити качества — отвърнах и се обърнах да си ходя.

— Чао, Елис, ще се видим пак — обадих му се вече от колата.