Джон Конъли
Дарк Холоу (26)

Двадесет и пета глава

След крясъците и данданията в кръчмата тишината тук бе изумителна — сякаш някой магьосник бе изключил звука. Природата немееше под бялата си премяна. Всичко наоколо бе притихнало, безжизнено, някак глухо. Нямаше дори вятър, птиците мълчаха, само обувките ни поскърцваха в снега, той хрущеше, а под него тихо пукаха заровените съчки и клончета.

За миг затворих очи и опрян на едно дърво, се постарах да нормализирам дишането си и да свикна с обстановката. Отвсякъде се виеха клони, дърветата стърчаха от преспите, тук-таме чернееше непокрита земя. Луис вече бе успял да падне и по якето му белееше сняг.

Отзад някой отвори вратата и от кръчмата отново долетяха шум и викове. Но никой не тръгна след нас. Засега. Какво ли си мислеха онези: всъщност какво бе станало? Някой си — стъпил на бара — бе размахал пистолет, друг бе хвърлил бутилка, май че ранил трети; няколко души бяха зърнали нож — факт, който щеше да потвърди и уплашената до смърт келнерка. Щеше да мине известно време, докато ченгетата установят основните факти и организират потеря. Човек на вратата размаха фенер, но тънкият му жълт лъч скоро се изгуби, тъй като ние навлязохме в гората. Високо над нас грееше слаба луна и с мъка осветяваше пътя ни.

Луис бе доста близо до мен. Вървяхме така, че да се виждаме един друг. Вдигнах ръка, спрях, застина и той. Нищо не се чуваше. Значи Стрич или пристъпваше извънредно бавно и внимателно, или се бе спотаил в засада. В съзнанието ми отново изплава онази врата в портландския комплекс и потъналата в мрак зад нея стая. Изплува и споменът за парализиращия страх, че ако вляза там, неизбежно ще умра. Само не и този път, мили Боже! Не, този път няма да се върна…

Отляво чух нещо — тихо, тихо, зелените иглички на някоя ела се трият в нечии дрехи, а снегът леко хрущи под нечии стъпки. Сега го чух още веднъж и още веднъж, сигурен бях. Извърнах глава — Луис съсредоточено се ослушваше или така ми се стори, но изражението му говореше, че и той е доловил нещо. Ето! Още една стъпка, сетне още една — онзи се отдалечаваше.

— Да не сме го изпреварили? — пошепнах на Луис.

— Едва ли. Моля се някой да е тръгнал след нас.

— Тц. Няма фенер и е сам.

Но имаше нещо доста странно и тревожно. Стъпките бяха прекалено непредпазливи, сякаш нарочно — че да ги чуем. Като че онзи, който и да бе той или тя, искаше да разберем, че е някъде там — недалеч от нас.

Преглътнах. Луис се приближи и застана зад ствола на близкия бор. Издиша, от устата му излезе бяло облаче, то за миг замъгли чертите му. Погледна ме и рече:

— Така или иначе трябва да продължим. Хайде — давай и умната!

Пристъпи и в същия миг изстрел раздра тишината, куршумът удари същия бор, в лицето на Луис пръсна смола, разлетяха се парченца борова кора. Той мигом се хвърли на земята и се изтъркаля встрани, докато попадна в нещо като естествено окопче — падина, отчасти прикрита зад подаваща се от снега скала.

— Мамка му, професионална стрелба! На милиметър от мишената! — чух го да казва, докато прикляках зад съседното дебело дърво.

— Нали и ти си професионалист — рекох тихо.

— Добре че ме подсети, бях почнал да забравям — изруга той.

Замислих се. Колко ли време ни е наблюдавал Стрич? Достатъчно дълго, че да ме види с Лорна и да разбере, че помежду ни има нещо общо.

— Защо ли се опита да я убие на обществено място? — запитах се на глас.

Луис рискува едно бързо надникване иззад скалата, но изстрел не последва.

— Троен удар, бе, човече: хем да заколи жената, хем да те предизвика, хем ние да му се покажем.

— И ние се вързахме, а?

— Няма да го разочароваме, я — изръмжа Луис. — И ще ти кажа, Птицо: този тип вече пет пари не дава за онези мангизи, нито му пука от опасността. Сега ни е обявил воина. Истински психопатен изрод.

Изведнъж ми стана тясно зад дебелото дърво.

— Писна ми, излизам — да видим докъде ще стигна. Искаш ли да надникнеш и да ме прикриваш, а?

— Ти си шефът — давай!

Поех дъх и бързо, самоубийствено се устремих напред, силно приведен и на зигзаг. Два пъти се препънах на скрити под снега корени и добре, че така стана. Пистолетът на Стрич избумка също два пъти, току до мен пръсна сняг и ситна замръзнала пръст. В същия миг зачатка Луисовият зигзауер. Разхвърчаха се прерязани клонки и късчета скала. Но Стрич сто на сто заби глава в снега.

— Виждаш ли го? — изревах колкото можех.

Вече нямаше защо да шепнем. Бях полуседнал с насочен напред в двете ръце пистолет, опрял гръб в голям смърч. Устата ми бълваше бели кълбета пара на тласъци. От последното усилие бях силно загрял. По пръстите и дланите усещах ожулени места, кожата ми гореше, претъркана. Преди Луис да отговори, нещо белезникаво изскочи от група храсти пред мен и пръстът ми инстинктивно натисна спусъка. Но фигурата светкавично потъна в мрака.

— Луис! На около девет метра североизточно от теб и бяга… — извиках отново.

Луис бе вече на крак и в действие. Скочих и аз. На снежния фон добре различавах тъмната му фигура. Като се ориентирах по шума, долитащ от посоката на бягащия Стрич, изпратих няколко куршума в тъмата. Онзи не отвърна на огъня. Настъпи относителна тишина. Нарушаваше я Луис, който тичаше вдясно от мен — между дърветата — на не повече от три метра, но зад мен.

И ето пак! Отново вляво — но този път доста по-напред — същите стъпки. Някой се движеше бързо и със сигурни крачки в посоката, където би трябвало да е Стрич.

Заковах се на място и замръзнах.

— Птицо? — обади се Луис.

Вдигнах ръка в знак да спре и пази тишина. Сетне посочих с пръст в онази посока. Той разбра и занемя. Изминаха близо тридесетина секунди и нищо… Никакъв шум, нито стъпки, нито шумоленето на падащ от дърветата сняг. Чувах тупането на собственото си сърце и шума на кръвта в слепоочията.

Сетне два изстрела изтрещяха един след друг, долетя шум от нещо като борба. Тръгнахме напред с Луис, ужким внимателно, после затичахме с протегнати пред нас ръце, за да се пазим от удрящите ни клони, но и без да прибираме оръжието. След малко излязохме от гората и неочаквано се натъкнахме на Стрич.

Бе посред малка, огряна от слабата сребриста лунна светлина и покрита със скали поляна, с гръб към нас, опрял ръце на самотен висок смърч. Краката му почти не докосваха земята. Нещо дебело, червено се подаваше от гърба на кафеникавия му мушамен шлифер; то мътно и мазно лъщеше на оскъдния светлик. Когато приближихме, тялото помръдна, ръцете му се опитваха да го отблъснат от дървесния ствол и да го освободят от пречупения, остър в края клон, на който бе набит. От устата му шурна струйка кръв, усилията му видимо отслабнаха, Стрич силно изстена. При звука на стъпките ни извърна глава и ни изгледа със замъглени и пълни с болка очи, а месестите устни се разтвориха още повече над скърцащите зъби. Опита се да каже нещо, не успя, от раните по главата течеше кръв, белезникавото лице бе сякаш цялото нарязано на алени ивици.

Бяхме почти до него, когато го разтърси силен гърч, той извика високо, а ръцете му увиснаха, главата падна напред, челото се удари в дървесната кора.

Това бе последният миг на Стрич и преди още той да бе изтекъл, ние с Луис вече зорко оглеждахме дърветата по периферията на поляната, взирахме се в мрака зад тях. Безуспешно. Но знаехме: някъде там, невидим за нас, някой ни наблюдава, изпълнен с удовлетворение и доволен от извършеното, може би радостен, че вижда и нас.