Джон Конъли
Дарк Холоу (22)

Двадесет и първа глава

Вече го бях надушил, практически вървях по следите му. Това бе добре. Опитвах се да се поставя на негово място, за да го разбера: какво мисли, какво чувства, как действа. Но имах нужда от още информация. Трябваше да науча повече за него, преди да е намерил Били Пърдю, преди да го е убил. Вече бях много близо, почти чувствах физическа връзка. Това е особено усещане, като полузабравена мелодия, чиито тонове се въртят из главата ви и аха да я изтананикате. Нуждаех се от помощник, който да сглоби полуоформените ми идеи и подозрения в едно. Познавах само една подходяща за такава задача личност, в чиито качества имах непоколебимо доверие.

Трябваше да се видя с Рейчъл Улф.

Върнах се в Дарк Холоу, събрах малко багаж в една неголяма чанта, а най-отгоре поставих дядовото досие на Калеб Кайл. Тъкмо тръгвах и Луис и Ейнджъл се прибраха — всеки с отделна кола. Обясних им къде отивам и защо. Сетне потеглих към Бангор, за да хвана оттам самолет за Бостън.

Тъкмо излизах от Гилфорд и зърнах през три коли от мен жълт товарен форд, чийто ауспух бълваше гадно черен дим. Подгоних мустанга и го изпреварих, за да хвърля един поглед на водача. Оказа се, когото очаквах — същият старик, който ме бе заплашил с ловджийската си пушка. Задминах го и малко по-късно се отбих в бензиностанцията на Довър Фокстрот — за да го пропусна. През целия път до Ороно се движих на разстояние няколко коли зад него. Там той спря пред някакъв магазин с голям надпис на фасадата „Стъки — търговия“. Погледнах си часовника — ако се забавех още малко, щях да изпусна полета за Бостън. Колебаех се и го наблюдавах — извади два черни на цвят и неголеми найлонови чувала от багажника и влезе в магазина. Пляснах ядно волана и подгоних колата към Бангор и летището.

Знаех, че Рейчъл Улф има часове в Харвард, а междувременно колежът финансира изследователската й работа по проблеми на връзката между мозъчните аномалии, психологията и поведението на престъпника. Беше се отказала от частната практика и сътрудничеството с полицията.

Преди време помагаше на нюйоркската полиция по редица случаи, включително и този във връзка с извършените от Пътника убийства. Така се срещнахме, обикнахме, а накрая и се разделихме с нея. Рейчъл, чийто брат — по професия полицай — бе случайно загинал от ръката на психопат, вярваше, че изследванията й в областта на психологията на престъпника могат да помогнат извънредно много в полицейската работа и най-вече да предотвратяват подобни трагедии. Заедно бяхме вървели по следите на Пътника, но престъпният му мозък се бе оказал прекалено изобретателен и тя за малко не загина от ръката му. Впоследствие Рейчъл ми даде да разбера, че повече не желае да се среща с мен, и аз бях уважил желанието й. Не биваше да й причинявам повече болка. Сега обаче обстоятелствата ме принуждаваха да я потърся за помощ. Нямаше към кого другиго да се обърна.

Но това май не бе цялата истина. Вече на два пъти през последните три месеца си бях намирал поводи за отбиване в Бостън. Бях ходил до университета с надеждата да я намеря и подновя прекъснатата връзка, да възстановя разрушеното, загубеното. И на двата пъти се бях връщал с празни ръце. Последния път си бях оставил визитката. Може би сега Калеб Кайл ще се окаже онова свързващо звено, от което толкова много имах нужда? Може би професионалното начало щеше да даде рамо и на личното?

В самолета записах всичко важно от разговора с госпожа Шнайдер и го добавих към досието. Отново прегледах снимките на жертвите — отдавна мъртви млади и хубави жени — и всички грижливо документирани от дядо ми факти във връзка с престъпленията. Излизаше, че той ги е познавал добре, може би почти колкото и родителите им; бе жалил за тях колкото най-близките им, а може би и повече.

Дядо живя тринадесет години след смъртта на баба и дванадесет след смъртта на майка ми. Прехвърляйки тези прости факти из ума си, ми хрумна, че през живота си на съпруг, баща и полицай той е оплакал немалко жени.

До ден-днешен помня нещо казано от него почти веднага след назначението ми в полицията. Седяхме на масата в Скарбъро, пиехме кафе, а той дълго въртя в ръце блестящата ми чисто нова значка и я разглежда, сякаш не бе виждал такава. Навън грееше слънце, но в къщата бе хладно и тъмно.

— Странно призвание е това — нашето — рече накрая.

— Представи си всички онези вилнеещи по улиците насилници, убийци, крадци и продавачи на дрога… Хубаво да знаеш, че ние се нуждаем от тяхното съществувание. Без тях нашето собствено би било безцелно, безсмислено. Те осмислят нашия професионален живот. И в това се крие голямата опасност, Чарли. Защото някъде, някога, рано или късно, ще попаднеш на някого, който ще те обсеби. Да, истина е. Някой, който няма да можеш да забравяш вечер, когато се прибираш у дома при близките, когато дойдат празници или неделя и ти е време да отидеш на църква и да се пречистиш. Трябва да се бориш с тази опасност, Чарли, защото иначе сянката на престъпника ще падне върху твоето семейство, върху приятелите ти — те ще бъдат дамгосани завинаги. Ти ще се превърнеш в негов роб, той — в твоя самоцел. Животът ти ще бъде продължение на неговия, ще мислиш за него ден и нощ и ако не го откриеш и не сложиш край на цялата работа веднъж завинаги, той ще те преследва до края на дните ти. Разбираш ли какво ти говоря, Чарли?

Казах, че разбирам, или поне така си мислех. По онова време дядо беше вече към края си и бе жива илюстрация на собствените си думи — защото той самият така си и отиде — обсебен от Калеб Кайл. Надяваше се това да не се получи при мен, но, изглежда, съдбата не бе решила така. Първо ми се случи с Пътника и сега се повтаряше. Сполетяла ме бе дядовата участ — преследваха ме неговите демони, призраците на неговата младост.

Преглеждах досието отново и отново, опитвах се да мисля, както дядо е мислил навремето, да следвам неговите пътища на разсъждение и логика, да надникна в тайните кътчета на мозъка на Калеб Кайл. На края на папката бе прикрепен сгънат лист от вестник. Бе страница от „Мейн Сънди Телеграм“ от 1977 година — дванайсет години след като човекът, известен на дядо като Калеб Кайл, беше изчезнал яко дим. На нея бе поместена правена в Грийнвил снимка: представител на „Скот Пейпър Кампъни“, която притежава горите северно от това градче, подарява парахода „Катадин“ на морския музей на Музхед за реставрация. На снимката се виждаха много усмихнати и махащи с ръце хора, а малко встрани — отделена от тълпата — изпъкваше обърната с лице към камерата фигура. Дори и от перспективата на някогашната фотография личеше, че човекът е висок и жилав. Той държеше в ръце няколко кутии, които вероятно са съдържали провизии, муниции или нещо подобно. Лицето бе съвсем мъгливо и размазано, а дядо грижливо го бе обградил с червен маркер.

И го бе увеличавал множество пъти, всяко поредно увеличение беше закачано зад предишната снимка. Така лицето постепенно растеше — ставаше все по-голямо и по-голямо — за да стигне размера на човешки череп. Печатарското мастило бе превърнало очите в тъмни кладенчета, а лицето се разпадаше на черни и бели точки, лице на призрак — с размазани черти, неразпознаваемо за никого, освен за дядо ми. Защото е седял в бара съвсем близо до онзи човек, усещал е излъчващата се от него миризма, слушал е думите му и получил онова странно указание как да стигне до дървото, на чиито клони висели, разклащани от вятъра, телата на умъртвени момичета.

И дядо вярваше, че същият човек е Калеб Кайл.

 

 

От летището се обадих в катедрата по психология в Харвард и попитах дали Рейчъл Улф има часове същия ден. Любезно ме уведомиха, че да — има лекция — в 18:00 часа за студентите от същата специалност. Часът бе 17:15. Трябваше незабавно да тръгвам за университета; ако я изпуснех, имаше начини да намеря и домашния й адрес, но това щеше да отнеме време, а тъкмо времето беше най-важно. Взех такси и през цялото време навивах водача да бърза с обещания за голям бакшиш. Успяхме да пристигнем за добро време. Минахме през тунела „Тед Уилямс“, за да избегнем по-тежкия трафик, и трябва да ви кажа, че с този шофьор извадих късмет.

Студентската кръчма „Графтън“ бе цялата обкичена с плакати и знамена за предстоящите академични избори, повечето младежи и девойки по улицата носеха съответни значки, а аз забързах през моравите към пресечката на „Куинси“ и „Къркланд“. Поседнах в сянката на тамошната църква, точно срещу „Уилям Джеймс Хол“, и търпеливо зачаках.

Някъде в шест без една минута по „Куинси“ се зададе облечена в черно вълнено палто фигура. Носеше черен панталон, а червеникавата коса бе завързана на тила с панделка. Влезе в сградата. Дори и от това разстояние успях да забележа, че Рейчъл е все така хубава, а и младежите все по същия начин се извръщат след нея. Хукнах подире й, докато скъся разстоянието, а сетне тръгнах по стъпките й, като спазвах неголяма дистанция. Тя пресече фоайето и хвана стълбището за семинарна зала номер 6 на първия етаж. Проследих я, за да се уверя, че няма да анулира лекцията. Тя влезе в залата и затвори вратата след себе си, а аз се настаних на пластмасова пейка в коридора — на подходящо разстояние с идеален изглед към входа.

След първия час вратата се отвори и заизлизаха студенти. Почти всички носеха големи, дебели тетрадки, подвързани с метална спирала. Този тип тетрадки бе отдавнашна слабост на Рейчъл — знаех това великолепно. Търпеливо изчаках и последния студент, сетне влязох в залата. Оказа се неголяма — с огромна маса по средата, на нея седеше Рейчъл и дописваше нещо. Бе останала по тъмнозелен пуловер, а под него бяла мъжка риза. Както винаги гримът й бе пестелив и нанесен с вкус, червилото — тъмночервено.

Вдигна очи към мен въпросително с полуусмивка, която замръзна, когато ме разпозна. Затворих тихичко и седнах на най-близкия до вратата стол — срещу нея. Всъщност седнах на най-отдалеченото място.

— Здравей — рекох.

Тя извънредно грижливо събра писалките и бележките си и ги прибра в кожено куфарче, след това се изправи и посегна към висящото зад гърба й палто.

— Помолих те да не се опитваш да се срещаш с мен — рече ледено и напъха едната ръка в ръкава му.

Изправих се и бързо се приближих. Хванах палтото и го поднесох, за да може да се облече по-лесно. Едновременно почувствах две неща: някак ми бе гадно така подлизурски да й се слагам, но ме хвана и малко яд. Тя не бе единствената пострадала от сблъсъка с Пътника в Луизиана. Второто чувство бързо изгасна, защото ме заляха цял куп спомени, които буквално прелетяха през съзнанието ми като пусната на двойно по-високи обороти кинолента. На един от тези кадри се видях притиснал я нежно към себе си, а тя се тресе от истеричен плач — току-що бе застреляла човек в гробището „Метари“. Съзнанието ми върна кадъра — видях я да насочва оръжието, пръстът на спусъка да се опъва, огън да изскача от дулото. Някакъв див, неистов импулс за оцеляване ръководеше действията й онзи ужасен летен ден, когато на луизианското гробище се проля доста кръв. Първата ми мисъл в сегашния миг бе, че вероятно още с влизането ми Рейчъл се е върнала в миналото и е изпитала истински ужас — най-вече от онова, което аз символизирам — насилие и кръв, убийства и отнет човешки живот, способност да заразявам околните с падналото върху ми проклятие.

— Не се безпокой — излъгах бързо. — Тук съм по професионални причини, не по лични.

— За тях не желая дори и да чувам — тя грабна куфарчето и закрачи към вратата. — Извини ме, имам много работа.

Препречих й пътя, протегнах ръка към лакътя й, а тя ми метна лют поглед.

— Рейчъл, моля те! Имам нужда от помощ!

— Моля, искам да мина. Застанал си ми на пътя.

Нямаше как, отдръпнах се и тя отвори вратата. Вървеше с наведена глава и аз събрах сили за още няколко думи:

— Рейчъл, много те моля, изслушай ме — само за миг. Ако не заради мен, поне заради Уолтър Коул.

Тя се спря, извърна глава, но не ме погледна.

— Какво за Уолтър?

— Дъщеря му Елън е изчезнала. Без да съм стопроцентово сигурен, мисля, че има връзка с един случай, по който работя. Може да е свързано и със смъртта на студентката Фани Фо.

Рейчъл въздъхна, върна се и затвори вратата. Сетне седна на току-що освободения от мен стол. Аз пък седнах на преподавателското място. Вероятно ми се е сторило, че го правя за равновесие.

— Давам ти две минути — рече тя с леден глас.

— Моля да прочетеш едно досие и да си дадеш мнението.

— Вече не се занимавам с тези неща.

— Разбрах, че работиш по изследване на връзката между особено тежките престъпления и мозъчните разстройства, неща, които предполагат и сканиране на мозъка.

Малко спестявах от истината. Бях научил със сигурност, че научно-изследователската й работа обхваща някои по-особени мозъчни дялове. В поместена в списанието на дружеството на психолозите статия бях прочел, че Рейчъл Улф изследва една от най-специфичните области, където се генерират емоциите, с особено ударение върху породените от страдания на околните уплаха и смущения, страх и агресия. Работи и върху регистрирането на чужди емоции, включително и подсъзнателните аспекти на същия проблем, а също изследва и някои мозъчни зони, които ръководят планирането, осъзнаването на важните неща, с които се сблъсква личността. Някъде там четох и за работата й върху онази мозъчна зона, която контролира човешките импулси.

Специалистите отдавна са на мнение, че мозъкът на психопата не реагира адекватно на емоционалната ситуация, а това най-вероятно се дължи на смущения в някоя от мозъчните структури или в процесите, чрез които сигналите стигат до мозъчната кора. Рейчъл, както и множество други нейни колеги, настояват за разрешение да бъдат изследвани мозъците на осъдени престъпници. Те твърдят, че вероятно ще бъде разкрита връзка между мозъчните увреждания и психопатното криминално поведение.

Във всеки случай Рейчъл се намръщи.

— Прекалено много знаеш за мен. Не съм сигурна дали ми харесва идеята да ме следиш какво правя и с какво се занимавам.

Сега отново ме бодна жилото на гнева. Само тя ли пострада от онзи психопат, по дяволите! Неволно потрепнах, вероятно и лицето ме е издало. Без да мисля повече, изтърсих:

— Няма нищо такова, но пък както виждам, егото ти е все така доволно силно, а и реагира напълно здравословно.

Вместо да се ядоса, тя изведнъж се усмихна, но то бе мимолетна усмивчица. Показа се и се скри като есенно слънце.

— Вероятно. Но останалата част от мен не е в такава блестяща форма. Вероятно съм белязана за цял живот, Птицо. Ходя на терапевтични процедури два пъти седмично, наложи се да се откажа от частната практика. За сведение: все още мисля за теб и все така ме плашиш… понякога.

— Искрено съжалявам.

Може би въображението ми работеше, но в онази пауза усетих нещо. В думата „понякога“ се криеше по-друг смисъл. Може би мислеше за мен и другояче?

— Зная. Разкажи ми за въпросното досие.

Незабавно започнах да говоря. Накратко описах историята на убийствата, добавих някои аспекти от казаното ми от госпожа Шнайдер, изразих собствени подозрения, предположения, съмнения.

— Но най-важното е тук — рекох и побутнах на масата към нея оваляната дядова папка. — Молбата ми е да го прегледаш и да дадеш мнение.

Тя протегна ръка, аз тласнах досието още по-силно. Рейчъл го пое, прелисти написаните на ръка бележки, пресниманите материали, индиговите копия, снимките. Една от тях бе панорамна фотография на местопрестъплението, направена навремето от полицейски експерт на брега на Литъл Уилсън.

— Боже мой! — възкликна тя шокирано и закри очи с ръка.

След малко ги отвори и в тях грееше особена светлина, може би на първо място професионално любопитство, но и още нещо — същото, което навремето ме бе привлякло в нея.

Нещо като съчувствие, състрадание, съпричастност.

— Ще ми отнеме поне един-два дни — рече тя тихо.

— Не разполагам с такова време. Трябва да ми кажеш нещо определено още тази вечер.

— Това не е възможно. Съжалявам, но за това време няма да мога дори да се ориентирам добре.

— Рейчъл, изслушай ме: никой не ми вярва. Никой не приема, че този човек наистина съществува. Дори още по-лошо — че би могъл да е жив все още, дори и да е съществувал. А той е там — в пустошта! Чуй ме, Рейчъл: аз го усещам, разбиращ ли? И трябва да се опитам да разбера какво го движи, намеренията му… дори и това да е в съвсем ограничен план. Нуждая се от нещо, за което да се хвана, за да го извадя от това досие и да го материализирам, да го оживя, да го направя реален. Ако не, поне да си създам добра представа за него. Моля те! В главата ми е пълен хаос, но зная доста неща, за още много се досещам… имам нужда от експерт, който да ме ориентира и насочи. Няма към кого другиго да се обърна, а и ти си най-добрият криминален психолог, когото познавам…

— Аз съм единственият криминален психолог, когото ти познаваш — рече тя и онази мимолетна усмивка грейна отново.

— И това е вярно.

Тя се изправи и прибра папката.

— Виж, тази нощ няма да имам нищо за теб, но нека се срещнем утре в университетската книжарница, ти я знаеш, нали? Да речем в единадесет часа. Тогава ще се опитам да ти кажа каквото мога. Устройва ли те?

— Благодаря ти — рекох.

— Няма защо — отвърна тя и си тръгна.

* * *

Когато съм в Бостън, винаги отсядам в „Нолън“ на „Джи стрийт“, в южната част на града. Тихо хотелче, закуска към цената на нощувката, стари мебели и два ресторанта съвсем наблизо. Обадих се на Луис и Ейнджъл — при тях новини нямаше.

— Видя ли се с Рейчъл? — веднага попита Ейнджъл.

— Да, говорихме.

— Е?

— Не беше много очарована, че ме вижда.

— Събуждаш в нея кофти спомени.

— Така ми било писано. Може би някой ден ще се намери жена, която като ме види, ще си спомни нещо хубаво и ще се зарадва.

— Тц, едва ли — рече Ейнджъл и се засмя. — Не се връзвай много-много. Кажи й много здраве от нас и че мислим за нея.

— Ще й кажа. Няма ли раздвижване около къщата на Пейн?

— Младежът прескочи до града да купи мляко и продукти — това е всичко. Няма ни кост, ни вест от Били Пърдю, нито от Тони Чели, а Луис все така се ослушва — Стрич се спотайва някъде наблизо, в това сме сигурни и двамата. Колкото по-бързо се върнеш, толкова по-добре.

Взех едни бърз душ, облякох чиста тениска и нови джинси и прескочих до фоайето. На влизане в хотела наред с друга туристическа литература и рекламни брошурки бях забелязал дебел географски атлас. Прелистих го: Медина имаше в Тексас, Тенеси, Уошингтън, Уисконсин, Ню Йорк, Северна Дакота, Мичиган и Охайо, че и още една — в Илинойс, само че тя се пишеше с „Ь“ на края. Реших да изключа северните градове с надеждата, че хипотезата на дядо за южняшките корени на Калеб е вярна. Значи оставаха Тенеси и Тексас. Хванах телефона и започнах да въртя. Първо в Тенеси: никой в шерифството на окръга Гибсън не можа да открие нищо в досиетата или да се досети за Калеб Кайл, още повече за човек със същото име, който убил майка си в някаква ферма някъде около 1940 година. Е, един от заместник-шерифите ми даде надежда.

— Слушайте, като го няма в нашия архив, това не значи, че не се е случило — рече ми той.

Тогава се обаждах и по полицейските участъци, но получавах все същия отговор: никой не помнеше името Калеб Кайл.

Вече наближаваше осем и половина часа, когато позвъних в Тексас. Тамошната Медина се оказа в окръга Бандера, а не в едноименния окръг. Така че загубих време, докато ми обясниха кое къде е. При второто обаждане обаче извадих късмет. Наистина извадих голям късмет. И незабавно помислих за дядо: как ли би се почувствал на мое място, ако бе научил истината за Калеб Кайл?