Джон Конъли
Дарк Холоу (20)

Деветнадесета глава

Нощният снеговалеж беше първият обилен за сезона. Много сняг се изсипа над Дарк Холоу и Бийвър Коув, Музхед Лейк, Рокуд и Таратайн. Побеляха планинските грамади Биг Скуо и Кинио, Бейкър и Елефант. Река Лонгфелоус замръзна и заприлича на бял белег от рана, който разсича котловините. Студът скова и по-малките езерца, но ледът все още бе тънък и опасен, същински нож в ръката на предател. Посребряха и вечнозелените дървета, клоните им, натежали от белия си товар, тихо въздишаха. Загледаш ли се в тях, ще видиш как тъжно ронят снежинки върху старите преспи наоколо.

В неспокойния си, объркан сън виждах всичко това и усещах промените във времето: светът се покриваше в бяло, нощем зимната му одежда дискретно блести под лунните лъчи, а мразовитото сутрешно слънце я превръща в изящна светла премяна.

Рано сутринта чух снегорина по главната улица и бавното, несигурно пърпорене на първите коли по разчистения терен. Някои водачи караха с вериги — отлично познат ми бе типичният им звук. В стаята бе станало ужасно студено, заскрежените прозорци създаваха илюзията за напукано стъкло. Станах и се разкърших. Надникнах през прозореца и огледах новия бял свят, първите хора и колите по улицата. Минувачите вървяха бързо, с вдигнати яки и напъхани дълбоко в джобовете ръце; един от друг по-дебело навлечени със зимни якета, плътни пуловери, терморизи и шалове. От моя прозорец силуетите изглеждаха смешно тромави, пристъпящи несигурно върху хлъзгавата улица, като за пръв път облекли нови зимни дрехи деца.

Тръгнах към банята с тежко чувство на несигурност, но всичко в нея си бе съвсем нормално и чисто. Взех душ, пуснах горещата вода с все сила, чак ми попари кожата. Избърсах се набързо и започнах да се обличам — зъбите ми вече потракваха. Носех си вълнена риза и черен вълнен пуловер, навлякох джинси и тежки обувки, палто, взех и ръкавиците. Въоръжен подходящо срещу студа, излязох с бодра стъпка. Почуках на съседната врата — силно, два пъти.

— Хей, човече, разкарай се — долетя съненият глас на Ейнджъл най-малко изпод четири одеяла.

Налегнаха ме угризения — нали ги бях разбудил предната нощ.

— Птицата е — обадих се гузно.

— Знам, че си ти. Хайде чупката.

— Добре, добре, отивам в ресторанта — там ще ви чакам.

— Какъв ресторант, бе човече! Навън е ужасен студ.

— Не е вярно, тук е по-топло, отколкото в стаите.

— Абе, разкарай се, ти казвам.

— След двайсет минути ви чакам.

— Добре, само се махни!

Огледах се и закрачих към ресторанта. Тогава нещо насочи вниманието ми към паркирания отпред мустанг. От прозореца на стаята го бях зърнал — частично покрит от снега, червената боя се вижда на тънки ивици, сякаш дете е минало и с пръсти е свлякло снега отстрани. Но защо пък ще има червени капки по цялата кола?

Приближих се и застинах. Кръв. Кръв на предното стъкло, на покрива, една дълга ивица от радиатора към шофьорската, а сетне и задната врата. И на земята — алена локвичка под багажника. Сетне видях и кафеникавата козина, и обезобразеното тяло да се подава иззад дясната задна гума. Котакът на администраторката. Устата му разчекната, езикът провиснал над острите зъбки. Коремът — разпран, кръвта се събрала в локва. Но по-голямата част от нея — върху колата.

Отляво се чу шум от отваряне на врата. Появи се администраторката и тръгна към мен. Очите й бяха зачервени, леко подпухнали. Бе плакала.

— Обадих се в полицията — рече тя. — Отначало помислих, че сте го ударили, без да искате, но сетне видях и кръвта върху колата и разбрах, че това е невъзможно. Кой е този изверг, дето е заклал бедното невинно животно? Какви са тези хора, какви са тези жестоки, безмилостни убийци, нищо не разбирам!

И отново се разплака.

— Не зная — отвърнах глухо.

Но се досещах. Върнах се пред стаята на Луис и Ейнджъл и затропах силно по вратата. Отвори ми вторият и мълчаливо, зъзнейки, изслуша думите ми. Зад него Луис също слушаше безмълвно.

— Значи е тук някъде — рече той.

— Не е съвсем сигурно — възразих, но усещах, че е прав. Някъде отблизо ни дебнеше Стрич.

 

 

Оставих ги и тръгнах към ресторантчето. Беше осем и десет и почти всички маси се оказаха заети. Вътре бе топло, приятно ухаеше на прясно кафе и бекон, от кухнята долитаха високи гласове. За пръв път забелязах празничните украшения: Дядо Коледа — реклама на „Кока-Кола“, кадифени драперии, сребристи звезди и гирлянди. Втора Коледа без най-милите ми… Изпитах едва ли не благодарност заради Елън Коул и Били Пърдю: търсенето им заглушаваше мислите за загубените близки. Цялата енергия, която бих излял в гняв, болка, угризения и страх от наближаващата годишнина, сега се трансформираше в усилия за намирането им. Но такава благодарност е мимолетно, несигурно чувство, което минава и оставя усещане за предателство, за омерзение от самия себе си. Човек не може, а и не бива да използва чуждите страдания, за да заглушава своите собствени.

Седнах в крайното сепаре до прозореца и се загледах в минаващите хора. Келнерката дойде — поръчах само кафе. Не бях гладен — гледката на кръвта и мъртвия котак ми бе съсипала апетита. Усетих се, че внимателно разглеждам лицата на посетителите в заведението. Като че Стрич може да мутира или приеме нечия друга форма и физиономия. В отсрещното сепаре седяха двамина — видимо работници от дърводобива и здраво нагъваха от чинии, пълни с пържени яйца и шунка. Чувах ги, че говорят за Гари Шут.

От разговора им разбрах, че тукашната северна пустош е на път да претърпи радикална промяна. Европейска фирма за производство на хартия купила около сто хиляди акра гори и се готвела да ги изсече. За последен път голяма сеч по нашите места е имало през тридесетте и четиридесетте години, а оттогава дърветата са достатъчно пораснали. Компанията вече подготвяла старите пътища, строяла нови, ремонтирала мостовете, набирала работници. Готови били и мощните всъдеходни камиони с хидравлични високоповдигачи и яки зъбати челюсти, без които е немислим транспортът на трупите.

Законът за сечта бе коренно променен през последните години. Преди компаниите нанасяха сериозни екологични щети и съсипваха природата: измираше рибата в реките, животните напускаха вековните си убежища, прогонени от техниката и разрухата, почвата страдаше от ерозия. Сега законът регламентира начините за изсичане — обикновено се спазват шахматни модели на сеч, като се внимава поне петдесет на сто от гората да бъде оставена да узрее. Това отнема двадесетина до петдесет години, за да успее да се възстанови естествената среда на флората и фауната.

Така или иначе дните на голямата северна горска пустиня бяха вече преброени. Предния път бях забелязал и първите признаци на предстоящата сеч: тук-таме съборени дървета, разчистени терени за технологична дейност. На тях, в непрестанната борба в природата за светлина и слънце, незабавно бяха избуяли малинажи, елша и върбовка — любима храна за сърни и елени. Природата си знае работата. Но по тези места скоро щяха да плъпнат мъже и машини и постепенно да нарушат вековното спокойствие на девствената пустиня. Гари Шут бе просто един от най-първите. Хрумна ми, че именно той е един от пионерите, а работата му сигурно го е отвела на места, където никога преди не е стъпвал човешки крак.

Неволно отместих очи към прозореца и отвън на улицата зърнах Лорна Дженингс да излиза от зеления си нисан. Носеше закопчано до врата бяло яке, черни джинси и високи ботуши. Учуди ме откога ли е там: следите от гумите й бяха вече почти заличени от други минали коли, макар че трафикът бе съвсем мижав, а и двигателят не изглеждаше топъл. Все пак не можех да твърдя това със сигурност — бях на известно разстояние.

Тя застана на бордюра и с ръце в джобовете на якето се загледа в ресторантчето, сякаш се колебаеше дали да влезе или не. Погледът й обходи прозорците и спря на моето място. Размисли за секунда, сетне пресече улицата, влезе в заведението и се запъти към моето сепаре. В движение разкопча якето и се настани на седалката срещу мен. Отдолу носеше червено поло, което чудесно подчертаваше високите й гърди. Неколцина я огледаха с интерес и зашепнаха помежду си.

— Привличаш внимание — подхвърлих аз.

Тя се изчерви.

— Много важно. Да вървят по дяволите.

Устните й бяха дискретно начервени в бледорозово, косата й се вееше свободно, един кичур бе паднал над лявото око.

— Повечето хора са научили, че си бил на местопроизшествието снощи. И задават въпроса: защо си тук.

Дойде келнерката — Лорна поръча кафе, кифличка и няколко резена бекон в отделна чинийка. Жената си записа поръчката, метна ни любопитно-дяволит поглед и пъргаво се завъртя на пети, за да тръгне към кухнята. Когато храната пристигна, Лорна взе кифлата с пръсти, без да я маже с масло, и отхапа. С другата ръка пощипна от бекона.

— И защо съм тук?

— Говори се, че търсиш някакво момиче. Сега се опитват да разберат каква е причината за интереса ти към изчезналия земемер.

Замълча, отпи от кафето. Аз също мълчах.

— Е, Чарли, каква е причината?

— Ти ли се интересуваш или Ренд?

— Е, това сега е удар под кръста — сбърчи устни тя. — Знаеш, че Ренд е достатъчно голям сам да си задава въпросите, нали?

Свих рамене. Е, какво пък толкова. Нека чуе.

— Не мисля, че смъртта на Шут е нещастен случай. Но това е работа за съдебния лекар. Иначе засега не виждам връзка между него и Елън Коул.

Казаното не беше съвсем вярно. Двамата безсъмнено бяха свързани: общ знаменател бе Дарк Холоу и незнайната нишка на нечий път през пустошта, където смъртта на Шут изпъкваше като капка кръв на белия сняг.

— При това има още убити, донякъде свързани с човек на име Били Пърдю. Едно време, преди много години, е бил отгледан от Мийд Пейн.

— И ти смяташ, че той е тук?

— По-скоро мисля, че може да се опита да се свърже с Пейн. Преследват го опасни хора, убийци. Взел е чужди пари и сега бяга и се крие. При това е уплашен. Смятам, че един от малцината, на които има доверие, е Мийд Пейн.

— А ти какво отношение имаш към всичко това?

— Вършех една работа за съпругата му. Бившата. Името й бе Рита Ферис. Имаше и син.

Челото на Лорна се сбърчи, тя затвори очи, след малко кимна, като че си спомня името.

— Това са жената и детето, убити в Портланд, нали? А този Били Пърдю е бившият й съпруг?

— Точно така.

— Говори се, че той е ликвидирал собственото си семейство.

— Не е вярно.

— Ти май си прекалено сигурен в това, което твърдиш — рече тя след известна пауза.

— Не е такъв тип.

— А ти откъде познаваш „типа“?

Сега Лорна ме гледаше внимателно. Усещах нещо в нея, но какво точно, Бог само знае. Любопитство, съжаление, но и нещо друго, нещо, приспивано години наред, потискано, за да се събуди внезапно и да се прояви тъкмо в този момент? Знаех, че трябва да се отдръпна от нея. Старите неща са си стари — нека си останат в миналото…

— Просто така, познавам го — нали съм ченге. Срещал съм го.

— Знаеш, защото си убивал.

Сърцето ми подскочи в гърдите, затупа лудо. Изчаках секунда-две. И рекох:

— Да.

— И сега ли го правиш?

Усмихнах се празно.

— Изглежда, че се движа в същата орбита.

— А тези хора — те заслужават ли да умрат?

— Сигурен съм, че не заслужават да живеят.

— Това не е все едно и също.

— Зная.

— Ренд е научил всичко за теб — рече тя и отблъсна храната пред себе си. — Говорихме снощи. Всъщност… той ми се развика, и аз също. Мисля, че го е страх от теб…

Отпи от кафето, извърна се към прозореца и вместо да ме погледне в лицето, се загледа в отражението ми в стъклото.

— Разбрах какво ти е сторил в онази тоалетна. Още тогава го научих. И съжалявам.

— О, това бе отдавна. Бях млад. Тези неща се изживяват.

— Не и в моя случай — рече тя и сега ме погледна в очите. — Но тогава не можех да го изоставя. Не и тогава — все още го обичах или поне така мислех. Пък и бях достатъчно млада да повярвам, че можем да опитаме отново. Искахме да имаме деца — мислехме, че нещата ще се подобрят, ще потръгнат. Загубих две деца — едното само преди три години. Изглежда, не мога да ги доизносвам. Разбираш ли? Оказах се безполезна — дори едно дете не можах да му родя…

По бузата и се търкулна сълза, тя прехапа устни и отметна падналите над лицето й коси. Лицето и постепенно се вкамени, а очите й станаха някак безжизнени.

— Сега си мечтая да се махна оттук, но ако си тръгна, ще бъде без нищо. Така сме се разбрали и може би то е единствено правилното решение. Той твърди, че ме обича и иска да съм с него, и може би дори си вярва. През последните години научих много неща за мъжете. С времето физическото влечение отслабва и започват да се заглеждат по чуждото. Нали съм виждала Ренд с какви жадни очи гледа други жени, как похотливо се взира в тесните рокли на младите момичета. И си мисли, че в тях ще намери онова, което му липсва. Но то е невъзможно и след поредната изневяра се връща у дома гузен и обещава, че ще му е за последно. Но издържа само докато угризенията му са още пресни, сетне забравя думи и клетви и пак хуква след поредната фуста.

Изобщо мъжете са такива глупаци, такива егоисти… Всеки си мисли, че е по-различен, че е единствен, а онова, което изпитва, е уникално и то извинява всичките му действия. Но нещата от живота не стоят по този начин и тогава той започва да вини партньорката си, че го задържа и му пречи, сякаш без нея ще бъде по-добре и ще стане нещо повече. А желанията му растат и рано или късно се превръщат в разрушителна самоцел. Тогава вече е късно, нещата са безнадеждно загубени.

— А жените не изпитват ли подобни влечения? — попитах я аз.

— О, да. И жените могат да имат същите желания, но в повечето случаи съумяват да се въздържат. Особено в градчета като нашето. И ти си като другите мъже, Чарли Паркър. Същият, дори и нещо повече. Желаеше ме, защото бях различна, защото бях по-стара от теб и от морална гледна точка не би трябвало да ме имаш, а ти искаше. Искаше ме, защото изглеждах недостижима. Нали?

— Желаех те, защото те обичах.

Лорна се усмихна.

— Рано или късно щеше да ме оставиш. Може би не веднага, дори може би щяха да минат и години. Но със сигурност щеше да ме зарежеш. Щом една жена остарее, щом се появят бръчките, щом кожата й увехне, а и още повече — не може да има деца… край! Появи ли се първото закръглено маце с тясна поличка, започваш да си мислиш: „Аз съм още млад, животът ми с тази жена е свършен…“ И какво? Хукваш след въпросната хубавица и повече не ти виждам очите или пък се връщаш след някой и друг ден — гузен, с опашка между краката и онази работа в ръка, и нещата се повтарят и потретят, отново и отново, нали така, Чарли? Така става обикновено, така щеше да стане и с теб и мен. Само че аз не бих изтърпяла това от теб, не и от теб, Чарли. Бих умряла. Бих се самоубила.

— Тези приказки не оправдават оставането ти при него — рекох и веднага млъкнах, защото от подобен разговор можеше да последват само неприятности. — Във всеки случай всичко това е в миналото. Каквото било, било — добавих, за да загладя нещата.

Тя извърна лице, но преди това в очите й прочетох огорчението.

— Ти изневерявал ли си на съпругата ти?

— Само с бутилката.

Тя тихо се разсмя и ме погледна иззад падналата отново над очите коса.

— Не съм сигурна кое от двете е по-доброто за една жена. С бутилката май е по-зле.

Усмивката й изчезна, появи се нещо като състрадание и нежност.

— Ти още тогава беше някак изпълнен с вътрешна болка, Чарли. Дори още в онези години. Много ли си страдал оттогава насам?

— Изборът не беше мой, но имам вина за онова, което ми донесе болката.

В същия миг изпитах странно усещане — сякаш околните повече не съществуват. Двамата останахме в нещо като изпълнен със светлина оазис, а наоколо ни плъпнаха само неясни сенки. Отвъд масата започваше някакъв друг свят — свят на призрачни и неясни форми и фигури, които играеха и проблясваха като призраци на мъртви звезди.

— А какво си правил, Чарли? — рече тя и усетих ръката й нежно да докосва моята.

— Нали ти самата каза — връщал съм със същата монета, убивал съм, наранявал съм. А сега се опитвам да изкупя вината си.

Стори ми се, че наоколо мракът се сгъсти, сенките се приближиха, но те не бяха вече местните хорица, които похапваха и говореха за своите си проблеми, за битието на малкото градче. Приближаваха се фигурите на загубените и прокълнатите, а сред тях бяха и онези, които преди време бях наричал съпруга, любов, дете.

Лорна се изправи и нормалният свят се върна на място.

Околните хора и предмети отново застанаха пред очите ми, а духовете на миналото се стопиха в неведомото. Тя ме погледна отгоре, а ръката ми гореше там, където я бе докоснала.

— Е, каквото било, било, Чарли — повтори тя думите ми. — Така ли стоят нещата между нас?

Отлично разбирах, че границата между нашето общо минало и настоящето все по-силно избледнява. И двамата може би неволно отваряхме стари рани, а те отдавна би трябвало да са зарасли и потънали в забрава. Не биваше да го правим. Премълчах, а тя рязко разтвори чантата, извади пет долара и ги остави на масата. Сетне се обърна и си тръгна. Остана усещането от докосването й и бледият аромат на парфюм. Досущ обещание — дадено и все още неизпълнено.

Не можеше да не знае, че съпругът й незабавно ще научи за случилото се в ресторантчето. Че сме стояли и продължително разговаряли на една маса и че тази среща едва ли може да се нарече случайна. Тогава си казах, че тя го предизвиква. Всъщност Лорна предизвикваше не само него, но и мен. Нейде отдалеч дочух тиктакането на часовник — отмерваше оставащите до разпадането на брака им часове и минути.

Още не бе стигнала до изхода, когато вратата се разтвори и влязоха Ейнджъл и Луис. Потърсиха ме с очи и аз им кимнах. Лорна забеляза или по-скоро усети сигнала помежду ни и когато се разминаха, им се усмихна като на стари познати. Двамата седнаха срещу мен — на освободеното от нея място, — а аз се загледах през прозореца. Лорна пресече улицата, но не се качи в колата, а закрачи по улицата с дълбоко наведена глава.

Ейнджъл поръча две кафета и закуска, хвърли ми бърз поглед и засвирука с уста. Засвирука една стара песен — „Когато се обичахме“, копелето му недно.

Изчаках ги да похапнат, а междувременно им разказах за намерения предната вечер труп на земемера Шут. Обсъдихме положението и си поделихме задачите. Луис ще тръгне на обиколка около езерото и ще намери подходящо място за наблюдение на дома на Пейн, тъй като предишният съвместен опит с Ейнджъл се бе оказал безрезултатен. Преди това ще откара Ейнджъл до Грийнвил; разбрахме се от тамошната бензиностанция той да наеме стара кола и да обиколи поред Рокуд, Себумук, Питстън Фарм и Джакман, Уест Форкс и Бингам — все градчета на запад и югозапад от Музхед Лейк. Аз пък ще се заема с тези на юг и югоизток: Монсън, Абът Вилидж, Гилфорд и Довър-Фокстрот. Щяхме да показваме снимката на Елън Коул и да питаме в магазини, мотели, хотели, кафенета, ресторанти, барове и туристически агенции. Ако е уместно, да се потърси и помощ от местната полиция и най-вече от стари коренни жители, които добре познават местните хора и обстановка. Този тип люде най-често забелязват всяко необичайно нещо или непознат човек. Това бе тежка и уморителна работа, но бе необходимо да я свършим, тъй като можеше да ни донесе успех.

Забелязах, че Луис е неспокоен: очите му прекалено много играеха наоколо, спираха се по лицата на хората в ресторанта и отвън.

— Няма да ни нападне посред бял ден — рекох.

— Можел е да се опита снощи — отвърна той.

— Да, но не го направи.

— Причината е една: иска да ни предупреди, да очакваме смъртта си в постоянен страх. Това го възбужда най-вече — страхът.

Повече не говорихме за Стрич.

Преди да тръгна по моя маршрут, реших да проследя друга карта — въображаема. Да посетя местата, където би могло да са се отбили Елън и гаджето й, когато са напускали градчето. Първо спрях в един сервиз и помолих механика да ми сложи вериги на гумите. Не знаех какво ме очаква по северните пътища.

Шофирах и непрестанно поглеждах в огледалото за задно виждане. Опасявах се, че Стрич може да е тръгнал след мен. Но не забелязах нищо подозрително, пътищата бяха съвсем пусти. На около две мили извън града имаше знак за природни забележителности — красива планинска верига. Към нея водеше стръмен път и на завоите се поизмъчих. По-нататък два второстепенни пътя се отделяха на изток и на запад, но аз си останах на главното шосе, докато стигнах до широк паркинг, откъдето се откриваше прекрасна гледка над хълмиста равнина и след нея планина. На запад просветваха водите на езерото Регид Лейк, до тях се ширеше зеленото море на щатския Бакстър Стейт Парк, а планината Катадин се падаше на североизток. Всъщност паркингът бе и краят на шосето за обикновени автомобилисти. По-нататък пътищата принадлежаха на дърводобивните фирми и би било смърт за амортисьорите на обикновен автомобил да мине по тях. Тук всичко бе побеляло от снега. Природата бе студена и много красива. Сега разбрах защо жената в мотела им бе препоръчала да посетят тези места. Колко ли великолепно ще изглежда окъпаното в златото на изгрева езеро?

Върнах се към двойното разклонение. Източният път бе покрит с дълбок сняг, пък и в далечината се виждаха паднали дървета и гъсти храсти. Отстрани също имаше гъста гора с дебели черни стволове. Поех по западната отсечка, която постепенно променяше посоката си и тръгваше на северозапад, за да заобиколи неголямо езеро, може би миля дълго и половин — широко. По бреговете му растяха борове и букове с оголени клони. На западния бряг забелязах тясна пътека, която навлизаше навътре в гората. Оставих колата и тръгнах по нея. Съвсем скоро крачолите на джинсите ми се понамокриха и натежаха.

Бях вървял може би десетина минути, когато подуших дим, а се разлая и куче. Зарязах пътечката и тръгнах нагоре между дърветата. Не след дълго на върха на склона зърнах малка къща със силно скосен покрив, тясна веранда и бели квадратни прозорци. В миналото и къщичката сигурно е била боядисана в бяло, но сега старата боя се лющеше и цветът бе мътен, неясен, запазен само под стрехите и около прозорците. Отпред стърчаха три-четири гумени кофи за боклук — от типа, който използват за рециклиране. Отдясно бе спрян стар жълт форд. До него стоеше ръждивото купе на много по-стар олдсмобил, който някога е бил син, а сега бе само по джанти и с непрозрачни от мръсотия прозорци. Отвътре изскочи неголямо куче с оголени зъби и вирната опашка. Затича се към мен, спря на метър и нещо и яростно залая.

След миг се отвори вратата на къщата и се показа възрастен човек с рядка брада. Носеше син работен комбинезон, а отгоре — дълъг червеникав шлифер. Косата му бе дълга и сплъстена, а лицето и ръцете — мръсни. Държеше насочен към мен ремингтън. Бе пушка помпа модел А–70, с рязана цев, ловна. Когато кучето усети, че господарят му се е появил, лаят му стана още по-висок и лют, та чак щеше да се задави. Задницата му се тресеше, а дебелата опашка бясно подскачаше ту наляво, ту надясно.

— Ти по ква работа? — неприязнено запита старият с пушката. Говореше завалено — фъфлеше и съскаше.

Едната страна на лицето му оставаше неподвижна — като при парализа или неврологично увреждане, а може би след прекаран инсулт.

— Търся млада жена — възможно е да е минала по тези места преди два-три дни.

Лицето му се разкриви в нещо като усмивка, разкриха се жълти изпочупени зъби, помежду им имаше дупки.

— При мен отдавна не идват млади жени — дърт съм, не ссссъм и голем красавец — изфъфли той, а пушката си остана все така насочена в гърдите ми.

— Говоря за русо момиче, високо метър шестдесет и нещо. Името й е Елън Коул.

— Не съм ги виждал — изръмжа дъртият и махна с пушката. — Аре ссссега чупката от моята ссссобственост.

Не помръднах. Кучето се стрелна и ръфна левия ми крачол. Изпитах диво желание да го сритам, но знаех, че тогава ще захапе крака ми. Не отделях очи от мъжа. Беше се изпуснал — бъркаше числото.

— Какво значи „не съм ги виждал“? Говорех за момиче — тя?

Очите му се свиха — разбра грешката си. Пушката изщрака — онзи вкара патрон в цевта. Този звук направо подлуди псето. Сега то захапа мокрия крачол на джинсите ми и с все сила задърпа с белите зъби. Ръмжеше и се давеше от злост.

— Ссссушай, господинчо, майтап нема — обади се онзи. — Казах чупката и да не сссъм те видел повеше. Ще те застрелям като едното нищо и после ше ссссе оправям ссссс закона.

Свирна на кучето и то отстъпи.

— Тук, мойто момше, ела тук.

Псето се извърна, затича се и се шмугна в олдсмобила. Показа глава през счупения прозорец на задната врата и изръмжа предупредително.

— Не ме карай да идвам пак, старче — процедих аз.

— Никой не те е викал тука на първо месесто. Немам какво да ти кажа. Разкарай ссссе — казвам ти за посссследен път!

Свих рамене, неохотно се извърнах и си тръгнах. Нищо нямаше да постигна — най-много щеше да ми пръсне главата. След няколко крачки се извърнах — стоеше на същото място с пушката в ръце. Трябваше да се видя и с други хора. Но тук щях да се върна. Рано или късно.

Така направих и първата си грешка.