Джон Конъли
Дарк Холоу (18)

Седемнадесета глава

На летището ни чакаше Ейнджъл. Заведе ни да хапнем в един от най-големите комплекси за аламинути в обширния пазарен център „Мейн Мол“ наблизо. Не биваше да тръгваме на празен стомах.

— Боже, Боже, какво разнообразие — облизваше се той. — Глей тука — максисандвичи, дънкин донътс, пици-мици, палачинки, въобще каквото си пожелаеш. Ако живея тук, ще надебелея и само ще ме местят от една маса на друга.

— Ти и така си си дебел — с критичен поглед го измери Луис.

Ядохме китайски специалитети, междувременно разказах на Ейнджъл за срещата с Ал Зи. И той имаше новини — бе намерил писмо за Били Пърдю, адресирано до Роналд Стрейдиър и доста измачкано. Дал му го самият Роналд.

— Ченгетата и федералните са минали терена със ситен гребен и лупа, ама като нямат правилен подход към твоя стар другар Рони, аз получих голямата награда.

— Говори ли ти за кучето си? — засмях се аз.

— Говори ми цял час и ме почерпи с яхния.

— От какво? — попитах с интерес.

Отлично знаех, че Роналд прибира ударените и убити от автомобилисти диви животни по околните пътища и си ги готви. Така поне не плаща за месо, въпреки че щатският закон забранява тази практика. Бях опитвал приготвен от него еленов бифтек — адски вкусно беше — с консервирани моркови и цвекло, които той съхранява в сух пясък.

— Каза, че е от катеричка, но ми понамирисваше на друго — смръщи нос Ейнджъл. — Във всеки случай не съм го питал — не би било учтиво. Ама беше много вкусно, с различни подправки. Виж сега — за писмото. Дошло преди седмица, но Били бил вече изчезнал.

Пощенската марка бе от Грийнвил. Самото писмо бе кратко, малко повече от няколко изречения с пожелания за добро здраве, няколко новини за „къщата“ и за „старото куче“, които Били видимо добре познаваше. Подписано бе с името на Мийд Пейн със старчески, леко разкривен почерк.

— Значи двамцата са поддържали връзка през изминалите години — забелязах аз.

Този факт потвърждаваше предишните ми предположения — че при нужда Били би потърсил помощ именно от Мийд Пейн.

Тръгнахме за Дарк Холоу с уговорката, че няма да спираме никъде. Ейнджъл и Луис пътуваха пред мен в златистия си мъркюри, аз отзад — в мустанга. Колкото повече навлизахме в северните райони, толкова повече се сгъстяваше и мъглата. Все едно пътувахме в странен, призрачен свят, осеян с разпилени без ред къщички с мъждукащи прозорчета в градове без център и без улици, а фаровете на колите приличаха на гигантски приказни мечове, готови да пронижат невидимо чудовище. Прогнозата предвещаваше обилни снеговалежи. Значи скоро щяха да пристигнат снегорините и да се захванат с почистване на магистралната мрежа. Но засега Грийнвил изглеждаше спокоен и незасегнат от зимата — ранният сняг бе посипан с пясък и пътищата бяха в задоволително състояние. В отсечката между него и Дарк Холоу срещнахме само два автомобила.

Аз бях поизостанал и когато пристигнах в мотела, Ейнджъл и Луис вече се нанасяха. На регистрацията стоеше същата жена със синкавата коса и дописваше данните им във формуляра. На плота до нея дремеше свит на геврек кафяв котак — носът му почти допрян до опашката. Ейнджъл обясняваше нещо на жената, а Луис встрани лениво прелистваше туристически брошурки. Хвърли ми кос поглед, но с нищо друго не показа, че сме заедно.

— Вие, господа, в една стая ли ще бъдете? — питаше жената.

— Да, госпожо — отвърна Ейнджъл и мъдро поклати глава. — Всеки спестен долар ни е добре дошъл.

— А вашият приятел свещеник ли е? — отново запита жената и с любопитство огледа високия Луис във великолепния му черен костюм.

— Да, госпожо, нещо подобно — откликна Ейнджъл. — От старозаветниците е, много държи на това, знаете. Око за око, зъб за зъб, нали се досещате?

— О, колко мило. Ние тук много рядко посрещаме вярващи.

Лицето на Луис се сви в многострадална гримаса, досущ светец, когото се канят да изтезават.

— Ако се интересувате, довечера ще имаме служба, ние сме баптисти. Добре сте дошли.

— Покорно ви благодарим, госпожо, но предпочитаме нашето си богослужение.

Тя се усмихна с разбиране.

— Разбира се, разбира се. Само ще ви моля да спазвате правилника за тишината. Нека да не безпокоим другите гости, нали?

— С удоволствие ще се съобразим с правилника — тържествено заяви Луис и пое ключа от ръката й.

Доближих се и тя мигновено ме позна.

— О, на вас май ви хареса в Дарк Холоу?

— Надявам се да го опозная още по-добре — отвърнах в същия стил. — Може би вие дори ще ми помогнете за нещо?

— Разбира се, с каквото мога.

Подадох й снимка на Елън Коул — от моменталните, каквито се правят на автомат. Само че аз я бях увеличил на цветен ксерокс до размерите на канцеларски лист хартия.

— Да сте виждали това момиче?

Жената пое снимката, внимателно си намести очилата и присви очи. Диоптрите й бяха доста високи.

— Да, да, разбира се. Да не би да има някакви неприятности?

— Надявам се, че не, но изчезна и родителите й ме помолиха да я потърся.

Тя пак се взря в лика на Елън и закима с глава.

— Да, помня я. Полицейският началник Дженингс разпитваше за нея. С един младеж бяха отседнали тук за една нощ. Мога да проверя и датата, ако ви интересува.

— Моля ви.

Тя порови в продълговато архивно метално чекмедже, в което бяха подредени картони и формуляри. След малко извади един от тях и рече:

— Ето. Били са тук на 5 декември. Платено е с кредитна карта на името на Елън С.‍ Коул.

— Да помните нещо за нея? Нещо необичайно?

— Не мисля. Идеята да дойдат по тези краища им дал автостопаджия, когото качили в Портланд. Това е всичко, което помня. Тя беше много мила — приветлива девойка, винаги усмихната, а не нацупена като момчето. Да, на тази възраст децата понякога са много своенравни. Аз ли не зная — отгледала съм четири собствени — на същите години бяха като диви кози.

— Споменавали ли са ви къде се канят да отидат?

— Мисля, че все говореха за северните райони. Може би се канеха да се катерят по планината Катадин, знам ли? Не съм сигурна, но лично аз ги посъветвах, ако имат време, непременно да посетят тамошното езеро и да се насладят на залеза. Несравнима гледка, знаете. И много романтична — точно за млади хора. Й нарочно ги оставих на спокойствие да си съберат багажа и да тръгнат късно следобед, а не по обед, както изисква нашият правилник.

— Значи не споменаха името на автостопаджията? Онзи, който ги насочил насам?

Странен ми се виждаше този съвет. Какво толкова може да предложи Дарк Холоу на едни туристи?

— А, говориха за него. Някакъв възрастен мъж, когото срещнали по пътя и го докарали чак до града, както ви казах. Май че и тук се срещаха с него, но мога ли да бъда сигурна?

Сърцето ми трепна.

— А името? Помните ли името?

— Не, за съжаление. Но както го описваха, не ми се стори да е някой от нашите — местните — рече тя и челото й се сбърчи в размисъл. — Ама вие да не мислите… Слушайте, онзи човек едва ли е бил опасен. Че какво може да им стори един безобиден старец?

Въпросът прозвуча реторично, но не и за мен. Във всеки случай я разпитах как да стигна до езерото. Тя ми даде туристическа карта на района — езерото бе на миля-две извън градчето. Благодарих и тръгнах към стаята. Бе съседна на онази, където се настаниха Ейнджъл и Луис. Почуках и влязох при тях. Луис закачаше скъпите си костюми в овехтелия стенен дрешник. Реших да не говоря за онзи старец — много бе рано за изводи.

— С какво ли се забавляват местните, а? — попита Ейнджъл и тежко се отпусна на двойното легло. — Тук е тихо като в манастир.

— Обличат се дебело, както подобава през зимата, и чакат да дойде лятото — пошегувах се аз.

— Ами като дойде лятото?

— Чакат зимата.

— О, Боже, че как познават кога е лято, кога зима?

— През зимата дъждът се превръща в сняг.

— Много гот, ама ако си дърво — рече Ейнджъл нажалено.

Луис привърши с костюмите и попита:

— Научи ли нещо?

— Онази жена помни Елън и гаджето. Посъветвала ги да отидат на залез-слънце на езерото — било много красиво. Смята, че са тръгнали на север. Туризъм.

— Може би точно натам са тръгнали.

— Да, но според Лий Коул горските в района на Бакстър Стейт Парк не са виждали такава двойка. А като изключим резервата, какво ще правят по онези места? Има още нещо: казали на жената, че по пътя взели стопаджия — възрастен човек ли, старец ли — и той им дал съвет да дойдат в Дарк Холоу.

— Това според теб лош знак ли е?

— Честно казано, не зная. Зависи кой е бил. Може да няма нищо лошо.

Но не можех да забравя онзи възрастен мъж с Рита Ферис в хотела, а и човека, който Били Пърдю бе забелязал пред апартамента й малко преди двойното убийство. Изведнъж се досетих и за разговора с Роналд Стрейдиър при караваната, когато той недочу въпроса ми и отговори: „Да, може да е бил и стар.“

— Е, какво ще правим сега?

— Първо ще трябва да говоря с Ренд Дженингс.

— Искаш ли да дойдем и ние?

— Не — за вас имам други планове. Разходете се до къщата на Пейн и огледайте как са нещата там. Внимателно, разбира се.

— Искаш да кажеш да проверим дали се е появил Били Пърдю, така ли? — попита Ейнджъл.

— Каквото и да е.

— Ами ако е дошъл?

— Тогава отиваме направо при него.

— Ами ако не е?

— Ще чакаме, докато се уверя, че Елън Коул не е някъде тук, и то в беда. Сетне… — свих рамене.

— Пак ще чакаме, няма какво друго — довърши вместо мен Ейнджъл.

— Вероятно е така — признах аз.

— Това е добре — рече Луис. — Поне ще зная какво да обличам.

 

 

Полицейският участък на Дарк Холоу е на миля и нещо от най-крайната северна част на града — едноетажна тухлена сграда със собствен генератор, поместен в бетонена пристройка от източната й страна. Участъкът е почти нов, построен след като преди две години пожар унищожил стария, който се намирал в центъра на градчето.

Вътре бе топло и светло. Зад бюро близо до входа седеше сержант по риза и попълваше някакви формуляри. На етикет на ризата му бе изписано името — Реслър. Предположих, че е същият Реслър, присъствал на самоубийството на Емили Уотс. Представих се и помолих да вляза при началника му.

— Мога ли да попитам по какъв повод, сър?

— Елън Коул — просто отговорих аз.

Челото му се смръщи леко, но веднага вдигна телефонната слушалка и набра вътрешен номер.

— Един човек те търси във връзка с Елън Коул, шефе — рече той, изчака две секунди и като постави длан върху мембраната, ме запита: — Бихте ли си повторили името, ако обичате.

Повторих му го, той също — в слушалката.

— Точно така, шефе. Паркър. Чарли Паркър.

Отсреща му дадоха някакви нареждания, защото той ме огледа съсредоточено от главата до петите и рече:

— Да, ясно, шефе, слушам. Точно така. Веднага, разбира се.

Сетне сложи слушалката на място и отново ме изгледа, без да каже нищо.

— Е, помни ли ме? — попитах аз.

Реслър не отговори, но останах с впечатлението, че сержантът добре познава началника си и в гласа му вероятно е доловил нещо, което го е накарало да внимава.

— Последвайте ме, ако обичате — рече той и се изправи.

Отключи вратата зад себе си и я задържа, за да мина пръв. Сетне отново заключи и пресякохме следващото помещение, за да влезем в неголяма, преградена със стъклени плоскости кабинка. Зад метално бюро с компютър и куп документи седеше Рендъл Дженингс.

Не се бе променил много. Вярно, бе посивял и леко напълнял, лицето му бе по-бузесто и под брадичката личеше начало на втора гуша, но все още изглеждаше добре — привлекателен мъж с остри кафяви очи и широки, силни рамене. Вероятно навремето егото му бе здраво пострадало от случилото се между мен и съпругата му.

Изчака Реслър да излезе и чак тогава отвори уста. Не ме покани да седна и, изглежда, не го дразнеше фактът, че застанал прав, го гледах отгоре.

— Никога не съм и помислял, че ще ти видя мутрата пак — това бяха първите думи.

— И аз така си мислех, като помня как се сбогувахме. Чудя се само защо не накара сержанта да остане и да държи вратата.

Той премълча, размести книжата по бюрото. Не бях сигурен дали го прави заради себе си или за да ми отвлече вниманието от някакъв трик, който се готви да пробута.

— Значи си дошъл заради Елън Коул?

— Точно така.

— Нищо не знаем за нея. Била тук, поседяла, заминала си — вдигна рамене, разпери ръце в жест на недоумение.

— Да, ама майка и не е на същото мнение.

— О, пет пари не давам за мнението на майка й. Аз ти казвам ясно какво знаем ние — същото, което казах и на баща и, когато беше тук.

Значи така. Уолтър е бил в Дарк Холоу — може би по същото време, когато съм бил в градчето и аз. Разминали сме се, както много пъти досега. Стана ми мъчно и тъжно: бил е принуден, горкият, да дойде, загрижен за съдбата на дъщеря си и да се моли на този тиквеник. Всячески бих му помогнал, само да знаех как.

— Семейството е завело молба и уведомило федералните власти за случая.

— Отлично зная факта. Онзи ден един от ФБР ми проби тъпанчетата да ме плаши с някакво досие на НЦИП. Най-вероятно несъществуващо. Казах му, че от Вашингтон до Дарк Холоу е много, много далеч. Ние тук си имаме собствен стил на работа, не като някои…

Изгледа ме свирепо, без да довърши изречението. Реших да не отговарям на предизвикателствата му.

— И все пак няма ли да направите нещо?

Дженингс се изправи и подпря свити в юмруци огромни ръчища на малкото бюро. Изглежда, бях забравил какъв едър мъжага е той. На колана му висеше огромен револвер — мисля, че бе „Кунън.357 — Магнум“, производство на завода в Сейнт Пол, Минесота. Блестеше като нов и май си бе такъв. За какво му е тук на Ренд Дженингс такова страшно пушкало? Освен да седи на верандата и да гърми по зайците.

— Абе, какъв ти е проблемът на теб? — рече той сравнително тихо, но със сподавен гняв. — Ти ли бавно загряваш, аз ли зле се изразявам? Направили сме всичко по силите си. Реагирали сме на молбата за издирване. Нашето мнение е, че момичето и момчето са решили да избягат и сигурно да се оженят. И засега нямаме никакви основания да мислим другояче.

— В хотела допускат, че може да са тръгнали на север.

— Може да е така.

— На север са само резерватът и планината.

— Значи са отишли някъде другаде.

— А с тях може да е имало и трети човек.

— Възможно е. Аз само зная, че са напуснали града.

— Сега разбирам защо никога не те приеха в детективския отдел.

Той скочи от стола, лицето му пламна.

— Нищо не разбираш ти, боклук такъв!

Така се разгневи, че почти запелтечи. В интерес на истината успя да се овладее за броени секунди и следващата му реплика бе казана с ледено спокоен тон:

— Сега, ако обичаш да ме извиниш: тук имаме работа и по истински престъпления.

— Истински, вятър — не се въздържах аз. — Някой откраднал коледното дръвце на млекаря, а? Друг се опитал да изчука кучката на съседа!

Дженингс излезе иззад бюрото и пристъпи към мен. Вероятно мислеше, че ще се отдръпна ужасен. За миг реших, че ще ме цапардоса, но той ме заобиколи и отвори вратата.

— Надявам се да не се забъркаш в нещо тук — каза със същия заплашителен тон и ме измери с очи предизвикателно. — Внимавай, не си търси белята!

Съвсем явно намекваше за Лорна. Елън Коул ряпа да яде.

— Няма нужда да си търся белята — рекох не по-малко предизвикателно. — Щом остана някъде за по-дълго време, и тя сама ме намира.

— Защото си тъпанар — откликна той и още по-широко разтвори вратата. — Не проумяваш уроците, които ти дава животът.

Тъкмо излизах и ръчището му за миг блокира изхода.

— И запомни едно нещо, Паркър. Тук е моят град, а ти си гост. Внимавай и не злоупотребявай с тази привилегия.

— Гостоприемството да върви по дяволите, а?

— Точно така. В твоя случай, да!

 

 

Излязох от участъка и тръгнах към колата. Вятърът виеше в околните дървета, а студът щипеше пръстите и лицето ми. Небето горе тъмнееше. Тъкмо отварях вратата на мустанга, когато в паркинга влезе датсън. От него излезе Лорна Дженингс, облечена в голямо кожено яке с мъхната яка и напъхани в ботуши джинси. Същите ботуши, с които беше, когато се видяхме миналия път. Отначало не ме забеляза, но като тръгна към сградата, ме видя и се спря. След миг колебание и бегъл поглед към входа бързо тръгна към мен.

— Какво правиш тук?

— Говорих със съпруга ти. Не беше много учтив.

— И това те учуди, така ли? — вдигна тя вежди.

— А, не, ни най-малко, но не става дума за мен. Изчезнали са девойка и младеж и си мислех, че някой тук трябва да знае какво се е случило. В участъка явно не са чули нищо, но аз ще се навъртам из града, докато намеря някой, който може да ми помогне.

— Кои са тези хора?

— Дъщерята на приятел и нейният приятел. Тя се казва Елън Коул. Не си ли чувала Ренд да споменава нещо по въпроса?

— Казваше, че е направил всичко възможно. Смята, че вероятно са избягали, за да се оженят — кимна тя.

— Залюбили се млади, избягали от любов — усмихнах й се аз. — Красиво нещо е това любовта, а, Лорна?

Тя преглътна и прокара пръсти през косата си.

— Мрази те, Птицо. Мрази те заради онова, което направи. Което направихме.

— О, та то беше преди много години.

— Не и за него — отвърна тя и ме изгледа в очите. — Не и за мен.

Съжалих за издрънканите набързо приказки за любовта. Хич не ми хареса тъмният и влажен огън в очите й. Правеше ме неспокоен. И без да мисля, изтърсих въпрос, който изненада дори и мен самия:

— Защо си още с него, Лорна?

— Защото ми е съпруг. И защото нямам къде другаде да отида.

— Това не е вярно, Лорна. Винаги има къде да отидеш.

— Предложение ли ми правиш?

— А, не, просто излагам общопознати факти. Е, остани със здраве. И се пази — казах аз и понечих да си вляза в колата.

— Не, Птицо, ти се пази — възкликна тя и ме хвана за ръката. — Нали ти казах — не е забравил, не ти е простил и няма да забрави. Чу ли?

— А на тебе прости ли?

— Аз нямам нужда от неговата прошка — тъжно отвърна тя и си тръгна.

В гласа й прозвуча нещо особено, нещо, което ми напомни за първия ни интимен миг и за топлата й копринена кожа, притисната в моята.

 

 

Следващия час прекарах из магазините на Дарк Холоу. Показвах снимката на Елън на всички, които имаха желание и готовност да ме изслушат. Спомняха си за нея в ресторантчето и в дрогерията, но никой не беше виждал Елън и Рик да си тръгват от градчето. Никой не можа да потвърди дали с тях е имало и трети човек или да ми даде поне идея какъв би могъл да бъде онзи възрастен мъж. Минавах от едно място на друго, студът все повече се засилваше, светлините на магазинчетата боядисваха снега в жълто пред прозорците си. Закопчах си палтото, вдигнах яката и продължих да питам тук и там.

Така или иначе обиколих почти всички възможни източници на информация и чак тогава се прибрах в мотела. Взех един душ, преоблякох се и се приготвих да похапнем с Ейнджъл и Луис. Първият бе вече отвън, пиеше кафе в пластмасова чашка и пухтеше като парен локомотив на студа.

— Абе, тук е по-топло, отколкото вътре — махна ми с ръка той. — В банята е същински ледник, плочките студени, кожата ми остана по тях.

— Много си изнежен. Сигурно всички гейове сте такива.

— Да, бе, да. И свиря на цигулка, а в клозета пиша или чета класическа литература. Тези тъпи стереотипи ни разгонват фамилията…

— Да, да, разгонват, вятър работа. Че кой някога ви е забранявал нещо на вас, а? Митинги правите, закони искате да си прокарате и прочие. Какво ти е забранено, хайде кажи ми?

— Да се върна в Ню Йорк например!

— Защото си гей ли?

— Не, защото трябва да стоя тук при теб и да те бавя, ето защо.

— Аааа, видя ли? Значи това, че си гей, няма нищо общо с факта. И още значи, че може да си си съвсем нормален и пак да си тук по същата причина.

От майтап за малко щяхме да се скараме. Ейнджъл ядно затупа с обувки по снега и запремества чашката от една ръка в друга, като си духаше пръстите, за да ги стопли.

— Хайде стига вече, че ще докараш още сняг — усмихнах му се аз. — Забелязахте ли нещо около къщата на Мийд Пейн?

— Тц. Нищо особено освен самия Пейн и онзи младеж. Бяха си само двамцата. Ти постигна ли нещо при Дженингс?

— Не.

— Е, изненадан ли си?

— И да, и не. Той лично на мен няма причини да ми прави услуги, но тук работата е по-сложна. Става въпрос за безследно изчезнали граждани и това е работа на полицията. А в очите му прочетох, че е готов да ги пожертва като едното нищо само и само да ми направи мръсно — лично на мен. Не мога да го разбера. Добре, зная, че е страдал — жена му се хванала с друг зад гърба му, с някой си десетина години по-млад от него, но той все още си е с нея и май че съвместният живот хич не им понася. Нито е грозен, нито е дърт или импотентен — всичко си му е на място. Ама на — случва се. Взел съм нещо от него и той не може да ми го прости. И затова ще накаже и Елън, и Рик, че и семействата им дори. Само за да си го върне на мене. Извинявай, Ейнджъл, аз май доста се раздрънках.

Той замахна и изля кафето в близката преспа. Снегът изсъска и в него се отвори черна дупка.

— Не е в страданието въпросът, Птицо — тихо рече Ейнджъл. — Ясно, че е страдал. Е, и? Голям праз! Огледай се и виж как са другите — ето това е философията на живота. Виж какво им е на ближните — може би те страдат повече от самия теб? И ако можеш да им помогнеш с нещо, напрани го! Ето това е номерът, според мен поне. Няма нужда да размахваш собственото си страдание като знаме, че всички да го видят. Ако правиш нещо, направи го, защото е достойно и правилно. Като те слушам, разбирам, че онзи тип Дженингс е някое безсърдечно и жестоко копеле. Самовлюбено, унесено в самосъжаление, не вижда нищо освен собствения си задник. Я им виж и брака. Тия сигурно са мазохисти — тя нещастна, той нещастен, ама са се скрили в черупките си и нищо не е в състояние да промени нещата. Егоист е онзи Ренд. Мисли само за своята мъка и болка и вини жена си за всичко. Че и тебе, а сигурно и целия свят. И ето — така стигаме до Елън Коул — какво му пука за нея, за баща й, за майка й, за другите? Той мисли само за едно: че е изтеглил кофти билетче от лотарията, че животът му е прецакан и така ще бъде до края на дните му.

Изгледах го ококорен — небръснат, изпод вълнената скиорска шапка стърчи рошавата му коса, размахал празната пластмасова чашка — същински оратор. Стана ми още по-интересен — пустият му Ейнджъл, целият изтъкан от противоречия. А аз слушам от него уроци по житейска философия, от него — бившия пандизчия и ужким пенсиониран крадец, чийто любовник преди 24 часа бе екзекутирал човек пред тухлена стена. Странно наистина. Във всеки случай какво ли пък не ми се е случвало в живота.

Ейнджъл сякаш прочете мислите ми. Погледна ме в очите и продължи лекцията:

— Ти и аз… приятели сме от много, много отдавна, може би без дори да сме го осъзнавали тогава. Мисля, че те познавам, навремето и ти бе на път да се превърнеш в нещо като този Дженингс и милиони други като него, но сега съм сигурен, че никога няма да бъдеш такъв. Не зная как точно се промениха нещата при теб, пък и за много неща не искам и да зная. Но с очите си видях как преди време ти се промени изцяло и се изпълни с милост и състрадание към хората. Птицо, то не е същото като съжаление или чувство за вина и угризения, или опит да изплатиш някакви си дългове към съдбата или към самия Господ Бог, не. Това е нещо много особено — чуждата болка да е и твоя болка и опит да освободиш някого от нея, че дори и тя да налегне теб самия… Понякога дори постъпваш зле, за да постигнеш тази цел, но кой може да каже със сигурност кое е зло и кое добро? Труден с житейския баланс, кантарът на Съдбата е много деликатно нещо, знаеш. Човек може да е фундаментално добър и пак да върши лоши неща, такава е човешката природа. Има хора, които не мислят така, но те са слуги на собствената си съвест, те са нейни доживотни затворници, които се борят само с нея и никога не свършват нищо добро и праведно, дори и за два цента, не е ли така? А Злото съществува и нищо не се променя, вечните му жертви са беззащитните и невинните, все те страдат — лошите никога! Човек трябва да прави добро, колкото може, но само в името на доброто. Не че винаги е лесно, както казах. Твоите добрини, Птицо, ще бъдат зачетени в един следващ живот, сигурен съм, дори повече от сигурен. Господ сто на сто си води бележки за хората, иначе всички ние ще се озовем в Ада, нали?

И изведнъж се усмихна, някак по детски и дяволито. Усмивка, която искаше да каже, че той отлично знае цената на тази философия. Знае, защото собственоръчно я практикува. Понякога спрямо мен или спрямо Луис, но винаги, винаги в името на онова, което смята за честно и добро. Не бях убеден, че казаното за мен е точно. В делата си всякога съм се мъчил да съдя хората по доброто и лошото в тях, но пък кой ми бе дал това право и доколко можех да бъда точен? Усещах в същото време, че не съм успял изцяло да се отърся от чувството за вина и мъката — мои неизменни спътници. Стараех се да облекча собствената си болка и в тези усилия може би смекчавах и чуждата. Дали това е качеството, наречено състрадание?

Някъде отдалече се разнесоха полицейски сирени, приближаваха се бързо и ето — мярнаха се червени и сини светлини и озариха къщите по главната улица. С голяма скорост профуча патрулна кола, за миг удари спирачки на главната пресечка и продължи, а след нея се зададе друга — без отличителни знаци. В първата безпогрешно разпознах Рендъл Дженингс.

— Олеле — засмя се Ейнджъл, — този герой сигурно е подушил разпродажба на понички.

— И безплатно кафе — добавих аз.

Извадих ключовете от джоба и побутнах облегнатия на мустанга Ейнджъл.

— Аз ще прескоча да погледна какво става. Идваш ли?

— Тц. Ще изчакам Чернокожия Нарцис да привърши с разкрасяването. Тук ще те чакаме. Макар че е студено и току-виж сме си запалили огън с наличната мебелировка в стаята.

Тръгнах по сирените и след около миля настигнах колите. Караха на дълги светлини и току-що навлизаха в изсечена в гората алея. Фаровете ми осветиха оголени клони, разперени като мъртвешки ръце над разчистеното пространство. Пътят беше частен, на дърводобивна компания; в началото имаше тежка бариера, вдигаше я мъж с вълнена шапка и дебело яке. Алеята се виеше навътре към още по-широко разчистена площ с малка къща на края. Сигурно същият човек се бе обадил на полицията.

Следвах колоната на известно разстояние. Ориентирах се лесно по стоповете на последната кола, които проблясваха по тесния, неравен терен с дълбоко врязан в него коловоз. Скоро излязохме на поляната. До къщата бе спрян товарен форд с малка платформа за ски на покрива, а до него стоеше едър брадат мъж с шкембе като бременна жена. От патрулката слезе Дженингс, от втората кола — Реслър и друг полицай. Оставиха мигащите светлини да работят и се насочиха към задната част на колата. Взех си фенера от колата, слязох и тръгнах след тях. Почти веднага чух гласа на брадатия:

— Нямаше как да го зарежа там. Очакват се обилни снеговалежи и това значи, че ще остане горе до пролетта, когато снегът започне да се топи…

Групата извърна лица към мен, когато наближих. Едрите черти на Дженингс се изкривиха във враждебна физиономия:

— Ти пък какво на майната си дириш тук?

— Бера боровинки — отвърнах със същия тон. — Какво има в автомобила?

Без да чакам разрешение, пристъпих и осветих товарното помещение. Съдържанието нямаше нужда от осветление.

Нужен му бе мрак и покой дълбоко под земята, а отгоре му надгробен камък.

Да, беше мъжки труп, положен на брезент — устата широко отворена, пълна с листа, очите — склопени, а главата извърната под неестествен ъгъл. Първото ми впечатление бе, че виждам парцалена кукла, опърпана и сякаш пречупена. Тялото лежеше сред пластмасови контейнери и разхвърляни инструменти, главата почти опряна в стойката за пушки на гърба на кабината.

— Кой е той?

За миг реших, че Дженингс няма да благоволи да ми отговори. Но той въздъхна тежко и рече:

— Прилича на Гари Шут — земемер от дърводобива. Дарил — ей този тук — ходил да проверява заложените капани и го намерил. Открил и колата му — на около две мили и нещо от трупа.

Дарил потрепна при споменаването на капаните и отвори уста да възрази. Капаните са чиста проба бракониерство. Но Дженингс го изгледа смразяващо, онзи сви опашка и сведе очи. Брадатият не изглеждаше особено умен. Очичките му бяха малки, мътни, челото ниско, устните стиснати и в постоянно движение, сякаш непрестанно дъвче долната си устна.

Застанал до него, Реслър проверяваше съдържанието на портфейла на мъртвеца.

— Шут е, няма грешка — обади се той. — Парите май липсват, кредитните карти са си на място. Ти ли ги взе, Дарил?

Дарил заклати глава енергично, очичките му диво заиграха на всички страни.

— Не бе, не съм… нищо не съм пипал.

— Сигурен ли си?

Човекът закима още по-бързо.

— Сигурен съм, сигурен… аз…

— Как го намери? — попитах Дарил.

— Какво? — той видимо не ме разбра.

— В каква позиция бе тялото и къде точно?

— Беше на дъното на една урва, цялото посипано с листа и сняг. Стори ми се, че се е подхлъзнал и се е свлякъл надолу. Удрял се е в скалите и дърветата и сигурно си е счупил врата. Пречупил се е като клонче — Дарил се усмихна глупаво, усетил може би, че е казал нещо неподходящо.

Но на мен тази версия не ми звучеше добре, особено с липсата на пари в портфейла.

— Значи върху му имаше сняг и листа, така ли, Дарил?

— Да, сър — загледа ме той притеснено. — И клонки имаше също.

Кимнах, пак осветих трупа с фенера. На китките му имаше нещо, което привлече вниманието ми, и задържах лъча върху тях.

— Жалко, че е преместен.

Дори и Дженингс трябваше да се съгласи с този очевиден факт.

— Дявол те взел, Дарил, какво имаш вместо мозък в главата, а?! Трябваше да го оставиш на място и да се обадиш на горските.

— Как да го оставя там горе сам… — заекна Дарил. — Не е по християнски…

— Може би така е по-добре — обади се Реслър. — Ако завали, а то сто на сто ще вали, може би нямаше да успеем да се доберем до мястото навреме и щеше да се наложи да чакаме до пролетта.

Според Дарил трупът бил до Айлънд Понд. Той го завил с брезента, завързал го за носилка от клони и я влачил на рамо десетина мили до колата. Айлънд Понд е езерце доста далеч от мястото, където се намирахме, а път дотам кажи-речи няма — само скали, преспи и малко равна пътека. Замислих се и сега погледнах Дарил с уважение. Колко хора биха направили това за непознат мъртвец?

— Има нещо такова — побърза да се съгласи Дженингс. — Пък и как бихме стигнали дотам в мрака, при положение, че изобщо уцелим мястото? Във всеки случай това си е работа на шерифа, може би и на горските. Утре сутринта ще уредим транспорт за Огъста — там да си го гледа съдебният лекар.

Вдигнах глава към небето — прихлупено, натежало, сякаш отгоре бе надвиснало нещо и се канеше да се стовари върху ни. Реслър забеляза погледа ми.

— Да, да — рече той. — Ще вали. Може би Дарил наистина е постъпил правилно.

Дженингс изгледа Реслър тежко. Погледът му означаваше едно: повече да не се говорят излишни неща пред Дарил и особено пред мен. Сетне плясна с ръце и нареди:

— Хайде да се измитаме оттук.

Изведнъж се досети за нещо и се върна при колата. Зави трупа с отметнатата част на брезента и я затисна с различни инструменти. Посочи третия полицай с пръст и заповяда:

— Стиви, ти се качи тук и внимавай тялото да не изпадне.

Стиви бе съвсем млад, почти момче. Не му хареса задачата, но как да възрази на шефа? Покатери се отзад, а Реслър тръгна към немаркираната полицейска кола. Останахме Дженингс и аз.

— Благодарни сме ти за съдействието, Паркър — рече той и ме измери с очи.

— Не съм сигурен, че си искрен — отвърнах.

— Дяволски си прав — не съм. Стой далеч от мен и от работата ми. За последен път те предупреждавам. Повече няма да го правя.

Блъсна ме в гърдите с облечената в ръкавица ръка и си тръгна. Трите коли потеглиха почти едновременно — товарният автомобил с трупа остана в средата. Гари Шут отиваше в Дарк Холоу.

Значи върху трупа е имало листа и клончета, а и сняг. Това — според Дарил. Ако смъртта е настъпила в резултат на нещастен случай и ако Дарил е взел парите от портфейла, тази версия съвсем не се връзваше. Дърветата бяха съвсем оголели, а през последната седмица редовно валеше сняг. Трупът би трябвало да е затрупан със сняг, а не с листа и клонки. Тяхното присъствие подсказваше, че някой друг — не Дарил — може би се е опитвал да скрие тялото на Шут.

Влязох в колата и помислих за още нещо: с помощта на фенера бях забелязал червеникави следи от протъркване на китките на мъртвеца. Те не бяха нито от падането, нито от намесата на диви животни, нито от мраза.

Бяха си чиста проба следи от здраво завързани въжета.

 

 

Прибрах се в мотела, но се оказа, че Ейнджъл и Луис ги няма. Под прага на вратата ми бе пъхната бележка, написана със ситния (да се чуди човек защо толкова красив) почерк на Ейнджъл. Пишеше, че отишли да похапнат. Щели да ме чакат в ресторантчето. Реших да не ходя. Вместо това прескочих до регистрацията, взех си две големи чаши кафе и се прибрах в стаята.

Продължаваше да ме озадачава смъртта на Шут. За нещастие Дарил бе преместил тялото, макар че може би наистина го бе направил от добро сърце и с най-добри намерения. Колата на земемера бе някакъв ориентир за местопрестъплението, но Дарил я беше местил. И да е имало важни следи и улики, иди че ги търси. Вятър работа.

Може би си губех времето, но взех карта и на нея грубо маркирах местоположението на трупа някъде около Айлънд Понд. Езерцето се пада на североизток от Дарк Холоу. Единственият път — по-скоро пътека — натам, и то само за малка част от разстоянието, е в частна собственост и за него трябва да се иска разрешение. Ако Шут е жертва на убийство, тогава убиецът може би е минал по този път, а сетне е вървял доста време по диви, неравни терени, за да се добере до него. Другата възможност е да го е изчаквал в пустошта. Или…

Или Шут е имал нещастието да види някого или нещо, изобщо неволно да се набърка в някаква история, в която не е трябвало да се намесва. Може би убиецът не е отивал на онова място, а по-скоро се е връщал отнякъде и е налетял на земемера. Което значеше, че първата му спирка след това би трябвало да е Дарк Холоу. Друга възможност просто нямаше.

Да, но всичко това бяха само хипотези. Трябваше да си подредя мислите. Взех бял лист и грижливо и последователно записах всичко, случило се след онази нощ, в която Били Пърдю заби ножа си под окото ми. Имената и събитията, които имаха отношение едно с друго, свързах с пунктирна линия. Били Пърдю бе обединително звено на почти всичко, с изключение на изчезването на Елън и смъртта на Гари Шут.

В центъра на листа остана празно място. Имена и събития се въртяха около него като планети в различни орбити около нечие слънце. Гъделичкаше ме някакво смътно усещане, нещо се въртеше из съзнанието ми — интуиция някаква ми шепнеше, че събитията са свързани с особена връзка, но не можех да я осъзная добре. Трябваше да намеря обяснения на няколко неща и това постепенно щеше да ме поведе към истината. Като детектив в Ню Йорк често бях разследвал смъртта на непознати хора, с които никога не съм бил свързан, следвах различните нишки и улики, на които попадах в хода на следствието, и отведяха ли ме в задънена улица, се връщах в началото, за да тръгна отново. И винаги съм бил подготвен за грешка с надеждата, че в края на краищата ще стигна до верния отговор.

Този лукс обаче, защото това наистина е лукс — да бъдеш безпристрастен и незасегнат от случилото се, ми бе отнет със смъртта на Сюзън и Дженифър. Сега, в този случай, някак бях свързан емоционално с всички изгубени и убити, но на първо място сред тях, разбира се, бе Елън Коул. Ако тя бе в беда, нямах време и право на грешки. От ума ми не излизаха Рита Ферис и синът й; при всяка мисъл за Рита неволно усещах хлад на бузата — допир на позната в миналото жива ръка.

Прекалено много събития и трупове се въртяха около празното място в центъра на моя лист. Тогава нарисувах голяма въпросителна, оградих я с пунктир и го продължих до долния край на страницата.

Там написах още едно име: Калеб Кайл.

 

 

Може би тогава трябваше да зарежа всичко и да ида да похапна. Да намеря Ейнджъл и Луис в ресторантчето, да разговаряме и да се посмеем, за миг да забравя проблемите и гадостите на живота. Може би да пийна чашка алкохол, само една… Наоколо ще минават жени, разлюлели бедра, с дълги коси и красиви лица. Може би поне една ще ми се усмихне, аз също, и помежду ни ще прехвръкне искрата, която разпалва желанията между един мъж и една жена. Един мъж и една жена… Съблазнителна мисъл. А може би след първото питие да поръчам второ, трето — за да забравя всички и всичко и завинаги да потъна в спасителния мрак на забравата.

Наближаваше годишнината. Усещах близостта й като тъмен облак на хоризонта, защото тя щеше безпощадно да ме потопи в болката на спомена и загубата. Боже, само как копнеех да се върна в нормалното битие, но то продължаваше да остава извън възможностите ми. Сега дори не можех да си обясня ясно и точно защо бях отишъл да търся Рейчъл. Може би подсъзнателно желаех да бъда с нея, макар че чувствата ми към нея бяха свързани с угризения и болезнени усещания, като че бях изневерил на паметта на Сюзън. Не биваше да оставам сам в такъв момент: с подобни мисли в главата, след всичко случило се през последните няколко дни, след продължителните ми размишления върху естеството на убийствата — и сегашните, и онези в по-далечното минало. Да, не биваше да оставам сам.

Уморен и гладен до такава степен, че нормалният глад се бе изострил и превърнал в глождещо стомаха безпокойство, аз се съблякох и си легнах. Завих се през глава и се замислих отново. Колко ли време щеше да ми е нужно да заспя? И с тази, същата мисъл вероятно съм заспал.

 

 

Събуди ме шум и слаб, почти неуловим, неприятен мирис. Малко време ми бе нужно да разбера какъв точно. Да, вонеше на гниеща зеленина, листа и стара слама, застояла вода. Надигнах глава от възглавницата и потрих очи, за да се разбудя, ноздрите ми засмъдяха още по-силно. Вонята се усилваше. На нощното шкафче имаше радиочасовник със светещ циферблат. Показваше 24:33 часа. Вгледах се отново в цифрите — да, така беше. Дали алармата ме бе разбудила? Погледнах пак — не, тя си бе изключена. Огледах се и различих странни мъждиви светлини, слаби, непознати цветове, каквито в хотелската стая не бе нормално да има.

А в банята някой пееше.

Пееше тихо и мелодично. Всъщност бяха два гласа в дует, а мелодията приличаше на приспивна детска песен. Не различавах думите — затворената врата заглушаваше звука.

А изпод вратата — през цепката над прага — струеше зеленикава светлина. Струеше и се разливаше на вълни по евтиния килим на пода. Отхвърлих завивките, стъпих с боси нозе. Странно, но не чувствах студ. Пристъпих към вратата на банята, а миризмата се засили още повече и сякаш прилепна по кожата и косата ми — като шампоан. Сега чувах гласовете доста по-добре. Детски, момичешки по-точно. Думите се състояха от няколко постоянно повтарящи се срички:

Калеб Кайл, Калеб Кайл, Калеб Кайл…

Замръзнах, бях току на ръба на зеленикавата вълна. Постоях така секунда-две, сетне нагазих в нея.

В същия миг пеенето секна, но светлината остана, някак зловещо полази напред и като че заля стъпалата ми. Пресегнах ръка, внимателно отворих вратата. Пристъпих и ето ме на плочките.

Банята — празна. Чисти бели повърхности, стъкло, порцелан, искрящ метал, грижливо сгънати кърпи и хавлии по рафтовете, тоалетната чиния затворена, евтините сапунчета на мивката все още в целофановите опаковки, чашите до огледалото с хартиените салфетки непокътнати, найлоновата завеска на ваната с десен на цветчета затворена почти докрай…

Светлината идеше иззад завеската — бледа, призрачна и зеленикава. Мъждива, но припламваща от време на време с нова сила, сякаш някой нейде далеч оттук й даваше част от своята мощ. За да проникне през пластове и пластове препятствия и да засвети каквото трябва. Беше тихо, адски и зловещо тихо, като изключим кроткото припляскване на вода зад завеската. Тогава чух и тих кикот, сетне нечия ръка като че запуши нечия уста, защото долових приглушено кискане и нещо като негово ехо, а водата се разплиска по-силно. Сграбчих края на завесата и рязко я дръпнах, за да я отворя. Отвътре някой оказа известна съпротива, но аз я преодолях.

Ваната бе пълна две трети с вода, в която плаваха много, много листа — зелено-златисти, жълто-кафяви, почернели. Листа от брези и трепетлики, кедър и череша, клен и смокиня, липа и ела, залепени едно в друго, в различна степен на загниване и разложение, откъдето идваше най-вече и вонята.

Под листата се размърда някаква форма, забълбукаха мехурчета. Всичко се раздвижи, нейде надолу се мярна нещо белезникаво и бавно тръгна да се издига към повърхността, сякаш ваната бе дълбок воден басейн. Тези неясни контури се приближаваха и ето — вече се очертаха две фигурки, хванати за ръка, с дълги, разпилени встрани, сякаш развети коси, отворени уста и слепи очи.

Отхвърлих завесата и се опитах да избягам, но мокрите плочки ме подлъгаха и се подхлъзнах — също както онзи път в басейна с мъртвите момичета. Паднах, а силуетите зад прозрачната завеса се надигнаха; трескаво залазих назад на ръце и колене, с пръсти и нокти отчаяно се мъчех да напипам по-здрава опора… и тогава отново се събудих. Завивките бяха сритани в единия край на леглото, чаршафът под мен — смачкан на топка, а на матрака лъщи алено петно — бях разкъсал тапицерията с нокти и се бях порязал.

По вратата някой задумка.

— Птицо! Птицо, обади се!

Изпълзях от леглото и усетих, че треперя неконтролируемо — неистова, дива паника ме тресеше целия. С мъка се изправих и отидох до вратата, всячески се опитвах да се овладея. С усилие на волята свалих верижката, с още по-голямо усилие — отключих. И, о, облекчение! Над мен се надвеси гигантската фигура на Луис по анцуг и тениска, с пистолет в ръката.

— Птицо, какво става?

В очите му прочетох загриженост, загриженост и топлота.

— Какво става с теб?

Нещо заклокочи в гърлото ми, усетих жлъчен сок и вкус на кафе. Неразбрано дори и за самия мен изломотих:

— Те идват! Видях ги… всичките идват…