Джон Конъли
Дарк Холоу (16)

Петнадесета глава

Закараха ме при мустанга и с двете коли потеглихме към „Джава Джо“. Чувствах се премазан, главата ми — като изпразнена, непрестанно пред очите ми бе лицето на Ейбъл преди екзекуцията му и разголените гениталии на убития младеж — все едно изнасилен в предсмъртния му миг. Виждах и онзи несретник — стария скитник с уплашените очи, с притиснати към гърдите боклуци да бяга навън — в мрачната и мразовита нощ.

Когато пристигнахме в кафенето, Луис и Ейнджъл си купиха мока и се върнаха в колата, аз се насочих към Лий Коул, която се бе настанила на масичка до прозореца. Джинсите й бяха напъхани във високи ботуши с кожата навън, носеше дебело бяло вълнено яке, закопчано до шията. Изправи се да ме поздрави, прегърна ме и ме целуна по бузата. Сетне се притисна в мен и се разплака; цялото й тяло се разтресе, скри лице в рамото ми. Внимателно я отдалечих от себе си, поставил ръце на раменете й и я загледах в очите. Тя засрамено поклати глава и затърси кърпичка по джобовете си. Дадох й моята. Все още беше много красива. Уолтър винаги си е бил късметлия.

— Няма я, Птицо, изчезна — рече сломено, когато седнахме. — Не можем да я намерим. Моля те, помогни ми.

— Та тя беше у нас само преди няколко дни — рекох й аз. — Отби се да ме види за малко. С едно гадже.

— Зная това — кимна Лий. — Тя ни се обади от Портланд и каза, че са заедно с Рики. По-късно позвъни пак и рече, че отиват на север и това беше последно. Бяхме се разбрали да ни се обажда всеки ден, тя е човек, който държи на думата си — ти знаеш, нали, Птицо? И като не я чухме повече…

— Говорихте ли с полицията?

— Уолтър се обажда. Полицаите предполагат, че вероятно е избягала с Рики. Уолтър имаше леко спречкване с него миналия месец. Каза му, че Елън трябва да отделя повече време на учението, а не само да ходи насам-натам с приятели — нали го знаеш той какъв е… пък и пенсионирането не му подейства кой знае колко благотворно.

Кимнах. Как да не знам какъв е Уолтър. Аз ли?

— Когато се върнеш, обади се на специалния агент Рос от Манхатънското бюро на ФБР. Кажи му, че аз съм те насочил към него. Той ще вкара името й в компютрите на НЦИП и програмите за издирване.

ФБР има Национален център за информация за престъпността (НЦИП), където разполагат с невероятни данни, включително всички случаи на безследно изчезнали — млади, стари, всякакви, стига за тях да е докладвано в полицията. Следят всяко развитие, реагират навременно и бързо.

Тя се поуспокои, лицето и се отпусна.

— Ще помоля Уолтър да свърши тази работа.

— Той знае ли, че си тук?

— Не. Когато му предложих да ти се обадим, отказа. Вече бе идвал тук, дори упражнил натиск върху местните. Казали му, че е най-добре да се поизчака малко, но той не е такъв човек, нали го знаеш. Припрян е, пък и става дума за нашето момиче, Птицо. Обикалял околните градове, разпитвал навсякъде, но нищо не научи. Вчера се прибра, но надали ще го свърти на едно място. Предложих му да се махне за малко от къщи, за да се поразсее. И веднага пристигнах при теб — предварително си бях резервирала самолета. Обаждах ти се по клетъчния телефон, но не успях да се свържа. Не зная защо… — замлъкна за миг и пак продължи: — Честно да ти кажа, не зная за всичко, което е имало между вас двамата с Уолтър. Той какво ти е говорил, ти какво си му казал. Той ми е разказвал някои неща, за други сама се досещам, но онова е минало и няма нищо общо с дъщеря ми, нали така? За всеки случай му оставих бележка на хладилника. Сигурно вече я е намерил.

Загледа се навън през прозореца, сякаш си представяше как Уолтър чете бележката и се ядосва, че тя е тук — при мен.

— Ти как мислиш, има ли някаква вероятност ченгетата да са прави — тя наистина да е избягала с онова момче Рики? — попитах я внимателно. — Доколкото я познавам, тя не е такъв човек, нито пък изглеждаше притеснена или обидена, но младите понякога реагират съвсем неочаквано, особено когато отношенията станат съвсем интимни. Поне аз помня собствените си реакции в такава светлина. Сексът променя човека, знаеш…

Тя се усмихна — за пръв път, откакто се видяхме.

— Отлично знам какво е сексът, Птицо. Може да съм по-стара от теб, но не съм и бабичка.

Усмивката й внезапно изчезна, лицето й помръкна. Изглежда, се опитваше да прогони черните мисли относно онова, което би могло да се е случило с Елън.

— Не е избягала, сигурна съм. Познавам си детето, то не би постъпило така с нас, независимо дали сме се скарали или не.

— Ами онзи хлапак — Рики? Той ми се видя доста дръпнат.

Лий очевидно не знаеше много за Рики, освен факта, че майката е напуснала семейството, когато той бил тригодишен. Бащата останал сам и с големи усилия отгледал и него, и трите си дъщери; работел на две места, и двете нископлатени. Цялото си образование Рики получил благодарение на стипендии, добави тя, бил малко необуздан и възгруб, но иначе имал добро, беззлобно сърце и според нея не би се възползвал от положението, за да принуди Елън да избягат.

— Нали ще я потърсиш, Птицо? Не мога да се отърва от мисълта, че е загазила някъде… Може би са тръгнали на туризъм и нещо непредвидено се е случило, може би някакъв инцидент или що ли… — тя рязко спря, очите й се наляха и протегна ръка към мен. — Моля ти се, Птицо, намери ми детето!

Без да ща, се сетих за Били Пърдю и онези, които го гонеха, за да го убият, за Рита и Доналд, за внучката на Шерил Лансинг, която намерих в онези гниещи листа. Имах дълг към мъртвите, към онази нещастна млада жена, която бе поискала толкова дребно нещо — само да уреди своя и на детето си живот малко по-добре. Но тях вече ги нямаше, а Били стремглаво вървеше към някаква развръзка, в която едва ли можех да му помогна. Може би пък истинският ми дълг бе към живите, към Елън, която се бе грижила за моето момиченце през краткия му живот?

— Ще я потърся, обещавам — обърнах се към Лий. — Кажи ми обаче къде се канеха да ходят, когато Елън ти се обади за последен път?

Тя заговори, а светът сякаш промени оста си на въртене; странни сенки паднаха върху познати сцени; нещата се очертаха в нова перспектива, съвсем различна от досегашната. И ми идваше да прокълна Били Пърдю, макар и да не можех все още да кажа защо точно. Струваше ми се, че той е отговорен за редица преплетени едно с друго събития. Няколкото думи на Лий дадоха ново тълкуване на стари факти: някога далечни светове влязоха в една обща орбита; неясни форми, досущ раздвижени нейде дълбоко под земната кора невидими плата, се сляха, за да създадат нов, потънал в мрак континент. Защо ли? Неизвестните бяха много, прекалено много.

— Каза ми, че се канят да посетят градче на име Дарк Холоу.

 

 

Закарах я на Портландското летище навреме, за да хване полета за Ню Йорк. Сетне се прибрах у дома. Ейнджъл и Луис бяха седнали във всекидневната пред телевизора: гледаха някакво кабелно шоу и се надсмиваха над актьорите и репликите им.

— Чуй само — обърна се към мен Ейнджъл, — „не мога да се оженя за теб, защото не си девствена“, а! Супермисъл! Ама тя поне не го лъже, нали, Птицо? Иначе той ще трябва да й каже: „Не мога да се оженя за теб, защото си лъжкиня!“ Ха, ха!

— Има по-добра реплика — въздържано се обади Луис, — „Не мога да се оженя за теб, защото си грозна!“

Луис отпиваше от бутилка местно пиво, бе се настанил удобно, с качени на съседния стол крака.

— Как намират публика за тези дивотии, само Господ Бог знае. И докарали хора в студиото, моля ти се! Сигурно им плащат добре — за да стоят и слушат тези простотии — добави Ейнджъл.

Луис протегна ръка с дистанционното и отне звука на апарата.

— Какво стана с Лий? — попита Ейнджъл, изведнъж напълно сериозен.

— Абе, държи се, ама не й е лесно. Качих я на самолета.

— И какво й обеща?

— Ще се наложи отново да ходя нагоре — по северните места. И ще ви помоля да дойдете с мен. Елън им се е обадила за последен път с информацията, че отиват в Дарк Холоу — същото място, където е израсъл Били Пърдю. Освен това имам чувството, че в момента Били пътува точно за натам.

Луис сви рамене.

— Значи ще отидем и ние. Готова работа. Настаних се на съседното кресло.

— Само че може да възникне един проблем.

— За Бога, Птицо, ти си царят на проблемите. Кво има пък сега? — оплака се Ейнджъл.

Луис го изгледа и запита:

— Проблемът има ли си име?

— Да — Ренд Дженингс.

— А той пък кой е?

— Шеф на полицията в Дарк Холоу.

— И май не те обича много-много, така ли? — незабавно позна Ейнджъл.

— Имах любовна връзка с жена му.

— Птицо, и ти си един скрупульозен — добродушно се обади Луис. — Ти и да кихнеш, пак ще кажеш, че са се получили усложнения.

— Във всеки случай беше доста отдавна — обясних аз.

— Достатъчно отдавна, че Дженингс да ти прости и забрави ли? — попита Ейнджъл.

— Може би не.

— Защо не му напишеш извинително писмо? — заяде се той. — Или да му изпратиш цветя, а?

— Нямам нужда от тъпи майтапи — намръщих се аз.

— Да не би аз да съм спал с жена му. Сам си си виновен — язвително продължи Ейнджъл.

— Последния път като беше там, видя ли се с човека? — попита Луис.

— Не.

— А с жената?

— Да.

Ейнджъл високо се разсмя.

— Абе, Птицо, ти си бижу човек, а! Нали ще въздържаш сексуалния си нагон, докато сме там? Или възнамеряваш да подновиш връзката?

— Срещнахме се съвсем случайно. Не беше подготвена работа.

— Да, да. Ти го кажи това на оня там — как му беше името — Ренд Дженингс. Кажи му: „Здрасти, Ренд, случайно беше. Препънах се и паднах върху жена ти!“ Ха, ха…

Ейнджъл се заля в кикот и тръгна към спалнята. Луис допи бирата, изправи се и понечи да го последва, сетне се спря и ме погледна.

— Ние с теб тази нощ се издънихме.

— Нещата се объркаха. Направихме колкото и каквото можахме.

— Тони Чели няма да се откаже от играта. Още по-малко пък Стрич.

— Зная.

— Искаш ли да ми разкажеш какво ти се случи на най-горния етаж?

— Почувствах го, че е там, в мрака, Луис. Просто го усетих как ме дебне. Изпълнен бях с вътрешното убеждение, че ако вляза, ще умра. Ето, това е истината. Зная, че съм правил множество щуротии, но самоубиец не съм. Срам или не, но не ми се умираше на сляпо в мрака от неговите ръце… нито там, нито където и да е на друго място.

Луис се замисли, след известно време рече:

— Щом си имал това чувство, значи точно така е било. Понякога едно просто усещане се превръща в граница между живота и смъртта. Но следващия път, когато го срещнем, аз ще го довърша.

— Не и ако аз го видя пръв — рекох и си вярвах, макар че отлично помнех изпитания на площадката животински страх.

Устните му потрепнаха леко. От опит знаех, че това е любимият му професионален начин да се усмихва.

— Хайде на бас на долар, че няма да си ти.

— Хайде на петдесет цента — възразих аз. — Ти вече си заработи половината хонорар.

— Така си е — рече той тихо. — Точно така.

На следващата сутрин Ейнджъл и Луис тръгнаха много рано. Луис за летището, а Ейнджъл — към караваната на Били Пърдю. Решихме да огледа там — възможно е да забележи някоя пропусната от ченгетата следа. Тъкмо се канех да заключа къщата, когато неочаквано пристигна Елис Хауард. Слезе тромаво от колата и веднага забеляза пътната ми чанта. Махна с дебелия палец към нея и запита:

— Къде си тръгнал?

— Ще пътувам.

— Имаш ли нещо против да ми кажеш къде?

— Имам.

Той се облегна на покрива на паркирания пред къщата мустанг и плясна с длан по него. Сякаш да прехвърли раздразнението си върху студения метал.

— Къде беше снощи?

— На пътя. Връщах се от Грийнвил.

— По кое време се прибра в града?

— Около шест часа. Ще ми е нужен ли адвокат?

— Направо у дома ли се прибра?

— Не, паркирах и се срещнах с едно лице в „Джава Джо“. Пак да попитам: да си търся ли адвокат?

— Не и ако си готов да си признаеш нещо. Тъкмо се канех да ти разкажа какво се е случило в комплекса „Портланд“ снощи, но ти май вече знаеш. Като се има предвид, че колата ти е била край пристанището по същото време.

Значи това беше. Елис хвърля въдички — ако се хвана. Няма нищо конкретно, само подпитва. Аз да не съм вчерашен, че да се хвана на такива номера.

— Нали ти казах каквото си беше. Имах среща с един човек.

— Той в града ли е още?

— Не.

— А ти не знаещ какво е станало в комплекса снощи, така ли?

— Старая се да не слушам новините. Влияят ми зле на нервите. И на кармата.

— Ти не се прави на много хитър. Защото ако намеря за нужно, твоята карма ще си рита задника в някоя моя килия. Четири трупа извадихме от комплекса: до един момчета на Тони Чели. Плюс двама убити феберейци. И един мистериозен посетител.

— Мистериозен посетител ли? — неволно попитах аз, но си мислех за съвсем друго.

Там трябва да е имало повече трупове. Значи поне един от хората на Чели е оцелял и избягал. А това означава, че е напълно възможно Тони вече да е уведомен за снощното ни присъствие в сградата.

Елис ме гледаше внимателно в лицето. Опитваше се да разбере какво знам и очакваше реакция от мен, но остана разочарован. Тогава продължи с информацията:

— Намерихме и канадския полицай Елдрич — също мъртъв. Три куршума, два различни пистолета. Единият изстрел в главата — чиста проба екзекуция.

— Имам чувството, че е налице едно „обаче“ — подметнах му аз.

— Вярно е — измери ме той с очи и поклати глава. — Много знаеш. Има „обаче“ и то е, че Елдрич не е Елдрич. Документите са негови, но пък отпечатъците на пръстите и лицето — не са. Изобщо лош ден имам. От полицейската служба на Торонто цяла сутрин ми крещят по телефона да намеря техния човек, дошли са цяла тумба разлютени агенти на ФБР, които си умират да закопчаят убиеца на двамата им колеги. А в моргата четирима бостънски експерти са ми заели цялото пространство, което аз просто не мога да си позволя да отстъпя за продължително време. Има и други клиенти, знаеш. Титулярът на „Съдебна медицина“ възнамерява да се премести при нас за постоянно — като ни гледа какви сме производители на трупове и така нататък. А моите хора не са виждали Тони Чели от онази вечер, когато са го мярнали в „Риджънси“.

— Избягало и не си платило сметката копелето, а? — подметнах аз ухилен.

— Моля ти се, Птицо, не се прави на много умен, недей. Не съм в настроение. Казах ти, че имам отвратителен ден. И не забравяй, че Уилфърд все още не се е появил. Ти си последният, който е говорил с него за Били Пърдю, нали така беше?

Премълчах си. Хич и не смеех да помисля какво ли съм навлякъл на Уилфърд. Без да искам, разбира се. Вместо за него попитах друго:

— В Бангор открили ли са нещо около Шерил Дансинг?

— Не. Пък и вече не отговаряме за разследванията около убийството на Рита Ферис и сина й. Което ме подсеща за втората причина за идването ми. Няма ли да ми кажеш какво си търсел в Бангор? Че и в Грийнвил?

— Както обясних на бангорската полиция, Били Пърдю е наел някого да търси родителите му. Смятам, че е напълно вероятно той да се опита да проследи разкритото, колкото и малко да е то. Особено сега, когато е загазил.

— Значи той върви по въпросната следа?

— Или той, или някой друг.

Елис пристъпи към мен с цялата си огромна маса. Изгледа ме заплашително, очите му захвърляха искри.

— Слушай ме добре, Птицо. Или ще ми кажеш закъде си се запътил, или ще наредя да те арестуват! Ето, още сега и тук и незабавно ще огледам най-внимателно личното ти оръжие!

Знаех, че не се майтапи. Макар и двата колта със заглушителите да лежаха на дъното на Каско Бей някъде до Мифлин, в никакъв случай не можех да си позволя да забавям издирването на Елън Коул.

— Тръгнал съм за Дарк Холоу. Сигурно го знаеш — на север е. Изчезнала е дъщеря на близък приятел. Налага се да я потърся. Длъжен съм. С майката говорих снощи в „Джава Джо“.

Лицето му загуби част от червенината. И гневът му видимо поутихна.

— Случайно ли е или е съвпадение, че Били Пърдю е отрасъл в Дарк Холоу?

— Аз в съвпадения не вярвам, Елис.

Той отново плясна покрива на мустанга и, изглежда, взе решение.

— И аз не вярвам. Виж, Птицо, трябва да държиш връзка с мен. Ясен ли съм?

Обърна се и си тръгна към колата. Не повярвах, че ми се разминава толкова леко.

— Това ли е всичко? — попитах, защото бях направо удивен.

— Не, едва ли. Просто не виждам в момента какво повече може да се направи.

Застана пред отворената врата на автомобила и ме загледа.

— Честно ще ти кажа, Птицо. Питам се от доста време вече кое ще е по-добре: дали да те прибера и да те натиснем едно хубаво в участъка — това при положение, че от цялата работа ще излезе нещо и ти ще изпееш каквото знаеш. Или да те оставя да ходиш насам-натам и да се ровиш под този и под онзи камък. Засега везните се накланят в полза на второто. Само че внимавай — балансът е нещо много деликатно! Помни това!

Изчаках секунда — колкото един удар на пулса.

— Думите ти означават ли, че си се отказал от предложението да ме вземеш на работа?

Той не отговори. Поклати многозначително глава, седна си в колата и замина. Аз останах, замислен за Тони Чели, Стрич и онзи възрастен мъж в пристанищния бар, който пиеше бира след бира и чакаше нещо да се случи.

 

 

Естествено, че казах на Елис истината — част от истината, не цялата. Отивах в Дарк Холоу и щях да съм там преди да е паднала нощта, но първо с Луис трябваше да направим едно посещение в Бостън. Имаше известна възможност Тони Чели да е отвлякъл Елън Коул с надеждата да я използва като разменна монета, ако аз намеря Били Пърдю преди него. Но това бе само един от вариантите; дори и без него пак трябваше да изясним някои неща, преди отново да ни се наложи сблъсък с Тони. Той бе достатъчно силен човек, с положение и стабилни връзки в мафиотските среди, важно бе да разберем основните му намерения.

Преди да тръгна за срещата с Луис на летището, отбих се до фирмата, където бях оставил на съхранение част от старите дядови мебели и мои вещи. Бях си предплатил за цяла година — за три съседни помещения, където освен мебелите държах малка библиотека, сребърните прибори на баба, медния параван с красиво изработените инструменти за старата камина и десетина кашона с документи — целия дядов архив. Отне ми четвърт час да се ровя, но сравнително бързо намерих онова, което търсех, и го отнесох в колата. Бе канцеларска папка с дебели корици и машинка за подвързване на документи. Кориците бяха завързани с червена лентичка. На етикета със ситния си четлив почерк дядо бе написал две думи: Калеб Кайл.