Джон Конъли
Дарк Холоу (12)

Единадесета глава

Дълго време в миналото Мейн е бил просто конгломерат от рибарски селища по Атлантическото крайбрежие. А под дъното на океана, чиито води мият бреговете на нашия щат, се крият останките на цял един отколешен свят — загинал, когато водите се надигнали и го залели някъде преди хилядолетия. Мейн е високата част на този потънал свят — островите му са планински върхове, отдавна забравени полета лежат днес на океанското дъно. Миналото е потопено под милиони тонове вода, на места с километри дълбочина, далеч от милувките на животворните слънчеви лъчи. Настоящето се е зародило на повърхността, на бреговете на миналото. Хората се заселили изключително по крайбрежието. Малцина дръзвали да навлязат навътре в пустошта — далеч от океанския бряг. Изключение са френските мисионери, нагърбили се с нелеката задача да покръстват местните племена, които не били чак толкова многобройни, но дори и те предпочитали да се държат по-близо до водата. Друго изключение са траперите, които ловували във вътрешността и постепенно развивали бизнеса с кожи. Крайбрежната почва била добра и плодородна; местните индианци се занимавали със земеделие и я обработвали, като за тор използвали загнила риба. Вонята се носела по брега, смесена с уханието на дивите рози и гърлицата, от която правят подобно на лавандулата ароматно масло. По-късно възникват и солниците, фермите за миди и големите хладилни инсталации по пристанищата, откъдето предприемчиви местни люде търгували с лед с близки и далечни места.

Постепенно хората проумели предлаганите от горите възможности. Тогава започнал постепенен процес на преселване към вътрешността — все по-навътре и по-навътре, в северна и западна посока. В съответствие с кралски наредби започнал и дърводобивът. Разрешено било да се секат само дървета с диаметър на ствола не по-малък от 60 см на височина 30 см от земята. Използвали ги за корабни мачти. В Мейн са правени мачтите на кораба на адмирал Нелсън „Виктъри“, с който той участва в Трафалгарската битка срещу Наполеоновите сили.

Във всеки случай чак в началото на XIX век заселниците напълно осмислят финансовите възможности, които предлага горското богатство на Мейн. И тогава започва цялостното картографиране и опознаване на вътрешността на територията и съответно на Големите северни гори. Започва трескав строеж на дъскорезници, фабрики за хартия, целулоза и леки дървени конструкции. По река Пенобскот заплавали шхуни, които товарели трупи от най-отдалечените северни точки и ги сваляли към морето. Най-много били бичкиджийниците, никнели като гъби по бреговете на големите реки като Меримак, Кенебек, Сен Кроа и Мачиас. Реки и потоци били използвани като естествен превоз на греди и трупи и не малко хора загинали в усилията за подобряване на тази дейност. Накрая дошло времето и на промишлената техника, въжените линии и другите човешки изобретения, които сложили край на примитивното прехвърляне на дървения материал. Територията била моделирана и премоделирана на няколко пъти, за да отговори на целите и нуждите на дърводобивните барони. Руслата на повечето реки претърпели корекции, били построени язовири и баражи, издълбани нови езера. Понякога избухвали буйни пожари и съсипвали труда на хиляди работници; саждите и сгурията замърсявали реките, изтравяли рибите и другите водни обитатели. Борове по тези места има вече от две столетия, с по-къса история са дъбовите, кленовите и брезовите дървета.

Днес по-голямата част от северната територия е индустриална гора. Собственици са дървопреработвателните компании и техните гигантски камиони денонощно превозват големи товари прясно нарязан дървен материал. Те не спират дейността си и през зимата — тогава дървосекачи с модерна техника пробиват просеки в горите, откъдето по-късно ще минат всъдеходните камиони, планират определени микрорайони за сеч и натрупват поваления материал на готови за товарене купчини. През март и април по тези места можете да видите огромни камари добре подредени стволове. Дървесината е природното богатство на Мейн. Даже и дядо отглеждаше елхички и борчета и от ноември до декември ги продаваше за коледни дръвчета.

И все пак още има места, където древната гора се простира девствена и непребродена. Само дивите зверове проникват там по тайните си пътечки и местата за водопой, подхранвани от мънички водопади, чиято бистра вода звънливо ромони по скали, морени и отдавна повалени от времето дървета. Може би само там са се запазили вълците, рисовете и карибуту. В Мейн и днес има поне десет милиона акра незаселена земя и щатът е по-зелен, отколкото преди стотина години, тънкият слой почва се износва, земеделието запада и горите постепенно завладяват пустеещата територия. Затова там, където някога е имало ферми, дрънчали са звънците на кози и крави, ехтели са детски гласчета, днес стоят обрасли в растения порутени стени, заобиколени от високи и могъщи дървета, и гората е всевластен господар.

И в днешно време човек може да се изгуби в тези отколешни гори…

 

 

Дарк Холоу е на около пет мили път северно от Грийнвил, недалеч от източния бряг на Музхед Лейк и прострения на двеста хиляди акра резерват Бакстър Стейт Парк, където Маунт Катадин извисява снажна снага в северния край на Апалачите. По едно време ми се прищя да се отбия да преспя в Грийнвил — пътят бе тъмен, вечерта — мразовита, но отлично разбирах, че е далеч по-важно бързо да намеря Мийд Пейн. Умираха хора — все близки на Били Пърдю: съпругата и синът му, жената, уредила осиновяването му. Падаха, посечени от нечия жестока ръка. Трябваше час по-бързо да предупредя Пейн.

Грийнвил е нещо като врата към северните гори. Местните жители изкарвали прехраната си само с помощта на дървения материал, дори в самия град е имало голяма дъскорезница, но някъде към средата на седемдесетте я затворили, защото станала нерентабилна. По онова време повечето жители се изселили, останалите се опитали да се преустроят и да развият местен туризъм, риболов и лов — като атракция за гостите. Но бедността все още мъчи Грийнвил и другите малки градчета, разпилени след него в северна посока — Бийвър Коув, Кокаджо и Дарк Холоу, където електропроводите свършват и започва царството на истинската пустош. Четох някъде, че голф клубът в Грийнвил бил принуден да вдигне таксите си от десет на дванайсет долара за еднодневна игра и хората се разбунтували.

Карах по „Лили Бей Роуд“ — дългогодишна зимна артерия, по която минавал дърводобивният трафик. Сега пътят е пуст, неравен, заснежен, с високи преспи от двете страни, зад които застрашително тъмнееше гората. Не се оказа много трудно да се добера до Дарк Холоу — малък градец с не повече от няколко улици в центъра. Полицейският участък бе в северния му край. Знаех, че малка част от посещаващите Грийнвил туристи и ловци се отбиват и тук, но не са достатъчно за добър бизнес, езерото не се вижда от улиците, виждат се само гората и планината. Мотелът е един-единствен — „Тамара Мотър Ин“, подобен на антика от петдесетте години с висока арка отпред и надпис, на който името свети в червени и зелени неонови букви. Има няколко сувенирни магазинчета, където можете да си купите ароматизирани свещи и разни дрънкулки от които по ръцете ви ще остане смола. Книжарница-кафене, ресторантче и дрогерия оформят градския пазарен център. Канавките по улиците са покрити от замръзнал сняг.

Когато пристигнах, ресторантчето все още работеше. Реших да хапна и влязох. Стените бяха нашарени в ярки, причудливи цветове и психеделични арабески. Представих си насядали по масите хипита с не по-малко крещящи дрехи, заслушани в любимата си музика. Само дето отвън нямаше паркирани фолксвагени с водно охлаждане от шейсетте години, нашарени в същия стил.

По стените висяха стари концертни плакати и пейзажи, вероятно от местни художници. В единия ъгъл забелязах уголемена снимка на младеж в армейска униформа, застанал до по-възрастен мъж. Широка избеляла лента в червено, бяло и синьо опасваше рамката, но не се застоях особено дълго, макар че огледах лицата на двамата. Лентата бе от медал на морската пехота. В едно сепаре двама застаряващи чичковци пиеха кафе и си говореха тихо. На барчето седяха четирима пъпчиви младоци, намусени, сериозни, стараещи се ужасно много да внушават страх на такива като мен.

Поръчах си двоен сандвич и чаша кафе. Последното се оказа много хубаво и за миг забравих случилото се в Бангор. Помолих келнерката, Ани, името й бе изписано на етикетче, да ме упъти за къщата на Пейн. Тя ми се усмихна сладко и ми обясни как да стигна там. Добави, че било много заледено, пак щяло да вали, а пътят поначало бил лош.

— Вие вероятно сте приятел на Мийд? — попита накрая.

Изглежда, много й се говореше с някого, поне повече, отколкото на мен самия. Бе червенокоса, носеше ярко червило и тъмносин грим около очите, иначе бе доста бледа и общият ефект бе на недовършена картина или на рисунка на разсеяно дете.

— Не съм — отвърнах. — Търся го да поговорим по един въпрос.

Усмивката й леко помръкна.

— Не му носите лоши новини, нали? Той, горкичкият, се напати напоследък…

— Не, не — побързах да отвърна. — Няма нищо лошо. И искрено съжалявам, че е имал неприятности.

Тя сви рамене и усмивката отново разцъфна на бледото и лице.

— Преди две години почина съпругата му, сетне в Персийския залив убиха племенника му. Оттогава си седи у дома и почти не излиза. Вече не го виждаме много често.

Ани се наведе да прибере чинийката с останките от сандвича и гърдите й се докоснаха до ръката ми.

— Нещо друго да искате? — попита и незабавно усетих двусмислието на въпроса й.

По-добре бе да се направя на разсеян. Така животът винаги е по-лесен.

— Не, благодаря — рекох учтиво.

Тя скъса листчето със сметката и отново ми се усмихна сладко.

— Тогава ви оставям… И да се пазите, чувате ли? — рече и си тръгна с разлюлени бедра.

— Ще се пазя — отвърнах по инерция и когато се отдалечи, почувствах облекчение.

Мийд Пейн нямаше телефон или пък името му не бе записано в указателя. Помислих малко и неохотно реших да оставя посещението си за следващия ден. Взех си стая в мотела. Преспах на старо високо легло с дебел матрак и голяма табла с дърворезба. Посред нощ се събудих — усещах нетърпима воня на загнили листа и нещо разлагащо се под тях…

Келнерката се оказа права. Сутринта, когато излязох от мотела, пътят бе заледен. Стърчащите над снежната покривка стръкчета трева бяха замръзнали — пукаха и се трошаха като тънки кристалчета — толкова бе студено, макар че грееше слънце. Колите по улиците пъплеха едва-едва, хората вървяха тромаво — като на кокили — и пуфтяха като парни машини. Оставих колата на паркинга, където си беше, и отидох пеша до ресторанти ето. Още отвън забелязах, че повечето сепарета са заети, а хората си говорят през масите — познаваха се всички до един. Келнерките сновяха като пеперудки около тях, но Ани май не бе на смяна. На касовата машина седеше едър, брадат мъж и говореше с клиент. Почти бях стигнал до вратата, когато зад мен познат глас възкликна:

— Чарли!?

 

 

Лорна Джениигс бе шест години по-възрастна от мен и живееше на около миля от дядовата къща. Бе дребна и стройна, не по-висока от метър петдесет и нещо и тежеше около петдесетина кила. Черната си коса носеше на кок, а устните й сякаш бяха създадени за целуване. Имаше големи зелени очи и бяла порцеланово гладка кожа.

Съпругът й се казваше Рендъл, приятелите му викаха Ренд. Бе висок и силен, някогашна надежда в хокея. Беше ченге, все още униформено, но с надежди за назначение в детективския отдел. Отнасял се с внимание и се грижел за нея до деня, когато признал, че си има любовница. Единствената, както й казал. Но това бе преди ние с нея да се залюбим.

Случи се през едно лято у дома точно след дипломирането ми. Завърших Университета в Мейн — първа специалност английски език и литература. Бях на 23 години и опитал различни нископлатени професии след гимназията. Точно преди да ме приемат в университета се бях отдал на пътуване; по западното крайбрежие най-вече. Въпросното лято се прибрах в Скарбъро за последно. Вече бях подал документи за постъпване в нюйоркската полиция с помощта на неколцината стари и верни таткови приятели. Вероятно съм хранел някакъв идеализъм как с достойна служба ще премахна петното от името му. Вместо това бях събудил неприятни спомени у някои хора, изплавали като мътилка от дъното на отдавна забравеното минало.

Междувременно дядо ми бе намерил работа в една застрахователна фирма, където изпълнявах ролята на момче за всичко. Правех кафе на служителите, метях пода, отговарях на телефоните, лъсках бюрата, бях куриер и всичко останало, за което можете да се досетите. От опита си в застрахователния бизнес мога да ви кажа със сигурност едно; онзи, който вярва на приказките и обещанията на застрахователните агенти, е или много наивен, респективно глупав, или отчаяно безразсъден човек.

Лорна Дженингс бе личен помощник, разбирайте секретарка, на главния директор. Държеше се извънредно учтиво с мен, но така или иначе почти не разговаряхме, поне в началото. Веднъж-дваж бях усетил любопитния й поглед, отправен косо към мен, но това бе всичко. За пръв път се разговорихме по-сериозно на един купон по повод пенсионирането на друга секретарка — висока жена с боядисана в синьо коса. Година след пенсионирането я прибраха в психиатрията — бе превъртяла и претрепала едното си куче с брадва. На онзи купон Лорна започна разговора. Аз си седях на барчето, пиех бира и се опитвах да изглеждам достатъчно възрастен и печен.

— Здравей — весело ме поздрави тя. — Изглеждаш много самотен. Да не би да се опитваш да пазиш дистанция от колегите?

— Здравей — отвърнах и се смутих. — Не, не се опитвам…

Тя вдигна вежди и аз си признах.

— Ами, вероятно се стеснявам. Но не и от теб.

Лорна Дженингс ме погледна право в очите и аз съвсем се забърках.

— Днес те видях да четеш нещо — заяви тя и седна на съседното столче.

Носеше дълга рокля в тъмен тон, която прилепваше по нея като змийска кожа. Ухаеше на цветя — по-късно научих, че причината е специалният й лосион за тяло. Парфюми не употребяваше.

— Та каква е онази книга? — попита тя, без да сваля поглед от очите ми.

Бе ме зърнала да чета купения неотдавна роман „Добрият войн“ на Форд Мадокс Форд. Очаквах едно, оказа се съвсем друго: студии на човешки характери и описание на поведението на хора, които си изневеряват един на друг и изобщо са неверни в брака, всеки по свой си, специфичен начин. След известно време, когато започна връзката ни, тази книга се превърна в настолно четиво или по-скоро нещо като учебник за нас двамата.

— Авторът се казва Форд Мадокс Форд. Познаваш ли го?

— Не. Само съм чувала името. Трябва ли да го зная?

— Предполагам — рекох неуверено.

Всъщност от автора като литературен критик поне по мое мнение можеше да се очаква много повече. Усещах, че се държа сковано, затова се опитах да го дам по-светски. Без да знам защо, добавих:

— Ако ти се чете за слаби мъже и провалени бракове.

Тя примига, сякаш получи шамар. Тогава не знаех нищо нито за нея, нито за съпруга й, но така или иначе подразбрах, че съм сгрешил, и ми идеше да потъна вдън земя от срам за издънката. Ако подът можеше да се отвори и да ме погълне, бих скочил в дупката само и само да скрия недодялаността си. Бях я обидил или наранил, без да съзнавам как и защо.

— Така ли? — рече тя след малко. — Може пък да ми я дадеш да я прочета?

Поговорихме за това-онова, за службата, за хората, за дядо ми, сетне тя си тръгна. Преди да слезе от високото столче, изтръска някакъв несъществуващ боклук от коляното си и роклята се опъна още повече по тялото й. Материалът бе еластичен и не прикриваше почти нищо, поне що се отнася до формата на бедрата и задника й. Усещането бе извънредно еротично. Сетне ме изгледа с любопитство, наклонила глава на една страна, а в очите й имаше нещо, което не бях виждал досега. Никой не ме бе гледал по този начин преди; хрумна ми, че и никой повече (странно защо именно такава мисъл?) няма да ме погледне по същия начин. Докосна ме с пръсти по ръката и сякаш ме изгори.

— Не забравяй за книгата — поръча и си тръгна.

Просто си излезе.

Така започна всичко. Дадох й „Добрият войн“ и дни наред изпитвах странното удоволствие, че ръцете й докосват моята книга, пръстите й гальовно обръщат страниците. Седмица по-късно напуснах фирмата. По-точно ме уволниха след спречкване с директора, който ме нарече „мързеливо копеле“, а аз него — „духач“, какъвто наистина си беше. Дядо отначало се нацупи, но аз си го познавах и по лицето му четях вътрешното удовлетворение, че бях нарекъл директора именно „духач“. Защото и старият бе на същото мнение.

Мина още седмица, преди да събера достатъчно смелост, че да се обадя на Лорна. Пихме кафе заедно в едно малко заведение до Моста на ветераните. Каза ми, че се влюбила в книгата, толкова много й харесала. Бе я донесла, за да ми я върне, но аз настоях да я запази като подарък. Сигурно тогава съм си представял, че като я задържи, по-често ще си мисли за мен. Такива са младежките пориви — сами виждате какво прави с хората едно юношеско увлечение. Така беше в началото, после то се превърна в нещо много по-дълбоко.

Излязохме от кафенето и аз предложих да я откарам до къщата й с новото ми емджи — подарък от дядо за дипломирането. Колата бе онзи спретнат и красив американски модел, дето ги правеха навремето — преди „Бритиш Лейланд“ да купи компанията и да го прецака. Може би женски автомобил, но летеше като песен. Лорна ми отказа.

— Имам среща с Ренд — рече тя.

Сигурно по лицето ми се бе изписала обида и разочарование, защото тя се наведе към мен и ме целуна по бузата.

— Обади се пак. И не се бави чак толкова…

Обадих й се на другия ден.

Започнахме да излизаме заедно сравнително често, но минаха дни преди да се целунем истински. Бе топла юлска вечер след посещение на някакъв тъп филм. Вървяхме към паркинга. Ренд не харесвал киното, независимо какъв е филмът — тъп или не. Тя не му бе казала, че отива с мен. Сетне ме попита дали е постъпила правилно. Защо ли ме попита? Бях отговорил положително, което вероятно не бе правилният отговор. Поне Ренд не виждаше нещата по този начин, което си пролича веднага щом връзката ни излезе наяве.

— Виж какво — рече тя онази вечер, след филма, като гледаше някъде встрани. — Не искам да ти преча да се виждаш с някое хубаво младо момиче…

— Няма да ми пречиш — излъгах аз.

— Защото не искам нищо да застава между мен и Ренд — излъга ме и тя.

— Ами добре тогава — пак излъгах аз.

Стояхме на паркинга, застанали на метър и нещо разстояние един от друг. Тя до нейната кола, аз — до моята.

— Ела тук — помолих я тихичко.

И тя дойде.

За пръв път се любихме в моето легло, в моята спалня, един петъчен следобед, когато Ренд бе заминал за Бостън за нечие погребение. Дядо бе на среща със старите си колеги от полицията. Бяхме съвсем сами, къщата бе притихнала.

Тя дойде пеша от дома си. Така се бяхме разбрали по телефона. Гледах я да стои на прага и не вярвах на очите си. Носеше тениска, мъжка риза и джинси. Не каза нищо, когато, задъхан и целият треперещ от нетърпение и нерви, я поведох към спалнята. Целунахме се леко отначало, ризата й бе закопчана. Сетне се зацелувахме все по-пламенно и по-горещо. В стомаха си чувствах нещо като топка. Усещах присъствието й до полуда, уханието й, твърдите гърди под блузата, собствената си неопитност, дивото си желание да я притежавам, а може би — както си дадох сметка малко по-късно — и любовта си към нея. Тя отстъпи леко, разкопча ризата, смъкна фланелката. Нямаше сутиен, гърдите й леко потрепваха. Сграбчих я и тромаво започнах да й свалям джинсите, а тя — да разкопчава моята риза. Целувахме се ненаситно, притиснати с все сила един в друг.

И в онази мека слънчева светлина на юлския следобед аз се загубих целият в нея, потънах в горещите й милувки и сладката й плът, която се разтвори, когато проникнах в нея.

Май че изкарахме четири месеца в диво блаженство, преди Ренд да научи за нас. Срещахме се, когато тя можеше да кръшне от дома. По онова време вече работех като келнер — следобедите ми бяха свободни, а и поне две вечери на седмица, ако не бях прекалено алчен за печалбарство. Любехме се, когато и където можехме, пишехме си кратки писъмца, говорехме скришом по телефона. Веднъж отидохме на Хигинс Бийч и там се любихме дълго под открито небе, което може би бе компенсация за отказа на Беки Бъруби навремето да легне с мен на същото място. Скоро пристигна писмо от Ню Йорк, в което се даваше положителен отговор на молбата ми за постъпване в полицията. Усещах болката и съжалението, които предизвика то у Лорна.

Връзката ми с нея бе съвсем различна от всички други мимолетни приключения с най-различни жени — до едно кратки и приключени набързо. И винаги ограничавани от тесногръдието и еснафщината на малък градец като Скарбъро, където всеки простак може да те потупа по рамото в бара и да ти каже, че е чукал твоето момиче и колко печено е било в духането. Лорна стоеше високо над тези неща, макар и да не бе съвсем независима от тях. Това, последното, бе демонстрирано по най-категоричен начин в брака й — провал на първата любов на две училищни гаджета.

Всичко свърши, когато приятел на Ренд ни видя в едно кафене. Държахме си ръцете и безмълвно се гледахме в очите, та не го забелязахме. Толкова просто и елементарно се случи. Лорна и Ренд имали голям скандал и той обещал да се поправи, да заздравят брака си с дете, за което тя мечтаела още от гимназията. В крайна сметка тя реши да не захвърля седемте години брачен живот заради едно момченце като мен. Мисля си, че е била права, поне за себе си, макар че ме болеше поне още две години след факта. Да не говорим, че споменът за нея ме измъчваше доста време и след тези две години. Лорна не дойде на дядовото погребение, въпреки че му бе съседка поне едно десетилетие. Обаче се оказа, че те с Ренд напуснали Скарбъро, а аз не пожелах да проверявам къде са отишли. Просто не ми бе до това.

Това обаче не е цялата история. Трябва да ви кажа още един факт. Около месец след раздялата бях в барче на „Фоур стрийт“, имах среща със стари приятели, които не бяха напуснали Скарбъро, както повечето от съучениците — женени, заминали да следват, намерили по-добре платена работа на други места. Пийнахме и отидох до тоалетната. Тъкмо си миех ръцете, когато вратата се отвори и в огледалото зърнах Ренд Дженингс. Беше без униформа, с него бе и друг човек — едър, плещест, с белези по лицето. Този, вторият, облегна гръб на вратата и ми се ухили.

Кимнах му в огледалото. Какво друго бих могъл да направя? Избърсах се в кърпата и се обърнах, за да получа силен удар в меката част на корема. Ренд професионално се погрижи да ме заболи истински — зад удара седеше цялото му телесно тегло и той с лекота издуха въздуха от дробовете ми. Паднах на колене и се хванах за стомаха; тогава той ме ритна зверски в ребрата. След това помня, че рухнах върху мръсотиите и урината на пода, а той ме зарита жадно — отново и отново — в краката, задника, ръцете, гърдите. Внимаваше само да не ме удари в главата, но накрая не издържа: хвана ме за косата и ми вдигна главата само и само да ме зашлеви няколко пъти поред отдясно и отляво. През целия побой не каза и дума. Срита ме още веднъж-дваж и със сумтене излезе, придружен от другаря си. По-късно приятелите ме намериха, потънал в кръв, неспособен да се изправя сам. Бях извадил късмет, макар и тогава да не се усещах. Много по-лоши неща са се случвали на хора, които задирят полицейски съпруги.

И ето ме тук, в този мъничък градец, почти на края на света, годините се изтъркаляли набързо, а тя — Лорна — стои пред мен и отново ме гледа изпитателно. Очите й изглеждат някак помръкнали, бръчките около тях — повече на брой. Около устата й също забелязвам ситни гънки. Усмихва ми се предпазливо, в очите й проблясват същите светлинни и аз разбирам: тя усеща силата си. Все още е красива жена и човек може лудо да се влюби в нея. Ако не е внимателен, разбира се.

— Ти си, нали, Чарли? — попита и аз кимнах утвърдително. — Какво, за Бога, дириш в Дарк Холоу?

— Търся един човек — отвърнах и видях в, очите й скрито желание този човек да бъде тя. — Пие ли ти се кафе?

Тя потрепна, замисли се за миг и веднага се заоглежда, сякаш Ренд наистина дебнеше от някой тъмен ъгъл. Сетне се усмихна пленително и каза:

— О, да, с удоволствие.

Намерихме празно сепаре, което не гледаше към улицата, и си поръчахме кафе. Донесоха ни го вряло, димящо и дъхаво. Поръчах и бекон с препечени филийки и тя си взе макар и колебливо. Само за няколко секунди сякаш десетина години се изтриха от живота ми. В съзнанието ми изплава картина: седим с нея в малко кафене в южен Портланд, държим си ръцете и говорим за бъдеще, което никога няма да дойде.

— Как си? — попитах аз пръв.

— Е, добре, мисля. Тук се живее приятно. Вярно, доста изолирано от големия свят, но пък чисто и красиво.

— Кога се преместихте?

— През осемдесет и осма. Нещата в Портланд не вървяха. На Ренд все му отлагаха назначаването в детективския отдел, затова му писна и дойдохме в Дарк Холоу. Сега е началник.

Стори ми се доста тъпо човек да се забие в най-голямата пустош, като се залъгва, че го прави в името на брака си, но си премълчах. Те бяха живели заедно толкова много време, значи е имало защо. Така си помислих, но не се оказах прав.

— Значи сте си все така двамата?

Тя потръпна, сенки пробягаха по лицето й, останах с впечатлението, че я заболя. Съжаление ли изпитваше или просто я беше яд? Или си даваше сметка, че годините й с онзи човек са минали ей така, за нищо? Възможно беше и да съм й предал моите спомени от онова време (такива неща стават, вярвате или не) — като усещане за наранено самолюбие.

— Да, все така сме заедно.

— Деца имате ли?

— Не — сега тя се изчерви и болката в очите й бе съвсем видима.

Помнех обещанието на Ренд, когато двамата се бяха сдобрили, решени да закърпят онова, което бе останало от брака им, но пак премълчах. Тя отпи от кафето и когато заговори отново, лицето й бе напълно прояснено.

— Съжалявам, Чарли. Имам предвид случилото се със семейството ти в Ню Йорк. Приеми съболезнованията ми.

— Благодаря ти.

— Но все пак някой си плати, нали така?

Помислих си: интересен начин за излагане на подобни мисли.

— Доста хора си платиха — отвърнах глухо.

Тя кимна, наведе глава на една страна и подхвърли:

— Променил си се. Изглеждаш по-възрастен… и някак по-корав. Не съм свикнала да те виждам такъв.

— Много време мина — рекох и свих рамене. — Много неща са се случили, откакто бяхме заедно за последен път.

Помълчахме, сетне сменихме темата: заговорихме за живота в Дарк Холоу, за работата й като учителка в Довър-Фокскрофт, за завръщането ми в Скарбъро. Всеки случаен минувач би си помислил, че сме двама стари другари, които си говорят за миналото или за разни свои си неща, най-приятелски и непосредствено. Но между нас се бе настанило напрежение и то не се дължеше на общото ни минало. Усещах, че я мъчи вътрешна нужда — нещо нерешено, неопределено, което се стреми да намери отдушник.

Изпи чашата докрай на един дъх и докато я оставяше, ръката й се разтрепери.

— Знаеш ли, когато се разделихме, аз продължавах да мисля за теб. Интересувах се какво правиш, къде си, търсех информация оттук-оттам. Дори говорих с дядо ти. Той каза ли ти?

— Не, никога нищо не ми е казвал.

— Аз го помолих да не го прави. Страхувах се, да — страхувах се да не би да си помислиш нещо…

— И какво би било то?

Казах го ей така, без да влагам нещо особено като мисъл за обидата или болката, които ме измъчваха доста време след раздялата, но тя го прие съвсем сериозно.

— Знаеш ли колко пъти съм стояла на скалите край Праутс Нек и съм се молила да дойде някоя огромна вълна, да ме грабне и да ме отнесе завинаги — рече тя задъхано, а в очите й блестяха и гняв, и мъка. — И съм мислила за теб и за Ренд, и за цялата проклета история, и за това, че ми идва да скоча и да се удавя. Знаеш ли какво е това агония? Не знаеш, нали?

— Напротив — отвърнах тихо. — Зная, и то много добре.

Тогава тя се изправи, загърна се в палтото си и дори ми се усмихна, преди да си тръгне.

— Да, може би знаеш. Е, Чарли, довиждане. Приятно ми бе да се видим пак.

— И на мен.

Лорна тръгна към остъклената врата, отвори и излезе. Станах и отидох до прозорците, загледан след нея: тя пресече улицата, като се огледа наляво и надясно — подтичваше, пъхнала ръце в джобовете. Пресече и тръгна по тротоара с ниско наведена глава.

Представих си я застанала на ръба на черните скали на Праутс Нек: крехка и стройна фигурка, вятърът развява косите й, навява солен привкус в устата й. Една тъмна сянка, сякаш изрязана на фона на нощното небе, седи и чака морето да я призове по име.

Мийд Пейн живееше в дървена къща току над Регид Лейк. Към предното дворче водеше дълга, зле поддържана алея. Отпред бе паркиран пикап, стар и доста прояден от ръжда. Май бе от първите доджове. Къщата немееше, не се обади и куче. Спрях до пикапа, снегът изпращя под гумите на мустанга.

Почуках, никой не отговори. Тъкмо се наканих да заобиколя и да проверя задната врата, когато предната неочаквано се открехна. Надзърна младежко лице. Човекът не бе на повече от тридесетина години, чернокос, с бледа, но видимо често брулена от ветровете кожа на лицето. Не беше слаб — напротив, когато се подаде по-навън, забелязах яките му ръце, осеяни с дребни белези чак до пръстите. Не носеше пръстени, нито часовник, дрехите му сякаш не бяха негова мярка: ризата доста тясна на раменете, а джинсите — възкъси. Забелязах дебелите му вълнени чорапи, подаващи се от тежки кожени боти с метални върхове.

— Помощ ли търсите? — попита с тон, който говореше, че не би ми помогнал дори и да може.

— Търся Мийд Пейн.

— Защо?

— Трябва да говоря с г-н Пейн. За едно осиновено от него преди години момче. Тук ли е той?

— Не ви познавам — бе отговорът, а тонът още по-враждебен.

Преглътнах, наложих си спокойствие.

— Не съм тукашен. Идвам от Портланд. Много е важно да поговорим.

Онзи помисли малко, сетне затвори вратата и ме остави да чакам отвън. След няколко минути отстрани на къщата се появи възрастен мъж. Бе приведен, вървеше много бавно и сковано, тътреше крака, изглежда го боляха коленете. Прецених, че изправен ще да е най-малкото колкото мен на ръст, може би дори по-висок. Носеше широки платнени панталони, червена риза на карета и замърсени бели маратонки. Бе нахлупил шапка с емблемата на „Чикаго Беърс“, изпод нея и отстрани стърчаха кичури сива коса. Очите му бяха сини, блестящи и съвсем ясни. Спря на известно разстояние с ръце в джобовете и ме огледа, леко наклонил глава на една страна. Опитваше се да прецени дали ме е виждал преди.

— Аз съм Мийд Пейн. Какво мога да направя за вас?

— Името ми е Чарли Паркър. Частен детектив от Портланд. Става дума за момче, което сте осиновили преди години — Били Пърдю.

Щом споменах името на Били, очите му леко се разшириха. Махна към два стари люлеещи се стола на края на верандата. Преди да седне на своя, извади кърпа от джоба си и грижливо избърса седалката.

— Извинете ме, тук много хора не идват. Винаги съм се опитвал да отклонявам посетителите. Заради момчетата, нали разбирате.

— Не съм сигурен, че ви разбрах.

Пейн махна към къщата и леко извърна глава към нея. Кожата му все още бе опъната, цветът й — загорял, кафеникав, ръцете му яки, здрави.

— Някои от момчетата, които осиновявах през всичките тези години, си бяха доста буйни. Винаги готови да направят белята, нали разбирате. Имаха нужда от твърда ръка — да ги ръководи по правия път и да ги възпира от изкушения. Тук, по нашите места… — той направи пауза и с ръка описа широка дъга към езерото и дърветата — … единствени изкушения са ловът на зайци и биенето на чекии. Не зная точно как Господ Бог гледа на тях, но си мисля, че едва ли са сериозни прегрешения в големия порядък на нещата.

— Кога се отказахте от осиновяването?

— Преди време — отвърна той неопределено и не добави нищо повече.

След малко протегна ръка и потупа облегалката на моя стол.

— Сега, господин Паркър, вие ми кажете: Били да не е загазил нещо?

Разказах на Мийд Пейн всичко, което можеше да му се каже: че съпругата и синът на Пърдю са били убити; че самият той е в кръга на заподозрените от полицията; че аз пък не вярвам във вината му в това отношение; че някои хора извън закона го търсят заради присвоени от него техни пари според тях. Добавих още, че тези хора не биха се спрели пред нищо, включително и пред убийство, само и само да си приберат парите. Старият изслуша думите ми извънредно внимателно. Междувременно вратата се отвори и враждебно настроеният млад мъж се опря на рамката със скръстени на гърдите ръце. Гледаше ни и слушаше.

— Знаете ли къде е Били сега? — попита Пейн накрая.

— Надявах се, че може би вие имате някаква идея — отвърнах аз.

— Не съм го виждал отдавна, ако това намеквате — рече той. — Пък и ако изобщо зависи от мен, едва ли бих го предал на властите. Бих го направил само в краен случай, и то ако съм сигурен, че ще се отнесат с него справедливо.

Откъм езерото се чу шум на работещ двигател. Моторна лодка пърпореше по повърхността и плашеше птиците по пътя си. Но беше доста далече, едва ли бих могъл да различа човека на кормилото.

— В тази работа може да има още неизвестни — рекох, като внимателно си мерех думите да не изпусна нещо, което не бе за казване. — Помните ли Шерил Лансинг?

— Помня я.

— Тя е мъртва. Убили са я заедно с още трима членове на семейството й. Не зная точно кога — някъде преди два-три дни може би. Ако има връзка с Били, и вие сте в опасност.

Старият скептично поклати глава. Пощипна устни с пръстите на дясната ръка и помълча. Сетне каза:

— Благодаря ви, че сте си направили труда да дойдете чак до тук, господин Паркър, но както вече казах, отдавна не съм виждал Били, а пък ако го видя, ще трябва да се позамисля здраво как точно да постъпя. За опасността не се безпокойте, аз съм на ти с пушката, пък и момчето е с мен.

— Ваш син ли е?

— Каспър се казва. Приятелите му викат Кае. Грижим се един за друг. Мен от жив човек не ме е страх, господин Паркър.

Е, едва ли имаше какво повече да си говорим. Оставих на Пейн номера на клетъчния си телефон, той набута листчето в джоба на панталоните. Стиснахме си ръце и той си тръгна все така сковано и бавно към вратата на дома. Тананикаше си нещо тихичко под нос. Стара песен. Помнех я отнякъде, но не можех да си спомня откъде. Беше нещо за нежни девойки и красиви мъже. И спомени, спомени, терзаещи и болезнени спомени за нещо изгубено, изведнъж усетих, че и аз си тананикам същата мелодия. Докато се качвах в колата, зърнах Каспър да помага на стария да прекрачи високия праг. Никой от тях не се обърна и аз потеглих.