Агата Кристи
Предизвестено убийство (2)

II.

Като отметна красивите посивели къдрици от челото си, госпожа Суетънхам отвори „Таймс“ и погледна без особен интерес лявата страна на средната страница. Реши, че както обикновено, ако имаше нещо интересно, „Таймс“ беше успял да го замаскира майсторски. Тя хвърли поглед на колонката „Раждания, сватби, починали“, отделяйки малко повече внимание на последното, след което, вече изпълнила дълга си, остави „Таймс“ настрана и грабна „Седмичника“.

Когато след малко синът й Едмънд влезе в стаята, тя вече беше дълбоко погълната от „Личните обяви“.

— Добро утро, драги — поздрави госпожа Суетънхам, — семейство Смедли продават даймлера си — 1935 година. — Доста отдавна, не мислиш ли?

Синът й изсумтя, наля си чаша кафе, взе си две пушени херинги и седна на масата, като отвори „Дейли Уъркър“ и го подпря на тостера.

— „Малки кученца порода булдог“ — прочете майката. — Наистина, чудя се как в днешно време хората успяват да изхранват големи кучета, просто не… Хм, Селина Лорънс пак е дала обява за готвачка. Мога да й кажа, че само си губи времето с тези обяви. Не си е оставила адреса — само номера на пощенската кутия — а това е направо фатално. Ще ми се да й го кажа — прислугата държи да знае къде отива. Обичат да им се дава пълен адрес… „Изкуствени зъби — не разбирам защо са толкова на мода — на най-изгодни цени“… „Чудесни крушки, специално подбрани“ — звучи толкова евтино… Тук едно момиче си търси „интересна работа — с пътуване“. Е, как не! Че кой не обича да пътува?… „Дакели“ — лично аз не си падам по дакелите. Не че са германски — това вече сме го преживели, но просто не ми харесват и туйто. Да, госпожо Финч?

Вратата се отвори и вътре влезе неприветлива на вид жена, нахлупила овехтяла кадифена барета.

— Добро утро, госпожо — поздрави госпожа Финч.

— Мога ли да почистя?

— Още не. Не сме свършили — отвърна госпожа Суетънхам и добави малко по-меко: — Не сме свършили напълно със закуската.

Като хвърли неодобрителен поглед към Едмънд и вестника му, госпожа Финч изсумтя и излезе.

— Та аз едва започвам — възрази Едмънд, когато майка му подхвърли:

— Наистина, толкова искам да не четеш този ужасен вестник, Едмънд. Госпожа Финч никак не го харесва.

— Не виждам какво общо имат моите политически възгледи с нея.

— Ами това, че човек може да помисли, че си работник — настоя майката, — а ти не вършиш никаква работа.

— Това изобщо не е вярно — възмути се той. — Аз пиша книга.

— Имам предвид истинска работа — поясни госпожа Суетънхам. — А и госпожа Финч не е без значение. Ако не сме й симпатични и откаже да идва, кого ще намерим?

— Ще дадеш обява в „Седмичника“ — ухили се Едмънд.

— Вече ти казах, че е безсмислено. Ох, Боже, нямаш ли си една стара бавачка в семейството, която да ти влезе в кухнята и да свърши всичко, загубен си.

— А защо си нямаме стара бавачка? Какво нехайство от твоя страна да не ми осигуриш бавачка. Къде си мислила?

— Ти имаше туземна дойка, скъпи.

— Никаква прозорливост — промърмори Едмънд.

Майка му отново потъна в личните обяви.

— „Продава се употребявана електрическа косачка“ — ама че… Господи, каква цена! Още дакели… „Пиши или се обади, отчаян, Уогълс.“ Що за прякори си измислят някои хора… „Кокер шпаньоли“ — помниш ли сладураната Сузи, Едмънд? Тя си беше човешко същество. Разбираше всяка дума… „Продава се бюфет «Шератон». Истинска семейна реликва, госпожо Лукас, Дейъс Хол“… Каква лъжкиня е тази жена! „Шератон“, как ли не!

Госпожа Суетънхам изсумтя презрително и продължи да чете:

— „Това беше грешка, скъпа. Неугасваща любов. Петък както обикновено. Дж…“ Предполагам, че е някаква любовна кавга — дали пък не е парола на крадци?… Още дакели! Не, някои хора май са се побъркали с тези дакели! В края на краищата има и други породи кучета. Чичо ти Саймън отглеждаше манчестърски териери — такива малки и грациозни същества. Аз харесвам кучета с крака… „Дама, заминаваща в чужбина, продава син костюм от две части…“ — без мерки и цена… „Обявява се женитба — не, убийство“. Какво? Не може да бъде! Едмънд, Едмънд, я чуй… „Обявява се убийство, петък, 29 октомври, в Литъл Падъкс, 18.30 ч. Приятелите моля да откликнат, единствено съобщение.“ Що за странна история! Едмънд!

— Какво е това? — Той вдигна поглед от вестника си.

— Петък, 29 октомври… Че това е днес.

— Я да видя. — Синът й взе вестника от нея.

— Но какво означава това? — попита госпожа Суетънхам с любопитство.

Едмънд Суетънхам неуверено почеса носа си.

— Някакво парти, предполагам. С игра на убийство — нещо такова.

— Хм — рече майка му, — доста странен начин за известяване. Да го сбутат така между другите обяви. Въобще не е в стила на Летиша Блеклок — винаги съм я смятала за разумна жена.

— Сигурно е работа на онези млади щурчовци, които живеят при нея.

— Съвсем кратка обява. Днес. Мислиш ли, че трябва да отидем, просто ей така?

— Пише „Приятелите моля да откликнат, единствено съобщение“ — посочи синът й.

— Хм, подобни начини за отправяне на покани ми се струват доста досадни — решително заяви госпожа Суетънхам.

— Ами добре, мамо, тогава не отивай.

— Да — съгласи се тя.

Настъпи мълчание.

— Наистина ли искаш да изядеш тази последна препечена филийка, Едмънд?

— Мислех, че за теб е далеч по-важно да съм се нахранил добре, отколкото да пускаш тази стара вещица да разчиства масата.

— Шшт, драги, ще те чуе… Едмънд, какво представлява играта на убийство?

— И аз не знам точно… Закачат ти някаква хартийка… Не, май я изтеглят от шапка. И някой е жертвата, а друг — детективът. После загасят лампите, някой те тупва по рамото, ти извикваш, падаш на земята и се преструваш на умрял.

— Звучи доста интересно.

— Сигурно е тъпо до смърт. Ще мине без мен.

— Глупости, Едмънд — възпротиви се енергично майката. — Аз отивам и ти идваш с мен. Решено!