Агата Кристи
Предизвестено убийство (42)

II.

— Ха! — извика тържествено Патрик, щом гостите насядаха около масата в трапезарията. — Какво виждам пред себе си? „Сладката смърт“.

— Шшт — смъмри го госпожица Блеклок, — само Мици да не чуе, че има сериозни възражения срещу името, което си измислил на тортата.

— И все пак това си е „Сладка смърт“! За рождения ден на Бъни ли е?

— Точно така — обади се тя. — Наистина празнувам чудесен рожден ден.

Страните й бяха порозовели от възбуда още от момента, в който полковник Истърбрук й поднесе кутия със сладки и издекламира: „Сладки за Сладураната!“

Джулия побърза да извърне глава и госпожица Блеклок я изгледа остро.

Вкусните неща, сервирани на масата за чай, получиха всеобщо одобрение и след поднасянето на бисквитите гостите станаха да се поразтъпчат.

— Малко ми е лошо — оплака се Джулия. — От тортата е. Помня, че и последния път бях така.

— Но си заслужава — отбеляза Патрик.

— Тези чужденци явно разбират от сладкарство — подхвърли госпожица Хинчклиф. — Сигурна съм обаче, че не могат да направят обикновен пудинг.

Всички запазиха почтително мълчание, макар че на Патрик му се искаше да попита дали пък някой не предпочита обикновен варен пудинг.

— Нов градинар ли имате? — обърна се госпожица Хинчклиф към Летиша Блеклок, докато вървяха към гостната.

— Не, защо?

— Видях един човек да се навърта около курника. Имаше съвсем приличен вид — на военен.

— О, този ли? — рече Джулия. — Това ни е детективът.

Госпожа Истърбрук изтърва чантата си.

— Детектив? — възкликна тя. — Но… но… защо?

— И аз не знам — отвърна Джулия. — Дебне наоколо и държи къщата под око. Пази леля Лети, предполагам.

— Пълна глупост — заяви госпожица Блеклок. — Благодаря. И сама мога да се пазя.

— Но нали всичко вече свърши? — извика госпожа Истърбрук. — Макар че се канех да те попитам защо отложиха следствието?

— Полицията не е доволна — обясни съпругът й. — Ето какво значи това.

— Но от какво не е доволна?

Полковник Истърбрук поклати глава с вид на човек, който би могъл да каже много повече, стига да поиска. Едмънд Суетънхам, който не обичаше полковника, подметна:

— Истината е, че всички сме под подозрение.

— Подозрение в какво? — повтори госпожа Истърбрук.

— Няма значение, котенце — отвърна мъжът й.

— Че се шляем наоколо с определени намерения — отбеляза Едмънд. — А именно, да извършим убийство при първия удобен случай.

— О, недейте, моля ви, недейте, господин Суетънхам! — Дора Бънър се разплака. — Сигурна съм, че никой тук не би искал да убие милата, милата Лети.

Настъпи силно смущение. Едмънд целият почервеня и промърмори:

— Само се пошегувах.

Филипа предложи да чуят новините в 6.30 и предложението й се прие с готовност.

Патрик се обърна шепнешком към Джулия:

— Липсва ни само госпожа Хармън. Нямаше начин да не се провикне с ясното си гласче: „Ама аз все си мисля, че някой продължава да дебне удобен случай, за да ви убие, госпожице Блеклок.“

— Радвам се, че тя и старата госпожа Марпъл не можаха да дойдат — отвърна Джулия. — Тази старица е от онези, дето обичат да си врат носа навсякъде. И умът й е като пробита цистерна. Типично викториански.

Новините неусетно ги въвлякоха в приятното разнищване на ужасите от една атомна война. Полковник Истърбрук заяви, че истинската заплаха за цивилизацията идва от Русия, а Едмънд му възрази, че имал няколко симпатични приятели от Русия, но заявлението му се прие хладно.

Празненството приключи с още благодарности, отправени към домакинята.

— Добре ли се забавлява, Бъни? — попита госпожица Блеклок, след като изпратиха последния гост.

— О, да. Но имам ужасно главоболие.

— От тортата е — заяви Патрик. — И на мен малко ми се гади. А ти цяла сутрин яде шоколадови бонбони.

— Май ще отида да си полегна — продължи Дора Бънър. — Ще взема два аспирина и ще се опитам хубаво да се наспя.

— Отлична идея — одобри приятелката й.

Госпожица Бънър се качи на горния етаж.

— Да отида ли да затворя патиците вместо теб, лельо Лети?

Госпожица Блеклок хвърли свиреп поглед към Патрик.

— Само внимавай как затваряш вратичката.

— Ще внимавам. Кълна се.

— Ще пийнеш ли чаша шери, лельо Лети? — предложи Джулия. — Както казваше старата ми дойка „ще ти оправи стомаха“. Отблъскваща фраза, но пък уместна за случая.

— Да, и аз мисля, че няма да е зле. Истината е, че не сме свикнали на богата храна. Ох, Бъни, как ме стресна! Какво има?

— Не мога да си намеря аспирина — отвърна безутешно тя.

— Нищо, вземи от моя, скъпа, до леглото ми е.

— На нощната ми масичка има — намеси се Филипа.

— Благодаря ви, много ви благодаря. Ако не намеря моя… но знам, че го прибрах някъде. Нова опаковка. Къде може да съм я сложила?

— В банята има колкото щеш — нетърпеливо я прекъсна Джулия. — В тази къща навсякъде има аспирин.

— Просто ме е яд, че съм толкова разпиляна и нищо не слагам на мястото му — отвърна госпожица Бънър и заизкачва наново стълбите.

— Горката стара Бъни — въздъхна Джулия и вдигна чашата си. — Дали не трябваше да й налеем малко шери?

— По-добре не — отвърна госпожица Блеклок. — Днес й се събраха много вълнения и наистина няма да й се отрази добре. Боя се, че утре може да се почувства още по-зле. И все пак мисля, че празненството й достави удоволствие.

— Беше направо щастлива — отбеляза Филипа.

— Я да почерпим Мици с чаша шери — предложи Джулия. — Ей, Пат — извика тя, щом го чу да влиза през страничната врата. — Доведи Мици!

Мици беше доведена и Джулия й наля чаша шери.

— Да пием за най-добрата готвачка на света! — извика Патрик.

Мици беше удовлетворена, но реши, че не е излишно да направи фасон:

— Не е точно така. Всъщност аз не съм готвачка. В моята страна се занимавах с интелектуална дейност.

— Значи си пропиляваш таланта — подметна й Патрик. — Но какво е интелектуалната дейност в сравнение с върха на кулинарията — „Сладката смърт“?

— О-о-о, казвам ви, че не ми харесва…

— Няма значение какво харесваш, моето момиче — прекъсна я той. — Така съм я нарекъл и толкова. Да пием за „Сладката смърт“ и, по дяволите, последствията.