Агата Кристи
Предизвестено убийство (37)

III.

— Мъргатройд!

— Да, Хинч?

— Мислех си за някои неща.

— Така ли, Хинч?

— Да, впрегнах великия ум в работа. Знаеш ли, Мъргатройд, цялото представление от онази вечер си беше съмнителна работа.

— Съмнителна?

— Да. Прибери си косата, Мъргатройд, и вземи тази лопатка. Все едно, че е пистолет.

— О! — нервно възкликна тя.

— Хайде, няма да те ухапе. Сега ела до вратата на кухнята. Ти ще бъдеш крадецът. Застани тук. Ще влезеш в кухнята и ще насочиш пистолета към внушителната група идиоти. Вземи електрическия фенер. Включи го.

— Но още сме посред бял ден!

— Напрегни си въображението, Мъргатройд. Включи го.

Тя се подчини, като закрепи твърде несръчно лопатката под мишницата си.

— Хайде — нареди госпожица Хинчклиф, — започвай. Помниш ли как игра Хермия от „Сън в лятна нощ“ в Женския институт? Изиграй си ролята и сега. Дай всичко от себе си. „Горе ръцете!“ — това ти е репликата и не я разваляй с „моля“.

Госпожица Мъргатройд послушно вдигна фенера, размаха лопатката и се запъти към кухненската врата.

Премествайки електрическия фенер в дясната си ръка, тя бързо натисна дръжката на бравата, пристъпи напред и отново върна фенера в лявата си ръка.

— Горе ръцете! — извиси тя глас, след което добави раздразнено: — Боже, Хинч, много е трудно.

— Защо?

— Защото вратата се отваря в двете посоки и се връща обратно към мен, а двете ми ръце са заети.

— Точно така — прогърмя гласът на другата жена. — И вратата на гостната в Литъл Падъкс винаги се затваря сама. Тя не се отваря като тази в двете посоки, но не може да стои отворена. Затуй Лети Блеклок купи онази възхитителна стъклена спирачка за вратата от „Елиътс“ на Хай Стрийт. Мога да ти кажа, че още не съм й простила, дето отиде там преди мен. Тъкмо бях успяла да сваля цените на оня стар хитрец — от осем гвинеи на шест лири и десет шилинга. А тя отива и без да се пазари, купува тази пущина. Не съм виждала по-красива спирачка за врата. Рядко се среща такова шуплесто стъкло.

— Може би крадецът я е закрепил пред вратата, за да не се затваря — предположи госпожица Мъргатройд.

— Помисли добре, Мъргатройд. Какво според теб прави той? Отваря вратата със замах и казва: „Извинете за момент.“ Навежда се да нагласи спирачката, след което отново се залавя за работа и кресва: „Горе ръцете!“ Я се опитай да задържиш вратата с рамо.

— Пак е много неудобно — оплака се тя.

— Ами да — съгласи се госпожица Хинчклиф, — пистолет, електрически фенер и в същото време да държиш вратата отворена — малко множко е, не мислиш ли? Тогава къде е отговорът?

Госпожица Мъргатройд въобще не се опита да го открие. Тя гледаше въпросително самоуверената си приятелка в очакване да получи просветление и в погледа й се четеше възхищение.

— Знаем, че е имал пистолет, защото е стрелял с него — обясняваше Хинчклиф. — И знам, че е имал електрически фенер, тъй като всички го видяхме (освен ако всички не сме били жертва на масова хипноза — като обяснението на този досадник Истърбрук за трика с индийското въже). Така че въпросът е дали някой е държал вратата отворена вместо него?

— Но кой би се заел с това?

— Ами, може и ти да си била, Мъргатройд. Доколкото си спомням, ти стоеше точно пред вратата, когато лампите угаснаха. — Приятелката й шумно се изсмя. — Съмнителна птица си ти, Мъргатройд. Но кой ли би се сетил да гледа теб? Ей, я ми дай тази лопатка. Слава богу, че не е пистолет. Досега да си се застреляла!