Джон Ъпдайк
Ожени се за мен (5)

Уайоминг

Джери и Сали кацнаха в Чайен. Когато слизаха някак вдървено по кънтящите стоманени стъпала, Джери пое въздух и разбра, че си е у дома; чудесният западен въздух освободи дробовете му от вечната заплаха от задушаване. Изпълнен с благодарност, любопитен да узнае дали и Сали усеща вкуса на блаженството, той се обърна към нея; тя беше над него, хванала за ръка по едно от момчетата, докато той носеше Теодора и найлоновия плик, натъпкан с играчки и книжки. Отново и все още видът на Сали го изпълни с радост. Тя беше в ленен костюм на тесни райета, като ръкавите на сакото се спускаха до средата на дългите й пухкави ръце, а хоризонталните гънки отпред на полата, образувани от дългото седене, очертаваха красивите размери на бедрата й. Тя се усмихна и каза:

— Чудесно, нали?

— Виж небето — каза той. — Фантастично. — Обгръщаше ги възможно най-бледото синьо, прашно и строго; то кипеше, кипеше от буреносни облаци с лъчезарни корени и корени в такова неподправено чисто бяло, че окото гравираше масата им с фин черен контур по ръба. Въпреки че изобилствуваха от форми, тези облаци не носеха в себе си никакъв товар от дъжд; Джери почувствува, че и най-малката промяна в атмосферата, най-малкото изменение във вкуса на въздуха би ги изпарило без остатък.

Западът беше назъбен от планини — виолетови и леко поръсени с тебешир или най-вероятно — със сняг; в ясния въздух тези далечни върхове изглеждаха по-близки и все пак нереални, необитаеми — като потрепващото изображение при стеснената перспектива на телескоп. В светлокафявия среден план препускаше кон, явно без ездач, а редицата дървета, навярно тополи, издаваше наличието на вода. В равнината се бе ширнало младежко, сребристо, аристократично зелено — пелин, помисли си Джери. Съзвездието от далечни скали се превърна в стадо овце. На преден план се виждаха езера, игрище за голф и червен „Форд“. Непосредствено под тях като ослепително черен лист лежеше макадамът на самолетната писта, щампосан с ивици, маслени петна, числа, стрелки и многоцветни капаци на подземни резервоари — знаци в тромавия език, използуван от световната раса късогледи гиганти. Когато стъпи на твърда земя, Джери вдигна очи и каза:

— Здравей?

— Здравей — каза Сали отстрани зад него. — Чувствуваш ли се свободен?

— Мислиш ли, че сме свободни?

— От някои неща. — Когато каза това, тя отметна косата си назад и направи дълга крачка. Беше уморена. На Боби и Теодора им беше прилошало над карираната плоскост на средните щати. Тъй като Боби най-много приличаше на баща си, Джери се усети, че му обръща подчертано внимание — дали не се опитваше да преодолее някаква инстинктивна антипатия, или пък дето му напомняше за онази отвратителна властност, която бе почувствувал у Ричард — Джери не можеше да каже точно. Той го попита:

— Как е, капитане?

— Боли ме гърло — каза Боби, като скри лице зад бедрото на майка си.

— Сигурно си жаден — каза му Джери. — Ще пиеш кока-кола на летището.

— Искам гроздов сок — каза Боби.

— Къде са каубоите? — попита Питър. Колкото и да бе малък, той вече сякаш бе поел върху плещите си задачата да посредничи между брат си и втория си баща и да отвлича вниманието им от тягостните неща, върху които никога нямаше да се споразумеят.

— Аз видях двадесет каубои — каза Боби презрително и това беше истина: дори механиците на пистата носеха шапки с обем десет галона.

Вътре в сградата на летището имаше толкова много каубои, че приличаха на танцова трупа, с театрално прилепнали джинси „Ливайс“, мръсни ботуши, разкопчани елеци и тесни вратовръзки, трупа, която чака обратния самолет за Ню Йорк. Но не, тези мъже бяха действителни, консервирани и деформирани, за да влязат в костюмите си, които на свой ред навлизаха из цялата страна. С очи, присвити от вятъра, с израз на нещо като безсърдечна скука, със странни ириси, от които небето беше изгребало всякакъв цвят, каубоите изучаваха Сали и нейната басмена красота. Джери докосна китката й, за да покаже правото си на собственост и да отрече предположенията за импотентност, защото му се струваше твърде очебийно, че трите деца не са от него. Сали се стресна от допира му и с явен страх в погледа се обърна и каза рязко:

— Дай ми Теодора, а ти иди да донесеш багажа.

— Не е зле да вземеш кока-кола на Боби от онзи автомат. Може да има и гроздов сок.

— Ако взема една, ще трябва да взема още две. Да пие вода от чешмата. В самолета повръщаше, затова сега го боли гърлото.

— Обещах на детето кока-кола.

— Ти го глезиш, Джери.

Той се попита дали поради някакъв неосъзнат мотив не се стреми да спечели любовта на това дете и да го откъсне от майка му, която се държеше грубо с него. В поведението на Джери се бяха появили чудатости, които той едва сега забелязваше; изведнъж цялото положение, с което трябваше да се справи, дори само донасянето на багажа, който несъмнено беше техен, му се видя трудно осъществимо като при клаустрофобия — неуместно, безбожно. Беше се надценил. Видя му се невъзможно: да придвижи тази разнопосочна купчина от разхвърляни чанти към изхода и чистия въздух.

Сали усети нещо в държанието му и попита:

— Радваш ли се, че сме тук?

— Да, защото съм с тебе.

— Ще те науча да яздиш. Ще изглеждаш чудесно на кон.

— Най-много да си строша врата.

— Виж, ето го нашия багаж. Теодора, стига вече. — Детето, оставено да спи на пода сред врявата на системата високоговорители и сновящите пътници, се бе разплакало. — Новият ти татко ще помисли, че си лошо момиче.

— Иска кола — каза тя.

— Заповядай. — Джери каза на Сали: — Ето ти трийсет цента.

След като веднъж багажът бе получен, носачът подкупен и таксито осигурено, стремежът към приключения (заповедта „Рискувай!“, която ни отправят притчите) отново ги сплоти. Боби седна до шофьора, а Джери и Сали с двете по-малки деца — отзад. Таксито беше широк стар „Понтиак“, а шофьорът — индианец. Гласът, с който ги попита накъде да кара, беше дълбок и внимателен, сякаш всяка дума биваше намерена след дълго търсене или преведена мислено от някакъв език, по-стар от английския. Боби зяпаше очарован мазната му черна коса, бузата с цвят на обработена кожа и манистените фетиши, окачени на огледалото, а Джери си отдъхна, укротил за момент това пакостливо дете — собствената му нова съвест. Шосето, което при излизане от летището минаваше през предградия без нито едно дърво, с вълнообразни участъци на кръстовищата за убиване на скоростта, сега се устреми към равнината и първоначалното впечатление на Джери — за щедър простор се възвърна. Подготвен от пътеводителите, той очакваше да види ниската бизонска трева на запада, метеорите и дивите зюмбюли; в мирните пространства между гъстите насаждения от пелин обаче нямаше никаква друга растителност. Радостта му бе твърде голяма, за да я запази само за себе си, затова простря едната си ръка зад гърбовете на децата и сключи пръстите си с пръстите на Сали. Тя гледаше втренчено и зашеметено монотонната земя. Допирът й беше кокалест и напрегнат, със съзнанието, че е угодила на Джери. Макар че пръстите й отвърнаха на неговия плах натиск, който й предлагаше закрила, ъгълчето на устата й се изкриви от частично съжаление, сякаш Сали признаваше, че не може повече да дава безвъзмездно това, което, веднъж завоювано от Джери, й бе наложено като нейно задължение. Сякаш бе пуснат парализиращ газ. Въздухът се промени леко, но достатъчно, за да се наруши нестабилният баланс на тяхната обща илюзия. Миризмата, на пелин натежа; скоростта се бе увеличила; бледозелените стебла прибягваха така бързо, че добиваха синкав оттенък. Главите на децата с фини черни очертания приличаха на замръзнали. Джери извика „Хей?“, но Сали не отговори; пустинята заедно с тях самите се изпари, изчезна, никога не бе съществувала.

 

 

Джери и Рут кръжаха над Ница. Когато самолетът направи вираж, искрящото Средиземноморие подскочи към тях; пилотът беше сгрешил — за малко фатално. В последния момент като карта, измъкната от дъното на колода, под тях беше подхвърлена земя; колесникът я докосна с потръпване и звук на счупваща се подпора; всичко се залюля, двигателите превключиха сърдито; бяха се приземили. Чарли се засмя. Докато самолетът намаляваше скоростта си, покрай тях като товарна влакова композиция бавно се занизаха керемидените покриви на Лазурния бряг. Надписът „Attachez vos ceintures“ угасна, след това и „Deffense de fumer“^[1]. Грабнаха си палтата и зачакаха прави; по мърморещите гласове около тях Джери разбра, че самолетът — така синтетичен, сивосин и американски на летището „Айдълуайлд“ — сега бе във владение на Франция. Всички говореха френски, език, който Джери не разбираше. „Au revoir“, каза стюардесата и те заслизаха по металните стъпала. Въздухът беше мек, чист и някак раздробен, кубистично нарязан и разместен от полегатите лъчи на едно възтопло слънце. Очакваха ги нови светове, но очите на Джери бяха неми — загубата ги беше притъпила; Рут и децата привлякоха погледа му, когато се заклатушкаха по изпъстрената с шифрограми писта през калейдоскоп от накъсани впечатления. Сред бърборенето при показването на паспортите той чу служителя със синя униформа да повтаря с раздразнен и учуден тон: „Trois enfants“^[2]. Рут заговори на френски с него и Джери се запита каква е тази странна жена до него, която може да държи цял един език затворен в себе си. На изхода сред нереалната и чужда за него суматоха стоеше Марлена Дитрих по три четвърти панталони и обувки с високи токчета и пушеше цигара от дълго перлено цигаре. Децата, опиянени от свободата и безгрижието, се спуснаха пред очите й и този дух, това създание от светлина и сянка от детството на Джери ги загледа с искрен интерес и добронамереност — неочаквани за едно привидение.

Марлена Дитрих изглеждаше млада зад назъбената крепост на багажа си. Джери видя в нея потвърждение на истината, че пътуването е едно предугаждане, един начин да се купи живот с мили. Той пътуваше, защото адвокатът на Ричард го беше посъветвал да отиде някъде другаде известно време. Беше си взел отпуск от агенцията и имаше намерение да започне да рисува. Двамата с Рут отново щяха да рисуват един до друг. Мина през стъклената врата и излезе на открито, където чакаха редица таксита с разнообразни по шрифт надписи ТАКСИ.

— A Nice?^[3] — попита шофьорът със синя куртка, каквато Джери беше виждал само на картина.

— Oui. A Nice s’il vous plait — отговори Рут и се изчерви, когато назова хотела, сякаш имаше вероятност техният туристически агент да ги е измамил. — Votre yoiture. est-ce que c’est assez grand pour trois enfants?^[4]

        [^[5] Да, за Ница, ако обичате… Достатъчно ли ви е голяма колата за три деца?]

— Oui, oui ça va, madame, les enfants sont petits.^[6]

Чарли седна до шофьора, останалите четирима — отзад. Джефри замърка, че му е тясно.

— На всички ни е тясно — каза Джери, който се бореше да предотврати натрупването в белите си дробове — те бяха започнали да реагират болезнено на нервните му състояния.

— Погледнете насам, през моя прозорец: също като на картина — каза Рут.

Отстрани на пътя, далече от морето, една млада земя съжителствуваше с древна селскостопанска техника; скъперническото усърдие беше парцелирало на ливади и тераси зелените планини, които, в сравнение с изтощените могили на Кънетикът, сякаш току-що бяха издигнати; по хълмовете се изкачваха градове и придаваха средновековна перспектива на пейзажа. Европа беше чиста на цвят и пренаселена на щрих. Сивозеленото на хълмовете, като почти безцветното блещукане, което пробягва през косата на някоя жена, когато се сресва, сигурно бяха маслинови дървета От другата страна ниската ивица тъмен пясък, не по-широка от шосето, прорязана от липите на боклуците от морето и осеяна с бетонни препятствия, по нищо не се приближаваше до представата на Джери за плаж, трябваше да й измислят друго име. Една зелена табелка показваше названието: Plage.

Притисната между него и прозореца, Джоана каза с тържествено-прехласнат глас:

— Върху всички знаци по пътя има малки рисунчици^[7].

Джери почувствува, че тя се обръща не толкова към него и Рут, колкото към някакви идеални родители от прогимназиалните учебници — някакви същества безрасови, щастливи и механично изпадащи във възторг от чудесата на света.

В желанието си да продължи нишката на мислите й, Джери й отговори:

— Това е така, за да не се загубят глупаците като нас. Навсякъде по пътищата има табелки, знаци, упътвания. Само у нас няма никакви.

— Защо са толкова много тези стъклени къщи?

— Оранжериите ли?

— Да.

— В тях се отглеждат цветя за парфюмерийната промишленост.

— Наистина ли?

— Така мисля.

Една руса жена с развяна от вятъра коса ги задмина с мотоциклета си. Беше с панталони в стил „Сан-Тропе“ и жарсена блуза на райета; Джери натисна с крак пода на колата, за да задмине жената и да види лицето й, но таксито продължи да се движи със същата скорост. Рут се беше обърнала към него и видя на лицето му изражението, което като повторено между две огледала се отрази в нейното лице и обратно в неговото и запълни тясното пространство на колата с напрегнато мълчание.

— Странно — обърна се той към Рут.

— Аз я видях по-добре — каза Рут. — Не приличаше на нея.

— Жалко — каза той.

Тя извърна лице; той почувствува как тя губи настроение, а неговото в замяна на това се покачва. Взе Джефри на коленете си, стисна го и попита:

— Как е, капитане?

— Добре е. Детето винаги казваше тази дума тъжно, като провличаше „е“-то.

— Още ли ти е тясно?

— Не толкова.

Чарли, който до този момент беше гледал с възхищение шофьора, се обърна и луничавото му лице светна пакостливо:

— Той винаги се оплаква, защото е бебе.

Долната устна на Джефри потрецера, а коремът му се надигна под пръстите на Джери, когато си пое дъх да се разплаче. Джери каза бързо:

— Гледайте! Влизаме в един град, чието име само показва, че е хубав^[8].

Влизаха в Ница; имаха чувството, че влизат в призма. Високи бели хотели се къпеха в слънчевите лъчи, а корнизите и навесите по фасадите им хвърляха сини сенки под точен ъгъл от четиридесет и пет градуса. Под палмите край кръглите стъклени маси седяха мъже и жени с палта. По Английския булевард се разхождаха хора, разделени от светлината и сянката на две ясни половини като луна от календар. Джери сякаш гледаше през монокъл. Видя една жена с палто от чинчила да купува голям букет от планински виолетки в кесия от вестник, а два сиви пудела симетрично увиваха ремъците си около краката й. Отвъд зеления парапет на булеварда в далечината се виеше плаж, където някаква постройка като форт в нежнорозово бе надвиснала над блестящата стомана на морето; плажът бе изцяло от камъчета, малки и заоблени камъчета, сред които в миниатюрните пещери и пукнатини, океанът въздишаше напевно, сякаш през тръбите на орган. На плажа сред тази музика се люлееха слънчеви лъчи, искри, цветове, чадъри. Джери каза на Рут, просто за да сподели с някого:

— Прекрасно е. Може би това е мястото, където трябва да живея.

Рут прие думите му като естетическо превъзнасяне и го засече загледана през своя прозорец:

— Не е ли това мястото, на което идват всички заточени крале?

Таксито зави към Кея на Съединените щати и после нагоре по една странична улица покрай ръждясалия навес за цветя и Magasin с железни украсени с филигран балкони. „Nous sommes arrivés, mes enfants“^[9] обяви шофьорът и се обърна, за да обгърне всички с нащърбената си усмивка с тютюневи зъби. „Ний… вече… дошъл!“ Портиерът и двама пиколо излязоха от хотела да ги поздравят — алчно, радостно, защото по това време на годината гостите не бяха многобройни. Беше началото на ноември. Взеха багажа им и всички се отправиха към хотела; Рут водеше; заизкачваха безкрайните стъпала към фасадата като сватбена торта — студени стъпала от сивозелен мрамор.

Джери слезе в Санта Крус^[10]. Свежият и мек като струя на пулверизатор тропически въздух, който беше поздравил лицето му на зазоряване в Сан Хуан^[11], тук беше по-сух. Чувствуваше тялото си леко, а сетивата си — понятно притъпени; беше спал два часа по време на нощния полет от Айдълуайлд, който бе предприел съвсем спонтанно, за да избегне една астматична атака. Тежестта бе освободила дробовете му. Аерогарата бе построена наскоро, без врати, така че единствено сянката показваше границата между вън и вътре. В сградата нахлуваше бриз с мирис на земя и цветя. Извън сянката през мъглата от ритмичната дъждовална машина и мрежата на оградата на летището вихърът от витлата на самолета на карибската авиокомпания, с който Джери беше дошъл, вдигаше облак прах, в който чернокожите разтоварачи на багаж висяха без крака. Върху нисък мрачнозелен хълм, сякаш е цвят, пропит в лошо грундирано платно, се крепеше някакъв коничен обект, за който Джери предположи, че някога е бил захарна мелница. Земята имаше едновременно изтощен и девствен вид. Явно това бе мястото, което бе търсил.

На таксиметровата пиаца един негър с цигари зад двете уши го попита къде иска да отиде. Кръсчънстед или Фредерикстед. Друг избор според него не съществуваше.

— Кой от двата бихте ми препоръчали?

Негърът вдигна деликатно рамене:

— Вий сам реши. Единият насам, другият — натам.

— Значи, не мога да отида и в двата едновременно? — направи опит да се пошегува Джери.

Мълчание посрещна този въпрос-отговор; Джери дишаше леко, като усещаше и започваше да харесва тропическия стил всичко да се изчаква. Каза:

— Изискванията ми са само да има стая и плаж.

Бяха му казали, че хотелите през март са празни.

Негърът се загледа над рамото на Джери, после се обърна, внимателно отвори вратата на таксито и каза:

— Хубаво вас устроим.

Джери влезе и когато очакваше да тръгнат, други двама негри, а после още един, излязоха от сянката на сградата и влязоха в колата — единият отпред до шофьора, а двамата отзад до него. Отзад стана тясно и той седеше притиснат в края на седалката. Негрите, всичките възрастни мъже, се хилеха и бъбреха неразбрано; разговаряха на някакъв техен семеен език от бързи промърморвания и недовършени фрази, език, който макар и английски, беше неразгадаем. Шофьорът караше с голяма скорост от лявата страна на правото шосе, обградено от двете страни със стена от захарна тръстика; насреща им се появи друго такси, което също се движеше по обратната страна на пътя — като трик с огледало — и профуча, без да стане злополука. Отминаха каменни конструкции, в които личаха дупките за осите на липсващи воденични камъни, после колиби от пластове ламарина и нови, някак американски по стил къщи с бяла гипсова украса, прозорци с дървени капаци, пълзящ бръшлян и дренаж. На едно кръстовище се появи стрелка с надпис „Upper love“, таксито опря и единият от негрите слезе. Шофьорът попита високо с различен глас, за да го разбере Джери:

— Искате ли вас заведе към планина?

— Разбира се — каза той. Подчини се! Забрави!

Изкачиха се в местност с неравни пасбища и огромни дървета с избелели увиснали неподвижно шушулки — като листа, изсъхнали посред лято. Все по-високо пред тях се разкриваше и закриваше гледката на тюркоазния океан, премрежена от лавандулови стебла. Изведнъж се видяха пленени от гора, чиито мъхнати клони се потапяха в облаци хибискус, а отстрани на пътя корени на махагонови дървета се извиваха по земята и образуваха пещери с размерите на гробници. Някакво тяло като живак се стрелна под колелата, разговорът се оживи и шофьорът поясни на Джери: „Мангуста.“ След известно лашкане по нещастния издълбан път излязоха от гората и когато ги посрещна небето, спряха. Двамата негри се отдалечиха от колата, без да се обръщат, забързани към някакъв невидим дом. Джери разбра, че никога няма да види техните домове. Когато се премести от другата страна на празната седалка, той видя огърлицата на плажа, нишката на автострадата и пръснатите червени покриви, от същата височина, от която преди месец бе гледал сивите покриви на Куийнс^[12], натъпкани един до друг като картонени кутии в склад.

Двигателите забоботиха в по-ниска гама, черният океан се издигна към тях, децата замълчаха. Рут стисна ръката му. Колелата целунаха пистата, огромното сивосиньо туловище се залюля и заоплаква, мигът отмина. Бяха у дома.

 

 

От прозореца на спалнята в къщата, която бяха наели в О-дьо-Кан, Джери дишаше тежко в леглото до Рут, която спеше съня на праведните, и през стръмната долинка, където Модилиани някога бе живял с любовницата си, гледаше съзвездието Орион. То сякаш бе неразделно от морето, а формата му удължена и мъжествена — като че представляваше някакъв залог, който го успокояваше безкрайно много и облекчаваше дишането му. Когато се върна в Америка, той трудно успяваше да открие съзвездието, закрито от въздесъщите дървеса, надвито от изкуствените светлини и леко изместено в звездното полукълбо. А когато от някоя широка поляна зърнеше своята утеха в заточението, Орион загубваше дружелюбната си аура, подкрепяна може би от телесната близост на средиземноморската шир неговата облечена в лунни дрехи приятелка, — над чийто обгърнат в кротко шумолене сън убитият ловец, подпрян на лакът, сякаш зорко бдеше.

В Грийнуд не срещна никъде Сали, макар че Ричард, който караше нова кола — едно бяло „Порше“ с гюрук — се мяркаше из града през уикендите; веднъж в сумрака на един необикновено мек мартенски ден на едно сравнително глухо шосе Джери видя Ричард с Джанет Хорнънг в „Порше“-то със свален гюрук; имаха вид на деца, изненадани заедно във ваната.

Шофьорът измъкна цигара иззад ухото си и я запали; слизаха надолу към плажа и града. Групата скали върху хълма се превърна в стадо овце. Имаше къщи, но нямаше хора.

Хей, Сали?

Да, Джери?

Как беше? Много ли беше лошо?

Понякога. Все пак ти беше прав и аз разбрах това. Ти се показа много проницателен тогава, щом разбра какво точно искам, след като аз самата мислех, че искам точно обратното.

Бих желал да не съм толкова проницателен. Само ако можеше наистина да ме обичаш.

Аз те обичах и сега те обичам. Имам нужда от теб така, както морето има нужда от Орион.

Но те са богове, а ние сме твърде обикновени, както ти самата каза веднъж. Ние загубихме, защото сме хора. Основната причина бяха децата.

Иска ми се да вярвам това, но не е истина. Много мило, че искаш да го повярвам. Но ако не бяха децата, щеше да бъде нещо друго. Щеше да бъде Рут. А ако Рут не беше реагирала така, ти щеше да измислиш друго. Ти искаше да ме запазиш чиста.

Така е. Ти винаги ще останеш чиста за мене.

Не винаги, любими — ти не обичаш да те наричам „любими“, нали? Ти считаш тази дума за предвзета. Аз никога не съм знаела как да те наричам и когато ти ме изпълваше цялата, така ми се искаше да намеря най-подходящото обръщение, че не казвах нищо.

Трябвало е да казваш нещо. Нещо.

Срамувах се.

Ти?

Да, аз.

А сега как се чувствуваш? Аз съм направо изтерзан.

И аз още не мога да дойда на себе си, но вече е по-добре. Вече не съм твоя. Ти трябва да знаеш това. След известно време сигурно ще се озлобя срещу тебе и ще те намразя, защото си ме унижавал, а после дори това няма да изпитвам и въобще няма да ме засягаш. Ти ще си моят бивш любовник и дори ще можем да бъдем приятели.

Звучи ужасно. Ужасно.

Жените се опитват да бъдат като мъжете, Джери, и да си представят бъдещето; в края на краищата ние всички ставаме практични — ние трябва да бъдем практични. Ти трябва да продължиш сам.

Не, не ти вярвам. Аз те обичах, защото ти вярваше в това, в което аз вярвах. Ти ме заведе на едно чудмо място, само за нас двамата.

Всяка жена в леглото би те завела яа това място. Няма никакво друго място, любими, освен това тук в настоящия момент с Ричард и Рут. Обичай Рут, Джери. Отсега нататък не трябва да разговарям с теб, защото хората ще ме помислят за уличница.

Този измислен разтвор между него и Сали, запечатан в съзнанието му, свърши с думи, които тя наистина бе казала. Бяха на приема у Колинзови преди младежкия бал през февруари. Когато влезе в претъпканата стая, той зърна Сали и изпита чувството, че я прилепя до очите си, притиска я към матрицата, която целият му живот (включително месеците във Франция) беше изготвил. Бяха се върнали с Рут от Франция, защото на децата им беше домъчняло за дома и трябваше да ходят на училище. Линда Колинз им беше писала, че Ричард няма да направи нищо лошо, че Сали го била укротила. Не му беше потръгнало с рисуването; времето беше твърде студено за рисуване сред природата, а веднъж дори бе валял сняг, който попари кактусите в двора им. И така, въпреки че отпускът му от рекламната фирма беше шест месеца, във Франция прекараха по-малко от три. В къщи той рисуваше карикатури и това му доставяше голямо удоволствие, макар че всичките му ги връщаха обратно по пощата. На приема след кратка размяна на реплики (през дима от цигарите му) относно здравето, ските и децата, Сали бе казала: „Отсега нататък не трябва да разговарям с теб, защото хората ще ме помислят за уличница“, а след това се беше отдалечила. В хотела във Вашингтон тя се бе обърнала с гръб, за да заспи, докато той бе лежал измъчван от бъзсъние. Докато той се бе щурал като луд от скръб сред хората на приема, тя бе стояла, плътно до рамото на Ричард. Ричард бе понапълнял, поотпуснат с възрастта, а косата му бе станала толкова дълга, че се навиваше на врата; може би за да бъде по-оригинален, на приема той беше с черна превръзка през повреденото око. Изглеждаше героичен и грамаден. Под закрилата на неговото рамо гласът на Сали, звънлив и пронизителен, проникваше във всяко кътче на веселбата. Рут се приближи до Джери и му прошепна, че Сали отново е предишната. Той се съгласи, да, и се попита дали не би искал (погрешно) да промени истинското й „аз“.

— Вий на почивка тръгнал в Санта Крус?

Да, просто така.

Влизаха в някакъв град. Избелели от слънцето дървени къщи със стара тантелена резба се нижеха разредени сюрреалистично по протежението на празна права улица. Някакъв негър без сянка пробягна изкривен на една страна пред колата им. Отдясно млечнозеленото море потрепваше и искреше, а един тъмносив товарен кораб стоеше на котва. В края на улицата имаше форт с наклонени стени, боядисани в червено като пролетна картичка.

— Къде се намираме? — попита Джери.

— Фредерикстед — отвърна шофьорът.

— На изток или на запад?

— Запад, сър. Краят на острова. Вий искал изток?

— Не, тук е добре. Великолепно. Ще мога ли да отседна някъде?

— Почти стигнали. Не губете търпение.

Джери бе свалил прозореца си, нетърпелив най-сетне да се почувствува свободен, да се изгуби сред раздалечените къщи, нерадостните и търпеливи магазини, лютеранската църква, оставена от датчаните, форта — сред всичко, което лежеше в тихата розова сянка на високото зелено море. Пое дълбоко въздух. Това беше мястото, което бе търсил, най-хубавото. Той й беше казал, че има такова място и сега го беше открил, беше удържал на обещанието си и я беше довел тук. Беше безкрайно, неизмеримо щастлив. Беше доволен, че такова място съществува, че е успял да се издигне до висота, от която — на този или на следващия прием — ще може да застане плах и възторжен над сведения поглед на благото, тъжно лице на Сали и да й каже: „Искаш ли да се оженим?“