Две снимки, навити на руло в една кутия. Едната, цветната, показва семейство Конънт, което се е върнало от църква на Цветница — студената Цветница през 1961 година. Джефри, двегодишно детенце, току-що е бил кръстен; в косата му личи мокро петно. Рут, по бяло сако, е клекнала в изсъхналата трева пред тяхната къща между Чарли и Джефри, които изглеждат пълнички и притеснени в еднаквите си къси сиви панталонки, папионки и сини блейзъри. Джоана е застанала зад майка си, по това време седемгодишна, с премрежен умен поглед и зелена барета. Рут е погледнала нагоре и в усмивката й има нещо дяволито; колената й са осветени от слънцето, а шапката изкривена. Шапката е взета назаем от Линда Колинз. Като изключим нагласената за снимка усмивка, тя Има уморен и измъчен вид. Същата онази сутрин семейство Конънт се бяха прибрали в два часа от вечеря у семейство Матиас. Над главата на Рут, до рамото на Джоана, като размазан жълтеникав молец или падаща звезда се вижда първият минзухар за годината. Той се е разтворил рано от топлината, отразена от белите дъски, с които е облицована къщата, и Джери го е хванал в снимката.

Самият Джери присъствува само като морава сянка в долния ляв ъгъл на снимката. Това, което не се вижда, е как Джоана, когато родителите й се върнаха на скамейката във високата бяла конгрегационалистка църква, се протяга и учудено докосва мокрото място на главата на брат си. Или как Рут, която следобеда се опита да подремне, докато Джери разхождаше децата по плажа, изведнъж избухна в сълзи, убедена, че е излъгала надеждите на баща си и се е погубила като личност.

Тя беше дъщеря на унитариански пастор. Когато срещна и взе за мъж лютеранин, Джери Конънт от Охайо, религията не пречеше на никого от двамата. Те бяха студенти в художествена академия във Филаделфия, наивно отдадени на култа към точния цвят, към характерната линия. Обожаваха безмълните богове на храма-музей, който плуваше над града. Когато за пръв път се зърнаха голи, всеки сякаш видя в другия нов модел за своята палитра и това странно отчуждение продължи и в брака им, в който имаше повече взаимно възхищение, отколкото взаимно притежание. Всеки се възхищаваше от таланта на другия. Рут, чиято перспектива беше винаги несполучлива, а линията смътна, така че дори бутилката и чинията в нейните натюрморти имаха мекотата на плодове, показваше завиден усет към цветовете. Нейните платна бяха забележително смели. Кадмиевожълтото танцуваше безстрашно по нейните круши, небето й беше в наситено плътно синьо, което въпреки това създаваше усещане за ефирност, а сенките й бяха обагрени в един цвят без име, просто цвят, самата сянка, която излъчваше светлина, защото е минала през ума. Гласът на истината звучеше от гъмжилото на спокойните й прави щрихи, положени нито небрежно, нито внимателно, талантът й порази Джери, тъй като неговият беше в съвсем друга насока. Той имаше дарба за линия, за контур. Всеки обект, с който се захващаше, се превръщаше в някакъв свръхоживял дух, при който изразителният, енергично „изработен“ детайл заместваше наситения и спокоен живот на материята. Макар че той работеше много над цветовете, учейки се от самобитната прямота на Рут, сравнени с нейните платна, неговите въпреки целия жар на техния рисунък веднага биха попаднали от едната или от другата страна на тънката преграда между яркото и неясното. През последната година в художествената академия техните стативи бяха винаги един до друг. Така че, ако някой разглеждаше платната им, сигурно би заключил, подобно на тях двамата, че те взаимно се допълват.

Техният съюз беше може би твърде непринуден, твърде естетичен. Когато художествената академия остана зад гърба им, Джери се превърна в неуспял карикатурист, а след това в преуспяващ аниматор на телевизионни търговски реклами, докато Рут стана домакиня и майка, твърде угрижена, за да отваря кутията с боите и да приготвя палитрата, над тях се сгъстиха неочаквани сенки, които изостриха несъответствията, дотогава пренебрегвани при идеалната възвишена светлина, с помощта на която бяха рисували. Кръщаването на децата се превърна в болна тема. Първото, Джоана, беше кръстено от бащата на Рут в тяхното първо жилище на Дванадесета западна улица. Джери бе потресен от церемонията на причастието — тя му се стори чиста пародия: неговият тъст, човек със светски разбирания, вземащ дейно участие в междурасовите съвещания в Пъкипси, където живееше, се шегуваше за „светената вода“, която наливал от чешмата в кухнята. И така следващото дете, момче, беше кръстено като лютеранин в мрачната селска църквица, ухаеща на ябълков цвят и мухлясало кадифе, където Джери бе получил първото си причастие. След този изравнен резултат третото дете вися две години над бездната на небитието, докато всеки от родителите му се бореше да наложи над него своята църква. Рут беше изненадана от това настървение; тя винаги бе смятала, че е над религията. В същото време Джери, неосъществил амбицията си да създаде име в областта на карикатурата, а след преместването им в Грийнуд затънал в конюнктурата, посредствеността и семейните проблеми, внезапно почувствува страх от смъртта. Само религията щеше да му помогне. Започна да чете книги по теология, учеше децата да казват молитви преди лягане. Всяка неделя водеше Джоана и Чарли в неделното училище на близката конгрегационалистка църква, сядаше, изслушваше проповедта и се връщаше в къщи самоуверен, готов да се бори. Некръстеното дете го измъчваше, напомняше му за неговата собствена гибел. Рут го съжали и отстъпи. Джефри бе кръстен в ръцете на баща си, докато тя стоеше отстрани с взетата назаем шапка, заричаше се никога повече да не стъпи в църква и едва сдържаше сълзите си.

Другата снимка, черно-бяла, направена няколко години по-рано, през 1958 или 1959, доказва как Джери, чийто мършав гръден кош блести като метален под угасващото слънце, стои потопен до кръста във водата, а на главата си крепи лъскава кофа. Той носи миди към лодката, от която Сали Матиас го снима. Рут тогава беше удивена, че тази жена може да борави с фотоапарат. И двете семейства бяха отскоро в града, с малки деца и къщи, които им се струваха като огромни театри; Матиасови бяха поканили Конънтови да отидат с тяхната лодка за миди. Поканили бяха още една двойка, която не можа да дойде. Конънтови се поколебаха дали да приемат; малкото, което знаеха за Матиасови, не им вдъхваше доверие. Сали, пищна блондинка със скъпи дрехи, пред очите на всички мъкнеше от супермаркета бутилки мляко по един галон, за да си спести разноските по доставката в къщи, а в същото време у тях се изпиваха цели каси вино. Имаше нещо необикновено у тези Матиасови, нещо едновременно щедро и алчно, бурно и противоречиво. Ричард беше едър възпълен мъж с остра тъмна коса, която имаше нужда от подстригване, с дълбок глас, който с всяка надута сричка изразяваше неговата самонадеяност, и с едно сляпо око, резултат от нещастен случай през детството. Недостатъкът проличаваше при леко загриженото и по-втренчено наклоняване на лъвската му глава. А ако се осмелите да се вгледате по-внимателно, ще откриете, че зеницата, която би трябвало да бъде черна, е покрита като с мокър скреж. Вероятно от мъка той пиеше много, пушеше много, караше своя „Мерцедес“ и философствуваше много, но какво всъщност работеше? Имаше пари, които бяха свързани с неговите пътувания. Покойният му баща притежавал магазин за спиртни напитки в Кенънпорт, а когато малкият град се разраснал и се слял с предградията на Ню Йорк, на базата на този магазин той открил още няколко други на оживени търговски улици. За разлика от повечето младежи от Грийнуд Ричард остана верен на своя роден край. Той обичаше морето и храната, която то дарява на хората. Учи две години в Иейл, след което напусна, сякаш половин образование стигаше на човек с едно око. Ожени се млад; жена му беше ефектна, необикновено жизнена и с много привлекателни форми. И двамата, изглежда, бяха решили да се наслаждават на живота, а този непоклатим хедонизъм беше богохулство за Джери и простащина за Рут. Въпреки това денят, който Конънтови се бяха старали да избягнат, се превърна в истинска идилия. Слънцето искреше, виното и думите се лееха. Джери, момче от вътрешността на страната, нервно, със страх от водата, склони Ричард да го учи и събра кураж да потопи лицето си и да изтръгне от подводните скали гроздове миди, морави и живи. Горд със своя улов, той зашляпа към лодката с пълна кофа.

Лицето му е затъмнено и учудващб свирепо. Очите му са хлътнали, носът хвърля сянка, устните разтеглени в усмивка. Напомня мършав роб, замислен и жесток. Над лявото му рамо краката на Ричард, леко размазани, обути в мокри гуменки, са се закрепили върху една хлъзгава скала. Петното между краката му сигурно е остров Грейс.

През времето, изтекло след този замръзнал миг, те откараха лодката до малкото скалисто заливче на остров Грейс. Четиримата събраха дърва, запалиха огън и свариха мидите. Ричард носеше масло, сол и чесън. Бяха наловили толкова много, че започнаха да се хранят един друг — на игра. Със затворени очи Джери не можеше да различи пръстите на Рут от тези на Сали в устата си. Когато мракът наоколо взе да се сгъстява, играха на думи, на индианска борба, а като свършиха виното, се съблякоха и отидоха да поплуват. Голите им фигури непорочно се мержелееха в шумолящия влажен полумрак. Джери се учуди колко по-топла и по-безопасна изглежда водата, когато си гол. Като се събраха отново край огъня, Ричард и Джери навлякоха панталоните върху мокрите си крака, а жените обвиха кърпи около телата си. Капчиците вода по раменете на Рут и Сали заблестяха с алени връхчета, отразени от огъня. Колко красиво, помисли си Рут. Но лекомислено и суетно. Когато Сали си оправяше кърпата, Рут зърна гърдите й; завидя й, че са толкова малки, наперени и стегнати. От тринадесетгодишна Рут имаше усещането, че гърдите й са твърде големи. Струваше й се, че не е израснала достатъчно вътрешно, за да ги носи, и това усещане не я напусна; животът й бързаше пред нея, като издаваше жената още недостатъчно зряла, за да бъде разбулена. От другата страна на огъня, седнал до по-едрия отпуснат и леко пийнал като всички тях мъж, Джери й се струваше някак непознат, самодоволен. Идилията обаче не се повтори. През останалата част от лятото Матиасови отиваха за миди с други двойки, а през зимата се скараха — още една проява на крайност, помислиха си Конънтови, още една показна екстравагантност — заради някаква история в Кенънпорт, дирижирана явно от Ричард. Когато през пролетта се сдобриха и Ричард се върна в Грийнуд, лодката вече беше продадена чрез една от неговите загадъчни финансови машинации.

Доставяше му удоволствие да се прави на загадъчен. Тръгваше да пътува без определена цел, често за две седмици, а проектите му за печелене на пари — местно кафене, издателство, профилирано за ориенталска еротика, фирма за претапициране на автомобили с плат, използуван за модерните куфари „а ла пътни чанти“ — все стигаха само донякъде. В разговор с жени той се преструваше, че не разбира и най-простите твърдения, а здравото му око се навлажняваше от съчувствие към сляпото, от съчувствие към мъката, която са му изповядали. Този маниер караше Рут да се изчервява, сякаш са й отнели някаква тайна, а след това се изчервяваше от яд, задето Ричард се държи като нахален глупак. Но не само заради това. Тя може би наистина издаваше своята тайна, която беше опазила от Джери през осемте години брачен живот. Тази тайна беше безмълвна, тоест Рут не търсеше думи да я формулира. Рут харесваше миризмата на Ричард — на тютюн, алкохол и дъх на стара кожа, която й напомняше кабинета на баща й след уморителното писане на някоя от съботните му проповеди; харесваше покровителствения маниер, с който той шушукаше и се сближаваше с хората на приемите, като винаги, рано или късно, намираше начин да я заговори. Джери забеляза това; той мразеше Ричард. Ричард беше един от малкото хора, които той през своя тридесетгодишен живот в тази материалистична Америка беше чувал да признават, че са атеисти. Когато Рут веднъж спомена пред Ричард, че Джери много настоява децата да ходят на неделно училище, гъстите му вежди се вдигнаха високо, живото око се разшири и той се разсмя недоверчиво:

— Но защо, за бога?

— Защото това е важно за него — каза лоялно Рут, макар че подобна умишлена лоялност всъщност може би беше нелоялност.

След това Ричард рядко пропускаше случай да „кодоши“ Джери, както сам се изразяваше. Един летен следобед, когато седяха на страничната поляна в двора на Матиасови, Ричард измъкна някаква пластмасова кукла Христос, която бяха получили по погрешка по пощата, и започна да си чисти ноктите с върха на вдигнатата за благословия ръка.

— Виж, Сали — каза той. — Христос може да бъде чудесна нокточистачка. — Сали, която, както Рут разбра, беше отраснала в семейство на католици, дръпна малката кукла от ръцете на Ричард и каза нещо в смисъл, че не знае вярва ли, или не, но Ричард наистина… Джери пребледня на слънцето. По-късно той винаги използуваше този инцидент, за да илюстрира какъв садист е този негодник Матиас към жена си.

А в действителност Ричард беше много добър със Сали. Когато гласът й се извисеше от ъгъла на някоя разхвърляла стая или откъм вътрешния двор, където се бяха събрали гостите, той трепваше, но държеше устата си здраво затворена заради техния договор, според който трябваше да плаща за нейните извънредно привлекателни форми. Той беше грижовен съпруг и баща — качество, което липсваше на Джери. До колкото и часа да пиеше през нощта, сутрин ставаше рано и често приготвяше закуска за жената и децата, докато Джери се излежаваше до момента, в който децата бъдат нахранени и изведени от къщи и му останат броени минути до влака в осем и седемнадесет. Въпреки че Джери се подиграваше на неговата липса на призвание, Ричард вършеше много неща: сковаваше библиотеки, ремонтираше мебели, отглеждаше домати, марули и тикви, ходеше за миди. Помагаше на Сали да превърнат старата фермерска къща в колониален стил в последна дума на модата; десетки неща у тях беше измайсторил сам. Често оставаше в къщи по цял ден и обсъждаше със Сали проблемите на домакинството, за което Рут й завиждаше. Той четеше, макар че това беше напрежение за окото му, четеше книги, каквито жените обичат да четат — романи, биографии, психология. Считаше отглеждането на децата за проблем, докато Джери не виждаше тук никакъв проблем: той е матрицата, а децата са репродукции, създадени от бога, за да се пръснат след време по света. Джери обичаше дубликатите и уредите за тяхното получаване — фотоапарати, печатарски преси, — но нима и Рут беше такъв уред? Ричард, полуслепият. Ричард четеше в душата й тайната, която не бе успял да прочете никой освен Марта, дебелата негърка, която тъща му нае да готви и чисти в къщи, когато родителите на Рут държаха енорията на Бъфало. През царуването на Марта кухнята стана за Рут убежище, хранилище на всичко онова, което тя с тих шепот бе признавала единствено пред себе си. „Рути — въздъхваше Марта, — ти си чародейка, но животът ще те надвие. Ти не се боиш от нещата, от които би трябвало да се боиш.“ Колкото по-мрачни бяха предсказанията, толкоз по-обичана се чувствуваше Рут. Ричард също виждаше в нея някаква обреченост. Рут пък прозря в него истината, че Сали се държи лошо, че го кара да плаща за красотата й; със своя хладен поглед на художник тя го наблюдаваше как се прави на клоун, на глупак, как се налива с алкохол. И в един миг прозря, че би могла да облекчи страданието му, както никой дотогава, макар че Матиасови си приличаха по слабостта към компаниите и вещите, които могат да се купят с пари, както и по известната незрелост, отразена също така в децата им, които гледаха родителите си с лица, подобни на празни, чисти чинийки. И все пак Ричард можеше да разговаря с Рут за Пиаже, Спок и Ана Фройд, за Айрис Мърдок и Джулия Чайлд, за мебели, готвене и стил. Той забелязваше дрехите й понякога с комплимент, понякога с обида. Протестира, когато тя си отряза косата; направила го бе по молба на Джери, който я искаше дори с още по-къса, „за да си открие челото“.

Защо ще я насилва да си открие челото? Когато танцуваше с нея на някоя забава, Ричард не я потупваше отзад, а я галеше по бедрата и й казваше, че винаги е считал нейния задник за най-секси в целия град. „Говорим си като жена с жена“, отговаряше Рут на Джери, когато той се оплакваше, че отделяла твърде много време на Ричард по забавите; тя го казваше със съзнанието, че за пръв път в брачния си живот лъже преднамерено. На една друга забава Ричард я покани да обядват заедно и дори определи заведението — някакъв китайски ресторант близо до Кенънпорт. Тя му благодари и отказа. По-късно се питаше дали е било редно да му благодари. Да благодариш, значи наполовина да се съгласиш. След като сподели с него (защо?), че е разтревожена от „религиозната криза“ на Джери, Ричард отново й предложи да се срещнат, за да обсъдят това по-подробно. „Той говори адски невротично, чел съм някои книги по този въпрос.“ Тя се извини, мислела, че е по-добре да не се срещат. Той не беше настоятелен. Това й харесваше. Предложенията му бяха повече като плоска шега, която става смешна, като се повтаря; на забавите започна да очаква с нетърпение момента, в който Ричард, леко стиснал тънките си устли в мъничка резка, сериозен до официалност и с наклонена глава недъгав бог, ще й постави баналния въпрос.

Но през останалото време, в часовете на внезапна самота и тайнствено уединение, тя се събуждаше посред нощ, сякаш в отговор на някакъв вик. Ричард се превърна в някакъв зъл дух за нея. Тя го усещаше как рови и напира към тайната й, чието разкриване щеше да бъде болезнено за нея. Неприятният скреж в окото му, на мястото, където другите имаха черна, жива за светлината точка, я караше да потръпва; като средство за самоотбрана шеметно се извиси крепостта на любовта й към Джери. Тя бурно прегръщаше отпуснатото тяло на мъжа си, което се размърдваше, обръщаше се на другата страна и пак заспиваше. Сънят им беше различен: Джери страдаше от безсъние и заспиваше късно и дълбоко, а Рут се унасяше в сън бързо и се събуждаше много рано.

Ако съществува някакъв върховен унитариански девиз, той сигурно е: Гледай нещата в очите. „Изясняване на нещата“ беше израз на баща й, когато се връщаше след полунощ от някое вселенско междурасово стълкновение в Пъкипси. През един скучен зимен следобед, когато двете деца бяха на училище, Джефри спеше и цялата къща тиктакаше като часовник, пещта дъхтеше жарко, дъските на пода се разсъхваха, а навън снегът блестеше ослепително, на вратата се появи Ричард. Когато чу звънеца и тръгна да отвори, тя видя неговия светлокафяв „Мерцедес“ през прозореца на всекидневната и се досети, че е той. Вратата беше заяла и трясъкът, с който се отвори, стресна и двамата. Застанал на прага с шлифер и карирана риза, разкопчана на врата, той й заприлича на голямо тъжно привидение. Като предлог й беше донесъл една книга, за която бяха говорили, новата книга на Мърдок. Предлогът беше доста случаен; инстинктът му беше подсказал, че няма да му потрябва нов за в бъдеще.

Тя се примири е него, както зимата се примирява с пролетта.

Той се смяташе за учител, учител по житейските въпроси. През пролетта и лятото на 1961 година се срещаха по-често да разговарят, отколкото да правят любов. Рут, която знаеше презрението на Джери към Ричард и гордата му загриженост към себе си, се чувствуваше най-невярна не когато разголваше своето тяло — тя беше в правото си да разполага с него, защото беше нейно, — а когато разголваше интимния ужас на Джери, който той споделяше само с нея.

— Мъжът ми казва, че вижда смърт навсякъде — във вестниците, в тревата. Като погледне децата, започва да разправя, че изсмукали живота му. Казва, че са твърде много.

— Ходил ли е на психиатър? — Ричард захвана парче кестен с пръчиците си и го поднесе към устата си. Бяха в китайския ресторант през един чудесен юлски ден. Всички завеси бяха спуснати по обяд и вътре цареше кехлибарен здрач, сякаш отвън бе вечер.

— Той презира психиатрията. Не дава и дума да се издума, че в състоянието му има нещо ненормално. Когато спомена, че не се страхувам от смъртта, той казва, че съм духовен инвалид. Разправя, че не съм се страхувала, защото ми липсва въображение. Предполагам, че иска да каже душа.

Ричард отпи от своето мартини, третото поред, и изтри устата си с ръка:

— Никога не съм подозирал, че това момче е такъв невротик. Бих го класифицирал като обикновен маниак с депресивен профил, но този страх от смъртта ми звучи доста ненормално. Не е ли дало отражение върху работатата му?

— Казва, че все още може да я върши, макар че му отнема два пъти повече време. Сега предимно ходи на конференции и обмисля разни идеи, които други осъществяват. Вече не рисува в къщи и това ми липсва. Дори когато му връщаха всичко по пощата, аз се радвах, че го виждам да работи. Все се примъкваше до радиото; казваше, че му помагало да се съсредоточи.

— Да, той никога не е бил Ал Кап^[1].

— И никога не се е стремял да бъде.

— Харесва ми твоята лоялност — каза Ричард; в тона му имаше огромна доза бездушен егоизъм — егоизма на Матиасови.

Дъхът й спря и тя погледна чинията си, твърде далече от мисълта, че прави ужасна грешка.

— Която не е достатъчно голяма — каза тя. — Сега имам чувството, че двамата с тебе сме се просмукали в неговия мозък и само влошаваме състоянието му. Той казва, че ме нямало.

— Къде те нямало?

— Там. Някъде. При него, нали разбираш?

— Искаш да кажеш, че се чувствуваш моя жена, а не негова?

Тя се сдържа да не издаде пред Ричард колко й беше противна тази идея и тази терминология.

— Май не съм ничия жена. Изглежда, там е бедата ми.

На долната му устна висеше зрънце ориз като личинка.

— Опитай се да ми опишеш — каза той — какво значи това да те няма. Имаш пред вид леглото?

— В леглото се чувствувам по-добре, благодаря. Но не в това е работата. Миналата нощ ме събуди към три часа сутринта и ме попита дали го обичам. Явно беше се разхождал из къщата, беше чел Библията и гледал филм на ужасите по телевизията. Той има припадъци, при които лежи и не може да диша. Имаш ориз на устната.

Той го махна с ожесточение, което й се видя комично.

— Откога има тези затруднения с дишането? — запита той.

— От преди да започна с тебе. И не се е подобрило. Надявах се, че ще се подобри. Не ме питай защо.

— Така. Значи, съм лягал с тебе само за да излекувам астмата на Джери. — Горчивият смях на Ричард не беше от най-убедителните му средства за въздействие.

— Не изопачавай думите ми.

— Не ги изопачавам. Съвсем ми е ясно какво искаш да кажеш. Искаш да кажеш, че съм някакъв особен род мухльо. Не се извинявай. През всичките години съм бил мухльо за Сали, защо да не бъда и за тебе.

Той я молеше да му каже, че го обича. Тя не можеше да намери точните думи. Винаги си беше мислила, че отношенията й с Ричард нямат бъдеще, но сега разбра, че и тяхното настояще е съвсем краткотрайно. На кехлибарената светлина главата му изглеждаше огромна — като фалшива, ненормална, нахлузена върху истинската, чиито думи й звучаха кухо.

— Аз съм болна — каза Рут неочаквано. — Не съм създадена за любовни авантюри. През цялото лято имах чревни смущения, след всяка среща с теб се чувствувам ужасно потисната. Той дори не слуша лъжите ми. Все се питам дали щеше да поиска развод, ако знаеше?

— Никога — каза Ричард, като пусна нетърпеливо пръчиците, които изтракаха в празната чиния. — Той никога няма да се разведе с тебе, ти си му майка. Хората не се развеждат с майките си, за бога. — Тези думи прозвучаха толкова обезсърчително, че й се доплака; той, изглежда, долови това, защото тонът му омекна: — Как ти се видя кльопането? Този китайски буламач имаше вкус на консерва.

— На мене ми хареса — категорично изрече Рут.

Той сложи длани върху ръцете й. Тя беше поразена от сходството в размера: ръцете му бяха твърде малки за ръста му, а нейните — твърде големи.

— Ти си твърд характер — каза той. Това сякаш беше наполовина комплимент, наполовина сбогуване.

Тя скъса с него окончателно през септември. Беше се уплашила, когато веднъж Джери чу края на един неин разговор с Ричард по телефона. Мислеше, че той почиства задния двор. Джери се появи в кухнята и попита:

— Кой беше?

Тя изпадна в паника:

— О, никой. Една жена от неделното училище ме пита дали ще запишем Джоана и Чарли.

— Онези там са станали страшно настъпателни. Какво им отговори?

— Казах „разбира се“.

— Но аз чух, че каза „не“. — Ричард я беше питал дали ще обядва с него следващата седмица.

— Тя ме попита дали ще запишем и Джефри.

— Разбира се, че няма — каза Джери. — Той няма още три години. — После седна и запрелиства съботния вестник. Винаги го отваряше първо на комиксите, сякаш очакваше да се види там. — Знаеш ли — каза той, без да вдига поглед — нещо не ти вярвам.

— Защо? Какво чу?

— Нищо, просто тона на гласа ти.

— Наистина ли? Какъв беше? — Искаше й се да се закикоти.

Той се загледа в пространството, сякаш намира в него естетически проблем. Изглеждаше уморен, млад и слаб. Беше подстриган твърде високо.

— Някак различен — каза той, — по-топъл. Женски глас.

— Че нали съм жена.

— Когато говориш с мене — каза той, — гласът ти звучи съвсем момичешки. — Тя се закикоти и зачака да й нанесат по-дълбок удар. Но Джери отново се беше вдълбочил в комиксите. Почувствува желание да го прегърне заради невежеството му. — Съвсем ясен, хладен и девически — добави той. Желанието й премина.

Един ден през другата седмица тя отиде на пазар в търговската част на Грийнуд. Витрините бяха пълни с ученически дрехи, а откъм магазините на Гристийд се носеше силен аромат на ябълки. Въздухът над телефонните жици сякаш беше изпран и сменен. Полицаите отново бяха с дълги ръкави. Дръгсторът беше свалил брезентовия си навес. Когато пресичаше улицата към своя „Фолкън“, стиснала два книжни плика с покупки, тя видя мерцедеса на Ричард, паркиран пред бръснарницата. Поколеба се пред отворената врата, където миришеше на брилянтин, излят на тротоара, и го видя на един от столовете за чакащите, издул своята карирана риза. Сърцето й полетя към него; не искаше той да се подстригва. Ричард я забеляза, остави списанието, запази си реда и излезе.

— Какво ще кажеш за една малка разходка?

Думата „малка“ й прозвуча като обвинение. Тя го беше отбягвала. Примигвайки на слънцето, той й се видя беззащитен, неуверен в следващия си ход — призрак, останал единствен пред очите след прекъснатия сън. Колко странно, помисли ои Рут, че можем да спим с някого и после да го приемаме просто като някой, нищо повече. Тя го съжали и се съгласи, настани пликовете с продуктите на предната седалка като тежки шумолящи наставници. Миризмата в колата й беше позната — на немска кожа, бонбони и разлято вино; беше се надишала на този аромат веднъж, като правеха любов. Излязоха от центъра на града, минаха край къщите, сгушени сред гъст и прикриващ ги зелен килим, и стигнаха до резерват от редки горички, в края на града и далече от морето.

— Липсваш ми — каза той.

— Ти също ми липсваш — почувствува се задължена да каже Рут.

— Тогава какво има? Какво няма, по-точно казано? Какво съм сгрешил?

Когато се задрусаха по неремонтирания път, водещ към езерото, където през зимата децата караха кънки, Рут забеляза, че тук-там някои от дърветата — сухите и умиращите — бяха започнали, да се превиват.

— Нищо — отвърна тя. — Нямам пред вид нищо конкретно, просто ще бъда по-заета, лятото свърши. Всички животинки се прибират в своите бърлоги.

Той зави по черния път — следи от две автомобилни гуми в тревата, които водеха към езерото. Пътят се преграждаше от верига и той паркира. Пликовете с продуктите стояха на предната седалка между тях. От другата страна на езерото самотен рибар разговаряше с отражението си. Беше сутрин; децата, които се събираха тук цяло лято, сега бяха на училище, тя беше оставила човека, който изстъргваше тапетите във всекидневната, да наглежда Джефри, като обеща, че ще се върне след половин час. Всичко това й мина през ума, докато чакаше Ричард да направи нещо.

— Имаш ли някой друг? — попита той.

— Освен Джери? Друга история? Не ставай гаден. Ако поне малко ме познаваше, нямаше да питаш.

— Може би не те познавам. Ти се бориш да останеш непозната.

Щом я мисли за борбена натура, тогава наистина ще се бори.

— Ричард — каза тя, — ще те помоля да не ми се обаждаш повече в къщи. Джери чу част от последния ни разговор и каза някои ужасни неща.

Лицето му, което се обърна към нея със здравото око, изрази тревога; Рут се учуди на своето задоволство.

— Какви неща?

— Нищо конкретно. Нищо във връзка с тебе. И все пак мисля, че знае.

— Кажи ми, какво точно каза?

— Нищо, няма значение. Теб не те засяга.

Бе престанало да го засяга още преди миг, когато си помисли с тревога, че Джери знае. Ако я обичаше, щеше да бъде доволен, щеше да гори от нетърпение да се бори.

— Добре.

Ричард измъкна цигара от пакета в джоба на ризата си. Провеси цигарата в уста, запали я и пусна плътна струя дим към тавана на колата. Долната му устна се издаде напред като долната част от чучура на чайник. Усещаше в себе си някаква празнота. Тя почувствува как той търси отговор, от който не би му станало неловко.

— Ще ми благодариш ли — каза Ричард най-после — за хубавата разходка?

— Беше направо чудесна.

Далечният рибар помръдна пръст и птичките по дърветата го обсипаха с дъжд от коментари. Пликовете с продуктите до лакътя на Рут изшумоляха — сладоледът се топеше, консервите със замразен портокалов сок се размразяваха. Любовните авантюри, помисли си Рут, както всички други неща, изискват твърде много. Всички си вдигаме фантастично цената само: заради факта, че сме на този свят. Рут видя с крайчеца на разсеяния си поглед как Ричард посегна рязко напред; тя трепна в очакване да я удари. Той ядосано, с престорена решителност изгаси цигарата в пепелника на арматурното табло.

— Хайде, скъпа — въздъхна той, — това не ни е в стила. Хайде да вървим. Не ме гледай така, няма да те удуша. — Мина й през ума, че той има някаква ясновидска дарба.

Тя си спомни как после тръгнаха надолу по една пътечка с дупки от червеи, през рояци мушици, кръжащи над тях на слънчевите отсечки. Скрити зад блатните кленове от погледа на рибаря, те се целунаха. Краката й изстинаха от влагата на тревата, която се просмукваше в платнените й обувки. Чувствуваше неговото туловище върху себе си като някакво странно, топло дърво, което е прегърнала, защото трябва да жуми в игра на криеница. Тук, сред природата, тя си обясни загадката на целувката; беше нещо, което правят с нея: така именно майка й я на сапунисваше в кухнята на умивалника с големия бронзов кран, така продавачът в Гристийд й тикна рестото в ръката преди половин час. Ръцете на Ричард се бавеха унило на кръста й.

— Моля те, прости ми — каза Рут.

— Никога ли вече няма да спим заедно?

Тя се засмя на думите му, след което го помоли:

— Пусни ме. Отслабнала съм.

— Останало е още нещо — каза той, стискайки кръста й, сякаш за да провери.

Вероятно са продължили да разговарят, но казаното остана извън съзнанието на Рут, остана скрито зад подвижните воали на мушиците, студа в краката й, рибаря, присъствуващ на тяхната раздяла отдалече, неговата въдица и отражението й, които бяха като двете дъги на някаква трептяща арка. Макар че през някои по-свободни утрини й се щеше телефонът да иззвъни, беше благодарна на Ричард, че е взел пред вид думите й и че на забавите продължаваше да се примъква до нея, сякаш тя все още криеше тайната си от него. Общо взето, остана доволна от цялата история и когато вдигаше циповете на якетата на децата или слагаше печеното във фурната, си мислеше за тази сгушена в нейното минало авантюра с известно задоволство. Осъзна, че е станала по-съвършена, по-задълбочена, почти каквато трябва: не трепна пред опасността и преживяното я направи по-мъдра, по-съвършена и по-поносима. Имала е всичко в живота си — приятели в младостта, съпруг, любовник; вече може да се успокои.

Тя не възнамеряваше да крие вечно от Джери. С течение на времето у нея се затвърждаваше убеждението, че е направила това не толкова за себе си, колкото заради Джери; нейното отдаване на един чужд мъж започна да й се струва като някакво мъченичество, мъченичество без свидетели. Докато траеше тази връзка, Рут си беше представяла, че ако Джери я разкрие, тя ще подействува като гръмотевица, като трясък и всепроникваща светлина, като пречистващо унищожение. Вместо това бракът й остана на мястото си, подобен на запуснат храм, и когато тя се върна към него — търкаше с чувство на вина подовете, препокри дивана със син брезент, готвеше с нови подправки, изчиташе уроците на децата, сякаш бяха пасажи от евангелието — Джери не даде никакъв знак, че е забелязал нейното отсъствие. Мисълта за Ричард, плътският спомен за него, плътското очакване на следващата среща бяха проникнали във всяка нейна фибра; трепереща, преливаща от чувства, тя се беше изправила пред огледалото на техния брак, и в замяна не получи нищо — усещането й беше познато. Баща й живееше погълнат от любов към ближния, а майка й — от любов към баща й, и Рут бе отраснала със съзнанието, че е пренебрегвана. Тя беше унитарианка, а това не означаваше ли, че душата й е едно цяло, изтръгнато от мястото, на което никога не е съществувала?

Незабележимото й възвръщане към съпружеската вярност ставаше в един свят на промени. Чарли влезе в първи клас на началното училище в Грийнуд; Джоана стана самоуверена третокласничка. Това дете нямаше да изпита шок, когато стане жена; основната тежест на студентската любов на нейните родители се беше стоварила върху нея — тяхното първо създание от плът и кръв. Постепенно Рут си възвърна килограмите, които беше загубила през лятото поради нервния си стомах. Зимата подействува като превръзка на парещия срам от падението. През тази година, първа за президента Кенеди, реките и езерата замръзнаха рано, с черна гладка повърхност, идеална за кънки. Рут летеше, като караше кънки, а като летеше, се чувствуваше волна. Колата караше твърде бързо, пишеше твърде много, пързаляше се на кънки нагоре по реката, далече от Джери и децата — с широка, стремителна крачка, между смълчаните стени от тънки сребърни дръвчета. Желанието да лети я беше обзело след неуспеха с Ричард, защото това беше неуспех — всеки роман, който не завършва с женитба, е неуспех.

Религиозната криза на Джери заглъхна. През пролетта рафтът с книги по теология стоеше занемарен, а листчетата хартия показваха докъде беше чел всяка една. Страхът го направи необуздан. Той се увлече от туиста и на събиранията им неговата изкривена, изпаднала в екстаз, потяща се фигура беше сякаш фигурата на някакъв неин загадъчен син, с когото тя можеше само да се гордее заради неизчерпаемата му енергия. Отказа се от цигарите и започна да си купува плочи с поп-музика, които слушаше сам, докато научеше наизуст текстовете: „Роден да губя, живях напразно на света.“ Можеше да изглежда жалко за един човек на трийсет години, ако по някакъв свой налудничав начин не изглежда щастлив. Джери си беше възвърнал едно качество, което Рут помнеше от периода, когато я ухажваше — необузданата енергия; тя не можеше да си спомни кога за последен път той й се бе сторил красив, но сега, щом се обърнеше към нея, чувствуваше как я пронизва острието на блестящата му външност. Лицето му имаше по-свеж цвят, зелените очи гледаха закачливо. Страхът и апатията му я бяха карали да се чувствува беззащитна и виновна, затова сега Рут се радваше на тази възродена жизненост, макар че тя носеше в себе си искрица враждебност и неясна закана към нея самата. Вярно, вечерта, когато окачваше панталоните от костюма му, а той играеше на двора с децата на сляпа баба, тя се изненада от тихия, напевен звук на пясъка, който се изсипа на пода от маншетите му. О, да, обясни той след вечеря, отбил се на плажа, не този край Грийнуд, а другия с индианското име, онзи ден, когато беше ужасно топло, отскочил на връщане от гарата, като хванал по-ранния влак. Защо? Защото беше хубав майски ден — нужна ли е друга причина? А тя какво е — съпруга или следовател? Обхванат от желанието да диша солен въздух, той тръгнал край водата и седнал за минута на пясъка, а наоколо нямало никого, само някаква малка платноходка в залива. Било чудесно.

— Децата щяха да се радват, ако ги беше взел.

— Имаш цял следобед на разположение, заведи ги ти.

Когато я погледна, очите му бяха много зелени в своята смелост, а една малка драскотина на носа му придаваше изражение на развратник, и тогава тя изведнъж проумя причината за наглото му държание; той знаеше. Беше научил. Как? Ричард сигурно се беше разбъбрал. Дали всички знаеха? Не. Джери беше единственият, който я интересуваше, и това, че е узнал без гръмотевици, за нея беше облекчение. През цялата вечер, докато около нея се въртяха деца, чинии и лицето на Джери, тя съчиняваше признания и обяснения. Какво щеше да му каже? Най-много, че е направила това, за да стане по-добра като жена, следователно по-добра като съпруга. Че тази история е била с мярка. И че не е оставила отпечатък върху нея самата. Тези истини, както и вероятността да ги изрече, я уплашиха и Рут се унесе в сън, за да избяга от страха, а Джери разлистваше „Арт нюз“ и нищо не казваше. Тя се видя отново изправена пред огледалото.

До прозореца на спалнята им край пътя растеше гигантски бряст, един от малкото оцелели в Грийнуд, Новите жълтеникави листа се накъдряха в момента, в който се разтваряха пъпките — един воал, все още недостатъчно плътен, за да скрие анатомията на клоните. Те бяха извити, масивни, здрави, нескончаема радост за нейните очи. От всички достъпни за зрението на Рут неща брястът й даваше най-пълна представа за доброто във вселената. Ако й кажеха да нарисува бог, тя би нарисувала това дърво. Върху широките най-долни клони се разхождаха гълъби като граждани в катедрала; високо във въздуха като мустачки на лоза висяха вейки, бездушно алчни, пиещи светлина, лениви като пръсти, потопени зад някое кану. Рут разбра, че не е толкова страшно човек да умре. Тя се беше покрила с пухена завивка с надеждата да подремне.

Енергични стъпки кръстосваха долния етаж, а после се заизкачваха по стълбите. Неканен, Джери се промъкна под завивката й. Тя се надяваше, че той няма да пожелае да правят любов; Джери постави ръка около кръста й и попита:

— Щастлива ли си?

— Не знам.

— Уморена ли си?

— Да.

— Хайде да спиш.

— Да ме тормозиш ли дойде?

— Напротив. Дойдох, защото напоследък си тъжна.

Извитите форми на дървото, стабилни като скала и произволни като вятър, й се сториха далечни, като прошепната дума.

— Не съм тъжна — каза тя.

Джери се намъкна по-надолу под завивката и притисна отворената си уста към рамото й. Когато заговори, езикът му започна да я гъделичка.

— Кажи ми кого харесваш — каза той.

— Харесвам тебе — каза тя, — харесвам гълъбите на това дърво, всички кучета в града освен онези, които обръщат кофите ни за боклук, всички котараци освен онзи, от който забременя Лулу. Харесвам спасителите на плажа, полицаите в града освен онзи, който ме наруга заради обратния завой, най-после харесвам и някои от нашите ужасни приятели, особено когато съм пияна…

— Как ти се струва Дик Матиас?

— Нямам нищо против него.

— Знам, че нямаш. Това ти прави чест. Той е голям дебелоглавец. Главата му е буквално дебела. И онова око. Не те ли побиват тръпки, като те погледне?

Рут почувствува, че заради своето достойнство, заради своята тайна е длъжна да не казва нищо, да остави Джери сам да го каже. Със свито сърце чакаше. Той се опря на лакът; тя затвори очи и си го представи, че държи нож в ръката. От времето, когато беше бременна с Джефри, по горещините я боляха краката. Присъствието на Джери усилваше болката. Тя си пое дълбоко въздух.

Това, което той каза, беше нищо в сравнение с онова, което очакваше, макар че разговорът се завъртя около болната тема.

— Какво мислиш за Сали? Кажи ми нещо за Сали.

— Сали — засмя се Рут, сякаш я докосна по незащитено място.

— Обичаш ли я?

— Разбира се, че не — засмя се отново тя.

— Харесваш ли я?

— Не особено.

— Бейби, ти трябва най-малкото да я харесваш. Тя те харесва.

— Не мисля, че ме харесва особено. Искам да кажа, че ме харесва само като още една местна женска, която може да засенчи по хубост…

— Не те засенчва. Тя не мисли така. Тя те смята за красива.

— Не ставай глупав. Аз изглеждам добре само ако светлината е умерена и не съм подтисната. А тя е почти чудо.

— Обясни ми това „почти“. Съгласен съм. Тя е забележително красива, но при нея нещо липсва. Какво е то?

На Рут й беше трудно да фокусира вниманието си върху Сали, която все се сливаше с образа на Ричард. Разбра, че любовното изживяване й е дало сили да не мисли за жена му, макар че когато за пръв път дойдоха в Грийнуд, тя й беше направила поразително впечатление — русата й коса, която се спускаше по широкия гръб, мъжката й походка и учуденият поглед, жадната усмивка, изкривена в единия ъгъл.

— Мисля — каза Рут, — че Сали никога не е била щастлива. Двамата с Дик не си подхождат по всички линии. Те имат лице за пред обществото, но може би не си помагат. — Тя искаше да продължи „като нас двамата“, но срамежливостта я възпря.

— Боже господи, та кой ли би бил подходящ за Ричард? Той е чудовище — подхвана любимата си тема Джери.

— Не е. И на тебе това ти е добре известно. Много жени биха били подходящи за него. Например една отпусната предизвикателна жена без амбиции…

— Сали амбициозна?

— Извънредно.

— За какво?

— За всичко. За живота. Също като тебе.

— При това яе е привлекателна.

Рут си сопомни думите на Ричард за Сали. Когато отвръщаше на Джери, тя си каза, че не трябва да говори с маниера на Ричард.

— Моето впечатление е — обясни тя, — че не е особено топла и състрадателна. В чувствата ои не минава границата, отвъд която би се усещала подтисната. Но със секса не зная как е. Впрочем какъв е този внезапен интерес?

— Нищо особено — каза той. — Просто любов към съседа. — Той се намъкна още по-близо до нея и се сгуши още по-дълбоко под завивката, така че само върхът на главата му се показваше; в косата му имаше неочаквано много бели косми. Той започна да мърка — това беше негов трик; до ушите й стигнаха вибрации дълбоко от гърлото му. Това беше сигнал, ако желае, да се обърне към него; но тя остана по гръб, макар че Джери беше прогонил цялата й дрямка.

— Струва ми се — чу се гласът му изпод завивката, — че вие със Сали имате много повече общо, отколкото предполагате. А ти била ли си някога щастлива?

— Разбира се, че съм била. Аз съм щастлива през по-голямата част от времето, там е бедата. Всички очакват да бъда спокойна и удовлетворена и, по дяволите, аз съм. Сега обаче не ми е ясно защо съм така подтисната.

— Да не би да си бременна? Да не би да си се срещала с котарака на Лулу?

— Сигурна съм, че не.

— Тогава е ясно. Урочасана си.

— Понякога чувствувам — продължи тя — истинско желание да закрилям Сали, истинска симпатия. Тя е повърхностна и себична и знам, че ако застана някога на пътя й, ще ме прегази, и все пак в тази нейна показност има нещо наистина щедро, някакво желание да даде нещо на света. Когато на ски-пистата си сложи онази смешна шапка с пискюла и започне да флиртува със ски-инструктора, на моменти просто ми се иска да я прегърна, толкова сладко се прави на глупачка. А когато ходихме за миди, тя беше направо чудесна. Но аз не изпитвам тази симпатия, когато танцува с тебе туист, ако питаш за това.

Той беше започнал да я хапе леко през комбинезона и след мъркането тя почувствува като страшно незавидна участта да бъде изядена. Оттласна го, дръпна завивката от лицето му и каза:

— За това ли ме питаш?

Той скри лицето си в рамото й, големият му нос беше студен, и затвори очи. Сякаш искаше да се унесе в съня, който й беше отнел. Една нарастваща усмивка гъделичкаше кожата на ръката й.

— Обичам те — въздъхна той. — Ти виждаш нещата толкова ясно.

По-късно тя се удивляваше как е могла да бъде толкова сляпа, и то така дълго. Сигналите бяха многобройни: пясъкът, необяснимите заминавания и завръщания, отказването от цигарите, неговото тържествено приповдигнато настроение, когато Сали беше на същата забава, нежният съпружески жест (той жегна на времето Рут и се запечата в паметта й), с който веднъж Сали хвана китката ма Джери, за да го покани на танц. През предната пролет ужасът на Джери от смъртта бе й изглеждал така нелеп, така неосъществим, че тя прие като друга негова тайнствена приумица и новото му поведение: новия тембър и самочувствие, изблиците на гняв към децата, проявите на нежност към нея самата, жадния умозрителен тон, с който изпълваше техните разговори, безсънието му, разредените им съпружески контакти, новия му хладен и властен маниер в леглото, заради който на моменти имаше чувството, че е отново с Ричард. Как е могла да бъде толкова сляпа? Отначало си каза, че тъй като толкова дълго се бе взирала в собствената си вина, по погрешка бе взела за послеобраз онова, което всъщност е било началото на едно развитие. По-късно призна пред себе си това, което никога не би могла да признае пред Джери — че не го е смятала способен на такова нещо.

Джери поиска развод в неделята след двата дни във Вашингтон, когато се завърна при нея, рискувайки живота си, с един късен самолет. Тогава имаше закъснение, страшен хаос в полетите и тя посрещаше на Ла Гуардиа самолет след самолет. Когато най-после познатият силует с къса коса и тесни рамене прекоси мъждивите светлини на пистата и се устреми към нея, сърцето й за нейно учудване се изпълни с раболепно задоволство. Ако беше куче, щеше да скочи и да започне да ближе лицето му; но тя беше само съпруга, затова се остави да я целунат и го заведе до колата, като слушаше описанието на пътуването му — Държавния департамент, припряното посещение в Националната галерия, за да види картините на Вермеер, безсънието в хотела, неподходящите подаръци за децата от един дръгстор, подлудяващото чакане на аерогарата. Когато градската суетня се стопи зад тях, тя се предаде на обаянието на неговия профил, който говореше в топлата вътрешност на колата, а когато спряха със скърцане пред къщата и двамата почувствуваха умората, ядоха пилешка супа, пиха царевично уиски и се навряха в студеното легло. След време това негово завръщане щеше да й се стори омагьосано, неин прощален поглед към твърдата земя, преди да се впусне в морето на кошмарите, което щеше да стане нейно обиталище.

Сутринта тя отиде с децата на плажа. Джери искаше да иде на църква. Службата през лятото започваше в девет и половина и свършваше в десет и половина. Тя мислеше, че не е честно да карат децата да чакат толкова дълго, особено след като летните дни преминаваха по следната схема: ясно време на зазоряване и облачно по обед. Затова те го закараха до църквата, облечен в официалния си костюм, и продължиха нататък.

Облаците се струпаха по-рано от обикновено; в началото малки спретнати пухчета, като тези от пушека на локомотив на хоризонта, после по-тъмни и с по-сложна форма — крепости, континенти, които нарастваха над главата й и скриваха слънцето. Майките по плажа си играеха на чакане на слънцето между облаците. Облаците се движеха на изток, затова очите им се взираха на запад, където откос от напиращо злато щеше да запали първо покривите на къщите по Джейкъбз Пойнт; после щеше да се облее в светлина голямата зелена водна кула, която снабдяваше с вода къщите, и, металното яйце върху нейния връх щеше да заблести като пристигнал от Марс космически кораб, сетне като разлюляна нива с неземно жито светлината щеше да се изтърколи на равномерни потръпвания, сякаш крачки по милята пясък, над главите им слънцето щеше да се разгори, освободено от внезапните филизи по ръба на облаците, и небесни нишки с цветовете на дъгата щяха да се вплетат в миглите на майките. През тази неделна сутрин пространствата между облаците се затваряха по-бързо от обикновено и в единайсет и половина замириса определено на дъжд. Рут и децата се върнаха в къщи. Свариха Джери да чете неделния вестник във всекидневната. Беше си свалил сакото и разхлабил възела на вратовръзката, но косата му, прясно намокрена и пригладена, се стори на Рут някак странна, изглеждаше разсеян, уязвим, враждебен; държеше се така, сякаш лично бяха развалили малкото хубави часове в този ден. Но той по начало се връщаше раздразнен от църква.

Тя извади печеното от печката и всички освен Джери седнаха на неделната трапеза по бански. Това беше единственото ядене през седмицата, когато Джери казваше молитвата. Когато започна „Отче наш“, Джефри, който знаеше молитвата преди лягане, каза високо: „Мили боже…“, а Джоана и Чарли се закикотиха. Джери претупа своята благословия след това прекъсване, а Джефри със здраво стиснати очи и пълни ръчички, притиснали чинията, се опита да повтаря безуспешно след него.

— Не мога да я кажа — захленчи Джефри.

— Амин — каза Джери и с опъната, длан плесна Джефри отгоре по главата. — Млъкни.

Момчето си беше счупило ключицата тази седмица. Раменете му бяха стегнати в бинт; изобщо имаше доста измъчен вид.

— Ти я каза много бързо! — запротестира Джефри, като преглътна сълзите си.

— Колко си глупав. Тази молитва не трябва да се повтаря след татко — обясни Джоана.

— Чарли се извърна и от небцето му се отдели ликуващо-подигравателен звук, „к-к-к“.

Обидите следваха твърде бързо, за да ги преглътне Джефри; чашата преля. Лицето му се размаза, сгърчи и той заплака.

— Джери, ти ме учудваш — каза Рут. — Как можа да направиш това?

Джери хвана вилицата и я хвърли към нея, без да цели да я удари, и тя профуча над главата й пред отворената врата в кухнята. Джоана и Чарли се спогледаха и издули бузи, избухнаха едновременно в неудържим смях.

— По дяволите — каза Джери. — По-добре да бях казал „Отче наш“ в някой клозет. Седите тука всички, както майка ви е родила.

— Детето искаше да се прояви — каза Рут. — То не знае разликата между „Отче наш“ и другите молитви.

— Тогава защо не му я кажеш, мама му стара! Ако в майка му имаше поне капка християнско благоприличие, детето щеше да знае, че не е хубаво да се прекъсват хората. Джефри — обърна се Джери към него, — престани да плачеш, ще те заболи ключицата.

Детето си беше изкарало акъла от невъздържания ядосан тон на баща си и се опита да каже нещо:

— А-а-а…

— А-а-а… — подигра го Джоана.

Джефри писна като прободен.

Джери стана и се опита да стигне Джоана, за да я плесне. Тя се прикри с ръце, преобръщайки стола си. Нещо в нейното ужасно изражение разсмя Джери. И този груб смях сякаш отприщи всички зли духове около масата. Чарли се обърна, каза „ревльо“ и ощипа Джефри по ръката, като го удари по ключицата. Преди той да успее да реагира, майка му изпищя вместо него; Чарли извика: „Забравих, забравих!“ Побесняла от желанието да пресече този порой от пакости в самия му източник, Рут, все още стискайки черпака, стана от мястото си и заобиколи масата така бързо, че имаше чувството, сякаш се пързаля. Замахна с ръка към лицето на Джери. Той видя това и скри лице в ръцете си, насочвайки към нея кичура на върха на главата’си, с неговото беззащитно множество бели косми. Черепът му беше по-твърд от ръката й; тя си навехна палеца; пред очите й притъмня от болка. Налагаше сляпо отново и отново упоритата снишена глава; не успяваше с една ръка (другата все още стиснала черпака) да достигне с нокти очите му, отровната му уста. Когато замахна за четвърти път, той стана, хвана китката й в момента на удара и я стисна така силно, че кокалите изхрущяха.

— Разчувствувана фригидна безсрамница — каза с равен глас. — Не ме докосвай! — Той наблягаше с еднаква тежест на всяка дума, а най-после откритото му лице, макар и зачервено, изразяваше мъртвешки безизразно спокойствие; това бе гримираното лице на покойник. Кошмарът беше започнал.

Двете по-големи деца се бяха смълчали. Плачът на Джефри се лееше без почивка, безпощадно. Двойната еластична превръзка стягаше голите му рамене така, че пухкавите му ръчички висяха безпомощно като на маймуна. Джери седна и взе ръката на Джефри.

— Ти си добро момче — каза той, — защото искаше да кажеш „Отче наш“ заедно с мене. Но трябва да знаеш, че двама души едновременно не могат да казват „Отче наш“. Тази седмица може да научим с теб молитвата и следващата неделя ти ще я кажеш вместо татко, о’кей?

— О-о-о… — опита се да се съгласи детето, още хлипайки.

— О-о-о… — прошепна Джоана на Чарли, който се изхили, погледна под око Рут и отново се изхили.

— Ти си добро момче — каза Джери на Джефри. — А сега стига вече плака и си изяж боба. Деца, вижте каква добра майчица имаме, само какъв хубав боб ни е сготвила! А сега татко ще разреже вкусното печено. Къде е този дяволски нож? Извинявам се на всички. Джефри, млъкни най-сетне.

Но Джефри не спираше да се тресе; в главата му се въртяха събитията от последните няколко минути. Рут откри, че също трепери и не може да произнесе нито дума. Неспособна да влезе в тон с Джефри, който развеселяваше децата с шеги и сееше любов в сърцата им, тя се почувствува изолирана. В кухнята, като миеше чиниите, се разплака. През прозореца, по който чукаха първите капки на дъжда, гледаше как Джоана и Чарли заедно с две съседски деца ритат и гонят голяма зелена топка под тъмновиолетовото небе. Сложила беше Джефри да спи на горния етаж. Джери влезе в кухнята, вдигна вилицата от пода, взе една кърпа и застана безмълвно до нея, започна да трие чиниите. Преди доста време, спомни си Рут, той беше предложил да й помага за чиниите. Сега предложението му излъчваше заплаха и тя почувствува как сълзите й напират.

— Обясни ми какво точно става? — попита той.

Гърлото я болеше твърде много, за да говори.

— Извинявай — каза той — за това избухване. Тези дни съм много напрегнат.

— От какво?

— О, куп неща. Смъртта ли? Престанах да мисля за смъртта, щом започнах да се приближавам до нея. Виж ми косата.

— Чудесна е. Разхубавяваш се.

— Най-после, а? А и в работата. Колкото по-малко рисувам, толкова повече ме харесват. Обичат Да им говоря. Ал е просто очарован от мене.

— Можеш да напуснеш.

— А тези дечурлига?

— Стига вече си бърсал чинии. Тези остави да се отцедят.

— Защо децата са вън на дъжда?

— Все още не е заваляло силно.

— Смятам да ги заведа да играем кегли.

— Много ще се зарадват.

— Разхубавил съм се. Кое те накара да се омъжиш за такова грозно пате?

— Това ли те тревожи?

— Не.

— Кое тогава?

— Струва ли си да чоплим?

— Защо не? — попита тя.

— Старахувам се, че веднъж почнем ли да обсъждаме, никога няма да спрем.

— Хайде, изплюй камъчето!

Тази заповед го засегна, лицето му се сгърчи; наблюдавайки го през мъглата от сълзи, тя доби чувството, че тялото му се разширява неограничено, подобно на облаците на плажа. „Ела с мене“ — каза той и от кухнята, през всекидневната покрай огромната стара камина я поведе към предните прозорци, които гледаха към бряста. В ъгъла на единия прозорец, където се събираха рамките, имаше малка кафява купчинка монети, едно оранжево мънисто от индианския гердан, който Джоана беше правила в училище, един потъмнял бронзов ключ за нещо, което никога нямаше да бъде отворено — някой куфар, сандък или детска касичка. Джери се заигра с тези предмети, докато разговаряха, сякаш се мъчеше да извлече от тях някакъв непоклатим порядък, някакво окончателно подреждане.

— Смятала ли си някога, че е възможно — попита той с настойчиво-педантичен глас, с който четеше на глас пред децата — да сме направили грешка?

— Кога?

— Когато се оженихме.

— Нали се обичахме?

— Убедена ли си?

— Така поне си мислех.

— И аз така си мислех. — Той зачака.

— Да, считала съм, че е възможно да сме направили грешка — отговори тя.

— Но не и напоследък.

— Вярно е. Мислех, че нещата се оправят.

— В леглото ли?

— Това ли е темата на нашия разговор?

— Донякъде. Рут, изкушавала ли си се някога да се махнеш точно когато живеем най-добре?

— Джери, как можеш да ми говориш така?

— Бейби, просто искам да те попитам дали няма да направим ужасна грешка, ако поддържаме докрай този брак.

Дъхът й спря; тя почувствува кожата на лицето си като едната стена на херметически затворена стая, оградена от кафявата рамка с купчинката монети, от ниските виолетови облаци, на чийто фон брястовите вейки изглеждаха бледи от стъкления правоъгълник, върху който плющеше дъждът. Чу гласа на Джери:

— Хей?

— Какво?

— Не се разстройвай — каза той. — Това е само предложение. Идея.

— Идея да ме изоставиш?

— Да се изоставим взаимно. Ти можеш да се върнеш в големия град и отново да започнеш да рисуваш. Не си рисувала от години. Това е истинско похабяване.

— А какво ще стане с децата?

— Мисля си, не бихме ли могли някак да ги поделим? Ще могат да се виждат едно друго, нас също, всичко, каквото пожелаят; няма да е лошо, ако и двамата го поискаме.

— Какво да искаме?

— Това, за което говорим. Ти ще можеш да рисуваш, да ходиш боса, отново да станеш бохем.

— Бохем на средна възраст с бръчки, разширени вени и коремче.

— Не ставай глупава. Ти си млада. Сега изглеждаш по-добре, отколкото когато те срещнах за пръв път.

— Колко мило!

— Можеш да вземеш Чарли. Момчетата ще си поделим, а аз ще задържа и Джоана да ми върти домакинството.

— Те не могат един без друг, а аз не мога без тях. Без всички тях. А ние не можем без теб.

— Не говори така. Ти можеш без мен. Ти можеш. Животът ти с мен не е пълноценен, аз не съм мъжът, който ти трябва. И никога не съм бил. Аз бях просто един занимателен твой колега. Ти имаш нужда от друг мъж. Ти имаш нужда да се махнеш от Грийнуд.

Стана й противно, когато гласът му се извиси накрая.

— Значи, вземаш и града. Ще ме набуташ в някой таван, а в къщата ще остане за тебе? Не, благодаря. Ти работиш във Вашингтон, ти живей във Вашингтон.

Дъждът се беше усилил и децата — техните и двете на съседите Кантинели — нахлуха отвън.

— Ще ги заведа да играем кегли — предложи Джери. Изведнъж се превърна в самата деловитост и й занарежда бързо: — Виж какво. Повече няма да разискваме. Не мисли въобще за това. Намери жена, която да седи при детето довечера, и ще те заведа да вечеряме на едно място, където приготвят морски ястия. Моля те, не плачи и не се тревожи. — После се обърна към децата: — Ко-о-й иска да играе кегли?

Техният хор я бомбардира със своето „аз“. Дъждът плющеше върху студените стъкла. Джери изглеждаше възбуден от нейната безпомощност.

— Джоана и Чарли, Роуз и Франки — викна той, — влизайте в колата. — Помогна на малкия Франки, който беше на години между Чарли и Джефри, да си обуе гуменките. Сякаш тя вече си бе отишла и Джери бе поел грижите за децата и къщата. Главата започна да я цепи, преди да успее да свърже всичко това с някакъв външен звук: Джефри беше слязъл отгоре, стиснал в ръце одеялото си, и плачеше. И той искаше да отиде.

— Миличко — каза Рут и от гласа си почувствува болка в гърлото, — ти не можеш да отидеш. Имаш счупена ключица и не можеш да хвърляш топката.

Плачът му затвори плътно очите й; другите деца едно след друго затръшваха вратата на излизане, докато тя преброи до четири. „Ти не можеш да отидеш, не можеш“, казваше Джери в главата й; слухът й долови нещо странно и тя отвори очи. Той беше коленичил на пода и здраво притискаше детето.

— Ангелчето ми, горкото ми малко ангелче — казваше Джери.

Лицето му над рамото на Джефри, както се стори на Рут, беше сгърчено от пресилена скръб. Той се опита да се изправи, люлеейки в ръцете си детето, сякаш е бебе. Обиден и почувствувал болка, Джефри се изхлузи и се притисна към Рут; сълзите по страните му намокриха бедрата й. Тя беше в стария си цял черен бански от Блумингдейл; още преди години му беше махнала банелите, тъй като си мислеше, че прави гърдите твърде остри. Усмихвайки се, Джери избърса очите си.

— Господи, това е ужасно — каза той весело, целуна я бързо и я остави сама със звука на поройния дъжд.

Мястото, където приготвяха морски ястия и което Джери толкова харесваше, беше ресторант в стария център на града, до някакви гниещи докове — една преправена капитанска къща, чиито няколко малки трапезарии имаха самостоятелни камини; през този сезон пепелта беше изчистена и между пиростиите бяха наредени стръкове божури. Покривките на масите бяха на червени карета, малки свещници осветяваха лицата на посетителите, както и крепостта „Де Ла Тур“. Джери се настани и се разбъбра над джина с тоник, тя не го прекъсна. Тяхната поръчка — мидена супа — пристигна; гласът му промени тембъра си, стана по-сериозен, по-мек.

— Тази рокля е хубава — каза той. — Защо не я носиш по-често?

— Купих е веднага след Джефри. Доста ми е широка в талията.

— Горкото момче.

— Той не разбира за ключицата.

— От трите деца той най-малко прилича на нас. Защо е така?

— Той е по-малкото братче. Ти си бил едно дете, а аз по-голямата сестра. Готов ли си да ми кажеш?

— А ти готова ли си да чуеш?

— О, разбира се.

— Да ти кажа — мисля, че съм влюбен.

— Коя е щастливката?

— Ти знаещ. Трябва да си се досетила.

— Може би. Все пак кажи ми.

Той искаше, но не можеше да го каже; свел очи, гребна от супата. Този разговор не можеше да бъде сериозен.

— Ако не позная, може да те обидя — каза Рут закачливо.

— Сали — каза той. Когато тя не отговори, той запита бързо: — Коя друга би могла да бъде?

Една муха кацна на устните й и я стресна, засърбя я непоносимо; тя си представи как изглежда на мухата — една жива планина, вулкан, издишващ воня на миди.

— Разбира се, че само тя — отговори Рут, като искаше да бъде деликатна, да сподели с Джери своята увереност, че Сали е очевидната, неизбежната жена.

— Винаги съм харесвал Сали — каза той, за да се оправдае.

— А тя как е към тебе?

— Обича ме.

— Сигурен ли си?

— Опасявам се, че е точно така, Рут.

— Спиш ли с нея?

— Да, разбира се.

— Извинявай, но често ли?

— Над двайсет пъти досега.

— Над двайсет! Че кога успя?

Най-после тя се учуди на нещо и той се успокои. Дори се осмели да й се усмихне:

— Има ли значение?

— Разбира се, че има, все още не ми звучи реално.

— Рут, аз я обичам. И не говоря това само за да си чешем езиците. Срещаме се на разни места. По плажовете. В нейната къща. В града. Тази пролет бяхме заедно във Вашингтон.

— Боже мой, Джери. Във Вашингтон? — Започна да става реално.

— Моля те, не ме карай да съжалявам, че не съм ти казал. Просто ми беше трудно да те гледам как нищо не подозираш.

— А миналата седмица? Когато се върна късно и аз те посрещнах на Ла Гуардиа, беше ли тя тогава с тебе? Беше ли в самолета? Беше.

— Не, повече нищо няма да ти кажа. Аз обичам Сали. Това ти стига. Сали Матиас. Дори само като произнасям името й, целият се ичпълвам с щастие.

— Беше ли тя на онзи-самолет?

— Рут, не говорим за това.

— Кажи ми.

— Добре. Да. Беше. Беше.

— Добре — усмихна се тя. — Обясненията са излишни. Значи, когато се приближи и ме целуна и изглеждаше толкова щастлив, че ме виждаш, ти си идвал на право от нея. Току-що си я бил целунал за довиждане в самолета.

— Не си спомням дори да съм я целунал, толкова бързах. Аз бях щастлив, че те виждам, колкото и странно да ти звучи.

— Колкото и странно да ми звучи.

— Този път не исках тя да идва; дойде изцяло по свое желание. Трябваше да лъжа в хотела, да излизам бегом от Държавния департамент, въобще хиляди неудобства. След това самолетите не излитаха или по-точно излитаха, без да сме в тях. Ричард си помислил, че е останала да спи в града. Тя се обадила и казала, че колата се е повредила. Лъжите й са фантастични, а този идиот веднага ги налапва.

— Ричард знае ли?

— Не вярвам. — Джери я загледа, откривайки в нейно лице съюзник и съветник. — Сигурен съм, че не. Щеше ли иначе да стои със скръстени ръце?

Сервитьорката взе празните супени чинии и сложи пред Рут нейните стриди на скара, а пред Джери — пържената писия. Рут с изненада откри, че може, дори желае да яде. Може би си мислеше, че ако яде така, сякаш всичко е нормално, то наистина ще стане нормално. Новината на Джери й се стори като враг, който е направил пробив във фронта й, но е имал време да раеме само един малък участък.

— Може би ще трябва аз да поговоря с Ричард предложи тя. — За да водя как ще реагира.

— По-добре не. Ако му кажеш и той се разведе с нея заради мене, аз ще се чувствувам задължен да се оженя за нея, не мислиш ли?

Тя го погледна и като видя на светлината от свещта неговата изпита сияеща физиономия, разбра, че всичко това го забавлява. Бяха излезли да вечерят набързо двамата сами и всичко в тази атмосфера на опасност, на взаимно дебнене му напомняше изпълнена с вълнения любовна среща. Рут си помисли със задоволство, че в крайна сметка владее положението; загубата на един участък беше активизирала останалите.

— Не мисля така — каза тя. — Може би Ричард няма да поиска развод. Той също е имал свои любовни истории, сигурно и тя. Може би уговорката им е това да влиза в семейния им живот.

Джери отмина с безразличие думите й за историите на Ричард. Можеше да говори само за Сали:

— Тя е спала с други мъже преди, но никога не се е влюбвала.

— С какви е спала?

— С разни. Когато са живеели разделени. Никога не съм я питал дали е спала с някой от съседите, които познавам. Не е ли странно? Предполагам, че се страхувам да узная.

— Трябва да я питаш.

— Благодаря, и сам зная как да говоря със Сали.

— Искаш ли да чуеш едно признание от мене? — попита Рут.

— Какво признание?

— Не увисвай така нос. Вярно, че не може да се сравнява е твоето пищно романтично изживяване, но и аз ои имам свое.

— Наистина ли? Рут, това е чудесно! С кого?

Тя бе имала намерение да му каже, но сега знаеше, че той ще се изсмее. Неговото презрение към Ричард я обля и тя се изчерви.

— Няма да ти кажа. Беше преди известно време и свърши, когато осъзнах, че обичам теб, а не него. Никога не съм се съмнявала, че той ме обича.

— Оигурна ли си?

— Съвсем.

— И този мъж няма да се върне при теб, ако се разведеш?

— Никога.

Това може би беше истината, но кръвта й закипя, сякаш беше лъжа.

— Защо не искаш да ми кажеш името му?

— Може да използуваш това срещу мене.

— А ако ти обещая, че няма?

— Какво значение има обещанието ти, когато знам, че обичаш друга?

Той млъкна, за да сдъвче и преглътне храната.

— Вие жените сигурно гледате на това като на война?

— А ти как гледаш?

— Като на бъркотия. Аз обичам децата, обичах и тебе. Предполагам, че донякъде все още те обичам.

— Нека не те обърква — каза тя. — Това беше една глупава авантюра и аз се радвам, че свърши. Тогава бях нещастна, затова още съм благодарна на този човек и не ме карай да го предам. Това не засяга вас със Сали.

— Напротив, засяга ме. Кара ме да ревнувам. Защо не ми го кажеш?

— Ако ти го кажа, може би няма да ревнуваш.

— Беше Скип, нали? — засмя се доволно той.

— Не.

— Тогава сигурно Дейвид.

— Не ми се играе на отгатване.

— Дейвид е бил. Затова, значи, се държеше така враждебно с Хариет. Той е.

— Няма да ти кажа сега. Може би по-късно. Трябва да помисля. Казах ти за тази история, защото вече е свършила. Те свършват, Джери. Може да е хубаво, красиво, най-хубавото нещо на света; но не продължава дълго, и заради Сали — мене ме остави настрана, ако така ще ти е по-добре, — заради Сали, заради твоите и нейните деца и дори заради Ричард дай време на тази история да заглъхне.

— Аз вече съм й дал време. Започна рано напролет, а преди това я обичах няколко години. Не трябваше вепременно да спя с нея, за да я обикна. Макар че помогна. Рут, слушай. Не се мъчи да презираш тази жена. Тя не е глупава и съвсем не е лоша. Никога не е казала нищо лошо по твой адрес; дори много се тревожи за теб. Когато стана ясно, че сме затънали дълбока, тя се опита да скъса с мене, но аз не й позволих. Аз бях този, който настояваше. Тя е моя. Тя ми принадлежи по един начин, който ти не можеш да си представиш. Трудно мога да ти го опиша, но когато съм с нея, аз се чувствувам отгоре. Когато съм с тебе, съм наравно.

Той илюстрира „наравно“ с два протегнати пръста.

Защо беше нужно да я измъчва с всичко това? Защо просто не си отидеше? Защо трябваше да се мъчи да я накара да му каже да си отиде? Тя отказваше. Мълчанието беше нейният отказ. Дръж се като мъж, както подобава на един мъж. Гледай нещата в очите.

— Ще желаете ли кафе или десерт?

Рут се запита откога ли сервитьорката стои там, Жилава жена, облегната сякаш да облекчи болката в краката си, тя ги гледаше отгоре като отегчена майка.

— Нито във вашия разговор не е ново, намекваше нейната поза.

— Само кафе, ако обичате — каза Джери, взе кърпата от скута си и я сгъна до чашата със странно гальовни движения; той се беше разтоварил. В товара, който беше прехвърлил върху нея, стърчаха, няколко остри ръба, които й убиваха.

— Втория път дойде във Вашингтон, без да си я викал, така ли?

— Ъхъ. — Лицето му издаваше колко много е поласкан. — Молих я да не прави това. Заради нейната безопасност.

— Курва.

Сега той застана нащрек:

— Какво искаш да кажеш?

— Това е! Винаги съм я смятала за такава. Никоя свястна жена не би преследвала така един мъж с три деца.

— Преследване не е точната дума. Това беше битка. Тя не е курва, миличка, тя е добра жена, която не разбира защо трябва да бъде нещастна. Тя е като тебе. В много отношения е също като тебе.

— Благодаря. Предполагам, че за тебе това е комплимент.

— Ако е комплимент, съветвам те да го приемеш.

— Аз ще говоря с нея.

— Господи, защо? — Джери премести кърпата си от другата страна на чинията. — Какво ще й кажеш?

— Нямам понятие. Ще измисля нещо.

— Каквото и да й кажеш, тя вече си го е казала.

— Може би ще й е приятно да го чуе и от нечии други уста.

— Слушай. Аз ще защищавам тази жена. Ако трябва, ще се оженя за нея, за да я защитя. Това ли искаш да предизвикаш?

— Не, не искам да се ожениш за нея. Ти самият обаче искаш, не е ли истина?

— Истина е — отговори бавно той.

Неговото колебание й позволи да докосне ръката му, която не се отдръпна. Двата пръста, които бяха стискали флумастъра, имаха мастилени мазоли.

— Позволи ми да говоря с нея — каза тя. — Няма да казвам на Ричард. Няма да пищя и да викам. Много е важно. Жените могат да си кажат някои неща, които мъжете не могат. Знам, че не е курва. Тя ми харесва. Уважавам твоите чувства към нея. Знам, че ти отиде ири нея заради мои грешки.

Макар че ръката му се отдръпна, тя почувствува как той се размекна, облегна се назад, доволен от възможността тя и Сали да уредят всичко и да го освободят от необходимостта да решава. Кафето беше пристигнало; чак сега забелязаха, че навсякъде край тях разговорите не спираха; светът съществуваше благодарение на такива разговори. Двамата с Джери, след като години наред бяха живели заедно като деца с невидими родители, вече бяха започнали да разговарят помежду си като възрастни. Преди да тръгнат, Джери я иопита меко, сякаш формално:

— Искаш ли да напусна довечера?

Отговорът дойде на устните й толкова бързо, толкова инстинктивно, че тя не почувствува своето, решение:

— Разбира се, че не.

— Сигурна ли си? Така нещата ще се изяснят. Не мога нищо да ти обещая.

— Къде ще отидеш?

— И аз това си мисля. Може би в града.

— Знаеш, че не можеш да спиш по хотели. Не правй глупости. Ти не искаш да ме напуснеш довечера, нали?

— Да. Явно не искам — каза той, след като се замисли.

— Тя може би е отишла някъде с Ричард и няма как да дойде при тебе.

— Аз няма да я викам. Първо трябва да те напусна.

— Добре, ти ще обясниш на децата, Не ти завиждам.

Той заразглежда каретата на покривката, сякаш нишките можеха да му подскажат отговора. Продължи да очертава едно от каретата със средния пръст на лявата си ръка. Когато се ожениха, Джери отказа да носи халка, защото щял непрекъснато да я човърка.

— Хайде да се разходим по плажа.

Платиха, усмихнаха се на отегчената сервитьорка, излязоха и се качиха в неговата кола — „Мъркюри“ с подвижен покрив. Небето над плажа беше жълто след дъжда. Звездите изглеждаха бледи, но луната в третата си четвърт хвърляше такава ясна светлина върху пясъка, че зад двамата се провличаха сенки. Заливът сякаш беше забоден към хоризонта от светлините на остров Грейс в обратна посока на къщите на Джейкъбз Пойнт. Рут не можеше да повярва, че преди по-малко от дванайсет часа е лежала тук и е гледала как слънцето напредва с бързи крачки към нея; приливът беше изличил всички следи от деня. Сега през нощта голите й нозе оставяха гладки студени отпечатъци, а вълните, фосфоресциращи, се плискаха и отдръпваха. Джери се спря, прегърна я и целуна шията й, бузите, клепачите.

— Не знам какво да правя — каза той. Не мога да се откажа от нито една от двете ви.

— Недей да решаваш сега — каза тя. — Още не съм готова.

— Ти никога няма да бъдеш готова!

— Не бъди толкова сигурен. Аз мога да се подготвя. Само ми обещай, че няма да правиш нищо до края на лятото.

— Добре — каза той.

— Ще можеш ли да издържиш?

Тя се почувствува виновна от тази лесна победа.

Сали и Джери: тяхната увереност, че се обичат, й изглеждаше трогателна. Рут си ги представи и толкова ги надрасна, че в един момент й се стори, че ще припадне. Бляскавата нощ около нея се разгръщаше като атмосферата на картина от Шагал; Рут се беше притиснала до Джери от съжаление.

— Какво да издържа? — попита той.

— Да не се виждаш със Сали — каза тя.

— И това ли влиза в обещанието?

— Трябва да се опиташ да поживееш с мене — каза му Рут — до края на лятото. Иначе какъв е смисълът?

— Смисълът на кое?

— Да опитаме.

— А после?

— После ще решим.

— Боже — каза Джери, — ти си една чудесна съпруга.

На следващия ден, понеделник, тя се обади на Сали.

— Сали, обажда се Рут.

— Здравей. Как си? — Преди време Сали беше работила като секретарка и гласът й звучеше овладян и богат по телефона, професионално качество, за което човек забравяше веднага, щом я види как писука и флиртува по забавите.

— Не особено добре.

— О, съжалявам.

— Обаждам се да те питам дали мога да намина на чашка кафе.

— Разби-и-ра се. — Думите на Сали бяха много внимателно подбрани. — Удобно ли ти е днес привечер? Ще пийнем нещо. Няма ли да ходиш на плажа? Вчера беше така мрачно.

— Наистина няма да стоя дълго.

— Ако искаш, вземи и децата.

— Да — Рут се стресна от собствения ои извинителен смях, — но вече съм ангажирала жена да ги гледа.

— Ричард помъкна Боби да разглеждат някакво имение, но Питър и бебето са при мене. Искаш ли… имаш ли нещо против да бъдат с нас?

— Разбира се, че не. Глупаво беше от моя страна да викам тази жена.

— Зависи — осмели се да каже Сали. — Би могла да доведеш Джефри да прави компания на моите.

Рут почувствува, че другата жена нещо я мотае, макар все още да беше в неведение.

— Да, това може. — Джефри мразеше Питър, който го блъскаше. — Ще видя.

— Чудесно — каза Сали и пропя: — Ще те чакаме. — После затвори.

Рут беснееше, че краката на Джефри не влизат в гуменките. Когато бавачката пристигна, той се развика, че не иска да ходи, а Джоана и Чарли се заоплакваха, че не ги вземат.

През зимните снежни уикенди хората водеха децата; си да се пързалят с шейни по хълма на Матиасови; Ричард и Сали поднасяха сладки и разтопен шоколад на децата и чай с ром на възрастните. Тяхната алея се виеше нагоре и Рут, макар и изпълнена с раздразнение, възмущение и страх, си спомни, по познатото занасяне на своя „Фолкън“, за гостоприемството, което всеки сезон я очакваше на върха: пързаляне с шейна, летни увеселения на открито, вечери, игра на думи, рисуване на обяви, кръжок по тъкане, сбирки на малки дружества, чиято цел беше да направят Грийнуд нещо повече от рай.

Сали чакаше на страничната врата. Слънцето беше на изток и меката плетеница от сянката на дървото, която падаше върху червените дъски на къщата, падаше и върху Сали, подчертавайки нейната животинска нямота и изпъстряйки я като сърна. Тя беше с бели прилепнали панталони с ниска талия в стил „Сан-Тропе“ и жарсена блуза с кръгло деколте на широки кехлибарени ивици. Дългите й ходила бяха голи, а лакът на ноктите на краката й се нуждаеше от подменяне; пепеляворусата й коса се спускаше надолу като на орисница. Лицето й с остра брадичка беше бледо, сякаш бе загубила половин литър кръв или пък току-що бе родила.

— Ей сега се обади Джери — съобщи тя.

— Така ли? — Рут държеше отворена вратата на колата, за да може да се измъкне Джефри — предпазлив и напрегнат.

— Искаше да ме предупреди.

Сали се усмихна и както винаги Рут не можа да се сдържи да не й отвърне с усмивка. Питър Матиас и бебето, едно мъничко момиченце със смешно име, се бяха скупчили около краката на майка си. Как беше това име, нещо варварско, императрица, не Клеопатра — да, Теодора.

— Идете да покажете люлката на Джефри! — извика Сали със своя силен напевен глас и макар че децата още се помайваха срамежливо, Цезар, едроглавото куче на Матиасови, се провря между краката им и ги поведе към задния двор, където люлката се криеше в сянката на дърветата.

Сали се обърна; Рут я последва в къщата и видя познатия интериор през очите на Джери — канапетата с четвъртитите облегалки за ръцете, грапавите абстрактни килими, стъклените масички, извитите лампиони, гравюрите в рамки от посредствени автори като Бюфе и Уайът. Това би му харесало много, би му говорило за пари и светлина. Сали имаше талант за светлината: с бяло боядисаните стени и саксиите с цветя тя умееше да покани слънцето през прозорците и да го задържи. Кухнята беше най-светлата стая; светлината се разбиваше върху первазите и падаше на дълги ивици по всяка дървена повърхност, полирана от енергичната Сали. Миналата нощ, когато Рут и Джери разговаряха и се мятаха в, леглото си, когато като деца пред Коледа не ги ловеше сън и май наистина се бяха вдетинили, тогава той се оплака, че Сали е по-добра домакиня от нея. Рут отговори, че на Сали й помага Джоузи, но знаеше, че този аргумент е слаб. Нея просто не я беше грижа; считаше домакинството за второразредна страст.

— Сложих кафето, но сигурно още не е готово — каза Сали.

Рут седна на масата за закуска — тежка орехова антикварна вещ, която Ричард беше купил наскоро от Торонто; тя си спомни как се гордееше той с всяка материална придобивка.

— Къде е Джоузи? — попита тя.

— Горе. Не се притеснявай. Няма да ни безпокои.

— Аз не се притеснявам. Просто не исках ти да си напрегната.

— Много мило от твоя страна. — Застанала до печката, Сали отметна косата си назад с глава; имаше малка глава. — Съжалявам, че Джери ти е казал. Мислех, че е твърде рано.

— Твърде рано за какво? — Когато Сали не отговори, Рут продължи: — Недей да съжаляваш. За мене е по-добре да знам какво става. Цяло лято бях нещастна, без да знам защо.

— Аз не Мислех толкова — каза Сали натъртено, като сложи чашата кафе пред нея — за тебе.

— Все някога трябваше да излезе наяве — вдигна рамене Рут. — Джери просто ще се пръсне от гордост.

— Той ми каза, че си обещала да не казваш на Ричард.

— Ако му кажа, щял да избяга с тебе.

— Освен това, Рут, той спомена за някаква твоя любовна авантюра. Каза ми го, за да не се чувствувам като уличница пред тебе. Но никога не ми е издал името на мъжа.

— Той не го знае.

— Дейвид Колинз ли беше?

— Не. То стана отдавна, освен това никога, никога не ми е минало през ума да напусна Джери. Приключих тази история, а онзи мъж се държи много добре, учудващо добре. Не вярвам и той да е бил хлътнал много.

— Имала си голям късмет — каза Сали.

— Защо?

— Не си се влюбила в него.

— Не, малко се влюбих. Стомахът ми месеци наред се бунтуваше. Отслабнах с пет кила.

Тя вдигна чашата към устните, но й се видя твърде гореща, затова я постави обратно на чинийката, където й заприлича на чаша от картина на Бойар, гледана отгоре, размазана от светлината.

Сали плъзна ръце по голата маса, сякаш оправяше невидима покривка с треперещите си пръсти, Рут докосна своята чаша и после, когато се опитваше да еи спомни този разговор, първият образ, който изплуваше в съзнанието й, бяха техните четири ръце, треперещи и човъркащи огряното от слънце полирано орехово дърво.

— Знаеш ли — каза Сали, ти си отблъснала Джери.

— Не съм го направила нарочно. Не съм искала. Може би той ме е отблъснал.

— Вие не живеете добре.

— Така ли?

— Моля те, Рут, недей с този тон. Години наред ние с Ричард се възхищавахме от вас като от една идеална съпружеска двойка. Ние винаги сме имали проблеми, затова ви завиждахме — вие изглеждахте така сигурни един в друг, така близки. Но миналата година нещо се случи с тебе и Джери, аз почувствувах как той се осмели да надникне навън — към мене, към другите жени. Разбрах, че му трябва някоя, и си казах: защо пък да не бъда аз?

Когато разказваше това, брадичката й беше почервеняла; тя се усмихна рязко, за да прикрие треперене то на устните си.

Толкова щеше да е лесно, помисли си Рут, да легне и да умре, да се пренесе в жертва на жизнеността на другата жена. Сали не изпитваше съмнение относно правото си да живее. Рут я попита:

— Отдавна ли имаш чувства към Джери?

Сали закима, да, да, да, и се опита да отпие от кафето си, намери го твърде горещо и отмахна косата си от устните и от мокрите си бузи.

— Винаги — каза.

— Наистина ли? — Това й се видя преувеличено и тя се почувствува оскърбена. — Така ли щеше да бъде, ако не беше нещастна с Ричард?

Тези думи прозвучаха тромаво; Сали се наостри при това посегателство.

— Не бях чак толкова нещастна, докато го нямаше Джери. Но сега е направо ужасно. Чувам своя вътрешен глас, който го вика непрестанно, и не мога да направя нищо. Иска ми се да унищожа този човек. — Сълзите й отново потекоха. — Той е едно говно.

Рут се засмя, познала стила на Ричард.

Докато Рут се отпускаше, Сали ставаше все по-напрегната и невъздържана.

— Недей само да седиш и да се забавляваш. Трябва да се чувствуваш отговорна за своите постъпки. Не може да умориш един мъж от емоционален глад и когато той се затича след някоя друга, да дръпнеш връвчицата и да си го върнеш. Джери има нужда от жена, която да му дава обич; аз мога да му я дам. Аз му я давам, да, давам му я. Той самият ми каза, че заслужавам да бъда негова. Да, заслужавам. Заслужавам да бъда негова и той заслужава да бъде мой.

Рут долови колко накъсана е речта на Сали, сякаш в момента свързваше изразите, които предварително си беше намислила; поради това Рут можеше да отговори само на част от думите й.

— Слушай какво, Сали — каза тя, — не си мисли, че много ми харесва моята роля в тая история. Нямаше да съм тук, ако не беше заради тези три деца. Толкова е унизително всичко това.

— Ти не можеш да градиш брака си единствено върху децата.

— Не мисля, че само на тях съм го градила. Ти говориш — каза Рут, — ти говориш така, сякаш Джери има нужда само от тебе. Сигурна ли си? Снощи ми каза, че има нужда и от двете ни. Не се съмнявам, че те обича, но той обича и мене.

По лицето на Сали, наведено надолу, се плъзна тъжна изкривена усмивка на безгранично превъзходство. Рут твърдоглаво продължи:

— Той ме мамеше за връзката си с тебе, може би и тебе е измамил за нашите отношения. Снощи правихме любов.

— След всичко? — каза Сали, като вдигна поглед.

— Да, след като разговаряхме. Това ми се видя напълно в реда на нещата.

— Ти го убиваш, Рут. Ти задушаваш до смърт този човек.

— Не, не съм аз. От пролетта астмата му се влоши и сега той се буди всяка нощ. Мислех, че е от цветния прашец, но причината си била ти. Ти го убиваш, като го караш да те отърве тебе и трите ти деца, на които не е баща, от несполучливия брак, който сама си създала. Твърде много искаш от него. Намери си някой друг. Намери някой по-твърд мъж за тази работа.

— Защо все за моя брак пееш?

— Нали си омъжена? И то доста сполучливо, ако питаш мене. Защо не си гледаш Ричард? Ако беше проявила повече търпение с него, нямаше да вгорчаваш сега нашия живот.

— Аз не искам да вгорчавам ничий живот. Единственото, което винаги съм искала от Джери, е да вземе решение.

— В твоя полза. Той обаче има нужда от мене. Той има нужда от своите собствени деца. Децата са много важни за Джери. Той е бил нещастно самотно дете, затова се радва на своите деца, радва се, че може да им дава всичко и да ги отглежда, както той самият не бил отгледан.

— Те пак ще бъдат негови.

— Те няма да бъдат негови — каза Рут. Собствената й разпаленост я разтревожи. — Хайде да разсъдим трезво. Ти би ли могла да споделиш бедността с него? Аз самата я споделих и с радост бих я споделяла отново. Аз мразя нашите пари, начина, по който той трябва да ги изкарва. Не се страхувам да се лиша от тях. Ти обаче се страхуваш.

— Не мисля, че ти си човекът, който може да прецени това.

Колкото по-сдържана ставаше Сали, толкова повече се разгорещяваше Рут. Страните й горяха.

— Ти се страхуваш от всичко — каза тя, — от това, че може да не получиш всичко. Твоята алчност е твоят чар. Затова всички ние те обичаме.

— Как можеш да ме обичаш и ти? — попита Сали.

Тя се изправи, сякаш я нападнаха; Рут откри, че също стои права и с порива на отчаяно дете, което е едновременно и майка в някакъв сън, прегърна другата жена до ъгъла на масата, където кафените чашки образуваха кръгове в кръговете. Тялото на Сали беше особено, твърдо, широко. Те се пуснаха, открили в прегръдката, че са врагове.

Лакът, бялата боя, металът и слънцето в кухнята на Сали бяха издигнали камите си над Рут, когато тя се опита да обясни:

— Твоите нужди са много по-големи от нашите. На теб ти трябват твоите нови мебели, твоите дрехи, твоите пътувания до Карибско море и Мон Тремблан. Само ако знаеше колко нестабилен е сега Джери… Той мрази работата си. Непрекъснато му повтарям, че трябва да я напусне. Той не е като Ричард, Ричард може да прави каквито си ще глупости, но винаги е имал пари.

Застанала до масата, Сали проследи с пръст една от жилките на ореховото дърво, после отново и отново.

— Не мисля, че ни познаваш толкова добре — каза й тя с равен глас.

— Познавам ви по-добре, отколкото предполагаш. Знам, че Ричард няма да се покаже особено великодушен.

Клепачите на Сали бяха все още розови; тя приличаше на голямо изящно дете, което всеки миг ще се разплаче.

— Казах на Джери — обади се Сали, — че да се опитва да издържа две жени, е равно на самоубийство…

— Той би схванал това като предизвикателство. Всякакви подобни фрази го карат да подивява от желанието да се изяви.

— Много си снизходителна към Джери.

— Познавам го отблизо само от няколко месеца.

— Виж какво, Рут, безсмислено е ние с тебе да се караме. Това, което мислим една за друга, няма значение. Просто Джери трябва да реши.

— Но той няма да го направи. Докато ни има нас двете, няма да го направи. Ние трябва да решим.

— А ще можем ли?

Въпросът на Сали изглеждаше така искрен, така безнадежден и същевременно изпълнен с надежда, че Рут й каза отговора плавно като края на проповед:

— Откажи се от него засега. Не го виждай и, за бога, спри да звъниш по телефона. До края на лятото му дай право на малко личен живот. През септември, ако все още те иска, нека те вземе. Да върви всичко по дяволите.

Сериозно ли говориш?

— А защо не? Никой от нас няма да живее вечно; аз не съм толкова, сантиментална, колкото ме мислите вие с Джери. Всъщност вярвам, че ако се стигне до развод, ще се справя доста добре.

— По дяволите, вие с Джери наистина правите само това, което ви отърва. — Бледото лице на Сали порозовя. — Според мене и двамата сте крайно незрели.

— Ще му предам това. Благодаря за кафето.

Когато на излизане мина през всекидневната, Рут забеляза, че четвъртитите облегалки на бялото канапе са излющени, а гравюрата на Уайът виси накриво. Навън на тревата, която се нуждаеше от подстригване, Цезар току-що бе съборил Джефри. Детето пищеше, не толкова от болка, прецени Рут, колкото от страх, че ключицата му отново ще се размести. „Цезар!“ — изкрещя Сали, а Рут й каза:

— Не се тревожи. На Джефри много му се събра тази седмица.

— Да, чух — каза Сали.

Рут погледна Сали за потвърждение, че сцената в кухнята не се е случвала; другата жейа й се усмихна в отговор. Когато Рут влезе в колата с хленчещия Джефри отзад, Сали коленичи в тревата по белите си панталони, с разпусната коса и прегърна в класическа поза децата си, по едно от всяка страна, а кучето застана като допълнителна стража от другата страна на Теодора. Отблъснатият Нашественик — това си помисли Рут за тяхната поза, когато колата запали и бензинът и инерцията я засилиха надолу по алеята.

В къщи тя плати на бавачката, която нахранила Джоана и Чарли и ги зърнала да запрашват към съседните дворове, а после се настанила в люлеещия се стол и задрямала. Рут си наля малко вермут във водна чаша и потърси Джери в службата по телефона. Линията беше заета. В продължение на двадесет минути се опита четири пъти, докато накрая сигналът за заето изчезна и се чу гласът му.

— С кого говореше толкова дълго? — попита тя.

— Със Сали. Тя ми се обади.

— Това е предателство от нейна страна.

— Защо? Беше разстроена. На кой друг би могла да се обади?

— Но аз току-що я помолих да не прави това.

— И тя обеща ли?

— Всъщност не. Каза, че ни смята с тебе за малко незрели.

— Да, тя спомена, че ти ще ми съобщиш това.

— Какво друго ти каза?

— Казала си й, че още те обичам.

— Ти какво й отговори?

— Забравих вече. Сигурно, че още те обичам малко. Не виждам защо това трябва да я разстройва, тя малко или повече вече трябва да е приела положението. То е явно.

— Защо си толкова сигурен? Ти си й казал, че я обичаш, правил си любов с нея, накарал си я да мисли, че аз не съществувам за тебе.

— Сигурна ли си?

— Разбира се, мили. Не се показвай такъв наивник или садист, или всичко друго, на което се правиш. Накарал си я да мисли, че я обичаш.

— Да, така е, но също е вярно, че не е задължително моите чувства към нея да премахнат чувствата ми към другите хора.

— О, несъмнено.

— И двете сте полудели. Всичко е безнадеждно. Защо не вземете да ме застреляте и да се ожените една за друга?

— Не се искаме. Направихме опит да се прегърнем еестрински, но се отдръпнахме като две мокри котки.

— Ти си й казала да не се вижда с мене.

— До края на лятото. Нали така се разбрахме с тебе?

— Сериозно?

— Не, усмихнато.

— Все пак не вярвах, че ще отидеш и ще й го изтърсиш.

— Нищо не съм й изтърсила. Щях направо, да се поболея от тактичност.

— Каза ли ти нещо за Ричард?

— Нито дума.

— Какво мисли за децата?

— Изглежда, според нея те не играят особено важна роля в тази история. Смята, че ние ги използуваме просто като предлог.

— Каза ли това?

— Намекна го.

— Друго какво?

Неговият глас за думите на Сали й заприлича на нещо бездънно, което тя беше длъжна да засища вечно.

— Чакай да се сетя — каза Рут. — Да. Беше много заинтригувана от моя любовник и попита дали не е Дейвид.

— Миличка, прости ми, че й казах. Мислех, че по този начин ще разговаряте от равни позиции.

Рут се засмя през сълзите и вермута, представяйки си Джери, благоразумния съдия на конното състезание, което сам бе организирал.

— Кое ти е толкова смешно?

— Ти.

— Защо се правиш на Макиавели? Какво друго каза Сали? Подписа ли този договор за ненамеса, който й поднесе?

— Изобщо нямаше намерение. Само повтаряше: ти трябва да решиш.

— Ти, в смисъл ти или аз?

— Ти. Мъжът. Господи, направо ми се драйфаше от начина, по който тази жена произнасяше „мъж“, сякаш това е най-свещената дума в езика.

— Нима съм в състояние да реша? Аз не знам достатъчно. Не знам дали ти ме обичаш, или не; казваш, че ме обичяш, но аз не го чувствувам. Може би искаш да ти дам развод, но си твърде възпитана да ми го кажеш направо. Може би това ще бъде най-доброто решение за тебе.

— Съмнявам се, че искам — каза бавно Рут, опитвайки се да се види разведена, сама, босонога, побеляваща. Но Джери продължи бързо:

— Не знам дали децата ще го изживеят тежко, или не. Не знам дали Сали, след като ме напъха в чувала, няма да ме намери твърде скучен. Понякога си мисля, че може би я привличам единствено с гова, че още не съм в чувала. Може би й харесват само тези неща, които не притежава. Може би всички ние сме като нея.

— Възможно е — каза Рут, без да следи мисълта му.

— А не мислиш ли — изтъкна Джери, сякаш тя твърдеше противното, — че е глупаво да разпердушиним две домакинства, които малко или повече вършат работа, и да пратим по дяволите половин дузина дечурлига? От друга страна, има нещо изградено при мен и Сали. Нещо някак много солидно.

— Не искам и да чуя за това.

— Не искаш? Добре. Кажи ми тогава нещо за себе си. Как се чувствуваш? Щастлива? Чакаш с четири очи развод?

— Не съм щастлива и не чакам с четири очи развод.

— Тогава си тъжна.

— Подтисната. Удавена във вермута. Разговорът със Сали едва сега започва да ме скапва.

— Толкова ли беше неприятен? Не се ли учуди, колко чисто държи в къщата си? Все така е, когато и да отидеш — денем или нощем. И не ти ли се видя по-чувствителна, отколкото очакваше?

— По-малко.

— По-малко?

— Много по-малко. Кога ще си дойдеш?

— Не знам. Нормално. Може би малко по-късно.

— Имаш среща с нея?

— Не ти ли е приятно?

— Не.

— Правя го за добро.

Джери изглеждаше изненадан. Гласът й звучеше съвсем обезумял.

— Ще й стане още по-зле, като те види.

— Защо? Аз й харесвам. Винаги я развеселявам.

— Ричард може да се е върнал.

— Може да се-срещнем на някой плаж.

— Кани се да вали.

— По обяд винаги е така — каза Джери.

— Сигурно ще правите любов — изтърси тя.

Гласът на Джери се отдръпна, разпадна се на компонентите на слушалката — метал и кристал.

— Не ставай смешна — каза той. — Това е вече минало. Благодарение на тебе. Моите поздравления. — После затвори.

Тя се почувствува наказана; беше прекрачила допустимите граници. В тази мистерия съществуваха правила, като стълбите в крепост; тя беше почукала по погрешка на вратата, зад която лордът и неговата лейди правеха любов. Пред тази врата тя се почувствува като дете — нищожна и засрамена, отблъсната и очарована. Рут забеляза, че докато лявата й ръка беше стиснала слушалката, дясната беше драскала по гърба на един плик квадрат, пресечени с други квадрати. Местата на застъпване бяха изпълнени със сенки; между светлината и сянката имаше баланс, макар че беше ги нахвърляла в състояние на душевно неравновесие. Тя заразглежда своята абстракция, питайки се дали, ако Джери я напусне, ще може най-после да се реализира като художник.

Денят беше горещ и децата крещяха да отидат на плажа. Те не разбираха колко много би й коствувало да им подари днешния ден. В тяхната врява сякаш се прокрадваха пипалата на страха. Рут почувствува, че трябва да остане тук, да бъде тук, когато се случи онова, което неизбежно щеше да се случи. Тя не можеше да го назове точно, но предположи, че във всеки случай Джери ще има нужда от нея. От мисълта за тази предполагаема нужда я присви стомахът, В това време Джефри спеше, а двете по-големи деца се бяха пръснали из съседите. Те са радваха, че са се махнали от нея. Тя седна пред пианото, но музиката се оказа безсилна; бароковите извивки на Бах останаха някак накъсани. Рут отиде до телефона, обади се в службата на Джери й оттам й казаха, че току-що си е тръгнал. Когато той се прибра, минаваше пет; тя се беше качила горе да провери дали Джефри спи. Продължителността на неговия сън й се беше сторила неестествена; може би, помисли си тя, след като го събори онова ужасно куче у Матиасови, как му беше името?…

Външната врата се отвори. Рут чу Джери да вика; стъпките му отекнаха по най-долните стъпала. „Не се качвай“ — извика Рут. Когато тя влезе във всекидневната, той оглеждаше мебелите, сякаш търсеше нещо, и пушеше. Запалената цигара изглеждаше като неща мръсно в ръката му, макар че само три месеца бяха минали, откакто беше отказал пушенето.

— Защо пушиш? — попита тя.

— Купих един пакет на връщане — каза той. — Бях ги отказал, за да усетя вкуса на целувките й. Сега съм зажаднял да ме хване рак.

— Какво стана?

Той оправи едно килимче и подреди няколко книги.

— Нищо — каза той. — Нищо особено. Плака. Казах й, че не мога да отида при нея, ако ти не ми дадеш свобода, а тя отвърна: „Да, това си и очаквах.“ Аз казах, че ще е нечестно по друг начин. Тя се съгласи и ми благодари, че в миналото съм я карал да се чувствува обичана. От своя страна й благодарих, че също съм се чувствувал обичан. Всичко беше много разумно до момента, в който заплака. — Той смукна дълбоко от цигарата, с досаден драматизъм; беше я налапал, сякаш никога нямаше да я пусне. — Господи — продължи той, — не съм свикнал с тези работи. Направо ми призлява. — Отиде до масата в ъгъла и оправи абажура. — Тя каза, че не била очаквала да ти се предам толкова скоро.

— И след това, предполагам, я взе в обятията си и й каза, че ти трябват само няколко дни, за да придумаш тази дърта дропла да ти даде развод.

— Не, не беше така. Не казах точно това. Трябваше ти да бъдеш там, за да измислиш нещо по-добро от мене. Аз не говорих дълго. В същност държах се доста глупаво. — Той смукна отново, залитна леко и се тръшна на детското кресло така силно, че крехката му рамка изпука; след това сякаш някаква вълна се надигна зад главата му и го блъсна напред; Рут си помисли, че ще се закашля, но той заплака. Хълцането му беше примесено с високи въздишки, като свистенето на камионни спирачки, и с откъслечни думи, когато се опитваше да продължи разговора.

— Най на края… тя ми каза… да бъда добър с теб… да не те измъчвам заради нея.

— Но ти правиш тъкмо обратното.

— Нямам намерение. Слушай, не искам нашият въшлив брак да стане по-добър от това, че тя ме е научила как се прави любов, а тебе — че аз заслужавам да бъда обичан.

— Никога не съм твърдяла, че не заслужаваш да бъдеш обичан.

— Никога не ти се е налагало… винаги съм чувствувал това. Ти се ожени за мене, защото… можех да рисувам. Аз да очертавам контурите… а ти да ги запълваш… с цветове.

— Това са глупости. Виж какво, Джери, не ми трябваш, ако смяташ да продължаваш по този начин, пред очите ми. Заради онази фуста. Съжалявам, но не е по силите ми. Освен това не мога да го приема сериозно.

— Тогава кажи ми… да си отида. Кажи го веднага.

Когато получаваше своите астматични пристъпи, той се събуждаше посред нощ от повърхностното си дишане. Отиваше в банята за чаша вода или заради облекчението, което получаваше от раздвижването, и се връщаше прегърбен в леглото, където тя обикновено лелееше будна. Джери описваше усещането като някаква стена в дробовете си или като под, който непрекъснато се издига и той не може да поеме достатъчно въздух; колкото повече се напъвал, толкова по-твърда ставала стената, след което се обливаше в пот, викаше, че това е смъртта, и питаше Рут защо го души, защо му е народила толкова деца, защо не чисти праха, защо не вярва в Христос, във възкресението на Лазар, в безсмъртието на душата — безгранична беше грамадата от обвинения срещу Рут и тя не възразяваше, защото знаеше, че докато намира в себе си глас да ги изрича, той все още не се задушава. Най-подир след около час Джери се уморяваше да обижда нея и нейния бог, отпускаше се и заспиваше, похърквайки доверчиво, а тя лежеше до него, забила поглед в мрака. Рут не можеше да разбере как, след като знае, че само страхът и паниката ограничават широкия достъп на кислород до дробовете му, той не може да прояви воля и да се освободи от тези пристъпи; но ето сега Рут започна да се самоанализира и откри в себе си нещо подобно на тази странна вътрешна стена — въображението й беше безсилно да си представи необходимостта да се лиши от Джери. Рут разбра, че той е решил да я накаже, ако не го пусне, и че запазването на собственото й достойнство изисква незабавното жертвуване на техния брак. Това жертвуване щеше да бъде просто, смело, чисто, естетично. То щеше да я отърве от тези малодушни хора, тези грийнудски прелюбодейци. Тя дори усети зад стената в себе си един простор от свобода и мечти. Рут обаче не можеше да пробие стената. Един непорочен мъж и една алчна жена се бяха впуснали в разврат; Рут не можеше да си създава илюзии, че връзката им е нещо повече от разврат. Те и двамата преувеличаваха и макар Рут да разбираше, че красотата е подвластна на преувеличението, все пак някой трябваше да държи на истината. А истината беше, че е по-добре Сали и Джери да бъдат женени съответно за Ричард и нея, отколкото един за друг.

— Бих ти казала — отвърна тя на Джери. — Още утре бих се срещнала с адвоката, ако Сали беше’жена, достойна за уважение.

— Жената, достойна за твоето уважение — отвърна Джери бързо, — трябва сигурно да е твое копие.

Той беше престанал да плаче.

— Това не е вярно. Аз не изпитвам особено възхищение към собствената си персона. Но Сали — тя е глупава, Джери.

— Както и аз.

— Не си чак толкова. Ти ще я намразиш за една година.

— Мислиш ли?

Той беше заинтригуван.

— Сигурна съм. Виждала съм ви двамата — вие, сте нервни, когато сте заедно.

— Не сме.

— И двамата се държите като ненормални.

— Така ли?

— Стига. Дръж се сериозно. Помисли малко. Дали искаш да отидеш при Сали, или искаш да напуснеш мене? Дали не я използуваш като претекст да се махнеш от семейството си? Да се махнеш от децата и работата си.

— Вярваш ли, че искам да се махна?

— Не знам. Просто не мога да повярвам, че Сали е моят истински съперник. Аз мисля, че се боря с някаква твоя мания за свобода. Отсега мога да ти кажа, че като съпруга Сали ще проявява ужасно чувство за собственост.

— Знам това. И тя го знае.

Джери вдигна ръка — да си избърше очите, помисли си Рут, но вместо това се зачеса по главата. Този разговор го пресушаваше.

— В известен смисъл — каза той — изглежда безразсъдно да се втурнеш от една моногамия към друга.

— Безразсъдно и скъпо.

— Може би.

— А ако се подхлъзнеш по някоя друга, мислиш ли, че ще мине много време, преди тя да ти го върне тъпкано?

— Не много.

— Именно. Сега да я оставим настрана за известно време и да помислим какво точно търсиш — точно тази блондинка или…

— Или?

— Или много жени.

— Ти ли ми предлагаш много жени? — усмихна се Джери.

— Не съвсем. Изобщо не. Аз ти описвам как стоят нещата в действителност.

— Едно му е хубавото на това унитарианство — че не те обременява прекалено много с буржоазен морал.

— Същото може да се каже и за лютеранството.

— Така е. Ние живеем единствено от вярата. Както и да е.

— Както и да е, аз ще очаквам няколко мъже в замяна.

Това го изненада:

— Какви мъже?

— Ще ти съобщя, като му дойде времето.

Тя направи няколко стъпки, несъзнателно имитирайки началото на един танц, и огледалото със златна рамка между двата прозореца най-неочаквано я отрази като някакъв правоъгълник — с изпъкнал задник, вирнати лакти и свита уста, сякаш бе захапала някакъв кисел плод. Докато стоеше, прикована от своя образ, Джери се приближи изотзад и я прегърна.

— Може би си мислиш — каза той, — че трябва да се отдадеш на разврат.

Неговата прегръдка я отврати; съжалението към другата жена, забравената, накара Рут да не се зарадва на своя успех. Тя се изтръгна от ръцете му и каза:

— Трябва да отида на плажа. Цял следобед обещавам на децата. Ще дойдеш ли и ти, или ще си ходиш?

— Не, ще дойда. Нямам къде да отида.

— Банският ги е вън на въжето.

Младите брачни двойки от Грийнуд, след като жените престанеха да раждат, постоянно си намираха поводи за събиране и това се беше превърнало в традиционна нужда от контакти. Плаж, танци, състезания по тенис, сбирки на комитети, плюс волейболния мач в неделя следобед. При това сноване насам-натам нямаше начин Конънтови да не се срещнат с Матиасови. Сали, която цяло лято беше носила бледи цветове (бели панталони, жарсени блузи без ръкави с цвят на слонова кост и бански костюм, чието жълто беше избеляло от слънцето до цвета на лимонада), се струваше на Рут като замръзнала, сякаш беше станала страшно крехка, а погледите й към Джери бяха пълни със страхопочитание и възхищение. Рут се чудеше как е възможно съпругът й да предизвиква такива чувства. Вятърът, който беше прекършил тази жена като дърво в снежна буря, минаваше край нея самата понякога, без дори да трепне лист, и Рут естествено се питаше дали въобще живее. От дълбините на нейната загриженост в нея се породи подозрението, че близките й майка, баща, сестра — са били въвлечени в някаква конспирация, конспирация, наречена живот, от която тя самата е била изключена. Нощем, когато лежеше до Джери, си мислеше за бягство, за започване на работа, за нов любовник, за възвръщане към Ричард, за самоубийство: все пътища, по които ще се хвърли срещу невидимата съпротива и ще покаже чрез своята слаба експлозия, чрез цветето на болката, че съществува. Най-неприятното бе, че тя трябваше сама да се застави да повярва; някак си не можеше съвсем да повярва в Джери, а той, чувствувайки това безсилие, го окуражаваше, защото то беше изходът, през който би могъл да избяга. Той подхранваше нейната илюзия, че съществува друг свят, в който тя никога не се е раждала.

В неделя вечер домът, в който Конънтови се завръщаха след волейболния мач, беше като разнищен — пълна бъркотия, неоправени легла, счупени играчки и разхвърляни мръсни възглавници. Джери сядаше на някой стол и излъчваше мъка. Неговият волейболен стил включваше хвърляне на земята, гмуркане и падане, а по игрището на Колинсови, останало без трева от утъпкване, се търкаляха разни стари боклуци, тапи и парчета от счупени бутилки, та затова той често се порязваше; и така, седеше си на стола по своите раздърпани шорти в цвят каки, с кървящо коляно, като паднало от велосипед момче, и Рут виждаше как на унилото му лице се събира капка вода на носа, пада и се събира нова.

— За бога, Джери. Стегни се.

— Опитвам се. Опитвам се. По-добре наистина да не я виждам. Все си мисля за миналото.

— Добре, тогава да не ходим на волейбол.

— Трябва, заради децата.

Децата спяха или може би бяха погълнати от бръмченето на телевизора.

— Децата, дрън-дрън! Боже мой, как само ги използуваш! Трябва да ходим, за да можете с нея да си разменяте тъжни, мили погледчета под мрежата.

— Това не са тъжни мили погледчета. Сега очите й са много студени.

— Винаги са били такива.

— Сега тя ме мрази. Аз загубих нейната любов и това е чудесно. Нали това искахме, то ме освобождава от задължението да решавам; не знам защо трябва да продължавам да се тормозя. Моите извинения.

— Не ставай глупав, ти изобщо не си загубил любовта й. Тя просто прави това, което искаш от нея, и според мене го прави доста добре.

— Тя прави това, което ти искаш от нея.

— Глупости! Тя не дава — следващият израз я изненада със своята чудатост (той беше любим на баща й) — пукната пара за мене, както и ти. В тази история аз съм едно нищо, всичко се решава между нея и децата, така че не ме карай да се чувствувам виновна. Аз не мога да те задържа тук; ставай и върви при нея. Върви.

— Съжалявам — каза Джери и наистина даде вид, че съжалява. — Днешният израз на лицето й се запечата в мозъка ми; в такова унизително положение съм я поставил.

— Но тя сама си го изпроси, мили. Жените играят хазартно, с ясното съзнание, че не винаги могат да печелят. Аз мисля, че тя се държи доста храбро и стегнато, така че защо не престанеш да се преструваш на бебе? Не й правиш голяма услуга с този цирк всяка неделя.

Всички знаеха. Докато юли се изнизваше, всичките им приятели разбраха. Рут чувствуваше това на волейбола, чувствуваше допира на техните разбиращи погледи; когато скачаше или се смееше, или падаше, тя чувствуваше тънката мрежа, с която я обграждаха тези погледи. На забавите мъжете започнаха да й обръщат внимание. През всичките изминали години в Грийнуд единствен Ричард я беше канил на обяд; сега само за една седмица тя получи две покани, едната на някаква забава, а другата по телефона. Отклони и двете, но откри, че й костува усилия да отказва. Защо отказваше? Джери я молеше да му помогне, като му изневери и го напусне. Тя отказваше да се втурне към друг мъж. Мъже, които виждаше за пръв път, с радост биха я приели. Със своята незаангажираност и чистота тя беше ценна за тях. Те можеха да почакат.

Жените също започнаха да й обръщат внимание; след една твърде нещастна неделя в понеделник Рут беше споделила с Линда Колинз на чашка кафе, че двамата с Джери изживяват „критичен период“; след това група майки на плажа я поздравяваха особено енергично и някоя от тях заставаше мълчаливо до нея, в случай че тя желае да си поговорят. Озова се в някакво тайно общество на сестри-мъченици. Рут се питаше откога съществува това общество и каква доза състрадание не й е достигала досега, за да я приемат в него. Сега разбра, че Сали е стар негов член. Сали обаче напоследък рядко ходеше на плажа, а когато отидеше, две групи майки се оформяха забележимо около всяка една от тях — трагичните кралици на това лято. Рут, която в новата си роля подражаваше на Сали, след своето смътно признание пред Линда се загърна в плащеницата на сдържаността, като говореше малко и не отричаше нищо.

Нямаше желание да разговаря и с родителите си, които дойдоха от Пъкипси да я видят. Очилатото благо набожно лице на баща й възроди стария й гняв към неговата непроницаема обществена доброта, към неговия разсеян и все по-затвърдяващ се с годините навик да гледа на личните си проблеми през очите на обществото. Не, тя няма да позволи да бъде съветвана като една от многото енориаши, като картата жена-рогоноска от колодата на човешките тревоги. Рут знаеше, че със своя отмерен маниер той ще се опита да й се притече на помощ и ще я посъветва така, както би посъветвал всеки друг — не се безпокой, остави нещата да се развиват нормалко, запази достойнството си, мисли за децата; тя се почувствува гузна, че като му отнема възможността да й чете нравоучения (извън семейството му всички го имаха за мъдър съветник и по времето, когато Рут се сгоди, той й отправи меко предупреждение относно Джери, че „изглежда по-млад, отколкото е“), в същност му отнема единствената радост, която би могла да му даде — доверието на порасналата дъщеря. Но той я беше пренебрегнал, наранил я бе в мрачните стаи на техния енорийски дом, показвайки явното си предпочитание към майка й, облягайки се на нея, което завинаги бе притъпило чувствата му към неговите дъщери. От смътно уважение към техния женски пол той се беше преобличал в кабинета си, считали го бяха за свещено присъствие, беше се крил. Той беше вложил в Рут последиците на неуспеха, инстинктивното му очакване, което, когато Джери преметна крак над нея като малко момче, възсядащо своя нестабилен велосипед, затвърди някакво упорство в кръвта й. Тя отпрати стария човек необезпокоен в Пъкипси.

Никога не й мина през ума да каже на майка си. Майка й беше родена да бъде съпруга. Би се ужасила.

Рут си Помисли да се обърне към Ричард. Но Сали беше негова жена. По начина, по който той примигваше, хилеше се и се потеше здравата на забавите дори когато Джери и Сали прекаляваха, Рут виждаше, че в морето на разбиращите погледи той е самотен остров. Освен това не можеше да се предположи как би реагирал. Последствията биха могли да бъдат опасни за нея и това възпираше импулса да хване познатата ръка и под прикритието на шума от забавата да го заведе някъде, където да са сами. И накрая нейната интуиция й казваше, че той или дори по-лошо — Джери — би могъл да стане за смях.

И така поради липса на друг тя можеше да споделя само с Джери; нейният убиец беше нейният единствен довереник. Докато го изучаваше, опознаваше го като любовник на друга, а вероятностите, които при първоначалния шок беше отминала, взеха да се избистрят в съзнанието й. Имаше вероятност Сали да не го обича, имаше вероятност скоро да го загуби. Започнаха все по-добре да си допадат в леглото.

— Небеса — каза една нощ Джери, — защо беше така хубаво, Рут? Какво става с тебе напоследък?

— Не знам; просто си казвам — защо пък не? Нямам какво повече да губя. Всеки път си представям, че е последен и че мой естетически дълг е да го изживея най-пълно.

— Това ме натъжава. Толкова ли си уверена, че ще те напусна?

Тя почувствува, че той иска да е уверена и по този начин да постави своето решение в миналото, в царството на неизбежното.

— Не, не съм уверена. Мисля, че ще бъде глупаво от твоя страна да си тръгнеш сега, когато показвам такъв напредък в леглото.

— Може би съм решил, че не трябва да те напускам, докато не добиеш достатъчно рутина в леглото, за да хванеш следващия мъж.

— Не се безпокой, ще се справя някак.

— Но как? Аз не мога да си представя. За кого би могла да се омъжиш след мене?

— О… за някой идиот.

— Именно. Той ще бъде идиот. Той няма да е достоен за тебе.

— Тогава не ме напускай.

— Но Ричард не е мъж за Сали.

— Той е идеален. Те са създадени един за друг. Остави ги на мира.

— Не мога.

— Мислех, че ще можеш.

— Заблуждавал съм се. Това е ужасна отговорност — да бъдеш единственият достоен човек за някого.

Следващия път, когато се обади на Джери и чу заето, а после набра номера на Сали и чу същия сигнал, беше през едно делнично утро в единайсет без четвърт и децата играеха у съседите. Рут се обади на момичето, което понякога гледаше децата, но то беше отишло на плажа. Следващата възможност, мисис О, гледаше децата на Линда Колинз, която беше отишла на пазар в града. А мис Мърдок, каквато си беше грозничка, отишла на козметичен салон. После заваля и Рут се успокои, загледана в капките, които падаха през ситото на бряста. Каквото ще да става, реши тя. Да става, каквото ще.

Но внезапната лятна буря върна от плажа момичето, което гледаше децата, и то се обади по телефона на Рут. Тя го помоли да дойде следобед. Защо? Първоначалният й гняв се беше разсеял. Ако в сегашното си състояние отидеше при Сали, щеше да бъде объркана и глупава. Може би ще е по-добре да поговори с Ричард. Ще се изразява неясно, никого няма да изложи и все пак ще получи някакъв умен съвет. Той държеше кантора в Кенънпорт, над първия магазин за спиртни напитки на баща си; Рут беше ходила там, бяха правили любов на едно лепкаво канапе от изкуствена кожа, под илюстрацията на диви патици в полет, докато секретарката на „Недвижими имоти“ в съседната стая блъскаше машината си, а апаратите в близкото предприятие за химическо чистене съскаха и тракаха. На нея й харесваха шумовете, които не можеха да я докоснат, харесваше й да стои гола зад матовото стъкло на заключената отвътре врата. Кенънпорт беше на двайсет минути оттук — петнайсет, ако натисне повече газта. Сложи си тънка пола и по-скромна блуза, така че да има приличен вид за Кенънпорт и все пак да не е прекалено официална, в случай че реши да посети Сали.

Нейният „Фолкън“ изглеждаше лекомислен под допира на пръстите й в пропитата с влага бледа слънчева атмосфера, която последва бурята. Дърветата край пътя бяха в наситено зелено, тя ги беше виждала и преди, в едно платно на Моне или може би на Писаро? Червеникаворозовите петна по брезовите стволове бяха на Сезан. На мястото, където можеше да намали и да завие по стръмната алея за Сали, Рут увеличи скоростта. Пътят за Кенънпорт лижеше гумите й с нетърпелив шум. После един по един галерия от образи започнаха да я теглят към Грийнуд. Прашното бюро на Ричард във войнишко зелено: той беше мързелив и имаше малка вероятност да го намери в кантората. Да предположим — тя си представи техните голи тела на канапето: невъзможно, но какво друго би могъл да си помисли той? Облите уязвими глави на децата й: те ще се цупят и ще се чудят защо я няма, защо ги е оставила сами в къщата, над която плющи дъждът. Умореният маниер, с който баща й вдигаше рамене и навличаше палтото си, с брадичка, забита в шала, и отиваше посред нощ на двучасово заседание: гледай нещата в очите. Тя зави вляво по един страничен път, за да излезе на Орчърд Роуд, който по един малко заобиколен път щеше да я отведе обратно в Грийнуд при децата, Джери и Сали. Върна се към първоначалното си намерение да се види със Сали; по това време на деня ще могат да пийнат вермут вместо кафе — това можеше да помогне. Няколкото мили по посока на Ричард бяха грешно пилеене на време, грешка, която трябваше да бъде бързо заличена; тя препускаше така, сякащ Сали я чакаше. По-късно си даде сметка, че вероятно е превишила четирийсет мили.

Колата на Рут се занесе на завоя точно след табелата на Ротъри—Лайънз—Киуейнис, която поздравляваше дошлите в Грийнуд; на това място ставаше средно по една злополука на месец. Не само защото преминаващите коли оставяха маслени петна, които ставаха хлъзгави при дъжд, но и защото самото трасе беше построено погрешно. Често предлаганото изправяне на пътя беше неминуемо свързано с отрязването на една малка част от имението на Ван Хютен, което бе стояло непокътнато век и половина; сегашният мистър Ван Хютен, елегантен, патриотично настроен, отдавна разведен седемдесетгодишен джентълмен с въгленочерна коса и с всички предни зъби, се противопоставяше на посегателствата. Тъй като Рут беше участвувала в групата граждани, която помогна на мистър Ван Хютен да спечели изборите преди две години, тя не можеше по принцип да го обвинява, дори и когато смъртта изскочи пред нея на пътя.

С лек кънкьорски отскок колата се плъзна наляво като платноходка с изтеглен подвижен кил, Рут завъртя кормилото надясно и с изненада разбра, че то не й се подчинява; сякаш се оглеждаше в огледало, което се оказа прозрачно. После, в един по-късен отрязък от същия този разтеглен момент, нейният опит за контрол чудовищно се изопачи; колата се изви тежко надясно и пропускайки да натисне спирачките, тя видя, че се насочва към стената. Това беше ниска каменна стена, която отделяше платното от по-ниската редица дървета зад него — брястове, кленове и блатни дъбове. С мек удар колата прехвърли стената и продължи със залитане, късайки снопове листак от обвити в зеленина прави стволове. През първите метри от своето плъзгане Рут караше между дърветата; когато обаче броят им се размножи безнадеждно, тя се сниши на седалката и затвори очи. Колата спря наклонена напред. Рут затърси по пода запалената цигара, която беше държала преди малко. Беше изчезнала. Наблизо необичайно високо пееше птичка. Рут отвори вратата, която се опита да заяде, и излезе, като я затвори внимателно. Дъждът се беше превърнал в нежен полъх от влага. Синкавокафяв дим се изливаше равномерно от задницата на колата, а предното ляво колело се беше изкривило и застанало под странен ъгъл спрямо оста; Рут се сети за ключицата на Джефри. Двигателят тиктакаше обидено във влажната зелена тишина; Рут си помисли, че колата може да експлодира и ще е добре да спаси чантата си, В нея беще шофьорската й книжка.

Когато отвори отново вратата на колата и се протегна към предната седалка за чантата, по милувката на въздуха върху ръката й и крайно ясните очертания на листата Рут за пръв път забеляза, че предното стъкло на дясната седалка е счупено. Беше направо разбито. Парчетата, които висяха от рамката, бяха фино нарязани като тантела, а предната седалка беше изпъстрена с частици като груби бледи конфети. Когато докосна косата си, откри полепнал свъклен прах.

Чантата върху седалката беше отворена и пълна със счупени стъкла. Рут понечи да я изправи, но й мина през ума, че би могла да послужи за веществено доказателство. Измъкна портмонето си, изтърси стъкълцата от кожата му и провери дали ключът е в контакта. Възхитена от собственото си самообладание, тя се отдалечи от колата. По пътя я шибаха мокри клони. Всяко жилчесто листо и чаталеста клонка й се струваха очебийно изкуствени в това прозрачно пространство, сякаш ги гледаше през стереоскоп, неестествено свежи и чисти; по важното свистене на гумите и шума от профучаването на някоя невидима и невиждаща кола по пътя Рут обаче заключи, че не е мъртва и че това не е раят.

Разбра, че е навлязла в чуждо имение; трябва да се махне от скъпоценната земя на Ван Хютен. Беше повредила стената и дърветата му. Шубраците се завъртяха около нея със застиналото движение на сцена, нарисувана върху платнището на панаирджийска въртележка. Направи още няколко крачки с прогизналите си обувки с висок ток и обраслата с папрат земя й се стори странна. Самият факт, че можеше да ходи, й подсказа, че няма счупена кост. Погледна надолу, оправи полата си отпред и забеляза, че и двете й колена са ожулени — не можеше да си представи как. Кървяха слабо и тя беше доволна, че не е обула дълги чорапи, тъй като щеше да ги скъса. Дясната й китка беше схваната. Заразглежда ръцете си и колкото по-дълго ги държеше пред очите си, толкова повече трепереха. Зад нея тиктакането на мотора се сливаше със звука на капките дъжд и затормозващо повтарящата се птича песен. Изпъна рамене и пое въздух; ситният дъжд гъделичкаше лицето й с нежната си коса. Опита се да каже някоя молитва, но това желание се разби във възбудената преграда на ума й. Хвана се за един нисък клон и се изтегли на шосето. Сплъстените окапали листа образуваха хлъзгав тор, а подобният на сюнгер мъх пленяваше острите й токчета. Изкачила се на нивото на пътя, Рут намери пролука, където с помощта на един изгнил прът и разклатен камък успя да прескочи стената. Здрава и невредима, погледна назад към колата, с радост, примесена със скръб — към стоте си коня, към своята независимост, така странно и кротко паркирана дълбоко и ниско между дърветата. Приличаше й на картина от Русо; педантично нарисуваните клонки и листа, атмосферата на статично доброжелателство, мирното чудовище, хрупащо зеленина до забрава, сред папрат и меки бурени. Тя сякаш чуваше смеха на Джери и в нея се зароди срамежливата мисъл, че той ще бъде горд, задето се е осмелила на това и задето е оцеляла — нещо, което я правеше безразсъдна и великолепна като Сали.

Докато Рут стоеше встрани от пътя, минаха три коли. Хората в едната от тях — някакво „Комби“ — се намръщиха възмутено, когато им замаха. Помислиха я за проститутка. После спря един камион, устремил се към Грийнуд, и хората само като погледнаха разранените й колена, разрошената коса и повредената стена, разбраха всичко. Подкараха я към полицейския участък. Седна между двама мъже, които продължиха да разговарят за някакъв скандал във връзка с кмета на града, който настоявал да канализират собствената му улица в противоречие с градоустройствения план, сякаш тя самата участвуваше в разговора им. Камионът мрънкаше, боботеше, припомняше: преди години, през лятото, преди да отиде в художествената академия, тя имаше приятел, шофьор на камион в една ферма. Били имаше клепнали уши, красив гръб, когато работеше гол до кръста, и малки амбиции, което беше ядосало баща й. Той я обичаше по своя простоват, удобен начин. Тогава всичко им беше удобно — целувките, мълчанието — и той беше дружелюбен, но безсърдечен относно общото им бъдеще; тя „пробиваше“, надрастваше го. Той се беше опитвал да спори, но излизаше самонадеяно, а после се оказа твърде късно — лятото бе свършило. Сега, когато се лашкаше напред-назад, така че тялото й докосваше ту единия, ту другия от тези мъже на средна възраст, солидни, потънали в мислите си, уравновесени, Рут се почувствува така бодра, както не се беше чувствувала от седмици. Щеше да сподели с Джери.

В полицейския участък я изслуша един висок рус полицай. Рут го познаваше бегло; той имаше полско име и когато стоеше на училищното кръстовище с висок калпак с черни наушници, приличаше на заточен принц посред зима. Никога не беше говорила с него. Рут обясни:

— Карах си напълно нормално, когато колата си втълпи, че трябва да излезе от шосето и да прескочи стената.

Прозорците бяха отворени за светлината, която се оттегляше с угасването на следобеда, а полицаят пишеше много бавно и химикалката късаше хартията. Рут описа как колата се плъзнала първо насам, после натам, как меко преминала през стената и сама се запровирала между сплетените дървета, докато накрая по собствено желание спряла. Тя не си спомняше да е натискала спирачките. Предполагала, че няма да е правилно; нали така съветват хората при подхлъзване? Излязла от колата със стъкла в косата. Изпод колата излизал пушек и тя проверила дали е изключила двигателя. Предното колело изглеждало безнадеждно изкривено, иначе би се опитала да я извади от горичката. Полицаят попита с каква скорост е карала. Тя каза, че сигурно с четирийсет мили, не повече от четири йсет.

— След като трийсет и пет — каза той, записвайки бавно — е ограничението за този завой, нека приемем, че сте карали с тридесет и пет.

Елегантността на тази плоска маневра я плени. През цялото лято се беше борила с несъответствия като това, между ограничението на скоростта и своята действителна скорост, а този полски принц й бе показал как да ги премахне, как да направи реалното идеално. При опита да изрази своята благодарност Рут се изчерви — почувствува как не само лицето й гори, но гърлото, гърдите, бедрата. Полицаят каза, че докато тя телефонира на съпруга си, той ще се обади да изтеглят колата й.

— Но той работи в Ню Йорк. Мога ли да стигна пеша до къщи? Няма и миля.

— Не — каза младият полицай с безразличието на светофар.

— Но на мен наистина нищо ми няма — настоя тя, сигурна в мнението му, че е пострадала при злополуката.

— Вие сте в шоково състояние — каза той. — Имате ли някой в града, на когото можете да се обадите да ви вземат? Някоя приятелка?

Аз нямам приятелки: Рут почувствува, че той ще се ужаси, ако тя му каже това. Затова каза:

— Добре, ще се обадя. Но не съм сигурна дали ще мога да се свържа с него.

Ричард обаче отговори веднага от Кенънпорт. Той беше стоял там и чакал края на мълчанието й.

— Дик? Здравей. Аз съм Рут. Не исках да те безпокоя, но току-що излязох с колата извън пътя, а Джери е в града и няма да ме пуснат от полицейския участък, ако не дойде да ме вземе някой. Казват, че съм имала шок.

— Лек шок — вметна полицаят.

— Бейби — каза Ричард. — Това е фантастично, отново ти чувам гласа. Целият треперя от вълнение.

— Недей да трепериш — каза тя. — Въпросът е чисто практически, Свободен ли си, или заместницата ми в момента е на работа?

Тя знаеше, че полицаят слуша, и въпреки това не я беше грижа какво говори, сякаш като бе счупила стената на Ван Хютен, беше излязла на зелен простор.

— Няма заместница, няма заместница — говореше Ричард със своя подлудяващ маниер да се прави на много делови. — Ти си в грийнудския кокошарник, така ли? Идвам веднага.

— Много си мил, Двайсет минути?

— Десет.

— Не препускай! Моля те. Една катастрофа на ден е достатъчна.

— Слушай, това шосе го зная като петте си пръста.

Когато окачваше слушалката, Рут си помисли, че сама го е заслужила. Какво я беше прихванало да му се обажда? Гневът, предположи тя. Съжали, че не Джери, нито Сали, а Ричард трябваше да й бъде жертва в този случай. Но човек в края на краищата си избира жертви, с които може да се справи, по свой ръст, А и каква жертва беше това да помоли своя стар любовник да измине осем мили, за да я откара на още една миля? Полицаят й предложи чаша кафе и каза, че от пътна помощ се обадили и обяснили, че няма да могат да измъкнат колата й до утре сутринта. Полицейското радио пращеше в един ъгъл, полицаите се въртяха с купища листове в ръцете и тя се почувствува изместена от центъра на вниманието им. С удоволствие се остави да я забравят. Слава богу, че зад стените на къщата й съществува друг свят, където мъже полагат грижи за нея и получават пари за това. Непременно трябва да сподели с Джери колко щастлива се е чувствувала в полицията.

Когато Ричард влезе, той обяви своето присъствие с думите:

— Дошъл съм да взема мацката от пандиза.

— Мистър Конънт? — запита младият полицай, без да се усмихва.

— Матиас — каза Ричард. — Аз го замествам. Как е тя?

— Младата дама е родена е голям късмет — каз му полицаят. После се обърна към Рут: — Човекът о пътна помощ огледа колата и каза, че няма да может повече да я карате. Напълно е разбита.

Опитвайки се да влезе в тържествения тон на полицая, Ричард запита:

— Да я заведа ли на лекар?

— На ваше място така бих постъпил.

— Не ставай глупав — каза Рут на Ричард, раздразнена вероятно от начина, по който й отнемат полицая. Неговото аристократично безразличие се бе заменило с благоразумна тъпота; той й подаде доклада за произшествието. В около 13,45 ч… тъмносиният „Форд“ комби с четири врати, управляван от мисис Джерълд Конънт… със скорост тридесет и пет мили в час… водачът е получил явно незначителни наранявания… превозното средство е напълно негодно за управление. Почеркът му беше недодялан. Тя подписа и излезе с Ричард. Беше забравила колко по-едър е той от Джери. Учуди се на себе си, когато хвана ръката му.

— Какво има? — попита той, когато седна зад волана на любимия си стар „Мерцедес“.

Тя беше забравила и тази любопитна вдлъбнатина на горната му устна, увисналата долна устна, уязвимите размери на неговата малодушна лъвска глава.

— Какво имаш пред вид?

Нещо страшно ставаше в гърлото на Рут; в него се беше появила сребриста паяжина, също и в синусите, в очните дъна, във всички дупки на черепа й.

Устата на Ричард трепна нетърпеливо:

— Напразно си се подплашила.

— Такъв инцидент може да се случи на всекиго. Пътят.

— Майната му на инцидента. Цялото лято се държиш истерично. Пак ли ти къса нервите Джери, дето не можеш да прогониш оная с косата?

— Не, Джери не говори вече за смъртта.

— Тогава сигурно у вас цари мир.

— Не съвсем. А у вас как е?

Той не разбра намека. Дъгата от скреж покриваше роговицата на окото му като шапчица.

— Добре — каза той мрачно, — не искаш да говорим…

— Аз искам да говорим, Ричард. Но…

— Но жената на онзи другия би могла да надуши нещо, ако сега изплюеш камъчето, нали?

— Коя жена на онзи другия?

— На моя заместник, неговата булка, мацка, фльорца, женска — каквото ти измъти мозъкът. Пак ли си правите игрички? Дейви Колинз, щастливецът? Той има вид на голям сваляч на волейбола. Господи, Рути, кога най-сетне ще си дадеш почивка и ще смениш тази невротична таратайка, за която си омъжена? Така ти просто се скапваш. Все едно, че казваш на стария барон фон Мазох: „Ела ме изяж.“

— Продължавай, Ричард. Ти ме ласкаеш с предположението си, че съм си намерила нов любовник. Но аз не съм. Освен това не мисля, че Джери е половин мъж. Може би аз съм половин жена.

— Жена и половина, доколкото си спомням. Но както и да е. Аз съм дете-идиотче. Превъртяла ми е шайбата. Изпрати ме по дяволите! Но и ти върви по дяволите. За какъв ме вземаш — за някакво такси веднъж в годината ли?

— Къде отиваме?

Той я извеждаше извън града — към дърветата, проядената от червеи пътека, езерото, където неподвижният рибар не улавяше нищо. Паяжината в главата й се скъса и тя започна да плаче; сълзите бързо обляха цялото й лице, тя се тресеше и се опитваше да пищи. Пред очите й непрестанно бяха онези дървета и как тя плава с колата между тях. Сълзите се примесиха с думи и вече нямаше спиране.

— Не, закарай ме в къщи. Закарай ме в моя дом и ме остави. Това те помолих, това обеща, не искам да се натискаме, не искам интимни разговори, просто искам да си отида в къщи и да умра, Ричард. Моля те. Прости ми, но не мога повече. Ти си безкрайно прав и безкрайно неправ и това ме убива. Убива ме. Ти си единственият човек, с когото мога да говоря, и възможно най-неподходящият. Прости ми. Беше хубаво. Дори много хубаво. Не си виновен ти. Аз те харесвам, Ричард. Не прави тази глупава, обидена муцка. Не си виновен ти. Виновно е… всичко.

— Успокой се, успокой се — говореше той уплашен, като се опитваше да свърне в една твърде тясна алея, където хората бяха боядисали камъните и поставили цяло семейство от пластмасови патки на поляната пред къщата.

— Не мога наново, не мога да се върна пак към онова, към нас двамата; моля те. Прости ми, че те повиках; тогава не разсъждавах. Трябваше да повикам Линда, Беше чудесно. Ти си някак си така дяволски чудесен. Прекрасен си.

— Говори по същество — каза той, като гримасничеше и се бореше с волана. — Картината ми е ясна.

— Не ти е яона, там е работата — каза Рут. — И именно това ме убива.

Той спря под бряста, за да слезе тя.

— Сигурна ли си, че не искаш да извикам лекар? Тези контузии са много коварни.

Вън от колата, тя се наведе и го целуна по устата. Той целуваше добре, твърдо, но не жадно, както Джери. Сълзите й пресъхнаха; чувствуваше главата си като прежулена.

— Ти си чудесен — каза тя и прибави с присъщата си ненужна любов към истината, — колкото и да е странно.

— Господи — каза той. — Благодаря ти. И така, можеш да разчиташ на мене. Обади ми се при следващата катастрофа.

— Ти ще бъдеш първият, на когото ще се обадя — каза му тя.

Сигналът за заето престана; тя се свърза с Джери в службата и му разказа за произшествието. Той се върна половин час по-рано от обикновено и пожела да види колата преди вечеря. Когато се отправиха по Орчърд Роуд, крайпътни камъни, веранди, зелени поляни, деца и дървета се сливаха от скоростта и Рут го помоли:

— Не карай толкова бързо.

— Карам само с трийсет.

— Струва ми се по-бързо.

— Искаш ли да караш?

— Не, благодаря.

— Искам да кажа въобще някога. Нервите ти са доста разнебитени, не мислиш ли?

— Не. Все пак ми се струва невероятно, че отново се возя на кола.

— Как се върна от полицията?

— Един полицай ме докара.

— Да се обадим ли на лекар? Как са ти вътрешностите? Много ли ги разлашка?

— Всичко мина много леко и гладко. Ужасното беше само дето не натиснах спирачките. Просто не се сетих.

Тя описа смущението и паниката си, сигнала заето, жените, които бе търсила за децата, подминаваното на алеята за Сали и внезапното лудешко връщане обратно. Не спомена нищо за Ричард. С всеки нов разказ станалото се запечатваше в нея като при повторение на филм — подхлъзването към едната страна, след това към другата, стената, притихналите дървета, райската красота на дърветата и наситеността на капките, изцеждащи се от клоните, когато излезе от спрялата димяща кола. Всеки път, щом си припомняше тези образи, те ставаха все по-ярки; сега, когато двамата с Джери се отправяха към сцената на катастрофата от противоположната посока, те се преплетоха причудливо със сегашната действителност. Той паркира колата на банкета, излезе и понечи да пресече шосето. Рут каза, че не иска да отиде и че ще го чака в колата. Той вдигна вежди и тя промени решението си. Джери очакваше от нея да разсъждава трезво. Заедно прекосиха асфалта. Тези следи от нейните гуми ли бяха? Не беше сигурно, а тук имаше толкова много следи. Но тук, където две прекъснати бразди минаваха през мекия банкет и половин дузина камъни бяха съборени от върха на стената, оттук тя беше скочила. Кората на едно дърво беше смъкната отвисоко; по-нататък видяха огънатата и обелена на ивици кленова фиданка. Колата се бе опитала да се изкатери по нея и я бе стъпкала. В паметта си Рут не можеше да свърже своя нежен полет с тези груби белези. По-нататък в горичката имаше още обелени дървета, а следите от гумите личаха като рани от огромни пръсти, прорязали меката земя, покрита с гниещи листа и млада папрат. Джери се удиви колко далече беше отишла колата, между дърветата, които би трябвало да я спрат, преди нейният устрем да попадне в плен на калта и шубраците.

— Навлязла си стотина фута.

— Всичко ми се струваше така абстрактно. — Рут се запита дали той не я подканва да се гордее с това.

Джери слезе от колата, отвори вратата, извади географските карти и регистрационния талон от нишата за документи и няколко кърпи и плажни играчки от задната седалка. Още веднъж обиколи колата, като се усмихваше, а от другата страна — онази, която Рут не виждаше — се разсмя. Върна се при нея, прескочи стената и каза:

— Цялата дясна страна е хлътнала. Прилича на станиол.

— Може ли да се поправи?

— Край. Веднъж огънеш ли рамката, гледай по-бързо да вземеш застраховката. Такива неща не се поправят.

— Горката ми стара кола. — В нея сякаш се нагъна метал и даде форма на мъката й. — Безсърдечно е да я оставим така край пътя.

— Хората от пътна помощ ще дойдат и ще я извлекат. Хайде. Да влизаме.

Вътре в неговия стар „Мъркюри“ с подвижен покрив изведнъж я лъхна на Сали. Рут се сепна.

— Да тръгваме — каза той. — Имаме деца.

— Най-после да се сетиш — каза тя.

— Никога не съм забравял. Ами ти? Ако се беше сетила за тях, щеше ли да тръгнеш да правиш автофокуси?

Той отпусна рязко амбриажа, „горена гума“, както казваха младежите. Не трябваше да й говори така; беше грозно.

— Това беше случайно произшествие — каза тя, решила да запази спокойствие.

— Това беше фокус — каза Джери. — Преднамерен фокус. Домакинята, която предизвиква смъртта, с нейното огромно влечение към смъртта. Ти дори не си натиснала спирачките.

— Мислех, че при поднасяне не трябва. По-важно е да се овладее воланът.

— Да се овладее воланът! Но как е било възможно, как, по дяволите, си можела да овладееш волана?

— Ти си вън от кожата си — каза тя, преценявайки внимателно всяка дума, като стълба с прогнили стъпала, — че се разминах.

— Със смъртта?

— Да.

— Не е точно така — каза той, като се замисли. — Очаквах бог да даде знак и ето го. С това той иска да каже, че нищо няма да се случи. Освен ако ние двамата с тебе сами не го накараме да се случи.

— Чуваш ли се какво говориш? Излиза, че желаеш смъртта ми.

— Така ли? — усмихна се той спокойно. — Това са само твои фантазии.

Той престана да се усмихва и тържествено я потупа по бедрото:

— Искаш ли нещо да се случи?

— Не.

— Добре, тогава отпусни се. Ти си неуязвима. Нищо няма да се случи.

В деня след злополуката Сали се приближи на плажа до Рут с нагласена усмивка и премрежени от сълзи очи и я увери колко се радва, че не е пострадала. Рут й повярва и съжали, че поради изненадата си не успя да й отвърне с повече от едно кимване.

Когато се отдалечаваше, Сали й се видя отслабнала; по бедрата й отзад имаше отпуснати гънки. Когато всички те бяха по-млади, тялото на Сали изглеждаше гладко като на манекен, като машина. Двете жълти петна на нейните бикини избледняха и се сляха с общия фон на тълпата по плажа. На следващия ден Сали се качила с трите си деца на един самолет и отлетяла за Флорида, където брат й живеел с втората си жена в портокаловите горички край Лейк Уейлз. Рут научи това от Джери, който явно я бе поощрил да замине.

— Защо?

— Беше станало непоносимо за нея; пълна безизходица.

— Каква безизходица? Какво всъщност разбираш под безизходица?

— Безизходица е, когато липсва алтернатива. Животът е безизходица. Невъзможно е да живееш вечно, невъзможно е да умреш. Невъзможно е да се оженя за Сали, невъзможно е и да живея без нея. Ти не знаещ какво е безизходица, защото невъзможното не те интересува. Очите ти не го забелязват.

— Каква е целта на това заминаване? — попита тя. — Предполага ли се, че и ти ще отидеш при нея?

— Я гледай, не бях се сетил за това. Никога не съм ходил във Флорида.

— Не ставай смешен.

— През септември ли цъфтят портокалите?

— Ако заминеш, повече да не си стъпил в този дом.

— Как си представяш да замина? Разсъждавай трезво. Тя е там, за да си почине — от Ричард, от мене, от тебе, от всичко. Тя е изтощена. Това лято на чакане беше най-жестокото нещо, което можа да измислиш. Така я убиваме ти, аз и как му беше името. Досега тя се крепеше само с лекарства и в момента е отчаяна.

— Лекарства — лигавщини. Всяка жена умее да се доведе до такъв вид отчаяние, когато иска да получи нещо. Тя иска да избягате заедно.

Той се замисли върху тази възможност и лицето му доби проницателен израз и остри черти — сякаш сам се бе нарисувал, — израз, който тя си спомняше от дните, когато двамата заедно се съсредоточаваха върху модела, поставили стативите си един до друг.

— Не вярвам това да е най-подходящият начин — каза той. — Мисля, че ако някога стане, трябва да има адвокати; съдебни поделби, покрусени родители, хлипащи дечица и тям подобни. Представи си как само биха се чувствували нашите деца, ако сега изчезнех с мисиз Матиас, Боби, Питър и мъничката Теодора? С тези ужасни деца — те всичките приличат на Ричард. Всичките са грубияни.

Децата, особено Чарли, растяха неспокойни. Преди Джери обичаше след работа да играе с тях на гоненица в задния двор или да ги води и трите да поплуват вечер в басейна на Хорнънгови, а сега не правеше нищо в къщи, само седеше, гледаше втренчено, пиеше джин с тоник, слушаше плочи на Рей Чарлз и говореше с Рут, опитвайки се по-умерено да подреди думите и душевните им състояния в такава комбинация, която би намерила ключ за това положение и би освободила сърцето му. На трапезата погледът му беше отнесен; виждаше Сали. Минаха дни, седмица, десет дни и нито Джери, нито Ричард знаеха кога смята да се върне Сали. Пъстра птичка, чуждоземна по своето оперение, тя беше отлетяла за тропиците; оттам, далечна, но незабравима, отправяше песента си към тях — сигналът за заето в работата на Джери беше нейната песен. В пристъпи на гняв и отчаяние Рут съжаляваше мъжа си, той изглеждаше така „разнебитен“. Неговите пъстри ириси бяха като разкъсани и вън от къщи държеше главата си странно наклонена, сякаш слушаше сигнал или като Исак очакваше удар свише.

— Моля те, реши се — настоя Рут. — Ние ще преживеем някак, само ти реши какво искаш и престани да мислиш за нас.

— Не мога — каза той. — Това, което искам, твърде много засяга всички останали. То е нещо като уравнение само от променливи величини. Аз не мога да го реша. Не мога. Тя плаче по телефона. Искам да сдържа сълзите си. Държи се смешно и храбро. Казва, че там е сто и десет градуса по Фаренхайт и снаха й се разхожда съвсем гола.

— Кога се връща?

— Опасява се, че ще трябва да е скоро. Тя и децата запълнили къщата и почнали да ги гледат накриво.

Докато всекидневието на Рут беше запълнено с грижи за децата и домакинството, в сънищата й нахлу някаква необичайна жестокост. Насилие, рязане на крайници и бясно препускане хвърляха в един и същ куп сцени и лица от най-отдалечените ъгълчета на нейния живот. В едни и същи сънища тя пътуваше с кола по Върмънтското шосе към мястото, което наемаха за почивка през лятото. Най-вероятно това беше отсечката под изоставената дъскорезница, където коловозите бяха най-дълбоки, защото слънцето никога не проникваше през нависналите клони, за да изсуши калта. Те препускаха. Отпред, в дълга черна открита двуместна кола, баща й, Дейвид Колинз и дребната стара лейди от издателство „Бейбър“ седяха с изправени гърбове един до друг; караше баща й и това я уплаши, защото той беше толкова безразсъден, колкото могат да бъдат само свещениците, а напоследък поради своята засилваща се глухота не забелязваше колите отстрани и отзад. Рут и Джефри бяха зад тях в една странна ниска талига без всякакви видими движещи я сили. Летяха плавно и все пак колелата докосваха набраздения път, Тя чувствуваше безпокойството на сина си като свое, внезапно колата отпред спря като на застинал филм. Дейвид и татко се държаха отстрани, но старата лейди между тях нямаше за какво да се хване и мигновено изчезна от погледа й. Всички се скупчиха над нея. Тя лежеше встрани от пътя на прашната трева — една малка сгърчена купчинка кости. Ударът беше скъсил тялото й в черната рокля, а краката й бяха гадно потрошени и стърчаха от тялото като крака на паяк. Лицето й, жълто и забулено от разпиляната коса, беше наклонено назад, а когато отвори уста, зъбите й, удължени протези, се изплъзнаха надолу като падаща желязна врата. Тя умираше премазана. Опитваше се да каже нещо. Рут се наведе да я чуе и сънят се пренесе в едно морско царство, царството на синьозелената вода, с алкален блясък от кораловия пясък върху бялото дъно — водата на Карибско море, на Сент Джон, където бяха ходили с Джери веднъж преди години, когато тя беше бременна с Джефри. Може би се бе опитала да си представи Флорида.

В събота Джери каза, че отива в града по работа; след час й се обади по телефона.

— Рут — каза той с глас, два тона по-нисък от нормалния. — Мога ли да дойда да си поговорим?

— Естествено.

Коленете й се разтрепераха.

— Кои от децата са в къщи?

— Само Чарли. Джоана заведе Джефри на разпродажбата при гаража на Кантинели.

Тя отиде в кухнята, напълни си една водна чаша с вермут и я изпи, сякаш беше вода, вода с вкус на огън. Все още беше в кухнята, когато той влезе през задната врата; заедно с него влязоха песните на щурците и сухата футболна миризма от края на лятото.

— Говорих със Сали — каза той. — Тя трябва да се връща от Флорида. Децата й нервничат. Училището започва след седмица.

— Добре. Е, и? — Джери явно не се беше доизказал. Тя попита: — И всичко това си казахте по онзи телефон в дръгстора?

— Използувах другия, на гърба на Тексако. Тя иска да знае дали ще замина веднага при нея. Лятото свършва.

— Все още не е дошъл Денят на труда.

— Вече е септември.

Треперенето се беше предало от краката в корема и тя почувствува там паренето на вермута като нож, забит толкова здраво, че плътта около него не мюже да кърви.

— Недей да пребледняваш — изтърси Джери.

По лицето му беше изписано неясното съчувствие, с което би извадил треска или трън от ръката й, или от крака на някое от децата.

Тя запита със самообладание, което той трябваше да оцени:

— Къде имате среща?

Той вдигна рамене и се засмя заговорнически:

— Не знам. Вашингтон? Уайоминг? Тя ще бъде с проклетите си деца, разбира се. Неудобно е, но все пак някак ще се справим. И други са се справяли.

— Не са много.

Той се втренчи в изтъркания линолеум на пода.

— Искаш ли да отидеш? — попита тя.

— Страх ме е, но искам. Искам да отида, кажи ми да отида.

Тя вдигна рамене, облегната на мивката, като държеше малката чаша с нейния наклонен остатък от алкохол.

— Щом е така, върви.

— Ще имаш ли нужда от нещо? Имаме над хиляда в чековата книжка и може би около осем хиляди и петстотин в банката. — Той сякаш направи опит да я докосне, като вдигна двете си ръце едновременно; тялото му й заприлича на тежка машина, която се движи със сляпа решителност, а беззащитният прегазен пешеходец пищи отзад.

— Ще се оправя — каза тя, пресуши последната глътка от чашата и в допълнение я хвърли на пода.

Парченцата и капките се разлетяха и застинаха във вид на звезда над мраморните шарки на стария зелен линолеум.

При шума Чарли се втурна в кухнята; Рут беше забравила, че той е в къщата. Беше слабичък и дребен за възрастта си, с будно изящно лице и с близнат кичур като на Джери, който все не можеше да бъде сресан.

— Защо направи това? — попита той усмихнат готов да чуе, че е било шега.

От трите деца той разсъждаваше най-логично, възгледите му за „шегите“ спокойно биха могли да надхвърлят неговия детски свят. Той стоеше в очакване, малък и усмихнат. Беше на седем години. В къси панталонки с цвят каки, а голите му гърди бяха загорели от лятното слънце.

Рут избухна: почувствува как от очите й избликва солена вода като извор. Каза на детето:

— Защото татко иска да ни напусне и да отиде да живее с мисиз Матиас!

С пъргавината на ударена котка Чарли побягна от кухнята; Джери го последва и през рамката на вратата Рут ги видя като в жанрова картина на холандски майстор — детето, седнало на креслото с високи облегалки, голите му крака изпъкнали, главата упорита и лъчезарна, а бащата, обут в новите си джинси „Ливайс“ и гуменки, коленичил, се опитва да го прегърне. Чарли не се даваше лесно да бъде хванат. Брястът на Рут при бави към сцената един прозорец в жълто и зелено.

— Не плачи — молеше го Джери. — Защо плачеш?

— Мама каза… Мама каза, че искаш да живееш… — сподавено хлипане разшири гърдите му — с онези деца.

— Не, не искам. Искам да живея с вас.

Рут не можеше да ги наблюдава повече. Внимателно, защото беше боса, събра счупените стъкла. Парченцата — някои от които бяха фини като прах — се изсипаха със звън в кошчето за отпадъци. Прахът става прах. Когато свърши, Чарли зашляпа към нея по чистия под и каза:

— Татко излезе. Каза, че ще се върне.

Той предаде това послание, изпълнен с достойнството на парламентьор.

Джери се върна, когато Рут слагаше сандвичите със сирене във фурната да се препичат за обяд. Беше задъхан, олекнал, втренчен и приличаше на плашило. Някаква кола изписка на шосето.

— Обадих се на Сали.

Тя затвори вратичката на фурната, провери ключовете и каза:

— Е, и?

— Казах й, че не мога да отида. Описах й случката с Чарли и казах, че просто не мога да отида. Тя се връща при Ричард утре. Каза, че не е особено изненадана. Много се ядоса, задето си използувала децата, но аз й казах, че не си го направила нарочно. Звучеше доста раздразнено.

— Кой би могъл да я обвини в това нейно състояние?

— Аз например — каза Джери. — Аз обичах тази жена и тя не трябва да насилва нещата.

Устата му беше свита, а гласът студен, отегчен от страстта, както лятото е отегчено от слънцето.

Рут се попита дали има смелост да съжалява Сали; двете заедно бяха живели в този мъж и прогонването на другата жена й изглеждаше твърде своеволно и жестоко. Рут искаше да научи още, да чуе всяка дума, която е казала Сали, да чуе нейните писъци; но Джери държеше плътно затворено своето съкровище. Джоана доведе Джефри от разпродажбата — бяха купили един пепелник с форма на пиленце — и разговорите стихнаха.

На следващия ден Сали дойде на волейбол. Беше септември, неделя, с леки сиви облаци, не толкова студено, колкото ветровито, сякаш някъде във времето беше забравена открехната врата. Сали, която през юли идваше по жълтия си бански под някоя риза на Ричард, завързала краищата й на корема си, се беше върнала към белите панталони и жарсената блуза с извито деколте, които бе носила в началото на лятото. Кожата на лицето й изглеждаше загрубяла; загарът от Флорида беше надиплил бели бръчици в ъгълчетата на очите й. От всички страни я поздравяваха, сякаш завръщането й беше някакво драматично избавление. Ричард, по бермуди, беше по-любезен, отколкото в деня, в който нахълта в полицейския участък. Рут се чудеше какво толкова бяха правили двамата със Сали, за да изглежда така дружелюбно замаян. Без да се вдълбочава в играта, той продължаваше да забива лесни топки в мрежата и да залита към хората. Веднъж се блъсна в Рут и й лъхна на джин. След това Джери извика: „Сали!“, за да спаси една топка, посрещната лошо от него и политнала към нея; тя се изпъна в опита си да скочи, но топката падна недокосната между нея и мрежата. Неговият вик, молба да бъде спасен, дълго вися във въздуха, недокоснат от мълчанието на другите. Цялото им минало беше потънало под повърхността на играта, изхвърляйки на брега Джеривия накъсан, отчаян стил на игра. Той скачаше, гмуркаше се, падаше в мръсотията сред счупените стъкла, за да спаси невъзможни топки — приличаше на луд, откъснат от реалността, като риба на сухо. Всичко това беше заради Сали; но нейното загрубяло от слънцето сърцевидно лице беше мъртво като него. За последен път Джери отрови неделната вечер със скръбта, която следваше волейболните мачове; следващият ден беше Денят на труда. Волейболът, лятото, любовните авантюри бяха свършили. Децата отново тръгнаха на училище; случайните срещи на някоя поляна или край морето уж заради децата, приключиха. Минаха седмици, без Конънтови и Матиасови да се срещнат…

Рут се чувствуваше измамена. Въпреки слабите си и редки опити за съпротива тя се бе настроила за поражение, което й бе отнето от нейните собствени сълзи и сълзите на сина й — на кои точни везни детските сълзи тежат повече от мъжките? Джери си подби цената със своето държане, което не съответствуваше на нещастието му. Рут намери в колата му брошура „Децата след развода“. Той се опитваше да определи цената на една неопределима постъпка; ако всяко дете — Джоана, Чарли и Джефри — изплаче по един литър сълзи, той ще остане, а ако е само по половин — ще напусне. Ако шансовете Рут да се омъжи отново са седемдесет на сто, той ще напусне; ако са по-малко от петдесет — ще остане. Това беше унизително; един мъж не трябва да остава при една жена от съжаление или ако го направи, то не трябва да й казва. Джери нито й казваше това, нито твърдеше противното или по-точно, казваше и двете по различно време. Това, което говореше, нямаше никаква конкретна стойност; Рут почти не го слушаше, като долавяше само по мелодията на думите му, че нещата още не са уредени, че не е дошла кулминацията, че той не се е отказал, че още е влюбен, че макар и да е загубил Сали, образът й живее в него по-жив от всякога, че нищо не е приключено, че той се чувствува неудовлетворен, че жена му го измамила, като се е показала несръчна и не е успяла да умре, вината е изцяло нейна, тя никога няма да се чувствува спокойна.

Рут беше престанала да разбира себе си; границата между това, което виждаше, и онова, което самата представляваше, беше загубила ясните си очертания. Когато септември се изниза, огнярят дойде и пусна парното, а в хладните нощи то се включваше и изключваше само. Будна в леглото, Рут се стряскаше от необичайното ромолене, неуверена дали е истинско, и ако е, дали идва от парното под нея, или от някой прелитащ самолет, или пък от стълба с трансформаторите срещу прозореца на спалнята. Някъде в живота й препускаше един двигател, но къде точно? Тя беше сигурна, че Джери и Сали са се наранили един друг до такава степен, че не могат да се съберат отново, но освен това чувствуваше как съдбата напира, как от тъмните сенки в собствения й мозък се оформя една схема на външните събития. Светът е изграден така, както ние си го представяме, това, което очакваме, се случва, а очакваме всъщност онова, което желаем. Както негативът има нужда от проявяване, така и тя самата бе имала нужда от Сали. Иначе защо би било това нетърпение, с което Рут оглеждаше несъвършенствата в красотата на тази жена — горчивата бръчка в единия ъгъл на устата й, прекалената сочност на устните й. Тя искаше Сали да бъде съвършена така, както искаше Джери да бъде решителен. Рут не харесваше религиозното удовлетворение, което той изпитваше от своето раздвоение; с това той обичаше да доказва, че единствено разграничаването на душата от тялото е способно да спаси човешкия род от гибел. Звярът на неговата любов твърде лесно бе направляван от сигналите на нейния мозък. Само едно пожелаване при пълнолуние бе нужно, за да остане три месеца при нея, и беше изчезнал напълно при едно друго нейно слабо махване с ръка — при проблясъка на сълзите на Чарли. Твърде лесно, твърде странно. Рут подозираше, че през лятото все още е имало остатък от заряд, който сега, когато нощите се бяха изравнили с дните, трябваше да бъде унищожен чрез някаква последна проява на волята й. Тя беше затворничка; пукнатината между нейния мозък и света, над която бе прехвърлен мостът на хилядите нишки на възприятието, сега съвсем се беше притворила, оставяйки Рут така неподвижно притихнала, както е белият еднорог, затворен в тъканта на гоблените.

В последния петък от месеца Колинзови ги убедиха да отидат на гръцки танци в Кенънпорт. В стария Кенънпорт, закрепен за морето чрез скърцащи докове и плачещи чайки. Танците бяха в сутерена на сградата на ветераните от войните — една голяма облицована с дърво постройка с квадратна кула, разположена на склона на хълм с четириетажни, покрити с шинди къщи. Морската вода изглеждаше черна в подножието на улицата. Матовите прозорци на сутерена горяха с млечния пламък на оживената пещера зад тях; музиката проникваше през стените, Джери, Рут, Дейвид и Линда заслизаха по бетонните стъпала на един от входовете, някакъв човек — така ослепително плешив, че личаха шевовете на черепа му — им подаде аленочервени билети. Вътре ги посрещна светлина, задух и шум, и ужасна тъпканица от хора — седнали, прави, пиещи бира, танцуващи в сбити извити редици, с блеснали лица, глупави и дяволити. Матиасови бяха тук с Хорнънгови.

— Бях им споменала, но не очаквах, че ще дойдат — каза бързо Линда на Рут, когато Ричард приближи, следван от Сали.

Ричард имаше пиян овчи вид; Рут разбра, че флиртува или се готви да флиртува с Джанет Хорнънг. Сали беше с оранжева рокля в наситен и приятен нюанс. Рут почувствува болка в слепоочията. Ричард я хвана за ръка и двамата се включиха в спиралата на танцуващите, която я повлече и сля с множеството.

Докато танцуваше, оранжевата рокля се забиваше в ъгълчетата на очите й. На моменти двете се оказваха една срещу друга в редиците. Лицето на Сали беше наведено, тялото й сякаш не докосваше хората наоколо, докато Рут усещаше, че я притискат, дърпат, че не е в такт. Разни ръце се сплитаха в нейните. Меките пръсти на Ричард постоянно шаваха, опипваха. Един непознат мъж — подскачащ, гърчещ се, с косми, които извираха от ръкавите му — я хвана за китката и й метна кривозъба многозначителна усмивка. Някои ръце бяха дебели като козунак, други — отпуснати като тесто. Известно време Рут танцува до една тантуреста гръцка матрона в черно, с гърбав нос и торбички под очите, ръката й беше като малка плоска птичка, която пърхаше с ужасен нечовешки пулс. Когато танцът свърши, Рут освободи ръката си и се вгледа смаяна в обикновеното уморено и глупаво лице на жената. Със същото смайване погледна към Сали и си представи, че тя често се е срещала с Джери, облечена в тази рокля, че Джери често я е свалял, за да правят любов. Бузукито и кларнетът се втурнаха в друга мелодия; болката в главата на Рут се усили. Джери дойде и се улови до нея. Държеше я толкова слабо, че постоянно изпускаше ръката й; той се опитваше отново да я хване, а краката на Рут — да хванат стъпката. Мах напред с левия крак, левият зад десния, стъпка обратно, да, двата крака събрани, един такт на пети. Мах. Оранжевото затрептя в десния ъгъл на очите й, а за секунда след това — в левия. Ръката на Джери се изплъзна от нейната, Ричард се усмихна пресилено на разминаване, ударните инструменти увеличиха темпото, Джери отново улови ръката й. Музиката спря. Таванът на залата представляваше мрежа от тръби в отровнозелено; Рут го почувствува ниско над себе си.

— Хайде, отпусни се. Танцуваш, сякаш имаш камъче в обувката — каза й Джери.

— Имам главоболие.

— Защото много мислиш. Ще ти донеса нещо за пиене.

Но уискито само я замая и сега, независимо дали Рут танцуваше, или стоеше, залата се въртеше, а светлото петно на Сали със своята подигравателна отсянка от енергия я пронизваше ту от едната, ту от другата страна, правеше я все по-малка, докато тя се превърна в купчинка, купчинка от болка. Прилошаваше й от светлината. Ръководителят на оркестъра се изправи с електрическа китара, извика „Йъп“ и засвири туист. Шумът се стори на Рут като нещо плътно, с което оркестърът натъпкваше най-отдалечените ъгли на залата, прашните загадъчни пространства между тръбите и тавана. Джери поведе Сали към дансинга. Рут не беше изненадана. Забеляза, че когато се преместиха в центъра на залата, Джери и Сали събраха погледите на всички върху себе си; имаше нещо показно в тях като двойка, нещо юношеско и пресилено, нещо леко комично и драматично натрапващо, както актьорите се натрапват на публиката. Без да се докосват, лице срещу лице те зачупиха ъгловати фигури в ритъма на танца; около тях се образува пръстен от хора и ги скри от погледа на Рут. Дейвид Колинз се приближи до нея, вгледа се в лицето й и се отдалечи; тя усети, че е уплашен. Почувствува се заразена, противна, прокълната, болката, която цепеше отпред главата й, сякаш показваше, че е на път да роди някакво подобно на себе си чудовище. Когато туистът най-после свърши, отиде при Джери и му каза:

— Моля те, заведи ме в къщи. Не ми е приятно.

От зачервеното му лице я погледнаха учудени очи.

— Моля те.

Джери погледна над главата й към Сали и я попита:

— Ще можеш ли да вземеш Колинзови в твоята кола? Ние явно трябва да си тръгваме.

— Разбира се. Съжалявам, че не се чувствуваш добре, Рут.

Това беше гласът на Сали в най-мелодичната му, леко провлечена интонация, без всякакъв упрек.

— Ти ме излъга — обърна се Рут, решила да бъде откровена, макар че страхът и гаденето я изпълваха цялата.

Мускулите по лицето на Сали се изопнаха, а очите й потъмняха така, че очните кухини сякаш хлътнаха. Тя каза в отговор:

— Съжалявам, Рут — сякаш не беше чула нищо.

Нищо. Сънят сега се развиваше без нейно участие.

Джери я откара в Грийнуд с бясна скорост; и двамата можеха да бъдат убити, но Рут не посмя да промълви нито дума, за да не трепне зад волана. Опасността ги свърза, и то с взаимна изгода: Джери отправяше предизвикателство към смъртта, а скоростта премахваше главоболието на Рут. Тя чувствуваше как болката се разискря и се отделя малко по малко от черепа й, както снегът пада от покрива на някоя кола. Не говореха, но се чуваше неговото тежко астматично дишане. Беше полунощ, когато стигнаха в къщи, и стана още по-късно, докато Джери отведе в къщи бавачката. Рут се беше преоблякла в нощница и мъхест пеньоар и се беше съвзела след чаша мляко. Джери се появи на вратата на кухнята; жестикулираше. По мокрите му подметки се бяха залепили мъртви листа.

— Скъпа — каза той, като изпъна ръце с дланите нагоре. — Трябва да те напусна. Тя е твърде красива. Не мога да я оставя.

— Първо спри да ръкомахаш така възбудено и говори по-тихо. Чувам те много добре.

Той говореше трескаво и крачеше напред-назад по линолеума.

— Снощи ми се яви пределно ясно. Откровението. Чаках го отдавна и ето най-после дойде. Трябва да отида при нея. Трябва да отида при тази оранжева фуста, да се гмурна и да изчезна. Не ме интересува дали ще се убия, не ме интересува дали ще убия тебе. Всичко, което застава на пътя ми — децата, парите, моите и твоите родители, Ричард, — всичко е без значение. Това са просто глупости, долнопробни глупости. Гадни глупости. Глупости без капка вяра. На мен просто ми липсваше вяра, колкото и да е смешно — вяра в тебе. Аз не те считах за личност отделно от себе си. Но ти си личност. Господи, Рут, как съжалявам, как само съжалявам! Ще бъде по-ужасно, отколкото мога да си го представя, знам това. Но аз съм уверен. Напълно уверен. Това е голямо облекчение за мене. Много съм благодарен. Сега съм скован от страх, но доволен. Бъди и ти доволна. Моля те! Така аз просто се разкъсвах до смърт.

Тя почувствува как пръстите й сякаш стават огромни върху студената чаша с мляко, издължават се и се сливат като звук на гонг.

— Добре — каза Рут. — Щом си решил окончателно, аз ще ти помогна, обещах ти. Как смяташ да стане? Кога ще кажеш на децата?

— Нека още да не им казвам. Само ми позволи да не спя тази вечер тук. Не ме убеждавай. Сигурно ще успееш, но недей. Позволи ми да отида някъде другаде. У Колинзови. В някой мотел.

— Какво да им кажа сутринта? На децата.

— Кажи им истината. Кажи им, че съм отишъл някъде, че ще се върна следобед, ще ги изкъпя и ще ги сложа да спят. Няма да си отида, докато не заспят.

— Сигурно и тя ще бъде с тебе.

— Не. В никакъв случай. Не искам тя да узнае. Не искам да узнае, докато всичко не се реши окончателно, защо да се разстройва.

— Искаш да кажеш, че още не е окончателно?

Той се поколеба, вперил очи в нея.

— Трябва да видя как ти и децата ще го приемете.

— Каквото и да е, ще го приемем. Нали това искаш?

— Не ставай язвителна. Ти обеща да ми помогнеш! Вдъхни ми самочувствие, за да се справя.

— Прави каквото щеш. — Рут вдигна рамене и когато доближи млякото до устните си, то й замириса на прокиснало. Видя, че се е пресякло, и се отказа да го пие.

— Ако ни поканят някъде, какво да кажа?

— Засега приемай. Ще идвам с тебе.

— Значи, единствената разлика е, че няма да спим заедно.

— Нима тази разлика не е основното? Това е началото. И то правилното. Каквото и да стане, това е правилно.

— О, колко любопитно!

Рут си изми зъбите в банята на децата, за да не се срещне с Джери. Използува четката за зъби на Чарли, която беше твърда и остра, явно рядко употребявана; трябва да му се скара. Легна си с пеньоара. Отчаяна, измръзнала, тя смачка на топка двете възглавници под главата си и си подгъна завивките, сви се в своята половина на леглото. Вътре в моравото пространство, обсипано със странни проблясъци под клепачите й, гъделът на собствената й коса върху бузата и устните й приличаше на чуждо докосване. Заслуша се в далечното тракане и шумолене на Джери, който си опаковаше багажа. Стъпките на мъжа й се приближиха, светлината от отворената врата на спалнята избели моравото под клепачите й до прозрачно яркорозово, той ровеше в чекмеджето до главата й.

— Трябва да си взема лекарството — каза той.

Гласът му беше писклив, дишаше учестено, до задъхване.

— Ако всичко е толкова правилно — попита тя, — защо пак имаш пристъп?

— Астмата ми — каза той — се проявява при умора, при влага. Тя няма нищо общо с тебе и Сали, нито с това кое е правилно или кое не, нито с бог. — Той се надвеси над нея, отметна кичура коса от бузата й и я целуна. — Да чакам ли, докато заспиш?

— Не. Сама ще се оправя. Вече съм добре. Тръгвай.

Той се подчини. Тя слушаше стъпките му из къщата, той се спираше при всяко от децата, правеше равносметка на съвместния им живот, решително отваряше и затваряше вратите; стъпките му заглъхнаха надолу по стълбите, като на човек прегърбен под някакъв товар. Външната врата се отвори широко. На верандата отвън се чу как внимателно слага някакъв предмет. Стори й се, че той се поколеба; тя зачака вратата пак да се отвори и той да се върне, стъпките му да заизкачват стълбите с онова типично негово потракване на токовете. Но беше изтълкувала грешно тишината. Отвори се врата на кола и се затръшна. Стартерът запя, двигателят загърмя в ушите й. Той си отиде.

Леглото й се стори огромно. Рут се изпъна в бялата равнина. Караше ски и правеше бавен завой по един широк, гол заснежен склон, като се стремеше да разпредели правилно тежестта си напред и върху ските. Под снежната покривка се показваше ивица кафява огрева, но Рут се плъзна леко върху нея и заби щеката на завой. Излезе добре и въпреки че скоростта не беше голяма, Рут се заизкачва плавно, може би защото я нямаше рохкавата пръст, която да задържи ските й.

Когато се събуди в събота сутринта, Джефри лежеше в леглото до нея. С несъзнателния егоизъм на малкото си телце той беше заел средата на леглото и я беше избутал към ръба; с Джери, който беше по-тежък, Рут се изтъркулваше в центъра. Лицето на детето, отпуснато и притихнало, беше като издялано от някакъв плътен блед мрамор, в който светлината проникваше на милиметър. Тържествеността на това лице, липсата на каквото и да е чувство за хумор и съвършенството, с което бяха изваяни веждите, клепачите, извивките на пълничките ноздри и ушите, я уплашиха, сякаш през нощта в леглото й е бил оставен някакъв откраднат шедьовър. Тя потисна страха си.

Джоана влезе в спалнята нацупена, със зачервени от търкане очи и попита къде е татко.

— Татко излезе рано. Имаше важна работа.

Децата приеха това обяснение доверчиво и без особен интерес. Рут стана и отиде в банята, където предметите имаха нереалния блясък на коледна украса. В кухнята тя отново провери датата в календара и видя, че закъснява с три дни. След като нахрани децата, помъкна прахосмукачката надолу по стълбите. Джери се обади около десет.

— Добре ли спа?

— Горе-долу. Джефри по някое време се пъхнал в леглото при мене, а аз дори не съм се събудила.

— Виждаш ли? Аз ти казвах, че ще ти хареса да се разполагаш сама в цялото легло.

Но тя не беше се разполагала сама, както вече му каза. Потисна желанието си да спори и го попита:

— А ти как спа?

— Ужасно. Автоматът за лед в мотела непрекъснато се включваше и изключваше пред вратата ми. Жената на регистрацията не можа да повярва, че съм спал без жена. Мисля си за тази нощ, родителите на Нед Хорнънг имат вила на Джейкъбз Пойнт, а са се преместили в Ню Йорк, може би ще мога да остана там. Ще им се обадя. — Той говореше бързо, но развеселен, че има интересно изживяване. Тя затвори очи. Най-после се сети да попита: — Децата разстроиха ли се?

— Не, приеха го съвсем спокойно. Поне засега.

— Прекрасно. Просто не е за вярване. Ще си дойда към четири часа.

— Толкова късно? Денят се очертава чудесен за разходка по плажа.

— Рут, моля те, остави това. С удоволствие, но нека направим опит да се почувствуваме малко разделени. Може би Чарли и Джоана ще искат да отидат на футболния мач в университета.

— Толкова е неудобно да се започва през уикенда. Защо не си дойдеш в къщи за довечера и неделя и в понеделник да започнеш този режим?

— По дяволите, не мога, просто не мога. Няма да имам смелост да изляза повторно. Беше ужасно да слизам по стълбите с този куфар. Кога ще се разберем за децата? — Без да дочака отговор, Джери добави: — Трябва да говоря с Хорнънгови за тази вила.

Тя остана безмълвна, удивена от пукнатините, които се разширяваха в твърдта на ежедневието. А гласът на Джери звучеше щастливо.

Денят беше ясен и чист, небето светло — само да излезе човек, макар че още бе рано да се събират листата. Боса, по дочени панталони и една сива фланела на Джери, Рут се зае да коси тревата пред къщата; почувствува земята под петите си леко свита, започнала да се втърдява, да се оттегля. Тревата едва ли имаше нужда от косене, но Рут искаше да работи нещо. Усилието можеше да ускори идването на мензиса. Точно такава работа трябваше да се научи да върши в бъдеще. Тази работа обаче бе тъжна; фланелата твърде много й напомняше за Джери, а тревата, досадният живовляк и цикорията, които се подчиняваха на древния закон на растежа, й напомняха за нея самата. Баща й обичаше да повтаря от своя амвон, че човек е трева за изгаряне в пещта, и това твърдение беше по-вярно, отколкото самият той съзнаваше, той, който с такава увереност бе очаквал да получи любов и я бе получавал.

Както се беше хванала за дръжката на косачката, Рут се почувствува увиснала над земята, земята, този възел от незначително съществуване и жалка смърт на безброй хора, и отдалече този възел й се видя като поляна, но погледнат отблизо, той бе нещо непоносимо объркано и жестоко. Гледай нещата в очите. Ние остаряваме и ни изхвърлят. Ние отслабваме и ни изяждат. Гласовете на нейните деца, които си граеха с децата на Кантинели, се забиваха в съзнанието й. Чарли взе да блъска Джефри, който беше стиснал топката като кукла — само негова придобивка; той не разбираше играта; падна, удари се и се разплака. Рут изтича при тях. Ключицата му не беше счупена отново, но Рут плесна с цяла длан Чарли, който с обърнато нагоре лице й отправяше една от онези предизвикателни лукави полуусмивчици на Джери. Чарли се разплака така сърцераздирателно, че Джефри от учудване спря да плаче, но после отново наду гайдата от съчувствие към брат си.

— Той не искаше! — хълцаше детето.

Замаяна, ужасена от себе си, Рут остави децата и влезе в къщата. В кухнята си наля малко, вермут. Заразхожда се из стаите на долния етаж, като се удивляваше на мебелите, които двамата с Джери бяха натрупали, сякаш тези най-обикновени вещи бяха чудати образования, резултат от ерозията в някоя пещера. Пощата беше дошла; писмата лежаха там, където бяха паднали, в антрето. Джери би ги вдигнал. Ако се наведе, дали ще й призлее? Тя се заслуша, дано чуе някакъв глас, и се запита дали вътрешно не се моли. Телефонът иззвъня много силно. Беше Джери.

— Здравей. Имам добри новини. — Гласът му звучеше далечен, уплашен, затворен в някаква телефонна кабина, глас на перчещ се беглец. — Хорнънгови ще се радват да се настаня във вилата на родителите им. Тя е била ограбвана два пъти миналата есен и те ще са доволни да има човек там. Дадоха ми ключовете заедно с кафе и съболезнования за нас. Казах им, че това е просто един експеримент. Няма парно, но има електрическа печка и телефонът още не е откачен. Казаха, че всичко в тази къща било скапано освен гледката. Аз отговорих, че много си падам по гледките. Да ти дам ли телефонния номер?

Рут вдигна един голям плик от пощата и записа номера на гърба му. Попита:

— Можеш ли да си дойдеш за обяд?

— Вече ти казах, че ще си дойда в четири. Защо никога не вземаш думите ми сериозно?

— Аз имам желание да се разходя по плажа — каза тя. — А децата не искат да ходят на футболния мач. Имаме нужда от тебе.

— Но ние сме разделени, по дяволите!

— Имам нещо да ти казвам.

— Какво е то?

— Не мога да ти го кажа по телефона.

— Защо? Лошо ли е?

— Лошо стана сега. Може би би било хубаво, преди време. Впрочем нищо определено. Може да послужи като предупреждение.

— Кажи какво е?

— Помъчи се да се досетиш.

— Нещо със Сали?

— Не, за бога. Твоят мозък е досадно еднопосочен, Джери. Помисли и за нас, за разнообразие.

— Идвам след малко.

Тя зачака на прозореца. Нейният бряст, нейният свещен бряст наводняваше шосето със златни листа и отново възприемаше голотата си, в която се разкриваха всичките му фантастични извивки и фигури, водещи окото нагоре и навътре, към някакъв единен принцип на стремление. Старият тъмночервен „Мъркюри“ на Джери със свален дрипав гюрук, сякаш за да отпразнува бягството на своя притежател, се появи и заскриптя по тяхната алея; в същия момент мина бавно мерцедесът на Ричард и продължи нататък. Джери влезе ухилен:

— Това копеле щеше да спре, ако аз не бях дошъл. Как успя толкова бързо да надуши гювеча?

Рут се затича към него в антрето и се хвърли в обятията му. Чувствуваше се замаяна, възбудена. Той изглеждаше доволен, макар че се отдръпна назад и я докосна като за самоотбрана.

— Какво става, пиленце? Как можа толкова бързо да се затъжиш за мене? — Джери я захапа за гърба през своята фланела.

— Заведи ме на плажа — помоли се тя. — Заведи ни всичките на плажа.

Лонг Айлънд беше в такова синьо, което никога не би могло да се нарисува — един цвят, който поглъщаше всички други цветове, туба след туба; синьо, по-тъмно от индигото и по-светло от титановобяло. Високите есенни вълни бяха помели боклуците, изхвърлени от морето към дюните; една масивна греда от кил беше изхвърлена от буря и под нейния заслон бяха палени огньове, оставили черни следи. Децата припкаха напред, а в далечината едно отвързано куче бягаше в широки кръгове и лаят му достигаше до тях със закъснение. Когато водата обхвана глезените на Рут, тя сякаш потрепера от щастие. Облегна се на Джери, пое ръката му и му съобщи, загледана в главите на децата, крито пресичаха кръговете на кучето, че мензисът й закъснява с три-четири дни, но че той не бива да се тревожи за това.

Той я попита защо.

Тя му каза, че ще направи аборт.

Той затвори очи и както вървяха, обърна лице нагоре, макар че слънцето беше твърде ниско, за да добие тен. Каза, че това му звучи грозно.

Тя се съгласи, но от алтернативите, пред които бе изправена, тази й изглеждаше най-малко грозна. Смятала, че не е редно да се даде живот на едно дете, без то да има баща.

Той заръкомаха към децата, които танцуваха в далечината като слънчеви зайчета, и каза, че това ще бъде все едно да убие някое от тях. Кое би си избрала — Джоана, Чарли или Джефри?

Джери довърши подстригването на тревата и седна да вечеря рано с тях. Докато Рут миеше чиниите, той изкъпа и преоблече децата и им почете приказки преди лягане. Когато Джоана заспа, минаваше осем и той се разбърза да си ходи. Вероятно беше уредил нещо със Сали; Рут се съмняваше в изявленията му, че въобще не се вижда с нея. Помоли го да остане още малко, но той отказа — трябвало да бъдат твърди. Той събра някои дреболии, които беше забравил предния ден, взе и две одеяла, защото във вилата било студено, и излезе, клатушкайки се като претоварен скитник. Веднага, щом излезе, Рут изпита желание да му телефонира, да сподели с него колко абсурдно и се вижда всичко това. Беше като някоя от онези случайности — някоя заблудена стрела, летящо късче метал, — при които хората загубват едното си око: само сантиметър встрани, и не би имало никаква вреда.

Въздържа се, не му се обади, макар че телефонният му номер я гледаше втренчено от гърба на неразпечатаното съобщение върху телефонната масичка. Обиколи стаите, събра играчките, изсипа една наполовина изпита чаша вермут в умивалника, изкъпа се с толкова гореща вода, че почувствува болка, и се зачете разсеяно в „Децата след развода“. Затвори книгата. Брястът беше възглавница от сянка, опряна до очите й. Затвори очи. Картините от сънищата — верига от глупости — се занатрупваха в мрака дълбоко в нея, когато Джери се обади отново. Гласът му звучеше дрезгаво и занесено. Предварително си беше намислил какво да каже.

— Не искам да правиш аборт. Това ще бъде явна грешка, В този живот човек трябва да се придържа ясно или към доброто, или към злото, не може и към двете едновременно. Ако си бременна, аз ще се върна при теб и ще бъда твой съпруг, а със Сали ще скъсаме.

— Не е този начинът да се реши положението.

— Знам, но, моля те, приеми го. Аз чаках знак от бога и ето го знака. Въобще избий си от главата този аборт.

— Много мило и благородно от твоя страна, Джери, но аз смятам да направя аборта при всяко положение. Дори и да се разделите с тази жена, ние не можем да си позволим да имаме още едно дете.

— Добре, друг път ще спорим. Сега исках да ти кажа само това. Лека нощ и розови сънища. Ти си много храбра, Рут. Ти си една прекрасна унитарианка.

В гласа му пролича, че му беше олекнало от нейната непреклонност. Когато слушалката заглъхна в ръката й, Рут разбра, че неговото облекчение е било двойнствено. Ако е бременна — няма да я напусне; ако не е бременна — ще я напусне.

В неделя сутрин, при първия светлик, преди още да се събудят децата и камбаните на католическата църква да подканят целия град за първото богослужение, Рут откри, че всичко е свършено. В банята тя се взря в парчето тоалетна хартия в ръката си със съвсем ясно възприятие, че хартията, кръвта, утринните лъчи, усилени от плочките, и нейната собствена прорязана от вени ръка са взаимно преплетени. Сякаш някаква снимка беше проявена през нощта. Животът в близкото минало, всичките й стремежи и тревоги се бяха свели до тази червена точка на бял фон, до това най-обикновено петно. Едно писмо от тялото й, неадресирано до никого, една абсолютна проява на празнотата. В стила на абстрактната живопис това, което държеше в ръката си, не беше йероглиф или символ на личността й, а беше самата тя, онова, до което се беше свела, собственият й неизличим образ. Хвърли го в тоалетната чиния и пусна водата.

Бележки

[1] Псевдоним на Алфред Джерълд Каплин, американски карикатурист (род. 1909 г.). — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Джон Ъпдайк Ожени се за мен (3)

Метаданни

Данни

Ожени се за мен

Информация

История

Сваляне / Връзки

Как реагира Рут

Джон Ъпдайк
Ожени се за мен (3)