Джери тъкмо се канеше да излиза. Минаваше девет и беше станало време да се връща във вилата за третата нощ. Телефонът бе иззвънял неочаквано; без да се замисли, той бе вдигнал слушалката. Сега държеше дълбокия, глух, надут, ужасен глас на. Ричард в ръката си.

— Здравей — отвърна той.

— Джери — каза Ричард, — мисля, че ще е добре ние четиримата да си поговорим малко.

— Защо?

— Мисля, че знаеш защо.

— Сигурен ли си? — Гласът беше в ухото му, нямаше как да го откъсне, нямаше начин да отклони или да заприщи този поток, който сякаш отнасяше една след друга хлъзгавите му присвиващи се вътрешности. Беше загубил контрол над себе си.

— Така ли смяташ да играеш, Джери? — попита Ричард.

— Какво да играя?

— О, стига — хайде да се държим като възрастни. Сали ми каза, че си й любовник от шест месеца, както и тя на тебе.

Джери се поколеба и във водовъртежа на мълчанието си зададе въпроса, отново и отново, дали е правилно да се нарече една жена. „любовник“.

— Е? — попита Ричард. — Излъгала ли ме е?

Това беше вилица с коня. Когато всички те за пръв път се заселиха в града, двамата с Ричард често играеха шах, докато Джери взе да отклонява поканите. Не защото не си подхождаха като партньори — подхождаха си, колкото и странно да звучи, — а защото Джери се тормозеше ужасно от страха да не загуби. За него не съществуваше никакво удовлетворение след загубата на шах, никаква наслада от умствената гимнастика, нито дори удоволствие от риска — само неприятен никотинов вкус, натежал късен час и чувството, че е бил надигран. При вилица с коня една фигура трябва да се пожертвува.

Рут, бледа от умора, оживено му правеше знаци до камината и мърдаше беззвучно устни с кого говориш?

Джери въздъхна с чувство на облекчение от това, че няма каиво друго да направи, освен да се покори на съдбата, да остави всичко в ръцете на съдбата.

— Не — каза той на Ричард. — Не те е излъгала.

Сега Рут разбра кой се обажда. Фигурата й в крайчеца на окото на Джери застина като във фриз.

— Добре — каза Ричард. Сега вече стигнахме донякъде.

— Донякъде? — засмя се Джери.

— Там е въпросът — каза Ричард с някакво комично задоволство, като бележеше точка в невидима за Джери игра. — Докъде в същност? Докъдето ни закараш, момчето ми. Двамата със Сали сме много любопитни докъде.

— Зависи — каза Джери със запъване.

Той се чувствуваше измамен. Сали някак си го беше заблудила, че Ричард е без значение. Той обаче имаше огромно значение; след като вече знаеше, нещата се променяха коренно. Тя го беше измамила.

— Можете ли да дойдете двамата сега? — питаше Ричард.

Сякаш отново се бяха върнали старите дни, преди отказите на Джери и Рут по взаимна уговорка, когато Ричард или Сали им се обаждаха внезапно и ги канеха на кино в петък вечер или на чашка в неделя.

Отговорът на Джери го върна в онези дни.

— Твърде късно е да търсим жена за децата. — После в ума му изплува това, което отчаяно се мъчеше да забрави — конкретната ситуация. — Не можете ли вие двамата да наминете към нас? Джоузи ще гледа децата.

— Днес е свободната вечер на Джоузи. Не знаеш ли нашия график?

— Не ми е твърде ясен, право да си кажа. Какво ще кажеш за утре вечер? Може ли да го отложим, докато си съберем мислите?

— Аз нямам нужда да си събирам мислите — каза Ричард гладко. Той сякаш четеше от сценарий, докато Джери импровизираше. — Аз съм само външен наблюдател в тази история. Никой не ме е питал за съвет, никой не е проявявал интерес към моето мнение.

— Нима е било възможно? Какво бихме могли да кажем?

Гласът на Ричард продължи да се излива мазно — многозначителен и мазен, сякаш изстискан от туба:

— Нямам понятие, никакво понятие. Искам да кажеш какво мислиш ти, Джери. Моето впечатление е, че сегашното положение не е никак нормално.

— Явно, че не е.

Джери почувствува, че се домогва до някаква опорна точка на върха на унижението; той изпитваше желание да се унижава, да говори глупости, да се моли, да легне с Рут в леглото, да се покрие презглава и да хихика.

Но в този момент нетърпението и чувството за превъзходство образуваха бучки в мазния глас:

— Защо не ме попиташ как е Сали? Тя сигурно ти разправя, че я малтретирам. Не мислиш ли, че ако наистина съм се държал така, то сега вече имам оправдание?

Нали е по-добре на открито? Има повече кислород.

А сега ме остави.

— Как е тя?

— Непокътната каза Ричард. — Идвате ли, или не?

— Почакай малко. Да попитам Рут. — На Рут той каза: — Край. Ричард знае.

— Как?… — недоизказано, с половин уста.

— Явно Сали му е съобщила. Можем ли да повикаме мисиз О?

— Не обичам да й досаждам каза Рут, Дай ми да говоря с Ричард.

Той й подаде слушалката и тя каза със срамежлив и странно спокоен глас:

— Здравей. Аз съм. Другата жена. — На Джери му се стори, че докато е слушала, тя едва се е сдържпла да не се разсмее. — Съжалявам — каза тя. — Исках, на няколко пъти бях почти готова, но не знаех как ще реагираш. Страхувах се, че ще ги накараш да избягат заедно… — Докато слушаше, шията й, а после страните се обляха в розово. — Аз гледам реалистично. — Рут се засмя при отговора на един от въпросите. — Вермут и уиски. Като тебе.

После сложи слушалката усмихната.

— Какво каза той?

— Каза ми: „Скъпа, трябваше да ми кажеш по-рано. Аз съм едно голямо дете.“

— Никога не се е досещал? Това звучи фантастично.

— Минавало му през ума, че може да си има някого, но никога не бил подозирал, че си ти. Освен веднъж на волейбола — когато уловил погледа, който сте си разменили. Но ако искаш да знаеш неласкавата истина, той не подозирал, че си способен на това.

— Копеле. Защо да не съм способен?

— Освен това каза, че според него аз не съм подходила правилно. Трябвало било да ти кажа да си отидеш и сто процента щяло да ти се дръпне говното, както той се изрази.

— Какво друго?

— Тя му казала, че сте спали заедно цялото лято и целия месец май без прекъсване. Вярно ли е?

— Донякъде, предполагам.

— Колко често?

— Не знам. Веднъж седмично. По-малко. Виждали сме се само два пъти, откакто тя замина за Флорида. — Лицето му гореше, сякаш го притискаха все по-натясно.

— А тази уговорка — каза Рут, — уговорката, която сключихме на плажа, никога ли не си имал намерение да я спазваш? Просто реши да си поиграеш с мене?

Това не е право, нали?

Да. Ние сме прави, но това не е.

Не се съгласявай с мене, Джери. Караш ме да се чувствувам ужасна грешница.

— Разбира се, че имах намерение да я спазвам. Но след една седмица тя ми се стори глупава. Как бих могъл да избирам между двете ви, ако никога не се виждам с нея? Недей да плачеш. Ричард вече знае. Вече не си сама.

Мисиз О беше изминала пеш четвъртината миля надолу по пътя към тяхната къща и пристигна леко задъхана, с развълнувана гръд под избеляла памучиа рокля и с десен като рокля от детските й години, сякаш се бе разширявала и бе остарявала заедно с нея самата. С влизането й в къщата нахлу ароматът на есен и ябълки. Конънтови я настаниха пред телевизора с уверението, че всички деца спят.

— Толкова сте добра, дето ни прмагате — каза й Рут. — Ще гледаме да се върнем преди полунощ. Едни наши приятели са закъсали нещо.

Джери се стресна; той не знаеше, че Рут може да лъже. Но в края на краищата това не беше лъжа. В колата — те взеха новата кола на Рут, едно тиквено-жълто „Волво“ — той я попита:

— Той каза ли защо Сали се е раздрънкала?

— Не. Каза само, че веднъж като се отприщила, вече не могъл да я спре. Говорели от цяла вечност.

— Просто не мога да повярвам, че е казала. Но може да е за добро.

— Какво смяташ да правиш?

— Не знам. Зависи какво ще направи Ричард. Мислиш ли, че ще ме застреля?

— Съмнявам се. И той самият в края на краищата си е похождал.

Той спря колата пред гаража в края на алеята. Показа се Цезар, втурна се и ги залая от тъмната полянка встрани; кучето се укроти, когато подуши Джери. Близна с език познатата ръка. Трите раздалечени звезди от пояса на Орион блестяха ясни и чисти над дърветата по хълма. Матиасови бяха запалили лампата над задната врата, но ги оставиха да се блъскат сами, докато търсят пътя по неравните плочи, покрай сплетените астри и рози, избягали от дървените скари. Богородички, все още цъфтящи, ограждаха един стар воденичен камък — гранитната площадка на Сали. От един малък прозорец високо в осветената от луната къща Теодора се разплака, събудена от лаенето на Цезар. Джери си спомни: Обикновено по това време ли спи Теодора?

Не, но тя изобщо обича да си поспива. Също като мене — мързелива.

Ти не си мързелива. Ти си прекрасна.

Ти просто харесваш дрехата ми.

Всяко едно от децата ми в този момент би ми досаждало.

Вие с Рут не дисциплинирате децата си.

Така ли мислят всички?

Така мисля аз.

— Джери, момчето ми! — Ричард се появи от антрето и Джери трепна в самоотбрана, но по-едрият мъж просто стисна раменете му, сякаш за да изтръгне нещо, което би му помогнало в оценката на обстановката. Острата му тъмна коса беше разрошена, което уголемяваше и без това голямата му глава. — Скъпа Рут — той целуна ръката й, един важен мрачен шут в тъмното антре в колониален стил.

— Благодаря — каза тя просто. — Как си, Ричард?

— О, чудесно — обади се Сали невидимо и пронизително някъде извън антрето. — От векове не е бил така щастлив. Погледнете го, само погледнете! — Това беше истина; когато влязоха в светлата всекидневна, Джери видя, че Ричард, лъснал от пот, подскачаше и ситнеше с неестествено свободни движения като мечок на летни кънки.

Красотата на Сали плени погледа на Джери. В промеждутъците, когато не се срещаха, независимо колко кратки бяха те, той просто забравяше как го изпълва тя. На волейбола сред движението и блъсканицата всеки път, когато погледнеше лицето й през мрежата и прахоляка, той се зареждаше наново с енергия, но изгубеше ли я от поглед, няколко капки от чувството му за ориентация се изпаряваха на секундата. Тя седеше с изправен гръб на стола с висока облегалка — онзи, тапицирания с жълт габардин. Беше преметнала крак връз крак така, че единият й пищял блестеше в цяла дължина, а дългите й ръце лежаха кръстосани в скута. Изглеждаше висока на стола. Джери винаги забравяше, че висока, че е широка в ханша, сякаш не можеше да повярва, че неговата нематериална нужда от любов е била дарена с такова тяло. Той й каза меко:

— Здравей.

— Здравей — отвърна тя като ехо.

После тя направи гримасата, която той обичаше, комичното и уплашено „Ами сега?“, което обикновено следваше някое признание.

Но защо, кажи ми?

Исках да го знаеш, искам да ме опознаеш по-добре. Ако се влюбим, искам да ме обикнеш такава, каквато съм. Такава, каквато съм била.

Колко бяха?

Ние живеехме разделени, Джери. Не ми се струва чак толкова много. Отначало така се гордеех със себе си, че цял месец изкарах без мъж.

— Какво ще пием? — попита Ричард. Той беше с мръсни панталони и риза на райета, ръкавите беше навил над лактите. Гърбът на ризата беше потъмнял от пот, сякаш още живееше с отминалото лято. — Аз вече съм пил — продължи той, обръщайки се предимно към Рут. — Дори повече от една чашка. Празнува ми се имам чувството, че отново съм станал баша. Станал съм гордият татко на две нежни млади рогца. Вярно че малките дяволчета са вече по на шест месеца, но аз отсъствувах по работа, когато са се родили, затова някак си са израснали без мене, просто са се промушили и подали.

— Виждаш ли? — каза Сали на Джери. — Той го е взел на шега. Хич не го е еня за мене и много му е смешно.

Джери вдигна рамене.

— Тази нощ е негова — каза й той.

Ричард се обърна с удивителна лекота за своите килограми, подпрял на рамото си по селски маниер кана с калифорнийски сотерн, и както винаги наклонил глава.

— Благодаря ти, Джери, — каза той. — Това ми харесва. Моята нощ. Това е моята нощ. Ти си имала твоята нощ — той се поклони на Рут — и вие двамата сте имали вашата нощ… вашите нощи. А сега тази е моя. И така, всеки си има своя нощ. Джери, погледни. — С ръката, която не държеше каната, той имитира рога на челото си. — Моят рогат син. Никой не иска да се смее.

— Защо ни повика тук? — попита Рут. — Погледни кое време е.

— Рут — каза той, — ти си права. Ти винаги си права. Бих искал да станем приятели.

— Ние сме приятели — каза тя.

— Искаш ли да се омъжиш за мене?

Рут се изчерви и отклони това предложение така меко, сякаш беше отправено сериозно.

— Благодаря — каза тя и завъртя кокетно глава по начин, който Джери не можеше да познае. — Не вярвам обаче ти да искаш това, както не вярвам и аз да го искам. — Ричард стоеше, без да мърда, и примигваше, а каната се поклащаше на рамото му. — Но иначе като идея е добре — добави тя.

— Аз просто се опитвам да отгатна какво се очаква да направя — каза Ричард. — Късно бях включен в играта; простете, ако ви изглеждам глупав.

Джери, винаги нетърпелив и груб гост у Матиасови, посочи каната и попита:

— Това ли ще пием?

Ричард изглеждаше изненадан и каза бавно:

— Не, Джери. Не е достатъчно хубаво, нали? Това пият децата от колежите на пикник край морето, а ние, струва ми се, сме минали тази възраст. Твърде сме зрели за това, както някои от нас са по-зрели от другите. Не е ли така?

Той зачака и Джери трябваше да каже:

— Така е.

— Най-добре ще е вино, нали, момчето ми? Специално за този случай. Бяло, нали? Бяло като невинността? За двете ни целомъдрени невести? Имам чилийско, но може би е малко претенциозно. Ти си най-претенциозната личност тук, ще дам правото на избор на теб. Не чилийско. Бордо. Не, не подхожда за след вечеря. Предполагам, че и двамата сте вечеряли.

— Разбира се — каза Джери.

Както и Рут преди малко, той почувствува, че Ричард говори искрено. Бе очаквал да го заклеймят, а вместо това щяха да го нагостят. Рут го гледаше, за да привлече вниманието му, а извитата й нагоре уста му намекваше да престане да се усмихва.

Ричард ровеше с трясък сред бутилките в своя претъпкан алкохолен склад. Това беше самостоятелно килерче с малък умивалник и разположени на гъсто рафтове с многобройни бутилки. Гърбът с тъмното петно се изпъна, когато измъкна за гърлото една жълта бутилка, малко повече от половин литър, с жълт етикет.

— Рицина — обяви той. — Един гръцки елексир! Гърците знаят как да посрещат своя жребий.

От друг рафт свали четири винени чаши с форма на лале, издуха ги от праха и внимателно ги подреди в правоъгълник върху облицованата с плочки масичка за кафе. Помисли за момент, пренареди ги в правоъгълник, погледна крадешком към Джери и се приготви сякаш да прихне и да го плесне по гърба. Но смехът излезе безшумен, а ръката се спря, преди да докосне Джери, който вече се беше дръпнал. Ричард отпуши бутилката, наля вино, занесе една чаша на жена си и друга на Рут, подаде една на Джери и вдигна своята на нивото на очите си, пред окото, което виждаше. Той изучаваше течността сякаш за утайка и каза бавно:

— Бих искал да вдигна тост, но след като никой от вас тримата не ми е приятел, оставам само аз. Затова вдигам тост за себе си. За мене.

Той отпи и другите щяха да го последват, но свали чашата си, преди те да са вдишали своите.

— Никой не пие — каза той. — Колко грубо. Колко неучтиво. Мога ли да опитам отново? Друг тост, Момент, да си помисля. За щастието? Това е глупаво. За кралицата? Тазпъккояе! Аха. За нашите деца! За хитрите малки дяволчета, за всичките — колко бяха твоите, Джери? Забравих.

— Три.

— Три. Браво. Ти си добър баща. Винаги съм те считал за добър баща. Едно готино татенце. И така. За половината дузина дяволчета, бъдещето на Америка, бог да ги поживи всичките.

Сали покорно пи; Рут и Джери я последваха. Рицината миришеше на изгорен лак и имаше вкус на лекарство. Едновременно вдигнатите чаши ги свързаха в ритуал, чиято основна загадка тепърва предстоеше да бъде разкрита.

Когато влязоха, Рут бе заела първия стол до вратата, един стол с кожена облегалка и тръстикова седалка, довлечен тук от трапезарията. Джери се бе разположил в центъра на канапето от гъши пух, така че двете жени — Рут до вратата и Сали на стола с висока облегалка до камината — се намираха на еднакво разстояние от него. Беше преметнал крак връз крак и разперил ръце на облегалката на канапето. Сега, когато Ричард се отпусна тежко на изтърканото кожено; кресло до Рут — Джери знаеше, че Сали мрази този стол, — равновесието в стаята натежа към ъгъла на Рут.

Защо мразиш това кресло?

То е също като него, Не е ли ужасно, че говоря така, искам да кажа.

Разнебитено и излющено, това е било креслото на баща му. Когато потънеше в мрачната маса на старата кожа, Ричард се превръщаше в търговски наследник на баща си. Той отпуснато потърка с ръка челото си и гласът му прозвуча с измамна мъртвешка умора:

— Джери, Сали твърди, че си бил голямо коце. Откровено казано, аз съм изненадан.

Джери отпи отново и каза:

— Сигурен ли си, че тази течност е безопасна?

— Постепенно ще ти хареса — обеща му Ричард. — Вътре има смола. Продавам дузина каси от него месечно. Само двадесет градуса е. Та исках да кажа, че ти, момчето ми, не си се държал така, както се очаква от едно човешко същество.

— В какъв смисъл?

— Но за бога, Джери, ти или е трябвало да скъсаш, или да избягаш с нея. Ти превърна живота на тази жена в ад. Ти превърна живота на… моята съпруга в ад. — Той плесна три пъти по облегалката на креслото за по-голяма убедителност.

— Аз също имам съпруга — вдигна рамене Джеря.

— Добре, трябва, значи, да избираш. В нашето общество човек трябва да избира.

— Не го карай! — извика внезапно Рут. — Не му е сега времето.

Ричард се извърна лениво към нея:

— Дрънкаш глупости, Рут. Шест месеца. Те са правили опити да скъсат. Щом е продължило шест месеца, значи, че ще продължи завинаги.

Това прозвуча чудесно за Джери. Той почувствува, че най-после с Ричард са стигнали до твърда почва.

— Повече от шест — каза той. — Аз винаги съм обичал Сали.

— Идеално — каза Ричард. — И така, решено. Саленце, донеси ми писалка и лист.

— Рут скочи:

— Какво каза, Джери? Не. Не. Аз не мога да остана повече тук.

Тя избяга бързо през вратата. Джери я догони в антрето между кухнята и външната врата.

— Рут — почна той, — знаеш как стоят сега нещата. Знаеш, че помежду ни няма вече нищо. Остави ни. Моля те, остави ни.

Дъхът на жена му беше горещ, влажен и трепкащ:

— Тя е кучка. Тя ще те убие. Ще те убие, както почти е убила него.

— Глупаво е да мразиш Сали. Тя е беззащитна.

— Беззащитна, казваш? А кой, мислиш, ни събра всичките тук? Ние тропаме на нейната сватба.

— Не си отивай. Не си отивай.

— Защо да оставам — да гледам как тези два лешояда те разкъсват? Как късат от тебе твоите деца, твоя талант, твоите пари…

— Пари?

— Защо, мислиш, Ричард иска лист и молив? Той е щастлив. Нима не виждаш, Джери? Той е щастлив, че се отървава от нея.

— Той е пиян.

— Пусни ме да си ходя. Пази си любовното изкуство за пред други.

— Извинявай. — Той я беше пристиснал до стената, обхванал здраво раменете й, задържаше я насила. Когато я пусна, тя не тръгна към вратата, а остана нацупена и леко задъхана, от кожата й лъхаше познатата топлина на негова съпруга. — Ела при тях да си поговорим — помоли се той.

— Ще дойда — каза тя, — за да се боря за тебе. И то не защото си ми симпатичен, а защото онези хора не са ми симпатични.

Ричард беше намерил лист и писалка и беше седнал на ръба на стола, за да може да пише на масичката за кафе. Сали не беше помръднала, а очите на сърцевидното й подуто лице бяха затворени. Горе бебето, което бяха събудили, когато дойдоха, още плачеше.

— Сали — каза Ричард, — детето ти плаче.

С установения рефлекс на своя беззащитно-показен маниер, който я отличаваше от всички добри жени в Кънетикът, Сали стана, приглади косата си и с дълги крачки излезе от стаята.

Джери се обърна към Ричард:

— Ти, изглежда, приемаш всичко това доста философски.

— О, вътрешно кипя, Джери. Кипя.

— Защо не го извикаш навън — предложи Рут — и да го натупаш?

— Сигурен съм, че ще победиш — каза Джери, — ти тежиш двайсет фунта повече. Ще бъде мач между Листън и Патерсън.

— Не действувам по този начин — обясни Ричард. Това, което бих могъл да направя, а то наистина е идея, е да наежа някой да те натупа. Едно съм научил от акохолния бизнес — къде са свърталищата на убийците. Налей си още вино.

— Благодаря. Прав си, че постепенно започва да ми харесва.

— Рути?

— Само капка. Един от нас трябва да се върне, за да заведе жената в къщи.

— Но вие току-що пристигнахте — каза Ричард, като напълни чашата й до ръба. — Всъщност ние почти не сме се виждали със семейство Конънт това лято и аз се чувствувам много обиден. Чувствувам се пренебрегнат.

— Знам — каза Рут. Извинявай, това беше една от причините, заради, които исках да не разкажа всичко. Самата аз бях до гуша в тревоги, а на това отгоре се безпокоях, че накърняваме приятелските ти чувства. Но просто нямах желание да виждам Сали повече, отколкото трябва. Волейболът беше достатъчен ад за мене.

— А знаеш ли, че цялото лято са се таковали?

— Не, смятах, че са престанали. Разчитах на обещанието на Джери. И така, аз се оказах дори по-тъпа от тебе.

— Наистина — каза Ричард. Аз пък смятах Джери за импотентен, не знам.

— Много си мил — каза Джери.

— Впрочем как разбра?

— Телефонните сметки. Прегледах ги за цялата година. Имаше един разговор за наша сметка с Ню Йорк, какъвто изобщо не си спомням, но нейсе, казах си аз. Всъщност те са били внимателни до август. След август много разговори с телефонния номер на службата му в Ню Йорк, а най-тъпото нещо е, че тя е прехвърлила два техни разговора от Флорида за наша сметка.

— Може би е искала да разбереш — каза Рут. — Била е сърдита на Джери, че не е отишъл във Флорида.

Джери каза:

— Не ми беше сърдита. Той е изтръгнал истината от нея с бой. Той е побойник. Нали го чу? Той е един голям наежен побойник от магазин за алкохол, сигурно е наел някой да я набие.

— Внимавай, Джери — каза му Ричард. — Има такова нещо като клевета; Никога не съм бил Сали, това е една от нейните фантазии. Може би сама си вярва; господи, не предполагах, че е отишла толкова далече. Пратили са те за зелен хайвер, момчето ми.

— Видях синините по нея.

— Джери. Има ли смисъл? — каза Рут.

— Остави го, Рут, нека си каже всичко. Остави го да си повири опашката. Аз съм виждал своята истинска любов гола. Това ли искаш да кажеш? Виждал съм красотата гола.

— Веднъж си я ударил отстрани по главата така силно — каза Джери, — че тя цяла седмица не чуваше с едното ухо.

— А? Какви ги плещиш? Ти чувал ли си за самоотбрана? Вдигнах ръка да си защитя очите и тя се наниза точно на нея. Искаш ли да видиш моите синини?

Изпотен и вдъхновен, Ричард стана и се приготви сякаш да разкопчае колана си. Сали с Теодора на ръце влезе в стаята; тя мина с презрително достойнство през компанията, която беше укрепнала в нейно отсъствие. Седна на стола с високата облегалка и залюля разплаканото дете на коляното си. Двете заприличаха на Джери на лъскави кукли.

— Сали — каза Ричард, — нашето другарче Джери се чуди защо си доносничила.

— Снаха ми му е казала — обясни Сали на Джери и Рут.

— Глупости — каза Ричард. — Тя ми каза, че имаш любовник, който ти се обажда във Флорида всеки ден, но не знае кой е той, а на мен през цялото лято до болка ми беше ясно, че имаш любовник — по гадния начин, по който се отнасяше с мене. Малко остана да ме принудиш отново да се лекувам. Не можах да разбера — продължи той. — Нищо не бях направил. Карахме се, както всички, но после се одобрявахме. Значи, аз съм си виновен — аз, старата конска фъшкия, мухльото в очите на всички.

— Хайде стига — каза Рут.

Нейната сестринска прямота беше нещо ново за Джери; той почувствува, че четиримата сега образуват едно семейство и че той, израсъл като единствено дете, най-после има брат и сестра. Беше щастлив и възбуден. Искаше никога да не се разделят.

— Тази жена — Ричард пюсочи театрално към Сали и върху пухкавото уплашено лице на Теодора изгря усмивка — превърна живота ми в ад.

Сали се изпъна, потрепера й извика:

— Говориш, сякаш съм направила всичко нарочпо. Аз мразя моята любов. О, само ако можех да не обичам Джери. Не искам да страдаш ти, не искам да страдат Рут и децата.

— Не плачи за мен — каза Рут. — Твърде късно.

— Достатъчно много съм плакала за тебе. Мъчно ми става за всяка жена, която е толкова себична, толкова слаба, че задържа един мъж, когато той иска да си отиде.

— Аз исках само да задържа бащата на своите деца. Това ли ти е толкова противно?

— Да!

— Ти можеш да говориш така, защото третираш своите собствени деца като багаж, като малки дрънкулки, които излагаш на показ, когато ти изнася.

— Аз обичам децата си, но освен това уважавам мъжа си, уважавам го дотолкова, че ако реши нещо, бих го оставила да го осъществи.

— Джери никога не е решавал нищо.

— Той е твърде добър. Ти се подигра с тази доброта. Ти я използува. Ти не можеш да му дадеш това, което мога да му дам аз, ти не го обичаш. Ако го обичаше, нямаше да се впуснеш в онази история, за която непрекъснато чуваме.

— Момичета, момичета — каза Ричард.

— Той ме тласна към това — извика Рут, като се наведе на стола си, сякаш се пречупи, — мислех, че това ще ме направи по-добра съпруга.

Сълзите я бяха накарали да се наклони в жалка поза; Джери имаше чувството, че мъката и унижението сякаш ще отнесат тялото й. Изложена, тя почервеня като роза и загриза пръстите си от срам. Джери заговори, за да я защити. Каза внимателно на Сали:

— Нима не чу? Всичко е решено, излишно е повече да се бориш. Аз те моля да се ожениш за мене.

Скована в движенията си от облегалките на стола и от детето в скута си, Сали се обърна с лице към него; гняв се таеше във веждите и в гласа й:

— Струва ми се малко вероятно да го направиш…

Изречението й се стопи недовършено в бавна влажна усмивка, дълбока усмивка, която изпълни лицето под гневната арка на веждите и се протегна към него, за да му покаже как е сега и как е било преди; в нея имаше прошка, прошка за това, което бяха извършили, за онова, което вършеха, и дори за това, което щяха да извършат, имаше и молба в тази същата тъжна усмивка, молба той също да й прости.

Ричард доближи писалката към бележника, в който всеки лист беше означен с фирмата на кенънпортския магазин за спиртни напитки, както и с малкия щемпел с фасадата на магазина.

— Да изясним някои факти. В кой хотел я заведе във Вашингтон?

В този хотел Джери беше лежал до Сали със свито сърце да не би Ричард да почука на вратата; сега наистина той почука и Джери нямаше желание да го пусне в тази стая на спомените си.

— Не виждам какво значение има.

— Не искаш да ми кажеш. Много добре. Сали, кой беше хотелът?

Той не й даде време да отговори, защото веднага попита:

— Рут?

— Нямам понятие. Защо толкова настояваш да знаеш?

— Кой беше хотелът? — каза Ричард, без да се обръща към никого конкретно.

Никой не му отговори.

— Добре тогава. Искате да играете грубо. Много добре. Много добре. И аз мога да играя грубо. Баща ми играеше грубо и аз ще играя грубо.

— Наистина, защо не — каза Джери. — Ти не ми дължиш нищо.

— По дяволите, Джери.

— Екс! Чин-чин.

— Нещастен глупак, не мога да се ядосам. Мъча се, но ти не ми позволяваш.

— Взе да става ужасен — каза Рут.

— Как ще играеш грубо? — попита Джери.

Ричард започна да драска по бележника.

— Например мога да откажа да дам развод на Сали. Това означава, че няма да може да се омъжи повторно.

Сали се изправи още повече на стола си и стисна устни; Джери разбра, че е готова да се бори с Ричард, че иска да се бори.

— Да — каза тя рязко. — И твоите деца няма да имат баща. Защо искаш собствените ти деца да страдат?

— Кое те кара да мислиш, че ще ти дам децата?

— До болка ми е ясно, че ти не ги искаш. Никога не си ги искал. Ние имаме деца само защото психоаналитикът твърдеше, че е добре за здравето, ти.

Репликите им един към друг бяха толкова бързи и от това Джери разбра, че темата им е позната.

Ричард се усмихна и продължи да чертае. Джери се запита как ли се вижда с едно око. Затвори едното си око и огледа стаята — столовете, жените, чашите незабелязано загубиха едно измерение. Точно такива бяха нещата — плоски и нищо повече; такъв е светът, помисли си той, видян без идеята за бога, която придава обемна значимост на нещата. Това беше ужасно. Той винаги беше мразил външността на Ричард, наклонената замислена глава, мазната неуверена уста, идиотската липса в очната кухина. Беше ли така, защото съществуваше вероятност собственото му лице да загуби едното си око? Той го отвори и обемността избликна вибриращо около предметите; Ричард вдигаше глава и казваше на Сали:

— Ти си права. Моят адвокат ще ме разубеди да върша каквото и да било. Нека бъдем разумни. Нека опитаме с общи усилия да се справим с тези зеленооки дяволчета. Джери, аз съм сигурен, че ще бъдеш добър баща на моите деца. Виждал съм те с твоите, ти си добър баща.

— Не е — каза Рут. — Той е садист. Тормози ги.

— Е, не е съвършен, но може да се справи, Рути — продължи да кима Ричард. — Не е съвсем зрял, но кой ли пък е зрял?

— Той ги кара да ходят в неделното училище продължи Рут, — без те да искат.

— Децата имат нужда — провлече Ричард, като продължи да драска в пиянския си транс, — децата имат нужда от някаква основа за живота, колкото и идиотска да е тя. Джери, аз ще плащам за образованието и дрехите им.

— Да, за образованието на всяка цена.

— Значи, се споразумяхме.

Ричард сега драскаше цифри. В тишината някаква огромна безплътна тежест се отгърна като тънък лист на библия и разкри детайлите на една демонична гравюра.

— Но какво ще стане с моите деца?

— Това си е твоя работа — каза Ричард, изтрезнявайки моментално.

Джери се обърна към Рут:

— Дай ми едно от тях. Което и да е. Чарли или Джефри; ти знаеш как го малтретира Чарли, Трябва да бъдат разделени.

Рут плачеше; говореше като в треска.

— Те не могат един без друг. Ние всички не можем един без друг.

— Моля те. Чарли. Дай ми Чарли.

Сали каза отривисто:

— Защо не му ги даваш? Те са толкова твои, колкото и негови.

Рут се извърна на стола с кожената облегалка:

— Бих му го дала, ако се касаеше за някоя друга жена — каза тя, — но не и на тебе. Не бих ти поверила своите деца. Не мисля, че ти си подходяща майка за тях.

— Как можеш да говориш така, Рут? — укори я Джери. — Погледни я само! — Но в момента, в който изрече това, той разбра, че може би само на него тя му се струва нечовешки добра; лицето й преливаше от доброта — това лице, което той беше виждал потопено — със затворени очи и открехнати устни, в страстта, трептящо под неговото собствено лице като отражение в езеро. След толкова взиране той все едно, че беше сляп; може би само Ричард и Рут можеха да я видят в истинската й светлина.

— И така, Саленце, моите поздравления — каза рязко Ричард. — Моите поздравления, момичето ми, ти постигна своето. Беше хвърлила око на Джери Конънт от години.

— Разбира се — каза му Рут. — На всички беше ясно. И ни поставяше в неудобно положение.

— Наистина ли? — попита Джери.

— Недей да разваляш всичко, Рут — каза Ричард. — Това може да е дългоочакваната, истинската amour de coeur. Да пожелаем на децата щастие. Джери, поне в едно съм сигурен — че няма да ти доскучае. Сали е неспокойна душа. Тя има многобройни хубави качества: готви добре, облича се добре и самата тя е добра… да, доста добра… в леглото. Но не е спокойна.

— Не говорехме ли за нещо друго? — попита Джери.

— За образованието на децата — каза Рут и стана. — Аз си отивам. Не мога да понеса това.

— Трябва да ти кажа — каза Джери с проблясък от старото си желание да дразни Ричард, — че аз съм привърженик на безплатните държавни училища.

— Аз също, момчето ми — каза Ричард. — Сали е тази, която настоява децата да се блъскат по автобусите, за да ходят на онова снобско училище.

— Тези деца са мои — каза предвзето Сали. — И аз искам те да получат възможно най-доброто образование. Мои.

Джери бе разбрал, че тази дума има неоспорима красота за нея; тя никога не поставяше под въпрос стойността на тази дума-бисер.

— Според мене две много хубави семейства се разтурят заради една ужасна грешка… заради възможно най-алчната страст — каза Рут, като стана отново. — Но тук никой, не е съгласен с мен, затова аз се махам.

— И така, решено? — попита Джери.

— Нима още не е?

— Както кажеш. Как да го направим? Не можем да се върнем по домовете си. Сали, тази нощ ти ще спиш при Рут у нас.

— Не — беше простият и уплашен отговор на Сали.

— Няма да те изяде. Имай ни доверие. Моля те, това е единственото място, за което се сещам. Ти ще отидеш при нея, а аз ще остана при Ричард.

— Не. Аз няма да оставя децата си.

— Само за една нощ? Аз ще бъда тук, двамата с Ричард можем да им приготвим закуска. Не виждам никакви проблеми.

— Той ще ми вземе децата и ще каже, че съм ги изоставила.

— Не говориш сериозно, Сали. Ти добре познаваш своя съпруг. Ричард, ти не би постъпил така, нали?

— Разбира се, че не — каза Ричард и на лицето му Джери прочете непозната загриженост към Сали.

Джери я молеше, умоляваше:

— Нали чу? Той няма да ти отвлече депата. Той те обича наравно с тях. Не го мисли за чудовище. — Той се обърна към Ричард: — Можем да играем шах. Помниш ли преди как играехме!

— Мисля, че не е правилно да отивам — каза Сали и обви с ръце Теодора като трофей.

— Е, не мога да накарам Ричард да отиде в къщи при Рут.

Всички се засмяха и това ядоса Джери; този пазарлък на ръба на пропастта му се видя твърде недостоен, а тази негова жонгльорска роля — лоша отплата за жертвата и фаталния скок, на който най-сетне се беше решил.

— Сали, обещавам, че няма да отвлека децата — каза Ричард.

— Но ако те оставя с нея, ти ще я набиеш — каза Джери.

— Господи, Джери, започвам да те мразя и в червата. Тя все още не е твоя съпруга и аз мога да си я бия, когато поискам, за да си направя удоволствие. Това е моята къща и аз няма да се махна от нея само защото жена ми е станала курва.

— Който ще тръгва, да тръгва — каза Рут. — Джери, мисля, че тук вече не сме желани.

— Ще ти бъде ли добре тук? — Джери попита Сали.

— Да. Ще ми бъде.

— Мислиш ли, че така е най-правилно?

— Да.

За пръв път тази вечер очите им се срещнаха.

Джери, очите ти са ужасно тъжни!

Как така тъжни, когато съм толкова щастлив?

Те са ужасно тъжни, Джери.

Когато, правиш любов, не бива да гледаш хората в очите.

Така ми Харесва.

Тогава ще ги затворя.

— Ние сме прекарали толкова нощи заедно — въздъхна Джери, — че още една няма да ни убие. Телефонирай ми — каза той на Сали, — ако имаш нужда от мене.

— Благодаря ти, Джери. Сигурно няма да се наложи. Спи спокойно. — Тя се усмихна и погледът й се насочи другаде. — Рут?…

Рут беше вече слязла в антрето.

— Недей слиза — иввика тя в отговор на Сали. — Всички сме толкова уморени.

Джери се почувствува измърсен; още в началото, когато четиримата бяха новодошли в града, гостуването у Матиасови, сред техните скъпи вещи, го караше да се чувствува недодялан и нечист. Сега му се ходеше по малка нужда, но мълчанието на Ричард се издигаше застрашително като обществена нетърпимост и той не посмя да се отбие в тоалетната на долния етаж. Навън трите раздалечени звезди от пояса на Орион се бяха изплъзнали по-надолу отвъд дърветата, а луната пътуваше и пръскаше светлина по небето с цвят на пушена скумрия. Конънтови чуха Цезар да скимти и драще в гаража, без да лае. Шумът на техния двигател замърси нощта. Когато се спускаха по извитата алея, Рут запали цигара. Джери щракна с пръсти. Рут му я подаде да си дръпне.

— Най-страшното е — каза тя, — че се чувствувам като след една обикновена вечер у Сали и Ричард. Поне не ми доскуча. Ричард не отвори дума за акции и облигации.

— Да, не се показа така ужасен, както друг път. Всъщност от време на време беше наистина неотразим. Почувствувах се направо смазан. Как изглеждах? Надигран?

— Естествен — каза Рут.

Покрай многобройни мрачни къщи те пристигнаха в собствения си дом; всички лампи светеха. Мисис О, макар и мила с децата, никога не си правеше труда да премести някоя чиния или да загаси крушка. Когато й платиха, тя им каза:

— Една жена от конгрегационалистката църква се обади за някакви обяви.

— О, господи — каза Рут. — Бях забравила. Трябваше да бъдат готови за събота.

— Тези хора започват да стават тирани — каза Джери и попита мисис О: — Не носехте ли палто?

Жената поклати мълчаливо глава: лицето й беше зачервено и когато излезе на верандата, избърса очите си, Рут затвори вратата и каза:

— Горката женица. Чудя се дали знае.

— Откъде може да знае?

— Тя е от града, Джери. Целият град знае, че ние имаме неприятности. Забелязах го това лято по лицата на момчетата в Гристийдз.

— Никога не съм си мислил, че ние имаме неприятности. Аз имам и ти имаш, но не и ние.

— Хайде да си лягаме. Или ще ходиш в онази вила?

— Няма да мога. Искаш ли малко мляко?

— А ти?

— Ако препечеш хляб.

— Разбира се. По дяволите, колко мислиш, че е часът?

— Един и десет.

— Толкова рано? Направо изумително. Струва ми се, че сме стояли там цяла вечност.

Той чувствуваше нужда да говори за Сали, за отминалата вечер с нейните заплетени сделки; имаше нужда да сподели подробностите гласно и да чуе тълкуването на Рут. Тя обаче се качи горе, отказвайки да разисква. Горе в студената стая несподеленото сви дробовете му и дишането му стана тежко.

— По дяволите — задъхваше се той, — лекарството ми остана във вилата.

— Успокой се — каза Рут с далечен напевен глас. — Отпусни се, недей мисли за нищо.

— Студено е… тук — продължи той. — Защо живеем в… такава въшлива къща?

— Пъхни се под завивките — каза тя. — И се стопли хубавичко, дишай по-леко, не мисли за дробовете си.

— Горките ми… дечица — проплака той.

Когато се пъхна в леглото, то му заприлича на капан, в който щеше да се задуши с лице надолу. Рут изгаси светлината, последната светлина, която гореше в къщата. През прозореца, през нежната тантела на бряста се виждаха пролуки, които сякаш отново му позволяваха да диша. Рут се примъкна от другата страна на леглото и се сгуши до Джери, като преметна едната си ръка през кръста му. Обгърнат от бавно нарастващата топлина, топлина, която той вкусваше за последен път във вечността, Джери почувствува как гърдите му се разширяват, крайниците му се отпускат, а стената в дробовете му, промушвана от всяко вдишване, се руши. Тялото на Рут до неговото му се стори солидно, плътно, сънено.

— Съжалявам — произнесе той. — Но сигурно така трябва.

Това изречение с неговата интонация сякаш се повтаряше до безконечност, като образи в двойно огледало, като слънчев кръговрат, като дишане. Той отвори очи. Кръстовете на прозорците, като сурова благословия, стояха на пост в нощта; една безкрайна шир от лекота и спокойствие се разля в дробовете му. Той лениво и спокойно се зае да изследва това свое сладостно владение.

Този понеделник Рут беше станала рано и по странно пречупените слънчеви лъчи Джери почувствува, че няма да му попречат да се изпъне в средата на леглото и да дремне минутка още, преди Рут, както обикновено, да го събуди за влака в осем и седемнайсет. Спомни си част от съня си. Изглежда, беше след някакъв прием в една огромна хотелска стая с висок таван. Сали беше заспала на канапето и както често правеше с Рут, той потърси да я покрие с нещо. Намери някакъв мръсен шлифер с карирана подплата, метнат върху богато украсен стол. Подпъхна шлифера под раменете на Сали, но дългите й крака останаха да стърчат; беше се оказал твърде малък. Детско, шлиферче, миниатюрно. Това беше всичко, което си спомняше от съня. Стана, избръсна се и слезе долу. Децата по пижами му заприличаха на крехки пеперуди, кръжащи около свещи от мляко. Джоана го поздрави с лукава широка усмивка, която разтегли луничките й.

— Татко спа в къщи тази нощ — каза тя.

— Татко винаги спи в къщи — каза Джефри.

Чарли се протегна през масата и с опитен жест плесна брат си по главата:

— Не е вярно. Двамата с мама много се карат.

Потокът от щастие взе бавно да се отдръпва от застиналото в блаженство изражение на Джефри и лицето му се сгърчи в плач.

— Чарли, това не ти прави чест — каза Джери. — Нито пък отговаря на истината.

— Той е глупав — оправда се Чарли.

— Чарли все повтаря, че Джефри е глупав — захихика Джоана. — Той се мисли за важна клечка.

— Не е вярно — каза Чарли на баща си, а чертите му се заостриха с фанатичен блясък. После се обърна към Джоана и каза: — Ти си важна клечка. Джоана се мисли за важна клечка, защото си има гадже.

— Нямам. Мамо, той винаги разправя, че си имам гадже, а това не е вярно. Той винаги лъже. Лъжец. Важна клечка. Лъжец.

— Джери, кажи им нещо — каза Рут, понесла към масата пълна чиния филии с масло.

— Той… той… той… — задъхваше се Джефри към баща си — той ме обиди.

— Той е глупав — изтъкна Чарли делово този неоспорим факт, а устните му заблестяха от маслото.

— Знаете ли какъв е този разговор? — обърна се Джери към всички и сам си отговори: — Куку. — Всички деца, дори Джефри, се засмяха, когато чуха дума от своя речник. Лицата им се обърнаха сияещи към Джери с желание за още смях. — Знаете ли на какво ми заприличахте? — попита той. — На група… хапльовци.

Те се кискаха и подскачаха.

— И пикльовци… пиш-пиш — добави Чарли, огледа се дали е доловил общия тон и получи потвърждение от вълната мръсен смях.

Джефри каза, като се превиваше:

— И диария.

— И повърнато — пропя Джоана, сякаш съчиняваше песничка за скачане на въже.

— И изцъкано — добави Чарли в общия куп и предизвика такъв изблик на порочна радост, че Джеря спря да се смее с тях, защото не знаеше какво е „изцъкано“, а това, което предположи, му се стори невероятно.

— Мисля, че това не е особено подходящ разговор за закуска — обади се Рут. — Джоана и Чарли, вие имате седем минути да се приготвите за училище. Чарли, ти пак трябва да облечеш ризата на квадрати, нямах време да изгладя бялата, извинявай. — Нейното ударение изпревари разочарованото му скимтене. — Джефри, вземи филията и иди в стаята с телевизора. Седни на пода и не искам трохи между възглавниците ва канапето. — Рут и Джери останаха сами в кухнята. — Кое те накара да станеш толкова рано? — попита тя. Беше седем и тридесет и пет; той беше по фланелка и панталоните от един сив работен костюм.

— Чувството за вина — отговори той. — И страхът. Мислиш ли, че днес трябва да ходя на работа?

— Чака ли те нещо спешно? — попита Рут.

Тя наля недопития сок от децата в една чиста чаша и му я подаде.

— Не съвсем. Тези предавания за третия свят все повече замират, кредитите на агенцията намаляват. — От сока и от мисълта, че днес е по-различен ден, че всеки ден от днес нататък ще бъде по-различен, стомахът го сви. — Мисля, че ще е по-добре да остана тук, да поддържам зенитния огън.

— Много благородно от твоя страна — каза му Рут. Лицето й беше напрегнато и каменно. И тя като Джери едва осъзнаваше положението си. — Ще те помоля за една услуга.

— Каква?

Сърцето му, замряло дотогава, подскочи от благодарност, когато разбра, че тя все още се нуждае от помощта му.

— Тези гадни обяви, които обещах за благотворителния, базар. Преди да излезеш някъде, би ли ги нарисувал? Обещах й да направя пет. Ще ти отнемат десет минути и ще ги направиш по-хубаво от мене, дори и да не бях така разстроена.

— Струва ми се, че вече си се овладяла — укори я той.

— Взех успокоително. Казах си, че не мога да си позволя да се напия, затова намерих старите хапчета, които вземах след раждането на Джефри. Не зная какво ми става; чувствувам се много отнесена и леко ми се гади.

— Повръщане, диария или пиш-пиш?

— Това беше дивотия. Децата подушват, че нещо не е наред, нали? Биха могли да изпотрошат всички чинии на масата, без да ми направи ни най-малко впечатление. Моля те, можеш ли да се оправиш с тези обяви? Не ми стигат другите тревоги, ами и тази беля на главата…

— Разбира се.

— Ще потърся текста. Мисля, че е горе при картона, който купих. Никога вече няма да се захващам с тези жени от конгрегационалистката църква. Защо са така настъпателни?

— Ентусиазъм — каза той. — Съжалявам, че те натопих в техните истории.

Горе Чарли започна да пищи за майка си и Рут със спокойствие на луна, която плува сред облаците, се понесе през кухнята, за да му отиде на помощ. Джери размачка малко варено жито в една купичка, сипа млякото и се сети за вестника, който сигурно беше още на верандата. Когато стигна до външната врата, чу да се звъни; отвори вратата в момента, в който някакъв мъж вдигаше сгънатия вестник, а темето му показваше през сплетената твърда черна коса първите признаци на оплешивяването. Ричард се изправи; измъченото му лице се беше зачервило от усилието, когато подаде вестника на Джери.

— Благодаря — каза той. — Влизай. Много рано си станал.

— Въобще не съм си лягал. Тук ли е Рут? Надявам се, че е тук.

— Ру-у-т — извика Джери, но тя вече слизаше по стълбите.

Джоана и Чарли, облечени за училище, се суетяха и бъбреха зад нея.

— Добро утро — каза тя спокойно. — Ричард, само за момент, да им дам пари за обяд. Джери, имаш ли два долара и половина?

— Портфейлът ми е на бюрото — каза той и понечи да отиде.

— Нищо, няма нужда — каза тя. — Портмонето ми е в кухнята. Чарли, бягай да донесеш два долара. Всъщност центовете са проблем, все някой ги краде.

— Ето ти петдесет.

Ричард бръкна в джоба си и й подаде парите.

— Чудесно — каза Джери. — Значи, ще ти бъдем длъжници.

Среброто беше хладно, когато го пое от ръката му. Ричард цяла нощ бе стоял навън.

— Мамо, няма никакво портмоне — извика Чарли.

Джефри, дочул трополенето, се появи в оживеното антре и за учудване на всички навря главата си между коленете на Ричард. Преди месеци на плажа, когато техният живот течеше външно спокойно, Ричард беше позволил на двете момчета — на Джефри и на собствения си син Питър — да го бутат насам-натам из плитчините, отпуснат във водата като голяма ленива лодка; сега, спомняйки си доброто старо време, Джефри предлагаше отново да играят и Ричард беше принуден да се изправи — в противен случай щеше да бъде съборен на земята.

— По-спокойно, капитане — каза той, като разрошваше с напрегнато изражение рунтавата кръгла глава, която се блъскаше в краката му.

Джери взе да преглежда неспокойно заглавията във вестника. Негър допуснат е университета в Мисисипи. Трима убити в студентски вълнения. Хрушчов кани Кенеди в Москва. Джоу се разгорещява в спор със съветски представители. „Джайънтс“ и „Доджърз“ ще се срещнат за купата.

— Татко голф ли ще играе? — попита Чарли, който въпреки всичко се завърна със зеленото портмоне на Рут.

Той не можеше да си представи друга причина човек да дойде толкова рано сутринта, макар че Ричард със своето гангстерско спортно сако на карета, розова риза и раирана връзка със стегнат възел не беше в най-подходящото облекло за голф.

— Глупчо — каза Джоана. — Мистър Матиас не играе голф, само мистър Колинз играе.

— Мистър Матиас е дошъл по работа — каза Рут, като размени парите срещу целувките на децата и се протегна край рамото на Ричард, за да отвори вратата.

Джоана и Чарли затрополиха надолу по стълбите, без да се обръщат, и пресякоха шосето. „Какъв сериозен вид имат само“ — помисли си Джери, когато вдигна очи от вестника, за да ги види през прозореца как се нареждат на опашката под бряста в очакване на училищния автобус. Без да ги е грижа за огромния ръст на бряста, пред който изглеждаха като джуджета, те подритваха окапалите листа. Около всяко листо на асфалта имаше мокро петно като от целувка.

— Ще пиеш ли кафе? — Рут попита Ричард.

— Ако не ви затруднява. — Страдащият и потящ се клоун от предната нощ се беше изпарил, за да отстъпи място на едно плещесто, настойчиво присъствие, което в образа на този мъж заплашваше техния дом. — Бих желал да кажа нещо на Джери, щом е тук, а също някои неща и на тебе, Рут. С тебе имам да разменя няколко думи — каза той на Джери. — Къде можем да разговаряме? — Джефри все още стоеше залепен за краката на Ричард.

— Най-добре в задния двор — каза Джери.

Думите сякаш увиснаха извън устата му; той се почувствува като уплашен актьор, който рецитира лошо заучени стихове.

— Ще отида да стопля кафето — каза Рут. — Джеф, бягай да гледаш телевизия. Дават Бозо.

Джери поведе Ричард през кухнята към двора. Застанаха под един клон; на един от клоните Джери беше окачил люлка. Земята около люлката беше оголена и утъпкана; иначе тревата на поляната имаше нужда от подстригване, тази повехнала занемарена есенна трева, която умира през август, но се възражда от септемврийските дъждове.

— Наистина ли цяла нощ си бил навън? — попита Джери. — Какво прави?

Но Ричард не се оставяше да го размекнат. Стоеше прав, така че инчът, с който беше по-висок от Джери, се увеличаваше от наклона на двора.

— Отидох с колата в Кенънпорт и се разхождах из улиците. Пийнах на едно-две места и наблюдавах как слънцето изплува от кея. Ходих като замаян.

— И аз съм така — вдигна рамене Джери.

— Закусвах с моя адвокат — продължи Ричард. — В процеса на разговора се очертаха две — не, три неща, които сега искам да споделя с теб.

Джери отново вдигна рамене; почувствува, че трябва да каже нещо, но не се сети какво точно.

— Първо — започна Ричард, — идвам направо от моя дом, от моя бивш дом, където оставих. Сали в отлично физическо състояние.

— Добре.

— Въобще не съм я измъчвал. Взех един душ, избръснах се и й описах своите планове, доколкото те я засягат.

— Можа ли най-после да заспи?

Ричард запремигва, леко шокиран от намека, че Джери знае повече от него самия:

— Спеше като бебе. Едва успях да я събудя. Свикнала е да става късно. Моето намерение, що се отнася до къщата, е да остана да живея в нея. Предполагам, че нямате нищо против във възможно най-скоро време да се изнесете на друго място; дотогава двамата с нея ще живеем заедно, но не като мъж и жена, така да се каже.

— Така да се каже. Това един от изразите на адвоката ли е?

— Говорим сериозно, Джери.

— Наистина.

Джери погледна нагоре, изучавайки внимателно небето; то имаше цвят на избеляло синьо кадифе, но от запад нахлуваха мрачни сиви облаци.

— Второ, аз ще се разведа със Сали при положение, че ти се ожениш за нея.

— При положение? Мисля, че вече казах.

Гласът му задращи, за да се противопостави на съмнението в думите на Ричард.

— Разводът ще се гледа извън този щат при условията, върху които се споразумеят нейният и моят адвокат, Няма да предявявам претенции върху децата, макар че, естествено, ще очаквам да ми се осигури съответната възможност да ги виждам, както и да ми се запазят родителските права при тяхното отглеждане.

— Разбира се. Аз не мога да те заместя, що се касае до децата. Ще трябва с общи усилия да им осигурим нормален живот.

— Именно — каза Ричард, присвивайки устни в нещо като беззъбо ухапване. — И, трето, ако ти не се ожениш за Сали, ще те съдя за нематериални щети.

Това приличаше на удар с възглавница, тоест с нещо, което по-скоро би те прикрило, отколкото наранило; Джери беше разсеян, усилено мислеше за двора, за неокосената трева, за хартиите и играчките, които трябва да се съберат, за малките издатини и купчинки от семенца и клечки — доказателство за съществуването на мравешки градове със собствена йерархия, всекидневни занимания, търговски маршрути, кралици и петгодишни планове. Джери каза:

— Не знам какво точно означава нематериални щети. Сигурно ще трябва да намеря някой адвокат да ми го обясни. Все пак грешиш, като смяташ, че привличането между нас не е взаимно.

Ричард каза с внезапно омекнал тон:

— Джери, ти знаеш така добре, както и аз, че в тази история Сали беше толкова агресивна, колкото и ти самият, а може би дори повече. Но пред лицето на закона тя не е свободен човек, а роб. Пред лицето на закона, като си настроил собствената ми съпруга срещу мене, ти си ми причинил душевни страдания, душевни и до известна степен телесни, за което аз съм в правото си да получа парично обезщетение. Тя ме замери по главата с бронзова поставка за книги, която би могла да причини смъртта ми; това се нарича телесна повреда. В сегашното си положение бих бил принуден да се обърна към проститутки, за да задоволя своите сексуални потребности — ето ти още телесни повреди. Тези адвокати са коварен народ, момчето ми.

— Идиотщини — каза Джери. — Първо на първо, тя не би дошла при мен, ако ти не беше я настроил срещу себе си. Тя е твоя съпруга и само ти си могъл да я задържиш. Сега заради тебе моите деца ще израснат с изкривена психика. Заради това, че ти си глупак, жена ми сега иска да сложи край на живота си.

— Достатъчно. Не си вдигай акциите относно Рут; тя и без тебе може да се оправи, И внимавай къде използуваш тази дума „глупак“. Не ме ядосвай, момчето ми. Сега участвуваш в игра за възрастни.

— Имам един въпрос.

— Слушам те.

— Имам пред вид тези нематериални щети, под които разбираш охлаждането на Сали към тебе. Ако мене ме нямаше, мислиш ли, че тях нямаше да ги има?

Лицето на Ричард рязко се сгърчи, сякаш бяха прескочени няколко кадъра от филмова лента; Ричард каза бавно:

— Ако изоставиш Сали, аз ще постъпя с нея, както намеря за добре. Изхождам от предположението, че ти ще се ожениш за нея. Прав ли съм?

— Това не е право, нали?

— Прав ли съм? Да или не, Джери?

— Сега ще ти пратя Рут. Предполагам, че ми каза всичко.

— Засега — да.

Вътре в къщата Рут го попита:

— Какво ти каза?

— Нищо. Глупости. Ако не съм се оженел за Сали, щял да ме съди.

— За какво? За това, че спиш с нея?

— Казвало се нематериални щети.

— Но тя го прави по собствено желание.

— Това е блъф, Рут. Тъпото копеле не иска да говори направо, затова блъфира.

— Не забравяй, че той е засегнат. Той е уязвим.

— Кой от нас не е?

— Не трябва да го караме да чака прав като кон в двора. Изключи водата за кафето, когато засвири.

През прозореца на кухнята Джери гледаше как Рут и Ричард разговарят. Успокоен от нейната компания, Ричард направи нещо странно хрисимо — седна на люлката и се залюля уморено напред-назад. После по някакви знаци на Рут стана, свали карираното сако и го простря на тревата, за да могат да седнат близо до навеса, където държаха велосипедите, стълбата и градинските инструменти. Седнали рамо до рамо, те запушиха от една цигара. Когато Ричард всмукна, долната му устна се изкриви от някакъв стар белег; думи и дим излизаха от устата му, Рут кимаше, лицето й беше порозовяло, а вниманието й беше заострено почти до сексуален интерес, както в художествената академия, когато преподавателят спираше до нейния статив. Облаците от запад донесоха със себе си вятър; листа политнаха уплашено и се завъртяха около унесената в разговор двойка, а Джери изпита желание те да останат завинаги така в задния двор — като градински статуи, полубогове на стража. Водата за кафето засвири и той изключи котлона. Някъде зад него Джефри недоволствуваше; правеше опит да се облече сам и не можеше да си закопчае копчетата. Джери закопча кадифения му гащиризон, телефонира в службата и каза, че се е събудил с ужасна настинка. Това беше самата истина, защото гърлото му дращеше, а носът му течеше от недоспиването. Намери картона зад бюрото на Рут и няколко изсъхнали туби с тъмна боя в детската стая, а втърдилата се четка изми на кухненския умивалник. Когато Рут и Ричард най-после влязоха в къщата, намериха Джери седнал на пода във всекидневната да рисува обявите за конгрегационалистката църква. „Браво“, каза Рут и сервира кафето, Ричард седна на канапето, като гледаше недоверчиво как Джери с плавни уверени махове изписа БЛАГОТВОРИТЕЛНА РАЗПРОДАЖБА с големи весели Дисниеви букви, отбеляза датата и мястото и нарисува карикатурна смачкана лампа, празна рамка от картина и чифт смешно закърпени чорапи. Рут отиде на телефона.

— На кого ще се обаждаш? — попита Джери.

Той беше очаквал тя да седи притихнала от възхищение към творческия му процес.

— Пак на мисис О. — каза тя. — Ричард мисли, че трябва да говоря с неговия адвокат в Кенънпорт.

— Защо с неговия адвокат?

— Той ще ми намери мой адвокат.

— Според мене Рут трябва да има свой адвокат — каза Ричард.

— Сигурно — каза Джери, като потопи четката във водата и после в моравия цвят.

— Ако беше имала свой адвокат преди шест месеца, щяхме да си спестим голяма част от мъките, а раните по всички нас щяха вече да заздравяват.

Моравото продължи да се маже мазно.

Мъжете млъкнаха, когато Рут уреждаше мисис О. да дойде след половин час. Когато затвори, Ричард й каза:

— Той те чака. До обяд ще успееш ли да отидеш?

— Разбира се. Трябва да се върна до три часа, за да изпратя Джоана на урок по пиано.

— Ще му се обадя да кажа, че ще отидеш. Дадох ти неговия адрес.

— Добре, Ричард, добре. Не съм идиот. Току-що ми го даде.

— Господи, така съм уморен, че ми се иска да легна и да откъртя. И поддържай връзка с мен. — Ричард се надигна тежко от канапето и усилието при изправянето сякаш го задължи да направи изявление. — Днешният ден е мрачен, но може би ни очакват по-светли дни в бъдеще.

— Джери вдигна поглед и смътно почувствува позата си на пода като преимущество. Без да става, каза:

— Ричард, искам да ти благодаря за твоята помощ към Рут, както и за това, че реагираш така мъжки и делово на всичко.

— Благодаря ти — каза Ричард мрачно.

Джери разбра това, което семейната близост на откровенията от предната вечер беше скрило — че Ричард беше излязъл от този тъмен тунел с рана, от която в тежките дни на бъдещето смяташе да извлече някаква полза.

Когато стъпките му заглъхнаха по стълбите на верандата, Джери попита Рут:

— Какво, по дяволите, тя разправяше толкова дълго?

— О… Глупости. Каза ми, че съм млада и красива и имало много неща, за които си струвало да живея. Че ти не си единственият мъж на този свят и че носиш отговорност пред закона за мене и за тези деца.

— Никога не съм отричал това.

— Каза, че цяло лято съм те била молела да останеш и сега трябвало да опитам нещо друго. Трябвало да се съглася на развод. Да съм престанела да мисля за тебе и да съм започнела да мисля за себе си, за това какво аз самата искам.

— Звучи ми като Министерство на търговията.

— Все пак има смисъл.

— Какво каза за децата?

— Децата били важни, но не трябвало да стоят в основата на решението. С други думи, не каза нищо, което да не ни е известно вече, но някак по-друго си е, когато го чуеш от страничен човек.

— Веселият парясник. Аз ще бъда заклеймен. Добре, кога ще се заловиш с тия смахнати обяви?

— Не ми се сърди, в момента просто не мога да ги направя. Мисис О. идва след петнадесет минути. Ти вече направи едната, при това много хубаво; направи още четири по същия начин. Не се мъчи да бъдеш оригинален и ще ги свършиш за пет минути. Какво друго смяташ да правиш днес? Ще ходиш ли да я видиш?

— Вероятно ще се наложи.

— Направи само обявите, това е последната услуга, която искам от тебе.

— „И поддържай връзка“… това мазно говедо ще казва на жена ми да поддържа връзка с него.

— Джери, вече трябва да се обличам.

Сякаш той я задържаше. Така ли беше наистина? Макар че ръката му трепереше, а подът под картона се люлееше като палубата на кораб, той се постара да направи всяка следваща обява по-хубава от предишната — по-смешна, по-изразителна, по-подканваща към благотворителност. Отнеха му повече от пет минути; Рут взе един душ, преоблече се и когато слезе долу, той още работеше. Беше си сложила обикновената черна рокля, която той харесваше; кройката стесняваше бедрата й, а черният цвят подчертаваше гъвкавостта на бледата й плът. Тя го целуна за довиждане. Ръцете му бяха изцапани с боя и той не можеше да я докосне. Попита я:

— Според Ричард така ли трябва да са облечени дамите, които отиват при своя адвокат?

— Не изглеждам ли добре? Предполагам, че трябва да си сложа и шапка с воал като за църква, но нямам. Бих могла отново да взема назаем онази на Линда. Мислиш ли, че той още сега ще отвори дума за пари?

— Вероятно, Ричард колко ти каза да искаш?

— Петнадесет. Това ми изглежда страшно много. Баща ми през целия си живот едва ли е спечелил толкова пари.

— Гледай да измъкнеш колкото можеш: сигурен съм, че адвокатът на Ричард е пълен с добри идеи.

— Ти откачен ли си? Нима нямам право? Искам да кажа нима сега имам някакъв избор?

— Разбира се, че не съм откачен. Просто съм натъжен. Според мен ти си една много решителна жена и изглеждаш бомба. Дай ми още една целувка.

Той се наведе напред, с разперени назад ръце. Носът й беше хладен, а езикът — топъл. Стълбите на верандата отекнаха. Мисис О. беше пристигнала. Рут излезе, като ровеше в портмонето и си говореше: „Ключовете от колата, ключовете от колата.“

Той завърши обявите, когато мисис О. даваше на Джефри втора закуска. Останал най-сетне насаме с един съвършено добър човек, Джефри се разбъбра, Джери чу неговото мърморене и осъзна, че когато слуша децата си с мисълта, че ще ги напусне, в главата му се появява някакъв тон, някакво затормозващо усилване, което променя гласовете им — също както окото би се подразнило от една безупречна рисунка, в която обаче не е спазена перспективата по отношение на средно далечна сграда, чийто покрив е невъзможно изкривен и придава на цялата атмосфера някаква неяснота, някакъв нежелан резонанс. Цяло лято от съседните стаи, от асфалтовите площадки и поляните Джери беше чувал този звук; той още повече подсилваше смущението му от странното притъпено усещане, което получаваше всяка сутрин, когато се събуждаше от някой сън, изпълнен с планове и желания относно Сали, а първото нещо, което виждаше, беше леко усмихнатият автопортрет, нарисуван с изящно точни цветове, но по линия и щрих без ни най-малка прилика, с Рут, подарен му от нея самата (цялата изчервена) на неговия тридесети рожден ден миналата зима. С този жест, продиктуван от сърцето й, тя беше подарила себе си на Джери.

Чак когато обявите бяха завършени и наредени една до друга на канапето, за да изсъхнат, а четката измита и боите занесени в детската стая, Джери се почувствува задължен да се обади на Сали. Мисис О. беше извела Джефри на разходка до лавката сред листата и Джери беше останал сам в цялата къща. Стори му се странно, че набира нейния номер от своя дом. Сгреши шест със седем, бързо пусна слушалката, сякаш за да запуши нечия готова да закрещи уста, и набра отново.

— Ало — гласът й вече не превръщаше думите във въпроси.

— Здравей, откачена мис Матиас. Аз съм. Как се чувствуваш?

— До-бре.

Гласът й провлече думата в две срички.

— Ричард, спи ли?

— Не, пак излезе, страшно е възбуден. Винаги е така, когато има работа с адвокати. Ти как си?

— Сам в цялата къща. Рут отиде да се срещне с адвоката на твоя мъж, а Джефри излезе на разходка с жената, която го гледа.

— Каза ли вече на децата?

— О, за бога, не още! Всичко е така объркано. Ричард беше тук, раздаваше ултиматуми и сипеще съвети.

— Той каза, че си изглеждал уплашен.

— Не го слушай. Беше влязъл в ролята на грубиян.

— Страшно много му се събра, Джери.

— Хей, искаш ли да намина към теб?

— Стига да имаш желание, ще ми бъде приятно.

— Разбира се, че имам желание. Защо да нямам? — Когато тя не отговори, той добави: — Говориш някак натъртено.

— Да, точно така. Натъртена съм.

— Добре, не се блъскай повече в мебелите, просто си стой в средата на стаята. Идвам веднага.

— Обичам те.

Той трябваше да се приготви моментално, в противен случай щеше да се откаже. Обу платнените си обувки, но не ги завърза, и хукна към задния двор, а връзките подскачаха и се развяваха по пътя. По погрешка изтегли смукача на своя „Мъркюри“, сякаш беше през зимата, и полузадавена, колата отказа да запали. Форсира двигателя и колата затрещя покрай пощенски кутии, гаражи с разтворени врати, купчини изоставени гниещи листа, празни дворове. Целият град сякаш беше евакуиран, той си представи, че е обявена атомна война, и погледна към небето за потвърждение. Облаците обаче отразяваха единствено монотонната празнота. Къщата на Матиасови имаше силует на развалина, на замряла вятърна мелница. Цезар се заклати откъм храстите и залая, но някак без желание; до вратата на кухнята богородичките, предната нощ погълнати от мрака, сега хвърляха червеникавокафяви сенки. Зад вратата Сали срамежливо се вмъкна в прегръдките му. Беше негова. Той се изненада, че тялото й е така реално, солидно, голямо и твърдо; тя вдървено склони чело на врата му и Джери почувствува сухата топлина на лицето й. Притисна я силно до себе си; тя го беше очаквала. Теодора изщъпурка в антрето и се втренчи в тях. Веждите й бяха като на Сали, с високи дъги и по-тъмни към носа, а обичайното им изражение говореше ако не за гняв, то за напрегнатостта на диво животно, живеещо под постоянна заплаха. В долната част на лицето на детето се открояваше малката птича уста на Ричард. Големите й немигащи очи отразяваха живата прозрачност на всичко около тях; те бяха изложени на погледи — той и Сали — в тази висока къща. Джери се обади:

— Хей?

Вместо отговор Сали притисна още по-здраво гърба му; сякаш за да му предаде собствената си вцепененост. Беше с жарсена блуза на кехлибарени райета и белите панталони в стил „Сан-Тропе“ — нейната закачлива моряшка униформа.

Той отново почувствува тежестта на лицето й до врата си и я чу да пита:

— Искаш ли?

Дали му предлагаше — не повярва той на ушите си — да правят любов тук, пред очите на всички? За да й напомни, че детето е тук, той го попита през рамото й:

— Не ти ли се спи, Теодора?

— Тя вече не трябва да спи сутрин — каза Сали.

Опита се да се притисне до него — нещо, което преди не бе я затруднявало, после се отдръпна леко, като наруши плътния допир на телата им, но продължи да държи главата си наведена, сякаш се страхуваше Джери да не види лицето й. Свела поглед, тя се засмя:

— Забравил си да си завържеш обувките.

— Да, освен това си забравих и цигарите.

— Мисля, че Ричард остави някакви във всекидневната. Къде искаш да седнем?

— Където и да е.

Къде?

Бихме могли да пием кафе някой път, стига да имаш желание. Някъде извън Грийнуд. Нередно ли е това?

Не. Всъщност да. Нередно, но правилно. Кога? Кога, мила Сали? Не ме измъчвай.

Ти си този, който ме измъчва, Джери.

— Колко кафета изпи тази сутрин? — усмйхна се Сали съучастнически.

— Не много. Две — каза той и го доядя, че е излъгал очакванията й, като не е изпил повече.

Тя не беше мигнала, беше се удавила в кафета, докато той беше плувал в топлината на жена си и рисувал на пода като дете.

Той седеше в нейната светла кухня, в която блясъкът на ножовете, ръбовете на шкафовете и съдовете от време на време се загубваше, когато облаците поглъщаха слънцето, и говореше за Ричард и Рут; беше им трудно да говорят за себе си. Тяхната любов, тяхната връзка беше добила огромни неудобни размери, грапави и грозни. Джери се засрами от своето нежелание да я докосне; искаше да й обясни, че промяната не е в нея самата, а в света наоколо. Откакто Ричард бе узнал, всичко бе пометено и оголено; дърветата бяха съблечени, къщата лъсната и чиста като витрина, хълмовете щръкнали като скелети от камъни, така че Джери и Сали дори на земята да легнеха прегърнати, пак нямаше да могат да се скрият. Неговата сдържаност я правеше отблъскваща, нищо повече; същата тази сдържаност обаче не му позволяваше да изтъкне това като извинение, задето не я докосва. Смути се, когато се оказа затворен с нея в ситуация, която изисква такт. Тя стоеше права, той стоеше прав; и двамата сякаш бяха бомбардирани застрашително от светлината. Джери изпита желание да заглуши този блясък, защото той крещеше, издаваше — през загадъчната прозрачност наоколо — тяхната поза в момента, в който имаха най-голяма нужда да се скрият.

Не чуха колата на Ричард по алеята. Той ги завари прави в кухнята, сякаш току-що се бяха докоснали. Устните му бяха свити като устните на старец.

— Хайде, хайде — каза той. — Стига толкова.

В желанието си да се смали Джери седна на един твърд кухненски стол. Сали остана права и каза:

— Имаме да говорим. Къде можем да отидем?

Ричард все още беше по сакото и връзката със стегнатия възел, сякаш след усилените консултации сам се бе превърнал в адвокат.

— Разбира се, разбира се — съгласи се той. Маниерът да повтаря по два пъти нещата придаваше на речта му убедителността на юрист. — Вие имате да говорите, да разисквате. Простете ми, човек не винаги може да бъде делови, но сега ще се постараем, ще се постараем. Дойдох да взема някои документи — банкови книжа и застрахователни полици; Сали, ти знаеш папката. Мога ли да помоля за твоето разрешение да се кача в това, което някога беше наша спалня?

— Говорехме за тебе — каза Сали. — Много сме загрижени.

— Много мило от ваша страна. Така и предполагах — че и двамата сте много загрижени за моето благополучие.

— О, Ричард, успокой топката — каза Сали. — Все пак хора сме.

— Това ме радва. Това ме радва. Доколкото ми е известно, никога не съм отричал, че страните, замесени в тези преговори, са хора. Джери, тези цигари, които пушиш, твои ли са, или мои?

— Твои.

— Така си и мислех.

— Заповядай, ето ти двайсет и осем цента.

— Задръж си парите, ще ти потрябват. Чувствувай се като у дома си, Джери, моето момче. Саленце, погрижи се да приготвиш един хубав обяд за Джери. Съжалявам, но няма да имам възможност да ви правя компания, макар да знам, че ще ме молите.

Джери стана:

— Аз си тръгвам.

— Недей — заповяда му Сали.

— Това не е моят дом — каза й Джери, — а неговият. Той е прав. Моето място не е тук.

Ричард пристъпи към него, мечешки го прегърна с една ръка и го притисна; дъхът му отблизо ухаеше на уиски — една тежка, безпомощна миризма на сепия.

— Разбира се, че е, Джери. Господи, разбира се, че е. Ще ми простиш ли, а? Когато влязох, за миг изтъпях, но сега съм добре. Моето е и твое, а? Успя ли вече да й го сложиш? — Той стегна още повече прегръдката си и Джери се опита да потисне твърде живата самоизмама, че е малко дете, което може да бъде мачкано, повдигано и премятано. Дланите започнаха да го сърбят, а устата му пресъхна. Ричард го увещаваше: Яденето ще ти хареса. Това е нещо, което не може да се отрече на Сали — готви чудесно. Може да се е държала свински с мене, но ястията тупваха точно навреме, моето момче, три пъти на ден, бам, бам, бам! Тя е добро дете, Джери, и ти си щастливо копеле.

— Тя никога не е преставала да те харесва — каза Джери. Сърцето му биеше, опитвайки се да спечели одобрението и прошката на Ричард. — До снощи не знаех — продължи Гой, — че те харесва толкова много.

— Лайна — каза Ричард. — Merde. Саса. Махай я по-скоро от погледа ми, откровено казано, гади ми се, като я гледам. Желая ти щастие, приятелче. Давам ви най-много три години, кръвопийци такива.

— Остави го на мира — каза Сали на Ричард. — Не виждаш ли, че му се е подпалила главата за собствените му деца?

— Мъчно ми е за неговите деца — каза Ричард. — Мъчно ми е и за моите. Мъчно ми е и за всички освен за тебе, Саленце. Ти забърка тая каша.

— Джери може да си отиде винаги, когато пожелае — каза Сали, а брадичката й гордо се вирна. — Аз нямам претенции към него. Аз искам един мъж да ме иска.

Но Ричард вече се беше качил горе, вземайки по три стъпала наведнъж. Извика:

— Къде ми е хавлията?

Сали отиде до стълбите и изкрещя свирепо:

— Не бъркай в гардероба ми!

Тежките стъпки на Ричард се провличаха над тях ту насам, ту натам и скоро го видяха да слиза с един куфар; заклати се към двора, без дори да хвърли поглед към тях, макар че го чакаха в антрето като слуги, готови да получат разпорежданията му.

Сали приглади дългата си коса зад ушите и въздъхна:

— Всички са станали така мелодраматични.

— Ти не трябва да оставаш тук — каза Джери. Аз няма да мога да идвам, Ричард все ще влиза и излиза. Каза ми, че щял да живее тук.

— Къщата е колкото негова, толкова и моя — каза Сали.

— Не съвсем, след като не Ричард, а ти си тази, която иска развод.

Тя го загледа; очите й се разшириха с присмехулен израз на невинност:

— Само аз! Аз пък си мислех, че всички искаме развод.

— Да, но някои повече от другите.

— Снощи може би съм разбрала грешно — настояваше Сали. — Стори ми се, ти каза, че искаш да се ожениш за мене.

— Да, казах. Но не искам да оставаш тук. Чувствувам, че тук си в опасност.

— О, Ричард ли имаш пред вид? — каза тя меко и отново приглади косата си. — Аз мога да се оправя с него. — С това натъртване на него пред Джери се разкриха непознати територии. Имаше нещо, което той за малко щеше да зърне, ако Сали престанеше да изпречва пред очите му себе си и своите големи безпокойства, своята отчаяна деловитост.

— Как да обясня на моите деца защо ги напускам?

Тя прие този въпрос сериозно.

— Просто им кажи, че вие с мама се обичате много, но ще бъдете по-щастливи, ако живеете разделени. Че ги обичаш извънредно много и че ще ги виждаш често и ще им даваш цялата закрила, на която си способен.

— Закрила. Това е любимата ти дума, нали?

— Така ли? — каза тя с помръкнал поглед.

— Не исках да те обидя. Всеки трябва да си има своя дума. Моята е вяра. Или може би страх. Думата на Рут, колкото и да е смешно, е свобода. Когато излизаше тази сутрин, имаше вид на щастлива. Сякаш се развеждаше с всичко.

— Ти доста я изтормози.

— Заради тебе.

— Не, не съм съгласна. Изтормози я, защото така ти харесваше. А и мене измъчи.

— Не съм го направил нарочно.

Тя се усмихна кисело, след това по-естествено:

— Не гледай с такива тъжни очи, човече. Знаем, че не е нарочно.

Тя късаше малките листа на една маруля за сандвичи. Той се подразни от разхитителния й навик да изрязва първо сърцето. Сали беше пълна с малки безпомощни кухненски трикове като този. Всичко в нейната кухня блестеше и светеше, докато тяхната кухня беше мрачна и студена дори през лятото.

Сали подаде на Теодора филия с масло и попита:

— Коя е думата на Ричард?

Джери почувствува облекчение при споменаването на Ричард, от това, че отново го викат в къщата.

— Ричард? Едва ли има своя дума. Снощи бях поразен от неговото чувство за отговорност. Искам да кажа, че той моментално виждаше всяко нещо в социалното му обкръжение — адвокати, училища за децата.

— Мисля, че не го познаваш добре — каза Сали.

— Какво би направил, ако… впрочем няма значение.

— Кажи, кажи.

— Какво би направил, ако аз се откажа?

— Нищо.

— Нищо?

— Да, той няма да направи нищо, Джери. Може би ще се поцупи и ще ме накара да лазя по корем няколко седмици, но иначе няма да направи нищо, и то не защото много обича семейството си. Просто защото един развод ще му струва много пари, а той не обича да харчи. Така че това да не те спира.

— Да ме спира? Че аз тръгнал ли съм нанякъде?

— Да, струва ми се — каза Сали, като изключи супата, която беше започнала да ври.

Питър се върна; Джанет Хорнънг караше общата школска кола и Джери, макар изобличен от присъствието на своя „Мъркюри“ на алеята, се скри в кухнята, когато Сали се провикна весело към Джанет вън до вратата и до богородичките, все още разцъфнали. Питър влезе бегом в кухнята, спря и загледа тържествено Джери. От трите деца на Сали той най-малко приличаше на Ричард. Този факт не успокои Джери, а точно обратното — Питър беше детето, което би могло да бъде плод на неговата връзка със Сали; в бъдеще той щеше да остави в сянка другите деца, поглъщайки цялата му любов, която сега беше пръсната и неясна. Нежните, дребни черти на детето — покрити, дори ушите и носът, с видим на слънчевите лъчи прозрачен мъх — бяха пренесли напрегнато-изваяната красота на Сали върху мъжко лице, където тази красота поставяше един твърде рязък въпрос. Джери не откри следи от надутостта и тъпата упоритост, които другите деца на Ричард бяха наследили.

— Здравей, Питър — каза Джери. — Аз съм. Как върви училището?

— Добре — усмихна се детето.

— Какво научи днес?

— Нищо.

— Майка ти казва, че вече сам можеш да се закопчаваш.

Питър кимна отново с онова странно тъжио и будно изражение.

— Не мога да си връзвам обувките — говореше с твърде неестествена отчетливост, както Сали във Вашингтон, когато беше разговаряла с администраторите в хотела и хората на летището.

— Трудно е — каза Джери. — Трудно се връзват обувки. А след като научиш това, ще трябва да се научиш да правиш възел на вратовръзка и да се бръснеш.

Детето кимна, очаровано, но предпазливо, сякаш усещаше, че в лицето на този познат говорещ човек, най-изненадващо дошъл тук посред бял ден без децата си, се среща с източника на всички нещастия, нахлули внезапно и изпълнили цялата къща. За да покаже, че не иска да му причини нищо лошо, Джери седна на един кухненски стол. Теодора дойде от антрето и с лъснала от филията с масло уста се опита да се покатери в скута на Джери. Несвикнал с нейните движения и нагласа, той не се сети как да й помогне; тялото й, по-кокалесто от това на Джефри, седеше неудобно и му убиваше в скута. Влезе Сали, която беше изпратила другата майка надолу по алеята, и първата й мисъл бе да отдели Джери от децата. Настани Теодора и Питър на масата, върху чиято жилеста плоскост падаше тъмна сянка, и им сложи мляко и пилешка супа, а на Джери приготви сандвич и вино във всекидневната, където слънцето се показа отново и се отрази с непоносим за очите блясък в облицованата с плочки повърхност на масичката за кафе. Виното не беше като онова от предната нощ, а сухо бордо — толкова бледо, че избиваше на зелено, сякаш в двете чаши с тънки столчета се беше стаил духът на лозята. Сандвичът със салам и маруля запълни устата му като оправдание: лютива смес от извинения и обещания. Джери нямаше апетит, но се опита да дъвче.

Седна на мръсното старо кожено кресло на Ричард, а на нея остави цялото бяло канапе. Тя обаче не седна, нито пожела да хапне нещо, а се заразхожда край прозореца, хванала чашата за столчето; белите й панталони направиха няколко дълги безшумни крачки, а косата й почти се развя.

— Колко е хубаво всичко — каза той.

— Защо ме плашиш? — попита тя. — Защо не ми го кажеш направо?

— Какво да ти кажа?

— Попитай ме защо му изпях всичко. Кажи ми, че съм ти оказала натиск.

— Ти имаш право да ми окажеш малко натиск. Ти заслужи това право. Аз бях този, който нямаше право, нямаше право да те желае. Не е правилно човек да желае някого така, както би желал… някоя хубава вещ. Скъпа къща или място в планината.

— Сигурно е така — каза тя небрежно, сякаш мислите й бяха с децата в кухнята или със самолета, който гърмеше високо над главите им.

— Някаква гадна мътилка се е събрала в мене — той усети, че трябва да й обясни — и все се надига и ми вгорчава вкуса на виното.

Тя бързо дойде при него с някакъв стаен гняв; с рязък жест събра косата си, която беше паднала отстрани на лицето, и я обхвана в юмрук на тила. Погледна надолу към него и попита с припрян укор:

— Ще престанеш ли най-после да се чувствуваш така потиснат?

Той вдигна поглед, представи си, че е на смъртно легло, и се запита: „Това ли е лицето, което бих искал да видя?“

Отговорът се съдържаше в самия въпрос: лицето й надвисна над очите му като щит; в него той не видя следа от съчувствие, никакво желание да му помогне при това уморително пътуване — само егоистичен страх, толкова голям, че няколкото лунички изглеждаха изпъкнали върху кожата, опъната от ръката на тила й.

Джери се протегна да я прегърне, но тя не пожела да се наведе, а ръката й отказа да пусне косата отзад. Когато той затвори очи, мракът между тях стана червен и топъл и продължи да се разпростира отвъд тях двамата; в съзнанието си Джери успя да види себе си и Сали от огромна височина, прегърнати на някакъв сал по средата на безкраен кървавочервен океан. Самолетът огласи небето и постепенно заглъхна.

Децата влязоха нахранени; Джери бързо прошепна:

— Изгубих самообладание.

Сали остана права, хвърли поглед надолу, пусна косата си, тя падна и бавно се разстла по гърба й като разплетено въже.

— Хайде да отидем на разходка с колата — каза тя. — Такъв хубав ден не бива да се изпуска.

Той се изправи вдървено с неадресираната благодарност на инвалид:

— Добре. Хайде. Може би, ако изляза от тази къща, ще видя някакъв изход.

Обичам тази къща.

Щом обичаш къщата ми, обичаш и мене.

Къщата — това си ти. Сали се грижи за мене — казва тя. Ти се грижиш за безброй дреболии.

Дребнава съм.

Не, ти си като растение с кратък период на растене, което е принудено да прокара многобройни коренчета.

Това ми звучи трагично, Джери.

Не исках да прозвучи така. Всички ние имаме някакъв критичен период.

Облаците, които Джери мислеше, че ще донесат буря, вместо това изтъняха и се пръснаха; беше един часът, но би могло да бъде късен следобед в средата на лятото. Четиримата се отправиха с колата не към грийнудския плаж, а към друг, на няколко мили по-нататък една пясъчна дъга с масивни струпвания от жилести скали от двете страни. Няколко платноходки като залепнали листа пунктираха залива. Когато слязоха и извървяха половината миля до скалите в далечината и вече се връщаха, на едно място Джери възкликна:

— Господи! Това е най-красивото кътче, което съм виждал през живота си.

Вълните, зайчетата по гребените им, жълтеникавите жилести скали притежаваха за него особена религиозна красота, защото, докато се разхождаха, двамата решаваха да не се оженят. Или по-точно, Джери откриваше това.

Неочаквано, след като рязко врътна глава и бързо бъзмълвно кимна, Сали се разсмя и каза:

— Е, Джери, трябва да ти кажа, че ти слагаш оръжие, когато си спечелил битката.

Беше поруменяла от разходката.

— Не знаех, честно ти казвам, преди не знаех — отвърна той. — Страхувах се да не загубя единственото нещо, което съставляваше смисълът на живота ми.

— Къде отиде всичко, Джери?

— О, не е загубено още. Скрито е. Но не е загубено. — Мълчанието й му беше неприятно, затова добави: — Защо не се бориш?

Тя поклати глава, загледана в босите си нозе, които стъпваха върху пясъчните хребети по ничията земя, оградена от лъкатушната линия на изсушените от слънцето водорасли.

— Не, Джери. Аз няма да се боря. Моята позиция не е да се боря. Това трябва да бъде твоя позиция.

Теодора изоставаше все повече и накрая седна в отчаяние на мокрия пясък. Когато стигнаха скалите, двамата се обърнаха, Джери взе детето и го носи през целия път до колата. Най-тъжното беше, че телцето на Теодора започваше да не му се струва толкова неудобно; то все по-доверчиво се отпускаше в ръцете му. Паркингът беше празен, като през май, и високите дюни бяха възвърнали дивата си непорочност. Когато се качиха в колата, Сали каза:

— Деца, благодарете на добрия чичко за разходката на плажа.

— Но ние стояхме много малко — оплака се Питър.

— Утре пак ще ви доведа — каза му Сали.

Джери ги откара у тях и почака в антрето, докато Сали донесе отгоре кафявия плик с писмата, прочувствените рисунчици и лошите стихчета, които се бяха натрупали като отломки от корабокрушение през месеците на тяхната връзка и които Сали старателно бе съхранила.

— Мисля, че са всичките — каза тя. — Непрекъснато съм треперила да не ги открие Ричард.

— Ако все пак той поиска развод…

— Не. И дума да не става. Няма да поиска.

— Хей…

— Недей да плачеш. И двамата знаехме, че ще свърши. Аз поне знаех.

— Прощавай, но никак не мога да повярвам, че това е краят, не мога да се реша. Сега, когато ти вече не ми принадлежиш, цялата ми предишна любов ме заля като порой. Ти си прекрасна.

— Моля те, върви си. Мисля, че вече реши. Бъди добър с Рут и не я наказвай за своето решение.

— Ще си намериш ли някой друг?

— Не — отвърна тя бързо. Докосна бузите му с пръсти. — Никой друг не може да ми даде такова… — тя се поколеба, търсейки фразата, и се усмихна, когато я намери — хубаво изживяване.

— Никога не съм се чувствувал добре — каза й Джери, — през целия си живот, просто не знам как да го изразя, освен когато съм бил с тебе. Никога не съм се чувствувал така свободен, както в часовете с тебе.

Лицето й взе да добива изражението, което тя приемаше, когато някой започнеше (по нейните думи) „да прави мелодрами“. Вдигна рамене и каза:

— Радвам се, че съм ти дала нещо хубаво.

— Ще ми се обадиш, ако почувствуваш нужда от мене? Да си поговорим?

— Не, няма смисъл. Това трябва да бъде краят — абсолютният ирай. В противен случай хората ще си помислят, че ни хлопа дъската. Благодаря ти, Джери.

Той поиска да я целуне, но тя отказа.

Сали беше изчезнала в коридора, преди той да затвори вратата.

Вън на алеята срещна Ричард. Той погледна лицето му и плика, който държеше, и извика:

— Не ти стигна кураж, а, Джери?

Като си представи, че ще трябва да разговарят дълго, Джери стисна здраво издутия плик и каза:

— Едно нещо е да имаш кураж за себе си и съвсем друго — за децата си.

— Да, разбира се, Джери, момчето ми… само че трябваше да се сетиш за това малко по-рано. А сега ще трябва да ми платиш за това, приятелче. Аз го приех надълбоко, а в нашето общество хората трябва да заплащат за болката, която са причинили.

— Какво смяташ да правиш с нея?

Ричард запали цигара и взе да изучава невидимата шахматна дъска, където неговият партньор беше направил смела рокада.

— Не знам, Джери — каза той, като пусна дима от ъгълчето на устата си, а едното му око — здравото или може би повреденото — се затвори от спарването на дима. — Не съм си доспал и не мога да разсъждавам трезво.

— Тя е твоя жена — каза му Джери. — Последните няколко часа бях с нея и тя се държа като твоя жена, И децата са твои, и къщата е твоя.

— Много ти благодаря — каза Ричард.

Той хвърли цигарата, която току-що бе запалил и я размаза на тревата, после влезе в къщата и тръшна вратата. Джери заслуша, неподвижен като крадец. Къщата беше тиха, сдобряването им беше тихо, не се чуваше никакъв звук освен дращенето на ноктите на Цезар върху камъните по алеята, когато се връщаше от някакъв безцелен лов сред дърветата към своето обичайно леговище в гаража.

В своя „Мъркюри“ със свален гюрук Джери пътуваше свободен към дома си. При скоростта червени и златни листа изскачаха от зеленината и политаха обратно към дърветата. Сякаш злокобната природа от детството му се беше възродила; във въздуха се долавяше остатъчният вкус на унижението и позора, който, за учудване, е вкус и на вечността. В задния двор видя Джефри и малкия Кантинели, които се опитваха да играят бейзбол с изкривена пластмасова бухалка и ожулена стара топка. Той подхвърли толката няколко пъти на сина си, преди да влезе в къщата; тези малки момчета — варианти на неговото собствено презряно аз — му бяха телохранителите. Изпита желание завинаги да остане в този уютен миг, на тази твърда есенна поляна сред малките мръсни личица, изчистени от всякакви обвинения — лицето на сина му, изпълнено с любов и вяра, и това на съседското момче, което още повече затвърждаваше неподправеното уважение към по-голямата му възраст и ръст. Но той не можеше да остане; трябваше да се махне, да се скрие; чакаше го много работа. Каза на мисис О. Тя кимна и от гърдите й се изтръгна някакво гукане, което означаваше едновременно примирение, надежда, че Рут ще се върне, и вяра в доброто бъдеще на децата. Джери се качи горе и си облече сакото на костюма, чиито панталони беше носил тази сутрин. В кухнята написа с цветен молив на гърба на един плик: ВСИЧКО СВЪРШИ. БЪДИ МОЯ. Подписа се с ХХ^[1]. Подкара колата бързо към Ню Йорк срещу следобедния поток от коли.

О, Джери, няма смисъл да бързаме, изживей най-пълно всяка секунда, защото аз знам, знам всеки път, когато те видя, че това си ти, трябва да си ти, и наистина се оказваш ти. Не е от голямо значение какво решаваш и дали изобщо решаваш, ние не сме важни, имам пред вид нас двамата като хора, нашата любов е важна, това, което чувствуваме един към друг, това именно трябва да запазим, това не трябва да позволяваме на света да ни отнеме.

Искам да се кача при тебе.

Ела, ако можеш. Самата мисъл, че те обичам, ме прави щастлива дори когато не идваш при мен.

Сега говориш така, но то няма да е винаги вярно.

Защо никога не ми вярваш?

В службата му казаха, че без него, без неговите идеи и аииматорски скици, които беше обещал, съвещанието за кучешка храна се разтурило. Той седна зад бюрото си, а бърборенето и суетенето на секретарките, които си тръгваха, изпълниха цялата стая; опита се да нахвърли скици на кучета, които ходят изправени и говорят. Телефонът върху стоманеното бюро иззвъня.

— Мили, какво стана?

— Не знам — каза той на Рут. — Нищо определено. Искаш ли да се върна? Или нямаш желание? Мога да остана известно време във вилата.

— Разбира се, че искам да се върнеш. А та искаш ли да ме видиш?

— Явно искам. Не можех да съсредоточа вниманието си върху горката Сали, толкова бях погълнат от начина, по който ти си сложи черната рокля и ме напусна.

— Тя беше ли разстроена?

— Не, ужасно спокойна и сдържана. Разбрах, че тя иска същото. Все Ричард й беше в главата. Внезапно и двамата загубихме всичко.

— Ричард беше ли там?

— Беше и не беше. Видях го на края и той ми каза, че не ми стигал кураж.

След пауза Рут каза:

— Каква низост!

— Как ти се видя адвокатът? — попита той.

— О, чаровен! Евреин, на възрастта на баща ми, много любезен и чаровен. Говорихме само най-общо; според него Алабама не било най-подходящото място, но от думите на Ричард считал, че едва ли ще се стигне до това.

— Така ли? — Беше страшно и унизително да разбереш, че ходът ти е разчетен.

— Защо си в Ню Йорк?

— Нямаше начин. Не мога да си позволя на всичко отгоре да загубя работата си. Тук се чувствувам на сигурно място.

— Чакаш ли тя да ти се обади?

— Не, за бога, най-малко нея чакам да се обади. Ще се оправиш ли сама още един-два часа?

— Разбира се.

— Нахрани децата, аз ще се върна за вечеря около осем. Обичам те.

— Не мога да повярвам — каза Рут, — че свърши. Толкова пъти си мислех, че е свършило, а всъщност не беше.

— Сега свърши. Моля те, успокой се и ела на себе си.

— Как? Коя съм аз?

— Ти най-добре знаеш.

Тя затвори, а той разбра, че не може да рисува. Ръката му трепереше; светлините отвъд прозореца се размножаваха, градът се потапяше в нощта като огромен, примигващ, бавно потъващ кораб. Минаваше шест; тук нямаше никаква работа. Взе скицника й отиде на паркинга, който беше до един гигантски изкоп; когато подкара колата към Грийнуд през застрашителния килим от фарове и сигнали, с порозовели от соления бриз страни, клепачи и брадичка, тя го беше попитала, все още невярваща в неговото оттегляне:

Не можем ли да бъдем щастливи?

Никога.

Даваш ли си сметка какво ми казваш сега?

Казвам, че никога няма да бъдем щастливи. Никой от нас няма да е щастлив след всичко това, нито аз с Рут, нито ти с Ричард.

Моите деца ли са причината? Тях ли не можеш да понасяш?

Аз ги обичам. Единственото нещо, което имам против тях, е, че ми напомнят за моите собствени.

Трябваше да ме оставиш да си отида, когато аз исках и когато имах сили.

Аз те обичах. Все още те обичам. Ако искаш да живееш с мене, остани. Ето ме — опакован и доставен със съгласието на Ричард Матиас.

Не искам да остана, ако ще се държиш така. Нямам нужда от един нещастен човек.

О, аз пак ще стана щастлив!

Не. Всичко свърши. Усещам го.

Нима? Защото аз пък нищо не усещам.

Питър, престани да досаждаш на мистър Конънт. Той не е настроен за игра.

Той иска да ми покаже една черупка. Чиста е, Питър. Имаш ли къде да я сложиш?

Ще чакаме ли Теодора?

Тя крачи като тебе, не мислиш ли?

Никога не съм забелязала.

Искаш ли да отидем до скалите, да видим какво има там?

Сигурно трябва вече да се връщаш?

Мога да се позабавя малко.

Джери…

Кажи.

Съжалявам, че се държах глупаво, съжалявам, че снощи не можах да говоря, и ми се струва, че и сега не говоря както трябва…

Ти се дърока добре. Ти си това, което си.

Не, знам, че днес се държа лошо с теб, но няма да е винаги така. Знам, че можем да бъдем щастливи заедно.

И аз го знам. Не си виновна ти, Сали. Виновни са обстоятелствата. Ние не можем да ги променим. Ти не можеш да ги промениш заради мене. Аз не мога да ги променя заради тебе. Бих искал, но не мога.

Добре. Щом не можеш, не можеш…

Сигурна ли си, че не мога?

Ти си този, който е сигурен.

Господи! Това е най-красивото кътче, което съм виждал през живота си.

В негово отсъствие явно се бе разиграла някаква драма. Рут го посрещна с думите:

— Къде беше досега? Всички се бяхме отчаяли, че няма да те открием.

— Всички!

— Да. Те двамата бяха тук. С момиченцето. Отидоха си преди малко и току-що сложих на децата да вечерят. Ела тук да си поговорим. — Той се подчини безропотно на тази заповед. Рут го поведе към кабинета и затвори вратата. — Първо дойде тя. Каза, че идва да ми съобщи за какъв човек съм се омъжила, но ясно беше, че търси тебе. Все се оглеждаше и ослушваше към горния етаж. Казах й, че изобщо не съм те виждала, само съм зърнала бележката ти и съм говорила с теб в службата ти. Не можа да повярва, че си отишъл в Ню Йорк. Каза, че сте спали заедно, кога беше — в събота вечер, вечерта преди скандала. Вярно ли е?

— Да.

— Е, това е последната капка в чашата.

— Мила, твърде късно е за последната капка. Нещо друго неприятно каза ли ти?

— О, не мога да ти опиша. Много неща, безспир. Беше направо бясна. Беше като актриса, която внезапно открива, че не е вече звездата на представлението. Каза, че си се бил държал ужасно и към двете ни и че ако съм имала гордост, не трябвало да те приемам обратно. Че ти си бил дяволът и че тя щяла да се пържи в ада за това, което била направила на Ричард. Точно така каза. И не пускаше от ръцете си Теодора, а само стискаше това нещастно объркано дете и ме караше да му давам да яде.

Джери се разсмя с чувство на облекчение, когато научи, че Сали е глупачка. Облекчение и от това, че все още е жива: нейният живот му принадлежеше завинаги.

— А кога се появи Ричард?

— Тя беше стояла около половин час (макар че ми се видя повече), когато той дойде да я прибере. „Прибере“ е най-точната дума. Момчетата бяха в колата. Имаше много уморен вид.

— Как се държа с нея?

— Направо нежно. Благо. Каза й, че е истеричка. Когато се появи на вратата, тя нададе вик на радост и се опита да падне на колене. Мисля, че му каза да я набие. Беше неописуемо.

— Бедната ми сърничка.

— Слушай какво, ако искаш да живеем заедно, не ми говори подобни глупости. Ти вече си имаш своята бедна сърничка.

— Съгласен съм. Нещо друго? Той пита ли за мене?

— Каза, че не иска да те вижда, в момента не можел да понася физиономията ти, но имал да ти казва нещо по телефона.

— И после си я заведе у тях.

— Вероятно. Беше пил. Тя беше бясна, че той въобще говори с мене. Представи си, изтърси, че съм целяла да притежавам всички мъже по света. Наистина беше откачила.

— Е, може би само откачените жени знаят как да правят любов.

— Можеш да си спестиш тази забележка. Стана ми мъчно за нея. Може да те обичам, Джери, не знам, но в момента много малко те уважавам.

— Щеше ли да ме уважаваш повече, ако си бях взел шапката и те бях оставил с децата?

— Може би да. Не децата обаче те безпокоят.

— Точно децата.

— Безпокои те безсмъртната ти душа или някаква подобна дивотия.

— Аз не казвам, че е безсмъртна, твърдя само, че трябва да бъде.

— Както и да е, в едно съм сигурна.

— Какво е то?

— Вие скъсахте. Тя каза някои толкова жестоки неща, че дори Ричард се опита да те защити.

Тя го погледна как ще приеме това. Той каза:

— Добре.

Когато си пиеха кафето и нощта вън бе черна като кафето, телефонът иззвъня. Джери се вцепени от уплаха и това принуди Рут да се обади; във всекидневната тя вдигна слушалката, заслуша се и каза:

— Тук е — носле извика приглушено към кухнята: — Джери, Ричард те търси.

Той се надигна от масата и се отправи през ивиците сянка към кухнята. Рут, която слушаше, обиколи всекидневната и запали лампите.

— Да, Ричард — каза Джери иронично, уморено, примирително.

Гласът на Ричард беше по-уравновесен, експанзивността му бе изчезнала.

— Джери, днес следобед не говорихме дълго, затова може да не съм разбрал нещо както трябва. И така, правилно ли съм схванал, че ако се разведа със Сали, ти няма да се застъпиш за нея? Отговори, няма ли?

Старата вилица с коня.

Джери би могъл да замърка с гласа на здравия разум (който обаче се оказваше безполезен срещу грубияни) и да започне да спори, че животът, за разлика от щахматната дъска, не е само в черно и бяло. Вместо това той обаче каза:

— Правилно си разбрал. Няма да се застъпя за нея.

Ричард го почака да се доуточни, но след като той не направи това, каза:

— Така си и мислех, но, откровено казано, Джери не можех да повярвам. Не можех да повярвам, че няма да проявиш никакво съчувствие, макар Сали да ме уверяваше, че си точно такъв. И така, няма да се застъпиш, каквото и да стане?

По театрално ясната дикция на Ричард Джери се досети, че Сали слуша от деривата на горния етаж, и въздъхна:

— Ти се застъпи. Тя е твоя жена. Аз си имам жена.

— Не знам, Джери, момчето ми, просто не знам. След всичко, което тя ми поднесе, просто не знам дали ще остане моя жена.

— Ти ще решиш. Това си е твоя работа.

— Ще те накарам да ми платиш за това, Джери, момчето ми. Ще те накарам да страдаш така, както ти ни накара да страдаме. Ти си невероятен човек. Невероятно жесток.

Джери се върна мислено на плажа с дюните, жълтия бански, топлото вино, мириса на кожа и попита с искрен интерес:

— Наистина ли?

Ричард затвори.

— За какво те търсеше?

— Мисля, че просто искаше да участвувам в някакъв театър пред Сали. Тя беше на деривата.

— Тя каза ли нещо? Чу ли дишането й?

— Не.

— Тогава откъде знаеш, че е слушала?

Джери се обърна и изкрещя:

— Защото тя е навсякъде!

Рут го погледна уплашено. Макар да беше запалила всички лампи върху масичките край стените, в средата на голямата стая бе останала мрачна сърцевина, и там стоеше тя.

— Ричард се сърди — обясни Джери, — защото трябва да вземе решение, а това, както и на мене, не му е особено приятно; мъжете не обичат да вземат решения, те предпочитат жените или бог да правят това вместо тях.

— Някои мъже — каза Рут.

Тя отиде в кухнята, а Джери се приближи до прозореца. Зад хладното стъкло вън в мрака се криеше Ричард; ръцете на бряста пълзяха и се разлагаха на някаква безбожна материя, която беше същността на неговия враг. Ричард изпълваше целия свят. Ще те накарам да ми платиш за това, Джери. Някаква кола, която е била спряла на пътя, забръмча и приближи. Джери трепна, когато видя силуета си в стъклото. Гумите изсвириха, колата отмина — някакви младежи, никой; нямаше никаква стрелба. Джери се усмихна. Ти си невероятен човек. Невероятно жесток. Никога до този момент не го бяха мразили. Не бяха го харесвали, бяха го пренебрегвали, но никога не бяха го мразили; той разбра, че да бъдеш мразен, означава да бъдеш жив. Погледни, Сали, не става ли от Христос една чудесна нокточистачка? Когато се вгледа през полуогледалното черно стъкло, което му заприлича на студената повърхност на собствения му мозък, Джери изпита радост, че е нанесъл на своя враг — мрака — незарастваща рана. С меча на своята плът той бе разгромил присмехулниците. Христос бе отмъстен.

Бележки

[1] Две целувки. — Б.р. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Джон Ъпдайк Ожени се за мен (4)

Метаданни

Данни

Ожени се за мен

Информация

История

Сваляне / Връзки

Как реагира Ричард

Джон Ъпдайк
Ожени се за мен (4)