От дългото стискане на слушалката Сали почувствува болка в китката и ръката й от лакътя надолу почна да трепери. Стиснала слушалката между рамото и ухото, тя взе да закопчава панталона на Питър с освободените си ръце. През последните няколко месеца той се бе научил да се облича сам, само не можеше да се закопчава, а Сали със своя хаос на чувствата не се сещаше как да го поощри. Горкото дете вече десет минути стоеше и чакаше майка му да свърши разговора, чакаше и слушаше, чакаше и гледаше с такъв буден и напрегнат израз, че в един момент тя се просълзи. Сякаш изведнъж й се повдигна, стисна зъби да не се разхлипа по телефона.

— Хей? Недей така. — Джери се засмя смутено, глухо и отдалече. — Ще бъде само за два дни.

— Млъкни, дяволите те взели. Не ме интересува, млъкни. „Сигурно съм откачила — помисли си тя, — откачила съм и той ще ме намрази.“ Мисълта, че може да я намрази, след като му е дала толкова много от себе си, я изпълни с възмущение. — Ако само ще ми се присмиваш, по-добре да си кажем довиждане завинаги.

— Господи! Не ти се присмивам. Обичам те. И много съжалявам, че не съм при тебе, за да те успокоя.

Питър се примъкна по-близо до нея, за да му закопчае и другото копче, и я лъхна на портокал.

— Откъде измъкна този бонбон? Знаеш, че сутрин бонбони не се ядат.

— Кой е до тебе? — попита Джери.

— Никой. Само Питър.

— Боби ми го даде — каза Питър и напрегнатото му изражение насмалко да избие в страх.

— Бягай да намериш Боби и му кажи, че искам да говоря с него. Хайде, миличко. Намери го и му кажи. Маминка ще свърши само след минута.

— Горкият Питър — каза Джери в ухото й, — не го пъди!

Как можеше да говори така, след като й беше ограбил цялата радост от децата? И все пак, точно защото можеше да говори по този начин, тя го обичаше така безнадеждно. Той не желаеше да се вмести в стандартната роля на любовника, която Сали очакваше от него. Една съвсем ненужна доброта напираше да разчупи черупката му. Сълзи опариха страните й и тя замълча, за да прикрие своя просмукан от влага глас. Чувствуваше физическа болка в корема и ръцете. Боже мой, дали нарочно говореше така?

— Хей? Здравей?

— Здравей — отвърна тя.

— Добре ли си? — Да.

— Докато ме няма, иди в Гардън Клъб, заведи децата на плажа, чети Моравия…

— Сега чета Камю.

— Страшно си интелигентна.

— Няма ли да изпуснеш самолета си?

— Вземи Питър на плажа, играй с бебето, печи се на слънцето и бъди добра с Ричард…

— Не мога. Не мога да бъда добра с Ричард. Ти си виновен, задето той вече не ме интересува.

— Не съм го искал.

— Знам, знам.

Вината на Джери, неговата жестока вина беше, че се държи с нея като съпруг вместо като любовник. Тя никога не беше имала съпруг. Откакто се залюбиха с Джери, все й се струваше, че през десетте години брачен живот собственият й мъж се е старал да й бъде единствено любовник, запазвайки помежду им онази дистанция, която само любовниците трябва да преодоляват. Ричард непрекъснато я критикуваше и анализираше. Като беше по-млада, това я ласкаеше, но сега й се струваше гадно. Когато не бяха в леглото, той все се мъчеше да я разсъблече до някаква нейна изкривена същност, да изкара на показ някакъв тъмен неин порив. Джери, напротив, се стараеше да я покрие с дрехи, отрупвайки я с тъжните парцалчета на удобствата и съветите. В нея той виждаше оголеното страдание.

— Слушай — каза той, — обичам те. Много бих се радвал да дойдеш при мен във Вашингтон. Само че е невъзможно. Първият път имахме късмет, че се отървахме. Но сега Ричард знае нещичко. Също и Рут.

— Рут? Знае ли?

— Жлезите й…

— Жлезите й какво?

— Знаят. Хайде, не се тревожи. Втория път няма да бъде така хубаво. А сега всяка секунда ще ми липсваш, вечер в леглото няма да затварям очи и само ще чувам вентилатора: уууш, уууш.

— Рут също ще ти липсва.

— Не толкова.

— Така ли? Хей, обичам те заради това „не толкова“. Един истински любовник би казал „изобщо няма“.

— Такъв съм аз — един неистински любовник — засмя се той.

— Тогава защо не мога да се откъсна от тебе? Джери, изпитвам болка, физическа болка. Дори Ричард ме съжалява и ми дава от своите приспивателни таблетки.

— Любов най-възвишена: да дадеш на ближния от своите приспивателни таблетки.

Той говореше от една телефонна кабина на летището „Ла Гуардиа“. Самолетът, с който искаше да пътува, беше пълен и с този разговор Джери убиваше времето до следващия. „Ако беше успял да си намери място в първия самолет — помисли си тя, — нямаше да ми се обади.“

Той очакваше тя да се засмее или да се съгласи; Сали не се досети кое точно.

— Обичам те — каза тя унило.

— Хей, това ли ще кажеш в пощата, когато плащаш сметката за телефона? Ако знаех, че ще говорим толкова, нямаше да го поръчам за твоя сметка.

— О, ще кажа… все нещо ще кажа. Например: „Той изобщо не ме слуша, когато му говоря.“

Понякога Сали се питаше колко от обвиненията й към Ричард са несправедливи. Нейният разговор беше избуял като запусната градина, в която всеки ден се появяват неочаквани бурени.

— Вече се качват. Довиждане.

— Довиждане, скъпи.

— Ще ти се обадя в сряда сутринта.

— Хубаво.

Той долови укор в гласа й и попита:

— Да ти се обадя ли от Вашингтон например утре сутринта?

— Недей, сигурно ще бъдеш много зает. Гледай си добре работата. Само мъничко се сещай и за мене.

Той се засмя:

— Много ми е мъчно, че става така, но… — Почака малко и после каза: — Ти си ми единствената.

Изпрати й лека целувчица и затвори. Сали веднага пусна слушалката върху вилката, сякаш да запуши шишето, от което Джери може да се изпари като дух.

С несресана коса и развяна хавлия тя излезе и се провикна към гората:

— Момчета-а! На плажа-а!

Дърветата, които закриваха съседните къщи една от друга, миришеха силно на лято, но не с обичайния за Кънетикът тънък дъх на пръснати шубраци и трева, а с дълбокия и топъл аромат на напластени гниещи листа и дънери, също като миризмата на летните ваканции, които детето Сали от Сиатъл беше прекарвало в северната верига на Сиера Невада. Тя се качи на горния етаж да се преоблече; носталгичното папратово ухание, което напираше през прозореца на спалнята, се примеси със слабия гнил лъх на солената морска вода от банския й. Сали прибра и забоде косата си. Беше сама в банята: въображението й повика Джери и надари всяко кътче с неговото присъствие. Когато правеха любов, той винаги най-напред махаше фибите от косата й.

Тя приготви термос с лимонада, накара момчетата да си сложат плувките и се качи в колата. Напоследък „Саабът“ проявяваше явно нежелание да пали, затова тя го паркираше на един склон и използуваше инерцията. Щом колата се заспуска, Сали видя Джоузи, която буташе с усилие бебешката количка нагоре по същата алея, а под краката на Теодора бе закрепила мрежа с покупки. Когато Сали натисна амбриажа, Джоузи се бе изравнила с колата. В този напрегнат момент двете жени можаха само да си разменят уплашени погледи, после се получи искрата и двигателят запали. Сали почувствува, че Джоузи иска да я пита нещо, сигурно за храненето и съня, но Джоузи сама знаеше тези работи добре, даже по-добре от Сали, защото не беше толкова разсеяна и беше минала вече възрастта на любовта.

Под успокояващото юнско слънце заливът се беше превърнал в плоскост, която излъчваше забраната „Не отивай!“ Тя поведе Питър и Боби навътре към плажа. Стори й се, че зърна Рут сред групата майки на другия край. Боби каза:

— Искам да играя с Чарли Конънт.

— Чакай първо да седнем някъде — каза Сали и почувствува, че отново плаче; не беше забелязала това, докато не усети влагата по страните си.

— Не отивай!

Всички бяха единодушни — песъчинките, хорът от плаващи върху водата предмети, напрегнатите погледи на синовете й, далечният плисък и виковете, които, както бе легнала със затворени очи, достигаха до нея като равномерното тракане на някаква невидима шевна машина.

— Не отивай, не можеш да отидеш, трябва да останеш!

Удивително единогласие. Той не искаше тя да отиде, мислеше, че една нощ с нея е нищо, казал беше, че това ще е безсмислена жертва, че втория път няма да е така хубаво. Обзе я яд. Чувствуваше дъха си, угнетен от слънцето; грубият му допир примамваше кожата на корема й и я свличаше. Тя отвори очи, готова да закрещи. Питър й беше донесъл щипка от рак, суха и воняща. „Мамо, не отивай!“, помоли се той, като държеше пред очите й своя крехък мъртъв подарък. Сигурно така й се счуваше.

— Много е красива, миличък. Не, само не я слагай в устата си. Хайде бягай да си играеш с Боби.

— Той ме мрази.

— Не ставай глупав, миличък. Напротив, много те обича. Просто не умее да го покаже. Хайде, бягай при него и остави мама малко сама.

Не трябва да ходи, разбира се. Както каза Джери, първия път само късметът ги спаси. Тогава Ричард беше заминал на една от своите командировки. Джери я чакаше на летището „Нешънъл“ и двамата отидоха с такси до Вашингтон. Шофьорът — внушителен мъж с чаеножълтеникави коси — караше таксито със самочувствието на собственик; той забеляза тяхното мълчание и ги попита дали не искат да ги заведе в парка край отливната ивица, за да видят черешовите дървета. Джери отговори утвърдително. Дърветата бяха разцъфнали — в розово, бледомораво, червеникавооранжево, бяло. Джери въртеше трескаво халката на пръста й. На една сенчеста поляна негърка бавачка играеше на топка с няколко момченца; най-малкото протегна ръце и топката тупна, недокосната в краката му. Фоайето на хотела беше застлано с тъмен килим и гъмжеше от южни говори. С едно свеждане на очите администраторът я прие за мисис Конънт. Вероятно лицето й е било твърде лъчезарно. Стаята им имаше бели стени и снимки на цветя в рамки и гледаше към вентилационната шахта. Джери се бръснеше с четка и легенче, нещо, което тя не можеше да предложи. Мислеше, че всички мъже използуват електрически самобръсначки като Ричард. Нито пък би могла да предвиди, че докато първата вечер си рисуваше очите в банята, а той гледаше по телевизията как Арнълд Палмър пропуска решаващия удар на голф, Джери ще изпадне в депресия и тя самата ще трябва да го прегръща на леглото петнадесет минути, а в същото време той ще гледа бялата стена и ще мърмори нещо за болката и греха, докато най-после събере кураж да закопчее ризата си, да облече сакото си и я заведе на ресторант. Пролетният вятър брулеше лицата им, когато отминаваха пресечка след пресечка и търсеха ресторант. Встрани от осветените паметници и фасади Вашингтон изглеждаше тъмен и тайнствен като кулисите на сцена. Профучаваха лимузини с напевен самотен звук, който можеше да се чуе в Манхатън само късно през нощта. Тя почувствува как проклятието бавно напуска ума на Джери. Държанието му стана нескрито маниерно. Прескочи колонката за таксуване на един паркинг, а в ресторанта — заведение за скара с невероятно високи цени, любимо място на тексасци, прие ролята на конгресмен, който придружава кралицата на млечния щат Минесота. Скъпа, мога да ти поръчам мексикански чушки. Келнерът, който ги подслушваше, се бе настроил за голям бакшиш и явно остана разочарован. Странно с каква нежност си спомняше тя всички тези притеснителни моменти. В едно тясно магазинче за подаръци Джери се запали да купува играчки за своите деца, а продавачката все се обръщаше към нея за мнение, сякаш беше тяхна майка, и оставаше озадачена от мълчанието й. Последната сутрин, когато отиваха да закусят, главната камериерка я попита до асансьора дали да почисти стаята и тя отговори утвърдително. Това беше първият човек, който се отнесе към нея без искрица съмнение, че не е жена на Джери. Когато се върнаха по обед, щорите бяха махнати от прозореца, леглото оголено и изтикано до бюрото, а един разплут негър чистеше килима с пяна от тихо бръмчаща машина. Джери и Сали напуснаха хотела с такси и взеха различни самолети, а когато пристигнаха в къщи, откриха, че съвпадението в отсъствията им не е било разкрито. Тяхната краткотрайна сватба с хвърлени през борда халки потъваше във все по-зелената патина на миналото, докато накрая се превърна в невъзвратим миг. Каквото и да се случеше занапред, точно такова никога нямаше да се случи, никога нямаше да бъде същото до края на живота им. Затова сега щеше да бъде глупаво, идиотско да рискува всичко и отиде при него. Щорите на тяхната връзка вече бяха ако не напълно вдигнати, то поне разобличаващо открехнати: Джоузи се изчервяваше и рязко излизаше от кухнята, когато телефонът иззвъняваше в десет часа за обичайния разговор с Джери, Ричард пиеше по цели нощи, опрял замислено език в бузата си, а будното и напрегнато изражение почти никога не слизаше от лицето на Питър. Дори бебето, което се учеше да ходи, като че ли се срамуваше от нея и предпочиташе да търси опора във въздуха. Може би това бяха фантазии, но понякога Сали наистина се плашеше за разсъдъка си.

Тя стана. Шевът между морето и небето, прокаран от тънката бежова черта на острова, сякаш напълно изключваше възможността да се измъкне оттук. Сали се уплаши.

— Момчета-а! — извика тя. — Време е да тръгваме-е!

Боби се изпъна и се тръшна на пясъка ядосан:

— Нали сега пристигнахме, ама че си тъпа!

— Никога не наричай хората така — каза тя. — Ако си груб, никой няма да разбере, че си добро момченце.

Това беше една от теориите на Джери, според която, ако непрестанно доказваш на някого колко е добър, той наистина става добър. В случая това донякъде свърши работа. Питър дойде при нея, а Боби се уплаши да не го оставят и начумерен се отправи към сааба. „Не отивай!“

Не, тази забрана нямаше тежест, абсолютно никаква тежест, и макар Сали да я прочете в няколкото знамения, които блеснаха край нея, докато се обличаше, докато лъжеше на излизане от къщи, докато отиваше с колата към летището, докато си купуваше билет за самолета — все пак забраната си остана без тежест, забрана, която плуваше над бездната от увереност, че трябва да отиде, че това е единственото решение, единствено правилното. Някакво добродетелно течение я понесе над плитчините на изненаданата Джоузи, над вдигнатите към нея лица на децата, помогна й да се справи с лудешкото бързане при преобличането и зловещото давене на двигателя на сааба, пришпори я надолу по витите алеи на Мерит и осеяните с метални частици булеварди на Купинз и уталожи нервността й при чакането в Ла Гуардиа, докато компанията й търсеше място в някой самолет за Вашингтон. После Сали полетя, превърна се в птичка, героиня. Пое върху крилете си небето, спокойно и равно над прерията от настръхнали, лъчисти, неподвижни облаци, и затаи дъх над двадесетте страници от Камю, докато струята на вентилатора шепнеше в косата й. Самолетът напяваше над едно море от глинести ферми, където препускаха коне като точици. Акри пастелни къщи се извиваха в криви редици, после дойде град с диагонални улици и миниатюрни паметници. На едно разширение, там беше централният градски парк, паметникът на Вашингтон за момент се изравни с кубето на Капитолия. Самолетът се плъзна по вода, издумтя, превключи двигателите си, потрепера и с поклащане на корпуса спря. Пистата беше в локви от дъжда, който бе скоро валял. Следобедното слънце изтръгваше влажна топлина от цимента, по-тропическа от топлината на плажа, от който идваше Сали. Беше три часът. На аерогарата хората си пробиваха път сред смесения аромат на паркетин и кренвирши. Тя намери свободна телефонна кабина. Ръката й потрепера, като слагаше монетата. Върхът на показалеца я болеше, като набираше номера.

Джери работеше като художник-аниматор на телевизионни рекламни предавания и Държавният департамент беше ангажирал неговата компания да направи серия предавания от по тридесет секунди за развиващите се страни, които да рекламират свободата; сценарият беше възложен на него. От първото им пътуване Сали запомни отдела в Държавния департамент, където можеше евентуално да го открие.

— Той не е на редовна работа тук — обясни тя. — Дошъл е само за два дни.

— Открихме го, мис. За кого да съобщим?

— Сали Матиас.

— Мистър Конънт, говорете с мис Сали Матиас.

Намесиха се някакви електрически шумове. Тя чу неговия дрезгав смях:

— Здравей, откачена мис Матиас.

— Откачена? Май наистина съм откачена. Понякога, като се преценявам трезво, си казвам: „Ти си една голяма патка.“

— Откъде се обаждаш, от къщи ли?

— Миличък, нима не се сещаш? Аз съм тук, на летището.

— Господи, значи, наистина дойде! Но това е лудост!

— Ти май ми се сърдиш.

Той се засмя, отлагайки опровержението. Когато отново заговори, я отрупа с въпроси:

— Как мога да ти се сърдя, когато те обичам? Какво смяташ да правиш?

— Не трябваше ли да идвам? Ще направя, каквото ми кажеш. Искаш ли да си замина обратно?

Тя усети, че той пресмята. Едно пуерториканче на възрастта на Питър, явно изоставено, стоеше на лъснатия под пред телефонната кабина. Очите на детето се свиха, малката му заострена брадичка затрепера и то заплака.

— Може ли да се поразходиш малко? — попита най-после Джери. — Ще се обадя в хотела и ще кажа, че жена ми е решила да дойде. Вземи такси, помотай се час-два в Смитсоновия институт^[1] или някъде другаде, а към пет и половина ще се срещнем на Четиринайсета улица при Ню Йорк Авеню.

Вратата на съседната кабина се отвори и един кестеняв мъж с риза на цветя ядосано помъкна детето.

— Ами ако се разминем?

— Дори и в ада ще те открия. — Тя се плашеше, когато Джери казваше „ад“, защото той имаше предвид точно същото място. Ако се загубиш, иди на площад Лафайет — парка зад Белия дом — и застани под предните копита на коня.

— Хей? Джери? Не ме мрази.

— О, господи, нима тогава нямаше да ми е по-добре? Кажи ми как си облечена.

— В черен летен костюм.

— Същия, с който беше на приема у Колинсови? Чудесно. В приземния етаж има няколко страхотни стари влакове. Гледай да не пропуснеш самолета за Линдберг. Ще се видим към пет и половина.

— Джери! Обичам те.

— И аз.

„По-лесно ще му е да ме мрази“ — помисли си тя, излезе и взе такси. Шофьорът попита до кой Смитсонов институт да я закара, стария или новия, и Сали каза новия. През вратата на крепостта от червеникав камък тя обаче се отказа. За нея миналото беше един зацапан пиедестал, издигнат в чест на нейното сегашно съществуване. Тръгна из парка Мол под слънчевите лъчи. Гаснещият следобед, изпъстреният със сенки и семки тротоар, продавачите по Попсайкъл, туристическите автобуси с нашарени стъкла и претъпкани с американци в ярки дрехи, ятата деца, приказният пръстен от плющящи знамена в червено, бяло и синьо, забити около основата на огромния обелиск, дребните индийки, облечени в сари, с брамински точки на челата и бисери на ноздрите, понесли ярки черджета и куфари — всички тези неща бяха за нея отломки от панаир; в далечината куполът на Капитолия, по-чист от сивите му крила, блестеше като парче марципан. Когато мина покрай природонаучния музей по Дванадесета улица, през мрачната колонада на Министерството на съобщенията, по Пенсилвания Авеню към оградата на Белия дом, слънчевата светлина, изпъстрена навсякъде с образите на известни хора, й заприлича на банкнота. Почувствува се лека, свободна. Правителствените сгради, фантастично изваяни от майсторски ръце и застинали, плуваха край нея; тяхното величие и нереалност се предадоха на настроението й. В пролуките между оградата и зеленината се мяркаше Белият дом, построен от някакъв лъскав изкуствен материал, също като разбити белтъци. Тя се замисли за младия ирландец с изпъкналите очи, който управляваше тук, запита се дали е добър в леглото и си отговори, че не вижда как може да е добър, след като е президент. После сви по Четиринадесета улица, забързана към своя жребий.

В чантичката си Сали носеше четка за зъби и това беше целият й багаж. От баща си беше наследила склонността да пътува с празни ръце. Свободна и уверена в своя черен ленен костюм, тя си представяше, че е елегантна млада вдовица през юни на връщане от погребението на своя стар, алчен, груб съпруг. Всъщност Ричард, който в последните десетина години доста понапълня, все още изглеждаше привлекателен, макар че главата му сякаш бе понатежала върху раменете, а жестовете му бяха станали по-меки и лениви поради онова, което със своята небрежна и пълна с негодувание интонация той наричаше „свои задължения“. Като младоженци живееха в Манхатън и в бедността най-голяма радост им доставяше да се разхождат с часове. Тя усети присъствието на Ричард зад рамото си и си спомни страшното чувство да вървиш с мъж, да имаш мъж. Бе мразила училищата, тези предвзети учреждения за заточение. Ричард я беше изтръгнал от Барнард и я беше направил жена. Къде отиде нейната благодарност? Беше ли подла? Не й се щеше да повярва, все още в повишено настроение от полета. По плочите под краката й блещукаше слюда, а ноздрите й се разширяваха от парливия мирис на асфалт. Ивиците на зебрите бяха избледнели и сплъстени от лятната жега, която размекваше всичко. На широките тротоари Сали задминаваше с дългата си крачка разхождащите се южняци. Биеха черковни камбани, камбаните на лимоненожълтия „Сент Джон“. Беше пет. Тя сви на запад по Първа улица. Правителствени чиновници в разкопчани летни костюми й хвърляха бегли погледи и мислеха за жените си и своето мартини, които ги чакаха в Мериленд. Тълпа жени се изля на улицата. Като летящо златно украшение слънцето обхождаше остъклените здания отляво, неговите лъчи затоплиха лицето й и я върнаха към действителността. Тя осъзна, че се мръщи, когато търси Джери сред непознатите лица.

Само как ще се ухили! Въпреки всичките си скрупули и предчувствия, щом я види, ще се ухили както винаги; единствено тя бе способна да извиква усмивка на лицето му. Макар само с няколко месеца по-възрастен от нея и удивително непокварен за човек на тридесет години, той я караше да се чувствува като негова дъщеря, чиито лудории са признак на жизненост и се приемат с любов. Сали усети, че лицето й е застинало в широка усмивка, отговор на очакваната негова.

Лицата на другите хора таяха опасност. Стори й се, че позна един човек, който тъкмо завиваше зад сградата на БОАК^[2] откъм застиналата в жест статуя на Фарагът^[3]. Той бе млад потомък на Уолстрийт, когото Ричард доведе веднъж у тях. Казваше се Уигълзуърт, с два инициала пред името, които тя не можа да запомни. Неговото безизразно лице зави зад ъгъла и изчезна. Сигурно се беше припознала — има милиони мъже и само няколко типа, а мъжете, които не се вместват в никой тип, са малко. Все пак от страх да не я познаят, сведе поглед и както очакваше, Джери я откри, макар и не чак в ада.

— Сали!

Той стоеше на сенчестата страна на Първа улица гологлав, с вдигната като за такси ръка. В своя ежедневен костюм изглеждаше смущаващо еднакъв с всички наоколо и докато чакаше на кръстовището електрическия сигнал за преминаване, тя почувствува как стомахът й се свива, сякаш се е събудила неочаквано на двеста мили от дома. Запита се: „Кой е този човек?“ Сигналът каза: „ПРЕМИНИ!“ Когато го видя начело на група преминаващи, сърцето й се разтуптя. Тя остана безпомощно на тротоара, докато разстоянието между тях се стопи и тялото й, цялото й опустошено тяло, позна неговите треперещи протегнати ръце, неговия гърбав нос, който никога не хващаше тен, а все изгаряше от слънцето, неговите тъжни очи с неопределен цвят, неговите криви, ликуващи зъби. Той се ухили гордо и нервно, застана за миг нерешително, докосна лакътя й и я целуна по бузата.

— Господи, изглеждаш бижу — каза той, — с тази твоя походка на селско момиче, което криви големите си крака на високи токове.

Сърцето й се успокои. Само той можеше да я види такава. Тя беше от Сиатъл, затова му изглежда като селско момиче. Което си е истина, на Изток винаги се бе чувствувала неудобно. Имаше един тип източни жени, като Рут например, които никога не се гримираха и не се впускаха в явни флиртове; до тях Сали се чувствуваше направо тромава. Ричард беше забелязал това и се бе опитал да анализира нейната неувереност, Джери също го бе забелязал и я бе нарекъл „моето момиче с басмената рокличка“. Едва след смъртта на баща й при едно пътуване до Сан Франциско тя за първи път почувствува онова, което навярно чувствуват всички деца — да приличаш на себе си във всяка дреболия — и това откритие я хвърли във възторг.

— За бога, как успя да се измъкнеш?

— Просто им казах довиждане, запалих сааба и отидох на летището.

— Чудесно е да познаваш жена, която наистина може да се възползува от двайсетия век. — Една от неговите приумици беше, че е нелепо и комично да живеят в този век. Когато правеха любов, понякога я наричаше „моята индианка“. Тя чувствуваше, че му доставя удоволствие деликатно да й намеква и вечно да й напомня за абсурдите, които ги обграждат отвсякъде. Самата му нежност беше доказателство, че тяхната любов е непозволена и обречена.

Той я повлече по улицата. Попита:

— Ричард ще си бъде ли в къщи довечера?

— Не.

Той спря.

— Боже мили! Какво се е случило? Да не сте се разделили? Можеш ли да се върнеш?

Гласът му се извиси рязко при този въпрос. Нейният отговор прозвуча в ушите й дрезгаво и вяло:

— Не се тревожи за това, скъпи. Аз съм тук, при тебе, и всичко останало е много далече.

— Разкажи ми. Не ме карай да се упреквам. Кажи ми какво се е случило.

И тя му разказа, като съживи в паметта си случилото се и изживя повторно страха: плажа, своя страх, децата, Джоузи, самолета, разходката, намерението да се обади в къщи след един час и да каже, че е в Манхатън и саабът не ще да пали, и че семейство Фич я е поканило да преспи у тях, тъй като на следващата сутрин тя трябва да отиде в музея Метрополитен на курса по изучаване на изкуството.

— Миличка, няма да ти повярват — каза той. — Хайде да бъдем разумни. Ако сега те кача на самолета, все още можеш да си стигнеш в къщи до осем.

— Това ли искаш?

— Не, ти знаеш, че искам да бъдем винаги заедно.

И въпреки всички доказателства за противното тя му повярва. Тя му беше жена. Този странен факт, известен само на тях двамата, правеше неправилното правилно, глупавото — мъдро. Тя, Сали, беше жена на Джери и тяхното първо непозволено пътуване бе незаменимо с това, че през онези два дни тя почувствува потвърждението на тази истина, почувствува, че той се разтоварва. През първата нощ той не мигна. На няколко пъти тя се стряскаше насън, когато той се измъкваше от леглото, изпиваше чаша вода, регулираше климатичната инсталация, тършуваше в куфара си.

— Какво търсиш?

— Пижамата си.

— Студено ли ти е?

— Малко. Спи.

— Не мога. Ти не си щастлив.

— Много съм щастлив. Обичам те.

— Аз не те топля.

— Да, ти си малко по-студена от Рут.

— Наистина ли?

Гласът й, изглежда, беше издал болката от това неочаквано сравнение, защото той се опита да си вземе думите назад.

— Не, не си. Забрави това. Спи, моля те.

— Утре си тръгвам. Няма да остана утре вечер, ако заради мене ще страдаш от безсъние.

— Не ставай толкова чувствителна. Моето безсъние не е заради тебе. Господ ми праща безсъние.

— Защото спиш с мене.

— Виж какво, аз обичам безсънието. То ми напомня, че съм жив.

— Моля те, Джери, ела в леглото. — Тя се притисна до него и се помъчи да го успокои, после също се унесе в сън, витаеща между земята и небето, което светлееше със заревото на утрото в тухлената вентилационна шахта зад щорите. През втората нощ той спа по-добре, макар че пак се будеше, а през тази, третата — три месеца по-късно, когато пролетта се беше укротила в лято, дишането му се успокои и стана по-ритмично, докато нейното сърце продължаваше да тупти припряно. Тя се почувствува поласкана от неговото доверие. След като бе спала под тежестта на някакво смътно усещане за загуба, на сутринта се събуди с ясното чувство, че е изоставена. Стаята беше по-различна. Хотелът беше същият, но стените бяха жълти, не бели, както в предишната стая, и вместо репродукциите с цветя на стената висяха два избледнели портрета от Холбайн. Зад щорите се беше развиделяло достатъчно, за да могат да се различат образите — така мъгляви, че изглеждаха като истински — с капризни лица и тънки устни. Кой знае колко сладострастни пияни двойки са били принудени да изтърпят? Долу по авенюто зашумоля автомобилът за почистване на уличното платно. Предишната стая гледаше към вентилационната шахта, а тази, пет етажа по-високо — към някакъв площад. Някъде долу в лабиринта на столицата зави сирената на боклукчийска кола и затракаха кофи. Сали си представи как сега млекарят прекосява верандата, за да остави звънтящите бутилки в нейния изоставен дом. Джери лежеше напреко, свил чаршафа на топка до врата си, с отвити крака. Тя го побутна, за да се събуди, и го погали предразполагащо. В разгара на интимността, все още сънен, той я нарече Рут. Само след секунда, осъзнал грешката си, каза:

— О, извинявай! Не можах да те позная.

— Аз съм Сали Матиас, една откачена жена.

— Да, разбира се. При това много красива.

— И малко студена в сравнение с някои други.

— Никога ли няма да забравиш това?

— Никога.

Тази мисъл я преследваше; у дома, когато влизаше във ваната, тя докосваше за миг кожата си, сякаш за да изненада този хлад, за който говореше Джери, а веднъж на сбогуване след една вечеря тя пое ръката на Рут и я задържа, опитвайки се да отгатне дребното предимство в калориите, което тази жена със студено изражение имаше пред нея. Беше забелязала, че мършавото тяло на Джери има трескав вид. Когато за пръв път лежа с него, в реакциите му тя разпозна обичайните движения на неговата жена; в обятията на този чужд мъж тя ревниво се бореше с образа на другата. От своя страна Сали носеше отпечатъка на Ричардовия сексуален стил, така че в началото четирима души се състезаваха на канапето или пясъка и Сали цялата беше обхваната от някаква смътна полулезбийска възбуда. Сега тези граници бяха заличени. В развиделяващото се начало на дългия юнски ден, който последва третата им нощ заедно, Джери и Сали се обичаха непорочно, както са се обичали Адам и Ева по времето, когато човечеството е било разделено на две ясни половини. Тя погледна лицето му и неволно извика, сепната от своето откритие:

— Джери, очите ти са ужасно тъжни!

Усмивката му с кривите зъби изглеждаше сатанинска:

— Как така тъжни, след като съм толкова щастлив? — Те са ужасно тъжни, Джери.

— Когато правиш любов, не бива да гледаш хората в очите.

— Така ми харесва.

— Тогава ще ги затворя.

О, Сали, моя единствена изгубена Сали, искам да ти кажа сега, преди и двамата да сме забравили, преди да е угаснала искрата над водопада, че те обичам, че твоят образ кара очите ми да горят от срам. Ти беше едно царство, в което проникнах на пръсти, за да открадна вълшебно огледало. Ти беше принцеса, омъжена за дракон. Аз тръгнах насреща ти, за да те посрещна като рицар, да те освободя и да заема мястото на дракона, да те очаровам. Ти ме помисли за скъпоценен камък, макар че аз бях от най-обикновена глина. Спомняш ли си как в банята до нашата стая през втората нощ аз ти изтърках лицето така старателно, както миех своите деца? Тогава се опитах да ти го кажа — аз бях баща. Нашата любов към децата предполага тяхната загуба. Какво чудесно лениво голо дете беше ти, моя любима, моя краткотрайна съпруго; клепачите ти се свеждаха, страните ти почиваха в димящата водна стена на д̀уша. Макар че моята вечна обител е Небето с колесниците, чиито колела са всевиждащи очи, които славят бога, нима мога да забравя как те видях да излизаш от ваната, как тялото ти се превърна в един мимолетен водопад? Ти уви кърпа около своите женски бедра като някой мъж и ме накара да нагазя във водата, омагьосана от сребърната непрозрачност на своята плът. Аз станах твое дете. С влажна кърпа ти, моя майка, моя робиня, не пропусна да изсушиш ушните ми раковини, твоето обтриване ме изпълни с нежност. Потънах в забрава. После пресушихме капките по гърбовете си и си легнахме, за да заспим веднага, две хрисими деца, унесени в мечти под ниска палатка, над която плющи силен дъжд.

Мина пладне, сянката на Сали се скъси. Краката й, подути от жегата, я заболяха. Тя тръгна безцелно на север от хотела, покрай застинали административни сгради на авиокомпании и тревни площи, където военни в жълтозелени дрехи на коне й махаха да им обърне внимание. В един часа имаше среща с Джери в Националната галерия. Времето се движеше напред или назад в зависимост от часовника, покрай който минеше. В суетнята на тръгване си беше забравила ръчния часовник, На мястото на каишката му имаше светла ивица, незасегната от слънцето.

Железните мангали, каменните вази и азиатските ножове за рязане на хартия от витрините на антикварните магазини я гледаха глупаво, когато тя се мъчеше да открие себе си в тях. Преди обичаше такива неща, преди й харесваше да бъде сама в някой голям град, а когато съзерцаваше стоките и платовете на витрините, все едно, че ги притежаваше. Сега търсеше себе си в бронза, коприната и порцелана и разбираше, че няма нищо общо с тях. Когато се разхождаше с Джери, тя все пак откриваше нещо, но то не беше вече само нейно, а тяхно общо: тя му обясняваше и той на нея, двамата споделяха впечатления от живота и поглъщаха частици от огромния урок, натрупан през годините, преди да се срещнат. Всяко нещо възприемаше само като впечатление, което трябва да сподели с него, в негово отсъствие то се превръщаше в нищо. Той беше ограбил нейната наслада от реалния свят. Внезапно тя се изпълни със злоба към него. Как смее да я моли да не идва, а когато все пак дойде, да я привлече в леглото! А след това с ей такива тъжни очи да й насажда чувството за вина! Как смее да я обсеби, нея, свободната, когато тя може да се предложи на стотици честни мъже по това авеню — на онзи например. Един служител във Външното министерство със снежнобели ръкавели и екстравагантна прическа с бял кичур мина наперен по нагорещения тротоар откъм Министерството на правосъдието. Измерваше я с поглед. Тя беше красива. Тази истина цяла сутрин бе кръжала наоколо и сега заседна в нея. Тя беше красива. Хората се обръщаха след нея. Тя беше висока, руса и с голямо сърце, създадено да дава и получава любов. Когато изкачи стълбите на музея, огромните размери на ротондата не й се сториха потискащи, а по-скоро човечни — вътрешният простор в човека има нужда от дворци. Спря пред статуята на Чарлз V, създадена от Леоне Леони, и в изцъклените й очи се почувствува кралица.

— Моля те — Джери я хвана за лакътя изотзад. — Моля те, не се прави на толкова красива и горда. Ще ме убиеш. Ще се строполя без дъх в нозете ти, а после как ще върнеш тялото ми на Рут?

Рут, Рут — тя не му излизаше от ума.

— Страшно съм възмутена от тебе.

— Зная. Личи си.

— Ти ме мислиш за прочетена книга, нали? Мислиш ме за своя собственост.

— Не ми е минавало през ума. Ти принадлежиш на себе си.

— Не, Джери, аз съм твоя собственост. Извинявай, ако ме чувствуваш като тежест.

— Не се извинявай — каза той. — Точно тежест ми трябва.

Очите му се вглеждаха изпитателно в лицето й и търсеха признаци на някаква промяна.

— Ще разглеждаме ли? — запита той плахо. — Или ще хапнем?

— Хайде да разглеждаме. Стомахът ми нещо не е в ред.

В галериите тя се озоваваше в свят на картини, на живи очи, които я гледаха от портретите, на хора съзерцаващи, наклонени напред, отдръпнати назад и позиращи в един унесен и пъстър театър! Джери беше маниак на тема музеи, в себе си беше, съживил всички стари школи по живопис. Неговият ентусиазъм я притегляше от зала в зала. Ръцете му обясняваха, отдалеч се плъзгаха жадно по контурите на притихналите шедьоври. Хората се взираха в картините, покорни на лекторския глас, който бяха напъхали в ушите си. Отстрани тя сигурно приличаше на негова няма студентка. Джери намери онова, което търсеше — една стена с три картини на Вермеер.

— О, боже — простена той. — Погледни рисунъка; хората не разбират колко много рисунък има в един Вермеер. Виж как са влажни устните на тази жена. Какви прекрасни шапки. А онази, погледни как са осветени ръцете, златните бижута, бисерите. Тази мазка, знаеш ли, това е двойна мазка — верният цвят на точното място. — Той я погледна и се усмихна. — Ние с тебе сме във верните цветове, но, изглежда, не на точното място.

— Хайде да не говорим за това — каза Сали. — Твърде съм уморена, за да се потискам още повече. Краката ме болят. Тази сутрин навъртях доста километри. Искаш ли да седнем някъде да похапнем?

По стените на кафе-ресторанта бяха окачени репродукции на картини от Одюбон^[4]. Погълнатата насила храна легна като камък в стомаха на Сали. В момента тя нямаше никакъв апетит, а това не беше типично за нея. Може би от недоспиването, може би от притеснението, че времето напредва. В същото време Джери ядеше бързо, за да не разговаря или защото беше доволен, че още едно сладострастно приключение е завършило благополучно. Тя почувствува, че и двамата са научили огромния урок, който имаха да споделят един с друг.

— Не зная. Сигурно цялата работа е там, че сме ужасно себични и алчни — въздъхна тя.

Той не се съгласи, макар че тя каза това, за да му направи удоволствие.

— Мислиш ли? В края на краищата Ричард и Рут не бяха кой знае колко щедри към нас. Защо ние с тебе да мрем, само и само да им осигурим приятно съществуване? Не потискай духа, нали така беше казал апостол Павел.

— Може би всичко е хубаво, защото все още е ново. Но един ден ще се уморим. Аз вече се уморих.

— Да ме понасяш ли?

— Не, да понасям всичко това.

— Знам, знам. Не се страхувай. Ще ти помогна да се върнеш благополучно.

— Аз не се плаша от това. На Ричард му е все едно.

— А не би трябвало.

— Напротив.

— Според мен и Рут не би се трогнала, ако научеше.

Тя знаеше, че Джери казва това единствено, за да й угоди; въпреки всичко не се сдържа и почна да настоява:

— Искаш ли да не се връщам? Да избягаме?

— Ще загубиш децата си.

— Нищо.

— Сега говориш така, но само след седмица ще започнат да ти липсват и ще ме намразиш, задето ги няма.

— Толкова си умен, Джери!

— Но това не ме грее. Горката ми женичка. Ти имаш нужда от един добър човек за съпруг и един лош за любовник, а сега е точно обратното.

— Ричард не е чак толкова лош.

— Окей. Извинявай. Той е принц.

— Много ми харесва, когато се сърдиш.

— Знам, че ти харесва. Защото на мене не. Аз те обичам. Ако имаш сили да се бориш, върни се в къщи.

Тя започна да разглежда масите — студентите по изкуство, професорите с очила с дебели рамки, пълните жени, скрили се от жегата, птиците с напълно мъртъв вид по стените.

— Натам съм тръгнала — каза тя.

— Да, време е вече. Трябва да се отбия някъде да купя нещо за моите проклети хлапета.

— Много ги глезиш, Джери. Един ден те няма и вече подаръци…

— Те очакват подаръци.

Той стана и двамата влязоха през вратата на приземния етаж. Неговата дълга, устремна крачка я пришпори край продавачите до Попсайкъл и туристическите автобуси, и тя не смогваше да си поеме дъх. Той я съжали и хвана ръката й, но допирът беше потен и те разбраха, че са твърде остарели, за да си държат ръцете. На вратата на дръгстора, в който бяха изложени обичайните евтини сувенири — прасенца-спестовни касички, знаменца, досадни до втръсване изображения на Кенеди във всички възможни форми, — тя се уплаши и отказа да влезе.

— Защо? — попита той. — Ела да изберем заедно.

— Не, не мога.

— Сали…

— Избери сам. Те са твои деца — твои и на Рут.

Лицето му побледня, никога не я беше виждал такава. Тя се опита да заглади нещата:

— Аз ще отида в хотела да подредя куфара ти. Не се тревожи. Моля те, само не ме карай да купуваме играчки заедно.

— Чакай, аз те обичам… — Той се опита да хване ръката й.

— Не ме разстройвай, Джери. Пречим на хората да минават.

Сали тръгна сама по Четиринадесета улица; слюдата от тротоара бодеше очите й и тя се разплака, но проумя, че това няма значение, тъй като никой не я гледа, никой от потока хора.

Напуснаха хотела заедно и взеха такси. Прекосиха Потомак и минаха покрай една странно катастрофирала кола на булеварда към паметника на Вашингтон. Стар син „Додж“ с червен номер от Охайо, кой знае как, се беше обърнал като костенурка в средата на пътя. Друга кола, изглежда, не бе замесена. Превиващи се от смях полицаи отклоняваха огрените от слънце коли. Две дебели жени с разрошени коси се бяха прегърнали на междинната ивица, а пътят блестеше, посипан с прах от счупено стъкло. Джери стисна ръката й. Катастрофата остана зад тях, потокът коли се разшири и ускори, шофьорът на таксито спря да мърмори и колата се понесе през осморките на „детелините“ към северната аерогара.

Чакалнята беше необичайно претъпкана за делничен следобед. По лицата, които ги гледаха, Сали прочете преценката за тях двамата — хубава двойка, едновременно стандартна и шокираща, той в сиво, а тя в черно, той с куфар, тя с книга на Камю в меки корици. Представи си как цял живот ще се влачат по ж.п. гари, кейове, аерогари и фоайета на хотели; знаеше, че винаги ще изглеждат така — стройни, млади и малко повече от необходимото притиснати един до друг. Искаше й се Джери да престане да я докосва; това разваляше илюзията, че са женени. Но той, изглежда, не си правеше труда да поддържа тази илюзия. Джери сложи багажа си на земята, стана и се нареди на една опашка, а Сали, смутена и изчервена, застана на съседната. Опашката беше дълга и бавна, Сали започна лека-полека да осъзнава, че веселата възбуда в чакалнята не е заради нейното смущение. Тя се стресна като човек, който при събуждането си открива, че мебелите в стаята са абсолютно същите, както в съня, и проумя, че на този свят съществуват и други хора, други проблеми. Един пълен зачервен мъж в измачкан костюм застана зад нея на опашката и в истински пристъп на вълнение на няколко пъти блъсна в краката й куфарчето си. „До 7,00 часа трябва на всяка цена да бъда в Нюарк“, обясняваше той. Загриженото му лице не хармонираше с преднамерената изисканост на загатнатите мустачки. Преди време Ричард си беше пуснал такива мустачки и тя се питаше дали затова сега горната му устна й се струваше в профил така гола и уязвима.

Когато двете опашки се заклатиха, почти допирайки се, Джери хвана ръката й и каза:

— Тази блъсканица явно е заради стачката в Източните линии. Не се сетихме да направим резервация. Кога трябва да се прибереш?

— Между пет и шест. Недей гледа така загрижено, Джери.

— Не съм загрижен за себе си. Рут няма да ме посрещне преди девет. Чакай да пресметна. Сега е три и пет. Ако изпуснем самолета в три и четвърт, значи, трябва да вземеш този в четири и четвърт, а колата ти е на Ла Гуардиа.

— Тя не може да пали.

Каза го на шега. Той обаче не се засмя. Лицето му бе напрегнато, загубило бръчиците от смеха, които му придаваха вид на човек все пак зрял и преминал разни препятствия. Ричард често подхвърляше, че Джери никога не е страдал. Сали тълкуваше тази забележка в смисъл, че Джери плува там, където Ричард се рови, или пък че с Рут се живее по-лесно, отколкото с нея самата. Тази мисъл я преследваше и тя се питаше дали Джери не я допусна в живота си само за да научи нещо повече за страданието.

Той каза:

— В случай че не запали, ти ще си бъдеш в къщи малко след шест, като вземем пред вид натовареното движение. Добре ли е така?

— Всичко е добре, стига да е осъществимо — каза тя рязко. От техния разговор мъжът зад нея позабрави собствените си неприятности.

Джери дръпна парите от ръката й и раздразнено й направи знак да излезе от опашката:

— Мога и сам да купя тези скапани билети. Не зная какво толкова умуваме.

После погледна право в лицето мъжа, който пътуваше за Ню Йорк, и издекламира:

— По въздуха пътувай и безкрайно псувай.

Това безочие беше точно в неговия стил; правеше му удоволствие да виждат хората, че е с любовница.

Всичките пластмасови столове бяха заети. Един млад моряк китаец стана и й предложи своя стол и тя прескочи пътната му чанта, за да седне. Обикновено не обичаше да я третират като слаба, но сега жадуваше това. Жадуваше да се махне. Седна и се задълбочи в Камю. Пушката в ръката, ослепителната светлина. Арабинът в работен комбинезон. Изстрелът като камшик. Нереалността.

Джери дойде при нея с два жълти билета и каза:

— Що за бъркотия? Оказва се, че до довечера няма никакви резервации за Ню Йорк, всички тези хора са без места. Очаква се обаче потвърждение за някакви извънредни полети. Сигурен съм, че ще успееш да се прибереш до шест.

— Ш-ш-ш-т. Говориш твърде високо.

— Твърде високо за кого?

— О, стига, няма значение.

— Взех тези номерирани бордови пропуски — каза той по-спокойно.

— Чие име написа?

— Моето. О’кей?

Тя трябваше да се усмихне.

— Струва ми се незаконно — каза тя, защото той явно очакваше да чуе това.

Свърши песента „Великденско шествие“, след което високоговорителят забоботи неразбираемо. Нова вълна от уморени пътници се спусна по наклонената пътека и се струпа край гишетата, където служителките в сини униформи изглеждаха твърде млади и уплашени. Те перфорираха билетите прекалено грижливо и отговаряха на въпросите отчетливо, което напомни на Сали за собствените й лъжи пред Ричард. „Ти лъжеш като мъж — каза й той един път, — подхващаш някаква невероятна история и я повтаряш до втръсване.“ И така Ричард знаеше за нея нещо, за което Джери нямаше представа. Тя никога не лъжеше Джери. И поради този факт той изглеждаше безнадеждно непокварен и беззащитен. Тя отиде до гишето, като пререди цялата опашка от мъже.

Момичето, което даваше билетите, беше толкова младо, че бе имало смелостта да си направи косата бяла. Сали почувствува превъзходството си над него, жената над момичето. Това дете нямаше деца и би могло да се омъжи за всеки свой женен любовник. То сякаш на шега беше направило косата си белоснежна.

— Трябва да си бъда в къщи до шест часа — каза Сали. Гласът й обаче прозвуча несигурно и плахо, докато отговорът на момичето отекна с професионална твърдост.

— Много съжалявам, мис — каза то — Следващият самолет за Ла Гуардиа излита в четири и петнайсет. Всички чакат на двайсет и седми изход с бордови пропуски.

— Дали ще успеем да се качим? — попита Сали.

— Следващият полет за Ла Гуардиа е в четири и петнайсет — повтори момичето и перфорира един билет.

— Казаха ни, че ще има извънредни полети — обади се Джери отзад.

— Чакаме потвърждение, сър — каза момичето. Неговите кукленски очи, изкуствено увеличени с помощта на служебния грим на компанията, вместиха в обхвата си Джери и Сали, но не промениха своя израз. Сали се почуди дали да каже „ние“ или „аз“. Хората, подушили някакво предпочитание, взеха да се трупат зад тях.

— Спазвайте опашката — извиси глас момичето. Моля, не нарушавайте реда.

Внезапно Сали изпита съчувствие към нея: докато тя и Джери са правили любов, децата са били принудени да поемат сериозни задължения. И сега, когато възрастните се завръщаха от своето егоистично уединение в леглото, гневно откриваха, че светът се е разпаднал. Каква алчност, каква агресивност! Засрамена, Сали затвори очи и поиска отново да е дете, преди баща й да тръгне на онова пътуване, от което не се завърна. Тя разбра, че при всяко пътуване има вероятност да не се завърнеш.

— Жадна съм — каза тя.

— Какво ти се пие? — попита Джери. — Нещо истинско или каквото и да е.

— Каквото и да е. От истинското още повече ще ми се завърти главата. — Част от нея още живееше на плажа с Мьорсо и арабина.

Пред бюфета за топли кренвирши имаше твърде голяма тълпа, но стотина стъпала надолу по коридора, към централната сграда, намериха бар, широко открит от едната си страна като сцена, а в един отдалечен ъгъл имаше свободна маса. Джери настани Сали там и отиде до мръсния оазис от автомати за сода с бълбукаща в тях оцветена вода, за да вземе две пликчета мляко с форма на палатчици от восъчна хартия. Върна се при нея на масата и закрепи едното пликче на главата си. Взе да размахва пред лицето й сламка, обвита в бяла хартия, като магическа пръчица. Сали беше Пепеляшка.

— Не се опитвай да бъдеш интересен — каза тя.

— Така обичам — каза той. — Открих, че като личност съм отвратителен. Не виждам какво толкова намираш в мене.

Тя откъсна пунктирания ъгъл, вкара сламката и засмука; по израза на лицето му разбра, че се готви да говори.

— Хайде да анализираме това — каза той. — Какво намираш в мене? Може би защото ме виждаш за броени мигове, мигове, за които трябва да се бориш и които заради това ти се виждат толкова ценни. И така, ако се оженим, ако прегазя жена си и се устремя към тебе, зашляпал в кръвта на децата си…

— Това е чудовищно, не говори така, Джери!

— Аз така виждам нещата. Ако постъпя по този начин, за тебе повече няма да бъда човек, когото обичаш. Ще стана човек, изоставил жена си и трите си деца. Ще се презирам, а доста скоро и ти ще започнеш да ме презираш.

— Не съм толкова сигурна, че ще стане точно така — каза тя.

— От друга страна — продължи той, грациозно извивайки китката си (от всички хора, които тя познаваше, той най-много се наслаждаваше на ръцете си) — да ти кажа ли защо те обичам? Ти си хубава, което личи веднага. И то дотолкова, че всеки, който те види, се влюбва. Когато те срещнах за първи път, веднага се влюбих в тебе, а тогава ти беше бременна в осмия месец с Питър.

— Грешиш. Много малко хора ме обичат.

Той се замисли за миг, сякаш проверяваше чувствата на техните общи познати, и после каза със своя убийствено равен тон.

— Сигурно си права.

— Ти си единственият човек, който вижда в мене нещо изключително. — Като казваше това, брадичката й потрепера; Сали почувствува, че се привързва още по-силно към него.

— Другите хора са глупави — отсече той. — Впрочем в допълнение към твоя безспорен чар ти си и нещастна. Ти имаш нужда от мене, а аз не мога да бъда твой. Желая те, но не мога да те притежавам. Ти си като едно златно стълбище, по което се изкачвам безкрайно. Погледна ли надолу, виждам земята като малко синьо облаче. Погледна ли нагоре, виждам онова сияние, което никога не мога да достигна. В това е твоят невероятен чар и ако се оженя за тебе, ще го погубя.

— Не забравяй, Джери, че бракът все пак създава нещо. Той не само руши илюзии.

— Знам. Напълно ми е ясно. Това именно ме убива. Освен всичко аз искам да те изградя наново, да те пресъздам. Чувствувам, че мога. С Рут нямам това чувство. Тя е някак си завършена и най-доброто, което мога да направя, е да живея с нея — пръстите му илюстрираха думите във въздуха — успоредно.

— Нека говорим открито, Джери. Ти все още малко я обичаш.

— Факт, че не я мразя наистина. О, само да можех. Щеше да ми бъде по-леко.

Нейната сламка засмука въздух от дъното на пликчето.

— Ще ставаме ли, за да хванем самолета в четири и петнайсет?

— Моля те, не бързай да ме прекъсваш. Слушай, всичко ми е напълно ясно. Ние с тебе, мила, имаме една идеална любов. Идеална, защото не е реализирана. Земята се върти, но ние с тебе не съществуваме. Ние никога не сме правили любов, никога не сме били заедно във Вашингтон — нас ни няма. Затова всеки опит да започнем, да съществуваме, да се изтръгнем от страданието, би ни убил. О, ние лесно можем да развалим всичко, можем да се оженим, да скърпим някакъв съвместен живот — всеки ден във вестниците пишат за подобни неща, — но ще погубим онова, което, имаме сега. Разбира се, печалният факт е, че, така или иначе, един ден ще го загубим. Напрежението е твърде голямо за тебе. Един ден ти ще ме намразиш. — Той изглеждаше много доволен от това блестящо заключение.

— Или ти мене — каза тя, ставайки. Мястото не й харесваше. Някакви дечурлига, които се боричкаха на една съседна маса, я накараха да почувствува липсата на нейните собствени деца. Майката, макар не по-стара от Сали, имаше вид на уморена за цял живот.

Заслизаха по облепения с реклами коридор, едната стена на който беше боядисана в синьо, а другата в кремаво, чак до цзходите. Сали се почувствува слаба под потока на думите му — някак си беззащитна и осмяна.

— Джери, нашият брак ще бъде като всеки друг. Няма да бъде идеален през цялото време, но това не значи, че няма да е добър.

— О, моля те — простена той; очите му изгубиха цвят. Мигаше често-често. — Моля те, не ме карай да страдам. Разбира се, че ще е добър. Боже мой, разбира се, че ти ще бъдеш по-добра съпруга от Рут. Дори и само заради животинските си инстинкти.

Животински! Тази дума болеше, но защо? Хората бяха животни, — бели животни, които се гърчат от жажда за светлина. На двадесет и седми изход животните носеха костюми, но се бяха скупчили като добитък в кланица, обхванати от паника. За пръв път Сали почувствува безсмисленоста на цялата тази ситуация. Десетки хора бяха пристигнали преди тях. Илюзията за ред, поддържана от младите делови билетопродавачки в просторната чакалня, се разпадаше тук, сред ярките реклами за Бермудските острови и за мюзиклите в Ню Йорк с дълга умопомрачаващи заглавия. Не се виждаше никакъв служител на авиокомпанията. Стоманената врата на двадесет и седми изход беше плътно затворена, като газова камера. Бетонният под беше наклонен, сякаш за да се оттича кръвта. Джери постави куфара си до вълнообразната стена и направи знак на Сали да седне на него, после стана и отиде да поговори с хората в челото на тълпата. Когато се върна, каза:

— Ха, двама от тези приятелчета чакат от обяд.

— Къде са онези номерирани пропуски? — попита тя.

Той прерови смутено и несръчно всичките си джобове по два пъти преди да ги намери, след това ги размаха като фокусник. Невидим високоговорител залая. Негър с големи сини слънчеви очила и шапка-пилотка отвори стоманената врата от другата страна. Блед дребен теснолик касиер се гушеше зад него. Високоговорителят съобщи, че на двадесет и седми изход се е приземил самолетът, който ще отлети в четири и петнадесет за Ла Гуардиа, и по коридора се зададе тържествено шествие от леки куфари, добре облечени деца и шапки с цветя. Това бяха хората с резервации. Останалите, чакащите, се бяха скупчили от другата страна на стоманения парапет. Един по един хората с резервациите бяха проверени на гишето и изчезнаха. Крешчендо от жалостив вой откъм тълпата чакащи се издигна заплашително към негъра със сините слънчеви очила. Той спря да къса билети, вдигна поглед и се озъби мигновено и ликуващо, една широка усмивка, заслепяваща със своето бездънно задоволство, своята отмъстителност, своето разбиране, своя ангелски укор.

— Спокойно, момчета — каза той. — Дайте време на жените да се отърват от мъжете си!

Неравен смях последва тази реплика. Джери също се смя, но когато се вгледа внимателно в Сали, видя, че тя беше отвратена. С този смях те се подмазваха на негъра. Разчитаха да им обърне внимание и да ги пусне да минат. Изходът се беше превърнал в нещо срамно, за което трябва да подкупват и да молят. Когато и последната резервация беше проверена, на гишето започна консултация и бяха прочетени два номера, които нямаха нищо общо с тези на Джери и Сали. Двама мъже, загадъчните избраници, които по вид и облекло с нищо не се различаваха от останалите, се отделиха от множеството и минаха. Негърът вдигна сините слънчеви очила и бавно се вгледа в останалите лица. Очите му бяха кръвясали. Те се спряха за миг на Сали, която се беше надигнала.

— Това е, приятелчета — каза той.

Понесе се гърлен стон на протест. „Какво става с извънредните полети?“, извика един мъж. Негърът сякаш не го чу. Той се отмести и стоманената врата със звън се затвори след него. Фаланга пътници, изникнали в дъното на коридора, нахлу сред тях; всички трябваше отново да влязат в чакалнята, която извъднъж стана по-малка. Сали чувствуваше болка в петите, гърлото й отново пресъхна, а мъжът до нея й се стори фалшив и чужд, едновременно близък и далечен, като момче в ролята на съпруг от училищна пиеса. Тя подушваше неговия нарастващ страх и това я обиждаше.

— Джери, ти не виждаш смешната страна.

— Да опитаме ли с „Америкън“?

— Нямам пари за друг билет.

— Господи, и аз! Трябва да презаверим тези.

Той чака петнадесет минути на скупчената, протестираща опашка и когато билетите бяха презаверени, двамата хукнаха по дългите тесни коридори и стълбища, които свързваха северната с главната сграда. Представителството на аеролиниите „Америкън“ беше на другия край. То бе по-просторно и по-осветено, но лъскавата фасада също носеше белезите на смута. От билетните гишета се връщаха няколко познати физиономии, други ветерани на чакането. „Не бутат, деца“, подхвърли им весело един мъж. Значи, те бяха известни. Сигурно биеха на очи; нима имаха толкова незаконен вид? Нима толкова лъхаха на любов?

Билетният представител на „Америкън“ с глас като от магнетофонен запис потвърди лошата новина — никакви полети на север до утре сутринта. Джери се извърна, устата му се нацупи под белеещия се нос. Сали попита:

— Дали ще ни върнат обратно билетите от „Юнайтид“? Нали пазим пропуските.

— Съмнявам се. Впрочем откъде да знам? По-добра си намери някой пилот за любовник.

Хукнаха обратно, пришките на петите й адски боляха при всяка стъпка, Джери пак се нареди на опашката и момичето с изкуствено бялата коса, гримасничейки, отказа да завери билетите. Той се върна при Сали.

— Тя каза, че нямало смисъл да се мъчим да хванем този в пет и петнайсет, очаквали до шест да има извънредни полети. Ричард ще се върне ли дотогава?

— Предполагам, Джери, и не гледай така отчаяно. Нищо не може да се направи. Нека просто приемем тези няколко непредвидени часа заедно.

Ръцете му увиснаха уморено. Той хвана нейната ръка:

— Хайде да се поразходим.

Минаха край автомати за шоколад и бонбони, бутнаха някаква зацапана двойна врата и излязоха на чист въздух. Тя свали обувките си и взе по една в двете си ръце. После хвана Джери за ръката, а той сложи едната обувка в джоба на сакото си. Озоваха се на дълъг тротоар пред някакви невзрачни тухлени постройки, където явно никой дотогава не беше се разхождал, и тръгнаха по него. Циментът пареше краката й, обути в найлонови чорапи. Джери въздъхна и седна на едно циментово стъпало между две ивици повехнала трева, която се нуждаеше от косене. Тя седна до него. Погледнаха към необработената ничия земя, където самотен булдозер си почиваше наклонен на една страна, сякаш зарязан по средата на маха, с който е завършвал работния ден. Над тези разровени акри витаеше мирна атмосфера. По-нататък изтъняващият в далечината като жица мост мълчаливо проблясваше от преминаващите коли. Виждаха се дървета, няколко реда червеникави държавни жилищни сгради, парцел обработена земя на нисък синкав хребет и едно огромно меко небе, което се преливаше в зелено над смълчания хоризонт. Това беше пейзаж на неочаквано благоволение. Свалила обувките, тя почувствува пръстите на краката си хладни, а мъжът до нея възвърна своята реалност сред въздуха и тревата.

— Виждам се заедно с тебе — каза той, протегнал ръка към далечината — в Уайоминг, с твоите деца, един кон, студено малко езеро, в което ще плуваме, и градинка, която ще засадим край къщата.

Тя се засмя. Веднъж беше споменала, че винаги е желала да се върне на запад, да се махне от крайбрежието, и той беше изградил цялото тяхно бъдеще върху тези думи. „Уайоминг“ — самата дума й звучеше широко и волно.

— Не ме дразни — каза тя.

— Да те дразня? Далече съм от тази мисъл. Казах тези неща, защото ги чувствувам и ги желая. Извинявай. Не ми вдъхваш много сили. Сигурно трябва да се преструвам, че всичко това няма да е прекрасно. Но то ще бъде прекрасно, само веднъж да преглътна чувството си за вина. Целия първи месец ще правим любов и ще събираме впечатления. Когато стигнем там, ще сме много уморени и ще започнем да разглеждаме света наново, ще започнем да го изграждаме наново, като тръгнем от малките камъчета.

— Това ли смяташ да правим? — засмя се тя.

Той, изглежда, се обиди:

— А защо не? Не ти се струва разумно ли? Винаги след като сме правили любов, имам нужда от земя. Тази сутрин, като те бях хванал за ръка на улицата, видях едно малко цвете на витрината на един магазин и то страшно живо се запечата в паметта ми. Всяко листче, всяка жилка. По този начин гледах на нещата в художественото училище. В Уайоминг. Бих се захванал отново с живопис, бих рисувал тостери за някоя рекламна фирма в Каспър.

— Разкажи ми за художественото училище, Джери.

— Няма нищо особено за разказване. Отидох там, срещнах Рут. Тя рисуваше доста добре по свой, женски маниер, баща й беше пастор и аз се ожених за нея. Не съжалявам. Това беше хубаво време.

— Знаеш ли, тя май ще ти липсва.

— Може би. Нищо чудно и на тебе Ричард да ти липсва.

— Не казвай „нищо чудно“, Джери. Понякога ме караш да мисля, че вината е изцяло в мене. Ти и Рут си живеете щастливо…

— Не.

— … и изведнъж се появи тази нещастница, която се преструваше, че има нужда от любовник, а всъщност искаше единствено да те направи свой съпруг.

— Но аз не те искам за любовница, твоят и моят живот не са устроени така. Любовниците са за европейските романи. Тук не съществува друга институция освен брака. Брака и баскетболния мач в петък вечер. Ти не би могла да понасяш това безкрайно, ти си мислиш, че би могла, но аз зная, че не би могла.

Над тях, във все още светлото небе, макар че по земята тъмнееше, висеше самолет като кръст, сребърен и ням. Джери обви леко раменете й с ръка и я погледна като че променен. На лицето му разцъфна бащинска усмивка — опрощаваща, обгръщаща. Той каза:

— Хей — и погледна коленете си. — Знаеш ли, мога да си седя тук с тебе и да разговарям за загубата, за това как ще те загубя, как ние ще изгубим нашата любов, но мога да говоря така само защото си при мене, защото не ми се струва сериозно. Когато обаче наистина те загубя, когато няма да сме вече заедно, болката ни ще бъде страхотна. Направо страхотна. И всичко, което ми пречи да се събера с тебе, ще са празни приказки.

— Но това не са празни приказки.

— Не са. Или поне не съвсем. Може би нашето, нещастие е там, че живеем в здрача на стария морал, който има с какво да ни тормози, но няма с какво да ни задържи.

Гласът му, помрачен от някаква гъста тъма, я смрази. Измъкна се изпод ръката му, застина за миг, пое въздух и съзнанието й обхвана гледката наоколо.

— Какъв прекрасен дълъг ден! — възкликна тя, опитвайки се да задържи удоволствието, че откриха това място.

— Почти най-дългият в годината — каза той и стана с престорено самоуверен вид, който си придаваше, щом го срежеха. — Не си спомням дали дните вече се скъсяват, или все още се увеличават. — Погледна я, помисли, че тя не го разбра, и обясни: — Слънцестоенето. — И двамата се разсмяха, защото той беше обяснил явното.

Огромната безнадеждност на тяхното положение се стовари върху нея и за пръв път от обед насам на Сали й се доплака. Джери се обърна към нея и каза:

— Не се тревожи. Ще ти помогна да се прибереш в къщи. Искаш ли да наемем кола?

— Целия този път зад кормилото? Джери, нима мислиш, че сме в състояние?

— А не ти ли се струва, че се изтормозихме с тези самолети?

Тя кимна и сълзи опариха гърлото й, усети вкус като при повръщане. Джери буквално побягна; кожата на петите й сякаш се свличаше, когато се опитваше да го догони по коридора. Бюрата за наемане на коли бяха далече, три самотни острова един до друг.

Момичето на „Хърц“ беше в жълто, момичето на „Ейвис“ — в червено, а това на „Нешънъл“ — в зелено. Джери имаше абонаментна карта за „Хърц“, но момичето в жълто каза:

— Съжалявам, всичките ни коли са заети. Всеки иска да стигне до Ню Йорк.

Писано им беше да закъснеят. Навсякъде, където отидеха, преди тях се бяха образували тълпи. Джери протестираше без полза; всъщност като че му ставаше по-леко да отхвърли още една възможност, да намери още едно извинение за своето бездействие. Ричард всякак би намерил начин да се оправи; за него не представляваше трудност да лавира, лавирането му носеше чувствено удоволствие. Фигурата на Ричард, едра, но пъргава, се движеше в крайчеца на окото й. Един мъж дойде при тях и каза:

— Вие ли споменахте Ню Йорк? Ще се радвам да си поделим таксата. — Това беше мъжът, който трябваше да бъде в Нюарк до седем часа. Сега беше вече седем без двадесет.

Момичето на „Хърц“ се провикна през пътеката към момичето на „Ейвис“:

— Джина, имате ли свободни коли за Ню Йорк?

— Не вярвам, но чакай все пак да проверя.

Джина набра номера, като притискаше слушалката между ухото и рамото си. Сали се улови, че се пита дали Джина е била някога влюбена. Тя беше младо момиче, но лицето й излъчваше онзи инертен израз на ситост и неудовлетвореност, който според Сали италианките получават от твърде дългото притискане към гръдта на своите угрижени майки. Сали беше побягнала от своята угрижена майка още при първата възможност, побягна към училището, после дойде бракът и може би затова всяка споходила я грижа за нея бе нова, грапава, свежа и неочаквана, помисли си, че ако всички жени на света носят тази болка, как продължава той да съществува? Как въобще се създава нещо?

— Защо всички се натискат толкова за Ню Йорк? Какво има там? — запита високото момиче в зелено зад бюрото на „Нешънъл“.

— Камбаната на свободата — отговори Джери.

— Ако бях на ваше място — каза му тя, — бих взела такси до гарата и бих отишла на някой филм.

— Дават ли нещо хубаво? — попита Джери.

— Моят приятел хареса „Миналото лято в Мариенбад“ — каза момичето на „Хърц“. — Но според мен е ужасен. Храстите не хвърлят сянка. И това наричат изкуство, казах му аз, а той отвърна: „Това е изкуство.“

Момичето на „Ейвис“ се провикна от другата страна:

— В центъра на града дават един нов с Дорис Дей и Рок Хъдзън и всички казват, че е хубав.

— Аз обичам Дорис Дей. В Холивуд трябва да й дават повече да пее — каза Джери.

На Сали й стана неприятно, че той така лесно подхваща разговор с жени, с всякакви жени.

— Алис, току-що пристигна една, която е свободна — обясни Джина, като затвори телефона.

И Алис, сладката Алис без брадичката и с непретенциозния приятел, се усмихна до кътниците и каза:

— Ето, виждате ли, сър? Тя ще се погрижи за вас.

— Забравихте за мене — каза мъжът, който трябваше да пътува за Нюарк.

Джери се обърна към него, изчерви се и обясни:

— Двамата с жена ми бихме предпочели да пътуваме сами.

Мъжът пристъпи и раздруса ръката на Джери:

— Казвам се Фанчър. Живея в Елизъбът, щата Ню Джърси, и работя в системата на химическите прибавки. Не искам да ви притеснявам, но ще ми направите голяма услуга, ако ме вземете с вас.

Джери потупа грациозно темето си с дългата си ръка и каза:

— Добре, ще помислим. Нека първо вземем колата.

Той пусна картата от „Хърц“ върху бюрото на Джина и тя обясни, че тъй като това е кола на „Ейвис“, ще трябва да депозират двадесет и пет долара.

— Но ние нямаме двайсет и пет долара, а? — Джери попита Сали.

— Билетите — каза тя.

— Търсите двайсет и пет долара? — пристъпи Фанчър.

Тя и Джери се спогледаха и си представиха колко романтично би било да пътуват сами в кола около полунощ на лунна светлина, а съдбата им да виси между тях като цветно стъкло.

— Ще си върнем парите от билетите — реши той. — Ще накарам косата на онова момиче наистина да побелее. — На Джина каза: — Ще се върна след десет минути. — А на Сали: — Чакай тук и пази колата. — Намигна на Фанчър извинително и изхвърча.

Минутите се нижеха бавно. Мистър Фанчър стоеше безмълвен до Сали, дърпаше мустаците си и я пазеше, а тя от своя страна пазеше колата-фантом. В затишието, обгърнало техните островчета, трите момичета бъбреха непрестанно за гаджета и бански костюми. На Сали й се зави свят. В гърлото й се надигаше кисел вкус, повръщаше й се от любов. Любовта, любовта беше задръстила света, любовта не позволяваше на самолетите да излитат, любовта криеше децата й от нея, любовта бе придала на мъжа й старчески профил. Фанчър се въртеше около нея; той работеше в системата на химическите прибавки и трябваше да пътува за Нюарк, но тя беше дала клетва да обича онзи мъж и да му се подчинява, докато ги раздели смъртта. Божичко, да става, каквото ще. Стоеше вдървена, без да мърда, питаше се дали няма да повърне. Циментовият под беше изпъстрен с цигарени филтри и следи от токчета. В този момент зеленото момиче от „Нешънъл“ разправяше, че няма подходяща фигура за бикини, защото е висока, но веднъж приятелят й купил едни на майтап и сега тя не можела да носи нищо друго, толкова свободно се чувствувала в тях.

Джери се появи зачервен от бягане, Джери с неговия обелен от слънцето нос, загадъчни очи и грейнало от радост лице.

— Отказахме се — обяви той, като вдигна ръце в триумфално „V“ и побра четирите жени в своята символична прегръдка. На Фанчър каза: — Можете да вземете колата. Всичко хубаво в Нюарк. — Докосна ръката на Сали и обясни: — Момичето от „Юнайтид“ каза, че ще има извънредни полети, и ми даде името на един човек, с когото трябва да говоря. — Той й показа късче хартия, върху което женска ръка бе надраскала набързо думата „Кардъмън“.

— Срещна ли се с него?

— Не, нямаше го в момента. Хайде да се върнем и да го потърсим.

— Джери, куфарът ти.

— О, вярно. За всичко се сещаш, Сали.

— Казвате, че ще има извънредни полети? — обади се Фанчър. — Тогава и аз се отказвам от колата. — Той се шмугна край тях и с учудваща за един пълен човек бързина ги следва плътно чак до чакалнята.

Тук потоците хора сякаш бяха обхванати от някакъв инстинкт за движение, почти всички се отправиха към изходите за излизане. Джери и Сали разтревожени ги последваха навън по коридора. Беше се събрала голяма тълпа. Носеше се странен възглас; Сали като че чу: „Булката, булката!“ Помисли си, че пак има халюцинации, но се оказа, че скандират точно това. В центъра на тълпата негърът със сините слънчеви очила разговаряше със светлокос мъж в служебен костюм и с папка. До тях полукръг от блестящо облечени хора на средна възраст, които говореха със силен южен акцент, тикаха напред едно момиче с шапка с цветя и бляскава рокля от жълта коприна. Сали разбра: това беше булката, която или трябваше да се качи на самолета, или да изтърве своята сватба; а може би се връщаше от нея? Скандирането се усили. Джери се присъедини: „Булката, булката!“ Възмущението се впи в стомаха на Сали и напорът на сълзите заля очите й. Неправдата се състоеше в това, че момичето дори не беше хубаво. То имаше белег с ягодов цвят до носа си и напрегната набръчкана глупава усмивка. Светлият мъж кимна на негъра, той пусна широката си иронична усмивка и пое билета на булката. Понесе се възторжен възглас. Момичето мина през вратата и тя се тресна със звън. Самолетът за Ню Йорк от седем и петнадесет излетя.

Когато се върнаха в чакалнята, Джери остави Сали и тръгна да търси мистър Кардъмън. Както стоеше сама до избелялата синя стена, един висок мъж се приближи и я запита учтиво:

— Извинете, не сте ли Сали Матиас?

Насреща й стоеше Два Инициала Уигълзуърт. Тя изведнъж си спомни двата инициала: А. Д. Той попита:

— С Дик ли сте тук?

Говореше с кадифена мекота; имаше добра фигура и зализана коса и беше толкова богат, че няколкото пъти, когато той идва у тях, Ричард щеше да се скъса от внимание.

— Не, сама съм — каза тя. — Доста често пътувам така. Майка ми живее в Джорджтаун. До Ню Йорк ли се опитвате да се доберете?

— Не, пътувам за Сейнт Луис. Самолетът ми излита след половин час. Ще пийнете ли нещо?

— Благодаря много — каза Сали. Нямам билет и мисля, че ще е по-добре да стоя тук. Очакваме извънредните полети. — Тя поправи множественото число. Тук съм от три часа. Страшна бъркотия.

— И все пак мисля, че можете да пийнете нещо. — Той се усмихна като голям мъркащ котарак, когото галят; беше съвършено красив и съвършено отблъскващ и той го съзнаваше под безупречното си лустро.

— И аз мисля, че мога да пийна — каза тя, като погледна встрани за Джери. Той не се виждаше никакъв.

Уигълзуърт изтълкува погледа й като съгласие и хвана ръката й. Сали го отблъсна. Не бе предполагала, че е толкова напрегната.

— Извинете ме — каза тя. — Искрено казано, малко остава да се разплача; Ричард ще ме чака да се върна за вечеря.

— Всичко това ни кара да чувствуваме липсата на добрите стари влакове, нали? — каза той успокоително, но засегнат.

— Какво ще правите в Сейнт Луис? — попита тя. Почувствува как плътната маска на съблазнителка прилепва към лицето й, как неудържимо се впуска във флирт.

— О, скучна работа. Банков бизнес, уедряване на железопътните акции. Отчаян ход. Ненавиждам Средния Запад.

— Наистина ли?

— Кажете, как се справя Дик с въпроса за канадския петрол? Тогава бях във възторг, но не успях да заинтригувам татко.

— Не съм чувала въобще за това. Той никога не споделя с мене. Как е Беа? — Тя се беше мъчила да се сети за името на жена му, от която си спомняше само восъчното лице на балерина и че името й също беше нещо като инициал.

— Много добре. Вече си имаме две деца.

— Наистина ли? Това е прекрасно. И второто ли е момиче?

— И второто е момиче. Сигурна ли сте, че не искате да пийнете нещо с мене?

— Изкушавате ме — каза Сали.

— Чухте ли за Джейми Бабсън? Той се ожени повторно — за една фантастична индонезийка. Тя е симултанен преводач към ООН.

Уигълзуърт погледна над главата й и каза:

— Кого виждам, Джери Конънт?

— Къде? Познавате ли Джери?

— Разбира се. Не живее ли съвсем близо до вас?

Той сведе поглед към нея, а неговите безупречни вежди (дали ги скубеше?) се повдигнаха при нейното смущение. — Познавам го покрай Рут — обясни той. — Родителите ми посещаваха черквата на баща й. Всички я смятаха за голяма красавица.

— Все още е такава.

— Никой не разбра защо се омъжи за Джери.

Ето го и самия него! Тя го усети с периферното си зрение още когато беше далече; връщаше се от билетните гишета. Почувствува как той се колебае, преди да се реши да приближи. Гласът му близо до ухото й дрезгаво обясни:

— Безсмъртният Уигълзуърт, непоклатим и вечен!

— Джери! И ти ли си заседнал тук?

— Както виждаш. Търсех някакъв митичен мъж на име Кардъмън, който евентуално ще ни подреди.

— Тебе и мисис Матиас?

— Да. И двамата с мисис Матиас сме забъркани в една и съща каша. — Той погледна ръката си, която държеше два билета. Издигна ги високо. — Преговарям вместо нея. А ти с резервация ли си?

— Да.

— Имаш ли нещо против да я отстъпиш на Сали?

— С удоволствие, но пътувам за Сейнт Луис.

Джери се обърна към Сали и каза:

— Може би и ние трябва да отидем до Сейнт Луис. Оттам ще вземем сал надолу по Мисисипи.

— Тя се разсмя възмутена. Как си позволява да я дразни точно сега, когато над тях е надвиснала опасност!

Усмивката на Уигълзуърт беше застинала и от подчертаното спокойствие, изписано по лицата на двамата мъже, тя разбра, че се е превърнала в обект, в някакъв предмет, застанал между тях.

— Току-що разправях на Сали — каза Уигълзуърт, — че Джейми Бабсън се ожени за индонезийка.

— Чудесно — каза Джери. — Кръстосването на расите е единственото трайно разрешение на световните проблеми. И Кенеди знае това.

— Джери — обади се другият мъж, — ти кога се захвана с религия? Аз мислех, че вършиш черна работа в Държавния департамент.

Те се бореха за нея. Болезненият страх на Сали се възвърна, искаше й се да заспи; представи си как Ричард седи сам озадачен, разтревожен за нея и пие второто си мартини; закопня да припадне, да се отпусне върху изпотъпкания мръсен под, на островчетата между цигарените филтри и да се събуди в краката на Ричард. Мъжете продължаваха да говорят, разменяйки си гневни остроти пред замаяния й поглед, докато най-после Уигълзуърт, разгромен от превъзхождащата грубост на Джери, каза:

— Мисля, че вече е време да се качвам. Всичко най-хубаво на двама ви.

И в неговите думи, в начина, по който приведе своето вдървено тяло, имаше нещо наистина благо, почти като благословия. Само едно надуто нищожество би могло да го постигне.

Джери беше мрачен и непроницаем. Дали вече я мразеше? Тя го попита:

— Намери ли Кардъмън?

— Не. Той не съществува. Не ти ли се струва като божество? Кардъмън, прочетено отзад напред, е Нъм-ъ-драк.

Съобщиха за самолета в осем часа за Сейнт Луис и Уигълзуърт, с поглед, вперен напред, и вирната брадичка, бе понесен от чакалнята върху потока куфари. Джери хвана ръцете на Сали:

— Ти трепериш.

— Малко. Пр итесних се.

— Виждат ли се често е Ричард?

— Почти никога. Той презира Ричард.

— Няма да каже нищо. Не би получил процент от това. Ще го запази за удобен случай с тебе.

— Той е прав, нали? Искам да кажа, че ме взе за такава, каквато съм наистина.

— За каква те взе?

— Не ме карай да го произнасям, Джери.

Джери обмисляше как да й възрази.

— Всъщност — каза той — с него щеше да ти бъде по-добре. Той щеше да намери начин да те качи на някой проклет самолет, знам това.

— Джери.

— Мм?

— Не се обвинявай. Ти ми каза да не идвам.

— Но аз исках да дойдеш. И ти го знаеше. Ето защо дойде.

— Дойдох и заради себе си.

— О, Сали! — въздъхна той. — Толкова си мила с мене. — Видя билетите в ръката си, сложи ги във външния джоб на сакото и я погледна унило. Едва забележима усмивка на разкаяние просветли лицето му. — Хей?

— Здравей.

— Ожени се за мен!

— Моля те, Джери.

— Наистина. По дяволите всичко. Не можем да се върнем в къщи. Това е знак от бога.

— Не вярвам да говориш сериозно.

Гласът му беше безизразен:

— Не, напълно сериозно. Аз те чувствувам като съпруга. За мене ти си мисис Конънт.

— Но аз не съм, Джери. Бих желала да бъда.

— О’кей. Значи, приемаш предложението ми. Не виждам какво друго ни остава, освен да се върнем в хотела, да телефонираме на Рут и Ричард и евентуално да се оженим. Само това мога да измисля. Сега съм уморен, но, струва ми се, занапред ще бъда много щастлив.

— Ще се постарая да те направя щастлив.

— Мисля, че ще можем да вземем децата ти. В съда вече не се интересуват кой точно е извършил прелюбодеянието.

— Сигурен ли си, че искаш тъкмо това?

— Разбира се. Не си го представях точно така, но се радвам, че стана.

Той все още не помръдваше. Тя чакаше, а сърцето й туптеше празно. Радост и скръб, страх и надежда — всичко, което преди се трупаше в нея, сега се бе разпръснало. Дори около тях вече беше празно. Хората викаха и жестикулираха, но тя чуваше само тишината. Усети, че е жадна и че я болят пришките на петите. В хотелската стая щеше да си свали обувките. После щяха да пийнат нещо в бара.

Момичето с неестествено бялата коса се появи в празното пространство около тях:

— Мистър и мисис. Конънт? Намерих мистър Кардъмън. — Следваше я светъл мъж с униформеното сако на авиолиниите и с папка. Сали го беше виждала преди, но кога?

Джери се отдалечи раздразнено от нея. Извади билетите. Бяха омачкани и имаха вид на ненужни хартийки. Той обясни със заекване:

— От три часа следобед се мъчим да вземем самолет за Ню Йорк и отказахме една кола, защото ни съобщиха, че ще има извънредни полети.

— Бихте ли ми показали номерираните си пропуски? — попита мистър Кардъмън. Докато ги разглеждаше, той търкаше основата на носа си с кокалчето на един пръст. После изследва лицата им, като пръстите му постоянно се връщаха към носа. Сали почувствува, че двете с белокосото момиче стоят като на тръни. От врата на Джери я лъхна мек, много далечен мирис на пот. Мистър Кардъмън написа на папката, като си говореше: „Конънт, две места.“ После вдигна младата си глава със светла къдрава коса и показа на Сали, че очите му са сиви, с цвят на алуминий. Той беше разбрал. Каза на Джери:

— Мис Марч ще прикрепи бордови пропуски към билетите ви.

— Искате да кажете, че има самолет? — попита Джери.

— Ще излети след трийсет минути от двайсет и осми изход — каза Кардъмън, като погледна часовника си.

— И ние ще бъдем в него? Боже мили, благодаря ви. Благодаря ви. Точно бяхме решили да се връщаме в хотела. — И тъй като не можеше достатъчно да изрази благодарността си към мистър Кардъмън, който вече се беше обърнал с гръб, Джери се извърна към момичето и се разбъбра: — Знаете ли, влюбих се в косата ви. Никога не й променяйте цвета.

Тръгна нанякъде с нея и се върна с две сини картончета, прикрепени към билетите им, вдигна куфара си, в който имаше играчки за децата, и пое със Сали по коридора. Тя беше научила всички реклами наизуст. Представления, които нямаше да види, острови, които нямаше да посети. Бдителна тълпа, подушила спасението, се беше събрала на двадесет и осми изход; след време се появи негърът, сложил слънчевите очила в джоба на ризата си, и бавно, с наслада, зачете списъка с имената. Тяхното беше последно. Конънт. Те минаха през изхода; като погледна назад, на Сали й се стори, че сред тъпканицата на оставащите вижда угрижената мустаката физиономия, която трябваше да стигне до Нюарк.

Самолетът беше малък „ДС—3“ със стръмна стълба: Вътре всички мъже свалиха саката си и прибрали багажа под седалките, се смееха.

— Питам се от кой ли таван са измъкнали това чудо — обади се един мъж.

Джери се засмя и потупа Сали по задника. Радостта и облекчението му бяха така явни, че тя се опита да ги сподели, но й бяха останали твърде малко сили. Сали седна до корпуса и през кръглия прозорец загледа механиците, размахващи фенерчета, а в същото време Джери я галеше по ръцете и искаше да го похвалят за това, че е намерил самолет. Тя си помисли за Камю в чантата си и затвори очи. Изхлузи мъчителните обувки. Зад себе си чуваше говора на стюардесата, а под своя прозорец скимтенето на някаква машина. В самолета беше хладно, сякаш току-що е слязъл от огромна височина, където цари страшен студ. Джери я наметна с нещо — сакото от костюма си. Яката търкаше брадичката й. Той я погали по целите ръце и Сали почувствува как железният обръч се затваря около нея; мъжете говореха нещо, тя беше единствената жена в самолета, сакото на Джери слабо намирисваше на него самия; тя почти заспа, преди самолетът да тръгне.

О, Сали, какво прекрасно пътуване беше това! Помниш ли как ниско летяхме? Как нашият малък самолет, подобно на крехка лодчица, която потрепва леко от случайно течение, се носеше в пространството, изпъстрено със съзвездия над нас и с градове под нас? Край ореола на твоята сънна коса виждах как светещото колело на столицата със своите блестящи спици се разширява, после се накланя и пак се разширява: Данте не би могъл и да мечтае за такава розетка. Нашият „ДС—3“, измъкнат бог знае откъде, за да ни откара в къщи, беше студен, неотоплен, неуплътнен; ние направо вдишвахме ефира. Двата двигателя се тресяха и ние плувахме на съвсем малка височина над Балтимор, над залива Чесъпийк, над Ню Доюърси с неговите тъмни ферми. От малко по-високо не бихме виждали всяка кола, която се прибира в къщи, всеки дом, разположен в своето гнездо от светлина. Всеки мост беше двоен наниз от диаманти, всяка крайпътна сграда — изгубен рубин, всеки град — огърлица от бисери. А звездите на височината на самолетните прозорци плуваха неподвижно и ни правеха компания.

Там беше ти с твоята красота. Бях проникнал в тебе и чрез тебе опознал небесната твърд. Заспала до мене сред охраната от мъже, които шумяха с вестници и си поръчваха кафе, ти ми приличаше на нещо, но на какво? Ти не беше моя съпруга, моя сестра, мое дете. Аз галех ръцете ти, за да ти кажа дори в съня, че съм до тебе. Ръцете ти изглеждаха възхитително дълги, Сали; така както спеше до мен, аз много се гордеех с твоето едро тяло. Как се гордеех, че съм твой закрилник през този час и няколко минути, докато пилотът пришпорваше нашия чудноват самолет от звезда на звезда! Никога дотогава, никога след това не съм закрилял така сигурно. Ако ти паднеше, ако загинеше, щях да те последвам и двамата заедно щяхме да влезем в онова митично царство, ти, наметната с моето сако и все още топла от моята прегръдка. Два запенени коня ни теглеха и люшкаха на север, нагоре по смълчания черен хълм на ефира. Изпаднала в забрава, ти беше моя. Обичах кръга черно небе до лицето ти. Обичах студа, който сведе главата ти върху рамото ми. Обичах острите кокалчета на пръстите ти, мъха по ръцете ти, начина, по който се гушеше в сакото ми.

После те оставих. Двигателите забоботиха в по-ниска октава, Манхатън зашумя под нас, океанът се надигна да ни погълне, колелата целунаха звучно пистата и нашият миг отмина, ние не загинахме. Мразех пропуснатата възможност да загинем. Мразех припряността, с която вдигнах от тебе сакото си, измъкнах куфара изпод седалката и започнах да си пробивам път по пътечката, за да сляза пръв. Рут щеше да ме посрещне; минаваше десет часът. Напуснах те полузаспала, отмятайки косата от устните си, изоставена, плячка за алчни очи. Чувствувах как ме гледаш да бягам подло по цимента, а фигурата ми се смалява и трепка сред танцуващите светлини. Вече бях забелязал лицето на Рут сред тълпата зад стъклената врата. Почувствувах как ме губиш от погледа си. Рут овладя съзнанието ми.

Когато на следващата сутрин в десет часа телефонът иззвъня, Джоузи се изчерви от яд и излезе от кухнята. Сали вдигна слушалката по бански; Питър я чакаше от половин час, за да отидат на плажа.

— Здравей — каза тя. Ако се обаждаше някой друг, тонът й би прозвучал като занасяне.

— Здравей — каза Джери. Гласът му издаваше уплаха. — Какво стана?

— Нищо — каза Сали. — Върнах се преди полунощ и той беше заспал. Тази сутрин, преди да излезе, ме попита как са Фич, аз казах добре и това беше всичко.

— Шегуваш се. Той оигурно знае нещо.

— Не вярвам, Джери. Просто нашите отношения са стигнали дотам, че той изобщо не се интересува от мене.

— Не, интересува се.

— Как мина с Рут?

— Чудесно. Бъркотията със самолетите ни даде тема за разговор, като естествено не споменах за тебе. Разказах й за момичетата от автомобилните служби, за Фанчър и Уигълзуърт. Стана ми криво, като я гледах как ми се радва. Била почти загубила надежда.

Слънчевите лъчи падаха точно върху солницата на перваза. Сали се запита разсеяно дали солта ще се стопи.

— Видях я, когато те посрещаше — каза тя.

— Така ли? Не знаех, че си гледала.

— Ти така я изблъска от чакалнята, че сякаш искаше да я арестуваш.

— Да — засмя се той, — и тя ми каза: „Добре де, за къде сме се забързали?“ Всъщност беше доста разтревожена. Джефри си счупил ключицата, докато ме нямало.

— Не думай, Джери! Ключицата?

— Доколкото разбирам, не е чак толкова страшно. Чарли го бутнал на тревата и той цял ден плакал, а ръката му увиснала, затова тя го завела в болницата и там само го бинтовали през раменете, за да не мърда. Сега крета като малък старец и не позволява да го докоснеш.

Питър влезе в кухнята и започна да рита яростно голите й крака.

— Ела, мамо, ела-а! — Мекото му превито телце се гърчеше от раздразнение.

— Питър е станал ужасен — каза тя на Джери. — А Джоузи демонстрира един от своите пристъпи във всекидневната, затова по-добре да свършваме.

— Разбира се. Аз пък след минута трябва да почна да разтягам големите локуми, с които ме заредиха във Вашингтон във връзка с прелъстяването на Третия свят. Съжалявам за Джоузи. Ако се оженим, ще трябва ли да живее при нас?

— Ние няма да се оженим, Джери.

— Не казвай това. Мене ме крепи единствено тази мисъл. Не вярваш ли, че ще се оженим?

Той искаше да знае, искаше да му каже, че вярва.

— Не винаги — каза тя.

Той замълча, после каза:

— Добре.

— Утре цял ден ще размишлявам, така че не ме търси до петък. Сега известно време не трябва да бързаме, затова не зная кога ще се видим отново.

— Да. Не трябва да си насилваме късмета.

Тя се бе надявала, че той ще спори, ще настоява да се видят в най-скоро време.

— Питър! — сопна се Сали. — Искаш мама да те напляска ли?

— Не се сърди на Питър — каза Джери в ухото й. — Той се тревожи за тебе.

— Трябва да свършваме. Довиждане?

— Довиждане. Обичам те. И не ставай прекалено чаровна за другите.

— Приятна работа, Джери.

Затвори бързо, защото знаеше, че така можеха да продължават до безкрайност, без тя да се умори да го слуша как говори неща, в които самият едва ли вярваше. И не ставай прекалено чаровна за другите — той обичаше да повтаря, че тя ще тръгне с друг. За каква я мислеше? Сали почувствува вълна от омраза към него и остана права, отчаяна, красива в банския си костюм; топъл слънчев лъч галеше краката й. Подла ли беше или луда? Как имаше смелостта да отнема този мъж от неговата безупречна жена и невръстните му дечица? Макар че Питър беснееше от нетърпение, тя остана още миг така в очакване на обяснението.

Бележки

[1] Смитсонов институт — център за научни знания във Вашингтон. Основан в 1846 г., притежава богати колекции от растения, животни, минерали и исторически документи. — Б.пр. ↑

[2] Британска отвъдморска авиотранспортна компания. — Б.пр. ↑

[3] Дейвид Глазгоу Фарагът (1801–870) — адмирал на американския флот по време на Гражданската война, известен с превземането на Ню Орлеанз и Мобайл. — Б.пр. ↑

[4] Джон Одюбон (1785–851) — известен американски орнитолог и художник. — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Джон Ъпдайк Ожени се за мен (2)

Метаданни

Данни

Ожени се за мен

Информация

История

Сваляне / Връзки

Чакането

Джон Ъпдайк
Ожени се за мен (2)