Джон Ъпдайк
Ожени се за мен (1)

Топлото вино

В сравнение с пренаселената крайбрежна ивица на Кънетикът този плаж бе доста безлюден, до него се достигаше по тясно асфалтирано шосе, зле поддържано и осеяно с необясними отклонения, завои и криволици. На най-неясните извивки пътя сочеха малки потъмнели дървени табелки, на които се четеше дългото индианско име на плажа; някои от тях бяха паднали в тревата, затова първия път, когато двамата решиха да се срещнат тук през един идиличен, необичайно мек за сезона мартенски ден, Джери се заблуди и закъсня с половин час.

И днес Сали бе пристигнала преди него. Той се забави да купува бутилка вино, а освен това напразно търси навсякъде тирбушон. Графитеносивият „Сааб“ на Сали стоеше самотен в един отдалечен край на паркинга, Джери доближи своя автомобил, стар „Мъркюри“ с подвижен покрив, бавно до нейния с надеждата да я зърне зад кормилото, цялата в очакване и слух, тъй като в този момент от радиото в колата му се разнесе „Роден да страда“ на Рей Чарлз:

Всяка мечта

ми донася само болка…

Тя често му тананикаше тази песен и той дори си беше намислил думите, с които ще я повика в колата да слушат заедно: „Хей, здравей! Ела по-скоро да чуеш една сладичка песен.“ Двамата си бяха избрали някакъв младежки начин на говорене, нещо средно между жаргона и едносричните думи на влюбени деца. Веднъж, на път за една от срещите си с нея, той откри нов дълбок смисъл в песните по радиото. Искаше да сподели това с нея, но двамата рядко биваха заедно в една и съща кола и така седмица по седмица пролетта се изниза и песните умряха във въздуха като еднодневки.

Нейният „Сааб“ беше празен, а Сали не се виждаше наблизо. Сигурно беше някъде из дюните. Плажът, може би половин миля дълъг, имаше необичайната форма на дъга от гладко натрупан пясък, която граничеше в двата края с грамади скали с жълти ивици, а малко след най-близките от тях започваха дюни, боклуци от морето и лъкатушни пътеки и всичко това образуваше един огромен природен хотел със стотици пясъчни ивици за гостите. Това царство от падини и хребети беше сложно и объркано. Ето защо двамата все не можеха да открият идеалното място, на което са били предишния път.

Той се покатери бегом по стръмната дюна пред него, без дори да си свали обувките и чорапите. След усилието спря да се наслади на учестеното си дишане. Отново усещаше вкуса на възвърналата се младост, на възвърнатия смисъл на: живота. Откакто започна тяхната връзка, той все бързаше, бягаше и откриваше време там, където преди изобщо не бе възможно; надбягваше се с часовниковата стрелка, успя да подчини свободните си мигове и да си изплете от тях невероятен и непредполагаем втори живот. Беше оставил цигарите, защото не искаше да разваля с тях вкуса на целувките.

Джери се появи сред планините-дюни и се уплаши, защото тя не беше там. Наоколо не се виждаше жива душа. Освен техните две коли около десетина други бяха пръснати из обширния паркинг. След месец той сигурно щеше да бъде претъпкан, постройката със стаи за преспиване, снек-бар и баня щеше да се оживи от бронзови тела и касетофонна музика, а дюните щяха да се окажат твърде тесни. Днес те все още създаваха впечатлението за девствена и грейнала от чистота природа, останало от зимата. Когато тя му извика, викът й прозвуча в хладния въздух като птичи писък:

— Джери?

Това беше въпрос и макар че от мястото си тя не можеше да го види, знаеше, че е той.

— Джери? Хей?

Той се обърна и я видя по бикини на върха на една дюна; слизаше, забила поглед в пясъка, за да не убоде босите си крака от тревата по дюните, руса, покрита с лунички и чиста като някакво свенливо създание, излязло от пясъците, в които се е крило до този момент. Тя чувствуваше ръцете и гърдите си топли, а извивката на гърба хладна. До този момент се беше пекла. Лицето й с широки скули и заострена брадичка бе порозовяло.

— Хей? Радвам се, че дойде? — Тя се задъхваше леко и гласът й възбудено превръщаше всяка фраза във въпрос. — Чаках те на тази дюна, заобиколена от ужасни полуголи момчета, които през цялото време ми свиркаха и подвикваха. Много се уплаших.

Думите й бяха пронизани от стаено безпокойство, затова той изостави жаргона и заговори нежно:

— Горкото ми храбро момиче, на какви опасности те излагам. Извинявай, че закъснях, но трябваше да купя виното, после поисках да купя тирбушон, а тия кръгли идиоти, тия гадни типове, все едно, че Норман Рокуел^[1] ги е рисувал, се опитаха да ми пробутат в един скапан селски магазин свредел вместо тирбушон.

— Свредел?

— Да, свредел. Все едно налъм, на който липсва дървената част.

— Сигурно ти е хладно.

— А ти си се пекла. Къде лежеше?

— Там горе? Ела.

Преди да я последва, Джери клекна и си свали обувките и чорапите. Той все още беше е костюм и вратовръзка, а бутилката носеше в книжен плик като търговски пътник, който се връща в къщи. Сали беше постлала своето одеяло на червени и жълти карета на дъното на една по-широка падинка, където се виждаха само нейните стъпки. Джери се огледа за момчетата и ги видя зад няколко дюни да наблюдават нервно с по едно око като гларуси. Той ги погледна невъзмутимо и подхвърли на Сали:

— Малки са и ми изглеждат безопасни. Но все пак искаш ли да се преместим по-нататък?

Зад рамото си почувствува нейното кимане като някаква дума, която само тя би могла да произнесе, едно извънредно бързо и напрегнато пърхане на главата й — да-да-да-да; това беше един от особените й жестове, които се улавяше, че имитира в нейно отсъствие. Той вдигна одеялото, плетената й плажна торба и книгата, която четеше (от А. Моравия), и ги сложи в топлите й ръце. Двамата се заизкачваха по склона на съседната дюна, той грабна голия й кръст, за да я успокои, и се обърна да се увери, че момчетата са забелязали този жест на притежание. Сконфузени, те вече дюдюкаха в друга посока.

Както обикновено Джери и Сали се залутаха по разни неравни пътеки, сред бодливи храсти, и се заизкачваха по хлъзгави склонове, като се заливаха от смях при всяко усилие в търсене на идеалното място, мястото, на което са били предишния път. Както обикновено те не можаха да го открият и накрая, без много да избират разстлаха одеялото в една вдлъбнатина от чист пясък, която без колебание обявиха за съвършена.

Той застана прав пред нея и се съблече. Сакото, вратовръзката, ризата, панталоните.

— О — възкликна тя, — преди не носеше плувки.

— През цялата скапана сутрин — каза той, — при всяко врязване на ластика на плувките в търбуха ми си мислех: „Днес ще видя Сали. Когато я видя, непременно трябва да съм с плувки.“

С кожата си той се наслаждаваше на въздуха и застанал прав, изучаваше околността; мястото беше скрито, въпреки това от него можеше да се види паркингът в ниското и омайващата ръка на морето, здраво протегната от този бряг до Лонг Айлънд, както и ослепително белите зайчета на вълните, които бързаха да се разбият безшумно в пъстрите скали.

— Хей! — обади се тя от одеялото. — Ела при мен с твоите плувки.

Да, да, допирът, плътният допир на кожата по цялата повърхност на телата им сред свежия въздух и под слънчевите лъчи. В затворените му очи слънцето танцуваше в червено; нейният хълбок и рамото й се затоплиха, а устата й започна бавно да отмалява. Те не бързаха. И може би това беше най-сигурното доказателство, че те — Джери и Сали — са първият мъж и първата жена, именно това, че не бързаха, че не толкова се възбуждаха, колкото проникваха един в друг, мъжът в жената, и си почиваха. С равномерността на същински растеж техните тела се стремяха да станат по-големи и по-съвършени. Нейната разпусната коса кичур след кичур се разливаше по лицето му. Усещането, че се отпуска, че най-после е достигнал дълго бленувания център на покоя, го изпълваше с някаква особена сънливост дори когато стъпалата му напрегнато притискаха вътрешната страна на краката й. „Но това е невероятно“ — каза си той. Вдигна лице и като я видя слята със слънцето, клепачите му се обляха с червенина.

Устните й шепнеха върху врата му, където падаше хладна и изпъстрена с песъчинки сянка. Той също чувствуваше сянката, макар че усещането беше нейно.

— Нистина си заслужава — каза тя, — ето кое е най-учудващото. Заслужава си цялото това чакане, всичките препятствия, лъжи и търчане — когато най-после достигнеш целта, виждаш, че наистина си е заслужавало. — С всяка дума гласът й ставаше по-тих.

Той опита да отвори очи и бе заслепен от един кръг със съвършена форма, по-малък от луната.

— Замисляла ли си се някога — попита той с клепачи, притиснати до едно пулсиращо виолетово ехо — за болката, която ще причиним?

Думите му й подействуваха като парализиращ газ; нейното тяло остана все така неподвижно долепено до неговото, но по различен начин. После нейните извити стъпала се отлепиха от неговите.

— Хей — извика тя, — какво става с виното? Много се сгорещих. — Изтърколи се от обятията му, седна и започна да разчесва косата си назад, като мигаше и избутваше с език пясъка от устата си. — Донесла съм картонени чашки, бях сигурна, че ти няма да се сетиш. Зарадвана от своята предвидливост за дребните неща, тя се усмихна с влажни устни.

— Така е. Аз нямам дори тирбушон Всъщност, мойто момиче, вече знам какво имам.

— Имаш себе си. То е повече от това, което имам аз.

— Не, ти също имаш мене.

Обзет от нервност, той допълзя на, колене до мястото, където беше скътал дрехите си, и измъкна бутилката от книжния плик. Виното беше розе.

— Ще трябва да счупя гърлото.

— Иди ей там до онази скала.

— Така ли? И бутилката да се пръсне в лапите ми?

— Внимавай — каза тя.

Той удари гърлото на бутилката о ръба на потъмнялата петниста скала, но нищо не стана. Удари отново, този път по-силно: бутилката изтрака, а той почувствува как се изчервява. „Хайде, мой човек — подкани се той, — дай да пръснем това гърло.“

Замахна уверено, а в очите му проблеснаха парчета от бутилката още преди да се чуе звукът на счупено стъкло, учуденият му поглед се гмурна през назъбеното искрящо отверстие и потъна в дълбокото и тясно ъгловато море от развълнувано вино. Тя бе пропълзяла по колене до него и възкликна:

— М-м-м! — също като него леко изненадана от голямото количество вино, разкрило се в счупената бутилка. — Изглежда бижу — добави тя.

— Къде са чашите?

— Разкарай тези чаши — каза тя, взе от него бутилката, ловко долепи назъбеното стъкло до своето дребно лице, отметна глава и пи.

Той усети, че сърцето му се разтуптява като при някаква опасност, но когато тя свали бутилката, лицето й беше доволно и непокътнато.

— Да — обясни тя, — така вкусът му не е хартиен, а чисто негов.

— Само дето е топло — каза той.

— Не — възрази тя, — топлото вино е хубаво.

— Е, да, по-добре, отколкото нищо.

— Казах, че е хубаво, Джери. Защо никога не си съгласен?

— Винаги съм бил съгласен, ако искаш да знаеш.

Той взе бутилката и се опита да пие от нея; когато отметна глава, червенината на слънцето се смеси с тази на виното.

— Ще си порежеш носа! — извика тя. Докосна носа му и после показа розова капка кръв на бледия връх на пръста си: — Отсега нататък, когато те видя извън нашите срещи, само аз ще зная как си получил тази драскотина на носа.

Върнаха се на одеялото и пиха от картонените чаши. После всеки пи от устата на другия; той наля малко вино в пъпа й и го излочи. След малко свенливо я запита:

— Искаш ли да вляза в тебе?

— Да? Много? Завинаги? — Гласът й пак превръщаше всичко във въпроси.

— Няма никой, тук сме съвсем скрити.

— По-бързо?

Когато коленичи в краката й, за да свали долната част на жълтия й бански, изведнъж се сети за продавачите на обувки. Като дете съчувствуваше на хората, които изкарват хляба си с коленичене и човъркане из чуждите крака, и много се чудеше как тези хора не се чувствуват унизени.

Въпреки че Сали бе омъжена вече десет години, а преди това освен Джери бе имала и други любовници, начинът, по който правеше любов, беше възхитително жив и прост като на девственица. С жена си Джери имаше порочното усещане за рутина и напрегнатост, а със Сали, въпреки че бе правила това много пъти, той изпитваше безценното усещане, че всеки път я обхваща непресторена радост. Нейното лице, луничаво и унесено, с изпотена от слънцето и повдигната горна устна, с блеснали зъби, му изглеждаше не като образ на жив човек, а по-скоро като огледало, поставено на няколко сантиметра под неговото собствено лице, като някакво изпотено огледало. По едно време се запита кой ли е този насреща и в ума му внезапно проблесна: „Божичко, та това е Сали!“ Затвори очи и се опита да съгласува своето дишане с нейните импулсивни въздишки. Когато и двамата успокоиха дъха си, каза:

— Нали е по-добре на открито? Има повече кислород.

Почувствува нейното пърхащо кимане на рамото си.

— А сега ме остави — каза тя и се заизвива, за да навлече долната част на банския, а той лежеше до нея и й изневеряваше с мисълта за една цигара.

Така би подхождала на доволството, на блаженството, на небесния простор, на мириса на морето. Засрамен, че отново се подхлъзва към своето старо мръсно „аз“, той наля останалото вино в чашите и заби празната бутилка в пясъка с гърлото нагоре като паметник.

Тя сведе очи към празния паркинг и запита:

— Джери, как ще живея без тебе?

— Така, както аз живея без тебе. Просто повечето време няма да живееш.

— Да не говорим за това. Да не си разваляме деня.

— О’кей.

Той взе романа, който бе чела, и запита:

— Падаш ли си по тоя приятел?

— Да, а ти не си падаш.

— Наистина не много. И то не защото е неубедителен, а — Джери размаха книгата и я захвърли встрани — точно за такива неща ли трябва да пише?

— Според мене пише хубаво.

— Според тебе много неща са хубави. Според тебе Моравия пише хубаво, топлото вино е хубаво, да правиш любов, е хубаво.

Тя го погледна строго:

— Това пречи ли ти?

— Напротив, страшно ми харесва.

— Не, ти просто понякога не ми вярваш. Не можеш да повярваш, че съм толкова непосредствена. Приличам на — Сали трудно намираше сравнения, защото инстинктивно възприемаше нещата, каквито са, — на тази счупена бутилка. Нямам никакви тайни.

— Тази бутилка е много красива. Виж само как се отразява слънцето в ръбовете на стъклото. Също като панаирджийско влакче, все в кръг.

Отново му се прииска цигара, която да размахва. Винаги когато назрееше опасността да се раздалечат, тя извикваше:

— Хей?

— Здравей — казваше той сериозно.

— Здравей — отвръщаше тя.

— Мила, защо изобщо се омъжи за него?

И тя му разказваше, разказваше безкрайно дълго, с колене, притиснати до гърдите, отпиваше от виното и със своя нежен и безгрижен глас му разкриваше историята на своя съвременен брак така чаровно, че той се смееше непрекъснато и я целуваше по голия кръст, както беше наведена напред.

— И така аз продължих да вземам уроци по езда и пак абортирах. Тогава той ме прати да се изследвам и проклетият психоаналитик (той би ти допаднал, Джери, защото също беше много етичен) ми каза — впрочем, Джери, не знам какво ми има, но винаги правя онова, което поискат мъжете, това е моята ужасна слабост, — каза ми: „Този път трябва да го износите.“ Е, добре, износих го. Сигурно съм била страшно объркана, тъй като си помислих, че детето е от психоаналитика. Но не беше от него. Беше от Ричард. И след като вече родих едно, струваше ми се, че трябва да родя още няколко, за да узаконя първото. Но и това не помогна.

— Искаш ли да знаеш защо имам толкова деца? — попита той. — Самият аз не го бях разбрал до нощта, в която Рут ми обясни. Знаеш ли, тя се оказа голям привърженик на естественото раждане. Раждането на Джоана бе доста болезнено за нея и в края на краищата трябваше на всяка цена да имаме още две деца, за да може жена ми да си усъвършенствува техниката.

Той очакваше Сали да се разсмее и не се излъга — във внезапен изблик на взаимност те размениха всичките си тъжни тайни, които можаха да открият по джобовете си, срещу звънките монети на смеха. Тя притежаваше повече тайни от него. Това неравенство в размяната го натъжи и когато дюните почнаха да хвърлят по-дълги сенки върху тяхната долчинка, той целуна китките й и си призна в отчаян опит да облекчи взаимното им нещастие:

— Направих ужасна грешка, като се ожених за Рут. Всъщност много по-ужасна, отколкото ако се бях оженил по сметка. Ожених се за нея, защото смятах, че ще бъде добра съпруга. И тя стана точно такава. Господи, как съжалявам! Само как съжалявам, Сали!

— Не се натъжавай, аз те обичам.

— Знам, знам, и аз те обичам. Но как да не бъда тъжен? Какво можем да направим с тебе?

— Не знам — каза тя. — Може би да продължим още малко така?

— Не иска да спре. — Той размаха ръце към небето и се опули към него, сякаш искаше да се ослепи. — Това шантаво слънце не иска да спре.

— Не разигравай мелодрами! — каза тя.

Застанали на колене, двамата засъбираха нещата си, като прехвърляха наум крехките лъжи, които щяха да занесат в къщи. Тя изглеждаше така тиха и кротка на песъчливата светлина, неговата Сали с разпиляната коса, наведена над някаква дреболия от плажните вещи — тяхната единствена покъщнина. И задушаван от гняв, той я прегърна за последен път през този ден. Те винаги имаха чувството, че всяка прегръдка е последна. Тя почти лениво коленичи пред него, притисна тялото си до неговото и сключи ръце на гърба му. Рамото й имаше топъл вкус, а устните му обхождаха кожата й.

— Бейби, не мога да ти се наситя — каза той, а нейното пърхащо кимане накара телата им да затрептят ведно.

— Знам. Знам. Хей, Джери? Зад рамото ти виждам залива и там има една малка платноходка и някакъв далечен град, вълните се бият в скалите и е така слънчево, така прекрасно. Не, не се обръщай да провериш. Вярвай ми.