Ерих Мария Ремарк
Сенки в рая (8)

VII

— Не е трудно да ви намеря работа в някоя художествена галерия — каза Лоуи старши. — Войната ви носи полза. В днешно време не достига помощен персонал.

— Човек може да си помисли, че съм спекулант — отвърнах сърдито аз. — Постоянно ми се натяква какви предимства ми носи войната.

— А нима не е така? — Лоуи почеса плешивия си череп с меча на архангел Михаил. Скулптурата беше, разбира се, фалшификат. — Ако не беше войната, сега нямаше да сте тук.

— Така е. Но ако не беше войната, германците нямаше да бъдат във Франция.

— Тук не ви ли харесва повече от Франция?

— Господин Лоуи, това е безполезен разговор. И в двете страни се чувствувам като паразит.

Лицето на Лоуи се проясни.

— Паразит! Много точна дума! Това исках да ви разясня и аз. При вашето положение за сега няма да ви назначат на постоянна работа в галерия. Трябва да намерите нещо подобно на онова, което вършехте тук. С една дума — да работите на черно. Говорих с един човек, който навярно ще ви осигури такава работа. Той също е паразит. Богат паразит. Търговец на картини. Но е паразит.

— С фалшиви картини ли търгува?

— Опазил бог! — Лоуи остави настрана статуетката на архангел Михаил и седна на един почти изцяло реставриран флорентински стол от времето на Савонарола, чиято горна част бе автентична. — Търговията с предмети на изкуството е занаят на хора с нечиста съвест — поучително изрече той. — Ние печелим парите, които в същност би трябвало да спечели самият художник. За същото произведение получаваме много повече, отколкото е получил някога той. Когато се касае за антикварни вещи и произведения на приложното изкуство, това не е толкова страшно — страшното е с така нареченото „чисто изкуство“. Спомнете си за Ван Гог. Той не е могъл да продаде нито една картина и е живял в мизерия, а сега търговците печелят от неговите платна милиони. Открай време е било все така — художникът гладува, а търговецът си строи палати.

— Мислите ли, че търговците страдат от угризения на съвестта?

Лоуи ми намигна.

— Само дотолкова, че печалбата става още по-сладка. Търговците на картини са особен народ. Те не само искат да забогатеят от произведенията на художниците, а често и да се издигнат до нивото им, понеже художникът, който им продава картини, в повечето случаи е бедняк без пари дори и за една вечеря. И те чувствуват превъзходство, превъзходството на хора, които могат да платят чуждата вечеря. Ясно ви е, нали?

— Даже прекалено. Въпреки че не съм художник. Но в това отношение съм познавач.

— Ето така стоят нещата. Художникът винаги е бил използуван. За да създадат впечатление, че обичат изкуството, което им дава възможност за охолен живот, и художниците, които експлоатират, търговците откриват галерии. С други думи — организират отвреме-навреме изложби. Естествено те вършат това, за да спечелят пари чрез художниците, които са оковани с веригите на робски договори. Но и за да получи художникът известност. В това се изразява и тяхното доста жалко алиби, че правят нещо в името на изкуството.

— Значи това са паразитите? — развеселен попитах аз.

— Не — каза Лоуи старши и запали една пура. — Те поне вършат нещо за изкуството. Паразитите са търговци без магазини и галерии. Те използуват интереса, предизвикан от другите чрез изложбите, но не харчат от собствените си средства, защото продават в своите домове. Те нямат други разноски освен за секретарка. Не плащат данък за помещение, тъй като приспадат наема за жилището като производствени разходи — нали картините им висят там. Цялото семейство си живее весело и спокойно в това жилище. При това безплатно. Докато ние по цял ден висим в магазините, губим пари и нерви със служителите, паразитът се излежава до девет часа, след това продиктува някое и друго писмо и чака като паяк купувачите.

— А вие не чакате ли клиенти?

— Не в такъв разкош, както паякът. Като обикновен служител, въпреки че магазинът е мой. Аз не съм паразит!

— Защо и вие не станете паразит, господин Лоуи?

Той ме изгледа и сбърчи чело. Разбрах, че съм направил грешка.

— По естетически съображения, нали? — попитах аз.

— По-лошо. По финансови. Да стане паразит може само човек, който има много пари. И добра стока. Иначе ще свърши като жалък посредник. Много добра стока.

— Значи паразитът продава по-евтино? Нали има по-малко разходи?

Лоуи смачка пурата си в един ренесансов хаван, но веднага след това я извади пак, изглади я и отново я запали.

— Напротив, по-скъпо! — извика той. — Там се крие целият номер! А богатите глупаци се оставят да ги мамят и си мислят, че са сключили изгодна сделка. Хора, които са натрупали милиони с пот на чело, се хващат на тази въдица. Ония гъделичкат техния снобизъм и престиж и те попадат в капана. — От пурата на Лоуи хвърчаха искри като от бенгалски огън. — Работата е в опаковката! — крещеше той. — Кажете на някой новоизлюпен милионер да си купи Реноар и той ще ви се изсмее, защото си мисли, че това е велосипед. Но ако му кажете, че една картина от Реноар ще му придаде по-голяма тежест в обществото, веднага ще си купи най-малко две. Разбирате ли?

Слушах Лоуи с възхищение. Отвреме-навреме той ми даваше тези безплатни уроци по житейска мъдрост. Обикновено това ставаше следобед, когато нямаше много клиенти, или вечер, преди да свърша работата си в мазето. Сега беше ранен следобед.

— Знаете ли защо ви чета тези лекции по висококвалифицирана търговия с картини? — попита Лоуи старши.

— За да ме подготвите за войната на търговския фронт. Другата война ми е вече позната.

— Вие знаете някои неща за първата тотална война в света и си мислите, че тя е нещо ново. А при нас, деловите хора, тотална война се води, откакто свят светува. Фронтът е навсякъде. — Лоуи се протегна. — Също както в брака.

— Женен ли сте? — запитах аз. Не ми беше приятно, когато думата „война“ се използуваше за нелепи сравнения. За мен войната не можеше да се сравни с нищо, дори сравненията да не бяха нелепи.

— Аз не — отвърна Лоуи старши, внезапно посърнал. — Но брат ми е обзет от това желание. Можете ли да си представите! Трагедия! Иска да се ожени за някаква мърла! Пълна катастрофа.

— За американка ли?

— Да, за някаква си там християнка с чорлава коса, изрусена с кислородна вода, с очи като на херинга и уста, пълна с цели четиридесет и осем зъба от ламтеж по нашите спестени с толкова пот грошове. Искам да кажа: нашите долари. С една дума — изрусена хиена с криви крака. И двата десни!

Замислих се за миг, за да си представя този образ.

— Бедната ми майка, добре че не е жива — продължи Лоуи. — Ако преди осем години не я бяха изгорили, щеше да се обърне в гроба си.

Така и не можах да разбера неговите брътвежи, но една дума ме прониза като сиренен вой.

— Изгорили са я?

— Да, в крематориум. Тя беше дълбоко набожна еврейка, родена още в Полша. А умря тук. Нали знаете…

— Зная — прекъснах го бързо аз. — Но какво общо има с това вашият брат? Защо да не се ожени?

— Но не и за американка! — възмути се Лоуи. — В Ню Йорк има повече порядъчни еврейски момичета, отколкото където и да е другаде. Защо да не си намери някое от тях? Тук има цели еврейски квартали! Но не, той държи на своето. Все едно че иска да се ожени в Йерусалим за момиче на име Брунхилда.

Слушах мълчаливо тази гневна тирада. Не исках да го обвинявам в юдофилство. И тук беше като на война: нямаше място за шеги и иронични сравнения.

Постепенно Лоуи се успокои.

— Извинете ме — рече той. — Понякога чашата прелива. А приказвахме за нещо друго. За паразитите. Вчера разговарях с един от тях за вас. Може би ще му е необходим помощник, който разбира нещо от живопис. Но не дотолкова, че да разкрие тайните му и да ги продаде на конкуренцията. Трябва му някой като вас, който предпочита да остане в сянка, а не да дрънка. Трябва да идете при него и да му се представите. Тази вечер в шест. Приех, без да ви питам. Съгласен ли сте?

— Много ви благодаря — отвърнах изненадано аз. — Наистина много ви благодаря!

— Няма да печелите кой знае колко. „Но важно е не началото, а шансовете“, обичаше да казва баща ми. Тук — Лоуи посочи с широк жест магазина, — тук нямате никакви възможности да напреднете.

— Аз съм ви благодарен за времето, прекарано тук. Благодарен съм и за това, че продължавате да ми помагате. В същност защо го правите?

— Не бива никога да задавате този въпрос. — Лоуи ме изгледа внимателно. — Защо? Иначе не сме такива филантропи. Знаете ли защо? Може би защото създавате впечатление, че сте безпомощен.

— Какво? — изненадах се аз.

— Да, сигурно затова — отвърна Лоуи, също изненадан. — А като ви гледа човек, нямате вид на такъв. Но впечатлението, което създавате, е такова. Тази мисъл хрумна на брат ми, когато разговаряхме за вас. Той смята, че ще имате успех сред жените.

— Я гледай ти! — почти възмутено изрекох аз.

— Не го вземайте присърце. Нали ви обясних що за носорог е моят брат в това отношение. Идете при паразита. Казва се Силвърс. Тази вечер.

 

 

На вратата на Силвърс нямаше табелка. Той живееше в собствена къща. Очаквах, че ще ме посрещне нещо като двукрака акула. А ми отвори кротък, слабоват и по-скоро срамежлив човек, облечен много елегантно. Беше сдържан. Наля ми уиски със сода и започна внимателно да ме разпитва. След това донесе от съседната стая две картини и ги постави върху един статив.

— Кое платно ви харесва повече?

Посочих дясното.

— Защо? — попита Силвърс.

— Трябва ли да имам непременно някаква причина?

— Да, това ме интересува. Знаете ли от кого са картините?

— И двете са на Дега. Но това може да познае всеки.

— Не всеки — възрази Силвърс със странно плаха усмивка. — Някои от моите клиенти не могат.

— Тогава защо ги купуват?

— За да имат в къщи картини на Дега — изрече с тъга в гласа Силвърс.

Спомних си за лекцията на Лоуи старши. Изглежда, тя отговаряше на истината. Разбира се, аз вярвах на половината от казаното, Лоуи бе склонен към преувеличения, особено когато се чувствуваше несигурен.

— Картините са емигранти също като вас — обясни Силвърс. — И те често попадат на най-необичайни места. Дали се чувствуват добре там — това е друг въпрос.

Той донесе от съседната стая два акварела.

— Знаете ли на кого са тези акварели?

— На Сезан.

Силвърс се изненада.

— Можете ли да ми кажете кой е по-добрият?

— Всички акварели на Сезан са добри — отвърнах аз. — Но левият вероятно е по-скъп.

— Защо? Понеже е по-голям ли?

— Не. Той е от по-късния период на художника и в него се чувствува влиянието на кубизма. Много красив пейзаж от Прованс с масива Сен Виктоар. В Брюкселския музей има един подобен акварел.

Лицето на Силвърс изведнъж се бе променило. Той скочи и запита остро:

— Къде сте работили по-рано?

Сетих се за въпроса на Наташа Петровна.

— Никъде — отговорих спокойно. — Не съм работил в конкурентни фирми и не се занимавам с шпионаж. Прекарах известно време в Брюкселския музей.

— Кога?

— По време на окупацията. Криеха ме в музея, после успях да избягам през граница. Ето източника на моите скромни познания.

Силвърс отново седна.

— В нашата професия човек трябва да внимава много — измърмори той.

— Защо? — заинтересувах се аз, зарадван от факта, че не иска от мен по-подробни обяснения.

Силвърс се поколеба за миг, после каза:

— Картините са като живи същества. Като жените. Човек не бива да ги показва на всеки срещнат, ако иска да запазят своето очарование. И стойността си.

— Но нали те са създадени, за да ги гледат?

— Може би, въпреки че не съм напълно сигурен в това. За търговеца е важно никой да не познава неговите картини.

— Странно. Аз мислех, че именно това би повишило цената.

— Далеч не винаги. Картини, които са били показвани твърде често, се наричат на езика на специалистите „изгорели“. Тяхна противоположност са „девствениците“. Те винаги са се намирали в нечия частна колекция и почти никой не ги е виждал. За тях се плаща по-скъпо. Не защото са по-добри, а защото всеки познавач и колекционер изпитва удоволствие от находката.

— И плаща за това?

Силвърс кимна.

— За жалост днес има десет пъти повече колекционери от познавачи. Епохата на истинските колекционери, които бяха и познавачи, завърши след войната през 1918 година. Всеки политически и стопански преврат води със себе си и финансов. И тогава имотите сменят своите собственици. Някои губят всичко, други забогатяват. Старите колекционери са принудени да продават своите ценности, на тяхно място се появяват нови и често новите имат пари, но не разбират от изкуство. За да станеш истински познавач, са необходими време, търпение и любов.

Слушах го внимателно. Струваше ми се, че в облечената със сиво кадифе стая с двата статива се бе запазила изгубената тишина на едно мирно време. Силвърс постави на единия от стативите нова картина.

— Познавате ли това?

— Моне. Поле с макове.

— Харесва ли ви?

— Прекрасно е! Какъв покой! И какво слънце! Слънцето на Франция.

— Е, какво, можем да опитаме — заключи той. — Особени познания тук не ви трябват. По-важно за мен е да сте надежден и дискретен човек. Какво ще кажете за шест долара на ден?

Изведнъж се оживих.

— За кои часове? Сутрин или следобед?

— И сутрин, и следобед. С прекъсване. Но в почивката ще имате много свободно време.

— Това е приблизително толкова, колкото печели един по-добър куриер.

Очаквах, че Силвърс ще започне да ми обяснява, че моите задължения ще бъдат горе-долу същите. Но търговецът прояви такт. Той изчисли на глас колко получава един такъв куриер. Оказа се по-малко от шест долара.

— Не мога да работя за по-малко от десет долара. Имам дългове, които трябва да изплатя.

— Вече и дългове?

— Да, към адвоката, който се занимава с моето разрешително за пребиваване.

Знаех, че Силвърс е чул за това от Лоуи, но той си даде такъв вид, сякаш липсата на документи бе някакъв страшен недостатък и той трябваше наново да размисли дали да ме вземе на работата. Най-сетне хищникът си показа зъбите.

Споразумяхме се за осем долара, след като Силвърс със смутена усмивка ми съобщи, че щом работя нелегално, няма да плащам данъци. Освен това и не говоря свободно английски. Но тук аз го хванах натясно. Затова пък говоря френски, обясних му аз, а това е от полза за неговите сделки. Тогава той се съгласи на осем долара и обеща да поговорим още веднъж по този въпрос, ако се справям добре с работата.

 

 

Когато се върнах в хотела, пред очите ми се разкри необичайна картина. В старомодната съборетина горяха повече лампи от когато и да е било. Даже и онези, които пестеливата дирекция обикновено гасеше. Около една маса в центъра на фоайето се бе събрала доста интересна смесена компания. Председателското място заемаше Раул. Той седеше в дъното на масата, облечен в гигантски бежов костюм, приличащ на огромна потна жаба; а масата за мое учудване бе застлана с бяла покривка и се обслужваше от един келнер. До него беше Меликов, освен тях там се намираха Лахман и неговата пуерториканка; мексиканецът с розова вратовръзка, каменно лице и неспокойни очи; един светлорус млад мъж с басов глас, въпреки че всеки би предположил, че е висок сопран; две момичета на неопределена възраст — между тридесет и четиридесет години — с живи очи, прелестни и мургави като испанки. А от другата страна на Меликов седеше Наташа Петровна.

— Господин Рос! — провикна се Раул. — Окажете ни тази чест!

— Какво се е случило? — попитах аз. — Колективен рожден ден? Или някой е улучил голямата печалба?

— Заповядайте при нас, господин Рос — отвърна Раул с натежал език. — Един от моите спасители — поясни той на русия младеж с басовия глас. — Стиснете си ръцете! Това е Джон Болтън.

Имах чувството, че държа умряла риба между пръстите си. От човек с такъв нисък глас бях очаквал здраво ръкостискане.

— Какво ще пиете? — попита Раул. — Имаме всичко, каквото сърце ви желае: кока-кола, лимонада, бърбън, шотландско уиски, даже и шампанско. Какво казахте последния път, когато сърцето ми се топеше от мъка? „Всичко тече“, рекохте вие. Цитирахте думите на някакъв древен грък, нали? Хераклит, Демокрит или Демократ. В такива случаи на Седмо авеню казват: „Нищо не е вечно върху таз’ земя — и красавицата даже се превръща в сатана.“ Колко е вярно. А на тяхно място идват други млади хора. И тъй, какво ще пиете? Алфонс! — Той извика келнера с жест, достоен за римски император.

— Какво пиете вие? — обърнах се аз към Наташа Петровна.

— Водка, какво друго! — отвърна тя весело.

— Водка — казах аз на Алфонс.

— Двойна — добави Раул с мътен поглед.

— Какво е това? — попитах Меликов. — Мистерията на човешкото сърце — любовта?

— Мистерията на човешката заблуда, когато всеки вярва, че другият е негов пленник.

— Le coup de foudre^[1] — каза Наташа Петровна. — Само от страна на Раул!

— Как попаднахте тук, в тази компания?

— Случайност — засмя се тя. — При това чудесна. Трябваше все някога да се откъсна от стерилната, еднообразна атмосфера на приемите в „Колони Клъб“. Но такова нещо не съм и очаквала!

— Пак ли ще ходите на снимки?

— Днес не. Защо? Щяхте ли да дойдете с мен?

В същност не исках да го кажа направо, но все пак изрекох:

— Да.

— Най-сетне една свястна дума — промълви Наташа. — Salut.

— Salut.

— Salut, salve, salute! — изкрещя Раул и започна да се чука с всички наред. Той се опита даже да стане, но се пльосна назад, при което фалшивият трон, на който седеше, изпращя. Този стар хотел притежаваше, освен всичко останало, и псевдоготически неудобни мебели.

Докато всички се чукаха, към мен се приближи Лахман.

— Тази вечер — прошепна той — ще напия мексиканеца.

— А ти?

— Подкупих Алфонс да ми носи само вода. Мексиканецът си мисли, че пия текила. Тя има същия цвят, тоест е безцветна.

— Аз бих предпочел да пия с дамата — рекох. — Мексиканецът няма нищо против. Но нали жената не иска?

За миг Лахман загуби увереността си, но след това каза твърдоглаво:

— Няма значение. Днес ще стане. Трябва да стане. Трябва, разбираш ли?

— Най-добре пий с двамата. И със себе си. Може би като се напиеш, ще измислиш нещо, за което никога не би се сетил трезвен. Някои хора са неотразими в пияно състояние.

— Но тогава няма да изпитам никакво удоволствие. Ще забравя всичко. Все едно че нищо не се е случило.

— Де да можеше да си внушиш обратното. Че всичко е било, но ти не си го спомняш.

— О, престани, та това е чиста измама — запротестира развълнувано Лахман. — Човек трябва да играе честно.

— А това, че не пиеш текила, честно ли е?

— Честен съм към самия себе си! — Лахман се наведе към ухото ми. Дъхът му бе горещ и влажен, макар че се наливаше само с вода. — Разбрах, че кракът на Инес не е ампутиран, а само парализиран. Носи хромирания бастун само от суета!

— Лахман, какво приказваш!

— Знам го със сигурност. Ти не познаваш жените. Може би заради това ми отказва. Да не разбера.

За миг изгубих дар слово. Amore, amour, мислех си аз. Мълния в тъмната нощ на заблудата, надежда в най-дълбоката безнадеждност, безгрижно чудо на бели и черни магии. Бъди благословена, любов! Тържествено се поклоних:

— Драги Лахман, поздравявам в твое лице звездния сън на любовта.

— Престани с шегите си! Говоря ти най-сериозно.

Раул бе успял да се надигне.

— Господа — изрече той, плувнал в пот. — Да живее животът! Искам да кажа: колко е хубаво, че сме още живи. Като си представя, че неотдавна исках да се лиша от този живот, иде ми да се набия. Какви идиоти сме в миговете, когато си въобразяваме, че сме най-благородни.

Изведнъж пуерториканката запя. Пееше на испански, навярно песента бе мексиканска. Имаше великолепен глас, дълбок и силен. Пееше, без да откъсва очи от мексиканеца. Това бе песен, изпълнена с несдържано, естествено сладострастие, почти скръбна, далеч от всякакви размисли и цивилизация, възникнала във време, когато човечеството не е притежавало своето най-човешко богатство — хумора; песен, откровена до безсрамие и ангелски чиста. По лицето на мексиканеца не трепваше нито един мускул. И жената бе застинала неподвижна, говореха само нейните устни и очи. Двамата се гледаха, без да мигат, а мелодията се лееше безспир. Това беше сливане, без да се докосват, и всеки от тях чувствуваше, че е така. Огледах се. Всички мълчаха, а песента продължаваше бавно да се лее. Наблюдавах ги, Раул и Джон, Меликов и Наташа Петровна — сериозни и извисени над ежедневието благодарение на тази жена, която не виждаше никого освен мексиканеца и откриваше в него и повяхналото му лице на жиголо целия живот. И това не беше нито странно, нито смешно.