Ерих Мария Ремарк
Сенки в рая (7)

VI

Скитах безцелно из улиците, страхувайки се да се върна в хотела. През нощта сънувах кошмар и се събудих от собствения си вик. И преди бях сънувал понякога, че ме преследва полиция. Или ме бе измъчвал сънят на всички емигранти: че съм преминал немската граница и есесовците са ме открили. Но това бяха сънища на отчаяние от собствената глупост — да се провалиш тъй нелепо. Навремени се събуждах с крясък, но после осъзнавах, че съм в Ню Йорк, поглеждах през прозореца към нощното небе, аленеещо от светлините на улиците, и пак се изтягах внимателно на леглото — бях спасен. Този сън бе различен, по-неопределен, накъсан, натрапчив, тъмен, лепкав като смола и безкраен. Някаква жена, объркана и много бледа, зовеше беззвучно за помощ, но аз не можех да и помогна. И тя потъваше в някакво блато от катран, тиня и спечена кръв, обезумелите, сякаш парализирани очи бяха обърна ти към мен, побледняла, крещейки безгласно с черната кухина на зиналата си уста, към която бавно се надигаше тъмната лепкава маса; чувах команди, един пронизителен глас със саксонски акцент, после изведнъж съзрях проблясващи пламъчета от изстрели, униформи и усетих отвратителната миризма на смърт, разложени трупове и огън, видях пещи с широко разтворени врати, в които искреше ярък пламък, видях някакъв човек, който все още се движеше, не — мърдаше само едната си ръка, само един-единствен пръст, видях как този пръст много бавно се сви и как друг човек го стъпка. А след това се разнесе нечий крясък, който ме връхлетя от всички страни и отекна някъде в далечината…

Спрях пред една витрина, но не виждах нищо. Едва след известно време разбрах, че се намирам на Пето авеню пред витрината на бижутерийната фирма „Ван Клееф и Арпълс“. Бях избягал от магазина на братята Лоуи, без да го осъзнавам. Днес за първи път мазето ми се бе сторило като затворническа килия. Инстинктивно бях потърсил хора и широки улици и се бях озовал на Пето авеню.

Не откъсвах поглед от една диадема, принадлежала някога на френската императрица Йожени. Брилянтените цветчета на диадемата, положена върху черно кадифе, блестяха на електрическата светлина. До нея лежеше гривна с рубини, смарагди и сапфири, от другата страна — пръстени и солитери^[1].

— Какво би си избрала оттук? — попита своята приятелка някаква жена с червен костюм.

— Сега на мода са перлите — отговори другата жена. — В обществото се носят перли.

— Изкуствени или истински?

— И едните, и другите. Черна рокля с перли. В средите на висшето общество това се счита за много изискано.

— Според теб Йожени не е ли принадлежала към висшето общество?

— Тогава времената са били други.

— Не бих се отказала от тая гривна — заяви жената в червено.

— Шарения! — отряза я другата.

Продължих нататък. Спирах се пред магазини за тютюн и обувки, магазини за порцелан и огромните витрини на модни къщи, край които тълпата от зяпачи поглъщаше с очи коприните в опияняващи цветове. Смесвах се с тълпата и също зяпах, вслушвах се и улавях откъслечни фрази, както изхвърлената на суша риба жадува за вода, крачех през тази вечерна суматоха на живота и исках да се влея в него, да плувам както всички останали, но само се лутах из него, обгърнат от сивкава мрачевина, тъй както Орест е бил съпровождан от далечния вой на фуриите.

Премислих дали да не потърся Кан, но след това се отказах. Не исках да виждам никого, който ми напомняше за миналото. Даже и Меликов. Беше трудно да се отърся от кошмара. Обикновено денем сънищата изчезваха, разсейваха се и за няколко часа оставяха само приличен на ефирен облак спомен, който избледняваше, а след това напълно се изгубваше. А този сън бе натрапчив и упорит. Аз го гонех, но той не отстъпваше. Оставаше заплахата, мрачна и готова да го извика отново.

В Европа сънувах рядко, там бях зает само с мисълта как да остана жив. Тук повярвах, че съм спасен. Необятният, тътнещ океан ме бе отделил от всичко минало и в мен се събуди надеждата, че затъмненият кораб, промъкнал се като призрачна сянка между подводници, ме е избавил от другите сенки. Но сега знаех, че сенките са ме последвали. Те бяха пропълзели там, където не бях в състояние да ги контролирам — в съня и призрачния свят, който се изграждаше всяка нощ и рухваше отново всяка заран. Ала тези не искаха да изчезнат, носеха се като лепкав, влажен пушек, от който усещах студена тръпка в тила — като блудкавия сладникав дим, дима от крематориумите.

Огледах се. Никой не ми обръщаше внимание. Приятната притома на тази красива вечер сякаш се кълбеше между каменните домове, на чиито фасади проблясваха хиляди мигащи очи — хиляди осветени прозорци. Високите колкото два-три етажа редици от златисти витрини бяха препълнени с вази, картини, кожи, блестящо-кафяви антични мебели и копринени лампиони. Цялата улица буквално лъщеше от чудовищното еснафско благополучие, тя напомняше за детска книжка с картинки, собственост на щедрия бог на изобилието, който сякаш шепнеше: „Грабете, грабете! Ще стигне за всички!“

Какъв покой! Какъв парад на пробуждащите се илюзии, на увяхналата любов, която разцъфтява отново, на надеждата, раззеленяваща се под благодатния дъжд на милозливите лъжи за спасение. Това е часът, когато вдига глава манията за величие, когато се пробуждат желанията и заспива гласът на примирението, часът, в който генерали и политици не само разбират, но и за кратко време дори чувствуват, че и те са хора и няма да живеят вечно.

Как жадувах да ме приласкае тази държава, която разкрасява своите мъртъвци, боготвори младостта и изпраща войниците си на смърт в страни, които никога не са виждали и за които дори не са знаели къде се намират, изпраща ги да умират послушно, без сами да знаят за какво. Първите космополити в униформа.

Защо не можех да стана и аз частица от нея? Защо винаги принадлежах към племето на безотечествениците, които, спъвайки се на всяка дума с жалкия си английски език, с пламенни, свити сърца изкачваха безкрайни стъпала, пътуваха с безброй много асансьори и се влачеха от стая в стая, които биваха търпени, но не и обичани, и които обикнаха тази страна само защото тук ги търпяха?

Бях спрял пред магазина за лули на фирмата „Дънхил“. Опушени, с матов блясък, там лежаха полираните символи на буржоазния престиж и сигурността. Те обещаваха изискани и спокойни вечери, изпълнени с приятни разговори, в които косите на мъжете ухаят на мед, ром и тютюн „Шаг“, а от банята се чува тихата суетня на една закръглена, приготвяща се за нощта в широката спалня жена. Колко по-различно бе всичко това от цигарите в далечната чужбина, които се изпушваха до края, а след това се загасяха припряно, черните „Голоаз“, миришещи не на уют и доволство, а на страх.

Ставам отвратително сантиментален, помислих си аз. Колко смешно! Затова ли се бях превърнал в един от безбройните ахасфери^[2], за да хленча сега за топла печка и чифт везани пантофи? За безутешното делнично тление и изхабените чувства, породени от напластената скука?

Обърнах се решително и оставих зад гърба си магазините на Пето авеню. Тръгнах на запад и като пресякох алеята на дребните мошеници и комедийните театри, стигнах до улиците, където по високите стъпала пред входните врати бяха насядали мълчаливи хора, а децата, прилични на мръсни бели пеперуди, си играеха пред възтесните къщи от потъмнели тухли. Възрастните изглеждаха изморени, ала без тежки грижи, ако човек можеше да се довери на защитния мрак.

Нужна ми е жена, мислех аз, приближавайки се към хотел „Рубън“. Каквато и да е жена! Глупава, захилена самка със сламеножълти коси и полюляващ се задник, жена, която не разбира нищо и не задава никакви въпроси освен един — дали имам у себе си достатъчно пари за нея. И една бутилка калифорнийско бургундско вино, смесено с някакъв евтин ром. И да прекарам нощта при нея, за да не се връщам в хотела. Тази нощ, тъкмо тази нощ. Но къде да намеря такава жена? Такава уличница, курва? Ню Йорк не беше Париж, а и знаех, че тукашната полиция има много пуритански разбирания, щом стане въпрос за бедните. Тук курвите не се разхождаха по улиците, не се разпознаваха по чадърите и огромните чанти. Имаше телефонни номера, но това изискваше време и познаване на номерата.

— Добър вечер, Феликс — поздравих аз. — Няма ли го Меликов?

— Днес е събота — отговори Феликс. — Дежурен съм аз.

Правилно. На всичкото отгоре и събота! Бях забравил това. Предстоеше ми една дълга празна неделя, от която изведнъж се изплаших. В стаята си имах още малко водка, може би и няколко хапчета за сън. Неволно се сетих за дебелия Раул. Предната вечер му се бях подигравал. Сега и аз не се чувствувах по-различно от него.

— Току-що мис Петровна също попита за господин Меликов — каза безстрастно Феликс.

— Тя отиде ли си?

— Не вярвам. Щеше да почака още няколко минути.

Наташа Петровна вървеше към мен през оскъдно осветеното плюшено фоайе. Надявам се, че днес няма да плаче, помислих аз и отново се учудих на високия й ръст.

— Пак ли бързате за снимки? — попитах аз.

Тя кимна.

— Исках само да изпия чаша водка, но Владимир Иванович го няма днес. Забравих, че има почивен ден.

— Аз имам водка — изрекох бързо. — Мога да донеса шишето.

— Не си правете труд. Фотографът има колкото щеш водка. Исках само да поседя малко тук.

— Все пак ще донеса бутилката. След минута се връщам.

Изтичах нагоре по стълбите и отворих вратата. Шишето бляскаше върху перваза. Без да поглеждам встрани, взех водката и две чаши. На вратата се озърнах. Не се виждаше нищо — нито призраци, нито сенки. Само леглото светлееше бледо в мрачината. Недоволен и учуден от себе си, аз поклатих глава и слязох долу.

Този път Наташа Петровна ми се стори по-различна от преди. По-малко истерична и почти като американка. Само дрезгавият й глас издаваше следа от чужд акцент, но по-скоро френски, отколкото руски, доколкото можех да съдя за това. На главата си Наташа имаше виолетов копринен шал като небрежно омотан тюрбан.

— Заради прическата — поясни тя. — Ще снимаме вечерни рокли.

— Защо обичате да седите тук? — попитах аз.

— Обичам да седя в хотели. Там никога не е скучно. Хората идват и си отиват. Поздравяват се или се сбогуват. Та нали това са най-хубавите мигове в живота.

— Така ли смятате?

— Поне най-малко скучните. А онова, което е между тях… — Тя махна припряно с ръка. — Всички големи хотели са безлични. Хората твърде много прикриват чувствата си. Долавяш във въздуха някакъв авантюристичен дух, но не можеш да го видиш ясно.

— А тук вижда ли се?

— Повече. Тук хората се отпускат. Аз също. — Наташа се засмя. — Нали видяхте. Освен това обичам Владимир Иванович. Той прилича на руснак.

— Не е ли руснак?

— Чех. Но е бил какъв ли не. Родното му село е било руско, а след 1919 година — чешко. После са го окупирали нацистите и е станало немско. Сега, както изглежда, пак ще стане руско или чешко. Или може би американско? — Наташа се засмя и стана. — Трябва да вървя. — Поколеба се за миг, след това ми предложи:

— Защо не дойдете с мен? Зает ли сте тази вечер?

— Не. А фотографът няма ли да ме изхвърли?

— Ники? Как ви хрумна! Там винаги е пълно с народ. Един повече или по-малко — няма никакво значение. Идват и руснаци. Бохемска атмосфера.

Досещах се защо Наташа ме покани със себе си. Искаше да заличи впечатлението от първоначалното си поведение. В същност нямах особено желание да тръгна с нея, какво щях да правя там. Но тази вечер бях съгласен на всичко, само да не остана сам в хотела. За разлика от Наташа Петровна не виждах в него място за приключения. Още повече тази нощ.

— Да вземем ли такси? — попитах аз пред вратата.

Тя се засмя.

— Никой в хотел „Рубън“ не взима такси. Доколкото ми е известно. Фотографът не живее далеч. А и вечерта е толкова красива! Тези нощи в Ню Йорк! Не, аз не съм създадена за живот на село. А вие?

— Наистина не зная.

— Никога ли не сте се замисляли за това?

— Никога — признах аз. Кога ли бях имал време за подобни размисли. Непозволен лукс! Аз се радвах, че изобщо съм жив.

— Значи някои неща все още ви предстоят — отвърна Наташа Петровна. Тя сякаш плуваше срещу потока от пешеходци като тясна лека платноходка, а профилът й под виолетовия тюрбан напомняше фигура върху носа на старинен кораб — спокойна, възвисена, бореща се със стихията, опръскана с пяна и устремена напред. Наташа се движеше бързо, с толкова широки крачки, че полата й изглеждаше тясна. Не ситнеше и дишаше с пълни гърди. Помислих си, че за първи път, откакто съм в Америка, вървя с жена. И го почувствувах.

 

 

Посрещнаха я като галено дете, което дълго време се е губило някъде. В огромното голо помещение, което се осветяваше от прожектори и където бяха поставени подвижни бели стени, имаше около десетина души. Фотографът и други двама мъже прегърнаха и разцелуваха Наташа, върху нас се изсипа дъжд от възгласи. Веднага ме представиха. Разнасяха се водка, уиски и цигари. А след това изведнъж се оказах в едно кресло, малко настрани от общата суматоха и съвсем забравен.

Затова пък пред очите ми се разгърна картина, каквато не бях виждал досега. Неколцина души разопаковаха големи кашони с рокли, занесоха ги зад една завеса, а след това пак ги изнесоха. Започна оживен спор кое да снимат най-напред. Освен Наташа Петровна, в ателието имаше още две манекенки, едната руса, другата тъмнокоса, със сребристи обувки и високи токове. И двете бяха много красиви.

— Първо палтата — заяви някаква енергична жена.

— Не, първо вечерните рокли — възрази фотографът, слаб мъж с пясъчножълти коси и златна верижка на китката. — Инак ще се измачкат.

— Не е нужно да се обличат под палтата. А първо трябва да се върнат палтата. Особено кожените. Фирмата ги чака.

— Е, добре! Първо кожената пелерина.

Избухна нов спор как да се снимат кожите. Вслушвах се, ала нищо не разбирах. Веселото оживление и разпалеността, с която всеки изясняваше своето мнение, напомняха за театрален спектакъл. Горе-долу така си представях „Сън в лятна нощ“ или някоя музикална комедия в стил рококо, например „Кавалерът на розата“. Или някой фарс от Нестрьо. Само дето участниците в този спектакъл приемаха всичко за изключително важно и се горещяха не на шега, но от това суматохата още повече заприличваше на пантомима и изглеждаше съвсем нереална. Всеки миг под звуците на рог можеше да се появи Оберон. Изведнъж всички прожектори се насочиха към един от декорите, където домъкнаха огромна ваза с изкуствени цветя — ралици. Манекенката със сребристите обувки излезе, облечена с бежова кожена пелерина. Управителката на модното ателие подръпна и приглади пелерината. Двата прожектора, които се намираха малко по-ниско от останалите, пламнаха и манекенката замръзна на мястото си, като че ли някой бе стрелял в нея.

— Добре! — извика Ники. — Още веднъж, darling!^[3]

Облегнах се назад. Добре че бях дошъл тук. Едва ли щеше да ми се случи нещо по-добро.

— А сега Наташа — произнесе нечий глас. — С астраганеното палто!

Наташа се появи съвсем неочаквано — тъничка, загърната в черното, блестящо палто, с нещо като баретка от същата тънка и блестяща кожа.

— Отлично! — извика Ники. — Задръж така! — Той изпъди управителката, която искаше да промени нещо. — По-късно. Ще направим още няколко снимки. Първо тази — без да позира.

Страничните прожектори затърсиха дребното личице. Очите на Наташа съвсем изсветляха, станаха почти прозрачни и засияха като звезди на силната светлина, струяща от всички страни.

— Снимам! — извика Ники.

Тя не застина като другите две манекенки, а просто стоеше, сякаш и преди това не се бе движила.

— Добре — похвали я Ники. — А сега разгърни палтото! Наташа Петровна разтвори полите на палтото като криле на пеперуда.

— Стой така! — извика Ники. — Разгърни го още по-широко, като пеперуда „пауново око“. Така! Браво!

— Как ви харесва тук? — попита някой до мен. Бе един блед чернокос мъж със странно светещи черешови очи.

— Прекрасно е — отвърнах искрено аз.

— Наистина вече не разполагаме с моделите на „Баленсиага“ и големите френски моделиери. Такива са, уви, последиците от войната — забеляза мъжът с лека въздишка. — Но „Мейнбохър“ и „Валентина“ също не са лоши, нали?

— Напълно вярно — потвърдих аз, без да зная за какво става въпрос.

— Е, да се надяваме, че всичко ще свърши скоро и пак ще започнем да получаваме първокласни платове. Коприната от Лион…

Мъжът стана, викаха го. Причината, заради която проклинаше войната, съвсем не ми се струваше смешна. Напротив, в тази обстановка тя ми изглеждаше изключително разумна.

Започнаха снимките на вечерните рокли. Внезапно пред мен изникна Наташа Петровна. Бе облечена в бяла, дълга, плътно прилепнала рокля с голи рамене.

— Много ли скучаете? — попита ме тя.

— Не, напротив — промълвих аз леко объркан и се взрях с учудване в нея. — Даже започвам да страдам от приятни халюцинации. Мисля, че днес следобед видях диадемата, която носите, на витрината на „Ван Клееф и Арпълс“. А това е невъзможно.

Наташа се засмя.

— Много сте наблюдателен.

— Наистина ли е същата?

— Да. Списанието, за което снимаме, я нае за една вечер. Нима си помислихте, че съм я купила?

— Бог знае! Тази нощ всичко ми се струва възможно. Никога не съм виждал толкова много рокли и палта на едно място.

— Какво ви харесва най-много?

— Трудно е да се каже. Може би широката дълга пелерина от черно кадифе, в която се снимахте вие. Спокойно би могла да мине за модел на „Баленсиага“.

Тя се извърна и ме измери с остър поглед.

— Тя е от „Баленсиага“. Да не сте шпионин?

— Шпионин ли? Досега не ме бяха обвинявали в шпионаж. И за коя страна работя?

— За конкуренцията. За друга модна къща. Да не би да сте от бранша? Инак как бихте могли да познаете, че пелерината е от „Баленсиага“?

— Наташа Петровна — заявих тържествено аз. — Кълна ви се, че до преди десет минути името „Баленсиага“ ми бе напълно непознато. Бих го взел за марка автомобили. Чух го за първи път от бледия господин там. Наистина той сподели, че моделите на „Баленсиага“ вече не пристигат тук. Аз просто се пошегувах.

— И улучихте! Пелерината е действително от тази модна къща. Докарана е в Америка с бомбардировач. С „летяща крепост“. Контрабанда.

— Прекрасно приложение на бомбардировачите. Ако всички последват вашия пример, на земята ще настъпи златен век.

— Значи не сте шпионин! В същност даже съжалявам, че не сте. Но с вас, изглежда, трябва да се внимава. Притежавате комбинативен ум. Имате ли достатъчно за пиене?

— Да, благодаря.

Някой я извика.

— След снимките всички ще отидем за около час в „Ел Мороко“. Така е прието — каза тя на тръгване. — Ще дойдете ли с нас?

Не успях да й отговоря. Разбира се, че не можех да отида с тях. Нямах достатъчно пари за подобни развлечения. Трябваше да й го кажа по-късно. Не беше много приятно, но можех да изчакам. За сега се оставих да плувам по течението. Не ми се искаше да мисля нито за утрешния ден, нито даже за следващия час. Тъмнокосата манекенка, която току-що бяха снимали в дълго сукнено палто със зелен цвят, го свали, за да облече друго. Отдолу нямаше нищо друго освен бельо. Никой не й обърна внимание. Изглежда, това не бе ново за тях, а и сред мъжете имаше някои хомосексуалисти. Мургавата манекенка бе много красива, тя притежаваше небрежната, ленива самоувереност на жена, която знае, че ще спечели и малко се интересува от това. Наблюдавах и Наташа, гледах я как сменя роклите. Беше бяла, висока и стройна, а кожата й напомняше с нещо за лунна светлина и перли. Не бих казал, че е мой тип, мой тип бе по-скоро брюнетката, която наричаха Соня. Всички тези мисли бяха неясни, смътни, но аз и нямах намерение да ги превръщам в определени желания и асоциации. Твърде много се радвах, че не съм в хотела. До известна степен бе наистина необичайно, че видях тези почти непознати жени в толкова различни пози, сякаш се познавахме отдавна. Като че ли имах пред себе си живописно платно с множество лазурни багри, нанесени върху един основен цвят, който едва-едва прониква през тях и придава топлия тон на цялата картина.

Когато кашоните бяха отново опаковани, аз обясних на Наташа Петровна, че не мога да ида с тях в „Ел Мороко“. Бях чул, че това е най-скъпият нощен бар в Ню Йорк.

— А защо? — попита тя.

— Нямам достатъчно пари.

— Какъв глупак сте! Та всички ние сме поканени. Нима си мислите, че бих ви накарала да плащате?

Тя се засмя с дрезгавия си глас. Въпреки че смехът й малко ми напомняше смеха на жиголо, изведнъж ме обзе приятно чувство, че се намирам сред съучастници.

— А скъпоценностите? Не трябва ли преди това да ги върнете.

— Утре. Списанието ще се погрижи за това. А сега ще пием шампанско.

Повече не протестирах. Денят бе приключил най-неочаквано за мен — с всички нюанси на ирония и с чувство на човешка благодарност.

Вече не се учудвах, когато се озовахме в една от страничните зали на „Ел Мороко“, където някакъв виенчанин изпълняваше немски песни, въпреки че Америка бе във война с Германия и в заведението имаше много американски офицери. Знаех само, че в Германия това би било невъзможно. Струваше ми се, че съм открил оазис в пустинята. Отвреме-навреме наистина броях своите петдесет долара в джоба на панталона, готов да дам цялото си състояние, ако го поискаха, но никой и не помисляше за това. Така изглежда мирният живот, разсъждавах аз, мирният живот, който не познавам, безгрижието, което никога не съм изпитвал. Но в мислите ми нямаше и следа от завист. За мен бе достатъчно, че все още подобно нещо съществува. Намирах се сред чужди хора и те ми бяха по-близки и приятни от други, които познавах много по-добре. Седях до една красива жена, чиято взета под наем диадема искреше на светлината от свещите, седях тук като някакъв жалък паразит пред чуждото шампанско и се чувствувах така, сякаш този съвсем различен живот ми е даден за една вечер и утре ще трябва да го върна.