Ерих Мария Ремарк
Сенки в рая (4)

III

С братята Лоуи се запознах в мига, в който полегатите слънчеви лъчи осветиха антикварните магазинчета от дясната страна на улицата в приказен златистожълт цвят, докато витрините от другата страна вече се забулваха с паяжината на мрака. Това бе мигът, когато стъклата се пробуждаха за своя собствен живот — отразен живот, с чужда светлина, като измамната искрица живот, породена у нарисувания над някой оптически магазин часовник в секундата, когато времето, показвано от неговите стрелки, съвпада с действителния час. Отворих вратата на дюкяна. От помещението, приличащо на аквариум, излезе единият от братята Лоуи — рижият. Той премигна, кихна, погледна мекия залез, кихна още веднъж и ме забеляза, когато наблюдавах как антикварният магазин се превръща в пещерата на Аладин.

— Хубава вечер, а? — рече той с блуждаещ поглед.

— Имате прекрасна бронзова статуетка.

— Фалшификат.

— Изглежда не е ваша.

— Защо?

— Казахте, че е имитация.

— Казах, че е имитация, защото е така.

— Голяма дума — казах аз. — Особено в устата на търговец.

Лоуи отново кихна, а след това примигна още веднъж.

— Купил съм я за фалшива. Ние тук сме честни хора!

Съчетанието от думите „фалш“ и „честност“ бе пленително в този миг, когато витрините засияха.

— А не мислите ли, че все пак би могла да се окаже автентична?

Лоуи излезе от вратата и внимателно огледа бронзовата фигурка, която лежеше върху един американски стол-люлка.

— Можете да я получите за тридесет долара. Заедно с поставката от теково дърво. С резба!

Целият ми капитал беше около осемдесет долара.

— Мога ли да я взема за няколко дни? — попитах аз.

— Може и за цял живот, ако я платите.

— А за проба? За два дни?

Лоуи се обърна.

— Та аз не ви познавам. Последния път дадох две статуетки от майсенски порцелан на една вдъхваща пълно доверие жена. За няколко дни.

— Е, и? След това тя изчезна с тях?

— Не, дойде пак. Със счупените статуетки. Изтървала ги, някакъв човек я блъснал в препълнения автобус със сандъче за инструменти.

— Нямала е късмет!

— Плачеше, сякаш бе изгубила детето си. Две деца. Близнаци. Статуетките бяха двойка. Какво можехме да сторим? Тя нямаше пари, за да ги плати. Беше ги поискала само за няколко дни, да им се порадва. И да ядоса своите приятелки, които смятала да покани на бридж. Човешко, нали? Какво можехме да сторим? Парите ни отидоха. Сам виждате, че…

— Бронзът не се троши толкова лесно. Особено ако е имитация.

Лоуи ме погледна внимателно.

— Вие съмнявате ли се?

Не отговорих.

— Дайте ми тридесет долара — рече той. — Можете да я задържите за една седмица и след това да ми я върнете. Ако я оставите за себе си и смятате да я продадете, ще си поделим печалбата. Какво ще кажете?

— Пладнешки грабеж. Въпреки това приемам.

Не бях сигурен в себе си, затова приех предложението. Поставих статуетката на прозореца в стаята си. Лоуи старши ми бе казал, че фигурката е от някакъв нюйоркски музей, който я изхвърлил като фалшификат. Тази вечер останах в къщи. Когато се стъмни, не запалих лампата. Легнах на кревата и загледах статуетката. За времето, прекарано в Брюкселския музей, бях научил едно — че предметите проговарят едва когато ги гледаш продължително време и че онези, които започват да говорят веднага, далеч не са най-добрите. Разхождайки се нощем из залите на музея, взимах понякога със себе си в тъмното мазе по-дребни предмети, за да ги опипвам. Между тях имаше бронзови статуетки и тъй като музеят притежаваше богата колекция от ранен китайски бронз, с разрешението на моя спасител аз занасях по някоя от тях в своето самотно скривалище. Можех да си го позволя, защото самият той често носеше в къщи експонати за изследване, и ако нещо липсваше, казваше, че е у тях. Така си изработих известно умение да преценявам патината, опипвайки я с ръце, а тъй като нощем прекарвах дълги часове пред витрините, разбрах и някои неща за нейния химичен строеж, въпреки че никога не я бях виждал на дневна светлина. Както у слепеца се развива безпогрешно осезание, така и у мен с течение на времето се появи нещо подобно. Наистина аз не му се доверявах напълно, но понякога бях съвсем сигурен в себе си.

В магазина бронзът ми се стори добър на пипане; очертанията и релефите не ми бяха направили впечатление на нови, въпреки че бяха много остри, което може би не бе харесало на експертите от музея. Но линиите бяха ясни и когато, затворил очи, започнах да ги опипвам много бавно и продължително, усещането, че статуетката е оригинална, се усили. В Брюксел бях видял една подобна фигурка, за която също отначало предполагаха, че е копие от епохата Тан или Мин. Работата бе там, че още във времето Хан, тоест около началото на новата ера, китайците бяха копирали и заравяли своите бронзови статуетки от епохите Шан и Чжоу. Затова по патината беше трудно да се определи автентичността, ако в орнаментите и отливката не се откриеха някакви дефекти.

 

 

Върнах статуетката на перваза на прозореца. От двора долитаха металните гласове на миячките, дрънченето на контейнерите за смет и мекият гърлен бас на негъра, който ги изнасяше. Изведнъж вратата се разтвори с трясък. В осветения четириъгълник различих силуета на камериерката, видях как тя се дръпна уплашено назад и изкрещя:

— Мъртвец!

— Глупости — казах аз. — Не ми пречете да спя. Затворете вратата. Вече съм си оправил и леглото.

— Но вие съвсем не спите! Какво е това?

Тя бе съзряла фигурката.

— Зелено нощно гърне — отсякох аз. — Не виждате ли?

— Какво ли не измислят хората! Но запомнете едно: утре сутринта аз няма да го изнеса! За нищо на света! Изнасяйте си го сам! В хотела си има клозети.

— Добре.

Отново си легнах и без да искам, съм заспал. Когато се събудих, бе дълбока нощ. Мина известно време, преди да разбера къде се намирам. След това видях бронзовата статуетка и за миг си помислих, че съм пак в музея. Седнах в леглото и започнах дълбоко да дишам. Не, вече не съм там, мълвях беззвучно аз, аз избягах и съм свободен, свободен, свободен. Повтарях думата „свободен“ в някакъв примитивен, успокояващ ритъм, повтарях я на ум, после на глас, тихо и настойчиво, докато се успокоих. В годините на преследвания бях правил често това, когато се сепвах, уплашен от сън. Погледнах фигурката, поглъщаща последните отблясъци на нощната светлина, и изведнъж почувствувах, че е оживяла. Не формата, а патината. Патината не бе мъртва, никой не я беше нанесъл отгоре, никой не бе предизвикал изкуствено появата й върху грапавата повърхност с киселини, тя бе нараствала много бавно, в продължение на столетия, беше се появила от водата, миеща бронза, от минералите в земните недра, които се бяха сраснали с нея; първоосновата на патината бяха очевидно фосфорни съединения, това се виждаше от чистата синя ивица в основата й, а фосфорните съединения бяха образувани преди стотици години от близост с труп. Патината притежаваше лекия блясък на неполираните порести бронзови фигури от епохата Чжоу, които бях виждал в музея. Порестата повърхност не поглъщаше светлината, както при статуетките с нанесена по изкуствен начин патина, а светлината по-скоро й придаваше блясъка на груба сурова коприна.

Станах от леглото и седнах до прозореца. Останах там много дълго, почти без да дишам, изцяло отдаден на съзерцание, което постепенно заглуши всичките ми мисли.

 

 

Задържах скулптурата още два дни, после отидох на Трето авеню. Този път в магазинчето бе вторият брат Лоуи, приличащ много на първия, само че малко по-елегантен и сантиментален — доколкото това е възможно за търговец със старинни предмети.

— Статуетката ли връщате? — попита той и извади портфейла си, за да ми върне тридесетте долара.

— Тя е оригинал — отвърнах аз.

Той ме погледна добродушно и насмешливо.

— Музеят се отказа от нея.

— Аз смятам, че е истинска. Донесох ви я, за да я продадете.

— А вашите пари?

— Ще ми ги дадете заедно с половината от печалбата. Както беше уговорката.

Лоуи бръкна в десния си джоб, извади банкнота от десет долара, целуна я и я пъхна в левия си джоб.

— Позволете ми да ви поканя да пийнем нещо. Какво бихте желали? — попита той.

— Защо? Вярвате ли ми? — отвърнах аз, приятно изненадан. Бях свикнал с това никой да не ми вярва; нито полицаите, нито жените, нито инспекторите, занимаващи се с имигрантите.

— Не — отговори Лоуи младши весело. — Просто се обзаложих с брат си — пет долара за него, ако върнете статуетката, защото е фалшива, и десет за мен, ако я върнете, дори и да е оригинална.

— По всичко личи, че вие сте оптимистът на семейството.

— Заклет оптимист. Брат ми е заклет песимист. Така си поделяме риска в тези тежки времена. Днес никой не може да си позволи лукса да притежава и двете качества едновременно. Какво ще кажете за едно шварц?

— Виенчанин ли сте?

— Да. Виенски американец. А вие?

— Виенчанин по избор и гражданин на света.

— Чудесно. Хайде да изпием по едно шварц отсреща при Ема. Що се отнася до кафето, американците имат спартанско възпитание. Те или го варят до припадък, или го приготвят сутрин за целия ден. Държат го с часове върху котлоните, за да не изстине, и през ум не им минава да сварят ново. Ема не прави така. Тя е чехкиня.

Пресякохме кипящата улица. Една машина за миене на улиците пръскаше на всички страни струи вода. Виолетова товарна кола, разнасяща по магазините детски пелени, едва не ни прегази. Лоуи спаси живота си с грациозен скок. Забелязах, че е с лачени обувки.

— Не сте ли на една възраст с брат си? — попитах аз.

— Близнаци сме. Но заради клиентите се наричаме старши и младши. Брат ми е по-стар от мен с три часа. И затуй според зодията си е близнак. А аз съм рак.

 

 

Една седмица по-късно се върна от пътуване собственикът на фирмата „Лу и Ко“, експерт по китайско изкуство. Той не можа да проумее защо музеят е сметнал бронзовата статуетка за фалшификат.

— Не е нещо изключително — разясни ни той. — Но без съмнение е автентична, от епохата Чжоу. Късен Чжоу, даже по-скоро преход към Хан.

— Каква е стойността й? — попита Лоуи старши.

— На търга при Парк Бърнет ще стигне до четиристотин, петстотин долара. Може и повече, но не много. Днес китайските бронзови фигури са евтини.

— Защо?

— Защото днес всичко е евтино. Война. А и не се намират много хора, колекциониращи китайски бронз. Мога да ви дам за нея триста долара.

Лоуи поклати глава.

— Мисля, че първо трябва да я предложа пак на музея.

— Откъде накъде? — попитах аз. — Нали половината от парите са мои. Да я върнете за някакви си петнадесет долара, които навярно сте платили за нея? Няма да стане!

— А имате ли разписка?

Втрещих очи в него. Той вдигна ръка.

— Един момент! Не бързайте да викате! Това да ви е за урок. Искайте за всичко разписка. И с мен са се случвали подобни неща.

Продължих да го гледам слисано.

— Ще отида в музея и ще кажа, че почти съм продал статуетката. Както си е. Ще я предложа отново на музея, защото Ню Йорк е едно голямо село. Поне за антикварите. След няколко седмици всички ще разберат. А музеят пак ще ни потрябва. Затова ще отида първо там. Ще поискам вашия дял.

— Колко?

— Сто долара.

— А колко ще остане за вас?

— Половината от сумата, която ще платят отгоре. Съгласен ли сте?

— За вас, изглежда, всичко е шега — казах аз. — А аз рискувах почти половината от състоянието си.

Лоуи старши се засмя. В устата му имаше много злато.

— Освен това вие разкрихте всичко. Сега си представям как е станала грешката. Те са назначили нов, млад експерт. Той е искал да покаже, че предшественикът му не е разбирал много от изкуство и е купувал фалшификати. Имам едно предложение. Избата ни е пълна с куп предмети, от които малко разбираме. В края на краищата човек не може да бъде специалист по всичко. Ще имате ли нещо против да ги разгледате? За десет долара на ден. Е, и премии, ако ви провърви.

— Компенсация за бронзовата фигурка?

— Горе-долу. Работата, разбира се, е само временна. Аз и брат ми и сами се справяхме с магазина. Съгласен ли сте?

— Съгласен — казах аз и погледнах през стъклото на витрината към уличния кипеж. Понякога даже страхът донася полза, помислих си аз без особено въодушевление. Важното бе да запазя спокойствие. Когато се мъчиш със зъби и нокти да задържиш нещо, то ти се изплъзва и оставаш наранен. Животът е като топка. Винаги запазва равновесие.

 

 

— Петдесет милиона мъртъвци — каза Лоуи старши. — Сто. Човечеството е постигнало напредък само в едно — в масовите убийства. — Той захапа яростно пурата си. — Разбирате ли?

— Най-евтин е човешкият живот в Германия — рекох аз. — В концлагерите са изчислили, че един млад и работоспособен евреин струва само хиляда шестстотин и двадесет марки. За шест марки на ден го дават под наем като роб на немските индустриалци. За прехраната му в лагера са определени шестдесет пфенига дневно. Още десет пфенига — за амортизация на дрехите. Средна продължителност на живота — девет месеца. Това дава печалба от над хиляда и четиристотин марки. Прибавяме и рационалното използуване на трупа: златни коронки, дрехи, ценни вещи, пари, коси. Като извадим разноските по изгарянето от две марки, печалбата става около хиляда и шестстотин и двадесет марки. От нея приспадаме жените и децата, които нямат реална стойност, умъртвяването им в газови камери и изгарянето им струват кръгло шест марки. Същото се отнася за старците, болните и тъй нататък. Тоест, ако закръглим сумата, печалбата пак възлиза на средно хиляда и двеста марки.

Лоуи беше побледнял като платно.

— Истина ли е това?

— Така е изчислено. От официалните немски ведомства. Възможни са обаче известни отклонения от тази цифра. Трудността не идва от самия процес на убиване. Най-трудно е, колкото и странно да звучи, унищожаването на труповете. За изгарянето на един труп трябва определено време. Заравянето в земята също не е толкова просто, ако става въпрос за десетки хиляди и ако човек иска да свърши работата си съвестно. Крематориумите не стигат. А и не винаги могат да работят нощем — заради вражеските самолети. На бедните немци наистина им е трудно. А те искаха само мир, нищо повече.

— Какво?

— Така е. Ако целият свят бе вървял по волята на Хитлер, нямаше да има война.

— Шегобиец — изръмжа Лоуи. — Проклет шегобиец! Не, господине, вече прекалявате! — Той наведе рижата си глава. — Как е възможно? Вие проумявате ли го?

— Не. Заповедта е почти винаги безкръвна. С това започва всичко. Този, който седи зад бюрото, не е длъжен да вземе брадвата в ръце. — Погледнах с известно съжаление към дребния мъж. — А хора, изпълняващи заповеди, винаги се намират. Особено в Германия.

— Даже и кървави?

— Особено кървави, защото заповедта освобождава от отговорност. Тъй че човек може да даде воля на своите инстинкти.

Лоуи прекара ръка по косите си.

— И вие сте минали през този ад?

— Уви — рекох аз. — Бих искал да не е така.

— А ето че сега, в този мирен следобед, ние с вас стоим в един магазин на Трето авеню — каза той. — Как гледате на всичко това?

— Не като на война.

— Говоря за друго. По земята се вършат такива неща, а хората си живеят спокойно, като че ли всичко е наред.

— Хората не си живеят спокойно. Има война. За мен наистина тя е странна, нереална. Действителната война се води там, в родината. Всичко останало е нереално.

— Но се убиват хора.

— Човешкото въображение не стига твърде далеч. В същност то може да брои само до едно. До ближния ти…

Звънецът в магазина издрънча. Някаква жена с червена рокля искаше да купи сребърна персийска чаша. Попита дали би могла да служи и за пепелник. Възползувах се от случая, за да сляза незабелязано в мазето, което се простираше и под улицата. Мразех подобни разговори. Изглеждаха ми наивни и безполезни. Такива разговори се водеха от хора, които не бяха видели войната и мислеха, че вършат нещо, щом се вълнуват. Това бяха разговори на хора, непознаващи истинската опасност.

В мазето бе хладно като в комфортно противовъздушно скривалище. Противовъздушно скривалище на някакъв колекционер. Отгоре приглушено долиташе шумът на автомобилите и грохотът на товарните коли, напомнящ далечен рев на самолети. А по стените висяха картини — безмълвният упрек на миналото.

 

 

В хотела се върнах късно вечерта. Лоуи старши ми бе дал в изблик на великодушие петдесет долара аванс. Миг по-късно той, разбира се, вече съжаляваше за това и аз го забелязах. Но поради сериозността на нашия разговор не бе посмял да се откаже от думите си. Така аз неочаквано спечелих.

Меликов не беше в хотела, затова пък пристигна Лахман. Той, както винаги, бе развълнуван и целият плувнал в пот.

— Всичко наред ли е? — го попитах аз.

— Кое?

— Със святата вода от Лурд.

— От Лурд ли? Искаш да кажеш — водата от Йордан! Какво значи: всичко наред ли е? Не е толкова просто. Но нещата потръгнаха. Тази жена просто ме побърква! Непрекъснато се люшкам между Сцила и Харибда. Това уморява.

— Сцила и Харибда?

— Е, нали знаеш израза. От гръцката митология. Капан за моряците между две скали. Трябва да лавирам, иначе съм загубен. — Той ме погледна с очи на уморено, подгонено животно. — Ако тази жена не бъде моя в най-близко време, ще стана импотентен. Знаеш за мъчителния ми комплекс. Отново ме преследват старите кошмари. Събуждам се, цял облян в пот от собствения си вик. Нали ти е известно, че бандитите искаха да ме кастрират. С ножица, не с нож. И как се хилеха! Ако не спя час по-скоро с тази жена, ще започна да сънувам, че са успели да го направят. Ужасни сънища! Всичко е като наяве!

Смехът им продължава да кънти в ушите ми и след като съм скочил от леглото.

— Спи с някоя проститутка.

— Не мога. Въпреки желанието си. И с нормална жена също не мога. Успяха да го постигнат.

Лахман се ослуша.

— Ето я, идва! Отиваме в „Блу Рибън“, тя обича говеждо печено. Ела с нас! Може би ще й повлияеш. Нали имаш дар слово!

От стълбите долетя мелодичният глас.

— Нямам време — рекох аз. — Но навярно и жената има комплекс заради ампутирания си крак. Както ти заради белезите си.

— Смяташ ли? — Лахман бе вече станал. — Наистина ли мислиш тъй?

Бях изрекъл последните думи просто ей така, само за да го утеша. Забелязах колко се развълнува и се проклех за дългия си език. Нали знаех от Меликов, че жената спи с мексиканеца. Но сега беше вече късно за обяснения. А и Лахман не ме слушаше повече. Той се запъти, куцайки, към вратата.

Качих се в стаята си, но не запалих лампата. Няколко от прозорците отсреща светеха; в един от тях видях един мъж, който обличаше женско бельо. Той стоеше гол и космат пред едно огледало и се гримираше. След това обу светлосини пликчета и си сложи сутиен, като го натъпка с тоалетна хартия. Беше толкова вглъбен в онова, което вършеше, че бе забравил да дръпне пердето. Наблюдавах го вече няколко пъти, беше сравнително плах в мъжки дрехи, но облечен като жена, ставаше доста нахален. Обичаше меки шапки с големи периферии и вечерни рокли. Полицията го познаваше, бе регистриран като неизлечимо болен. Гледах го известно време, след това ме обхвана меланхолията, която лесно те овладява, присъствуваш ли на подобно зрелище, и слязох долу, за да почакам Меликов.