Ерих Мария Ремарк
Сенки в рая (34)

XXXIII

Намерих Кан на другия ден. Беше се застрелял. Лежеше не на кревата си, а на пода до стола, от който се бе свлякъл. Беше много ясен ден, слънцето почти заслепяваше очите. Завесите не бяха дръпнати. Светлината заливаше стаята, а Кан лежеше, свлечен до стола. В първия миг тази картина ми се стори толкова нереална, че не можах да повярвам на очите си. После чух радиото, което продължаваше да работи, и съзрях пробитата глава на Кан. Когато надникнах от вратата, лицето му ми се бе видяло здраво. Едва след като се приближих, забелязах раната. Кан лежеше на страната, в която бе стрелял.

Не знаех какво да сторя. Бях чувал, че в подобни случаи се вика полиция и че до нейното идване не бива да се пипа нищо. Известно време гледах неподвижно онова, което бе останало от Кан, със смътното усещане, че всичко това не е истина. Свлеченото на пода тяло имаше толкова малко общо с Кан, колкото восъчните музейни копия с техните прототипи. Самият аз се чувствувах като някаква все още дишаща восъчна фигура. Но после изведнъж дойдох на себе си и сърцето ми се сви от раздираща болка и разкаяние. Бях твърдо убеден, и тази мисъл бе непоносима, че виновникът за смъртта на Кан съм аз. Предната вечер той така ужасяващо ясно ми бе подсказал намеренията си и всичко бе прозвучало толкова мелодраматично и чуждо за неговия характер, че аз нямах право да се самоуспокоявам.

И ми стана чудовищно ясно колко самотен е бил Кан и колко голяма нужда е имал от мен в мига, в който аз не забелязвах нищо, защото не желаех да забелязвам нищо.

Не виждах за първи път мъртвец и не за пръв път мъртъв приятел, бях виждал и много по-ужасни смърти, ала този път бе по-различно. За мен и мнозина други емигранти Кан беше нещо като паметник, за нас той бе направен от по-твърд материал, той бе кондотиер^[1] и Дон Кихот, Робин Худ и легендарен спасител, отмъстител и галеник на съдбата, въжеиграч от стомана, страшен и елегантен, приличен на някакъв остроумен свети Георги Победоносец, надхитрил драконите на времето и изтръгнал от ноктите им техните жертви.

Внезапно чух отново радиото и го изключих. Подирих с очи писмо или нещо друго, оставено от Кан, но в същия миг ми стана ясно, че няма да намеря нищо. Той си бе отишъл от живота така самотно, както и бе живял. Разбрах и друго — защо търся някаква бележка от него. Исках да облекча съвестта си, да открия някакво извинение, поне една дума, една единствена думичка, която да ме оправдае в собствените ми очи. Не намерих нищо. Затова пък се взирах в простреляната му глава в цялата й ужасяваща реалност и въпреки това ми се струваше, че я виждам много далеч, като през дебело стъкло. Чудех се защо се е застрелял, мина ми дори мисълта, че това не е смърт, характерна за евреин, но се сетих, че Кан с присъщия му сарказъм би заявил, че това не е вярно и затова съжалих, че съм си го помислил. Отново ме налегна мъчителна болка и най-страшното от всички чувства: един живот бе угаснал завинаги, все едно че никога не е съществувал, и виновно за това бе може би и моето нехайство.

Най-сетне се опомних. Трябваше да направя нещо. Не ми хрумна нищо друго, освен да се обадя на Равик. Той беше единственият лекар, когото познавах. Вдигнах внимателно телефонната слушалка, като че ли и тя бе мъртва и не биваше да се използува. Равик се оказа в кабинета си. Беше обед.

— Намерих Кан мъртъв — казах аз. — Застрелял се е. Не зная какво да направя. Можете ли да дойдете?

Равик замълча за миг.

— Сигурен ли сте, че е мъртъв?

— Да. Черепът му е раздробен.

Бях близко до истерия, тъй като ми се стори, че Равик премисля дали да не дойде след почивката, или следобед: в такъв момент през главата на човек светкавично минават рой неща.

— Не правете нищо — рече Равик. — Оставете всичко както си е. И не пипайте нищо. Идвам веднага.

Поставих обратно слушалката. Хрумна ми, че трябва да я избърша, за да няма отпечатъци от пръсти, но в същия миг отхвърлих тази мисъл: нали все някой е трябвало да намери Кан и да повика лекар. Доколко е покварило начина ни на мислене киното, помислих си аз и тутакси се намразих, задето съм си помислил това. Седнах на един стол до вратата и зачаках. След това ми се стори малодушие да седя толкова далеч от Кан и се преместих до масата в стаята. Навсякъде откривах следи, оставени от Кан в последните мигове от живота му — един поместен стол, затворена книга върху масата. Разгърнах я, надявайки се да намеря някакво обяснение за станалото, но това не беше нито антология на немската поезия, нито томче на Франц Верфел, а някакъв посредствен американски роман.

Тишината, която не бе пълна, понеже се нарушаваше от приглушения шум от улицата, ставаше все по-мъчителна. Сякаш се бе отдръпнала в тесния тъмен ъгъл под масата до мъртвия и се спотайваше там, в очакване кога най-после живият шум ще замлъкне и ще даде възможност на покойника да се протегне и освободи от неудобната си поза, за да умре наистина и да престане да лежи като покосена от внезапна смърт кървава жертва. Дори жълтата светлина като че ли бе замряла, парализирана и задържана в полета си от някаква невидима и по-могъща от нея сила, тъй както пълната тишина е по-силна и от най-бурния живот. За миг дори ми се стори, че чувам как на пода капят капки кръв, но нямаше защо да се убеждавам, че това е невъзможно. Кан беше мъртъв и неговата смърт изглеждаше толкова непонятна, както непонятна изглежда смъртта за едно дете.

Равик влезе тихо, но аз се стреснах, сякаш беше парен валяк. Той отиде направо до Кан и го огледа. Не се наведе към трупа и не го докосна.

— Трябва да съобщим на полицията — рече Равик. — Искате ли да присъствувате?

— Не съм ли длъжен?

— Мога да кажа, че съм го намерил аз. Когато идва полиция, изникват маса въпроси. Не желаете ли да ги избегнете?

— Сега вече ми е все едно — отговорих аз.

— Документите ви в ред ли са?

— Вече няма значение.

— Напротив, има — възрази Равик. — И вашето присъствие няма да помогне с нищо на Кан.

— Ще остана — отвърнах аз. — Безразлично ми е дали полицаите ще помислят, че съм го убил аз.

Равик ме изгледа.

— А вие не мислите ли така?

Втренчих се в него.

— Откъде ви хрумна?

— Не е трудно да се сетя. Не се измъчвайте, Рос. Ако във всички случайности виждаме пръста на съдбата, не бихме могли да направим нито крачка.

Той погледна неподвижното лице, което беше станало неузнаваемо.

— Винаги ми се е струвало, че той не знаеше къде да се дене в мирно време.

— А вие знаете ли?

— За един лекар е просто. Ще кърпи пак хора, за да ги убият в следващата война.

Равик вдигна слушалката и позвъни в полицията. Трябваше да повтори няколко пъти номера на телефона и адреса.

— Да, той е мъртъв — рече Равик. — Да, добре. Кога? Добре. — После постави слушалката. — Ще дойдат веднага, щом се освободят. Имали много работа, каза сержантът. Първо убийствата. Това не бил единственият случай на самоубийство в Ню Йорк.

Седяхме и чакахме. Пак ми се струваше, че времето тегне мъртво между нас. Върху радиоапарата на Кан видях електрически часовник. Колко странно бе да произнасям мислено: радиото на Кан, часовникът на Кан. Това бе вече анахронизъм и не ми изглеждаше в реда на нещата. Притежанието е свързано с живота. Тези предмети вече не му принадлежаха, защото и Кан не им принадлежеше. Той ги бе върнал на великата неизвестност. Те бяха останали без стопанин и витаеха безименни във вселената, като предмети в безтегловно състояние.

— Ще останете ли в Америка? — попитах Равик.

Той кимна.

— На два пъти трябваше да положа изпитите си — в Париж и тук. Ако се върна, не бих се учудил, ако още веднъж ме накарат да държа изпити.

— Но това е невъзможно.

Равик ми хвърли ироничен поглед.

— Мислите ли? — Той посочи трупа, сякаш Кан бе на по-малко от двадесет години. — Той нямаше никакви илюзии. Там сигурно ще ни мразят, както и преди! Нима все още вярвате на приказката за бедните насилени германци? Разгърнете вестниците! Те отбраняват всеки дом, въпреки че вече десет пъти са загубили войната. Те защищават своите нацисти с по-голяма ярост, отколкото майката своите деца, и даже умират за тях. — Той поклати гневно и печално глава. — Кан е знаел какво върши. И не отчаянието го е тласнало към тази крачка, той просто бе по-прозорлив от нас. — Равик се овладя. — Мъчно ми е. Скърбя за Кан. Той ме спаси през 1940 година. Аз бях в лагер. Във френски лагер за интернирани. Задържан в периода на всеобщ страх. Дойдоха немците. Комендантът не ни пусна да избягаме. Знаех, че ме търсят. Ако ме пипнеха, щяха да ме обесят. Кан откри къде се намирам. Появи се в лагера в есесовска униформа с двама придружители, разкрещя се на френския комендант и заповяда да ме предадат.

— Успя ли?

— Не напълно — отговори сухо Равик. — Комендантът изведнъж си спомни за проклетата си воинска чест. Заяви, че не съм в лагера, че вече са ме пуснали. Той нямаше да има нищо против да ни предаде в ръцете на немците вкупом, ала за отделния човек се застъпваше. Кан преобърна лагера с главата надолу, докато ме открие. Беше истинска комедия от грешки. Аз се бях скрил, тъй като действително мислех, че са дошли гестаповци. Извън лагера Кан ми даде да пийна глътка коняк и ми обясни случилото се. Беше така преобразен, че отначало не го познах — с мустачки като фюрера и с боядисана коса. По-хубав коняк от неговия никога не бях пил. Беше го плячкосал отнякъде седмица преди това.

Равик вдигна глава.

— В тежки ситуации Кан бе най-лекомисленият човек на света. А тук ставаше все по-мъчен. Беше невъзможно да се спаси. Разбирате ли защо ви разказвам всичко това?

— Да.

— Аз имам повече основание от вас да се обвинявам. Но не се самообвинявам. Докъде бихме стигнали инак? — каза бавно Равик.

След това по стълбите отекнаха тежки крачки.

— Тропотът на полицейските ботуши — рече Равик. — Това също не може да се забрави.

— Къде ще го закарат? — попитах бързо аз.

— В моргата за аутопсия. А може би не. Причината за смъртта е ясна.

Вратата се разтвори с трясък. Грубият и примитивен живот нахлу в стаята. Помещението се изпълни с шумни, пращящи от здраве хора, с техните глупави професионални въпроси, изгризани моливи, докараната носилка. Отведоха ни в полицията. Трябваше да дадем адресите си и в края на краищата ни пуснаха. А Кан остана.

 

 

— Собственикът на погребалното бюро вече ни поздравява като стари познати — изрече с горчивина в гласа Лизи Колер.

Погледнах я. Беше по-спокойна, отколкото очаквах. Странно, Кан не оставяше дълбоки следи в душите на жените. Равик уведоми Таненбаум, а той бе съобщил на Кармен. Тя отговорила, че не се изненадва и отново се заела със своите кокошки. Връзката с Лизи беше още по-краткотрайна и повърхностна, но и близначката бе по-малко разстроена, отколкото на погребението на Бети. Лицето й беше румено и свежо, сякаш всичките й душевни сътресения отдавна бяха преодолени. Сигурно си е намерила любовник, помислих аз. Някой безобиден и себелюбив човечец, когото да разбира. Кан и нея не бе познавал добре, той никога не проявяваше интерес към жени, които биха го разбрали.

Бе ветровит ден, с бели планини от облаци. От стрехите капеше топящият се сняг. Заплаших Розенбаум, че ще го изхвърля от параклиса, ако си науми да произнесе реч над ковчега на Кан, и той обеща да мълчи. В последния момент успях да възпра собственика на „дома на скръбта“ да пусне плочи с немски народни песни. Той страшно се обиди и ми заяви, че другите клиенти не възразявали, даже напротив — песента „Ах, как е възможно…“ много им харесвала.

— Откъде знаете?

— Хората плачеха повече от обикновено.

Зависи кой как приема това, помислих аз. Човекът бе запазил плочите от погребението на Бети и беше направил бизнес от тях. След смъртта на Молер той бе станал специалист по погребения на емигранти.

— Малко музика е необходима все пак — каза той. — Иначе е прекалено сухо.

Таксата за погребение с музика се повишаваше с пет долара. Вече бях накарал да махнат саксиите с лаврови дръвчета на входа и собственикът ме гледаше така, сякаш изтръгвах последното парче хляб от пълната му със златни зъби уста. Прегледах плочите и избрах „Ave verum“ от Моцарт.

— Пуснете тази — рекох аз. — Можете да оставите и лавровите дръвчета.

Параклисът не беше много пълен. Бяха дошли някакъв нощен пазач, трима келнери, двама масажисти, една масажистка, която имаше само девет пръста, и някаква непозната плачеща старица. Старицата, единия келнер, който бе притежавал магазин за корсети в Мюнхен, и единия от масажистите, занимавал се преди с търговия на въглища в Ротенбург на Таубер, Кан бе измъкнал от гестапо във Франция. Те не можеха да проумеят, че е мъртъв. Освен тях имаше и неколцина други, които познавах бегло.

Изведнъж забелязах Розенбаум. Той бе изпълзял подобно на някаква черна жаба иззад жалкия малък ковчег. Като истински „погребален лъв“ Розенбаум носеше сако от плат „маренго“ и раирани панталони. В този старовремски тъй наречен „костюм за гости“ той беше единственият облечен подходящо за случая посетител. Розенбаум застана пред ковчега с широко разкрачени нозе, погледна ме крадешком и отвори уста.

Равик ме побутна. Беше забелязал трепването ми. Аз кимнах. Розенбаум ме бе надвил; той знаеше, че няма да го набия пред ковчега на Кан. Понечих да изляза, но Равик отново ме побутна.

— Не мислите ли, че Кан би се изсмял? — прошепна той.

— Не. Той дори казваше, че предпочита да се удави, отколкото да позволи на Розенбаум да ораторствува на погребението му.

— Именно затова — рече Равик. — Кан знаеше, че човек не може да избяга от съдбата си. А тоя тук е нашата съдба.

 

 

Не се наложи да вземам никакво решение. Всичко се подреждаше, тъй както се слагат лист по лист, и ето ти — изведнъж излиза готова книга. Един след друг се бяха изнизали месеците на нерешителност, надежда, примирение, недоволство, тежки сънища и без да се намесвам, те ми бяха вдъхнали увереност. Сега бях сигурен, че ще замина. В моето решение нямаше нищо мелодраматично, то бе почти като сбор от счетоводна ведомост. Не можех да постъпя другояче. Не се връщах и за да отмъщавам. Дори и това желание беше преминало. Всичко бе много по-просто. Връщах се, за да внеса яснота в собствения си живот. Докато не сторех това, нямаше никъде да намеря покой. Мисълта за самоубийство, отвращението от моето малодушие и ужасното разкаяние щяха да ме съпътствуват непрестанно в бъдещото ми жалко съществуване. Аз трябваше да замина. Все още не знаех какво щях да правя, но бях сигурен, че няма да се занимавам със съдилища, процеси и да искам възмездие за виновниците. Познавах съдилищата и съдиите в страната, в която смятах да се върна. Те винаги са били послушни оръдия на властта и не можех да си представя, че у тях изведнъж ще се пробуди съвест, различна от опортюнистическата възможност да се обърнат на страната на онези, които в момента са на власт. Можех да разчитам само на себе си.

Когато съобщиха за капитулацията на Германия, отидох при Фрислендер. Той ме поздрави, сияещ от радост.

— Най-сетне тази свинщина свърши! Сега може да се започне възстановяването.

— Възстановяване ли?

— Разбира се. Ние, американците, ще вложим милиарди.

— Странно. Нима нещо се разрушава, за да се възстановява след това? Или разсъждавам неправилно?

— Правилно, но не обективно. Ние разрушихме системата, а сега ще възстановим страната. Тук се крият огромни възможности. Вземете например строителството.

Беше ми приятно да срещна делови човек.

— Смятате ли, че системата е разрушена? — попитах аз.

— Естествено! След такъв разгром.

— През 1918 година Германия пак се намираше на ръба на катастрофата. Въпреки това райхспрезидент стана Хинденбург, който също носеше отговорност за войната.

— Хитлер е мъртъв — заяви Фрислендер с младежки жар. — Съюзниците ще обесят или хвърлят в затвора съмишлениците му. Сега трябва да се върви в крак с времето. — Той ми намигна. — Нали затова сте дошли при мен, а?

— Да.

— Не съм забравил обещанието си.

— Може би ще се забавя с връщането на заема — казах аз и усетих как в мен затрептя плаха надежда. Ако Фрислендер ми откажеше, трябваше да чакам, докато събера достатъчно пари за пътуването. А това бе макар и кратка отсрочка да остана още малко в една страна, която сега, преди заминаването ми, отново сияеше като някакъв чужд рай.

— Аз държа на думата си — каза Фрислендер. — Как предпочитате да получите парите? В брой или да ви дам чек?

— В брой — отговорих аз.

— Така си мислех. Нямам у себе си толкова пари. Елате утре да ги вземете. Смятате да ги вложите в нещо, нали?

— Да — потвърдих аз след известно колебание.

— Добре. Ще ми платите, да кажем, шест процента лихва. Почтено предложение, нали?

— Много почтено.

„Почтено“ бе една от любимите му думи, макар че той наистина беше такъв. Обикновено хората само се крият зад любимите си изрази.

Изправих се полуоблекчен, полуотчаян.

— Много ви благодаря, господин Фрислендер.

За миг го погледнах, разяждан от завист. Той стоеше пред мен — процъфтяващ бизнесмен, заобиколен от семейство, стълб на един ясен свят. След това се сетих за думите на Лизи, че е импотентен. Реших да й повярвам, за да превъзмогна чувството си на завист.

— Вие твърдо ли сте решили да останете в Америка? — попитах аз.

Той кимна.

— Работите си мога да уреждам по телефона и телеграфа. А вие?

— Аз ще замина с първия параход.

— Това ще стане скоро. Войната в Япония няма дълго да продължи. Само остава да въведем там порядък. Съобщителните връзки с Европа няма да пострадат. Документите ви сега в ред ли са?

— Разрешителното ми за престой е продължено за няколко месеца.

— Сигурно ще можете да пътувате с него. Предполагам и за Европа.

Знаех, че не е толкова просто. Но Фрислендер бе човек на големите мащаби. Детайлите не го интересуваха.

— Обадете ми се, преди да заминете — говореше той, сякаш на земята вече бе настъпил траен мир.

— Непременно! И много ви благодаря.